От арменския съименник на нашия НЮЗ.бг – НЮЗ.ам научаваме за посещението на г-н Валери Симеонов и на г-н Йордан Апостолов в самообявилата се и непризната от никого, дори и от Армения Република Арцах, доста по-известна като Нагорни Карабах. Тук предаваме дословно публикацията в арменския „НЮЗ” от 07 август 2019 година, без каквито и да са редакторски намеси, като при превода са сравнени английската и руската версия на новината:

„СТЕПАНАКЕРТ. – Президентът на Националното събрание (Парламентът, бел. авт.) на Република Арцах (Нагорно – Карабахската Република), Ашот Гулян в сряда прие членовете на българското Народно събрание – Валери Симеонов и Йордан Апостолов, които пристигнаха в Арцах придружени от Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения.

По време на срещата, гостите споделиха впечатленията си за церемонията на откриването на Седмите пан-арменски летни игри, която се проведе във вторник в столицата на Арцах – Степанакерт и изразиха готовноста си да поддържат приятелския (в руската версия на новината е написано „братският”, бел. авт.) арменски народ във всички негови начинания. За това съобщава отделът за медии и връзки с обществеността на Парламента на Арцах, според информацията на „Арменски новини” – NEWS.am .

Участниците в срещата обсъдили също така външната политика на Арцах, Азербайджанско – Арменският конфликт и възможностите за сближаване на народите чрез спорт и култура”. [1]

Реакцията на азербайджанската страна изобщо не закъсня. От сайта Haqqin.az научаваме за изявлението на Министерството на външните работи на Азербайджан:

„Във връзка с посещението на членовете на българския парламент Валери Симеонов и Йордан Апостолов в окупирания Нагорно-Карабахски регион на Азербайджан и проведените там срещи с така наречените „представители” на незаконния сепаратистки режим, посолството на Азербайджан в България по време на среща в Министерството на външните работи на тази страна (България, бел. авт.) е връчило на насрещната страна (на българската страна, бел. авт.) протестна нота. За това се казва в съобщение на МВнР на Азербайджан.

В министерството са отбелязали, че Валeри Симеонов, известен със своята про-арменска позиция, вече за трети път прави незаконно посещение в окупирания Карабах. През 2016 година, след неразрешено посещение региона той беше внесен в „Списък на чуждестранните граждани, незаконно посетили окупираните територии”.

„Що се отнася до депутата Апостолов, както и в случаите на други незаконни посещения на чуждестранни граждани в нашите окупирани територии, неговата визита ще доведе до същите правни последствия” – съобщиха от външнополитическото ведомство на Азербайджан”. [2]

От изложеното по-горе се вижда, че народният предтавител и бивш вицепремиер Валери Апостолов скоро няма да може да бъде допуснат на територията на Азарбайджан. Неговият колега Апостолов – също. С голяма доза вероятност може да се предполага, че и на двамата народни български народни представители им е все едно. Те изобщо не възнамеряват да имат каквото и да е вземане – даване с Азербайджан, те са отдали сърцата си на Армения.

В това на пръв поглед няма нищо страшно. Отношенията на България с Армения са много добри. Голям дял от вноса на Армения идва от България. Отделен въпрос е, че в България живее симпатична арменска диаспора, сред която има значителен брой талантливи, способни и успели хора. Всеки от нас има приятели арменци (или поне повечето от нас) и това е напълно в реда на нещата.

Но тук не става дума за нашите вътрешни дела. Става дума за международен въпрос, в който Армения съвсем не е най-положителният герой. Тук нито има място да разказваме подробности за конфликта в Нагорни Карабах, наричан от арменците – Арцах, нито това ще помогне на коментара за действията на двамата депутати, най-вече на г-н Валери Апостолов.

Фактите сочат, че след кръвопролитния конфликт между арменци и азербайджанци, който протече с най-голяма интензивност впериода между 1988 и 1994 година, по-голямата част от територията на някогашната Нагорно Карабахска автономна област се оказаха в ръцете на ръководството на самообявилата се Нагорно Карабахска република, напоследък уприто лансирана от арменците като Република Арцах. Република Арцах или Нагорни Карбах обаче не е призната от НИКОГО.

За разлика от други подобни призрачни държави като Абхазия, Приднестровската република и Южна Осетия, които са признати поне от своята покровителка – Русия, Република Арцах или Република Нагорни Карабах не е призната дори и от Армения. Някои източници твърдят, че изброените Абхазия, Приднестровска република и Южна Осетия били признали Република Арцах / Република Нагорни Карабах, но това е малко утешение за ръководството на „втората арменска държава” – нито Москва, нито Ереван са поели риска да признаят това квази държавно образование.

Допълнителен и може би още по-голям проблем е фактът, че значителна територия на Азербайджан, извън някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) е окупирана от арменски въоръжени сили. Става дума за територия, която през 1988 година е била с преимуществено азербайджанско население (включително и така нареченият „Лачински коридор”, свързващ Нагони Карабах с Армения) и сега над един милион бежанци от тези територии се намират в Азербайджан, без каквато и да е надежда скоро да се върнат по родните си места. Впрочем, през 1988 година, населението в Нагорно Карабахската автономна област също не е 100 процента арменско. Азербайджанците в НКАО тогава са били около 20 процента и затова има предостатъчно бежанци и от самия Нагорни Карабах.

