Мнозина смятат, че със забраната на земеделския съюз и екзекуцията на неговия лидер Никола Петков на 23.09.1947 г. се слага край на парламентарната опозиция на оформящия режим от болшевишки тип у нас. Това може да се приеме за достоверно, но само отчасти. Факт е, че червената диктатурата се засилва, а противостоящите й редици силно оредяват, но в парламента все още остават шепа социалдемократи – опозиционери, начело с главния секретар на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) Коста Лулчев. Тяхното присъствие и позиция боде в очите на болшевишкото мнозинство и властта търси подходящия повод да се разправи със социалдемократите.

 

През лятото на 1948 г. наместниците на Сталин у нас го намират. В самолета излетял от Варна за София на 30 юни 1948 г. попада д-р Георги Петков със жена си Цанка Бобева. Машината е отвлечена от полковник Михалакев и каца в Истанбул. Д-р Петков тръгва да се връща за родината, но на гарата го информират, че на 1 юли 1948 г. парламентарната група на БРСДП (о) е арестувана. За България заминава с влака само жена му д-р Цанка Бобева, тъй като синът им е останал сам в гр. Варна. След завръщането си тя набързо е интернирана в с. Камбурово, Омуртагска околия. С помощта на бившия министър-председател на Франция Леон Блум, Петков отива в Париж, където възстановява БСДП (о) в изгнание, участва в учредяването на Социалистическия интернационал през 1951 г. във Франкфурт, а от 1955 г. до смъртта си ръководи издаването на в. “Свободен народ“ , който се печата във Виена.

 

Два месеца депутатите от парламентарната група на социалдемократите в опозиция са подложени на мъчения в ареста, без да се взема предвид тяхната неприкосновеност като народни представители. Едва на 01.09.1948 г. VI-то ВНС дава съгласие те да бъдат съдени. Последния социалдемократ, на когото свалят имунитета на 03.09.1948 г. е Крум Славов, макар той да е отдавна арестант.

 

Процесът срещу ръководството на БРСДП (о) започва в навечерието на честването на годишнината от Октомврийската революция. В центъра му стои, разбира се, една присъда под № 978А от 15 ноември 1948 г., с която съдебния състав с председател Константин Унджиев и членове Цвятко Цветков и Радослав Дончев, с участието на прокурора П. Петрински и зам. прокурора П. Спасов признава подсъдимите социалдемократи, начело с Коста Лулчев, в това число и д-р Георги Петков – намиращ се в неизвестност за виновни че:

 

“през времето от 1945 до 1948 г. на различни места в страната пред събрания и между свои съмишленици устно и чрез печатния орган “Свободен народ” съзнателно и организирано разгласявали клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта изобщо или към някой неин орган или да внесат смущение в обществото...”

“ по същото време и по същия начин давали преценки и разгласявали факти и обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с приятелската нам страна СССР, както и да уронят престижа на последния в лицето на българския народ...”

“по същото време и място и по същия начин разгласявали неверни слухове, съобщения и твърдения, които са от естеството да внесат смущение в стопанския живот и да създадат недоверие към стопанските мероприятия на властта.....”

“по същото време и място подбуждали и увещавали селяните да не изпълняват нарядите, като са насъсквали същите да крият произведените от тях продукти и не ги предават на властта......”

“през есента на 1947 г. в страната се опитали да възстановят като ръководители под каквато и да било форма БЗНС (Н. Петков), забранен и разтурен със закон – ДВ, бр.199/28.08.1947 г., поради което на основание чл.5 от Закона за забраняване и разтуряне на БЗНС (Н.Петков) и всичките му поделения и секции и във връзка с чл.чл.98 /чл.1 от ЗЗНВ/ ал. 51 п.1 ........... ги осъжда както следва:... за подсъдимия д-р Георги Петков доживотен строг тъмничен затвор... Коста Лулчев 15 години строг тъмничен затвор…..”

