На 15-и април преди 75 години в София е извършено политическо убийство. Едно от поредицата, организирани в началото на 1943 г. от бойни групи на нелегалната комунистическа партия. Жертвата този път е не офицер, а адвокат и депутат. Същият е дълго време член на забранената официално след преврата на Кимон Георгиев през 1934 г. Българска работническа социалдемократическа партия и съратник на нейния патриарх Янко Сакъзов (по това време вече покойник). Години на ред, този факт, както и името на политика Сотир Янев се премълчават и той влиза в общата графа на отрицанието като „фашист“. Напоследък тя винаги се допълва и актуализира и с понятието антисемит.

 

За него няма нито възпоменателни маршове, нито преценка на вината. Осъден е посмъртно от т.н. „Народен съд”, за да му се конфискува имуществото, а сетне следва мълчание, което не бива да наруши градения с десетилетия мит, около убийците като „Черните ангели”.

 

Личността му не буди ежегодно емоции и ярко противопоставяне, както тази на първия загинал от куршумите на атентаторите ген. Луков. Неговата съдба е ярък пример за онова, което комунистическите историци желаеха да сторят с паметта на жертвите на червения терор и десетилетия успешно им се отдаваше.

 

В последно време все пак твърде често в схемата взеха да зейват пробиви. Това кара червените среди днес отново да се връщат към познатия болшевишки изказ и да свалят турената за пред света демократична социалистическа маска, защото обективността в подхода заплашва да смачка техния ореол.

 

Винаги около 13 февруари, когато се провежда, тъй наречения „Луков марш” в медиите се вдига кратковременен шум по неговата оценка, който сравнително бързо затихва. Тази година обаче той беше по-силен и продължителен, с активно включване на външни фактори.

 

Определено роля за това имат среди в БСП, засегнати от решението за изучаване на тоталитарния комунистически режим в часовете по история в училищата. Не пропуснаха да се намесят и еврейски организации, свързани с някогашната червена партия с голямо „П”.

 

Първите не желаят да преглътнат опита за разбиването на монопола, осъществяван десетилетия от тях чрез медиите и посредством научните си „корифеи” за налагане на своята теза за събитията.

 

Вторите, в ролята на подизпълнители, от 15 години не могат да се примирят с оценката, дадена за приноса на български политици в спасяването на еврейското население у нас от депортиране в германски концлагери през годините на Втората световна война. В последно време те даже яростно започват да отричат изобщо, че българското общество тогава е имало заслуги в процеса, тъй като не се е намесило за общностите, живеещи в Беломорска Тракия и Македония. Дали зад това не се крият икономически интереси, времето ще покаже.

 

Трудно е да се оспори познатото твърдение - историята се пише от силните на деня. Когато обаче усетят опасност да се пречупи идеологическата линия, довела до тяхното прераждане от комунистическа номенклатура в олигархия, те стават особено яростни и изобретателни.

 

А най-крехкото звено е именно в налаганото от десетилетия твърдение, че болшевишкия комунизъм и фашизма са антиподи, а не близки роднини, тоест от едно коляно тоталитарни режими.

 

Последното е лесно видимо, защото ако ползваме определението на д-р Георги Петков, възстановител на БСДП (о) в изгнание, че ”комунизмът е държавен капитализъм, крепящ се на диктатура”, то възникналия през двадесетте години на ХХ-и век в Италия фашизъм е просто корпоративен капитализъм, съпътстван от диктатура.

 

Не е трудно да се забележи как тези, които яростно днес бранят доброто име на комунизма, всъщност са сграбчили икономическите лостове в държавата и посредством критика на парламентарната демокрация теглят нещата към възраждането на младшия брат – обикновения фашизъм.

 

Що се отнася до интереса на подизпълнителите, той най-често е свързан с елементи на гузност от участието на роднини и близки при съдебните разправи след 09.09.1944 г. по т. н. „Народен съд”. Липсата на реципрочност в добрината е довело до узаконеното убийство на хора, участвали в подписката срещу депортацията на българските евреи, а самия неин организатор Димитър Пешев се отървал само с 15 години затвор.

 

Затова клеймото фашист и антисемит по старому се лепи като етикет без да се посочват доказателства. Съгласно методите на известния сталинист Вишински, задължението да се оправдава и да търси такива е на обвинената страна. (Всъщност, този принцип е залегнал в същността на това, което специалистите наричат „инквизиционно право“. Бел. ред.). Независимо, че в дадения случай, тя няма как да се защити, понеже се намира в отвъдното, принесена там от куршума на „черен ангел” от терористична комунистическа бойна група.

 

Та връщайки се в днешни дни към оценките за хора и събития станали преди 75 години, в които бяха замесени и външни фактори с настоящи интереси, не бива да се забравя, че през пролетта на 1943 г. в рамките на два месеца, целенасочено са убити, освен ген. Луков и още две политически фигури – полк. Пантев и адвоката – депутат Сотир Янев. Смъртта на последните двама обикновено се подминава, както бе посочено, с най-вероятната цел, времето да ги изличи от историята, без да е нужно да се търсят причини и обяснения за техните прегрешения. Етикетът, турен на първата жертва ще върви по аналогия и за тях.