Тук няма да се впускаме в друга трагична история – тази за етническото прочистване на азербайджанците в Армения и на арменците в Азербайджан. Пропъждането на азербайджанцие от Армения трае през целия съветски период и кулминира през 1988 година, за да бъде успешно завършено пред периода на военните действия между Армения и Азербайджан през 1988 – 1994 година.

Огромна част от арменците в Азербайджан също са изпроводени извън територията на страната, главно през 1988 година. Все пак, днес в Баку живеят известен брой арменци, докато „изчистването” на азербайджанците от Армения е пълно.

Според Томас де Ваал, един от най-добросъвестните изследователи на Карабахският конфликт, в един момент се стига до размяна на психично болните азербайджанци от арменските специализирани лечебни заведения с психично болните арменци от азербайджанските такива. В един момент и едните и другите протестирали. Както беше казал Бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите – те да са живи...”.
Няма да разказваме и за погромите и масовите избивания, които двата народа си устройват по различни поводи, при различни обстоятелства и с различен мащаб на жестокостта. Несъмнено, най-страшното масово избиване остава избиването на азербайджанците при отстъплението им от Ходжали (на 25-26 февруари 1992 година), когато са разстреляни, изклани, скалпирани и подложени и на други издевателства над 600 мирни, цивилни жители на това населено място.

Едновременно с това и до ден днешен остават неизяснени до край обстоятелствата около погрома в Сумгаит (Азербайджан) от 27 – 29 февруари 1988 година, който е пряко провокиран от изключително непредпазливо изказване по телевизията на заместник главния прокурор на СССР – Катусев и зад който прозират мръсните ръце на КГБ, който по това време провокира етнически конфликти в различни точки на СССР с надеждата на края тайните служби „да управляват хаоса”. (Който се интересува от мнението на академичната наука за ролята на хаоса в управлението, както и за управлението на хаоса, би могъл да погледне в книгата на проф. Иван Цанов. [3]

Няма да разказваме за всичко това, защото няма да ни стигнат томове. Просто ще отбележим, че това е една много трагична, изключително болезнена и травматична история, в която и двете страни влагат огромни дози от емоции. (Със сигурност това изложение би могло да бъде подложено на унищожителна критика и от арменци и от азербайджанци, но целта му категорично не е изясняването на подробностите в историческите обстоятелства на Нагорно – Карабахският конфликт. То се занимава с поведението на нашите български политически лидери).

Въпросът е там, че г-н Валери Симеонов е официално лице. Нещо повече, до скоро той беше и вицепремиер и продължава да бъде фактор в управляващата коалиция. Това означава, че с него публиката свързва не само личното му мнение, но и позицията на България като цяло.

Всеки знае, че г-н Валери Симеонов е изцяло на страната на арменците в Нагорно Карабахският конфликт. Това е негово право, но все пак трябва да се отчитат и други обстоятелства. Примерно това, че има няколко резолюции на ООН в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Примерно това, че има ясно заявена позиция на Европейския съюз в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Тази позиция е излагана и от Федерика Могерини, а съвсем наскоро и от Доналд Туск. (Виж: [4], също така и [5]).
Никак не е за подценяване и споменатият по-горе факт, че буквално НИКОЙ, включително и Армения, не е признал Република Арцах.

Вярно е, че ние имаме традиция, формулирана още от бай Ганьо Балканский в процеса на подготовка на известния му „мемоар до Княза”, в който Алековият герой искаше да се запише „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. Без всякаква ирония ще отбележим, че този тезис беше постигнат практически от нашата социалистическа дипломация по време на над седем годишната война между Иран и Ирак. Тогава официалните български делегации пристигаха в Багдат и Техеран в един и същи ден и бяха водени от хора на едно и също ниво в йерархията. Така, вървейки по острието на бръснача, Тодор Живковата или може би – Петър Младеновата дипломация, балансираше между Иран и Ирак, защото милото ни Отечество очакваше разни финансови приходи и от едната и от другата държава.

В наше време, по отношение на Армения и Азербайджан, България сякаш се опитва да прави нещо подобно, но по доста по-неугледен, а бих казал и по-рискован начин. Президентът Радев „притичва” често-често до Армения, а министър-председателят Борисов с удоволствие посещава Азербайджан. Човек не може добре да разбере, дали това е „баланс” на българската политика между Ереван и Баку или е отражение на институционалната война между Президента и Правителството, която напоследък е популярна под името „вето война”.

При тази свръх-деликатна ситуация, би било най-добре да не се клати допълнително лодката на външната ни политика спрямо Закавказието. Г-н Валери Симеонов е твърде умен човек, за да не разбира това, но той е и много упорит, праволинеен и последователен в такива случаи. Това в никакъв случай не е лошо качество, особено като се има пред вид, че е рядко изключение сред безграбначния ни политически елит, но и на праволинейността трябва да има предел.

Някой би попитал, кой съм аз, та да давам акъл на доскорошния втори човек в правителството и на настоящия втори човек (заедно с Красимир Каракачанов) в „констелацията” на правителственото мнозиство. Със сигурност ще имат известно право, но все пак – по-добре е г-н Валери Симеонов да чуе този коментар от добронамерен наблюдател, а не примерно от лидерката на опозицията, която напоследък обяснява, че „дипломацията е тънка работа”.