 

След години д-р Петър Дертлиев също подсъдим по този процес казваше, че инквизициите, на които са били подложени като следствени са били така жестоки, че всички мислели, че ги очаква смъртна присъда. „Когато чухме, че ни чакат дълги срокове затвор, направо ни идваше да прегърнем съдията“, споделяше той. А какви са били действията на насилниците говори фактът, че Коста Лулчев и Атанас Москов попадайки, заедно с други арестанти в една камионетка, успели да се познаят само по гласовете.

 

Във връзка с навършващата се през ноември 70 годишнина от срамния процес, организиран от комунистите срещу Коста Лулчев и ръководството на БРСДП (о) предлагам текста на трудно достъпна статията от преди половин век. (Статията можете да прочетете тук: http://svobodennarod.com/views/item/6092-unishtozhavaneto-na-demokratziyata-v-balgariya-ot-komunistite.html  ).

 

Тя е на един от подсъдимите, получил най-високата, доживотна присъда – проф. д-р Георги Петков. Посветена на съдебния фарс в името на революционния терор.

 

Вината на автора на тази статия била толкова голяма, защото в дните преди поредната годишнина на Октомврийската революция в СССР, когато се открило заседанието на процеса против социалдемократите, той не бил във властта на тираните.

 

Георги Петков не сменя своите идеи в емиграция и продължава борбата за свобода и демокрация, чиято основа вижда в наличието на откритост на дебатите в условията на многопартийна система. Дали днешната пропагандна буря срещу самата партийната система у нас няма да се окаже злокобно ехо от онези времена, когато “целокупния” народ считаше, че ще се избави от неволите и ще поеме пътя на прогреса като ликвидира “лошите”, които властниците му сочеха и предаде управлението в ръцете на една единствена партия с главно “П”.

 

Нещото, по което сегашното разрушаване на политическата система у нас се различава от миналото са рафинираните методи за въздействие, свързани с новите технически средства и влиянието им сред хората, а общото навярно е, че и тогава и сега на мода е “Биг Брадър”, тогава като реалност, сега като шоу и опиум за масите.

Публикувана в Гледища

Статията на проф. Георги Петков, председател на намиращата се в изгнание антикомунистическа Българска социалдемократическа партия (БСДП) е от 26 ноември 1967 година и е публикувана във вестник ”Свободен народ”, издаван по това време във Виена, в брой 9 (ноември 1967 г.) и е излъчена в ефира на Радио ”Свободна Европа”.

 

Когато болшевиките се добраха до властта след преврата срещу първото демократично правителство в историята на Русия, мнозина от болшевишките водачи се съмняваха, чу техният режим ще празнува 50-годишен юбилей. Самият Ленин допускаше, че прокламирания от него режим едва ли ще изтрае повече от Парижката комуна – само 71 дни.

Въпреки това съмнение на болшевишките водачи, техния установен през октомври 1917 г. режим можа да преживее до 50 годишен юбилей. Този парадокс на историята Ленин обясняваше така: ”Най-много изненадващо беше обстоятелството, че не се намери никой, който да ни изрита още в началото.”

Това едностранчиво твърдение не беше исторически потвърдено. Епичните борби на моряците и работниците от Кронщат, гражданските борби до 1931 г. бяха събития, потвърждаващи привързаността на руския народ към свободата и социалната справедливост. Срещу тази мощна съпротива, болшевиките противопоставиха терора и унищожението. Терорът беше наложен над руския народ през близо 30-годишния период на сталинизма. Унищожението на “врага” беше проведено и оправдано с моралния цинизъм:

“Французката революция и Парижката комуна се провалиха, защото те имаха своя морал. Болшевишката революция отрича всеки морал”. Това беше не само оправдание, но и садистка предпоставка на комунистическата диктатура и ужасите на терора. Режим на садизъм и унищожение на всичко онова, което беше извоювано като демокрация в продължение на вековни борби на народите. Унищожени бяха основните права на човека и неговото гражданско и човешко достойнство.

