В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

(Продължение от 22 февруари 2018 г. В предишната част бяха разгледани фактите около трагедията в Ходжали и как те са били документирани от различни независими източници.)

 

За стратегическото значение на град Ходжали като причина, предизвестила погрома над мирното му население

 

Значението на Ходжали е било особено както за арменската, така и за азербайджанската страна. Населеното място се е намирало на пътя Степанакерт – Аскеран, като фактически е блокирало районния център. Според арменската страна и Степанакерт, и Аскеран методично са били разрушавани с артилерийски обстрел (според други – с минохъргачен обстрел) от Ходжали. Освен това, Ходжали практически е отрязвал северната част на Нагорни Карабах (Арцах) от южната му част. Освен това, на територията на Ходжали се е намирало единственото летище в Нагорни Карабах, чрез което обсадените арменци биха могли да осъществят връзка с останалия свят. Така че в навечерието на щурма на Ходжали и на последвалите трагични събития и двете страни прекрасно са разбирали стратегическото значение на града. [6], [7]. Съответно – и двете страни са се подготвяли за предстоящата схватка.

 

Особено раздразнение у арменската страна е предизвиквало разрастването на Ходжали и заселването му с изселени от Узбекистан месхетински турци, азербайджанци от вътрешността на страната и бежанци от самия Нагорни Карабах. Арменците са възприемали ставащото като „целенасочена политика по изменение на демографската ситуация“. [7] Според данни на Московския правозащитен център „Мемориал“, публикувани във вестник „Независимая газета“ на 18 юни 1992 г., в периода 1989 – 1991 година, населението на Ходжали е нараснало от 2135 на 6300 души. Пак през 1991 г. Ходжали е бил обявен за град, което допълнително е разпалило емоциите сред арменските националисти. [7]

 

Според арменската страна Азербайджан е укрепвал присъствието си в Ходжали не само с демографски средства. Обикновено арменските автори се позовават на книгата на Кирилл Столяров – „Разпадане: От Нагорни Карабах до Беловежката пуста“. [8]

 

Безспорно, Столяров е автор, който е бил лично близък до президента на Азербайджан Аяз Муталибов и е имал достъп до информация от първа ръка. Трудно е да се прецени до каква степен всичко написано от него може да се приема за чиста монета, защото той взима доста явно страната на Муталибов в полемиката му с неговите политически опоненти от Народния фронт на Азербайджан, но все пак книгата му е важен източник на информация. (Аяз Муталибов е първият президент на Азербайджан. Преди това той е бил ръководител на Комунистическата партия в Азербайджан и член на Политбюро на КПСС).

 

Според данни, взети от книгата на Столяров, в района на Ходжали, както и в най-близкия районен център – град Агдам, са били доставени повече от 35 хиляди автомата и картечници, както и необходимите количества боеприпаси за тях. [8, стр. 268]. Пак Столяров съобщава, че в средата на месец февруари 1992 г., президентът Муталибов е наредил в района на Ходжали да се прехвърлят единадесет танка и дванадесет бойни машини на пехотата БМП-2. [8, стр. 251]. При днешното ниво на въоръжено противостояние между Азербайджан и Армения, това са много скромни числа, но тогава такъв брой военна техника е можел да има сериозно отражение върху хода на бойните действия.

 

Давайки си сметка, че арменците в Нагорни Карабах са блокирани, изпитват недостигна на храна и боеприпаси и със сигурност ще се опитат да вземат контрола над летището в Ходжали, президентът на Азербайджан Аяз Муталибов разпорежда да се разрушат пистите за излитане и кацане и останалата инфраструктура на летището в Ходжали. [8, стр. 255].

 

Но дори и да не са могли да използват летището, арменците са искали на всяка страна да сложат ръка на Ходжали, поради близостта му с основния административен център на Нагорни Карабах – Степанакерт. При това не е ставало дума за военни съображения от краткосрочен и от тактически характер.

