Вторник, 06 Февруари 2018 20:26

Протестът, който никой не отрази*

Този материал вече съм го писал. Но ще го пренапиша като коментар към снимките от протеста ми пред БНР на 26 януари, който не отрази никоя медия. Въпреки, че ги изпратих на агенции, информационни сайтове и прочие. Мога да ги изброя, но необходимо ли е? ( Получава се като "Упражнение по стил" на Реймон Кeнo, 99 вариации за едно и също).

 

Защото в България протестите се превърнаха в далавера и активно мероприятие. Ако не е съгласувано, медиите не ги забелязват или отбелязват. Живковизмът продължава с това изключение, че полицията (с употреба като милицията) няма да те прибере да те бие. Но няма и да те легитимират, ти оставаш без име – макар да и си журналист и писатател. ТЕ определят кой какъв е. TЕ са тези, които сами се нарекоха КОЙ. Ако попаданеш някога в кадър, ще те отрежат. На истинските протестиращи им изключват звука и оставят да се изкажат на “лицата”, по предварителен сценарий.

 

В едно от последните си писма (адресирано е до Димитър Бочев) изключително честният пред съвестта си Георги Марков открива, че можеш само да крещиш на глас пред неколкцина приятели, но не и да публикуваш мнението си в независимите Таймс или ББС. И докато за Запад това може да се сметне за някаква неблагоприятна тенденция, при нашите условия е съвсем груба и бецеремонна стопроцентова практика.

 

Посланието ми беше към всички медии, въпреки, че споменах в него само "обществените". Там абсурдът е очевиден. Моят приятел и съидейник доцент д-р Теодор Дечев (и аз съм бил социалдемократ, в националния комитет на СДП на Иван Куртев) ми възрази:
"Няма картел, а жестока конкуренция между издателствата".

 

Защо да не кажем не само картел, а и мафия. Хареса ми мисълта на Мирослава Кортенска в интервю за "Уикенд" отпреди десетина години , че у нас мафия има във всяка област. Именно тя назначава не само капиталисти, а и "писатели". Може и да има конкуренция за чуждата, преводна литература. Но за българската - не. Картелът започва от издателствата и преминава през печатниците, книжарниците, критиците и медиите. Получава се затворен кръг или канал.

 

Зад девет десети от издаваната българска литереатура стои самофинасиране или спонсорство от олигарсите. Какви издателства тогава имаме, какви пет лева? Те са същински шивашки цехове, работещи на ишлеме. Дори и професори и академици си плащат. Тарифите са няколко. Най-ниската е само отпечатване, а по-високата е с реклама и разпространение. Интересното е, че парите и от западните фондации, и от русофилите-предприемачи отиват при едни и същ кръг от "писатели". Многи приличат на ловните дружинки около Тодор Живков. Това не е ли достатъчно за коментар под снимки?

 

* Заглавието е на редакцията на „Свободен народ онлайн”.

Публикувана в Гледища
Вторник, 30 Май 2017 12:30

Между истината и лъжата

„Правдата е като дворно куче – току я гонят в колибката, шибат я с камшика.”
Шекспир, „Крал Лир”

 

Пиша тази статия не за да съдя, защото искам да науча истината по една тема, по която не съм компетентен, но, доколкото съм гражданин на тази страна, съм лично засегнат.  Сиреч длъжен съм да се заинтересувам. Защото темата е от общонационална значимост – тя бърка директно и индиректно и в моя джоб. По-важното е обаче, че бърка и в моята душа –моралните й аспекти също засягат всички ни.

 

Да науча истината по темата ми пречат точно онези държавни институции и органи, които са служебно задължени да ми съдействат. Заедно с милиони трудещи се сънародници аз им плащам чрез данъците си немалките им заплати. Плащам им, за да разкрият истината, която тежи милиарди левове и изпепелени морални принципи. А тези държавни органи и институции като че ли работят не за да разкриват, а за да скриват истината. Засега успешно, но да видим докога. Защото наред с многото работещи за скриване на истината апаратчици все по-многобройни стават гласовете, които със самочувствието на еманципирани граждани на една правова демократична държава искат нейното разкриване. За да преценя кой е крив и кой прав, кой е ограбеният и кой – грабителят,  аз първо трябва да бъда информиран.

