Четвъртък, 01 Март 2018 11:34

Лъжа, обречена на смърт

По-долу, поместваме изцяло и без каквито и да са редакционни или коректорски промени становището на Посолството на Република Армения в София, по повод публикацията „Трагедията в Ходжали – изблик на отмъстителна жестокост или хладнокръвно премерен акт?“ (Част 1 - http://svobodennarod.com/views/item/5968-tragediyata-v-hodzhali-izblik-na-otmastitelna-na-otmastitelna-zhestokost-ili-premeren-akt-chast-1.html и част 2 - http://svobodennarod.com/views/item/5972-tragediyata-v-khodjali-izblik-na-otmastitelna-zhestokost-ili-hladnokravno-premeren-akt.html ). Молим читателите да обърнат внимание на кратката бележка на редакцията в края.

 

Лъжа, обречена на смърт

 

“Историята е изтъкана от лъжи, в които всички вярват”
Наполеон Бонапарт

 

Ендемично е за ръководството на Азербайджан да говори само за собственото си тълкуване на историята и то по начин, който наподобява на идеологията на Гьобелс: „Ако кажеш достатъчно голяма лъжа и я повтаряш, хората евентуално ще повярват в нея".

 

Още от годините на СССР народът на самоопределения Нагорни Карабах (Арцах) се бори за признаването на статута си, гарантиран му от международното право. Правните искания на карабахци да упражнят изконното си право на самоопределение бяха посрещнати с антиарменски погроми в азербайджанския град Сумгаит, намиращ се на 26 километра от Баку. Тези събития, осъществени под мотото "Смърт на арменците", бяха въплъщение на политиката на ксенофобия, етническо прочистване и депортация на арменците.

 

Извършените тогава жестокости бяха причината, поради която Андрей Сахаров – носител на Нобелова награда за мир, пише, че "дори и някои да са се съмнявали в това преди Сумгаит, никой не вижда морална възможност да настоява за териториалното единство на Нагорни Карабах и Азербайджан след тази трагедия".

 

Отговорът на официален Баку на стремежа на хората от Нагорни (Планински) Карабах да упражнят правото си на самоопределение станаха погромите и етническото прочистване на арменското население, а реакцията срещу прилагането на това право през 1991 г. въз основа на тогава съществуващото законодателство на СССР и нормите на международното право бе мащабната война, предприета против новонезависимия Арцах, придружена с груби нарушения на международното хуманитарно право.

 

Точно преди 26 години азербайджанските въоръжени сили започнаха системното бомбардиране на столицата на Нагорни Карабах - Степанакерт, която по това време се превърна в убежище за бежанците, избягали от погромите в Сумгаит, Баку и други градове на Азербайджан. На 13 февруари 1992 г., нарушавайки международните конвенции, Азербайджан започна да използва множество ракетни установки BM-21 "Grad" в жилищните райони на Степанакерт. Ходжалу беше една от седемте огневи позиции, използвани за обстрелването на Степанакерт. Дори през съветския период това населено място имаше стратегическо значение, тъй като се намираше на кръстопътя, свързващ Степанакерт с други райони на Карабах. Освен това, през 70-те години на миналия век единственото летище в автономната република бе построено точно до Ходжалу, което по време на блокадата на Арцах бе единствената портална точка към външния свят. По този начин до 1992 г. стана очевидно, че неутрализирането на огневата позиция на Ходжалу е наложително за физическото съхраняване на населението както на Степанакерт, така и на Карабах като цяло. Операцията по неутрализирането на тази огнева позиция започна на 25 февруари 1992 г.

 

В продължение на месеци силите за самозащита на обявилата независимост република информираха азербайджанската страна с всички възможни средства за тази операция, за нейните цели и за хуманитарния коридор, оставени за евакуацията на населението от Ходжалу.

 

Днес Азербайджан продължава да изкривява фактите за кървавите събития край град Агдам, които той нарича "Ходжалийската трагедията". Самите факти от тези събития повдигат много въпроси и азербайджанските лидери дори и след 26 години все още предпочитат да запазят отговорите зад седем ключалки.

 

Защо Азербайджан не успя да организира евакуацията на населението на Ходжалу?