Познаваме се с г-н Симеонов и надявам се, че той знае, че не му мисля злото. Нещо повече, ясно съм си казал мнението за достойнствата му като политик и най-вече като човек, който като цяло държи на думата си и съм го написал. (Виж: [6]). Със сигурност, през времето на своето вицепремиерство и продължаващото му депутатство, г-н Валери Симеонов в много по-голяма степен е направил добри неща, отколкото да е причинил щети. Но изглежда е необходимо някой от страни да се обади и да го подсети, че по определени въпроси просто бърка.

Авторът на тези редове е последният човек, който ще укори г-н Валери Симеонов за многократно демонстрираното публично негово отрицателно отношение към ДПС. Бих го укорил евентуално заради крайната му на моменти позиция срещу Турция, но очевидно е, че е глупаво да искаме хората да сменят стереотипите, с които е протекъл животът им до момента. Но когато говорим за Арменско – Азербайджанският конфликт и неговото Нагорно Карбахско измерение, добре е да се напомнят и подчертаят няколко неща.

Всички говорят за мирно разрешаване на конфликта с дипломатически средства, но за сега не виждаме някакъв реален напредък от подписването на Бишкекския протокол от 5 май 1994 година до сега. (С Бишкекския протокол се сключва примирие и се прекратява огънят между арменските сили и Азербайджан).

От там нататък нищо не помръдва и причините са лесно обясними – който и да е политик в Армения или Азербайджан, който направи, дори намек за отстъпки по териториалните въпроси, просто автоматически би преминал в политическото небитие. Може да му се случи и нещо по-лошо. А териториалните въпроси са същността на проблема в азербайджанско – арменските отношения, заедно с бежанския въпрос, който изобщо не може да се реши без решаването на териториалния въпрос.

Едновременно с това, не е лошо да помним, че в този конфликт Азербайджан е жертва на агресия, а не агресор. За това има достатъчно международна дипломатическа книжнина на най-високо равнище, включително и резолюции на ООН. Когато човек на висок държавен пост, взима по някаква причина страната на Армения по Нагорно Карабахския конфликт, трябва да е на ясно, че взима страната на агресора.

Освен това, не трябва да се забравя, че освен някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), са окупирани азербайджански територии, чието население през 1988 - 1994 година е било подавляващо азербайджанско и сега в огромната си част се „радва” на бежанския си статут.

Според различни изчисления, арменските сили са окупирали между 12 и 14 процента от територията на Азербайджан. Това е твърде много. Става дума за земи, на които се намират находища на полезни изкопаеми (ще споменем само находищата на злато и паладий), които в момента са в режим на безжалостна експлоатация от арменска страна. Покойният Георги Коларов на времето написа доста неща за един арменски геолог, който в Ереван има статут на „спасител на нацията”. Те са точно по този повод.

В своето отворено писмо до Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланник на Република Азербайджан в България, между всичко друго, покойният Георги Коларов пише: „А на следващия ден – 21.02.2017 г., посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия на ред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми ...”. [7]

Човек може да смята пантюркизма за заплаха за националната ни сигурност или ако иска и за глобална заплаха, въпрос на лично мнение, но в никакъв случай не бива да бърка Турция и Азербайджан. Ей Богу, това са различни държави. При това – доста различни. Има съществена разлика, както в историческото минало на двете страни, така и в настоящето им.

Впрочем, Азербайджан никога не е бил част от територията на Отоманската империя. Дълго време, страната е била под персийско (иранско) господство, а след това е разделена между Русия и Иран. На територията на северозападен Иран живеят може би повече азербайджанци, отколкото в Република Азербайджан.

Многозначителен е фактът, че в Азербайджан преобладава шиитското течение на Исляма, за разика от Турция, където преобладава сунитското течение. Влиянието на персийската култура върху Азербайджан и едновременно с това – присъствието на редица азербайджанци на най-видно място в историята на Персия и Иран, също е предпоставка за съществени кялтурни различия между турците и азербайджанците.

Едновременно с това, трябва да се отбележи, че от разпадането на СССР насам, Иран е съюзник на ... Армения и единствена нейна сухопътна връзка с околния свят. Доказан е реекспортът на оръжие от Армения за Иран, а фактът, че огромна част от стоките, внасяни в Армения е с произход Иран е просто очевиден.

Тук трябва да се извиним на държавната администрация на САЩ, но що се отнася до реекспорта на оръжие от Армения за Иран, ще се позовем на източник, изтекъл в рамките на аферата „Уикилийкс”, а именно грама от държавния секретар Кондолиза Райс до посолството на САЩ в Ереван от 24 декември 2008 година, относно констатирания реекспорт на ракети и картечници от Армения за Иран.

Оръжието е попаднало в ръцете на шиитски милиции в Ирак (по-точно е било доставено от иранската страна на своите „проксита” в Ирак) и е довело до смъртта и раняването на американски войници. Разликата между годината на доставката от Армения в Иран (2003 г.) и годината, в която американците протестират остро (2008 г.) се дължи на факта, че оръжията са използувани от шиитски милиции срещу американските войски в Ирак през 2007 година.

Грамата съдържа писмо от Джон Негропонте до тогавашния президент на Армения – Саргсян и за него се уточнява, че „няма да бъде изпратен подписан оригинал”. Писмото съдържа сериозен списък от мерки, които арменската страна трябва да изпълни, за да не бъдат приложени спрямо Армения предвижданите от американското законодателство санкции за подобни действия.

