Тази статия беше написана специално за сайта NEWS.bg непосредствено след приключването на президентските избори в Украйна и избирането на Владимир Зеленский за президент на страната. (България 2001 и Украйна 2019 – горко на реформаторите …, НЮЗ.бг, 01 май 2019, 11:53:46, https://news.bg/comments/balgariya-2001-i-ukrayna-2019-gorko-na-reformatorite.html). Едва ли щяхме с такова закъснение да я обнародваме повторно в „Свободен народ онлайн“ ако междувременно не беше излъчено съобщението, че Слави Трифонов се е престрашил и наканил да излезе на политическия пазар със своя партия. Като си припомним, че политическата партия на Владимир Зеленский се нарича „Слуга на народа“ (по едноименния сериал), а партията на Трифонов щяла да се нарича „Няма такава държава“ (по името на едно чалга-политическо музикално изпълнение), става ясно, че не е грях да се върнем в чудния свят на историческите аналогии.

Преобразяването на Слави Трифонов в „политик“ в никакъв случай не е радостно събитие за България и за политическия й живот, профанацията на политиката у нас продължава с неотслабващи темпове и по този повод ще отбележим навлизането на един превтасал шоумен в политиката с една малко поостаряла статия. Всъщност, изложеното в статията няма как да остарее. Не е актуална само частта около борбите на новоизбрания президент Зеленский и неговото обкръжение за разпускане на Върховна Рада и за свикване на предсрочни парламентарни избори.

Затова частта от текста, с подзаглавие „Героични напъни за предизвикване на предсрочни парламентарни избори“ е отстранена и са направени незначителни съкращения в изводите. Иначе, надяваме се, че изложеното в текста ще Ви припомни много неща, които са позабравени. А „тарикати“ като Слави Трифонов разчитат на късата ни историческа памет.

 

И така, Украйна има нов президент. За никого не е новост фактът, че Владимир Зеленский спечели и втория тур от президентските избори в пряко единоборство с досегашния президент Петро Порошенко.

Винаги съм твърдял, че между събитията в Украйна и събитията в България има удивително сходство, макар че те са „дефазирани“ във времето – събитията у нас по принцип предшестват ставащото в Украйна. Така че, в известен смисъл, поне до сега украинците можеха да поглеждат в най-най-новата история на България и да се досещат, какво им предстои. Разбира се, Украйна е много по-голяма държава от България и съответно и събитията там са с по-голям мащаб.

Образно казано, ако в нощта на 10-ти януари 1997 година, в София полицията преби известен брой протестиращи, между които и неколцина депутати, то в Украйна по време на така наречения „втори Майдан“ бяха убити повече от сто души. Този пример илюстрира достатъчно добре разликата в мащаба между България и Украйна, но не отменя удивителните подобия между протичащите политически процеси и събития.

В момента, „злобата на деня“ е фактът, че новият президент на Украйна е комедиен актьор. Аз трябва да призная, че по редица причини не съм възхитен от избирането му, но в случая трябва да се отбележи, че професията на Зеленский е възможно най-малкият проблем. Президентът Рейгън (прости ми Господи за сравнението) също беше актьор с дълга кариера в киното. В момента, Арнолд Шварценегер също прави политическа кариера и не се справя зле.

Въпросът е в друго. Зеленский беше избран именно защото „беше продаден” на публиката, като лице, което няма нищо общо с досегашната партийно – политическата система на Украйна. Поне на пръв поглед, той не е участвал във всички събития и процеси, които са обект на дискусия, отричане и сочене с пръст в Украйна. В това отношение, той ужасно прилича на нашия Цар Симеон Втори, станал министър-председателят на Републиката - Симеон Сакскобургготски.

Някой би възразил остро и би обявил, че е неуместно да се поставят знаци на равенство или дори на подобие между цял цар и един комедиен актьор, наричан най-често – клоун. Тук вече би могло да се поспори, кое е по-голяма клоунада – цар да стане министър-председател на Републиката или актьор, който играе ролята на президент в телевизионен сериал, да стане президент наяве. Аз бих предложил да отдадем заслуженото и на двете постижения.

 

Прилики, прилики, прилики ...

Сходството всъщност е потресаващо, защото и през 2001 година и сега през 2019 година, един огромен недостатък беше превърнат в решаващо предимство. Липсата на какъвто и да е управленски опит и на каквото и да е предишно участие в политическия живот, по принцип е лоша атестация за която и да е кандидатура за висш държавен пост, особено когато става дума за президент или за министър-председател. Още повече, когато става дума за президент на „почти президентската” република в Украйна или за премиер на „министър-председателската” република в България. Така е от гледна точка на рационалното мислене.

Да, но избирателните тела в България (2001 г.) и в Украйна (2019 г.) се държаха не рационално, а абсолютно ирационално. В България, избирателите повярваха на обещанията за „оправянето ни” в рамките на 800 дни. В Украйна, след като гледаха няколко сезона Владимир Зеленский в ролята на учителя Голобородко, станал по каприз на съдбата президент, избирателите решиха, че могат да преместят виртуалната реалност в действителността или сами да се пренесат във виртуалната реалност.

По време на предизборната кампания, на избирателите в Украйна многократно се напомняше, че кандидат за президент е актьорът Владимир Зеленский, а не учителят Голобородко от сериала „Слуга на народа”. Избирателите обаче с огромно мнозинство решиха, че кандидат е точно Голобородко, който в сериала ходи на работа с велосипед.

Всъщност, работата не е във велосипеда на Голобородко и не е в програмата „оправяне за 800 дни” на Симеон Сакскобургготски. Въпросът е, че и двамата, поне на теория бяха останали извън политическия живот на прехода, до момента когато решиха да се качат на изборната сцена. И в единия и в другия случай, мнозинството гласува за „абсолютната новост” и за „абсолютната чистота”. И в България и в Украйна, някои хора си позволиха да напомнят, че нито „абсолютната новост” е съвсем новост, нито „абсолютната чистота” е толкова чиста, но в случая с тези изявления подавляващото мнозинство от избирателите просто натисна клавиша с надпис “IGNORE”.

Разбира се, тук би могло да се възрази основателно, че всъщност и двамата герои на коментираните два случая отдавна са лелеели своите мечти и са се готвели за изпълнение на своите амбиции. В това би имало значителна доза истина. За Симеон Сакскобургготски знаем, че теоретически би трябвало да се е готвил да бъде Цар на българите още от момента, когато е научил азбуката. Сведенията как са стояли нещата в действителност са противоречиви.

За Зеленский знаем, че идеята да се трансформира от „президентът от сериала - Голобородко” в президент на Украйна е била обмисляна още от 2017 година, заедно с неговия добър приятел - крупният бизнесмен Игор Коломойский.

Всичко това е така, но специално фактите за предварителната подготовка на Зеленский станаха известни на публиката едва към края на изборната кампания. Всъщност, за такава подготовка свидетелства и самото регистриране на партията „Слуга на народа”, наречена така по името на въпросния сериал, в който Зеленский играе ролята на президента Голобородко.

По официални данни, партията „Слуга на народа” е регистрирана на 13 април 2016 година под първоначалното име „партия на решителните промени”. На 02 декември 2017 година, тя вече е в регистъра на политическите партии под много „по-търговското” название Политическа партия „Слуга на народа” и като ръководител на партията е посочен Иван Генадиевич Баканов, който още от 2013 година е ръководител и на дружеството с ограничена отговорност „Квартал 95”, което е творческото студио, дело на което е прословутият хумористичен телевизионен сериал, изстрелял Зеленский на най-висока политическа орбита.

В самото начало, новата политическа партия не е обект на всеобща народна любов, но се вижда нейната лесна разпознаваемост в обществото. Декемврийският допитване за 2017 година на фонда „Демократични инициативи” и на „Центъра на Разумков” в Украйна, представено на 23 януари 2018 година (https://www.pravda.com.ua/rus/news/2018/01/23/7169284/), дава на партията „Слуга на народа” 4 процента от избирателите.