 

Ето цитат от Рамиз Фаталиев – председател на Комитета за разследване на събитията в Ходжалу:

 

"Четири дни бяха останали до събитията в Ходжалу, на 22 февруари, в присъствието на президента, министър-председателя, ръководителя на КГБ и други, се състоя заседание на Съвета за национална сигурност, в което бе взето решение да не се евакуират хората от Ходжалу ". Източник: http://www.azadliq.org/content/article/1818751.html. Както вече споменахме, силите за самозащита на Нагорни Карабах оставиха хуманитарен коридор за народа на Ходжалу, повечето от които безопасно стигнаха до Агдам. Бившият кмет на Ходжалу дори стигна до Баку. Една група жители на Ходжалу, която успешно пресече териториите под арменски контрол, за съжаление не достигна до Агдам, контролиран от азербайджанската страна.

 

Ето един откъс от думите на азербайджанския журналист Чингис Мустафаев, свидетел на събитията: "На 29-ти февруари, когато се насочвах към Агдам от другата страна, от село Умудлу, във военен хеликоптер, видях, че на 10 километра от Хожалу и на около 700 метра от нашия военен пост, нашите хора бяха разпръснати по земята. Това, което ме ужаси най-много, беше, когато заснех тези трупове, имаше около 10 души от наша страна, които лесно се разхождаха във военни униформи. Казаха ми, че няма трупове, беше невъзможно да стигнем там, имаше арменци и имаше стрелба. Но когато най-накрая кацнахме с хеликоптерите, три хеликоптера неочаквано и незабавно отлетяха за Агдам; тези 10 души също са напуснали. Все още не мога да разбера защо на 700 метра от нашите постове, където нашите войници се разхождаха спокойно, никой не събираше тези мъртви тела?“ Източник: https://www.youtube.com/watch?v=0uLSIInPRXs.

 

Г-н Мустафаев също говори за основното престъпление, извършено по време на събитията в Агдам - осакатяване на телата, открити няколко дни след събитията. “Кой е направил всичко това? Аз снимах тук вчера, нямаше такова нещо“, заявява той.
Струва си да се повтори, че територията, където телата са открити, е под контрола на Азербайджан.

 

Не е изненадващо, че в Азербайджан има нулева толерантност към съмнението, подозрението или разследващата журналистика по официалната версия на тези събития. Тези, които се осмеляват да говорят открито за тези събития, или бяха убити като Чингис Мустафаев, или бяха вкарани в затвора като журналистката Ейнула Фатулаеев, или заточени като първия президент на Азербайджан Аяз Муталибов (1990-1992 г.).

 

По време на интервюто с чешката журналистка Дана Мазалова, публикувано през април 1992 г., президентът А. Муталибов заяви, че войската на Азербайджанския национален фронт активно пречи и всъщност възпрепятства евакуацията на местното цивилно население от зоната на военната операция през планинските пасажи, оставени отворени от арменците на Карабах. Надеждата и намерението на азербайджанската опозиция бе да се използват цивилни загуби от такова ниво, които да подбудят народно въстание срещу режима на Баку и да завладеят юздите на властта.

 

Нека не забравяме, че повече от 700 жители на Ходжалу не са напускали селото и са отведени до Степанакерт, където им беше предоставена храна и медицинска помощ. Два дни по-късно те бяха прехвърлени към азербайджанската страна без никакви предварителни условия.

 

Азербайджанското ръководство все още не е отговорило на въпросите, повдигнати от самите азербайджанци. Междувременно то усвои изкуството да изкривява горепосочените факти, за да обвинява другите за престъпленията си и да избяга от отговорността, докато се опитва да създаде измислена противоположност на клането, извършено спрямо арменците в Сумгаит, Баку, Кировабад, Марага.

 

Събитията в Сумгаит се превърнаха в прецедент на безнаказаност и дори на прослава на убийствата на мирните арменски граждани – нещо, на което станахме свидетели по-късно, по време на арменските клане из други места в Азербайджан.

 

Ръководството на Азербайджан продължава да внушава омраза към арменците. Това насърчава такива престъпления като бруталното убийство на Гурген Маргарян, който през 2004 г. беше посечен в съня си от Рамил Сафаров, когато двамата участваха в курс на обучение в НАТО в Будапеща. По-късно убиецът беше обявен за национален герой на Азербайджан.