 

Както пише Левон Мелик–Шахназарян, „щурмът на Ходжали имаше за арменците още едно, не по-малко важно от пробиването на блокадата обстоятелство: на Степанакерт, особено с оглед на натрупвания от Азербайджан военен юмрук в Агдам, беше необходима дълбоко ешелонирана отбрана. Наличието на бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град сериозно усложняваше отбраната на столицата на Нагорно Карабахската република. По такъв начин, възникна насъщната необходимост от превантивно, изпреварващо настъпление, предизвикано не само от стремежа да се прекратят разрушенията в Степанакерт и близкостоящите арменски села, но и да се обезпечи жизнеспособността на арменската държава“. [7]

 

Тези думи сочат, че в битката за Ходжали арменската страна явно е виждала залог за съществуването на независимата арменска държава. Ходжали е разглеждан като заплаха и поради военно-стратегическото си значение, и поради факта, че е „бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град”.

 

В спомените си за боевете при Ходжали, които той определя като „славна победа на арменското оръжие“, Левон Мелик–Шахназарян недвусмислено пише, за Ходжали: „новороденият град беше обречен да стане арена на жестоки сражения. Именно за това се готвеха и двете страни”.

 

Авторът на тези разсъждения е не само един от най-информираните хора за историята и детайлите на арменско-азербайджанската война, но и пряк участник в много от най-тежките военни операции, включително и в операцията по превземането и „прочистването” на града. Той изрично подчертава, че притежава пълната статистика за арменските сили, участвували в боевете за Ходжали.

 

Обяснявайки за повишената боеспособност на арменските отряди в навечерието на сраженията за Ходжали, Мелик–Шахназарян неволно ни дава представа и за пълната неспособност на вече разпадналия се Съветски съюз, (който се е превърнал в ОНД), по какъвто и да е начин да противодейства на изтребителния конфликт в Закавказието.

 

Той пише: „От друга страна, арменските формирования вече бяха въоръжени значително по-добре, отколкото преди няколко месеца. Работата е там, че в самия край на есента на 1991 година, арменската страна успя да разоръжи дислоцирания в Степанакерт милиционерски полк и завладя оръжието и боеприпасите му. На времето този полк беше изпратен за да противодействува на междунационалните сблъсъци в Арцах. Но когато СССР беше на крачка от разпадането си, командването на полка беше объркано, а редовите служащи изобщо не искаха с цената на собствената си кръв да защитават имуществото на умиращата страна. Е, тук и преговорите естествено изиграха своята роля. Още повече, че от наша страна тези преговори се водеха от хора, настроени достатъчно решително”. [7]

 

Както се казва, след като „решително настроените хора” са успели да вземат страха на цял милиционерски полк от вътрешните войски на бившия СССР, за тях не е било особено трудно да предизвикат истински ужас у цивилното население на Ходжали. Пък и са имали вече достатъчно технически средства за това.

 

Според Левон Мелик–Шахназарян:

 

„Както и да е станало това, въоръжението на полка, в това число и бронираната техника, се оказаха в наши ръце. Впрочем, именно това обстоятелство, че настъпващите към Ходжали арменци използуваха три БМП, беше използвано след това от азербайджанците в тяхната пропаганда. Те и до ден днешен се опитват да убедят света, че в настъплението срещу Ходжали са участвували подразделения на дислоцирания в Степанакерт 366 полк на Министерството на отбраната на СССР. Обаче, както се вижда, ние нямахме нужда от странична помощ. За операцията ние се готвехме повече от сериозно.

 

И макар, че авторът на тези редове има под ръка цялата статистика, свързана с боевете, все пак засега ще се въздържа да публикувам общия брой на участвувалите в сражението момчета. Ще кажа само, че по време на щурма на Ходжали в арменските формирования бяха настъпили качествени изменения и това се отнасяше не само до въоръжението. Ще отбележа макар и само един факт: много от нашите доброволчески отряди вече се бяха разраснали до размера на роти“. [7].

 

Самата операция по завземането на Ходжали според арменски източници и най-вече според самия Мелик-Шахназарян е целяла не само превземането на града, но и изтласкването на местното население извън него, в посока на районния център Агдам. За това свидетелства самата диспозиция на арменските сили, описана в подробности в арменски източници. Както се вижда и от приведените по-горе арменски изявления, проблемът не е бил само в Ходжали като укрепен пункт, от който е можело да се обстрелва Степанакерт. Проблемът е бил, че наличието на голям град, населен с азербайджанци в близост до Степанакерт, е било откровено възприемано като заплаха за сигурността на изгражданата от карабахските арменци Нагорно Карабахска република. Със съжаление трябва да се признае, че замисълът за етническо прочистване на Ходжали е бил заложен още в плана за превземането му.