През април 2018 година, социологическата група „Рейтинг” вече е измерила (https://www.unian.net/politics/10095875-vybory-v-radu-v-liderah-batkivshchina-partiya-gricenko-i-sluga-naroda-zelenskogo-bpp-ushel-na-dno-opros.html), че за „Слуга на народа” са готови да готови да гласуват 6 на сто от избирателите. Партията е яхнала вълната на протестния вот и вече е в списъка на сериозните кандидати за Върховната Рада.

На 26 юни 2018 година, желаещите да гласуват за „Слуга на народа” са вече 10,5 процента. Изследването е направено от същата група „Рейтинг”. (https://www.unian.net/politics/10095875-vybory-v-radu-v-liderah-batkivshchina-partiya-gricenko-i-sluga-naroda-zelenskogo-bpp-ushel-na-dno-opros.html) Интересното е, че тогава партията все още е по-предпочитана от самия Зеленский, за когото са готови да гласуват за президент 9,3 от избирателите.

Прави впечатление и това, че Зеленский и хората му, четат в социологическите изследвания не само рейтинга си, но и приоритетите на хората. Към същата дата 26 юли 2018 година, 63 на сто от избирателите искат прекратяване на военните действия в Източна Украйна. Ясно е, че действуващият президент Порошенко не може да даде подобно обещание. За сметка на това, кандидатът за президент Зеленский ще обещае това еднозначно по време на предизборната си кампания. Когато изборните резултати са факт, той просто се връща към формулата, към която до момента се е придържал и Порошенко. Остава да се спори, кой е измамен в по-голяма степен – Порошенко или целокупният украински народ.

В началото на февруари 2019 година, рейтингът на партията „Слуга на народа” вече е 24,6 процента, а за Зеленский са готови да гласуват 16,4 на сто от изирателите. Зеленский вече е на чело сред потенциалните кандидати за президент, като втори е Порошенко с 10,3 на сто. (http://www.kiis.com.ua/?lang=ukr&cat=reports&id=823&page=1).

У нас, кампанията на Симеон Сакскобургготски и НДСВ беше още по-скоротечна и експресна. През 2001 година, в навечерието на праламентарните избори, Андрей Райчев основателно оприличи измерването на популярността на НДСВ с това да се прави топографска карта на изригващ вулкан. Но и кампанията на „Слуга на народа”, респективно на Зеленский не е от продължителните.

И в двата случая, единият път през 2001 година - направо светкавично, а сега през 2018 – 2019 година пак много бързо, беше лансирано ново, „привлекателно” предложение, на което публиката не може да устои. Просто сме станали свидетели на още един избирателен „блицкриг”. Първият път, това беше направено от формация, стъпила на харизмата на лидера си. Във втория случай, „харизматичният” фактор е заменен с много оригинален „медиократичен” фактор. Публиката е агитирана нон стоп с шеги и смешки, без да бъде отегчавана с традиционната политическа агитация. В скрита форма, с много добро „продуктово позициониране” на украинската публика беше продаден образът на Зеленский, слял се с този на „виртуалния президент” Голобородко от сериала „Слуга на народа”.

В България, историята на медиократичните партии с комедиен бекграунд започва с Народно движение „Ку-ку”, което напълно сериозно се готвеше да участва на изборите през 1994 година, но беше спряно ни повече ни по-малко от Главния прокурор, покойният г-н Иван Татарчев. По-късно, на местните избори през 1999 година, като партия с подобен профил и стил се изяви движението „Гергьовден”, което по същество беше „римейк” на Народното движение „Ку-ку”, но в значително по-интелигентна форма. Всъщност, когато се шегуваме с украинците, все пак не е лошо да не забравяме, че в България в момента има партия от управляващото мнозинство, която е кръстена на телевизионното предаване на своя лидер – политическата партия „Атака”.

За сметка на това, когато на Царя „му дойде времето” да оглави политическите процеси в България, беше изигран друг комедиен етюд, сравним по остроумие с идеята да основеш партия с името на комедиен сериал.

Когато новосъздаващата се партия „Национално движение Симеон Втори” (НДСВ) подаде документи за регистрация в тях имаше такива „недоделки”, за да не кажем - детински пропуски, че и Софийският градски съд и Върховният касационен съд отказаха да регистрират новата политическа сила. Незабавно беше лансирана тезата, че „корумпираната съдебна система” не иска да регистрира партията на „добрия Цар”, защото последната е огромна заплаха за управляващата тогава коалиция ОДС и Иван Костов лично.

Няма здравомислещ човек, който да повярва, че при такава „юридическа фаланга” в тогавашните редове на НДСВ, би могло документите за регистрация на партията да са в такова окаяно състояние. Но те наистина на нищо не приличаха и на съда просто не беше даден шанс да регистрира НДСВ. На публиката беше предложен един нов театрално – политически етюд, който стопроцентово изпълни целта си. Цялата страна беше убедена, че „лошият Костов” прави спънки на „добрия Цар”.

След като от наивността на широките маси на избирателите бяха изцедени колкото се може повече сълзи на гняв или на съчувствие, с лекота беше сглобена коалиция от две нищо не означаващи за публиката партии – „Партията на българските жени” и „Движението за национално възраждане - Оборище”. Коалицията естествено отново се наричаше НДСВ. Похватът с регистриране на коалиция от два фантома, която да представлява напълно сериозна партия също не беше нов. ВМРО-БНД вече го бяха осъществили за местните избори през 1999 година.

Впрочем, някои много добре запознати съвременници и преки участници в тези събития си спомнят, че е имало и друг подготвян коалиционен формат за „царската” политическа сила. В него са влизали партията „Демократичен алианс”, създадена от елитни представители на КТ „Подкрепа” и спомената вече ВМРО-БНД, междувременно успяла да получи партийната си регистрация. Но изглежда, че подобни формации не са се видели на Симеон Сакскобургготски достатъчно управляеми и се е минало към „по-сиромашки” и непредставителен вариант.

Има още много интересни сходства и подобия между кампанията от 2001 на Царя на българите и кампанията от 2019 година на виртуалния президент на Украйна от сериала „Слуга на народа”, станал по волята на избирателите напълно реален държавен глава. При едно от тези сходства, Зеленский дори изпревари Симеон Сакскобурготски. Едва ли някой е забравил как в навечерието на откриването на Народното събрание, депутатите от победилото НДСВ бяха посъветвани от царствения си патрон „да бъдат господари на мълчанието, а не роби на думите си”. (https://news.bg/archive/deputatite-ot-ndsv-da-badat-gospodari-na-malchanieto-prizova-simeon-vtori.html ).

Владимир Зеленский стана „господар на мълчанието” още по време на предизборната си кампания. Щабът му разумно прецени, че участието му в голям брой дебати, единствено ще открои липсата му на опит и на знания и „Слугата на народа” беше скрит от очите и ушите на публиката. Дори до исканите лично от Зеленский дебати на Олимпийския стадион в Киев се стигна след безкрайни кандърми, пазарлъци и несигурност до последния момент.

Както се вижда, без да се напъваме и да насилваме фактите, можем да покажем сериозните прилики между изборната победа на НДСВ през 2001 година и на Зеленский в Украйна през 2019 година. Украинците могат да продължат да „хвърлят по едно око” на българската история – току виж са провидели какво ги чака. Новото е, че и българите вече могат по-сериозно да следят украинския политически живот. Няма да им бъде излишно да видят, какво ли би могло да стане, когато комедиен актьор оглави държавата. У нас не липсват кандидати, макар че главният от тях неотдавна се „издъни” тежко ...

 

Горко на реформаторите ...

