Статията на проф. Георги Петков, председател на намиращата се в изгнание антикомунистическа Българска социалдемократическа партия (БСДП) е от 26 ноември 1967 година и е публикувана във вестник ”Свободен народ”, издаван по това време във Виена, в брой 9 (ноември 1967 г.) и е излъчена в ефира на Радио ”Свободна Европа”.

 

Когато болшевиките се добраха до властта след преврата срещу първото демократично правителство в историята на Русия, мнозина от болшевишките водачи се съмняваха, чу техният режим ще празнува 50-годишен юбилей. Самият Ленин допускаше, че прокламирания от него режим едва ли ще изтрае повече от Парижката комуна – само 71 дни.

Въпреки това съмнение на болшевишките водачи, техния установен през октомври 1917 г. режим можа да преживее до 50 годишен юбилей. Този парадокс на историята Ленин обясняваше така: ”Най-много изненадващо беше обстоятелството, че не се намери никой, който да ни изрита още в началото.”

Това едностранчиво твърдение не беше исторически потвърдено. Епичните борби на моряците и работниците от Кронщат, гражданските борби до 1931 г. бяха събития, потвърждаващи привързаността на руския народ към свободата и социалната справедливост. Срещу тази мощна съпротива, болшевиките противопоставиха терора и унищожението. Терорът беше наложен над руския народ през близо 30-годишния период на сталинизма. Унищожението на “врага” беше проведено и оправдано с моралния цинизъм:

“Французката революция и Парижката комуна се провалиха, защото те имаха своя морал. Болшевишката революция отрича всеки морал”. Това беше не само оправдание, но и садистка предпоставка на комунистическата диктатура и ужасите на терора. Режим на садизъм и унищожение на всичко онова, което беше извоювано като демокрация в продължение на вековни борби на народите. Унищожени бяха основните права на човека и неговото гражданско и човешко достойнство.

Под булото на привидния блясък и развихрена фанатична пропаганда на юбилейни тържества тлее несигурност и страх всред диктаторите от Кремъл и техните сателити в страните от Източна Европа. Порочното минало в Съветския съюз и неговите нечовешки изстъпления, беше приложено и в сателитните комунистически страни в продължение на две десетилетия като методи и образец на болшевишката революция.

Същите тези методи и “опит” бяха наложени и в България от “братския” Съветски съюз, чрез заплаха от Червената армия, обстоятелство, признавано открито от оръдията на Кремъл: Югов, Червенков, днес Живков и др. Методите на изтребление и унищожаване на всяка опозиция бяха проведени чрез разтуряне на всички демократични партии, включително и социалдемократическата партия, установявайки еднопартийна диктатура на комунистическата партия.

Завършекът на този процес беше разтурването на антикомунистическата Коалиция от БЗНС и Социалдемократическата партия, като нейните водачи увиснаха на въжето или бяха хвърлени в затвора. Това беше извършено през времето, когато терорът на Сталинизма вилнееше и унищожаваше.

Българските комунисти нямаха куража да приложат срещу водачите на социалдемократическата партия методите на “безследното изчезване”. Политическото влияние и популярност на демократичния социализъм бяха силни всред трудящите се маси на народа. Комунистите прибягнаха до монтиран съд с неистови обвинения, стереотипни за физическата или политическа чистка по “опита на братския Съветски съюз”. Както процесът така и скроените обвинения бяха диктувани от Москва.

Десет души членове на социалистическата парламентарна група и на ЦК на партията бяха арестувани в началото на м. Юли 1948 г. Те бяха обвинени във вражеска и подривна дейност срещу “народната” (комунистическа ) власт. Нормалните връзки на партията със Социалистическия интернационал бяха използвани от обвинителната власт като шпионаж.

В продължение на 4 месечния предварителен затвор над обвиняемите беше употребена сатанинска духовна и физическа инквизиция, за да признаят предписаните им обвинения. Социалистическите водачи трябваше да изпитат в затвора ужасите на “революционната ярост” и садизъм на комунистите. Въпреки всички тези изтезания и заплахи никой от затворените не призна предписаните им обвинения.