 

Десетилетия наред комунистически тоталитаризъм съдехме и отсъждахме неинформирани. Извоюваната с толкова усилия демокрация би трябвало да направи информацията общодостъпна. Наживяхме се – поколение след поколение – в идеологизирана слепота, преди да осъзнаем, че същинското име на демокрацията е информираност. Което ще рече, че всяко монополизиране на информацията, всеки опит тя да се потули и манипулира е път назад, към безславното ни тоталитарно минало. Тъкмо на този деструктивен процес ставаме свидетели днес…

 

За да пристъпим от абстрактното към конкретното, ще оповестя, че става дума за фалита на КТБ, за тайните срещи, за закритите заседания. Всъщност не точно за фалита на банката става дума – и професионално, и като манталитет аз съм далеч от банковото дело. Като демократичен гражданин на една демократична страна съм в състояние обаче да поискам да бъда информиран. Дали всички онези, които ден след ден фаворизират дезинформацията за сметка на информацията, работят срещу личността на Цветан Василев, не ме интересува особено – интересува ме обстоятелството, че те работят срещу мен самия.

 

Не съм воден от лични, субективни мотиви: КТБ не ми е броила нито лев чрез дивидентите си и не ми е взела нито лев чрез фалита си. Това обстоятелство ме прави социално независим от банката – еднакво независим и от нейния възход и от внезапния й крах. Като следствие от тази независимост остава в чист вид само ангажираността ми като гражданин на републиката. Тази ангажираност е двустранна: морална, доколкото фалитът на КТБ явно е продукт не на лошо непрофесионално стопанисване, а на користни интереси на развратени държавници от първата фаланга и на корупционни схеми, които замърсяват морално националната обществена среда. Която е и моя. Както и зависимост икономическа, доколкото всички гаранции, които държавата ни изплати на капиталовложителите, и всички пасиви, които ще понесе, ще бъдат покрити не с личните пари на министри, премиери и президенти, а моите оскъдни левчета на данъкоплатец. Тъкмо затова споделям и тези нерадостни размисли.

 

В „Тускулански беседи” Цицерон, чието морално чувство и чиято юридическа компетентност е вън от съмнение, стига до извода, че там, където свидетелстват фактите, думите са ненужни. Колкото и вярно да е казаното, отнесено към случая КТБ, то придобива една неочаквана интерпретация. Думите биха били действително непотребни, ако достъпът до фактите беше обезпечен. Когато обаче тези факти са преднамерено и злонамерено преиначавани и изопачавани, скривани от общественото внимание, тогава единствена и последна надежда остават думите, тогава публицистичното слово се превръща в единствено средство за реабилитиране на истината.

 

Възходът на КТБ е неясен, неясен е и фалитът на банката, неясна е съдбата на унаследените й активи, неясен е приносът на отделните олигархични кръгове и интереси в банковите операции, неясно е защо и как най-проспериращата и стабилна банка на родна земя се срина така скоропостижно, неясно е и кой доколко е облагодетелстван от нейната гибел. Ясно е само едно: кой е ощетеният. Това сме всички ние, редовите български граждани.

 

За да сме изправени пред толкова неясноти обаче и за да не бъдат те една по една демаскирани и превърнати в ясноти, значи някой има интерес от това. И този някой ловец на риба в мътна вода едва ли ще да е обикновен гражданин – замитането на големите истини е от компетентността само на големи хора. Вече става видимо участието на олигархичния капитал в конспирацията. А доколкото на родна земя този капитал е органично свързан с държавните структури, не по-малко видимо става и участието на майката държава.