Пак в грамата е разказана достатъчно подробно историята на случая, за да можем днес да правим ивестни заключения въз основа на съдържанието на „изтеклия документ”. Четивото е занимателно и все още е достъпно онлайн. [8] (Превод на писмото на български, можете да намерите в рубриката "Четиво" на "Свободен народ онлайн" от дата 12 август 2019 г.).

Разглеждането на Азербайджан като някаква „турска екстензия” в Закавказието е дълбоко погрешно, невярно и може да доведе и до грешен подход в политиката ни към тази държава. Всъщност, несигурността породена от войната с арменците от една страна, враждебното отношение на Иран от друга и двусмисленото поведение на Русия (наричана иронично от азербайджанците „старший брат”) неминуемо тласкат Азербайджан да търси съюзници, на които да може да резчита поне в някаква степен.

Това води от една страна до ориентирането на Баку към сериозно партньорство с ЕС, но Европейският съюз е „мека сила” и никой не очаква той да защити Азербайджан пряко в случай на военен конфликт. От друга страна, остава единствено Турция, независмо, че едва ли някой би могъл да прецени в каква степен може да се разчита на нейната военна помощ в случай на въоръжен конфликт с противник, който превъзхожда във военно отношение Азербайджан.

Азербайджан не е „турска екстензия”, нещо повече – в исторически план, обявената през 1918 година Азербайджанска демократична република е първата демократична мюсюлманска държава в света. Азербайджанските лидери, създали забележителен както по демократимността си, така и по мултиетничността си парламант в Баку (в него е имало и арменска и руска фракция, при това съвсем не символични), успяват да пресекат амбициите на младотурските управници на Отоманската империя да превърнат Азербайджан в ханство начело с брата на един от тях.

Азербайджан не е „присъдружен” на Турция, нито пък е спонсор на ДПС, така че г-н Валери Симеонов само би спечелил ако ревизира отношението си към тази държава. Още повече, че наблюдавайки картите на световната геоикономика, по всичко личи, че в близко време нашето икономическо сътрудничество с Азербайджан ще се задълбочава.

Става дума, разбира се за Южният газов коридор, който вече достигна до гръцка територия на беломорския бряг. Вече с много сериозни темпове се строи Транс адриатическият газопровод (TAP), който трябва да достигне до Албания и до Италия през италианското пристанище Бриндизи. За последните развития около Южния газов коридор и неговата роля вече писахме и публикацията предизвика огромен интерес. [9]

Няма съмнение, че Южният газов коридор ще ни даде шанс по радикален начин да диверсифицираме доставките на природен газ в България. Възможността ни да избираме в различни моменти различни доставчици, укрепва националната ни сигурност и „подсеща” досегашните монополисти на нашия газов пазар, че вече не са единствени и че офертите им трябва да бъдат по-атрактивни. Всичко това, ние ще постигнем просто с една интерконекторна връзка с Гърция, по която макар и с огромно закъснение вече се работи.

Ясно е, че при това положение, ние би трябвало да се радваме на добронамерените си отношения с Азербайджан, а не да се чудим как да ги развалим.

Никой не призовава г-н Валери Симеонов да прекъсне връзките си с Армения, ни най-малко. Призивът е да не изхожда от максимата, че „мокър от дъжд не се бои” и да се въздържа от посещения на окупираните от арменците територии на Азербайджан, пък ако ще да го придружава не г-жа Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения, а самият Президент на Армения. Седмите пан-арменски летни игри щяха да се проведат и без българско участие, пък и това спортно събитие едва ли е от съдбоносно значение за българската външна политика.

Никой не иска разваляне на българско – арменските отношения, но не си струва формалното присъствие на български депутати (и то какви) в Степанакерт да трови българско – азербайджанските отношения. Щеше да е чудесно, ако България можеше да сдобри Армения и Азербайджан, но за сега няма никакви такива изгледи.

Затова просто трябва да уважаваме и чувствата и правата и чувствата на потърпевшата страна в Нагорно Карабахски конфликт. Българо-арменските отношения могат да се развиват и в Ереван и в София и по цялите международно признати територии на двете държави. Не е нужно да се ходи до столицата на Нагорни Карабах – Степанакерт (Ханкенди).

Даже е вредно.

 

Използувани източници:

[1] Bulgaria MPs visit Artsakh, discuss Karabakh conflict, NEWS.am, Newsfeed, 07.08.2019, 13:23, https://news.am/eng/news/527570.html

[2] Баку направил Софии ноту протеста, Haqqin.az, 8 августа 2019, 18:48, https://haqqin.az/news/155753

[3] Цанов, Иван, Хаосът и редът в контекста на управлението, Българска асоциация на конфликтолозите, С., 2017 г.