 

Левон Мелик-Шахназарян пише:

 

„Операцията разработи и ръководи Командос (Аркадий Тер-Тадевосян, известен сред арменските бойци като „Командос. Бел. Авт.). Той беше и прекият командващ. От съставената от него и приложената тук карта се вижда, че нашите подразделения трябваше да влязат в Ходжали от четири направления. …

 

Не трябва да забравя да кажа, че от страната на по-голямата част от десния бряг на река Каркар, нашите отряди не действаха. Това пространство беше предназначено за изход на мирното население и за отстъпление на азербайджанските аскери. Ние се стремяхме да избегнем даването на големи загуби от страна на мирното население. Освен това, ние разбирахме, че ако азербайджанците нямат възможност да избягат, те ще бъдат принудени да се сражават до край. На изхода на операцията това разбира се нямаше да повлияе, но ние се стремяхме да избегнем излишни жертви. …

 

На момчетата се обясняваше, че малочисленият арменски народ няма право да воюва по такива инструкции (стандартните инструкции в съветската армия, където изрично се е подчертавало, че при улични боеве в градски условия може да се очаква нарастване на броя на жертвите на атакуващата страна с 20 – 25 процента. Бел. Авт.), че на нас ни е скъп всеки войник, че операцията е разработена така, че в максимална степен да се избягва даването на жертви. Покрай това на момчетата им се напомняше за заповед №1, в която се говореше за недопустимостта от прилагане на насилие над мирното население и над пленниците. Така или иначе, операцията започна със закъснение, както днес е добре известно на 25 февруари в 23:00 часа”. [7]

 

В крайна сметка – защо?

 

Едно от лесните обяснения е, че става дума за обичайната за бойните действия ярост и за акт на отмъщение. Войната в Нагорни Карабах е просто един от върховете на ескалиралата омраза и нетърпимост между арменци и азербайджанци, започнала с шествия и протести, преминала през взаимни погроми и продължила с пълна сила на бойното поле в Карабах.

 

Според Томас де Ваал, възможно е да е имало символика в избора на датата на атаката – 25 срещу 26 февруари 1992 г. Четири години по-рано в Сумгаит са извършени погроми над местното арменско население. Затова де Ваал не изключва възможността да е търсено подобно съвпадение, още повече, че битката за Ходжали прераства в жестоко отмъщение. [3, стр. 151]

 

Тук обаче е мястото да се приведе един много важен цитат от книгата на Томас де Ваал, който се е превърнал в основен аргумент на азербайджанската страна в нейните усилия да докаже преднамереността на клането в Ходжали. Томас де Ваал цитира днешния президент на Армения Серж Саркисян, тогава – важен арменски военен командир:

 

„Когато помолиха арменския военначалник Серж Саркисян да разкаже за превземането на Ходжали, той предпазливо отговори: „Ние предпочитаме да не говорим на глас за това“. Що се касае за броя на жертвите, то по неговите думи, „много неща бяха преувеличени“, а и бягащите азербайджанци оказали въоръжена съпротива. Обаче по отношение на повода за случилите се събития, Саркисян се изказа по-честно и по-твърдо: „Но аз мисля, че главният въпрос беше в нещо съвсем друго. До Ходжали азербайджанците мислеха, че могат да си правят майтап с нас, те мислеха, че арменците не са способни да вдигнат ръка на гражданското население. Ние успяхме да пречупим този [стереотип]. Ето какво стана. И трябва също така да се има пред вид, че сред тези момчета (арменските бойци при Ходжали, Бел. Авт.) имаше хора, които бяха избягали от Баку и от Сумгаит“. [3, стр. 152]

 

Един от скорошните случаи, когато азербайджанската страна за пореден път цитира написаното от Томас де Ваал изявление на Серж Саркисян е разгласеното „Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали“ от 25 февруари 2017 г. [5] Там цитатът на президента Саркисян е даден в съкратен вид, макар че това не изопачава смисъла на казаното от него. Министерството на външните работи на Азербайджан окачествява казаното като „цинично признаване на вината“ от страна на „тогавашния министър на отбраната на Армения и настоящ президент Серж Саркисян“. [5]