Под булото на привидния блясък и развихрена фанатична пропаганда на юбилейни тържества тлее несигурност и страх всред диктаторите от Кремъл и техните сателити в страните от Източна Европа. Порочното минало в Съветския съюз и неговите нечовешки изстъпления, беше приложено и в сателитните комунистически страни в продължение на две десетилетия като методи и образец на болшевишката революция.

Същите тези методи и “опит” бяха наложени и в България от “братския” Съветски съюз, чрез заплаха от Червената армия, обстоятелство, признавано открито от оръдията на Кремъл: Югов, Червенков, днес Живков и др. Методите на изтребление и унищожаване на всяка опозиция бяха проведени чрез разтуряне на всички демократични партии, включително и социалдемократическата партия, установявайки еднопартийна диктатура на комунистическата партия.

Завършекът на този процес беше разтурването на антикомунистическата Коалиция от БЗНС и Социалдемократическата партия, като нейните водачи увиснаха на въжето или бяха хвърлени в затвора. Това беше извършено през времето, когато терорът на Сталинизма вилнееше и унищожаваше.

Българските комунисти нямаха куража да приложат срещу водачите на социалдемократическата партия методите на “безследното изчезване”. Политическото влияние и популярност на демократичния социализъм бяха силни всред трудящите се маси на народа. Комунистите прибягнаха до монтиран съд с неистови обвинения, стереотипни за физическата или политическа чистка по “опита на братския Съветски съюз”. Както процесът така и скроените обвинения бяха диктувани от Москва.

Десет души членове на социалистическата парламентарна група и на ЦК на партията бяха арестувани в началото на м. Юли 1948 г. Те бяха обвинени във вражеска и подривна дейност срещу “народната” (комунистическа ) власт. Нормалните връзки на партията със Социалистическия интернационал бяха използвани от обвинителната власт като шпионаж.

В продължение на 4 месечния предварителен затвор над обвиняемите беше употребена сатанинска духовна и физическа инквизиция, за да признаят предписаните им обвинения. Социалистическите водачи трябваше да изпитат в затвора ужасите на “революционната ярост” и садизъм на комунистите. Въпреки всички тези изтезания и заплахи никой от затворените не призна предписаните им обвинения.

При процеса обвиненията на комунистическия прокурор Петрински стереотипни за всички процеси в комунистическите страни при чистката на “враговете” на комунистическата власт: отрицание на истината, омраза и фанатизъм. Самите съдници не бяха хора на правораздаването, а жалки оръдия на изпълнение на заповеди от Кремъл.

Самият процес бе проведен в присъствието на една тълпа фанатично настроени комунистически хулигани, докарани да създават и подсилват атмосферата на омраза и садизъм. Това не беше процес на установяване истината и невинността на подсъдимите, а оргия на отмъщение и жестокост! Целта беше ясна, с политическото обезвредяване на водачите на партията, да се унищожат и последните останки от опозиция и демокрация в България.

Въпреки тази отровена атмосфера на омраза и хулиганство в съдебната зала, всички решително отхвърлиха предписаните им деяния. Това обаче нищо не помогна за установяване на истината, защото това не беше съд на правораздаване. Приложен беше един от методите на Сталинския терор, за който Хрушчов открито заяви по-късно 1956 г. пред ХХ конгрес на съветската КП:” ТОВА БЯХА ТЕЖКИ ВРЕМЕНА, КОГАТО НИКОЙ НЕ БЕШЕ СИГУРЕН СРЕЩУ ПРОИЗВОЛА И ПРЕСЛЕДВАНИЯТА... ЗАГИНАХА СЪВЪРШЕННО НЕВИННИ ХОРА”...