При процеса обвиненията на комунистическия прокурор Петрински стереотипни за всички процеси в комунистическите страни при чистката на “враговете” на комунистическата власт: отрицание на истината, омраза и фанатизъм. Самите съдници не бяха хора на правораздаването, а жалки оръдия на изпълнение на заповеди от Кремъл.

Самият процес бе проведен в присъствието на една тълпа фанатично настроени комунистически хулигани, докарани да създават и подсилват атмосферата на омраза и садизъм. Това не беше процес на установяване истината и невинността на подсъдимите, а оргия на отмъщение и жестокост! Целта беше ясна, с политическото обезвредяване на водачите на партията, да се унищожат и последните останки от опозиция и демокрация в България.

Въпреки тази отровена атмосфера на омраза и хулиганство в съдебната зала, всички решително отхвърлиха предписаните им деяния. Това обаче нищо не помогна за установяване на истината, защото това не беше съд на правораздаване. Приложен беше един от методите на Сталинския терор, за който Хрушчов открито заяви по-късно 1956 г. пред ХХ конгрес на съветската КП:” ТОВА БЯХА ТЕЖКИ ВРЕМЕНА, КОГАТО НИКОЙ НЕ БЕШЕ СИГУРЕН СРЕЩУ ПРОИЗВОЛА И ПРЕСЛЕДВАНИЯТА... ЗАГИНАХА СЪВЪРШЕННО НЕВИННИ ХОРА”...

Присъдата беше тежка. Подсъдимите бяха осъдени на 10 до 15 години затвор. Унищожени бяха и последните останки от демокрация и опозиция. Наложена бе еднопартийна диктатура на комунистическата партия.
Фурията на “революционната ярост” празнуваше своите победи.

Мрачни облаци на политическо обезправяване, тежка тирания се надвеси над политическия хоризонт на Родината. Българският народ загуби своята свобода, а България своята независимост.
Сбъднаха се мрачните пророкувания на Кръстю Пастухов – водач на социалистическата партия, пред парламента в 1922 г.

26 ноември 1967 г.                      Г. Петков

Публикувана в Гледища
Вторник, 06 Февруари 2018 20:26

Протестът, който никой не отрази*

Този материал вече съм го писал. Но ще го пренапиша като коментар към снимките от протеста ми пред БНР на 26 януари, който не отрази никоя медия. Въпреки, че ги изпратих на агенции, информационни сайтове и прочие. Мога да ги изброя, но необходимо ли е? ( Получава се като "Упражнение по стил" на Реймон Кeнo, 99 вариации за едно и също).

 

Защото в България протестите се превърнаха в далавера и активно мероприятие. Ако не е съгласувано, медиите не ги забелязват или отбелязват. Живковизмът продължава с това изключение, че полицията (с употреба като милицията) няма да те прибере да те бие. Но няма и да те легитимират, ти оставаш без име – макар да и си журналист и писатател. ТЕ определят кой какъв е. TЕ са тези, които сами се нарекоха КОЙ. Ако попаданеш някога в кадър, ще те отрежат. На истинските протестиращи им изключват звука и оставят да се изкажат на “лицата”, по предварителен сценарий.

 

В едно от последните си писма (адресирано е до Димитър Бочев) изключително честният пред съвестта си Георги Марков открива, че можеш само да крещиш на глас пред неколкцина приятели, но не и да публикуваш мнението си в независимите Таймс или ББС. И докато за Запад това може да се сметне за някаква неблагоприятна тенденция, при нашите условия е съвсем груба и бецеремонна стопроцентова практика.

 

Посланието ми беше към всички медии, въпреки, че споменах в него само "обществените". Там абсурдът е очевиден. Моят приятел и съидейник доцент д-р Теодор Дечев (и аз съм бил социалдемократ, в националния комитет на СДП на Иван Куртев) ми възрази:
"Няма картел, а жестока конкуренция между издателствата".