 

И точно тук неочаквано изплува едно голямо „Но”, което поражда съмнения върху цялата скалъпена от тоталитарните историци версия, която хич не пасва на калъпа, изграден с размерите: фашист и антисемит. Понеже запознаването с биографията на Сотир Янев веднага поражда въпроса :”Но той е бил и социалдемократ, как така успява да съвмести двете залепени му характеристики?”. А причината за тази дупка в изградения от историчарите модел е факта, че с отричането на Сталинската доктрина в наши дни е отпаднало понятието „социалфашист”, с което бащата на ”прогресивните народи” бе закичил неудобната му социалдемокрация.

 

Последващите редове след заглавието „Сотир Янев - заклейменият” са опит да се повдигне завесата над неговата личност. Статията е писана през 2008 г. въз основа на известни тогава материали, ала звучи актуално и днес на фона на споровете, в които главна роля играят етикетите или дитирамбите, а не разумните опити да се разкрие истината каквато и да е тя, удобна или неудобна за силните на деня, желаещи да пишат историята.

 

На снимката е видно случилото се преди 75 години на 15 април. Трябва ли да се съгласяваме безропотно с наложеното мнение или е нужно да търсим правдата? Виж тук http://www.bsdp.bg/document/?document_id=395

 

***

 

Два месеца след като написах редовете, свързани с годишнината от убийството на Сотир Янев , след щателно издирване в ръцете ми попадна сборника „Изпълнен отечествен дълг”. Той е издаден през 1939 г. под редакцията на Леон Струти и е посветен на участието на българските евреите във войните. Изключително внимавах, когато разлиствах пожълтелите твърди и слепнали се страници на книгата. Може би от 50 години бях първия, който разтваря този уникален екземпляр. (Статията на Борислав Гърдев за сборника „Изпълнен отечествен дълг“, може да бъде прочетена на този адрес: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html ).

 

Още в самото начало на сборника бе статията на Сотир Янев „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”. Започнах да я чета с интерес и още на втория лист се натъкнах на следния пасаж: ” От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.” С ирония си помислих: ”Звучи напълно по „нацистки” и си заслужава куршума и псувнята на стрелеца Гуджо, с която „В името на народа” изстрелът е бил придружен на 15.04.1943 г.” (Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html )

 

Към края на статията видях и друг подчертан от автора текст:” И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните.” Та продължавайки с мрачната ирония се налагаше да допълня:”Най-вероятно това е осигурило и присъдата на Сотир Янев като фашист и антисемит, макар по време на процеса на т.н. „Народен съд” да е бил вече в отвъдното”.

 

И за да не остане господстваща тезата, която някои искат да натрапят, продължавайки да смятат убийствата след 09.09.1944 г. на хора от българската интелигенция за справедливо възмездие на народния гняв, реших да публикувам текста на цялата статия, като единствено осъвременя правописа. Може би този метод ще е най-коректния подход към всеки, желаещ да прочете да направи своите заключения.

 

Това, с което искам да завърша настоящия коментар са също мисли на Сотир Янев от текста, посветен на темата за „съвременния национализъм”. Те са писани в далечната 1939 г. и се отнасят до други исторически събития в западна посока, ала звучат твърде актуално и поучително за боричкащите се днес у нас да се закичат с етикета „националист”:

 

„Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо”.

 

Останалото са размисли върху темата, дали трябва да продължава изтъкването на преден исторически план революционния заряд на онези, които поради незнание, заблуда и в чужд интерес са спомогнали да се ликвидират част от просветените хора на нацията и дали с идеологическото упорство от тоталитарните времена трябва да заличаваме и в наши дни спомена за виждания на бившите отречени.

 

Бележка на редакцията: Г-н Йордан Нихризов е дългогодишен председател на Българската социалдемократическа партия (БСДП). Статията е завършена от автора й на 17 май 2018 г. Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html  

Публикувана в Гледища

Вместо да гледат към бъдещето, много българи се потапят все повече в своето митологизирано минало - там, където дремят "турското робство", ситият комунизъм и дядо Иван. Как да си обясним този носталгичен унес?

Българинът може да бъде спокоен. Неговото „турско робство“ отново беше спасено, този път с цената на една министерска оставка. И с тържествените обещания на всички участници в затихващата разправия, че никога повече няма да се съмняват в своето робско минало. А за да бъде триумфът пълен, край Дунава светнаха лампичките върху новата статуя на владетеля на Видинското царство Иван Срацимир. Този паметник достойно се нарежда до светещия цар Самуил в София и до подготвяната за откриване, все още загадъчна статуя на цар Борис Първи.