Тук е мястото да се подчертае, че главното сходство между изборите в България от 2001 година и изборите в Украйна от 2019 година са в това, че публиката със „завидно” единодушие отхвърли заявката на вече действувал един мандат реформаторски фактор за продължаване на работата му за втори срок. В България, втори мандат беше отказан на правителството на Обединените демократични сили (ОДС) начело с Иван Костов. В Украйна беше отказан втори мандат на Президента Петро Порошенко.

И в двете държави, действалият до момента реформаторски фактор беше елиминиран с използването на антитеза, изградена върху нестандартна кандидатура. В България беше използвано сформирано “ad hoc” политическо движение, оглавено от Царя на българите, който никога не е абдикирал, нито пък признавал референдума за замяна на монархията с „народна” република през 1945 година. В Украйна беше използвана личността на актьор, който няколко сезона играе ролята на президент на Украйна в комедиен сериал.

Естествено, и двата контрапункта на „статус кво-то” – и НДСВ със Симеон Сакскобургготски и „Команда Зе” начело с Владимир Зеленский, бяха забележителни с това, че в очите на обществото те нямаха нищо общо с дотогавашния ход на политическите процеси в страната. Те бяха възприети като едва ли не „стерилни” и „политически девствени” фактори, които са дошли да заменят обявените за корумпирани дотогавашни управляващи.

Формулата за отстраняване на едно „корумпирано управление” от някакво олицетворение на „политическата невинност”, употребена в България през 2001 година се повтори по удивително идентичен начин в Украйна през 2019 година. Човек чак се чуди, дали подходът не е заимстван по някакъв начин по оста София – Киев?

Прави впечатление, че в момента привържениците на Порошенко се тюхкат и се ядосват, че досегашният президент е станал жертва на „лоша комуникация” и че екипът му не е обяснил нито в достатъчна степен, нито по достатъчно добър начин на избирателния корпус, мащабът и значението на направените реформи, респективно на извършените добрини. Абсолютно същата теза беше застъпвана, след парламентарните избори в България през 2001 година. Човек би помислил, че става дума за една и съща кампания ...

Несъмнено и при правителството на Иван Костов в България и при президентския мандат на Порошенко в Украйна е имало съществени пропуски в комуникационната стратегия на борещите се за втори мандат реформаторски фактори. От гледна точка на днешния опит обаче може да се предположи, че ролята на лошата комуникация може би е надценена. Въпросът изобщо не е само в комуникацията. Просто правенето на реформи също има своята политическа цена и по правило тя се заплаща от самите реформатори.

Става дума за това, че за реформаторските сили е свойствена самозаблудата, че публиката трябва да ги оценява положително и да ги обича по подразбиране. За съжаление, това не е вярно.

На първо място, част от обществото винаги е против набелязаните реформи. На второ място, част от принципно подкрепящите реформите не са доволни от начина по който те са прокарани. За едни те са недостатъчно радикални. За други са прекалено радикални. За трети те не са били прокарани в правилна логическа последователност.

Не трябва да се забравя, че и самите реформатори, колкото и да са пълни с добри намерения, правят различни грешки, някои от които „вместо да изпишат вежди – изваждат очи“.

Но най-голямата група от недоволни е от тези граждани, които смятат, че управляващите са се облагодетелствали от реформите нечестно. Тук дори не става дума, дали облагодетелстването е било правомерно или не. Хората в тези случаи не разсъждават със законови категории – те разсъждават с морални категории, при това така, както те сами разбират морала.

При осъществяването на някаква значима социална промяна, какъвто беше случаят с България през 1997 – 2001 година и какъвто е случаят с Украйна в периода 2014 – 2019 година, неминуемо се създават предпоставки определени социални групи, приятелски кръгове или отделни лица да се възползват по благоприятен начин от ставащото. Още един път трябва да се подчертае, че тук въпросът изобщо не е дали това е било по законен или по незаконен начин.

В България, буквално всеки, който е участвал по някакъв що–годе ефективен начин в приватизацията, беше „стигматизиран”, казано научно. Казано на общопонятен български – участниците в приватизацията бяха обявени за престъпници по подразбиране. За престъпна беше обявена самата приватизация. Отречена беше още масовата приватизация, стартирана от предишното социалистическо правителство на Жан Виденов, което беше свалено в резултат от януарските протести през 2017 година. Масовата приватизация беше обявена на масова „приматизация” и това е може би най-милото, казано у нас за приватизацията като цяло.

Осъществените по време на правителството на Иван Костов приватизационни сделки чрез „работническо мениджърски дружества” (РМД), бяха обявени за дело на „разбойническо мениджърски дружества”. Когато тези факти се коментират, изобщо не се разисква въпроса за законността на една или друга сделка – за престъпна се смята цялата приватизация. За да бъде ужасът пълен, дори и тогавашният главен прокурор, който известно време беше заместник министър на правосъдието в правителството на Иван Костов, също обяви, че огромната част от държавните активи са били „откраднати” по време на приватизацията. От кого? Естествено, че от правителството на Иван Костов и от него лично.

На същите грандиозни обобщения станахме свидетели и по време на последната година – година и половина от президентския мандат на Порошенко, да не говорим за истерията развихрила се по време на предизборната кампания. Ясно е, че има страшно много хора, които по една или друга причина са недоволни от Порошенко или са обидени от някакви негови действия. Никой от тях обаче не разви недоволството си в някакъв конкретен план. Всички повтаряха, че страната е корумпирана, че системата е корумпирана и че Порошенко и кликата му са ограбили и опустошили буквално всичко.

Стигна се до безкрайно тъжната ситуация, при която беше обявено, че „кликата на Порошенко” е „окрала армията”. Ако има някаква област, в която Украйна безспорно да има видим напредък, това е изграждането на боеспособна и добре въоръжена армия. При това – въоръжена в много голяма степен с оръжие собствено производство.

Кулминацията на експлоатирането на сюжетната линия „Порошенко обра армията” беше случаят с огласяването на данни за контрабандирането в Украйна на елементи, възли и детайли – руско производство, които са жизнено важни за работата на украинската отбранителна промишленост. Ако някой се беше добрал до тази информация през 2014 – 2015 година, той или щеше да остане дискретен или пък щеше да бъде „разчекнат” от публиката (макар и в преносен смисъл) в случай, че беше огласил информацията.

През 2019 година обаче всички се хвърлиха да изчисляват кой какво е спечелил от „престъпната схема”, нищо че тя по принцип ощетява единствено ... руската страна. Никой не се опита дори от куртоазия да размишлява над въпроса, какво е спечелила украинската отбранителна промишленост с нелегалния внос на руските елементи, детайли и възли. Дори и защитниците на президента Порошенко останаха безмълвни по въпроса, смятайки вероятно, че всякакви допълнителни обяснения само ще влошат положението допълнително.

Създаването на всеобща истерия срещу „корумпираната система” е една от формите на умело „управление на хаоса”, което се използва от политтехнолозите. Нека не бъда разбиран неправилно – не отричам съществуването на корупция в Украйна или в България, при това на неприемливо високо ниво на корупция. Но едва ли е справедливо да се хвърля цялата вина за всеобщата корупция единствено върху властимащите. Поне що се отнася до България, корупционните практики могат да бъдат открити на всички нива на социалната йерархия – ако богатите „си имат” обществени поръчки, за които да се борят с всякакви средства, то хората с по-ниски доходи също имат своите области на масово прилагане на корупционни практики, каквато е примерно „тучната нива на инвалидните пенсии”.

От друга страна, и през 2001 година и през 2019 година на публиката се казваше: „тези, които ви говорят за реформи и даже претендират да ги провеждат, всъщност са превърнали всичко в една огромна далавера, от която те се обогатяват ежечасно. Единственото, което те правят е да се обогатяват за ваша сметка”.