 

Защо да не кажем не само картел, а и мафия. Хареса ми мисълта на Мирослава Кортенска в интервю за "Уикенд" отпреди десетина години , че у нас мафия има във всяка област. Именно тя назначава не само капиталисти, а и "писатели". Може и да има конкуренция за чуждата, преводна литература. Но за българската - не. Картелът започва от издателствата и преминава през печатниците, книжарниците, критиците и медиите. Получава се затворен кръг или канал.

 

Зад девет десети от издаваната българска литереатура стои самофинасиране или спонсорство от олигарсите. Какви издателства тогава имаме, какви пет лева? Те са същински шивашки цехове, работещи на ишлеме. Дори и професори и академици си плащат. Тарифите са няколко. Най-ниската е само отпечатване, а по-високата е с реклама и разпространение. Интересното е, че парите и от западните фондации, и от русофилите-предприемачи отиват при едни и същ кръг от "писатели". Многи приличат на ловните дружинки около Тодор Живков. Това не е ли достатъчно за коментар под снимки?

 

* Заглавието е на редакцията на „Свободен народ онлайн”.

Публикувана в Гледища

Парламентарната група на ДПС поиска събитията, свързани с престъпния „възродителен“ процес от 1970 до края на 1989, да получат своята историческа оценка. „Убедени сме, че такава оценка ще има и тя ще обяви всички жертви за герои на българската демокрация, а свързаните лица с процесите – за пионери на най-новата ни демократична история“, заяви новият председател на движението Мустафа Карадайъ.

Безспорно трагичните събития, свързани с опитите на режима на Тодор Живков да създаде единна социалистическа нация в НРБ, заслужават повече и по-задълбочени изследвания за мястото на диктатурата на БКП в класацията на най-кървавите и срамни престъпления на световния комунизъм. Но поисканата в декларацията на ДПС „историческа оценка“ е отдавна известна: събитията (от първите опити за асимилация на помаците през 60-те години на миналия век до кулминацията на „Възродителния“ процес - тъй наречената „Голяма екскурзия“ през лятото на 1989) се определят от повечето изследователи като безмилостно етническо претопяване и прочистване, съпроводено с кървави разправи с всяка съпротива.

Апологетите на развития социализъм обаче твърдят, че не всичко е било толкова зле за малцинствата в НРБ. В районите със смесено население са били направени значителни стопански и социални инвестиции, турски е изучаван в училищата, на турски са печатани вестници и книги. Младежите от районите със смесено население пък са влизали с привилегии в университети и институти. Някои си спомнят и една популярна сентенция през „добрите времена“ за малцинствата: „В България е най-добре да си футболист или турчин-комунист“. На този фон съвсем резонно възниква въпросът дали етническият мир в НРБ и "доброто" отношение на БКП спрямо малцинствата щяха да бъдат опазени, ако режимът на Живков не беше посегнал на имената и етно-религиозната идентичност на турци, помаци и цигани?

Медът и жилото на БКП

Експертът по етно-религиозните въпроси Михаил Иванов е категоричен, че всички културни и образователни привилегии за хората от смесените райони са били отнети още през 70-те години на миналия век. „Действително е имало обгрижвана върхушка и сред малцинствата. Но също така е показателно, че членове на БКП, в това число активни борци против фашизма и капитализма, а също и сътрудници на Държавна сигурност (ДС), на много места застават начело на борбата срещу преименуването и забраната да се говори на турски език", казва Иванов. Типичен в това отношение е зверски потушеният с танкове бунт в сливенското село Ябланово, продължава той. Там кметът и партийният секретар на селото, заедно с известен „активен борец“, се възпротивили на официалната линия и оглавили протеста на местните хора.