 

Самият Томас де Ваал дава много сериозно значение на тази реплика, за която Саркисян вероятно ще съжалява цял живот. Според де Ваал:

 

„Оценката на Саркисян ни заставя да погледнем под друг ъгъл на най-жестоката кланница в карабахската война. Не е изключено тези масови убийства да са били, та макар и от части, преднамерени актове на сплашване“. [3, стр. 153]

 

Както беше показано по-горе, планът за завземане на Ходжали от самото начало е предвиждал изтласкването на местното население извън него. Изтласкването е изрично заложено в плана и за него е предвиден маршрут. Поне на теория е бил оставен коридор (по десния бряг на река Каркар), откъдето да се изтеглят и мирното население, и азербайджанските войници. Голяма част от бежанците тръгват точно по този маршрут и в един момент върху тях се изсипва огънят на арменските застави.

 

В разказа за подготовката на операцията се споменава „заповед №1“ на командването на арменските нагорно-карабахски сили, в която се забранява да се прилага насилие над мирното население и пленниците, но впоследствие никой от пристигналите на мястото на трагедията журналисти и разследващи от различни организации не успява да я види в писмена форма. За нея се говори, но писмен текст – черно на бяло, липсва. За това особено ясно се коментира в разследването на „Мемориал“, което не може да бъде заподозряно в пристрастие към азербайджанската страна. [4]

 

Случаят ужасно много прилича на подобен от войната в Източна Украйна. В късното лято на 2014 г. в края на август, започналите настъпление украински въоръжение сили и силите на украинското Министерство на вътрешните работи, заедно с няколко доброволчески батальона, започнаха настъпление в обход на Донецк. Първоначално настъплението се развиваше особено добре и украинците бяха на път да отрежат Донецк от връзка с руската граница и да заплашат столицата на самопровъзгласилата се ДНР от изток. Последната спирка преди Донецк беше град Иловайск.

 

Украинските сили влязоха в града, но докато бяха ангажирани в тежки улични боеве, неочаквано бяха атакувани и обкръжени от превъзхождащи ги сили. (Различни военни анализатори, участници в боевете и политици от различен произход публично заявяват, че украинците са били атакувани от редовна руска армия, преминала границата в помощ на сепаратистите от ДНР). Някъде около 27-28 август 2014 г., се образува така нареченият „Иловайски котел“.

 

На 29 август 2014 г. президентът на Русия – Владимир Путин, се обръща към ръководството на ДНР да даде възможност на обкръжените украински сили да излязат от обкръжението, като им се отвори така нареченият „хуманитарен коридор“. По свидетелствата на участниците в боевете, при излизането от „котела“, по украинските колони е открит огън с леко и тежко оръжие, включително със системи за залпов огън „Град“. По различни оценки на участници в боевете от украинска страна, както и на комисията „Сенченко“, разследвала случая - при излизането през „хуманитарния коридор“ украинската страна е загубила над 1000 души убити.

 

Ние няма от къде да знаем, доколко участниците в събитията около „Иловайският котел“ от страна на ДНР са били запознати в детайли със случая в Ходжали, но сходството между двата случая е безспорно. Затова и не може да се каже със сигурност, дали организирането на засада на бягащите от Ходжали мирни жители и бойци от гарнизона е било планирано предварително или е било импровизирано в хода на операцията.

 

Ако думите на Серж Саркисян, че с клането в Ходжали арменците са убедили азербайджанците, че не може да се шегуват с тях, не са „грешка на езика“ и несполучливо остроумие, възниква основателно подозрение за преднамереност при извършените масови жестокости.

 

Няма съмнение, че за арменците е имало достатъчно съображения от военно естество, за да атакуват Ходжали.

 

От спомените на Левон Мелик–Шахназарян ясно се вижда, че арменците са гледали на новообявения град Ходжали с враждебност и безпокойство, защото са го приемали като азербайджански демографски бастион и военна цитадела в опасна близост до столицата на самообявилата се арменска Нагорно Карабахска република – Степанакерт.