В тъмните покои на историята

През второто десетилетие на 21 век в топяща се демографски България се наблюдават някои странни явления. Вместо да гледа напред към бъдещето, част от политическата класа все по-често изпада в тежък носталгичен унес и със зъби и нокти брани тъмните покои на миналото. В ход е, например, поредната масирана кампания за закриване на Комисията по досиетата. Нарастващото любопитство на изследователи и общество към деянията на кадровиците от ДС и към забранените от закона досиета на починали лица се сблъсква с твърдата решимост върху тези важни исторически източници за тоталитарния режим да остане забраната с гриф „строго секретно“. Сиреч, пропагандните митове за репресивния „патриотизъм“ и служба в името на тоталитарната родина да си останат хербаризирани в съзнанието на новите поколения.
Продължава да се шири и патологичната привързаност към няколкото съветски МИГ-ове, от които се очаква да охраняват българското, а и натовското въздушно пространство. Въпреки примитивната им електроника и двигателите втора, та дори и трета употреба. Мантрата, че съветското въоръжение си остава непобедимо, както и че връщането на казармата ще направи от младите българи истински мъже, вилнее вече трето десетилетие в съзнанието на неподозирано голям брой българи. Без никой сериозно да си зададе въпроса в какви казарми и поделения ще бъдат настанени бъдещите редовни войници, кой и с какви средства ще финансира тяхното облекло, изхранване, оборудване...

Какво е обяснението за тези устойчиви нагласи? И дали в тях не се крие и причината за обстоятелството, че българите се самоопределят като една от най-нещастните нации в света?

Д-р Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии изброи пред Дойче Веле три причини за този носталгичен унес. Първата е, че сегашното правителство е загубило стратегическа ориентация и поради това търси „популярни” сламки, за които да се хване. „Министерският пост на проф. Тодор Танев отдавна беше под въпрос, но начинът, по който той в крайна сметка беше сменен, се оказа панически опит да се отклони вниманието от наистина тежките критики в доклада на ЕК. Вместо проблемите да се атакуват съдържателно, просто се пуска разсейваща димка“, коментира политологът.

"Соцносталгия и патетично русофилство"

Като втора причина Смилов посочва безпътицата на българската левица. „И в други постсоциалистически страни левицата е в тежка криза - Унгария и Полша са очевидни примери за това. Но при нас безпътицата доведе до вкопчването на БСП в соцносталгията и патетичното русофилство. А това разгражда образа им на европейска левица, който с много труд бяха започнали да придобиват в началото на 21 век. Казано иначе, те се връщат в миналия век. За това им помага и очевидното агресивно поведение на Русия в рамките на т.нар. хибридна война“, обяснява политологът. И добавя, че България се е напълнила с медии и сайтове, които не спират да славословят руското оръжие и да громят прехода. „Руските пари нямаше да дават ефект, ако българската левица не подготвяше почвата. Парадоксът е, че по този начин лявото не трупа доверие в себе си, а по-скоро руши вярата на българите, че заедно могат да постигнат смислени неща. А това е наистина опасно“, предупреждава анализаторът.
Третата причина за сегашното объркване на българското общество Смилов вижда в отслабването на ЕС и възхода на националпопулизма. Политологът припомня как години наред България живя под крилото на силен център в ЕС, в резултат от което успя да постигне напредък. „Сега обаче страната навлиза в период, в който здравината на собствените институции, отговорността на националните политици и партии става все по-решаваща. И тук има от какво да се притесняваме, тъй като родната сцена е изпълнена предимно със ситуационни играчи и инженерни проекти на корпоративни структури. В борбата за популярност вече никой не се свени да вади етнически, расистки и всякакви други карти, а медийната среда усилва тази тенденция, като „награждава“ тези, които отиват отвъд премереното, отвъд разумното. В резултат от това на всеки проблем се търси не най-адекватното, а най-екстравагантното и нелепо решение“, обобщава Даниел Смилов.

 

Източник: http://www.dw.com/bg/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82-%D0%BD%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%B4/a-19037605

Публикувана в Четиво

Парламентарната група на ДПС поиска събитията, свързани с престъпния „възродителен“ процес от 1970 до края на 1989, да получат своята историческа оценка. „Убедени сме, че такава оценка ще има и тя ще обяви всички жертви за герои на българската демокрация, а свързаните лица с процесите – за пионери на най-новата ни демократична история“, заяви новият председател на движението Мустафа Карадайъ.

Безспорно трагичните събития, свързани с опитите на режима на Тодор Живков да създаде единна социалистическа нация в НРБ, заслужават повече и по-задълбочени изследвания за мястото на диктатурата на БКП в класацията на най-кървавите и срамни престъпления на световния комунизъм. Но поисканата в декларацията на ДПС „историческа оценка“ е отдавна известна: събитията (от първите опити за асимилация на помаците през 60-те години на миналия век до кулминацията на „Възродителния“ процес - тъй наречената „Голяма екскурзия“ през лятото на 1989) се определят от повечето изследователи като безмилостно етническо претопяване и прочистване, съпроводено с кървави разправи с всяка съпротива.