 

В случая това не сме, както би трябвало да бъде в наистина прозрачните и правови общества, ние, гражданите – това са държавните номенклатурчици от най-високите етажи. Воглаве, разбира се, с прокуратурата и главния й прокурор. Които, за разлика от нас, също са държавата – баш държавата са. Когато мандат след мандат лидерите на тази покварена до мозъка на костите държава дърпаха кой как може от капиталите на КТБ за собствена изгода, те не й създаваха проблеми. Когато обаче някой се е опитал да посвие този грабеж свише, държавата мобилизира цялата си власт и всичките си подвластни олигарси (на които между впрочем и тя е подвластна – зависимостта е реципрочна), за да погуби банката. Един фалит, който бе осъществен, както споменах, в ущърб не толкова на Цветан Василев и цветановци, колкото на обществото.

 

Когато в изявления пред медиите Василев посегна да разкрие някои неразкрити обстоятелства, той го направи, разбира се, като акт на себезащита. По стечение на обстоятелствата себезащитата му обаче закономерно се превърна в защита на обществения интерес. Който по дефиниция би трябвало да бъде бранен от прокуратурата – не от противоречиви банкери. На практика обаче ние, гражданството, се браним от една прокуратура, чиито олигархични интереси стават все по-несъвместими с нашите, обществените.

 

Вместо да обърне подобаващо внимание на многото дадени и от Цветан Василев, и от малкото независими родни медии сигнали, главният ни прокурор нехае с едно нехайство, което все по-определено заприличва на преднамерено. Преди време министърът на вътрешните работи пък открито заяви, че няма да се занимава с декларациите на един престъпник. При подобно държавническо отношение как може да се разкрие истината за КТБ?!

 

Работата на едно Министерство на вътрешните работи е да разследва, да проучва, да сравнява и проверява всеки сигнал, а не да селектира и цензурира информацията в ущърб на следствието. Особено когато става дума за грабеж от такива чудовищни за икономически немощната ни държавица размери, пасивността на институциите е престъпление. Следствие и прокуратура трябва да установят вината (респективно невинността) както на държавата, така и на отделните олигархични групировки и олигарси, така и на БНБ, така и на Цветан Василев.

 

Аз дори не очаквам държавният апарат да ми сервира истината на тепсия – достатъчно е само да не я възпрепятства, да не барикадира със съдействието на неведоми олигархични кръгово пътя й към обществената сцена. Останалото ще направя аз сам. Най-лесно се манипулира неинформираното гражданство,  държано в неведение от неговите явни и тайни експлоататори. Те се боят панически от истината. Докато ние, експлоатираните, от лъжата се боим. Сама по себе си истината, както пише Шилер, не страда от това, че някой не я признава. Страдат обаче, макар и по различен начин, всички онези високопоставени и подвластни, които отказват да я признаят.

 

Всички размисли, които споделих, са, както споменах, не констатации, а въпроси; не уверености, а съмнения. Аз се съмнявам в цялостната вина на Цветан Василев – съмнявам се и в неговата невинност. Единствено едно обективно и честно разследване може да ме освободи от тези тровещи съмнения. Подобно разследване в условията на комунистическия тоталитаризъм беше невъзможно – дано не се окаже невъзможно и в демократични условия. А докато виновността не бъде доказана, всяко правово общество изхожда от презумпцията за невинност. Неправовото вече заклейми личността на Цветан Василев, без да познава казуса "Василев" – то предпочита да съди и отсъжда, без да иска да знае. Ето критерият, който ще ни подскаже към кой от двата модела принадлежим ние…

 

Първоизточникът на този забележителен текст е електронното издание на списание Клуб „Z“. Редакцията на „Свободен народ online“ поздравява Клуб „Z“ с тази изключително стойностна публикация и приканва читателите си да посетят и оргинала: https://clubz.bg/54442-mejdu_istinata_i_lyjata . Подзаглавието е на редакцията на „Свободен народ online“.

 

За писателя Димитър Бочев

 

Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 г. в Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от ДС и е принуден през 1972 г. да напусне по авантюристичен начин  България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище.