 

Дори и наскоро, по време на агресията срещу Арцах през април 2016 г., светът стана свидетел на резултатите от държавната политика на арменофобия в Азербайджан. Обезглавяването в стила на Ислямската държава на Кярам Слоян и на двама други военнослужещи от Нагорни Карабах или бруталното убийство и осакатяване на едно възрастно семейство в село Талиш, както и възнагражденията, дадени на извършителите на тези военни престъпления от президента на Азербайджан, са отвратителни и трябва да бъдат осъдени от цялата международна общност.

 

Посолство на Република Армения

София

26 февруари 2018 г.

 

Бележка на редакцията:

Редакцията на „Свободен народ онлайн“ няма да коментира изложените в становището твърдения, най-вече поради искреното ни уважение към посолството на Република Армения. Ние много ценим добрите отношения на България с народа на Армения. Уважаваме много и неговата древна култура. Радваме се и на постигнатия напредък в двустранните отношения между Армения и България в последно време.

 

Що се отнася до формалната страна на въпроса, още един път подчертаваме, че поместеният текст е част от научно изследване и той по никакъв начин не трябва да бъде разглеждан в контекста на продължаващата за съжаление повече от четвърт век пропагандна война между Армения и Азербайджан. Текстът няма за цел да обслужва никоя от страните, което би трябвало да стане ясно при по-внимателния му прочит.

 

В становището на почитаемото арменско посолство се заклеймява пропагандата на Република Азербайджан. Ние не можем да отнесем тази критика към себе си, тъй като електронният вестник „Свободен народ онлайн“ е българска медия, която няма делови и финансови отношения нито с институции на Република Азербайджан, нито с азербайджански фирми, предприятия или други юридически лица. Това е и втората причина да не отговаряме на изложените в становището съображения.

 

В заглавието на текста се говори за „Лъжа, обречена на смърт“. Тук все пак би трябвало да се попита, кого визира текстът? Ако се има пред вид пропагандата на Република Азербайджан като цяло, редакцията на „Свободен народ онлайн“ не може да се намесва в тази полемика. Ако пък под „лъжа“ се разбира поместеният от нас текст „Трагедията в Ходжали – изблик на отмъстителна жестокост или хладнокръвно премерен акт?“, то може би все пак трябва да попитаме, дали трябва да започнем да се притесняваме от втората част на заглавието на становището?

Публикувана в Гледища

В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

(Продължение от 22 февруари 2018 г. В предишната част бяха разгледани фактите около трагедията в Ходжали и как те са били документирани от различни независими източници.)

 

За стратегическото значение на град Ходжали като причина, предизвестила погрома над мирното му население

 

Значението на Ходжали е било особено както за арменската, така и за азербайджанската страна. Населеното място се е намирало на пътя Степанакерт – Аскеран, като фактически е блокирало районния център. Според арменската страна и Степанакерт, и Аскеран методично са били разрушавани с артилерийски обстрел (според други – с минохъргачен обстрел) от Ходжали. Освен това, Ходжали практически е отрязвал северната част на Нагорни Карабах (Арцах) от южната му част. Освен това, на територията на Ходжали се е намирало единственото летище в Нагорни Карабах, чрез което обсадените арменци биха могли да осъществят връзка с останалия свят. Така че в навечерието на щурма на Ходжали и на последвалите трагични събития и двете страни прекрасно са разбирали стратегическото значение на града. [6], [7]. Съответно – и двете страни са се подготвяли за предстоящата схватка.

 

Особено раздразнение у арменската страна е предизвиквало разрастването на Ходжали и заселването му с изселени от Узбекистан месхетински турци, азербайджанци от вътрешността на страната и бежанци от самия Нагорни Карабах. Арменците са възприемали ставащото като „целенасочена политика по изменение на демографската ситуация“. [7] Според данни на Московския правозащитен център „Мемориал“, публикувани във вестник „Независимая газета“ на 18 юни 1992 г., в периода 1989 – 1991 година, населението на Ходжали е нараснало от 2135 на 6300 души. Пак през 1991 г. Ходжали е бил обявен за град, което допълнително е разпалило емоциите сред арменските националисти. [7]

 

Според арменската страна Азербайджан е укрепвал присъствието си в Ходжали не само с демографски средства. Обикновено арменските автори се позовават на книгата на Кирилл Столяров – „Разпадане: От Нагорни Карабах до Беловежката пуста“. [8]

 

Безспорно, Столяров е автор, който е бил лично близък до президента на Азербайджан Аяз Муталибов и е имал достъп до информация от първа ръка. Трудно е да се прецени до каква степен всичко написано от него може да се приема за чиста монета, защото той взима доста явно страната на Муталибов в полемиката му с неговите политически опоненти от Народния фронт на Азербайджан, но все пак книгата му е важен източник на информация. (Аяз Муталибов е първият президент на Азербайджан. Преди това той е бил ръководител на Комунистическата партия в Азербайджан и член на Политбюро на КПСС).

