Много отдавна публиката сякаш свикна с идеята, че „войната по пътищата” взима несравнимо повече жертви, отколкото всичките военни мисии, в които е участвувала българската армия от разтурването на Варшавския договор до наши дни.

 

Не бих се изненадал, ако се окаже, че броят на българските жертви в заключителния етап на Втората световна война, когато българската армия води кървави боеве първо в Македония, след това в Сърбия, в Унгария и на края стига дори и до Австрия, е вече по-малък от сумарния брой жертви по пътищата след 09 септември 1944 година, но просто не ми достигат статистически данни, за да проверя основателността на това свое съмнение.

 

Никой обаче не поставя под съмнение използуването на метафората „война по пътищата”. Обществото, практически единодушно приема, че се водят бойни действия и че жертвите, дадени в тях са едва ли не нещо напълно естествено.

 

Лошата новина е, че жертвите не само не намаляват, но и нарастват, при това не в аритметична, а сякаш в геометрична прогресия. Въпросът не е само в броя на жертвите, които отдавна са наречени от медиите „кръвен данък, плащан по шосетата”. Въпросът е и във все по-шокиращия характер на катастрофите, в откровената абсурдност на много от ситуациите, при които са дадени жертви. Каквито и призиви и заклинания да отправят официалните власти към шофьорската общност, положителен резултат няма.

 

Всъщност, изпълнителната власт сякаш се стресна повече от самите „водачи на МПС” и така се стигна до представлението „оставки на трима министри, заради една катастрофа”. Катастрофата при Своге беше наистина зловеща, но търсенето на „политически отговорни” по всички азимути, основателно дойде в повече на доста хора, между които и вицепремиера Валери Симеонов. Неговата реакция на неодобрение на масовото посипване на главите с пепел, със сигурност беше в пъти по-адекватна в сравнение със започналото масово самопризнаване на политическа отговорност, което спокойно можеше да стигне и до външния министър или до министъра на културата, ако кампанията не беше спряла (а може би спряна?) на време.

 

Поемането на политическа отговорност е хубаво нещо, но злоупотребата с тези похвати просто компрометира първоначалната идея. Живелите по-дълго под слънцето като мен, си спомнят призивите за масова самокритика в Отечественофронтовските организации. Днес такива почини продължават да се наблюдават в Северна Корея, където не спират да прилагат рецептурника на Йосиф Висарионович от 30-те години. В него, масовата и регулярна самокритика заема почетно и централно място. Методът е проверен през годините, но не е подходящ за демократична държава, за каквато се смята България.

 

Пресоляването на гостбата на политическата отговорност, води единствено до превръщането на трагедията със злополуките по пътищата в някаква политическа гротеска. Черният списък на нещастията по пътищата започва да навява черен хумор на публиката, след като след историята (а може би истЕрията) с тройната оставка, катастрофите продължиха с темпове по-високи от тези на икономическия растеж. Човек започва да се пита, на кого ли му е ред да се самокритикува, самопризнава и да поема политическа отговорност за ставащото?

 

Лошата новина е, че броят на министрите е краен и не толкова голям, че да може на всяко кръгло число неколцина от тях да бъдат напъждани като мярка за борба с продължаващата черна серия по пътищата.

 

Все пак, все в рамките на черния хумор, бихме могли да предложим следващия министър, на когото да поискат оставката по причина на несекващите пътно-транспортни произшествия, да е министърът на здравеопазването.

 

Мотивите за такова предложение, могат да бъдат обобщени в две групи:

 

Първата група мотиви е в това, че г-н Кирил Ананиев има репутация на добър човек и на още по-добър специалист в областта на разходната част на бюджета. Изпращането на човек, който цял живот е бил в Министерството на финансите в Министерството на здравеопазването е сравнимо с някакво много „изискано” и порядъчно садистично изтезание. Ако му се поиска оставката, може и да се отърве от екзекуцията, на която е подложен в момента. Ако пък се върне обратно там, откъдето се озова в дебрите на здравеопазването, направо „ще се роди” за втори път.