 

Работи като редовен извънщатен сътрудник на Радио Германия („Deutsche Welle”), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”.

 

След рухването на комунистическия режим работи като кореспондент на РСЕ в София, публикува редовно в българския периодичен печат, сътрудничи активно и на електронните медии, води есеистични рубрики във вестниците „Демокрация”, „Труд” и „Стандарт”. Издал е романите „Междинно кацане”, „Генезис ІІ” и „Синеокият слепец”, както и сборника есета „Хомо емигрантикус”, пуснат на книжния пазар от издателството на БАН.

 

Всичките му творби са високо оценени от художествената ни критика, а през 1997 г. „Синеокият слепец” печели Специалната награда на фондация „Развитие” за нов български роман. След това излезат сборникът му с есета „Боготърсачът между беса и слепотата” и романите му „Белият слон” и „Опит за екстаз”. Текстовете и на трите творби са почти изцяло публикувани и в литературната ни периодика.

 

Основни теми на романите и есетата на Бочев са извечните и нерешими в рамките на земното проклети въпроси за безсилието на словото пред битието, за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, на любовта и свободата, на цивилизация и култура, на творчество и смърт, на талант и характер, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографията на всеки от нас.

 

Авторът коментира и диктатурата на посредствеността, философията на любовта, на изневярата, на самоубийството, както и актуалния смисъл на фундаменталните библейски начала. Димитър Бочев е баща на дванайсетгодишен син с име Тео, наред с българското притежава и германско гражданство, член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.

 

Наскоро излезе и сборникът  „Несъгласни думи. Портрети и размисли“ (Издателска къща „Хермес“). Според издателите, сборникът съдържа текстове, обединени тематично от присъщия на автора интерес към фундаменталните и извечни въпроси за съотношението между творчество и смърт, талант и характер, щастие и смисъл.

 

Част от текстовете на сборника имат мемориален характер и са посветени на съдържателните му отношения с така незаслужено позабравените от съвремието ни творци като Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Хр. Огнянов, Желю Желев.
За целокупното си творчество Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 година. Източник: http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:241592

Публикувана в Гледища

Тези дни, журналистическата гилдия имаше поне два повода да се занимава с делата на политическата партия ГЕРБ. Първият път това беше свързано с неописуемият резил, възникнал около ритуалните заклинания на Бойко Борисов срещу културната спогодба със Северна Корея. В рамките на по-малко от 36 часа, лидерът на ГЕРБ успя да изиграе мелодраматичен етюд, в който заклеймява съглашателството със северокорейските сатрапи; сколаса да даде начален тласък на всички журналисти, имащи нещо против правителството на Орешарски и ... успя някак си да мине между капките, когато стана ясно, че въпросната спогодба е подготвена от неговото управление.

 

Разбира се, лидерът, който „е лидер защото е шеф“, според изявленията на един топ-лидер в Европейската народна партия, си получи дължимата порция писмовни шамари (Виж примерно: Росен Янков, Извинете се на корейците, 18 февруари 2014 г., 10:04, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=3296461 Или пък: Явор Дачков, Севернокорейският ни ум, 14 февруари 2014 г., 11:57:42, http://glasove.com/komentari/33250-severnokorejskiqt-ni-um ).

 

Въпреки това, щетите за Бойко Борисов бяха минимални, защото този път иронията на публиката отиде изцяло за сметка на тези майстори на словото, които се хванаха на въдицата на лидера на ГЕРБ и изкараха огромно количество пара през свирката, без да отдадат дължимото на собственото му правителство, което също има отношение към дружбата и културния обмен със Северна Корея.

Публикувана в Гледища
Понеделник, 17 Февруари 2014 11:02

Четвърти депутат напусна ГЕРБ

Бившият директор на Националната агенция за приходите и депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов е подал заявление тази сутрин, с което напуска групата на ГЕРБ и става независим. Решението на Стефанов идва три дни след като друг финансист от ГЕРБ - бившият заместник-министър на финансите Владислав Горанов, напусна не само групата, но и парламента, като обеща да работи за партията. Преди това от ГЕРБ се отлъчиха Георги Марков и Светлин Танчев.