Присъдата беше тежка. Подсъдимите бяха осъдени на 10 до 15 години затвор. Унищожени бяха и последните останки от демокрация и опозиция. Наложена бе еднопартийна диктатура на комунистическата партия.
Фурията на “революционната ярост” празнуваше своите победи.

Мрачни облаци на политическо обезправяване, тежка тирания се надвеси над политическия хоризонт на Родината. Българският народ загуби своята свобода, а България своята независимост.
Сбъднаха се мрачните пророкувания на Кръстю Пастухов – водач на социалистическата партия, пред парламента в 1922 г.

26 ноември 1967 г.                      Г. Петков

Публикувана в Гледища
Вторник, 30 Май 2017 12:30

Между истината и лъжата

„Правдата е като дворно куче – току я гонят в колибката, шибат я с камшика.”
Шекспир, „Крал Лир”

 

Пиша тази статия не за да съдя, защото искам да науча истината по една тема, по която не съм компетентен, но, доколкото съм гражданин на тази страна, съм лично засегнат.  Сиреч длъжен съм да се заинтересувам. Защото темата е от общонационална значимост – тя бърка директно и индиректно и в моя джоб. По-важното е обаче, че бърка и в моята душа –моралните й аспекти също засягат всички ни.

 

Да науча истината по темата ми пречат точно онези държавни институции и органи, които са служебно задължени да ми съдействат. Заедно с милиони трудещи се сънародници аз им плащам чрез данъците си немалките им заплати. Плащам им, за да разкрият истината, която тежи милиарди левове и изпепелени морални принципи. А тези държавни органи и институции като че ли работят не за да разкриват, а за да скриват истината. Засега успешно, но да видим докога. Защото наред с многото работещи за скриване на истината апаратчици все по-многобройни стават гласовете, които със самочувствието на еманципирани граждани на една правова демократична държава искат нейното разкриване. За да преценя кой е крив и кой прав, кой е ограбеният и кой – грабителят,  аз първо трябва да бъда информиран.

 

Десетилетия наред комунистически тоталитаризъм съдехме и отсъждахме неинформирани. Извоюваната с толкова усилия демокрация би трябвало да направи информацията общодостъпна. Наживяхме се – поколение след поколение – в идеологизирана слепота, преди да осъзнаем, че същинското име на демокрацията е информираност. Което ще рече, че всяко монополизиране на информацията, всеки опит тя да се потули и манипулира е път назад, към безславното ни тоталитарно минало. Тъкмо на този деструктивен процес ставаме свидетели днес…

 

За да пристъпим от абстрактното към конкретното, ще оповестя, че става дума за фалита на КТБ, за тайните срещи, за закритите заседания. Всъщност не точно за фалита на банката става дума – и професионално, и като манталитет аз съм далеч от банковото дело. Като демократичен гражданин на една демократична страна съм в състояние обаче да поискам да бъда информиран. Дали всички онези, които ден след ден фаворизират дезинформацията за сметка на информацията, работят срещу личността на Цветан Василев, не ме интересува особено – интересува ме обстоятелството, че те работят срещу мен самия.

 

Не съм воден от лични, субективни мотиви: КТБ не ми е броила нито лев чрез дивидентите си и не ми е взела нито лев чрез фалита си. Това обстоятелство ме прави социално независим от банката – еднакво независим и от нейния възход и от внезапния й крах. Като следствие от тази независимост остава в чист вид само ангажираността ми като гражданин на републиката. Тази ангажираност е двустранна: морална, доколкото фалитът на КТБ явно е продукт не на лошо непрофесионално стопанисване, а на користни интереси на развратени държавници от първата фаланга и на корупционни схеми, които замърсяват морално националната обществена среда. Която е и моя. Както и зависимост икономическа, доколкото всички гаранции, които държавата ни изплати на капиталовложителите, и всички пасиви, които ще понесе, ще бъдат покрити не с личните пари на министри, премиери и президенти, а моите оскъдни левчета на данъкоплатец. Тъкмо затова споделям и тези нерадостни размисли.