 

Пак от написаното от Левон Мелик–Шахназарян знаем, че етническото прочистване на Ходжали е влизало в плана за завземането на стратегическото населено място, разбира се без да се уточнява дали ще има ексцесии на мирното население или то само ще бъда прогонено. Но на прогонването се е отдавало много важно значение.

 

Ако приемем буквално казаното от Серж Саркисян, излиза, че етническото прочистване е било изначално планирано и за да нанесе психологически удар по азербайджанците, като ги шокира с жестокостта спрямо мирното население. Тук логиката по нищо не се различава от въздушните бомбардировки или артилерийския обстрел на жилищни квартали, в която и да е война от Първата световна война насам.

 

При тази подредба на фактите и това логическо тълкуване на събитията, разглеждането на клането в Ходжали като акт на отмъщение отива на второстепенна позиция. Най-много за някои от арменските бойци това да е било „страничен ефект“ и източник на „допълнително удовлетворение“. Съществува основателно подозрение за преднамереност при извършените жестокости.

 

Използувана литература:

 

[1] Garagozov Rauf, The Khojaly tragedy as a collective trauma and factor of collective memory, Azerbaijan in the World, Online Analytical Input From Azerbaijan Diplomatic Academy, Vol. 3, No 5, Marvh 01, 2010, http://biweekly.ada.edu.az/vol_3_no_5/The_Khojaly_tragedy_as_a_collective_trauma_and_factor_of_collective_memory.htm

 

[2] Fisk Robert, Echoes of Stalinism abound in the very modern Azerbaijan – Armenia conflict. The same old enemies are clanking around the black mountains of Karabagh: Russian power, Tutkish expansionism and Armenian nationalism, The Independent, Saturday, 9 April, 2016, 13:16 BST, http://www.independent.co.uk/voices/echoes-of-stalinism-abound-in-the-very-modern-azerbaijan-armenia-conflict-a6976421.html

 

[3] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г., https://www.kavkaz-uzel.eu/system/uploads/article_attachment/attach/0002/24358/Chernyy_sad._Armeniya_i_Azerbaydzhan_mezhdu_mirom_i_voynoy.pdf 

 

[4] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5 

 

[5] Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали, 25 февруари 2017 г., http://sofia.mfa.gov.az/bg/news/148/3084

 

[6] Мелик – Шахназарян Левон и Гайк Демоян, Ходжалинское дело: Особая папка, http://armenianhouse.org/mshakhnazaryan/docs-ru/khojaly_f/khojaly.html 

 

[7] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html 

 

[8] Столяров Кирилл, Распад: От Нагорного Карабаха до Беловежской пущи, Москва, 2001 г.

Публикувана в Гледища

Как оценявате резултатите от визитата на президента на България?

 

Първо, искам да поздравя Република България с приемането на щафетното председателство на ЕС до средата на 2018г. Надявам се, че, ползвайки се от своите разширени пълномощия, София ще способства за сближението на Ереван с Брюксел, преди всичко по въпросите на европейските инвестиции, либерализацията на визовия режим, статуса на арменската диаспора в страните-членки.

 

Сключеното споразумение за регулиране на трудовата миграция, подписано от българския социален министър Бисер Петков, стабилизира статуса на гражданите на Република Армения, живеещи в България, и в другите страни на ЕС. Като цяло, София и Ереван трябва да укрепват сътрудничеството си в социално-икономическата сфера.

 

Президентът Серж Саркисян напомни, че подписаните от него договори в София преди 10 години са изпълнили своето предназначение и сега България и Армения се нуждаят от нови.

 

Как президентската визита ще съдейства за развитието на старата духовна и културна близост на нашите народи, които имат обща история и национални герои, смесена кръв и т. н.?

 

Визитата на президента на България е въплъщение на историческата традиция на братска дружба на нашите народи. Президентите Радев и Саркисян ги свързаха с нови крепки връзки. Много е важно да почитаме паметта на нашите общи национални герои – арменци и българи: Пейо Яворов, Валериан Мадатов, Андраник Озанян, Гарегин Нъждех.

 

Паметник на Яворов има в Ереван и президентът Румен Радев го почете, по време на посещението си в едноименното 131 ереванско училище. На Мадатов през 2005г. беше открит паметник в българския град Шумен, на мястото, където е починал от раните си.