 

Втората група мотиви е свързана с някои съображения за причините за касапницата по шосетата. По стар български обичай, всички (или почти всички) търсят причините за ставащото, някъде извън самите участници в движението по пътищата. Идеята, че причината е в лошото качество на пътищата, успокояваше съвестта на обществеността години на ред. Сега, когато пътното строителство стана свръх приоритет на правителството и лично на министър-председателя, акцентът се промени, но малко. Виновни са недобросъвестните изпълнители, които са вложили неподходящи материали (примерно варовик) в пътната настилка, тя се е полирала и ето го резултатът – тежка катастрофа.

 

Обяснение чудо – хем са виновни тези лошите, дето печелят търговете за обществени поръчки и които цяла България мрази, къде по убеждение, къде от чисто човешка завист, хем участниците в движението пак нямат нищо общо със ставащото. Виновни са предприемачите, строителите, защо не и Агенция пътна инфраструктура, а тези, които карат с превишена скорост, употребили алкохол (или нещо още по-екзотично) и изобщо са си сложили Закона за движение по пътищата на едно „много специално място” са напълно невинни, истински „целомъдрени девици” на пътното движение.

 

Изобщо не оневинявам тези, които може би са създали технически проблеми по пътищата. Ако някой е създал предпоставки настилката да се „полира” – да си носи последствията. Но трябва да сме наясно, че дори и всички, които са сътворили някаква „мазня” в пътното ни строителство да бъдат справедливо наказани, катастрофите и произшествията по пътищата за съжаление няма да спрат, защото това не обезсилва факторите „агресия” и „безотговорност” в пътното движение.

 

Някой ще попита: и какво общо има министърът на здравеопазването с всичко това? Има, има... Питаме ние, какво е положението с психиатричната помощ в България? Ами, доста постно. А какво е положението с психологическите консултации? Ами, много проблематично. А къде би могъл българинът да получи помощ от психоаналитик? Ами, практически никъде ...

 

Ето как открихме главния виновник за положението. Обществото ни се залива ежедневно от агресия, арогантност, всеки ще Ви каже, че „хората са изтрещели”. А „трясъкът” по пътищата заглушава всички останали трясъци. Кой отговаря за тези неща в Републиката родна? Министърът на здравеопазането, кой друг... Аха-а-а-а, ами тогава – дръжте да го изядем, както казвала лисицата в известната детска приказка.

 

Перфектен силогизъм – огромното психическо напрежение и стресът са виновни за ставащото по пътищата. Никой не противодействува на агресията и на еуфоричните настроения, които масово съпътствуват шофирането у нас. Психиатрите са кът, психолозите – още повече, а психоанализа у нас въобще няма. Кой е виновен – министърът на здравеопазването. Той е следващият в списъка, за самопосипване на главата с пепел и за народо успокояваща оставка, при следващ случай на сериозна злополука по нашата пътна инфрастректура. Е, сега, то понеже вече единичните приозшествия са ежедневие, за „сериозни” произшествия ще броим такива с от петнадесет пострадали нагоре ...

 

Пу-пу-пу, не дай си Боже пак да стават такива неща, ама ако видоизменим малко старата театрална премъдрост, ако в първо действие имаме возило, движещо се със 180 километра в час по какъвто и да е път, в трето действие би трябвало да очакваме смачкани ламарини и намеса на пожарната команда и на „Гражданска защита” с ъглошлайфове и други подобни инструменти, на фона на светлините на „Бърза помощ”. Още един път – да не дава Господ и да спи зло под камък, но то проклетото зло хич и не иска да чуе нашите увещания.

 

Ето как, следвайки стриктно формалната логика и опирайки се на факти от живия живот, доказахме, че следващият, който „трябва да бъде изяден” е Г-н Министърът на здравеопазването.

 

Всичко това е разбира се шега, макар и шега на чужд гръб, за което се извинявам, но въпросът за психологическата, а и за социологическата страна на феномена „пристрастяване към автомобила” в наше време е изключително сериозен. Тук вече няма никакви шеги и тук някъде е „заровено кучето”. Авторът на „Консумистически манифест”, Норберт Болц пише:

 

„Насладата и комфортът, погледнато психологически, са функционално еквивалентни стратегии, когато става дума за възстановяването на равновесието в една разбалансирана, хиперстимулирана и объркана централна нервна система. Твърде различни са обаче психотехниките. Маршал Маклуън прави следното разграничение: „Когато удоволствието е контра-дразнител (например при спорта, забавлението и алкохола), комфортът е отстраняването на дразнителите”. Ето защо обществото на благоденствието, което иска да ни спести всички огорчения, обърквания и неудобства, е изправено пред принципен проблем: „ако постигнеш комфорт, губиш удоволствието”. Колкото по-голям напредък постигаме в преследването на „комфорт” и „удобство”, толкова по-трудно става да изпитваме наслада. ....