[4] Брюксел: Азербайджан е важен партньор за европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло, Свободен народ онлайн, Свят, 15 февруари 2018 г., 20:39, http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html

[5] Gotev, Georgi, Tusk hopes for higher level of EU – Azerbaijan ties, EURACTIV, 9.07.2019, https://www.euractiv.com/section/europe-s-east/news/tusk-wishes-for-higher-level-of-eu-azerbaijan-ties/

[6] Виж: Дечев, Теодор, Валери Симеонов, Веселин Марешки, политическата коректност и международното положение, „Свободен народ онлайн”, Гледища, 30 ноември 2018, 20:29, http://svobodennarod.com/views/item/6096-valeri-simeonov-veselin-mareshki-politicheskata-korektnost-i-mezhdunarodnoto-polozhenie.html

[7] Виж: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Отворено писмо до Н. Пр. Извънредния и пълномощен Посланник на Р. Азербайджан в София – г-жа Наргиз Акиф Гурбанова от д-р Георги Коларов, Свободен народ онлайн, Гледища, 03 април 2017, 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html

[8] (s) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET, https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

[9] Дечев, Теодор, Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска, НЮЗ.бг, Коментари, 01.08.2019, 16:41:31, https://news.bg/comments/shah-na-ruskiya-tsar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html 

Публикувана в Гледища

В Република Полша премиерът и вице-премиерът смениха местата си. Беата Шидло сдаде премиерския пост и остава вице-премиер по социалните проблеми. Досегашният вице-премиер и министър на финансите Матеуш Моравецки поема премиерския пост, запазвайки и финансовия ресор.

 

Той е историк по образование, но не е работил по специалността си (сега вече ще му се наложи да поработи). Занимавал се е с икономика и банково дело (бил е директор на банка). Получил е блестящо образование, благодарение на признанието на заслугите на баща си на Запад – Корнел Моравецки е основател през 1982г. на Движението „Бореща се Солидарност“, пропагандиращо създаването на общество, основано на демократичното самоуправление и социалната солидарност, на основата на социалната доктрина на Католическата Църква.
Синът му се придържа към принципа за държавна намеса в икономиката, отричайки, както социализма, така и неолиберализма. Той казва: „Ние сме част от ЕС, но искаме да го преобразуваме, отново да го християнизираме. Ние строим Полша, като силна, ефективна държава, обединяваща в едно общочовешките и християнските ценности“.

 

Съпругата на Корнел и майката на Матеуш – Ядвига Моравецка не крие щастието и гордостта за сина си, макар отдавна да очаква неговото издигане. „Матеуш винаги ме е правил щастлива… пропит е с патриотизъм още с майчиното мляко… Възгледите му се характеризират с честност, патриотизъм, уважение към другите хора“.

 

Бащата Корнел, като най-опитния и изстрадал полски политик (арестуван и репресиран на 09.11.1987г. във Вроцлав, после изгонен от Полската Народна Република в Италия. При опит да се завърне, екстрадиран във Виена), има по-трезв поглед върху реалността. Иска да създаде нова клерикална дясно-консервативна партия. Която след време да се превърне в стратегически съюзник на „Право и Справедливост“ в полския Сейм и в правителството, след неизбежния спад в икономиката след годините на напредък.

 

Авторът се запозна с всички членове на семейство Моравецки през юни във Варшава на презентацията на автобиографичната книга на бащата Корнел в Музея на Варшавското възстание. Там бяха казани тези интересни подробности и още редица интригуващи факти.

 

Новият полски министър-председател обаче си има и достатъчно критици: както вътрешно-партийни, така и външни. Войчех Вилк от опозиционната „Гражданска Платформа“ (на Доналд Туск) твърди, че „няма никакви изменения, всички решения ще се приемат на Новогрудзка улица (седалището на „Право и Справедливост“ на Ярослав Качински). От кабинета трябва да бъдат отстранени Мачеревич, Вашчиковски, Жьобро“.

 

За министъра на отбраната Антони Мачеревич ще стане дума по-долу. Външният министър Витолд Вашчиковски е скрит евразист. И на фона на прозападната, християнска риторика, развива конструктивни отношения с бившите съветски републики, Китай и Иран (където е бивш посланник). Те посредничат и за подобряването на руско-полските отношения (конкретно Беларус и Армения). Збигнев Жьобро е лидер на партия - коалиционен партньор и министър на правосъдието. Репутацията му е лоша.

 

Правителствените промени се извършват на фона на допълнително разгаряне на антируската и антисъветската истерия. По отношение на Кремъл, синдромът на шпиономания е издигнат до ранга на държавна политика. Задържан е бившият началник на военното контраразузнаване генерал-майор Пьотр Пител. Формалната причина за задържането му е, че не се е явил в прокуратурата предния ден (по призовка от нейна страна), въпреки че е представил навреме медицинско свидетелство, че в момента минава през цялостни изследвания. Прокурорите обаче бързат да се срещнат с него и да го разпитат. След което да му предявят „разширени обвинения“.

 

Той от няколко месеца е обект на следствие за изясняване на подробностите за сътрудничеството между полското и руското военни контраразузнавания, започнало след катастрофата в Смоленск. Главна сфера на контактите е било обезпечаването на превоза на полските военнослужещи, завръщащи се от Афганистан през руска територия. Макар че тогавашният полски министър-председател Доналд Туск е изразил съгласие за това сътрудничество през 2011г., а през 2013г. е подписан официален договор, членът на Наказателния кодекс, по който обвиняват генерала звучи така: „сътрудничество със специална служба на друга държава, без да бъде информиран министър-председателят“.