 

Точно след 6 години – през 2011г. в квартал Галата на град Варна беше открит и паметник на Андраник и площадът, на който се намира, е наречен с неговото име. Още преди това, на предната стена на дома, разположен наблизо, където е живял, е поставена паметна плоча. Такава има и на предната стена на дома в София, където почти четвърт век е живял Нъждех. Отдавна вече е време и на него да се вдигне паметник в България.

 

В тази връзка, намирам за похвална инициативата на бизнесмена от Армения Карен Алексанян, постоянно живеещ в България, да поръча изработването му. Много се надявам, че откриването на паметника в първата българска столица Плиска ще съвпадне с визитата на един от двамата Саркисяни: сегашният президент и бъдещ министър-председател Серж Саркисян, или приемника му на президентския пост Армен Саркисян.

 

Аз самата ще се постарая тогава да присъствам и да се включа в тази висша проява на нашата дружба. И мисля, че напълно еднозначно е нужно да се постави паметникът, колкото се може по-скоро, за да бъде закрит веднъж завинаги въпросът за историческата оценка на дейността му. Нъждех символизира нашата увереност, че братската ни дружба ще остане с нас навеки.

 

През миналото лято и есента медиите извадиха на бял свят два сериозни проблема между нашите две страни. В откритите разговори и на прес-конференцията президентите Радев и Саркисян не ги споменаха. Как виждате разрешаването им?

 

По отношение на аферата с българско и друго източноевропейско оръжие, продавано на Азербайджан и от там на всякакви видове ислямисти, смятам, че виновните в нарушаване на международните закони и в подкрепа на ислямските екстремисти и терористи ще понесат заслужено наказание. Също искам да изразя възхищението си от българската журналистка Диляна Гайтанджиева, което миналата година направи пред българските медии сестра ми Армине Адибекян. Тази млада жена притежава наистина мъжки характер и смелост!

 

Що се отнася до така наречените „азербайджанска пералня“ и „хайверена дипломация“ на Баку, искам специално да отбележа, че в тях са замесени не само български политици, политолози и журналисти. Азербайджан отдавна е готов на всичко, за да провежда успешно политиката си на експанзия на арменски земи и унищожаване на нашето културно наследство.

 

Все пак, неприятно впечатление остави софийският вестник „Стандарт“, който само с няколко думи отбеляза визитата на българския президент в Армения. Обаче, за сметка на това, широко отрази презентацията на австрийска антиарменска книга на български език (авторът Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са известна виенска гей-двойка), интервюто на българския министър-председател Бойко Борисов за азербайджанска информационна агенция, в момента на срещата на президентите в Ереван, и двусмисленото изказване на Федерика Могерини за Азербайджан. Явно е, че „пералнята“ и „хайверената дипломация“ още функционират.

 

Заслужават остро порицание тези български политици, политолози, журналисти, които са взели участие в изложбата в Париж „Азербайджан: земя на толерантността“ и във форума в Баку „Диалог на цивилизациите“. И двете заглавия са в пълна противоположност с характера на бакинския режим. И мотивите за участие в тях за мене и за арменците са напълно прозрачни.

 

Ще ми бъде интересно: с какво Азербайджан ще подкупва чуждите политици, политолози и журналисти, когато в замърсения азербайджански участък на Каспийско Море напълно се изчерпи хайверът и свършат „нефте-доларите“ от намаляващите запаси от въглеводороди на територията на страната? Уверена съм, че тогава разумните европейци ще видят къде е правдата и няма да поддържат експанзионистичните стремежи на бакинския елит спрямо нас.

 

Как посолствата в Софии и Ереван съдействаха за реализацията на визитата и какво очаквате от тях в бъдеще?

 

На раменете на посланиците лежи високата отговорност да развиват и укрепват нашата дружба за благото на двата народа. Много високо оценявам културните мероприятия, провеждани от българската страна тук и арменската в България.

 

Като основател на Дипломатическия Клуб в Ереван, много се надявам на по-тесни отношения с българското посолство и, разбира се, лично с посланичката - госпожа Мария Павлова, за реализацията на съвместните ни мероприятия.