 

... Комфорт – това е светът на доволния клиент. Във връзка с това, Робърт Райх говори за „разглезване на телата и умовете”. Удоволствието е светът на въодушевения клиент. Най-ясно можем да онагледим съотношението между комфорт и наслада, ако вземем за пример автомобила. Автоматичните скорости са комфорт, ръката върху скоростния лост е удоволствие. Естествено, ако става дума за преместване, и една евтина японска кола е напълно достатъчна, стимулиращо обаче действува единствено луксозната лимузина: Joyride.

 

Като обект на наслада, автомобилът е стоката преживяване. Или, казано по-точно, подобно на фетиш, той функционира като ключ към света на преживяванията. ...

 

... Клаус Кокс, шеф на отдела за връзки с обществеността на концерна „Фолксваген”, тъй красиво твърди: „Ние разказваме на хората приказката за мобилността. И за всекиго стават достъпни всички стилове на живот на този свят”. Точно както Niketown (в Чикаго, бел. авт.) и автоградчето (във Волфсбург, бел. авт.) е храм на стиловете на живот, където съвсем на сериозно може да се използува наблюдението на Отъл Айхер: „Автомобилът е обект на преклонение, който се нуждае и от определен олтарен дизайн”. ...

 

... Така свободата, индивидуализмът и мобилността внезапно придобиват съвсем конкретно име: автомобил. Достатъчно е да изгледаш рекламите във вечерната програма на кой да е комерсиален телевизионен канал, за да разбереш как автомобилът функционира като символ на свободата, приключението, еманципацията и семейното щастие. Централното послание обаче гласи: автономия в автомобила.

 

Хората, които предпочитат да пътуват с автобус или с влак, няма да разберат автомобилния Аз. Тези хора най-вече не разбират, че карането на кола не е просто придвижване – то е преди всичко себепоказване във всекидневието. Автомобилът прави човека. Сведено към конкретния случай, това означава сръчно да паркираш, да засечеш другия, да му светнеш с фарове, да провесиш небрежно ръка през прозореца. Така автомобилът се превръща в послание, той вече е част от моята история”. [1]

 

Както виждаме, тезата на Остап Бендер, че „автомобилът не е лукс, а средство за придвижване”, отдавна вече не е актуална. Автомобилът е „преди всичко себепоказване във всекидневието”. И каквито са водачите на МПС-тата, такова е и себепоказването по пътищата – един път със самия автомобил, а след това (но не по важност) с начина му на управление.

 

Приведеният неприлично дълъг цитат от една изключително умна книга, идва да ни каже, че проблемите с движението по пътищата идват от изключителни дълбини на съзнанието на автомобилните водачи. Затова и борбата с почти военното положение по шосетата минава през компетентна психиатрична, психологическа и психоаналитична помощ.

 

Може ли обществото да я осигури на шофьорите? На този етап – едва ли. Или още по-точно – не. Така че, да се стяга министърът на здравеопазването. Като нищо ще го подкарат след някоя не дай си Боже следваща катастрофа по пътищата на Отечеството ни.

 

Литература:

[1] Болц Норберт, Консумистически манифест, ИК „Критика и хуманизъм”, С., 2004 г., стр. 90 – 92

Публикувана в Гледища

Скоростта е тази, която убива хората. Това каза за Агенция „Фокус” Алекси Кесяков, секретар на Държавно-обществената консултативна комисия по проблемите на безопасността на движението по пътищата.


„Скоростта е тази, която най-често участва в катастрофата и винаги участва в тежестта на нараняването”, обясни Кесяков. 
По думите му връщането на мобилните камери ще се отрази положително на пътната обстановка, защото когато се контролира скоростта на движението голяма част от водачите се съобразяват с това.

Публикувана в У нас