Така че, ако древните римляни са казвали „горко на победените“, в днешните демократични времена можем спокойно да кажем – „горко на реформаторите“. Тям вторите мандати не са угодни. Ако някой се домогва до продължаване на пребиваването си по върховете на изпълнителната власт, то той би могъл да се поучи от други съвременни български образци, които показват, че бавенето на реформите, отлагането, отказът от едно или друго действие при първи симптоми на съпротива от страна на някоя обществена група, дори „нищо не правенето“ на моменти, могат да донесат дори и нов правителствен мандат. Стига някой друг преди теб да е свършил повечко работа и ти да можеш да си позволиш по-дълга „стратегическа пауза“.

 

Каещи се грешници, лов на вещици и други познати български сюжети в украински вариант

Междувременно, в Украйна вече се разиграват сцени, които толкова ни напомнят българската действителност, че за кой ли път трябва да признаем менталната близост на двата народа и да си плюем в пазвата, че все пак у нас мащабът на всичко е по-скромен от украинския замах.

Тук ще разгледаме само няколко примера на вече надигащата се вълна на разчистване на сметки, на замитане на следи, на нареждане в първия ред на „борците за справедливост“ и прочее.

 

Как да се изкара Порошенко виновен за всяко поражение на фронта?

На 22 април 2019 година, експертът по военните въпроси на Владимир Зеленский – Иван Апаршин написа в блога си, че виновните за предаването на Крим и за обкръжаването на украинската армия при Иловайск и Дебалцево ще бъдат издирени и ще бъдат наказани. (https://www.obozrevatel.com/ukr/politics/ivan-aparshin-posadki-budut.htm?obozrevatellang=uk ). „Истината за Иловайск, за Дебалцево, за началото на войната през 2014 година, за завземането на Крим – ще бъде публикувана. И максимално доведена до логически завършек. Вече в най-скоро време хората ще научат истината. Никой не смята да крие нищо от никого. И длъжностните лица, които са вземали решения или са бездействали там, където е трябвало да се действа – ще бъдат привлечени под отговорност“, пише Апаршин. Позицията и намеренията на Апаршин са потвърдени и от депутата от Върховната Рада – Семьон Семьонченко (Семен Семенченко), който съобщава в своя Фейсбук профил:

„Днес се срещнах с експерта по военните въпроси в отбора на Зеленский – Иван Апаршин. Преди всичко се поинтересувах от неговата позиция относно Иловайск, Дебалцево, началото на войната, предаването на Крим. Неговото гледище за ситуацията напълно съвпада с моята позиция. И като народен депутат и като непосредствен участник в събитията в Иловайск и в Дебалцево. 1. Грифовете за секретност трябва да бъдат свалени от материалите по разследването. 2. Хората трябва да узнаят истината. 3. Длъжностните лица, които са спомогнали за военните поражения със своите действия или бездействия, трябва да бъдат привлечени към отговорност пред открит украински съд“, пише Семьонченко.

Той добавя, че като депутат и като заместник ръководител на комисията по въпросите на отбраната при Върховната Рада е готов да окаже пълно съдействие и помощ на разследването, а като командир на батальона „Донбас“ и като гражданин е „готов да даде показания пред който и да е съд по време на открит процес“. (https://www.facebook.com/photo.php?fbid=2437851232916303&set=a.747741671927276&type=3&theater ).

Формулировката на Иван Апаршин, към която Семьонченко се присъединява с нескрит ентусиазъм, всъщност е доста коварна. В нея се съдържа заплахи в няколоко посоки. В чисто исторически порядък, първата заплаха е насочена точно срещу хората, дошли на власт в Украйна след втория Майдан и Революцията на достойнството. Заплахата е недвусмислено насочена срещу тогавашния председател на Върховната Рада – Турчинов, срещу сегашния председател на Радата – Андрий Парубий, който по това време (в периода 27 февруари – 07 август 2014 година) беше секретар на Съвета по национална сигурност и отбрана на Украйна, и не на последно място срещу Юлия Тимошенко, която беше взела дейно участие в дебатите относно поведението на Украйна по отношение на явната руска агресия в Крим.

Точно Юлия Тимошенко беше застъпила тезата, че украинските лидери в този момент трябва да са „миролюбиви като гълъби“. Към списъка можем да добавим и лидерите на партията „УДАР“ – Кличко и на партията „Свобода“ – Тягнибок, които също са участвали при формирането на украинската позиция в този момент.

Ясно е, че не е чак толкова трудно на тази основа да се отправят мотивирани обвинения дори и в държавна измяна, като се твърди, че с действията и бездействията си един или друг от тези хора е станал причина за загубата на Крим, за ескалацията на напрежението в Донецка и Луганска област и за завземането им от про-руските сепаратисти, подпомогнати ефективно от руската армия.

Подобни дискусии в Украйна се водят много упорито повече от година. В тези дебати има поне две направления. Едното е чисто човешкото желание да се разбере „как стана така”, да се изясни кой и как е сбъркал, за да се стигне до загубата на територии, връщането на които съвсем не се очертава в близка перспектива.

Другото направление обаче е нескритото желание на част от военния елит на Украйна, намирал се на ключови позиции преди Революцията на достойнството, както и на много хора, намирали се на съответните високи позиции в специалните служби, да атакуват загубата на Крим и на териториите в Източна Украйна. За тези висши военни и деятели на спецслужбите, които са загубили ръководните си функции точно около и / или поради Революцията на достойнството е изключително удобно да раздухват дискусията на тема „Кой предаде Крим, Донецк, Луганск и Новоазовск ?”, за да злепоставят хората, които са дошли на тяхно място.

Ако си послужим с известния цитат от Библията, имената на далите интервюта в тази посока са Легион. Достатъчно е човек да се „поразходи” из украинския Интернет и ще открие какво ли не. Ще открие обидени военни, разузнавателни и контраразузнавателни дейци. Ще открие и що-годе обективни анализи, които обаче винаги завършват с купчина камъни в градинките на Турчинов и на Юлия Тимошенко. Желанието за реванш на мнозина „изпаднали в Б група” дейци на силовите ведомства в Украйна, чудесно се съчетава с желанието на цялото общество да знае поименно виновниците за военните и политически поражения на Украйна от 2014 година.

И понеже няма как да се пришие на Порошенко вина за загубата на Крим или за поражението при Иловайск (Порошенко положи клетва като президент на Украйна на 07 юни 2014 г.), от отбора на Зеленский се сещат да питат и за „поражението при Дебалцево”. Тук вече става дума за дребната но ефикасна подлост, умишлено заложена в дискусията на събитията около боевете при Дебалцево.

Не всеки в България си спомня в подробности за войната в Източна Украйна, затова ще поясним събитията с няколко изречения. Дебалцево е гара на железопътната линия Донецк – Луганск. През късното лято на 2014 година, украинската армия предприе мащабно настъпление срещу сепаратистите в Донецка и Луганска област. Последните бяха подпомагани както от руски доброволци, така и от редовни руски части.

В резултата на тази офанцзива беше освободена значителна част от територията ан Донецка и Луганска област, украинската армия се оказа в предградията на Луганск и почти обкръжи Донецк. Крахът на „Руската пролет” беше съвсем предстоящ и тогава руската страна се включи много по-активно в боевете с няколко батальонно – тактически групи от редовната руска армия. На украинците беше нанесено много тежко поражение при Иловайск, след което интензитетът на бойните действия значително спадна.

Точно в рамките на споменатото по-горе настъпение, украинските войски успяха да превземат Дебалцево на 28 юли 2014 година и да прекъснат железопътната връзка между Донецк и Луганск. Образува се дълбок „клин” във фронта на сепаратистите и техните руски съюзници. Това положение на фронта се задържа до месец януари 2015 година, когато бойците на самопровъзгласилата се ДНР, заедно със съответната руска подкрепа започнаха общо настъпление срещу Дебалцево.