 

Така също, смятам сегашния момент за най-удачен за развитието на диалога България – ЕАЕС, докато начело на Евразийската Икономическа Комисия е бившият арменски министър-председател Тигран Саркисян, а посланик на Армения в България е брат му Армен Саркисян.

 

Бележка на редакцията:

 

За пропагандата по време на война и грешния й адрес

 

Редакцията на електронния вестник „Свободен народ онлайн” винаги се е отнасяла максимално толерантно към всякави мнения, осоено към такива, които значително се различават от разбиранията на членовете на редакцията. Това се илюстрира по един особено контрастен начин в нашите дългогодишни отношения с г-н Георги Коларов, чиито политически и геополитически възгледи са доста далече от нашите. Но това, че едно мнение е различно не значи, че не може да му се даде гласност. Също така обаче, даването на гласност на някакво мнение, съвсем не ни задължава да се съгласяваме с него, нито пък ни забранява мотивирано да го отхвърлим.

 

Такъв е случаят и с много интересното интервю на д-р Георги Коларов със съдателката на дипломатическия клуб в Армения Лилит Адибекян. За нас е обяснимо враждебното отношение на г-жа Адибекян към Азербайджан – в крайна сметка двете страни съ във фактическо сътояние на война, като на конфликтът за съжаление не му се вижда краят. По време на война, двете сражаващи се страни не се занимават с „фин PR”, а използуват най-брутални средства за военновременната пропаганда. В такива случаи истината обикновено е първата жертва, да не говорим за добрия тон.

 

В интервюто си пред д-р Коларов, уважаемата г-жа Адибекян свежда цялата външнополитическа дейност на Азербайджан до тотална корупция и подкупничество по всики азимути. За целта си има отдавна изкована терминология, която по правилата на пропагандата трябва да се повтаря постоянно – „хайверена дипломация” и „азербайджанска пералня”.

 

В редакцията бихме искали да научим името на тази държава от която и да е част на света, която никога, ама съвсем никога не използува „нерегламентирани средства” за постигане на целите си. Вероятно няма да получим отговор на този въпрос, защото което и име да ни се предложи, веднага от „гардероба ще изпада скелетът” на някоя не дотам чиста, за да не кажем мръсна операция.

 

Още Макиавели ни е обяснил за разликата в морала на Владетеля и обикновения гражданин. Неговите разсъждения, които са сто процентово верни и в наше време, са още по-основателни, когато става думане за дейността на отделните личности – политици, а за работата на цялата държава (която и да е тя) с цялото невъобразимо съчетание на конкретност и абстрактност в образа на същата тази държава.

 

Арменската пропаганда се опитва да ни убеди, че азербайджанската външна политика е някакъв изключителен феномен, някакво явление, което едва ли не няма аналог в световната практика. Това очевидно е огромно преувеличение, добре обмислена хиперболизация, която преследва постигането на поставените пред държавната пропаганда цели.

 

Ние уважаваме привързаността на г-жа Адибекян към защитата на арменските държавни интереси, но от казаното от нея можем да се съгласим най-много с притесненията за евентуалното замърсяване на Каспийско море и опасността Азербайджан да остане без есетрови риби, респективно без черен хайвер за нуждите на дипломацията си.

 

Към останалите й съждения имаме сериозни резерви. Не казваме критики или несъгласия, точно заради дооброто ни отношение към общото в историческото минало на България и Армения и заради уважението ни към арменската общност в България. Струва ни се, че е твърде НЕдипломатично, за да не кажем направо грубо и брутално, да се правят не намеци, а истински „натвърди” спрямо г-жа Федерика Могерини за корупционни мотиви в работата й с азербайджанската страна. Представете си, тя водила преговори с външния министър на Азербайджан и след това казала няколко добри думи за отношенията между ЕС и Баку. (Пълният текст на бележките и коментарите, изказвани от г-жа Могерини след преговорите с азербайджанския външен министър са поместени изцяло в сайта ни тук: http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html ).

 

При цялото ни огромно уважение към г-жа Адибекян се налага да напомним, че ЕС има своите стратегически интереси в отношенията си с Азербайджан. Тези интереси се следват по един достоен начин и не е необходима никаква „хайверена дипломация” за да се водят преговори между Брюксел и Баку.