Апологетите на развития социализъм обаче твърдят, че не всичко е било толкова зле за малцинствата в НРБ. В районите със смесено население са били направени значителни стопански и социални инвестиции, турски е изучаван в училищата, на турски са печатани вестници и книги. Младежите от районите със смесено население пък са влизали с привилегии в университети и институти. Някои си спомнят и една популярна сентенция през „добрите времена“ за малцинствата: „В България е най-добре да си футболист или турчин-комунист“. На този фон съвсем резонно възниква въпросът дали етническият мир в НРБ и "доброто" отношение на БКП спрямо малцинствата щяха да бъдат опазени, ако режимът на Живков не беше посегнал на имената и етно-религиозната идентичност на турци, помаци и цигани?

Медът и жилото на БКП

Експертът по етно-религиозните въпроси Михаил Иванов е категоричен, че всички културни и образователни привилегии за хората от смесените райони са били отнети още през 70-те години на миналия век. „Действително е имало обгрижвана върхушка и сред малцинствата. Но също така е показателно, че членове на БКП, в това число активни борци против фашизма и капитализма, а също и сътрудници на Държавна сигурност (ДС), на много места застават начело на борбата срещу преименуването и забраната да се говори на турски език", казва Иванов. Типичен в това отношение е зверски потушеният с танкове бунт в сливенското село Ябланово, продължава той. Там кметът и партийният секретар на селото, заедно с известен „активен борец“, се възпротивили на официалната линия и оглавили протеста на местните хора.

В кабинета на Милко Балев в ЦК на БКП Иванов открил документираните показания на ученичките Несрин и Гюлтен, които създали организация за борба с българските „възродители“, наречена от тях „Млада гвардия“ - по примера на едноименната група за съпротива в окупирания от нацистите Краснодон по време на Втората световна война. „Изтръпнах. В съзнанието на двете момичета образът на българските „възродители“ е съвпадал с този на нацистите“, казва Михаил Иванов. Той смята, че отношението към жертвите на „Възродителния процес“ трябва да бъде същото, както към падналите във войните за освобождение и обединение на България. „В този смисъл декларацията на ДПС трябва да бъде подкрепена. Заедно с това трябва да се знае, че за 27 години движението можеше да предложи за държавни награди хора с големи заслуги в противодействието на режима на Живков в смесените райони. Известно е обаче, че сред награждаваните не може да има сътрудници на ДС. Досега едва петима ръководители на Демократичната лига и Независимото дружество за правата на човека бяха наградени с ордени от президента Плевнелиев. Но имената им не бяха предложени от ДПС“, посочва Иванов.

Именно тези две правозащитни организации, заедно с групата „Виена-89“ и стачен комитет от Казанлък, а не обсебената от 12 агенти на ДС нелегална организация на намиращия се в затвора Ахмед Доган, стоят зад Майските събития през 1989, довели до „Голямата екскурзия“. „Следователят от ДС Ангел Александров, който разследва Доган, става особено близък с него. След падането на режима движението го лансира за шеф на националното следствие и член на Висшия съдебен съвет“, припомня Иванов. Според него, целта на декларацията на ДПС е да произведе груби реакции на националисти и популисти. Така, в навечерието на президентските избори, ДПС се надява да втвърди разклатеното от появата на партията на Лютви Местан единство в етническия вот за движението.

Разликата между жертви и герои

Философът Калин Янакиев съзира в декларацията на ДПС смесване на понятията „жертви“ и „герои“. „Не се съмнявам, че някои от хората, съпротивлявали се срещу „Възродителния процес", са проявили героизъм. Други пък несъмнено са жертви на репресиите. Но обявяването на някой за „герой в борбата за демокрация“ е смесване на понятията. Историята, а не институциите, се произнася за това кой е герой. По време на социализма героите бяха произвеждани от институциите – например героите на социалистическия труд“, посочва Янакиев. Той допълва, че въздигането на жертвите на „Възродителния процес" в герои на демокрацията всъщност маскира претенцията на ДПС да се представи за авангард в борбата за демократизирането на България. „А това е абсолютно неприемливо предвид авторитарния характер на тази партия от самото ѝ създаване до днес. Спомнете си как доскорошният формален лидер на ДПС Лютви Местан, по личната воля на почетния председател Доган, за една нощ се превърна от лидер във враг на партията и България", казва експертът.

Според Янакиев, не могат да бъдат „жертви“, а още пък по-малко „герои“ в борбата за демокрация, хора от ръководството на движението, представящи се за противници на „Възродителния процес“ и същевременно доносничели на ДС срещу собствения им етнос. Заедно с това не можем да не отдадем нужното признание на тези, които изгубиха живота си или бяха репресирани от „възродителите“ на Живков. "Ако ръководството на ДПС е искрено в намеренията си да поднесе своята почит към тях, то тогава незабавно би трябвало да поиска обяснение от своя стратегически партньор БСП за все още свежите цветя, поднесени пред паметника на инициатора на репресиите срещу малцинствата Тодор Живков“, казва Янакиев.