В кабинета на Милко Балев в ЦК на БКП Иванов открил документираните показания на ученичките Несрин и Гюлтен, които създали организация за борба с българските „възродители“, наречена от тях „Млада гвардия“ - по примера на едноименната група за съпротива в окупирания от нацистите Краснодон по време на Втората световна война. „Изтръпнах. В съзнанието на двете момичета образът на българските „възродители“ е съвпадал с този на нацистите“, казва Михаил Иванов. Той смята, че отношението към жертвите на „Възродителния процес“ трябва да бъде същото, както към падналите във войните за освобождение и обединение на България. „В този смисъл декларацията на ДПС трябва да бъде подкрепена. Заедно с това трябва да се знае, че за 27 години движението можеше да предложи за държавни награди хора с големи заслуги в противодействието на режима на Живков в смесените райони. Известно е обаче, че сред награждаваните не може да има сътрудници на ДС. Досега едва петима ръководители на Демократичната лига и Независимото дружество за правата на човека бяха наградени с ордени от президента Плевнелиев. Но имената им не бяха предложени от ДПС“, посочва Иванов.

Именно тези две правозащитни организации, заедно с групата „Виена-89“ и стачен комитет от Казанлък, а не обсебената от 12 агенти на ДС нелегална организация на намиращия се в затвора Ахмед Доган, стоят зад Майските събития през 1989, довели до „Голямата екскурзия“. „Следователят от ДС Ангел Александров, който разследва Доган, става особено близък с него. След падането на режима движението го лансира за шеф на националното следствие и член на Висшия съдебен съвет“, припомня Иванов. Според него, целта на декларацията на ДПС е да произведе груби реакции на националисти и популисти. Така, в навечерието на президентските избори, ДПС се надява да втвърди разклатеното от появата на партията на Лютви Местан единство в етническия вот за движението.

Разликата между жертви и герои

Философът Калин Янакиев съзира в декларацията на ДПС смесване на понятията „жертви“ и „герои“. „Не се съмнявам, че някои от хората, съпротивлявали се срещу „Възродителния процес", са проявили героизъм. Други пък несъмнено са жертви на репресиите. Но обявяването на някой за „герой в борбата за демокрация“ е смесване на понятията. Историята, а не институциите, се произнася за това кой е герой. По време на социализма героите бяха произвеждани от институциите – например героите на социалистическия труд“, посочва Янакиев. Той допълва, че въздигането на жертвите на „Възродителния процес" в герои на демокрацията всъщност маскира претенцията на ДПС да се представи за авангард в борбата за демократизирането на България. „А това е абсолютно неприемливо предвид авторитарния характер на тази партия от самото ѝ създаване до днес. Спомнете си как доскорошният формален лидер на ДПС Лютви Местан, по личната воля на почетния председател Доган, за една нощ се превърна от лидер във враг на партията и България", казва експертът.

Според Янакиев, не могат да бъдат „жертви“, а още пък по-малко „герои“ в борбата за демокрация, хора от ръководството на движението, представящи се за противници на „Възродителния процес“ и същевременно доносничели на ДС срещу собствения им етнос. Заедно с това не можем да не отдадем нужното признание на тези, които изгубиха живота си или бяха репресирани от „възродителите“ на Живков. "Ако ръководството на ДПС е искрено в намеренията си да поднесе своята почит към тях, то тогава незабавно би трябвало да поиска обяснение от своя стратегически партньор БСП за все още свежите цветя, поднесени пред паметника на инициатора на репресиите срещу малцинствата Тодор Живков“, казва Янакиев.

Заплашен ли е мирът между българи и турци?

Главният редактор на излизащия в София на български и турски език вестник „Заман“ Мехмед Юмер си спомня трагичното лято на 1989 г., но не желае тази страшна страница в историята да бъде превръщана в постоянен повод за вражди и разделение между етносите. „При комунизма постоянно живеехме в очакване, че всяка следваща изселническа спогодба с Турция може да отнесе и нашето село зад граница. По време на интервюта и разговори с роднини на хора, убити при смяната на имената, непрекъснато чувам, че паметта на близките им не бива да се използва за насаждане не омраза“, посочва Юмер. Той припомня, че по време на ежегодните възпоменателни митинги в смесените райони загиналите за имената и родовата си памет биват споменавани като мъченици. Такъв е и насловът на тези събирания – възпоменателни митинги за мъчениците.