 

Според данни, взети от книгата на Столяров, в района на Ходжали, както и в най-близкия районен център – град Агдам, са били доставени повече от 35 хиляди автомата и картечници, както и необходимите количества боеприпаси за тях. [8, стр. 268]. Пак Столяров съобщава, че в средата на месец февруари 1992 г., президентът Муталибов е наредил в района на Ходжали да се прехвърлят единадесет танка и дванадесет бойни машини на пехотата БМП-2. [8, стр. 251]. При днешното ниво на въоръжено противостояние между Азербайджан и Армения, това са много скромни числа, но тогава такъв брой военна техника е можел да има сериозно отражение върху хода на бойните действия.

 

Давайки си сметка, че арменците в Нагорни Карабах са блокирани, изпитват недостигна на храна и боеприпаси и със сигурност ще се опитат да вземат контрола над летището в Ходжали, президентът на Азербайджан Аяз Муталибов разпорежда да се разрушат пистите за излитане и кацане и останалата инфраструктура на летището в Ходжали. [8, стр. 255].

 

Но дори и да не са могли да използват летището, арменците са искали на всяка страна да сложат ръка на Ходжали, поради близостта му с основния административен център на Нагорни Карабах – Степанакерт. При това не е ставало дума за военни съображения от краткосрочен и от тактически характер.

 

Както пише Левон Мелик–Шахназарян, „щурмът на Ходжали имаше за арменците още едно, не по-малко важно от пробиването на блокадата обстоятелство: на Степанакерт, особено с оглед на натрупвания от Азербайджан военен юмрук в Агдам, беше необходима дълбоко ешелонирана отбрана. Наличието на бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град сериозно усложняваше отбраната на столицата на Нагорно Карабахската република. По такъв начин, възникна насъщната необходимост от превантивно, изпреварващо настъпление, предизвикано не само от стремежа да се прекратят разрушенията в Степанакерт и близкостоящите арменски села, но и да се обезпечи жизнеспособността на арменската държава“. [7]

 

Тези думи сочат, че в битката за Ходжали арменската страна явно е виждала залог за съществуването на независимата арменска държава. Ходжали е разглеждан като заплаха и поради военно-стратегическото си значение, и поради факта, че е „бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град”.

 

В спомените си за боевете при Ходжали, които той определя като „славна победа на арменското оръжие“, Левон Мелик–Шахназарян недвусмислено пише, за Ходжали: „новороденият град беше обречен да стане арена на жестоки сражения. Именно за това се готвеха и двете страни”.

 

Авторът на тези разсъждения е не само един от най-информираните хора за историята и детайлите на арменско-азербайджанската война, но и пряк участник в много от най-тежките военни операции, включително и в операцията по превземането и „прочистването” на града. Той изрично подчертава, че притежава пълната статистика за арменските сили, участвували в боевете за Ходжали.

 

Обяснявайки за повишената боеспособност на арменските отряди в навечерието на сраженията за Ходжали, Мелик–Шахназарян неволно ни дава представа и за пълната неспособност на вече разпадналия се Съветски съюз, (който се е превърнал в ОНД), по какъвто и да е начин да противодейства на изтребителния конфликт в Закавказието.

 

Той пише: „От друга страна, арменските формирования вече бяха въоръжени значително по-добре, отколкото преди няколко месеца. Работата е там, че в самия край на есента на 1991 година, арменската страна успя да разоръжи дислоцирания в Степанакерт милиционерски полк и завладя оръжието и боеприпасите му. На времето този полк беше изпратен за да противодействува на междунационалните сблъсъци в Арцах. Но когато СССР беше на крачка от разпадането си, командването на полка беше объркано, а редовите служащи изобщо не искаха с цената на собствената си кръв да защитават имуществото на умиращата страна. Е, тук и преговорите естествено изиграха своята роля. Още повече, че от наша страна тези преговори се водеха от хора, настроени достатъчно решително”. [7]

 

Както се казва, след като „решително настроените хора” са успели да вземат страха на цял милиционерски полк от вътрешните войски на бившия СССР, за тях не е било особено трудно да предизвикат истински ужас у цивилното население на Ходжали. Пък и са имали вече достатъчно технически средства за това.