Заплашен ли е мирът между българи и турци?

Главният редактор на излизащия в София на български и турски език вестник „Заман“ Мехмед Юмер си спомня трагичното лято на 1989 г., но не желае тази страшна страница в историята да бъде превръщана в постоянен повод за вражди и разделение между етносите. „При комунизма постоянно живеехме в очакване, че всяка следваща изселническа спогодба с Турция може да отнесе и нашето село зад граница. По време на интервюта и разговори с роднини на хора, убити при смяната на имената, непрекъснато чувам, че паметта на близките им не бива да се използва за насаждане не омраза“, посочва Юмер. Той припомня, че по време на ежегодните възпоменателни митинги в смесените райони загиналите за имената и родовата си памет биват споменавани като мъченици. Такъв е и насловът на тези събирания – възпоменателни митинги за мъчениците.

"Герои или мъченици – този проблем вече е работа за историците. Ние сме призвани да опазим изградения през вековете комшулук между българи и турци и да продължаваме да се разбираме“, убеден е Юмер.

Публикувана в Свят

Десет на сто от хората на публични длъжности в България са свързани с репресивния апарат от времето на комунизма. Защо тези хора продължават да бъдат привилегировани чак до днес? Отговорите потърси Георги Папакочев.


Повече от четвърт век след промените, Комисията по досиетата отново потвърди (за кой ли път!), че десет на сто от лицата на публични длъжности в България са свързани с комунистическите тайни служби.

Над 10 хил. бивши във властта

На международната конференция „Комунистическите тайни служби – митове и реалности“ в София Екатерина Бончева от Комисията по досиетата обяви, че в наши дни 10 500 сътрудници на ДС и бившите военни разузнавателни служби продължават да пребивават във властта. Но и това не е окончателната "диагноза", тъй като редица структури, в това число Българската православна църква, все още не са предали необходимите документи.

Вицепремиерът и министър на вътрешните работи Румяна Бъчварова припомни, че България не е сред добрите примери в Източна Европа, тъй като „у нас не се проведе лустрация, не беше разкрита цялата истина и това забави прехода и резултатите от него“. Според Бъчварова, разкриването на истината за комунистическото управление и неговите репресивни органи е "условие за изграждането на съвременните български тайни служби“. В тази връзка тя призова да не допускаме сянката на миналото да се пренася в настоящето.

Манежът на кукловодите

Тази сянка обаче продължава да има конкретни измерения и в наши дни. Разследващият журналист Христо Христов, един от най-сериозните изследователи на комунистическото минало в България, изнесе разтърсващи данни, които едва ли имат аналог сред бившите комунистически държави от Централна и Източна Европа: във всички парламенти от 1990 година досега 164 агенти на тоталитарните служби са били депутати; в българските правителства от началото на прехода до 2013 г. е имало общо 139 агенти и щатни служители на ДС - от зам.-министри до премиери; няколко хиляди са пък служителите в различните министерства, доказани сътрудници на тодорживковите тайни служби, като допреди две години само в МВР те са били 1 346 на брой.

Също и тримата първи управители на БНБ след 1990 година са свързани с репресивния апарат на комунистическата държава - и тримата са били тайни агенти на ДС, а в нароилите се с тяхна благословия 30 частни банки след промените агентурният състав е набъбнал на 180 човека. Контролът в държавните медии - БНТ, БНР и БТА - е осъществяван от 131 офицери, доносници и информатори, като броят им в радиото е най-голям – цели 67 агенти. 156 души с тайно агентурно минало пък се разпореждат в частните електронни и печатни медии. Според Христо Христов, заемането на ръководни постове от толкова много бивши сътрудници на ДС и военното разузнаване във всички ключови сфери на държавата е станало възможно поради отказа от извършването на лустрация и липсата на политическа воля за окончателна раздяла с комунистическото минало.

Примерът Германия

"С разпускането на бившата ГДР и ликвидирането на нейната тайна полиция ние се оказахме в благоприятно положение, тъй като не се налагаше приемственост в институциите на обединена Германия“, коментира за Дойче веле Йоахим Фьорстер от Федералния комисариат за архивите на ЩАЗИ. „Бившите комунистически държави, в т. ч. България, също се опитват да преосмислят своето минало, но преливането на институциите и кадрите в тях правят процеса много по-труден. Има и нещо друго – силната германска икономика не се интересува много от миналото на бившите агенти, които днес са бизнесмени“, смята изследователят. Той разказа за случай със строителен предприемач в Берлин, който, въпреки недоволството на местните жители, започнал преди две години строеж на висока сграда близо до някогашната Берлинска стена.