Боевете при Дебалцево се предхождаха от своеобразен „отвличащ маньовър” с щурма на летището на Донецк, отбранявано с изключителна упоритост от украинците. В крайна сметка, ДНР-овците, заедно с чеченски наемници превзеха летището, но то беше напълно разрушено, а украинските му защитници получиха прозвището „киборги”, заради изключителната си твърдост.

Самите боеве при Дебалцево, съвсем нямаха за украинската страна катастрофалния характер на битката за Иловайск. Тънката особеност при тези боеве беше, че част от сраженията протекоха, докато в Минск Путин, Порошенко, Меркел и Оланд водеха преговори, които ще бъдат окачествени като „най-дългите преговори с участието на държавни глави в най-новата история на човечеството”. Участници в преговорите свидетелствуваха, че Президентът Порошенко почти на всеки 15 минути е излизал от залата на преговорите, за да се осведомява лично за хода на бойните действия.

Боевете при Дебалцево се превърнаха и в една от най-яростните битки на пропагандната война, водена около събитията в Украйна през последните пет години. „Управниците” на самообявилата се ДНР отказаха да спрат боевете, въпреки срещата в Минск, защото Дебалцево било тяхна „вътрешна територия” и мирните преговори не се отнасяли за него. Путин и особено външният министър Лавров през цялото време разпространяваха фалшиви новини за „обкръжаването” и за „разгрома” на украинците при Дебалцево.

Всъщност, фактите сочат, че бойците на ДНР се сражаваха със солидна руска помощ. Сред руските военни, сражавали се при Дебалцево има дори значителен брой срочно служещи (Виж примерно: https://www.novayagazeta.ru/articles/2015/03/02/63264-171-my-vse-znali-na-chto-idem-i-chto-mozhet-byt-187 ). В Интернет бяха излъчени доста кадри на бойни машини от редовната руска армия, които се бият при Дебалцево. (https://militarizm.livejournal.com/74351.html ) Някои от тях дори не бяха успели да заличат добре опознавателните си знаци.

Поредица от публикации изясняват принадлежността на дошлите на помощ руски войници към части на руската армия от Далечния Изток. (https://censor.net.ua/photo_news/331573/nikakoyi_tsenzury_material_byl_nekorrekten_redaktsiya_novoyi_buryatii_vyrezala_iz_tiraja_polosu_pro), (https://censor.net.ua/news/331254/mat_obgorevshego_pod_debaltsevo_tankistaburyata_on_nahoditsya_v_tyajelom_sostoyanii_minoborony_rf_ne), (https://censor.net.ua/photo_news/327778/po_sledam_rossiyiskih_tankistov_na_donbasse_vyyavlen_komandir_obgorevshego_buryata_spartak_tipanov_fotoreportaj ).

Сепаратистите и руснаците успяха в крайна сметка да превзем Дебалцево. Те обаче не можаха нито да обкръжат, нито да пленят украинците там. Това се признава и от руски специализирани източници. (Виж в: „Оттер Кирилл, Танковый бой под Дебальцево стал адом для ВСУ”, Военное обозрение, Мнения, 20 февруари 2015 г., https://topwar.ru/69410-tankovyy-boy-pod-debalcevo-stal-adom-dlya-vsu.html; статията започва с думите: „Град Дебалцево, за който през последните дни се водиха тежки боеве, окончателно премина под контрола на опълченците. Украинските военни с бой и загуби излязоха от образувалия се котел”).

Нещо повече – поради много ефикасните действия на артилерията на Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), при Дебалцево се образува своеобразно руско танково гробище, кадрите от което обиколиха света. (https://uapress.info/ru/news/show/60233 ).

Боевете при Дебалцево предизвикаха и своеобразна криза в отношенията между самообявилите се ДНР и ЛНР. За ръководството на донецките сепаратисти, превземането на Дебалцево беше въпрос на живот и смърт. За про-руските сили в Луганск, боевете за Дебалцево се оказаха последна грижа и те отказаха да изпратят подкрепления на „братската Донецка народна република”. Наложи се, военното командуване на ДНР да спешава танкисти за участие в уличните боеве в Дебалцево – факт, който беше регистриран дори и от медиите на сепаратистите. („Как брали Дебальцево. Точка зрения участника процесса”, 24. 03. 2015, 14:03:00, виж в началото на раздела „Вместо пролога, просто для понимания”, https://kenigtiger.livejournal.com/1555422.html) Тези събития доведоха до явна конфронтация между вече покойния „вожд” на ДНР – Захарченко и лидерът на ЛНР - Плотницкий. Резултатът беше отстраняването на лидера на ЛНР и „присаждането” на по-приемливи за Донецк ръководители в Луганск. (https://meduza.io/feature/2017/11/24/stydnye-voprosy-pro-dnr-i-lnr-chem-oni-voobsche-otlichayutsya-chto-tam-proishodit )

В крайна сметка, Дебалцево падна и това беше повод за неуморни информационни спекулации и твърдения за Дебелцевски „чували” и „котли”. За разлика от Иловайската катастрофа обаче, в случая с боевете при Дебалцево става дума най-вече за разпространяване на пропагандни „фейкове”, а не за обкръжаване, да не говорим за ликвидиране на украинска войскова групировка.

Нещо повече, боевете при Дебалцево обезкървиха до такава степен сепаратистите от ДНР (въпреки надлежната помощ с бойна техника и личен състав от другата страна на границата), че от тогава до сега настъпателният им порив секна. Някой би казал, че това се дължи на Минските споразумения, но точно боевете при Дебалцево показаха, че когато имат преимущество и се чувстват силни, про-руските сепаратисти в Донецк не се интересуват от никакви споразумения. За тях не е проблем да обявят който и да е участък на фронта за „своя вътрешна територия”, както стана през януари – февруари 2015 година.

В Украйна, най-съществената критика към ВСУ при боевете за Дебалцево, беше свързана точно с неизползуването на изтощението на отрядите на самообявилата се ДНР. ВСУ бяха критикувани за това, че не успяха да организират контранастъпление, което да доведе до превземането на важния населен пункт Горловка. За военна катастрофа при Дебалцево никой не е говорил, освен разбира се руските медии, а каквото и да е сравнение с Иловайск е съвършенно неуместно.

И сега чуваме, че на обществото щяла да бъде представена „цялата истина” за боевете при Дебалцево. Не е нужно човек да е особено мнителен, за да се явят съмнения, че някой ще се опита да докаже личната вина на досегашния президент за загубата на Дебалцево и за възстановяването на пълния контрол на про-руските сепаратисти върху железопътната линия Донецк – Луганск. Ако разбира се, не става дума за ежби на ниво висш команден състав във ВСУ, полетът на фантазията на „отбора на Зе” най-вероятно ще ни сервира подобен следизборен сериал.

 

Съдиите взели решението за национализация на „Приватбанк” искат „импичмънт” на Порошенко

Съдиите, които са взели решението за национализирането на „ПриватБанк“ се обърнаха към Висшия съвет по правосъдието (ВСП) с молба да бъде инициирана процедура за „импичмънт“ на президента на Украйна Петро Порошенко. За това услужливо съобщава самата прес служба на Окръжния административен съд на 23 април 2019 година. Също така, съдиите помолили ВСП да предприеме мерки за осигуряване на тяхната защита от „произволните и противоправни действия на ръководството на държавата“, а прес службата не пропуснала да цитира тази молба.

Прес службата на ВСП също така информира широката публика, че съдийската колегия заявила за натиск от страна на държавното ръководство и се е обърнала към Главната прокуратура и към Държавното бюро за разследвания с молба да се започне наказателно производство срещу Порошенко, а съща така и срещу министъра на правосъдието Павел Петренко и срещу ръководителя на Националната банка Яков Смолий, заради тяхното вмешателство в работата й.

