Нямам представа дали съществува система, която обективно (с числа) да измерва различни сегменти от действията на политиците. Както се мери силата на земния трус, така, примерно, по 10-степенна система да се определя нивото на състоятелност на дадено политическо решение, действие или предложение.

 

Ако имаше, то веднага бих измерил с нея предложението (по магически бърз начин прието от бюджетната комисия на първо четене) на премиер министъра Борисов за почти премахване на субсидиите за политическите партии. Мисля, че „премахване“ не е пресилено да се каже, предвид предложения символичен лев на спечелен глас.

 

При всички положения притеснителните моменти в това предложение са много повече от успокояващите и вдъхващи разумност и позитивизъм.

 

На първо място сме притеснени от мотива за тази хрумка (извинявам се за неуважителното отношение). Сигурно си мислите, че водещо е желанието за облекчаване на бюджета и пренасочването на тези 16-17 спестени милиони към благородни начинания? Звучи красиво, но вероятно не е.

 

Това спонтанно решение е предизвикано от поредното поставяне на ГЕРБ „на топа на устата“ след установеното от хората на Слави Трифонов безобразие с надвишените субсидии, които партиите са „лапали“ ежегодно.

 

Явно лимитът на търпимост при Борисов е достигнат след няколкото „гейта“, предшествали евроизборите и поредните обвинения към ГЕРБ, а и исканата оставка на финансовия министър (какво нахалство!), са прелели чашата.

 

Напълно достатъчно, за да предизвика средно по мощност премиерско изригване от вида - „Сега ще видите вие…“. Още повече, че Борисов е сериозно облекчен от проведения преди години референдум по хрумката на Слави, на който хората, смея да твърдя - напълно неинформирано, гласуваха за орязване на партийните субсидии. Той просто за пореден път следва „волята на народа“.

 

Значи, да повторим – първото притеснение е заради начина и повода, които накараха Министерски съвет (респективно Бойко Борисов) да предложи държавната субсидия за партиите, преминали 1 процент на парламентарни избори да стане от 11 на 1 лев на спечелен глас.

 

Защото със скоростта, зададена от Борисов на подчинените му депутати – и ако се намери мнозинство в пленарна зала, то до седмица-две бюджетният закон ще бъде променен.

 

Огромна е темата какво става след подобно намаляване на субсидиите. Дебатът минава през дискусията какви са реалните нужди от ресурси на една партия, за да може адекватно да функционира „на ползу роду“. След това се тегли чертата и се смята новата субсидия какви дефицити ще предизвика в партийните банкови сметки и как те ще бъдат преодолени.

 

Най-сериозният мотив на противниците на орязването на субсидии е, че партиите, които са в управлението на държавата ще са принудени да преглътнат зависимости от тъмни финансови субекти, олигархически структури и други такива „изчадия адови“. Само дето те и сега са в подобни взаимоотношения и на това именно се дължи непрекъснатия ни цъфтеж.

 

Иначе е логично – ако вместо 11 милиона лева за година, вземеш един милион, то по някакъв начин трябва да си набавиш останалите, или поне част от загубеното. Едва ли е възможно да се разчита вече на „членски внос“. Първо партиите имат минимална твърда и официална членска маса и второ хората не обичат да им се бърка в джобовете, дори и да са „верни синове и дъщери на партията“. Все пак, най в свои води ще бъде БСП, която и в момента има добре функционираща система за събиране на пари от своите членове.

 

Разбира се, из Европа има много модели на партийно финансиране, които могат да ни бъдат от полза, но след вчерашната диагноза, поставена ни от холандския външен министър, то едва ли ще имаме силите да ги приложим. Пример – повече от десет години не успяваме да приемем какъвто и да е закон за лобизма, който в подобна ситуация можеше да е от голяма полза.

 

Има партии с прекрасни имоти, придобити през годините, които могат да спасят положението. Или, както си призна Борисов за прохождането на ГЕРБ в зората й – фондации, най-вече чужди, които по една или друга причина са готови да помагат и финансират. Но това са кръпки и временни мерки, а не система и модел, по които партиите да могат да функционират в състояние на символична подкрепа от държавата.

 

Но, както винаги, ние нехайно сме сложили каруцата пред магарето и безгрижно се готвим да поемем на път.

 

На какво разчита премиерът и партиен лидер Борисов. На аплодисментите на хората, които отървава от бремето да хранят партиите? Сигурно, той обича аплаузите, които почти винаги заглушават обвиненията в популизъм, отправяни му от опозицията.

 

Но ГЕРБ е много голяма партия, свикнала да разполага със сериозен ресурс за своята дейност. Не се ли прострелва в крака с лишаването си от държавно финансиране? Вероятно не. В банковите й сметки сигурно има доста милиони (някъде беше цитирано колко), след като на последните няколко парламентарни избора ГЕРБ стигаше до доста добри резултати, които й осигуряваха сериозни постъпления. Така че „гражданите“ могат да изкарат доста време със спестеното, особено ако позатегнат колана (макар да усещам известна наивност в това си твърдение…).

 

Ударът обаче ще е преди всичко по малките партии с големи амбиции и тънки банкови сметки. Чиито харчове не са чак толкова по-дребни от тези на ГЕРБ и БСП, примерно. Защото и те дават заплати, и те ползват социолози и прочие такива, и те трябва да дадат по някой лев за „преференцийка“ и т.н.