„Бизнесменът се оплака по телевизията, че протестите пречели на дейността му, но негови състуденти от миналото го разпознаха от екрана като някогашен доносник на ЩАЗИ и позвъниха на медиата за изясняване на случая. Човекът яростно отрече обвинението и журналистите се обърнаха към нашия архив за помощ. Проверката беше трудна, тъй като досието на лицето беше унищожено, но ние все пак открихме доказателства, че той действително е бил информатор. Предприемачът заведе съдебно дело срещу нас и го загуби. По-важното обаче е друго – в този конкретен случай става въпрос за човек, забогатял по законен начин, който е станал и инвеститор. Макар да е бил информатор като студент, успехът в неговия бизнес идва много след 1990 година. Разбира се, това е отделен случай, но той също е показателен“, допълва Йоахим Фьорстер от Федералния комисариат за архивите на ЩАЗИ.

И в Словакия има немалко бивши сътрудници на ДС, които днес са успешни бизнесмени. Д-р Ондржей Крайняк от словашкия Институт за национална памет припомни, че последният кадрови офицер от бившите репресивни служби е бил отстранен от длъжност още през 2004 година. Но много бивши агенти са останали на работа в новите тайни ведомства: „Значителен брой от хората с досиета, които са учили в Москва, станаха крупни бизнесмени. А последният шеф на чехословашката ДС ген. Алоис Лоренц, който през 1993 г. беше осъден на година и половина затвор, но се скри в Словакия след разделянето на страната, стана съветник на една от тези бизнес-групировки“, казва Крайняк.

„Специалните“ полски пенсионери

Според д-р Кшищоф Персак от Института за национална памет в Полша повечето от бившите хора на тайните служби са се влели в организираната престъпност, което в неговата страна е станало ясно още през 90-те години. „Други се отдадоха на активен бизнес и създадоха частни охранителни агенции – пазеха бизнесмени, имоти, складове, фирми. В известен смисъл всички тези хора бяха привилегировани, защото използваха богатия си „професионален“ опит от миналото", казва той.

Привилегиите им обаче не свършвали с това. Непосредствено след промените много от тях успели да се възползват от старото законодателство и получили огромни пенсии. Едва през 2007-ма в Полша бил приет специален закон, който намалил огромните им доходи до нормалните пенсии за страната. "И знаете ли колко поляци бяха засегнати от тази мярка? Ставаше въпрос за цели 40 хиляди офицери и сътрудници на комунистическите тайни служби!“, спомня си с горчивина д-р Персак.

 

Източник: http://www.dw.com/bg/българия-резерват-за-бивши-доносници-и-информатори/a-18882206