„Съдиите молят да се започне досъдебно производство по отношение на държавния глава, министъра на правосъдието и председателя на Националната банка на Украйна (НБУ) чрез внасяне на съответните сведения в ЕРДР (Единен регистър на досъдебните разследвания), в резултат на което виновните лица ще бъдат привлечени под наказателна отговорност“, се казва в прес съобщението. (Судьи, которые принимали решение по „ПриватБанку“, потребовали инициировать процедуру импичмента Порошенко, Гордон, 23 апрель 2019, 12:54, https://gordonua.com/news/politics/sudi-kotorye-prinimali-reshenie-po-privatbanku-potrebovali-iniciirovat-proceduru-impichmenta-poroshenko-909689.html ).

Съдиите твърдят, че държавното ръководство е направило изявления, които представляват „пряка заплаха за съдебната система на Украйна“. „Коментирайки решенията на съдиите, изпълнителната и законодателната власт са длъжни да избягват критика, която може да накърни независимостта на съдебната власт или доверието на обществото към нея“ е казано в заявлението на съдиите.

„ПриватБанк“ е най-голямата търговска банка в Украйна. Тя беше национализирана на 19 декември 2016 година. Бившият акционер в банката – Игор Коломойский многократно е заявявал, че след президентските избори се надява да получи компенсация заради национализацията на „ПриватБанк“ – „в един или друг вид“. Също така Коломойский е давал да се разбере, че не смята да си връща собствеността и прекия контрол върху банката, но иска да получи 2 милиарда американски долара от капитала на банката.

Игор Коломойский е един от най-богатите украински граждани, съсобственик на бизнес групата „Приват“. Според списание „Новое время“, той заема пето по ред място сред най-богатите украински граждани със своето състояние, което в момента е около 1,6 милиарда долара. Коломойский подкрепи втория Майдан и Революцията на достойнството и участва дейно в отразяването на агресията срещу Украйна в нейните източни области. През 2014 – 2015 година, той ръководеше Днепропетровската областна държавна администрация, но поради възникнал конфликт с президента Порошенко, подаде оставка и замина зад граница. До скоро живееше в Швейцария и Израел, но се завърна в Украйна след президентските избори. Той заяви, че ще се върне в Украйна след официалното встъпване в длъжност на Зеленский.

На 18 април 2019 година, буквално миг преди да се проведе втория тур на президентските избори, Киевският окръжен административен съд удовлетвори иска на Коломойский срещу Националната банка на Украйна (НБУ) и срещу правителството. С решението на съда на практика се признава незаконността на национализацията на „ПриватБанк“. В НБУ заявиха, че ще обжалват това решение. Министерството на финансите на Украйна също заяви, че ще подаде апелативна жалба срещу решението на Окръжния административен съд.

На 24 април 2019 година, депутатът от Върховната Рада, принадлежащ към групата на Блока на Петро Порошенко – Алексей Гончаренко окачи на вратите на Мариинския дворец в Киев, рлакат, на който е изобразена целувка между новоизбрания президент Владимир Зеленский и украинския финансов „могул“ – Игор Валериевич Коломойский. За съжаление, най-младите най-вероятно няма да забележат, че плакатът всъщност е реплика на много по-стара снимка, на която съветският лидер Леонид Брежнев се целува по почти еротичен начин с лидера на тогавашната Германска демократична република – Ерих Хонекер. Самият Алексей Гончаренко написа във Фейсбек профила си:

„Представих пред Мариинския дворец картината с целувката на Зеленский и Коломойский. Избраха за президент Зеленский, но кой реално е президент? Това е въпросът. Аз така разбирам нещата – Мариинският дворец ще бъде преименуван на Коломойски дворец. И ще си заживееем. Сам по себе си, със своята целувка Зеленский връща към живот Коломойский. Чакаме сега, какви контрибуции ще заплати народът на Украйна на Игор Валериевич“. (https://www.facebook.com/alexeygoncharenko/posts/2305836976122193 ).

По време на кампанията за президентските избори, президентът Порошенко многократно заявяваше, че в случай на победа на Владимир Зеленский на изборите, Коломойский възнамерява да си върне собствеността над „ПривтБанк“ и Украйна ще бъде заплашена от икономическа криза. Междувременно, на 19 април 2019 година, НБУ съобщи, че Окръжният съд се е произнесъл с още едно решение срещу държавата по повод национализацията на „ПриватБанк“.

Тук коментарът трябва да е съвършенно лаконичен. Уплашени до смърт, че на власт идва човек, който е смятан за протеже на Коломойский, съдиите взели решението за национализацията на „Приватбанк” хвърлят сред обществото бомбастичното искане за „импичмънт” на Президента Порошенко. Не става ясно за кога ще „импичват” Порошенко, след като встъпването в длъжност на Зеленский е предстоящо, но важното е да се направи добро впечатление на новата власт.

 

Някои непретенциозни заключения

Сходствата между цели етапи в развитието на политическия процес в Украйна и в България е несъмнено. Близката менталност на двата народа и редица сходства в исторически и геополитически план, предопределят тези сходства.

Днес, след избирането на Владимир Зеленский за президент на Украйна, изхождайки от българския исторически опит, бихме могли да очакваме няколко неща.

На първо място, ще има мощен тласък към отричане на всичко, направено по времето на президентството на Порошенко. Определени сили ще се опитат да пренасочат тази „вълна на отричане” към всичко, произлязло като резултат на Революцията на достойнството.

От друга страна, историческият опит сочи, че инерцията на сродни обществени промени е огромна. Споменатите промени може и да не са свързани с толкова жертви, колкото Революцията на достойнството, но са с подобен емоционален заряд. Тази инерция ще продължи да тласка Украйна към членство в ЕС и в НАТО, подкрепяна от силни обществени настроения.

Самият Зеленский, подобно на Симеон Сакскобургготски през 2001 – 2005, а и подобно на Сергей Станишев през 2005 – 2009 година ще бъде принуден да следва тази посока на обществените настроения. Да се отрече приносът на Порошенко за оцеляването на украинската държавност, за развитието на въоръжените сили на Украйна, за провеждането на определени реформи в страната е много лесно. Не е никак лесно обаче да се застане на пътя на набралото скорост ДОизграждане на украинската нация и срещу течението в ДОсъграждането на украинската държавност.

Още повече, че за разлика от страните от ЕС, където се води политическа битка между про-европейските сили и националистическите формации от различни нюанси, в Украйна между про-европейците и националистите има много повече допирни точки и несравнимо по-голямо поле за сътрудничество.

Затова Зеленский и неговите ментори, които да са те, ще бъдат изправени пред необходимостта да следват принципната философия на политиката на Порошенко, поне що се отнася до европейската и евро-атлантическата перспектива на страната. Обещанията за бързо приключване на войната в Източна Украйна също вече са история. Зеленский и компания, поне за сега се върнаха в официалното русло на досегашната украинска политика. Ако излязат от него, има огромен шанс да излязат и от политиката като цяло.

Българският исторически прецедент от 2001 година показва, че „вулканичното изригване“ на новата политическа сила, дошла да отстрани реформаторските сили от властта, трая доста кратко. За около шест месеца, Националното движение Симеон Втори буквално се срина в очите на избирателите. И тогава, както и сега (на президентските избори) в Украйна, реформаторските сили бяха на второ място, с много по-слаб резултат, но все пак – втори. Ако на шестия месец от управлението на НДСВ, демократичната опозиция в лицето на Обединените демократични сили (ОДС) беше предизвикала парламентарна криза, може би щеше да се стигне и до предсрочни избори.

Тогава обаче, политическата сила, елиминирала реформаторския фактор от изпълнителната власт в България, ползува един неочакван бонус, който Зеленский днес със сигурност няма. През 2001 година, лидерът на ОДС – Иван Костов, който беше министър-председател от 1997 до 2001 година, изпадна в странна психологическа депресия, която се трансформира в политическа депресия за ръководената от него демократична коалиция. Иван Костов просто замлъкна, престана да комуникира с обществеността и по този начин даде огромно предимство на своите собствени екзекутори.