 

На генерал Пител и на предшественика му на този пост вече са предявени официални обвинения за превишаване на служебните пълномощия. Подробности за новото обвинение не са известни, тъй като следствието е секретно. В случая управляващите разиграват „антируската карта“ (по израза на руския аналитик от ИА РЕГНУМ, етнически поляк Станислав Стремидловски) срещу единствения си реален конкурент – Доналд Туск. Засега прокуратурата го призовава от Брюксел само на разпити, но за никого не е тайна, че в ръководството на „Право и Справедливост“ искат да го видят на подсъдимата скамейка и да се отърват от него.

 

Самият Доналд Туск също разбира много добре опасността, пред която е изправен и нарича обвинените генерали „образец за отговорност, патриотизъм и чест“. Неговото мнение обаче не може да надделее над становището на министъра на отбраната Антони Мачеревич: „става дума за абсолютно съзнателно и нелегално сътрудничество на ниво началници на военното контраразузнаване - най-важното, от гледна точка на военната безопасност на Република Полша. Това е най-отвратителното предателство, на което може да се реши поляк, а особенно поляк, чиито служебен дълг е защитата на безопасността на Родината“. Военният министър определено не е настроен на компромиси и превръща генералите в изкупителна жертва. Това съвсем не е единственият полско - руски шпионски скандал, който тече в момента. Има и други.

 

В Полша, както всяка година в началото на септември, не утихнаха страстите около събитията, свързани с началото и края на Втората световна война. Продължава свялянето на съветските символи от войнишките паметници на загиналите червеноармейци. Изострената риторика от страна на Москва води най-вече до допълнително нагнетяване на страстите, от страна на консервативните управляващи във Варшава.

 

Така наречената „Смоленска секта“, начело със силния човек в Полша – председателя на управляващата партия „Право и Справедливост“ Ярослав Качински и дясната му ръка Антони Мачеревич продължава да свързва катастрофата на полския правителствен самолет край Смоленск с договора „Молотов-Рибентроп“ от 23.08.1939г. и „Похода на Запад“ на Съветската Армия от 17.09.1939г., довел до присъединяването към СССР на полските територии, населени предимно с белоруси и украинци. Там обаче са живяли много поляци, които попадат под репресиите на НКВД. А след края на войната са изселени в отнетите от Германия територии: Прусия, Силезия, Померания.

 

На 01.08.1944г. в полската столица избухва Варшавското Въстание, което остава в историята като най-масовата проява на въоръжена съпротива на гражданите на Европа срещу нацизма.

 

На 05.10.1944г. варшавските въстаници капитулират пред Вермахта и окупацията и разрухата продължава. От 1 200 000 жители на Варшава преди войната остават едва около 150 000 оцелели. Дълги месеци след оттеглянето на немците през зимата на 1945г. централните квартали на Варшава са покрити с разлагащи се трупове, които пречат на възстановяването.

 

Истината е, че ако начело на съветското външно министерство по това време бяха останали Максим Литвинов и нашият съотечественик Борис Стоманяков, не са били загубени всички шансове за изолация на нацистка Германия от Изток и от Запад. Една от причините Борис Стоманяков да бъде обвинен, че освен английски и немски, е и полски шпионин, е че е намирал начин да води диалог, както с Берлин, така и с Варшава.

 

Обаче, по това време силната фигура в полското правителство е крайно-десният министър на външните работи Юзеф Бек, който от момента на идването на Хитлер на власт, заговорничи с нацистите против СССР. Той е инициаторът на полското участие в подялбата на чехословашките територии, след фаталната за мира в Европа Мюнхенска конференция.

 

Поляците и досега се възмущават от словашкото участие в подялбата на Полша през септември 1939г., инициирано от съюзника на Хитлер – кардинал Йозеф Тисо, забравяйки за това, как се включиха в акцията на Вермахта на южната граница. Когато обаче става ясно, че хитлеро-фашизмът е враг на цялото човечество и, преди всичко, на славянството, поляци, чехи и словаци бързо намират общ език. Впоследствие, те като цяло, сътрудничат и на Съветската Армия и специалните служби, защото правилно си представят и разбират приоритетите пред своите държави.

 

Даже символът на антикомунизма и съпротивата срещу влиянието на СССР в Полша през 70-80-те години на ХХ век Корнел Моравецки пише, че немските нацисти са били по-големи врагове на страната му от съветските комунисти. Неслучайно Станислав Стремидловский отразява вътрешно-полската дискусия около ролята в историята на страната на партийния и държавен лидер от периода 1970-1980г. Едвард Герек. Оказва се, че от следвоенните ръководители, той е най-симпатичен на поляците.

 

Преди войната обаче те все още са опиянени от безапелационната победа в полско-съветската война през 1920г., завършила с Рижкия договор, според който сегашните Западна Украйна и Западна Белорусия стават част от Втората Реч Посполита. Едновременно си дават сметка, че нарастващата мощ на СССР по времето на Сталин увеличава вероятноста за съветски реванш и отмъщение за около 60 000 загинали съветски пленници в полските лагери след победата в тази война.

 

Техните настроения и предпочитания изразява най-кратко и ясно маршал Ридз-Шмигли (приемник на маршал Юзеф Пилсудски): „С немците ще загубим само свободата си. Докато руснаците ще ни извадят душата!“ Позорното бягство на маршала в Румъния след хитлеристката агрессия от 01.09.1939 г. не променя тази нагласа сред мнозинството от поляците и даже тези, които воюват в дивизията „Тадеуш Косцюшко“ (в състава на Съветската Армия) не приемат руснаците и СССР като вечен съюзник против Запада.