Публикувана в У нас
Петък, 18 Септември 2015 11:36

Чака ни тоталитаризъм

По-младите и особено най-младите в страната имат изкривена оптика за сегашните процеси, защото не знаят какво е еднопартийна система, не знаят какво е цялата власт да бъде в ръцете на няколко души, не знаят какво е тоталитаризъм, не знаят какво е държавата да служи за инструмент на малка върхушка.
„Шум в системата“ днес създава и демократичната видимост, размива се картината и заради възможните дисциплиниращи мерки от ЕС, на които уповаваме и с които се самоутешаваме.
Дали като правнук на враг на народа у мен има някаква родова памет, дали заради горчивото преосмисляне на социалистическата младост и демократическата следваща възраст, дали просто с годините, но у мен идва разбирането на нещата и аз по-трудно вече се хващам на уловките на мимикрията, пропагандата, имитацията и симулацията, по-ясно виждам какво се случва в Българияс.
Най-силна и безкомпромисна, най-хитра и изобретателна е тоталитарната власт в периода, когато се установява. После тя може да си позволи заиграване с народа (на вълна национализъм) или с определени прослойки (с блага и привилегии да задуши в прегръдките си интелигенцията). Но в началото на налагането си тя е системна, методична, последователна, брутална.
Тя си създава нещо като Отечествен фронт – от присъдружни партийки (проследил съм историята на Радикал-демократическата партия и знам за съблазните, прикоткали част от нея за реформаторско крило в оглавявания от комунистите властови съюз и знам участта на съглашателите).
Тя неусетно, неотклонно, неотстъпно превзема силовите структури, като разчита и на държавните, и на своите частни милиции, наказателни отряди, селски дружини и идейни партизани.
Тя слага ръка върху националното богатство – финанси, икономика, комуникации, природни ресурси.
Тя превзема т.нар. днес неправителствени организации, общонационални неполитически формации, културни институции и спортни клубове, за да ги превърне в свои инструменти за провеждане на влияние, наричайки ги все народни – народен театър, народно читалище, отбор на народа и др…
Разбира се, епохата дава отпечатък на използваните средства – някога е било избиване и затваряне в лагери и зандани на всичко иначемислещо и непримиримо спрямо нея. Днес репресията е по-фина – оставяне без работа, сплашване с призовка или по телефона, намекване на съответния шеф (директор или ректор) да „натисне“ тези, които много знаят, изтласкване по икономически или идеологически причини в чужбина.
Епохата си казва думата и в отношението на обществото спрямо установяващата се еднопартийна система с популист от простонароден тип (Тато) – преди се е държало на принципи, ценности, вяра, убеждения и например у нас върху тях е паразитирал налагащия се тоталитаризъм; докато сега всички ценности са разбити, моралът е изхвърлен в септичната яма, нравствеността е набедена за нерационален лукс или е смятана за идиотщина, затова налагащият се тоталитаризъм се възползва от вакханалията на безпринципността, продажността, порочността и сребролюбието и още по-лесно трупа привърженици и разбива на части и парчета опонентите си.
Пример – т.нар. отбор на народа има един милион симпатизанти и поне половината от тях парадират вече 25 години, че са принципни, честни, прогресивни. Нали отборът им бе с цветовете на демокрацията и се бе превърнал в мода сред новите демократи, така щото 9/10 от седесарите-политици заемаха сините официални ложи и не просто позираха като сега със средна ръка футболисти на памет, а направо вдигаха купата на пистата и вземаха министерски решения „на коляно“ на стадиона, защото от мачове по света и у нас нямаха понякога време да съберат кворум за правителствено заседание. Но сега този половин милион синьо-футболни демократи, нямат проблем с мафиотските подходи на присвояване от лица, облечени с власт на техния отбор, не възразяват срещу схемите – държавници дават на крупна фирма стотици милиони за обществени поръчки, а после крупната фирма им връща част от тях, като ги изпира в любимия им отбор, който е вече Отбор на Олигархията, нямат против отборът им задкулисно да бъде реанимиран и скрито-покрито за него законите да не важат… Този половин милион синьо-футболни демократи нямат угризения, че отборът им от святото име „Левски“ стана „Леевски“. Защото на тях им е гот.
Ето на такива обществени групи и прослойки, на които като стадо на припек им е гот, когато им почесват самолюбието, егото, комплексите, страстите, пристрастията, простотиите, се крепи всеки тоталитаризъм. Това макар и не пръв, но отлично го е описал д-р Желев. Понеже той все пак беше държавник, постара се да не си признае от кой отбор е. Представяте ли си Желев да запаше син футболен шал или да вее червено армейско знаме!?
Тоталитаризмът, да повторя пак, се крепи на масовото, макар и често разбито на групи и прослойки, предаване на принципите, заменянето им с изгодата с това, което ни кефи и с онова, от което ни е гот. Тоталитаризмът се крепи на стадните инстинкти, на тълпата, на сивата маса – ако не д-р Желев, то по-добре прочетете Густав Льобон, Елиас Канети, Ортега-и-Гасет, Серж Московичи…
И понеже знам, че тоталитаризмът, еднопартийността, приватизацията на държавата от шепа хора, заграбването на властта от няколко души са най-силни и безкомпромисни, най-хитри и изобретателни в началото, тогава, когато се установяват, аз нямам илюзия какво се случва у нас и съм абсолютно сигурен, че то ще се случи.
Нас ни чака тоталитаризъм, ако искате го наричайте по теория демократичен (макар че е оксиморон, но идва от това, че е демократичен по форма, като процедура, а тоталитарен като съдържание), ако искате го наричайте като мой приятел латентен (скрит), ако искайте го наричайте като мен – мек.
Но този тоталитаризъм ще се осъществява чрез една Партия (останалите са фон, миманс, подробности от пейзажа), ще извършва пропагандата и агитацията си чрез безскрупулен популизъм, ще се олицетворява от простонароден, тип „Тато“ водач, ще контролира изпълнителната, съдебната, парламентарната (която ще е главно за парлама), силовата (служби и групировки), финансовата и медийната власт и ще се стреми постепенно да определя все повече сфери от нашия живот – социална, културна, спортна, кариерна, информационна, семейна и др.