 

В „Тускулански беседи” Цицерон, чието морално чувство и чиято юридическа компетентност е вън от съмнение, стига до извода, че там, където свидетелстват фактите, думите са ненужни. Колкото и вярно да е казаното, отнесено към случая КТБ, то придобива една неочаквана интерпретация. Думите биха били действително непотребни, ако достъпът до фактите беше обезпечен. Когато обаче тези факти са преднамерено и злонамерено преиначавани и изопачавани, скривани от общественото внимание, тогава единствена и последна надежда остават думите, тогава публицистичното слово се превръща в единствено средство за реабилитиране на истината.

 

Възходът на КТБ е неясен, неясен е и фалитът на банката, неясна е съдбата на унаследените й активи, неясен е приносът на отделните олигархични кръгове и интереси в банковите операции, неясно е защо и как най-проспериращата и стабилна банка на родна земя се срина така скоропостижно, неясно е и кой доколко е облагодетелстван от нейната гибел. Ясно е само едно: кой е ощетеният. Това сме всички ние, редовите български граждани.

 

За да сме изправени пред толкова неясноти обаче и за да не бъдат те една по една демаскирани и превърнати в ясноти, значи някой има интерес от това. И този някой ловец на риба в мътна вода едва ли ще да е обикновен гражданин – замитането на големите истини е от компетентността само на големи хора. Вече става видимо участието на олигархичния капитал в конспирацията. А доколкото на родна земя този капитал е органично свързан с държавните структури, не по-малко видимо става и участието на майката държава.

 

В случая това не сме, както би трябвало да бъде в наистина прозрачните и правови общества, ние, гражданите – това са държавните номенклатурчици от най-високите етажи. Воглаве, разбира се, с прокуратурата и главния й прокурор. Които, за разлика от нас, също са държавата – баш държавата са. Когато мандат след мандат лидерите на тази покварена до мозъка на костите държава дърпаха кой как може от капиталите на КТБ за собствена изгода, те не й създаваха проблеми. Когато обаче някой се е опитал да посвие този грабеж свише, държавата мобилизира цялата си власт и всичките си подвластни олигарси (на които между впрочем и тя е подвластна – зависимостта е реципрочна), за да погуби банката. Един фалит, който бе осъществен, както споменах, в ущърб не толкова на Цветан Василев и цветановци, колкото на обществото.

 

Когато в изявления пред медиите Василев посегна да разкрие някои неразкрити обстоятелства, той го направи, разбира се, като акт на себезащита. По стечение на обстоятелствата себезащитата му обаче закономерно се превърна в защита на обществения интерес. Който по дефиниция би трябвало да бъде бранен от прокуратурата – не от противоречиви банкери. На практика обаче ние, гражданството, се браним от една прокуратура, чиито олигархични интереси стават все по-несъвместими с нашите, обществените.

 

Вместо да обърне подобаващо внимание на многото дадени и от Цветан Василев, и от малкото независими родни медии сигнали, главният ни прокурор нехае с едно нехайство, което все по-определено заприличва на преднамерено. Преди време министърът на вътрешните работи пък открито заяви, че няма да се занимава с декларациите на един престъпник. При подобно държавническо отношение как може да се разкрие истината за КТБ?!

 

Работата на едно Министерство на вътрешните работи е да разследва, да проучва, да сравнява и проверява всеки сигнал, а не да селектира и цензурира информацията в ущърб на следствието. Особено когато става дума за грабеж от такива чудовищни за икономически немощната ни държавица размери, пасивността на институциите е престъпление. Следствие и прокуратура трябва да установят вината (респективно невинността) както на държавата, така и на отделните олигархични групировки и олигарси, така и на БНБ, така и на Цветан Василев.