 

Според Левон Мелик–Шахназарян:

 

„Както и да е станало това, въоръжението на полка, в това число и бронираната техника, се оказаха в наши ръце. Впрочем, именно това обстоятелство, че настъпващите към Ходжали арменци използуваха три БМП, беше използвано след това от азербайджанците в тяхната пропаганда. Те и до ден днешен се опитват да убедят света, че в настъплението срещу Ходжали са участвували подразделения на дислоцирания в Степанакерт 366 полк на Министерството на отбраната на СССР. Обаче, както се вижда, ние нямахме нужда от странична помощ. За операцията ние се готвехме повече от сериозно.

 

И макар, че авторът на тези редове има под ръка цялата статистика, свързана с боевете, все пак засега ще се въздържа да публикувам общия брой на участвувалите в сражението момчета. Ще кажа само, че по време на щурма на Ходжали в арменските формирования бяха настъпили качествени изменения и това се отнасяше не само до въоръжението. Ще отбележа макар и само един факт: много от нашите доброволчески отряди вече се бяха разраснали до размера на роти“. [7].

 

Самата операция по завземането на Ходжали според арменски източници и най-вече според самия Мелик-Шахназарян е целяла не само превземането на града, но и изтласкването на местното население извън него, в посока на районния център Агдам. За това свидетелства самата диспозиция на арменските сили, описана в подробности в арменски източници. Както се вижда и от приведените по-горе арменски изявления, проблемът не е бил само в Ходжали като укрепен пункт, от който е можело да се обстрелва Степанакерт. Проблемът е бил, че наличието на голям град, населен с азербайджанци в близост до Степанакерт, е било откровено възприемано като заплаха за сигурността на изгражданата от карабахските арменци Нагорно Карабахска република. Със съжаление трябва да се признае, че замисълът за етническо прочистване на Ходжали е бил заложен още в плана за превземането му.

 

Левон Мелик-Шахназарян пише:

 

„Операцията разработи и ръководи Командос (Аркадий Тер-Тадевосян, известен сред арменските бойци като „Командос. Бел. Авт.). Той беше и прекият командващ. От съставената от него и приложената тук карта се вижда, че нашите подразделения трябваше да влязат в Ходжали от четири направления. …

 

Не трябва да забравя да кажа, че от страната на по-голямата част от десния бряг на река Каркар, нашите отряди не действаха. Това пространство беше предназначено за изход на мирното население и за отстъпление на азербайджанските аскери. Ние се стремяхме да избегнем даването на големи загуби от страна на мирното население. Освен това, ние разбирахме, че ако азербайджанците нямат възможност да избягат, те ще бъдат принудени да се сражават до край. На изхода на операцията това разбира се нямаше да повлияе, но ние се стремяхме да избегнем излишни жертви. …

 

На момчетата се обясняваше, че малочисленият арменски народ няма право да воюва по такива инструкции (стандартните инструкции в съветската армия, където изрично се е подчертавало, че при улични боеве в градски условия може да се очаква нарастване на броя на жертвите на атакуващата страна с 20 – 25 процента. Бел. Авт.), че на нас ни е скъп всеки войник, че операцията е разработена така, че в максимална степен да се избягва даването на жертви. Покрай това на момчетата им се напомняше за заповед №1, в която се говореше за недопустимостта от прилагане на насилие над мирното население и над пленниците. Така или иначе, операцията започна със закъснение, както днес е добре известно на 25 февруари в 23:00 часа”. [7]

 

В крайна сметка – защо?

 

Едно от лесните обяснения е, че става дума за обичайната за бойните действия ярост и за акт на отмъщение. Войната в Нагорни Карабах е просто един от върховете на ескалиралата омраза и нетърпимост между арменци и азербайджанци, започнала с шествия и протести, преминала през взаимни погроми и продължила с пълна сила на бойното поле в Карабах.