Отделен въпрос е, че на няколко пъти и по време на управлението на НДСВ, начело със Симеон Сакскобургготски и на така наречената тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС), начело със Сергей Станишев, опозицията в България спираше свои настъпления срещу управляващите в името на политическата стабилност, заради лелеяното и очаквано влизане в ЕС.

Подобен политически комфорт със сигурност няма да бъде осигурен на Зеленский. По всичко личи, че Порошенко няма намерение да изпада в никакви депресивни състояния, нещо повече, той вече заяви намерението си да продължи политическата си битка на предстоящите парламентарни избори с поглед към следващите президентски избори. (https://gordonua.com/news/politics/poroshenko-gospod-pomozhet-i-ya-vernus-na-dolzhnost-prezidenta-924463.html ). Последва участието на партията на Порошенко – „Европейска солидарност“ на предсрочните избори за Върховна Рада на Украйна, както и едно фундаментално негово интервю през „Украинска правда“, от което се вижда, че той и политическата му сила тепърва ще играят важна роля в Украйна. (https://www.pravda.com.ua/articles/2019/08/1/7222417/ ).

Дори и най-яростните противници на Порошенко, които взеха най-дейно участие в създаването на общия фон за изборите на тема „Цялата власт е корумпирана и за това е виновен Порошенко“, признават, че досегашния президент на Украйна е не просто много опитен политик, но е и изключително корав боец. Едни изтъкват, че Порошенко „има много здрав гръбнак“, други изтъкват, че „той има топки“.

Дори и менторът на Зеленский – бизнесменът Игор Коломойский, в интервю за руската информационна агенция РБК, на въпрос за оценката му за президентския мандат на Порошенко, отговори много ясно: „Ами, с основната задача той се справи – спаси страната от Вас. Когато дойде на власт, Крим вече го нямаше, Донбас вече беше завзет де-факто. Той спря агресията. Аз мога да го критикувам както искате, но не и пред Вас. Ние вътрешно ще си изясним нещата сами“. (https://www.rbc.ru/politics/06/08/2019/5d42dbad9a7947887624fff0 ).

На всички е ясно, че в този случай, нещата в Украйна няма да се развият, както в България. Новата власт няма да получи обидено мълчание като подарък от старата власт. Напротив, политическото състезание ще продължи и по принцип това ще бъде добре за политическите процеси в Украйна. Важното е да не се стига до самоцелни разрушителни действия, каквито през последните дни не липсват.

Стратегията на Порошенко и съмишлениците му беше формулирана от представителката на досегашния президент във Върховната Рада, по време на брифинг в парламентарните кулоари:

„Всичко ще зависи от това, каква позиция ще заеме президентът Зеленский. А ние за сега не чуваме тази позиция. Изборите приключиха, наближава моментът на встъпване в длъжност, става сериозни събития извън границите на Украйна. И ние не чуваме нито една дума от новоизбрания президент … Всичко ще зависи от това, какъв курс ще възприеме отборът на Зеленский. Ако това ще бъде продължаване на курса към европейска идентичност и към евроатлантическия съюз, ние ще го поддържаме конструктивно. Ако видим дори и минимално отстъпление от курса, избран от президента Порошенко и неговия екип, ще заемем конструктивно опозиционно становище по тези въпроси“ (https://www.youtube.com/watch?v=P-ypHV6Yovc  ).

От Блока на Порошенко приложиха и нова за Украйна технология на формиране на партийните листи за предсрочните парламентарни избори, чрез предварителни избори – използваният и у нас в по-стари времена американски специалитет – популярните „праймърийз“. Това беше обявено за първи път в съобщение във Facebook от 23 април 2019 година на Владимир Горковенко - завеждащ отдел в Главния департамент по информационната политика на Администрацията на Президента на Украйна (https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=2193211994049748&id=100000829056947  ).

Очевидно Зеленский и неговият отбор си дават сметка, че ако не са особене внимателни ще дадат много козове на опонентите си и ще бъдат бити на територия, на която Порошенко се чувства изключително удобно, поради личния си принос за оцеляването на украинската държавност и за нарастването на отбранителния потенциал на Украйна. Символичен е фактът, че на Зеленский му се наложи да смени името на страницата си във Facebook и тя вече е на украински и се нарича „Володимир Зеленський“.(https://hromadske.ua/posts/vladimir-teper-volodimir-zelenskij-zminiv-imya-u-facebook ).

Една от първите бързи схватки между новия президент и силите на Порошенко във Върховната Рада бяха опитите за искане на оставка на председателя на Парламента – Парубий и за предизвикване на предсрочни избори. С оставката на Парубий, Зеленский не успя, но победи в по-важната битка за разпускането на Радата и за предизвикване на предсрочни парламентарни избори. По последния въпрос, Зеленский получи известна помощ и от средите на украинското правосъдие.

За голямо съжаление на украинците, имаме основание да смятаме, че състоянието на тяхната съдебна власт е плачевно – в сравнение с него, българското правосъдие изглежда безкрайно честно и неподкупно. Така че, в пътя на Украйна към НАТО и най-вече към ЕС ще наблюдаваме повторение на един стар, леко втръснал на публиката но изключително важен сюжет – опитите за реформиране на съдебната власт. Ако самите украинци не се сетят за тази необходимост, то от Брюксел ще ги подсетят … 

Публикувана в Гледища

На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект ... Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank - AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.

По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

 

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни

Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline - SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.

 

Туркменистанският урок за руската газова дипломация

Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.

Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]

В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]

Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.

Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.

Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.

Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]

Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]

Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.

Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).

Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]

На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]

Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.

Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]

Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.

В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.

Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]

В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.

Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.

По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.

Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.

Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.

От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]

Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.

Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]

На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]

Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:

Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;

Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.

Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.

Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]

Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.

Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.

Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай - Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация - CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.

На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]

Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).

Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]

Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]

Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]

Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]

Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]

Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]

Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.

Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]

Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]

Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.

Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]

Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]

Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.

Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]

Всъщност, главната полза, която Русия търси с активността си около Каспийската конвенция е да намери правни аргументи срещу евентуалното построяване на транскаспийски газопровод между Туркменистан и Азербайджан. Такива тя няма, но все пак многобройните неясноти около конвенцията, дават възможност на руската дипломация да маневрира и да опонира на подобно развитие на събитията.

Другата посока на руската активност е усилване на контактите между Москва и Ашхабад. Лидерът на Туркменистан е поканен на гости при Владимир Путин, буквално три дни след подписването на Каспийската конвенция. [21] Смята се, че на тази среща от руска страна е поставен въпросът за възобновяването на газовата търговия между двете страни.

През октомври 2018 година, тези намерения стават вече съвсем публично известни. [23] На 5 юли 2019 година, възобновяването на доставките на газ от Туркменистан за Русия става факт. Руснаците се връщат там, откъдето са започнали. Десет годишната газова война довежда инициаторите й там от където са я започнали. Междувременно те са понесли реални загуби, най-вече поради факта, че на пазари, на които са имали монополно положение, вече са се настанили всички възможни конкуренти.

 

Какво следва ?

Ние няма от къде да знаем, какви поуки са си извадили в Москва от „Туркменистанския урок“. Беше вече посочено, че от една страна, „Газпром“ и стоящата зад него руска държава очевидно ще потърсят някои по-лицеприятни начини на поведение на газовите пазари, след „Туркменистанския урок“ и след триумфалното навлизане на Южния газов коридор (SGC) на европейския континент.

Признак за това са и последните търговски сондажи, направени от руснаците след изборите в Украйна. Заговори се за краткосрочно споразумение за транзит на руски газ през Украйна. Някои наблюдатели нарекоха тези „опопвания“ на обстановката „разузнаване с бой“, но очевидно е, че руската страна е принудена поне в някаква степен да отчита, че вече се намира не в някогашното си положение на безгрижие и комфорт, а в изключително остра конкурентна среда.