"Герои или мъченици – този проблем вече е работа за историците. Ние сме призвани да опазим изградения през вековете комшулук между българи и турци и да продължаваме да се разбираме“, убеден е Юмер.

Публикувана в Свят

Вестник „24 часа” е поканил  известния историк да разсъждава хитрец или лъжец е Тодор Живков. По повод разпространения видеоматериал с него от Софийския университет, заснет от "Ранобудните студенти", той отговаря само: "Омерзен съм. Нещата взеха да стават по Оруел". Публикуваме текста без редакторска намеса:

Публикувана в Гледища
Понеделник, 11 Ноември 2013 13:45

Не заден вход, нужен е заден ход

Днес започва да тече 25-годишнината от преврата на диктатора Тодор Живков. Вчера, 10 ноември, събитието бе отбелязано с масови протести и концерт, въпреки че това не е нито празник на обществото, нито на протестиращите, нито на демокрацията. Оказа се, че докато са протестирали по площадите в студ, пек и дъжд родителите на днешните протестиращи, едни хора са минавали през задните входове и са овладели положението.

Публикувана в Гледища

Най-големият мит за българския преход, който се върти близо 25 години, е митът за разрухата. Това заяви президентът (1990 - 1997) Желю Желев по БНТ. За сегашния парламент Желев изрази мнение, че е рожба на избори, които останаха много съмнителни, с огромни междупратийни обвинения и търсене на решение от съда. Според него това кара хората да мислят, че има далавери от двете страни и затова самият парламент няма никакъв авторитет.Желев пише книгата "Митове и легенди за българския преход". По думите му най-точно за разрухата е писал Тодор Живков. На пленума, на който го свалят, на 10 ноември в своето заключително слово Живков казва: "Изчерпа се този модел на социализма. Сега нищо не става, краде се, руши се и завършва, като повтаря 5 пъти: руши се. И няма сила, която да спре това". Желев заключи: "Със Съветския съюз вече бяхме - видяхме докъде я докарахме. Бившите съветски републики избягаха от Москва, а ние се натискаме като улави".

Публикувана в У нас

Бюст паметник на диктатора Тодор Живков, по чието време насилствено бяха сменени имената на българските турци, вдигна кметът Свилен Огнянов от ДПС в плевенското село Одърне.

Публикувана в У нас

Приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция с известни условности въвежда свободния депутатски мандат. Депутатите представляват както своите избиратели, така и целия народ. Отзоваване е недопустимо. До „историческите” промени след 9 септември 1944 г. няма процедури по отзоваване на народни представители. Налагането на новия режим обаче вози  и до „революционни” действия по отношение статута на народните избраници. На 8 юни 1945 г. регентите Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов утвърждават приетата от кабинета на Кимон Георгиев „Наредба-закон за избиране на народни представители”, която да послужи за провеждане на изборите за 26 ОНС. За кратко време тя претърпява и някой промени, което показва, че по принцип текстът не е юридически прецизиран.

Публикувана в Гледища
Понеделник, 20 Май 2013 11:28

Вече не обичат Бойко

Както е тръгнало, експремиерът Бойко Борисов ще остане сам със себе си. Ако арестуват Цветан Цветанов по неговия метод, акцията ще се нарича „Цеце”, а лично главният прокурор Сотир Цацаров ще му изкрещи: „Лягай долу. Ти си престъпник”. Ако пък кинематографията на МВР не проработи, ще го накарат да направи втори, че и трети дубъл. Така Борисов ще остане без другата си страна на „двуликия Янус”, с когото споделяха властта. Както и без любимите си медии.

Публикувана в Гледища