 

Според Томас де Ваал, възможно е да е имало символика в избора на датата на атаката – 25 срещу 26 февруари 1992 г. Четири години по-рано в Сумгаит са извършени погроми над местното арменско население. Затова де Ваал не изключва възможността да е търсено подобно съвпадение, още повече, че битката за Ходжали прераства в жестоко отмъщение. [3, стр. 151]

 

Тук обаче е мястото да се приведе един много важен цитат от книгата на Томас де Ваал, който се е превърнал в основен аргумент на азербайджанската страна в нейните усилия да докаже преднамереността на клането в Ходжали. Томас де Ваал цитира днешния президент на Армения Серж Саркисян, тогава – важен арменски военен командир:

 

„Когато помолиха арменския военначалник Серж Саркисян да разкаже за превземането на Ходжали, той предпазливо отговори: „Ние предпочитаме да не говорим на глас за това“. Що се касае за броя на жертвите, то по неговите думи, „много неща бяха преувеличени“, а и бягащите азербайджанци оказали въоръжена съпротива. Обаче по отношение на повода за случилите се събития, Саркисян се изказа по-честно и по-твърдо: „Но аз мисля, че главният въпрос беше в нещо съвсем друго. До Ходжали азербайджанците мислеха, че могат да си правят майтап с нас, те мислеха, че арменците не са способни да вдигнат ръка на гражданското население. Ние успяхме да пречупим този [стереотип]. Ето какво стана. И трябва също така да се има пред вид, че сред тези момчета (арменските бойци при Ходжали, Бел. Авт.) имаше хора, които бяха избягали от Баку и от Сумгаит“. [3, стр. 152]

 

Един от скорошните случаи, когато азербайджанската страна за пореден път цитира написаното от Томас де Ваал изявление на Серж Саркисян е разгласеното „Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали“ от 25 февруари 2017 г. [5] Там цитатът на президента Саркисян е даден в съкратен вид, макар че това не изопачава смисъла на казаното от него. Министерството на външните работи на Азербайджан окачествява казаното като „цинично признаване на вината“ от страна на „тогавашния министър на отбраната на Армения и настоящ президент Серж Саркисян“. [5]

 

Самият Томас де Ваал дава много сериозно значение на тази реплика, за която Саркисян вероятно ще съжалява цял живот. Според де Ваал:

 

„Оценката на Саркисян ни заставя да погледнем под друг ъгъл на най-жестоката кланница в карабахската война. Не е изключено тези масови убийства да са били, та макар и от части, преднамерени актове на сплашване“. [3, стр. 153]

 

Както беше показано по-горе, планът за завземане на Ходжали от самото начало е предвиждал изтласкването на местното население извън него. Изтласкването е изрично заложено в плана и за него е предвиден маршрут. Поне на теория е бил оставен коридор (по десния бряг на река Каркар), откъдето да се изтеглят и мирното население, и азербайджанските войници. Голяма част от бежанците тръгват точно по този маршрут и в един момент върху тях се изсипва огънят на арменските застави.

 

В разказа за подготовката на операцията се споменава „заповед №1“ на командването на арменските нагорно-карабахски сили, в която се забранява да се прилага насилие над мирното население и пленниците, но впоследствие никой от пристигналите на мястото на трагедията журналисти и разследващи от различни организации не успява да я види в писмена форма. За нея се говори, но писмен текст – черно на бяло, липсва. За това особено ясно се коментира в разследването на „Мемориал“, което не може да бъде заподозряно в пристрастие към азербайджанската страна. [4]

 

Случаят ужасно много прилича на подобен от войната в Източна Украйна. В късното лято на 2014 г. в края на август, започналите настъпление украински въоръжение сили и силите на украинското Министерство на вътрешните работи, заедно с няколко доброволчески батальона, започнаха настъпление в обход на Донецк. Първоначално настъплението се развиваше особено добре и украинците бяха на път да отрежат Донецк от връзка с руската граница и да заплашат столицата на самопровъзгласилата се ДНР от изток. Последната спирка преди Донецк беше град Иловайск.

 

Украинските сили влязоха в града, но докато бяха ангажирани в тежки улични боеве, неочаквано бяха атакувани и обкръжени от превъзхождащи ги сили. (Различни военни анализатори, участници в боевете и политици от различен произход публично заявяват, че украинците са били атакувани от редовна руска армия, преминала границата в помощ на сепаратистите от ДНР). Някъде около 27-28 август 2014 г., се образува така нареченият „Иловайски котел“.