Едновременно с това, не можем да бъдем наивни и да не си даваме сметка, че точно нововъзникналата конкурентна среда не просто ще „изкушава“, а ще тласка велика сила като Русия, да търси реванш със средствата на „глобалната хиперконкуренция“.

Емпирично потвърден факт е, че при наличие на различни противоречия в някакви общества, на някакви територии, преминаването през тях на линейни обекти на стратегическата инфраструктура, обикновено води до рязко обостряне на съществувалите до момента противоречия и до избухване на открити конфликти.

В това отношение, изключително показателен е опитът на Мианмар (Бирма) със съществуващите там етнически противоречия и с конфликтите, избухнали след построяването на паралелни газопровод и нефтопровод, свързващи пристанище на брега на Бенгалския залив на Индийския океан с китайската газопреносна мрежа и с нефтопроводите в Южен Китай. Този случай е изключително илюстративен и затова ще бъде разгледан в продължението на този анализ.

Тук ще се ограничим да отбележим, че по цялата дължина на Южния газов коридор има държави и региони, където има наследени от миналото етнически напрежения и конфликти, „замразени конфликти“ и обявили независимостта си но непризнати от почти никого (Абхазия и Южна Осетия в Грузия) или изобщо от никого (какъвто е случаят с „независимостта“ на Нагорни Карабах – самообявилата се Република Арцах в Азербайджан).

В следващата част на анализа ще проследим съществуващите рискове и възможните заплахи по трасето на трите участъка на Южния газов коридор.

 

Използвани източници:

[1] Kimmge, Daniel, Centrak Asia: Turkmenistan – China Pipeline Project has Far – Reaching Implications, Radio Free Europe, Radio Liberty, April 10, 2006, 08:38 GMT, https://www.rferl.org/a/1067535.html

[2] Analysis: Turkmen Gas Deal Extends Chinese Influence, BBC Monitoring Central Asia. Downstream Today, 26 July 2007

[3] Golovnina, Maria, Kazakhstan, China agree to press ahead with pipeline, Reuters, Oil Report, November 8, 2007, 6:06 PM, https://uk.reuters.com/article/kazakhstan-china-pipeline/kazakhstan-china-agree-to-press-ahead-with-pipeline-idUKL0888292120071108

[4] China, Turkmenistan: Natural Gas and Regional Geopolitics, Stratfor, Assessments, January 22, 2008, 20:14 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-turkmenistan-natural-gas-and-regional-geopolitics

[5] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

[6] Turkmenistan: Natural Gas and the European Union, Stratfor, Assessments, April 16, 2008, 22:10 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-natural-gas-and-european-union

[7] Turkmenistan: beefing up its Arsenal, Stratfor, Assessments, June 24, 2008, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-beefing-its-arsenal

[8] Turkmenistan: Tense relations With Russia, Stratfor, April 28, 2009, 16:17 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-tense-relations-russia

[9] Kazakhstan: Workers Complete Section of Turkmenistan – China Pipeline, EURASIANET.org, July 10, 2009, https://web.archive.org/web/20090715061504/http://www.eurasianet.org/departments/news/articles/eav071009a.shtml

[10] Nurshaeva, Raushan and Shamil Zhumatov, China’s Hu boosts energy ties with Central Asia, Reuters, December 12, 2009, 11:59 AM, https://uk.reuters.com/article/china-kazakhstan/update-3-chinas-hu-boosts-energy-ties-with-central-asia-idUKGEE5BB01D20091212?sp=true

[11] China: A Strategic Pipeline to Central Asia, Stratfor, Assessments, December 14, 2009, 23:04 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-strategic-pipeline-central-asia

[12] Gurt, Marat, China extends influence into C. Asia with pipeline, Reuters, Oil Report, December 14, 2009, 8:18 AM, https://uk.reuters.com/article/china-pipeline/china-extends-influence-into-c-asia-with-pipeline-idUKSGE5BD0BQ20091214?sp=true

[13] Turkmenistan, Iran, Turkey: A New Phase in Energy Competition?, Assessments, January 6, 2010, 19:41 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-iran-turkey-new-phase-energy-competition

[14] Turkmenistan: Desperate for a Gas Market, Stratfor, Assessments, April 29, 2010, 09:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-desperate-gas-market

[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu---79790

[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

[17] A Quiet Siege of Turkmenistan, Stratfor, Assessments, February 9, 2017, 09:30 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/quiet-siege-turkmenistan

[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422

[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html

[20] Russia: Caspian Sea Convention Signed, Stratfor, Situation Report, August 13, 2018, 20:07 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-caspian-sea-convention-signed

[21] Russia: President Hosts Turkmen Counterpart, Stratfor, Situation Report, August 15, 2018, 18:19 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-president-hosts-turkmen-counterpart

[22] What Does the New Caspian Sea Agreement Mean for the Energy Market ?, Stratfor, Assessments, August 17, 2018, 09:00 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/what-does-new-caspian-sea-agreement-mean-energy-market

[23] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations

[25] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports 

Публикувана в Гледища

Президентът на Украйна Петро Порошенко заяви, че създателите на самопровъзгласилите се в източната част на Украйна Донецка и Луганска народни републики ще бъдат изправени пред съда, предаде Газета.ru. 

 

„Инициаторите на създаването на каквито и да е републики ще отговарят пред закона“, заяви Порошенко и добави, че реформите в структурата на властта не предвиждат федерализация на страната.

 


Източник: Агенция „Фокус“

http://www.focus-news.net/news/2015/06/23/2082954/petro-poroshenko-sazdatelite-na-luganskata-i-donetskata-republiki-shte-otgovaryat-pred-zakona.html

Публикувана в Свят

Властите във Вашингтон може да се откажат да подкрепят настоящия президент на Украйна Петро Порошенко и да заложат на олигарха и бивш губернатор на Днепропетровска област Игор Коломойски, пише Deutsche Wirtschafts Nachrichten. 

 

В DWN смятат, че Коломойски е опасен за Порошенко, тъй като има голяма частна армия, а САЩ може би виждат потенциален по-добър съюзник в борбата си с Русия.

Публикувана в Свят

Украинският президент Петро Порошенко и германската канцлерка Ангела Меркел осъдиха атаката на сепаратистите срещу град Дебалцеве в Източна Украйна, предаде ДПА, като цитира офисана Порошенко.

Публикувана в Свят

Репортер на "Ройтерс" съобщава, че е видял колона от бронирана техника и войници, един от тях ранен, на руска земя близо до границата с Украйна край териториите, за които Киев твърди, че са окупирани от руска армия.

Нито войниците, нито бойните машини носели каквито и да било разпознавателни знаци. Хеликоптер Ми-8, кацнал близо до колоната, обаче бил изрисуван с червена звезда, която е част от руските военни инсигнии.

Публикувана в Свят

Украинският милиардер Петро Порошенко печели 53,86% от гласовете на президентските избори в Украйна, предаде РИА Новости, позовавайки се на резултатите след преброяването на 50,26% от бюлетините.
Според резултатите бившият премиер Юлия Тимошенко е събрала 13,1% от гласовете на избирателите. Трето място заема лидерът на „Радикалната партия” Олег Ляшко с 8,48%.
След обявяването на екзит-половете Порошенко отново се ангажира да продължи проевропейския път на Украйна и да възстанови мира и спокойствието в източните региони. Той каза, че е готов да започне диалог със сепаратистите в Източна Украйна и че тези, които оставят оръжието, ще бъдат амнистирани. Порошенко изтъкна необходимостта от предсрочни парламентарни избори тази година. Той заяви, че никога няма да признае "окупацията на Крим" от Русия и че "суверенитетът и териториалният интегритет" на Украйна са първостепенни за него.

Публикувана в Свят