 

Аз дори не очаквам държавният апарат да ми сервира истината на тепсия – достатъчно е само да не я възпрепятства, да не барикадира със съдействието на неведоми олигархични кръгово пътя й към обществената сцена. Останалото ще направя аз сам. Най-лесно се манипулира неинформираното гражданство,  държано в неведение от неговите явни и тайни експлоататори. Те се боят панически от истината. Докато ние, експлоатираните, от лъжата се боим. Сама по себе си истината, както пише Шилер, не страда от това, че някой не я признава. Страдат обаче, макар и по различен начин, всички онези високопоставени и подвластни, които отказват да я признаят.

 

Всички размисли, които споделих, са, както споменах, не констатации, а въпроси; не уверености, а съмнения. Аз се съмнявам в цялостната вина на Цветан Василев – съмнявам се и в неговата невинност. Единствено едно обективно и честно разследване може да ме освободи от тези тровещи съмнения. Подобно разследване в условията на комунистическия тоталитаризъм беше невъзможно – дано не се окаже невъзможно и в демократични условия. А докато виновността не бъде доказана, всяко правово общество изхожда от презумпцията за невинност. Неправовото вече заклейми личността на Цветан Василев, без да познава казуса "Василев" – то предпочита да съди и отсъжда, без да иска да знае. Ето критерият, който ще ни подскаже към кой от двата модела принадлежим ние…

 

Първоизточникът на този забележителен текст е електронното издание на списание Клуб „Z“. Редакцията на „Свободен народ online“ поздравява Клуб „Z“ с тази изключително стойностна публикация и приканва читателите си да посетят и оргинала: https://clubz.bg/54442-mejdu_istinata_i_lyjata . Подзаглавието е на редакцията на „Свободен народ online“.

 

За писателя Димитър Бочев

 

Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 г. в Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от ДС и е принуден през 1972 г. да напусне по авантюристичен начин  България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище.

 

Работи като редовен извънщатен сътрудник на Радио Германия („Deutsche Welle”), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”.

 

След рухването на комунистическия режим работи като кореспондент на РСЕ в София, публикува редовно в българския периодичен печат, сътрудничи активно и на електронните медии, води есеистични рубрики във вестниците „Демокрация”, „Труд” и „Стандарт”. Издал е романите „Междинно кацане”, „Генезис ІІ” и „Синеокият слепец”, както и сборника есета „Хомо емигрантикус”, пуснат на книжния пазар от издателството на БАН.

 

Всичките му творби са високо оценени от художествената ни критика, а през 1997 г. „Синеокият слепец” печели Специалната награда на фондация „Развитие” за нов български роман. След това излезат сборникът му с есета „Боготърсачът между беса и слепотата” и романите му „Белият слон” и „Опит за екстаз”. Текстовете и на трите творби са почти изцяло публикувани и в литературната ни периодика.

 

Основни теми на романите и есетата на Бочев са извечните и нерешими в рамките на земното проклети въпроси за безсилието на словото пред битието, за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, на любовта и свободата, на цивилизация и култура, на творчество и смърт, на талант и характер, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографията на всеки от нас.

 

Авторът коментира и диктатурата на посредствеността, философията на любовта, на изневярата, на самоубийството, както и актуалния смисъл на фундаменталните библейски начала. Димитър Бочев е баща на дванайсетгодишен син с име Тео, наред с българското притежава и германско гражданство, член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.

 

Наскоро излезе и сборникът  „Несъгласни думи. Портрети и размисли“ (Издателска къща „Хермес“). Според издателите, сборникът съдържа текстове, обединени тематично от присъщия на автора интерес към фундаменталните и извечни въпроси за съотношението между творчество и смърт, талант и характер, щастие и смисъл.

 

Част от текстовете на сборника имат мемориален характер и са посветени на съдържателните му отношения с така незаслужено позабравените от съвремието ни творци като Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Хр. Огнянов, Желю Желев.
За целокупното си творчество Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 година. Източник: http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:241592

Публикувана в Гледища