 

Нещо повече, въпреки много сериозните си стратегически интереси, ЕС рязко забави темпа на развитието на икономическите си отношения с Азербайджан, точно поради критиката му по отношение на възникнали проблеми със зачитането на човешките и най-вече на политическите права на гражданите на Азербайджан. Това доведе до три годишно забавяне в работата на Съвета за сътрудничество ЕС – Азербайджан, което със сигурност е нанесло щети и на двете страни.

 

Това обаче не се забелязва от г-жа Адибекян, която просто ни рисува между редовете картината как външният министър на Азербайджан – Елмар Маммадяров подава под масата на преговорите сак, пълен с буркани с черен хайвер, а г-жа Могерини се усмихва благо и веднага смекчава критичния тон към „кривите дърва” на азербайджанската вътрешна политика.

 

Подобни фантазии биха били съвсем в реда на нещата, ако г-жа Адибекян беше лидер на политическа партия от типа на нашата „Атака” (когато е в опозиция) или нещо подобно. Г-жа Лилит Адибекян обаче е основател на Дипломатическия клуб в Армения, страна с древна култура и не по-малко древна дипломатическа традиция, а не лидер на креслива популистка партия или издател на жълта многотиражка. И човек се пита, да не би не дай си Боже, арменскатастрана да прилага спрямо ЕС същите стандарти на военновременна пропаганда, както и срещу Азербайджан?! Ако това е така, значи в Ереван правят голяма грешка.

 

Политиката на ЕС винаги е била подчинена на философията, че ако искаш да промениш нещо някъде, в това число положението с човешките права, върховенството на закона и демокрацията, трябва да общуваш със страната, където искаш да постигнеш промяна, а не да я изолираш. Ако политическият елит в ЕС не беше в достатъчно разумнастепен снисходителен към недостатъците на политическите системи и правовия ред в страните от Централна и Източна Европа, може нямаше да доживеем разширяването от периода 2004 – 2007 година.

 

Е, в нашия случай изобщо не става дума за приемането на Азербайджан в ЕС, а за икономическо и логистично партньорство, което има много сериозни прагматични измерения. На арменската страна със сигурност и е много неприятно, че ледовете, сковали отношенията Брюксел – Баку през 2015 година са се поразмразили в известна степен. Но това не дава право на никого, а най-малко на човек с фундаментални познания в областта на дипломация да отправя обвинения в корупция и в пристрастяване към черния хайвер към Върховния представител по въпросите на външната политика на ЕС, защото г-жа Могерини работи за интересите на общността, която я е излъчила на този пост. Може само да се съжалява за подобни внушения – с манипулациите за черния хайвер, просто ни изпращат за „зелен хайвер”.

 

Изобщо, уличаването на различни хора в сериозни финансови и материални придобивки за сметка на Азербайджан, не дава никакво основание да се твърди, че цялостната политика на ЕС по отношение на Каспийския регион се основава на корупционни практики. Това твърдение не е само неверно, то е и глупаво и вредно за страната, която го изказва.

 

Тук изцяло ще се въздържим да коментираме въпроса дали журналистката Гайтанджиева е герой или не; дали Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са „известна виенска гей-двойка” (би трябвало да се попита: и какво ако са ...) и така нататък. Няма да коментираме нито дидактичния тон към различни български политици (някои от тях си бяха изначално несимпатични, ама трябваше да отидат в Баку, за да бъдат порицани) нито претенциите към редакционната политика на вестник „Стандарт”.

 

Това са дребни въпроси на фона на фундаменталннтиния проблем: може ли политиката на един контенентален съюз с много голяма традиция в областта на върховенството на закона и вътрешния ред, да се формира или поне манипулира с корупционни средства?

 

Колкото и да е ниска репутацията на политическите елити в наше време – отговорът е, че това не е възможно, нито е технически изпълнимо. Поне на разглежданото най-високо равнище.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 20 Март 2014 13:57

Армения целуна ръка на Путин

Арменският президент - Серж Саркисян заяви, че по време на разговора си с Владимир Путин, двамата лидери са били единодушни в мнението си, че ситуацията в Крим е пример за правото на народите на самоопределяне. Саркисян допълни, че Армения официално подкрепя анексирането на Крим като подчерта  необходимостта за спазване на нормите и принципите на международното право.

Публикувана в Свят