Публикувана в У нас

Напусналият парламентарната група на ГЕРБ депутат Георги Марков бе официално изключен от партията. Депутатът от Великотърновския регион Евгени Стоев съобщи, че с решение на Изпълнителната комисия той не само е свален от поста общински председател на ГЕРБ в Свищов, но е отстранен и от партията. До два месеца трябва да бъде избран новият общински лидер в Свищов. Самият Георги Марков пък се чувства освободен, след като не е част от редиците на ГЕРБ. По думите му, днес той може реално да работи за решаването на проблемите на хората във Великотърновско и Свищовско като независим депутат.

Публикувана в У нас

Академик Георги Марков прогнозира, че да се говори за партия ПОМАК кореспондира с визията на турския премиер Ердоган за възраждането на Турция и амбицията им да си върнат на земи, които сега не са в техните граници. Той обвини проф. Евгения Иванова, че й е платено за разработката на партия ПОМАК, която скоро бе учредена и сега се чака дали съдът ще я регистрира. "Плащат ви разни фондации, за да буните духовете около помаците, обяви историкът в предаването "Всяка неделя". Имам информация."

Публикувана в У нас

След като напусна парламентарната група на ГЕРБ, народният представител Георги Марков направи изявлението, че прокурорското дело срещу него, което е започнало през 2004 г. е било за него „нашийник“. Това знаково изявление, народният представител направи тази сутрин пред жуналистката Ани Цолова в предаването „Здравей България“ по Нова телевизия. Интервюиран по телефона, вече независимият депутат заяви дословно:

 

Сделката е в миналото, платени са данъците, явно искат по този начин да ме контролират, да ми сложат нашийник. Това са едни бивши полицаи, които скалъпиха нещата и се опитват да контролират ситуацията във Велико Търново“.

Публикувана в У нас

Заместник-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов заяви, че върху депутата Георги Марков, който вчера  напусна парламентарната група на ГЕРБ, е упражняван натиск, но отказа да коментира откъде би могъл да дойде той.

Публикувана в У нас
Печално известният случай, познат като "българския чадър, бе приключен в България точно на 9 септември, трагична дата за българската държава. Разследването за убийството през 1978 г. в Лондон на дисидента Георги Марков остана без резултат поради давност. Това научаваме от съобщение пред Агенция "Франс прес" от говорителката на прокуратурата Румяна Арнаудова. На 11 септември съдебната процедура трябва да бъде закрита поради давност. Никакво конкретно действие – заповед за арест, задържане, обвинение срещу лице, позволяващо да се продължи 35-годишния срок на давност, не е предприето", обяснява тя. Писателят дисидент Георги Марков избяга от комунистическа България и от Лондон. Той работеше в българската секция на радио Би Би Си, където и четеше своите творби. Марков почина на 11 септември 1978 г. Четири дни преди това той беше прободен в бедрото от мъж с чадър, докато е чакал автобуса си. Същата вечер Марков изпада в силна треска и умира, без да бъде разпитан от полицията. Аутопсията разкри присъствие в крака му на отровна капсула с рицин колкото върха на карфица. Тя е изработена от платинено-иридиева сплав. Съдебно разследване започна след падането на комунистическия режим през 1989 и след това беше закрито през 1993, но по-късно, през 1995-а, беше открито отново. През 2008 трябваше да изтече 30-годишният срок на давност. През 1993 г. българските следователи предадоха на Скотланд Ярд документи, замесващи датчанина от италиански произход Франческо Джулино (известен като агент "Пикадили"), който е сътрудник на българските тайни служби. Той е заподозрян в убийството на Георги Марков. Изтекла информация в печата позволи на Джулино да напусне Дания. Така изчезна и последният свидетел, който можеше да даде информация за операцията, посветена на рождения ден на диктатора Тодор Живков - 7 септември.\СД
Публикувана в У нас