 

Даже командаващият дивизията (прерастнала в Първа Полска Армия) генерал Зигмунд Берлинг, преди решаващата битка за Смоленск заявява пред подчинените си: „Два пъти сме превземали Смоленск от руснаците! Дайте да го направим трети път!“ И това наистина се случва, благодарение героизма и опита на полските войници, изкарали известно време в съветските лагери.

 

Даже последният президент на социалистическа Полша – генерал Войчех Ярузелски заяви открито пред Михаил Горбачов, по време на визитата си в СССР през 1989г.: „Много изтърпяхме ние - поляците, оказали се на съветска територия през есента на 1939 година“. По-късно той честно си призна, че дори е мислел за самоубийство, в случай че не му се отдаде да предотврати влизане на Съветската Армия.

 

Последните събития и признания на многото свидетели обаче опровергават тази версия: евродепутатът професор Адам Герек, син на Едвард Герек, посочва че баща му и Леонид Илич Брежнев са били близки приятели и нещо повече – според него, майката на Брежнев е била полякиня и той свободно е владеел полски език! Професорът твърди, че лично го е слушал!

 

Да оставим това твърдение на неговата съвест! Дори да е вярно, от руска страна досега няма никакви потвърждения и доказателства. Освен едно: Брежнев се въздържа да постъпи с Полша така, както с Чехословакия. Навярно, преди всичко, е имал предвид антируските и антисъветски нагласи на поляците. Споменатият многократно от световните медии през последните 5 дни Корнел Моравецки припомня, че в Чехословакия, Югославия и България част от народа искрено е повярвал в социалистическата идея. Докато в Полша, Унгария и Румъния социализмът е наложен със сила. Можем да добавим, че това се е случило не без участието на нашия сънародник Георги Димитров, който е главен виновник за репресиите срещу активистите на полската, румънската и унгарската комунистически партии (не само срещу тях).

 

Няма как да се отрече фактът, че хитлеристката агрессия сплотява полското общество за даване на отпор. Както и че срещу „Похода на Запад“ на Съветската Армия фактически не е оказана съпротива. С изключение на коренните жители на сегашните литовски и украински Вилнюс и Лвов (Вильно и Львув) които изстрелват последните си патрони срещу съветските войници от покривите на католическите катедрали.

 

Даже по време на войната командирите от Армия Крайова се опитват да установят диалог със съветските си колеги. И изпращат делегация при генерал Иван Черняховски, която изчезва безследно. Очевидно е, че руската страна трябва да изясни какво точно се е случило с полските офицери, преди да протестира срещу поредното оскверняване на паметника на прославения генерал (не успял да стане маршал – загинал при обсадата на Кьонигсберг – Калининград). Както и срещу други паметници на съветски войни.

 

В момента в Полша управляват консервативни националисти, ползващи се с подкрепата на САЩ – полската диаспора там постепенно придобива все по-силно влияние. И това е така, въпреки нейната традиционна ориентация към Демократическата Партия. Имат обаче и силни представители сред републиканците: например Уолтър Вйеслав Голембьовски.

 

Същият твърди, че слуховете за руско влияние върху Доналд Тръмп са чиста измислица и че точно сегашните републиканци са тези, които „ще поставят Русия на място!“ Дали е прав, ще стане ясно в близките години, до края на мандата на Доналд Тръмп. Обаче, отсега ние знаем че високото самочувствие на полските управляващи от „Право и Справедливост“ идва не на последно място от силната подкрепа от зад океана. Която, очевидно ще става все по-силна с времето.

 

Трябва изрично да се има предвид, че за разлика от някои други страни в Източна Европа, полският консервативен национализъм няма антисемистки характеристики. Жертвите сред еврейското население, причинени от поляците, по време на нацистката окупация, са по-скоро изключение от правилото. Достатъчно е да се посочи, че доскоро двама заместник-министри на външните работи не бяха от чист полски произход: съответно майка-рускиня и баща евреин!

 

Сегашните полски управляващи основателно претендират за лидерска роля в Източна Европа. В така наречената „Вишеградска Четворка“ никой няма потенциала да я оспори. Страните, които се стремят натам: България, Македония и т. н., така или иначе са принудени да я приемат и да се приспособяват към нея. В близкото бъдеще е вероятно да се случи „изненадващо“ сближение между Москва и Варшава, на фона на емигрантската криза в останалата Европа.

 

Както казваше покойният руски историк-полонист Николай Иванович Бухарин (да не се бърка с репресирания втори генерален секретар на Коминтерна), „руската и полската култура са се развивали в тясна връзка и са оказали голямо влияние на манталитета на двата народа, на тяхната идентичност… за Русия най-краткият път към Западна Европа лежи през Полша“. А починалият на 08.03.2017г. варненски военен историк Мирослав Йовински твърдеше: „Ако не беше вековният руско-полски конфликт, ислямът щеше да бъде екзотична секта на Арабския Полуостров“. Крайно време е да го осъзнаят и управляващите политици в Москва и Варшава.