 

На 29 август 2014 г. президентът на Русия – Владимир Путин, се обръща към ръководството на ДНР да даде възможност на обкръжените украински сили да излязат от обкръжението, като им се отвори така нареченият „хуманитарен коридор“. По свидетелствата на участниците в боевете, при излизането от „котела“, по украинските колони е открит огън с леко и тежко оръжие, включително със системи за залпов огън „Град“. По различни оценки на участници в боевете от украинска страна, както и на комисията „Сенченко“, разследвала случая - при излизането през „хуманитарния коридор“ украинската страна е загубила над 1000 души убити.

 

Ние няма от къде да знаем, доколко участниците в събитията около „Иловайският котел“ от страна на ДНР са били запознати в детайли със случая в Ходжали, но сходството между двата случая е безспорно. Затова и не може да се каже със сигурност, дали организирането на засада на бягащите от Ходжали мирни жители и бойци от гарнизона е било планирано предварително или е било импровизирано в хода на операцията.

 

Ако думите на Серж Саркисян, че с клането в Ходжали арменците са убедили азербайджанците, че не може да се шегуват с тях, не са „грешка на езика“ и несполучливо остроумие, възниква основателно подозрение за преднамереност при извършените масови жестокости.

 

Няма съмнение, че за арменците е имало достатъчно съображения от военно естество, за да атакуват Ходжали.

 

От спомените на Левон Мелик–Шахназарян ясно се вижда, че арменците са гледали на новообявения град Ходжали с враждебност и безпокойство, защото са го приемали като азербайджански демографски бастион и военна цитадела в опасна близост до столицата на самообявилата се арменска Нагорно Карабахска република – Степанакерт.

 

Пак от написаното от Левон Мелик–Шахназарян знаем, че етническото прочистване на Ходжали е влизало в плана за завземането на стратегическото населено място, разбира се без да се уточнява дали ще има ексцесии на мирното население или то само ще бъда прогонено. Но на прогонването се е отдавало много важно значение.

 

Ако приемем буквално казаното от Серж Саркисян, излиза, че етническото прочистване е било изначално планирано и за да нанесе психологически удар по азербайджанците, като ги шокира с жестокостта спрямо мирното население. Тук логиката по нищо не се различава от въздушните бомбардировки или артилерийския обстрел на жилищни квартали, в която и да е война от Първата световна война насам.

 

При тази подредба на фактите и това логическо тълкуване на събитията, разглеждането на клането в Ходжали като акт на отмъщение отива на второстепенна позиция. Най-много за някои от арменските бойци това да е било „страничен ефект“ и източник на „допълнително удовлетворение“. Съществува основателно подозрение за преднамереност при извършените жестокости.

 

Използувана литература:

 

[1] Garagozov Rauf, The Khojaly tragedy as a collective trauma and factor of collective memory, Azerbaijan in the World, Online Analytical Input From Azerbaijan Diplomatic Academy, Vol. 3, No 5, Marvh 01, 2010, http://biweekly.ada.edu.az/vol_3_no_5/The_Khojaly_tragedy_as_a_collective_trauma_and_factor_of_collective_memory.htm

 

[2] Fisk Robert, Echoes of Stalinism abound in the very modern Azerbaijan – Armenia conflict. The same old enemies are clanking around the black mountains of Karabagh: Russian power, Tutkish expansionism and Armenian nationalism, The Independent, Saturday, 9 April, 2016, 13:16 BST, http://www.independent.co.uk/voices/echoes-of-stalinism-abound-in-the-very-modern-azerbaijan-armenia-conflict-a6976421.html

 

[3] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г., https://www.kavkaz-uzel.eu/system/uploads/article_attachment/attach/0002/24358/Chernyy_sad._Armeniya_i_Azerbaydzhan_mezhdu_mirom_i_voynoy.pdf 

 

[4] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5 

 

[5] Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали, 25 февруари 2017 г., http://sofia.mfa.gov.az/bg/news/148/3084

 

[6] Мелик – Шахназарян Левон и Гайк Демоян, Ходжалинское дело: Особая папка, http://armenianhouse.org/mshakhnazaryan/docs-ru/khojaly_f/khojaly.html 

 

[7] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html 

 

[8] Столяров Кирилл, Распад: От Нагорного Карабаха до Беловежской пущи, Москва, 2001 г.

Публикувана в Гледища