За мен това е очевидно, то е несъмнено. Не само защото на там вървят нещата в бавноразвиващите се бивши соцдържави, където почти навсякъде има вече фактическа еднопартийност с лидер-мегаломан и популист, но и защото такива са нашите народностни нагласи – ние много обичаме да си има една Партия, да си има един водач а-ла Тато, да се знае кой командва парада, кой раздава службиците и париците… Демокрацията ни е нещо като нездравословен етап в развитието, нещо като дребната шарка – преболедувахме я и макар тук-там по физиономията на съвестта ни да са останали следи от нея, продължаваме нататък, по-скоро – не нататък, а все така в обратната посока, към еднопартийността, в тоталитаризма, където се чувстваме най-добре, защото не се налага да носим отговорност за себе си, за обществото и за държавата, а оставяме това на онези-там-горе-да-правят-каквото щат…
И понеже това развитие, което вече тече, което вече ни се случва, набира ход, то се ускорява, аз си мисля само за две неща.
Първо, за разрива, за острата конфронтация, която ще възникне между младите, които не искат да живеят в социал-популизъм, в еднопартиен тоталитаризъм, в татов ориентализъм, и основната маса българи, които, както казват в Пернишко, „са се утепАли“ да живеят в такова псевдо-, анти-, контра-, не-общество…
Според мен тези млади хора с краката си ще продължат да гласуват срещу това не-общество и ще се вливат в редиците на емигрантите, въпреки конкуренцията на великите преселенци.
И второ, днес не съществуват нито сили, нито надежди, нито процедури за спиране на настъпващия еднопартиен тоталитаризъм, трябва да го приемем като факт и да започнем бавно, издълбоко, преосмислящо, с търпение и без отчайване, да се подготвяме за съпротива срещу него, да променяме народа си, да създаваме критична маса хора, които някой ден да го отхвърлят.
Днес срещу настъпващия еднопартиен тоталитаризъм разумната част от България, това осъдено на изолация и обречено на окарикатуряване малцинство няма шанс да се противопостави. Няма абсолютно никакъв шанс. Колкото и да се палят някои младежи и да се изхвърлят немалко мои връстници.
България я чакат дълги години на еднопартийност, спихване, униние, скопеност на поривите и скованост на несъгласните. Мъничка част от обществото ще се срамува и ще страда физически от това, което представляват първите лица в държавата, но голяма част от обществото ще се кефи, ще им опипва мускулите на решимостта и ще се опива от метафорите на словесността им.
Народ, решил да си живурка в режима а-ла Тато, не може лесно да бъде променен. Независимо от това как бе осъществена демокрацията в България – а тя бе осъществена по възможно най-лошия начин, ние трябва да признаем и поражението си, и дълбоките причини за това поражение:
Българският народ не желае Демокрация – но такава, която е пълноценна и пълнокръвна, а иска да живее в управляема с твърда ръка анархия, под която управляема анархия той разбира Ред;
Българският народ не желае Свобода, щом тя не му е поднесена на тепсия и не е мъничка, частична, стигаща му да си я кара както той си знае, с хляб и зрелища, а е тясно свързана като скачени съдове със Сигурността и трябва ежедневно да се търси и намира - с труд и почтеност - баланс между Свободата и Сигурността;
Българският народ не желае да е Общество, да е жизнен организъм от отговорни и отговарящи за себе си и за житейските си стратегии хора, а си иска да е стадо с овчар и охраняващи го овчарски кучета, при това да е стадо овчедуушно, без черни овци и без такива, които не блеят в общия хор;
Българският народ не желае Европа, ако тя не е шведска маса и с даром субсидии, фондове и келепири, ами изисква от него принадлежност, съпричастност, жертви и морал, и отгоре на това настоява за продължителни, съзнателни, упорити усилия за нормализиране, демократизиране, модернизиране и европеизиране на държавата, обществото и всеки един от нас…
Не, не и не - както и да пъшка, панкя, жали, хленчи и стене българският народ, той не само е функция на социалния контекст, в който живее – той също така и създава този социален контекст. Не само както живеем, такива ставаме, но и каквито ставаме, така живеем.
Ние ставаме все по-лоши и все по-зли защото живеем все по-лошо и все по-зле, но също така и живеем все по-лошо и все по-зле, защото ставаме все по-лоши и все по-зли.
Каквато демокрацията ни, такъв и нашият народ. И какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни…
Даже второто от горните две изречения за мен е с по-висока степен на вярност и приоритет. Абсолютно съм убеден вече в това.
Ето защо ще приключа този текст именно така:
Какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни, такъв ще бъде и настъпващият еднопартиен тоталитаризъм…

проф. д-р Николай Слатински - http://nslatinski.org/?q=bg/node/765

Публикувана в У нас

Чешките социалдемократи спечелиха с малко на парламентарните избори днес. Те са изправени пред тежката задача да формират правителство след вълната на недоволство заради корупцията и бюджетните съкращения, което вкара нови протестни партии в парламента, коментира днес Ройтерс. След преброяването на почти всички гласове лявоцентристите на Бохуслав Соботка - проевропейските социалдемократи, получиха 21% от вота. Това е далеч под очакваните от тях 30%.

Публикувана в Свят

На днешния ден през 1959 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП е закрит концлагера Белене. Така комунистите слагат формално и привидно край на едно от най- ужасните си творения и престъпления срещу българската нация.

Публикувана в У нас

"В Източна Европа има мощен стремеж към свобода, но няма демократични традиции. Хората, които живеем там, сме незаконни деца, копелетата на комунизма", казва Адам Михник в интервю пред сп."Шпигел", в което говори и за България.

Авторитарните режими са опасност за цяла Източна Европа, смята някогашният полски дисидент и известен антикомунист от онова време Адам Михник, който днес е главен редактор на "Газета Виборча".

Публикувана в Гледища