 

По този повод, руската журналистка от „Российская Газета“ Екатерина Суслова цитира мнението на директора на Института за Стратегически Оценки Сергей Ознобишчев: „Процесите, наблюдавани в Полша и в други източно-европейски страни, дават надежда за подобряване на отношенията с Русия, на фона на разочарованието от «чисто западния“ път.

 

В Полша, ако не са напълно разочаровани от демократичните идеали на Европа, най-малкото ги поставят под съмнение. Ще наблюдаваме определено отдалечаване от тях и Русия трябва да се възползва от това, за да подобри отношенията си с Варшава. Нещо подобно наблюдавахме с Унгария и Чехия, явно че сега е наред Полша“ - отбелязва Ознобишчев.

 

Експертът отбелязва, че Русия и Полша са съседи и никой не може да промени този факт. „Русия и Полша са една до друга и има смисъл да възстановят връзките помежду си“ подчертава той. Трябва дв се има предвид, че интервюто на Екатерина Суслова със Сергей Ознобишчев е цитирано от „Креси“ - най-популярният полски исторически сайт, занимаващ се с проблемите на бившите източни полски територии, сега принадлежащи на Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Молдавия и т. н.
Затова трябва да се помисли за възможните изгоди от посредническата роля на България.

 

Послеслов на редакцията:
Публикуваме крайно актуалния и твърде занимателен текст на д-р Георги Коларов, както поради определените му достойнства, така и заради възможността около него да се проведе по-широка дискусия по подвигнатите в него всемъзможни теми от актуалната политика и от историческото минало. Както винаги, текстът на д-р Георги Коларов изобилства от твърдения, за чиято вярност, отговорността е изцяло негова. Редакцията на „Свободен народ онлайн“ поема ангажимента да помоли д-р Коларов да влезе „технически“ в 21-вия век и да започне да пуска линкове към източниците, които ползува, дори и те да не са на български език. В крайна сметка, има и други читатели, които владеят полски, руски и английски език.

 

Като отминаваме с усмивка твърдението за скорошното „руско – полско сближаване“, си позволяваме да напомним, че единственото място, където съществува реална руско – полска граница е през територията на някогашна Източна Прусия, разделена между Полша и СССР след Втората световна война. Иначе, Беларус и Украйна продължават упорито да стоят на картата на света и на Европа, така че съседството между Полша и Русия в днешно време е ма-а-а-а-лко по-далечно.
В заключение, ще отправим най-добронамерен съвет към д-р Коларов по отношение на авангардната идея за българско посредничество при „сдобряването“ на Полша и Русия. Народът казва: „Не си пъхай пръстите там, където вратата скърца“. Същият съвет може да се отправи и по отношение на „потенциалното“ българско посредничество в руско – полскя диалог. И Русия и Полша си имат достатъчно канали за комуникация, за да си пъхаме пръстите там, където скърца. Пък и има достатъчно региони – и на близо и далеч, където България не просто може, а трябва да провежда активна дипломация.

 

Към същата категория прояви на опасно силно политическо въображение бихме отнесли и твърдението, че България се стремяла към „Вишеградската четворка“. И на малките деца е ясно, че на времето въпросната първоначално „тройка“, а след разделянето на Чехословакия – „четворка“, беше създадена с няколко цели, една от най-главните от които беше осигуряване на конкурентно предимство при влизането в Европейския съюз. Ролята на главни конкуренти тогава играеха България и Румъния и „четворката“ направи, каквото можа за забавянето на приемането ни. Е, ние направихме повече, но това е друга тема.

 

Така или иначе, няма никакви индикации България (или пък съседна Македония) да изпитва влечение към „Вишеградската четворка“. Да не говорим, че при сегашното положение с управници като Орбан в Унгария, Фицо в Словакия и цялата кохорта на „Право и Справедливост“ в Полша, наистина е най-добре да стоим малко по-далеч, че лошите практики са много заразни и „прихватливи“. Дано, след като се отърваха от управлението на Груевски и нашите братя в Македония са на същото мнение.

Публикувана в Европа

Премиерът на страната Дейвид Камерън коментира, че е отбелязал “значителен напредък” по време на среща на лидерите на ЕС в Брюксел, тъй като Съветът на ЕС е решил, че ще започне предоговарянето на членството на страната в общността.


Великобритания ще проведе референдум за членство в ЕС до края на 2017 г. и Камерън иска големи промени в отношенията между съюза и Лондон като условие връзката да не се скъса.

Публикувана в Европа

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск каза, че между държавите членки на съюза няма консенсус по въпроса със задължителните емигрантски квоти.


Той обаче настоя, че ако няма задължителна система за прием на бежанци, то тогава държавите, които са й се противопоставили, трябва да направят реалистично предложени за прием на емигранти.


По-рано комисията предложи 40 000 бежанци от Сирия и Еритрея, които вече са влезли на територията на Съюза, да бъдат преразпределени в различни държави. По същият начин трябва да бъдат настанени и други 20 000 сирийци, намиращи се в лагери извън Европа.

Публикувана в Свят

Срещата на държавните лидери от ЕС с предпазливост подкрепя договореностите за Украйна, постигнати сутринта на 12 февруари в Минск, каза председателят на Европейския съвет Доналд Туск на пресконференция след края на срещата на европейските лидери, предаде РИА Новости. По думите му Ангела Меркел и Франсоа Оланд са започнали участниците в заседанието с резултатите от преговорите в Минск. 

Публикувана в Свят