 

Нищо чудно част от тях да изчезнат от политическото ни театро по финансови причини. Дали пък това не е целта?

 

Защото има и друго вероятно предположение. Борисов, като умел играч, обичащ тънките маньоври, лесните дузпи и играта на мрежата в тениса, да е преценил, че предложението му няма как да мине. И точно при това развитие на нещата ще е най-голямата му победа – хем пребогатото финансиране ще остане, хем ще има много поводи да атакува останалите партии, гласували „против“, хем той целият ще е в бяло. Стратегия, достойна за Сун Дзъ и то най-вероятно без премиерът да е чел „Изкуството на войната“.

 

Но, ако случайно пък промените в закона минат, то предлагам родолюбивите политици да „режат докрай“. Нека преизчисляването на субсидиите по формулата „лев=глас“ да обхване годините от референдума на Слави до момента. И разликата от десетте лева на глас да бъде върната от всички, получавали пари.

 

Звучи утопично, нали. Какъвто е обаче и начинът, по който това предложение се прокарва в парламента.

Публикувана в Гледища

Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина” – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада” незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като NEWS.bg .

 

От друга страна, тези които протестираха горе - долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото”, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай, би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.

 

За сега, изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилнота движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.

 

Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима”, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че, сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят ...

 

Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод, на самия екс вицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.

 

Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар”, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на екс вицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно, този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.

 

Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действува в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите” му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе” на балансираното политическо говорене.

 

Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер, за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.

 

Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история, политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това, трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ” на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо.

 

Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност” е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоче, че днес у нас, да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно за уважение.

 

Според масовите настроения, политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото и представява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени” (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди”), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.

 

Дори само масовата употреба на „термини” като: „толерасти”, „либерасти”, „Еврогейски съюз” и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора, толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и за свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас ...

 

Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.

 

Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна” политическа коректност е просто ... доброто възпитание.

 

Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва „да карат направо”. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене”, могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ”, говоренето „право куме в очи” (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор) ние няма от къде да знаем.

 

Съвсем друга, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов е въпросът, че той успя да направи и други гафове и „фалове”. На тях обаче някак си, никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.

 

Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно пристигна в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.

 

Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш” за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.

 

Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии - за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя”.

 

В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Специално при г-н Марешки, подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка, най-разумното, което може да прави е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите, „прояви на обич” от страна на ощетените самоназначили се монополисти.

 

Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.

 

Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии - най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни”. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.

 

И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговият политически избор, да се опита да търси политическа перспектива на „полето” на евроскептицизма. На много хора, това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.

 

Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля” е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти”.

 

Поне за сега, няма никакви сигнали, че между тях и „Воля” може да има сработване. Напротив, в кулоарите на Парламента се водят дискусии за някакъв Кокал с главна буква. Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти”. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля” е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша”, врели и кипели.

 

Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си” в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. При това, времената са такива, че въпросните „другарчета” вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.

 

Създателят и едноличен лидер на „Воля” тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз” за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.

 

От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш, какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.

 

В момента от една страна, „Воля” не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време, „Воля” и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на анти-европеизма няма практическа стойност.

 

От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш” някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето” в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля” като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация, г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил - по линия на действия, а не на приказки.

 

Но точно тогава за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля” се е самоидентифицирала като част от анти-системното и анти-европейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент”. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение”.

Публикувана в Гледища
Сряда, 10 Май 2017 20:42

Столът на Слави Тр.

Слави Трифонов се пристрасти към писмата. Напоследък шоуменът явно е открил епистоларната форма на общуване, като я е избрал за свой модел на поведение.

 

С едни писма той отправя ултиматуми и заплахи, с други размишлява по наболели обществени проблеми, има и такива, от които не се разбира за какво иде реч.

 

Лайтмотив обаче в тях е, ако можем така да се изразим – мажоритарната мечта. Внушил си е Слави, че са се случили неща, изискващи задължително да бъде променена изборната система в мажоритарна посока и това е. Започна да копае и не спира.

 

Конкретен повод за настоящите размишления е последното му, прясно-прясно писмо, сведено на вниманието на обществеността след 6 дни седянка пред парламента.

 

Ако проявим чувство за хумор, можем да отбележим, че дори Господ на седмия ден си е починал, за разлика от Слави, който неуморно сяда и пише писмо.

 

Ето го:

 

„Явно да приемеш волята на суверена, изразена в Референдум, е нещо много сложно. Поне така изглежда според действията на българските депутати. А всъщност е толкова просто. Има референдум. Суверенът се е произнесъл категорично. Депутатите го приемат. И... както казва един популярен български боксьор - "продължаваме напред".

 

Днес началото на приемането на волята на 2 милиона и половина българи бе дадено. Сложно или просто - но беше започнато. И сега ще стане ясно дали това е театър, с цел трупане на народна любов или са реални действия, с цел приемане на мажоритарния избор в два тура, намаляване на държавната субсидия на един лев и задължително гласуване на избори и референдуми. От действията на депутатите през следващите два месеца ясно ще се види кои са там, за да работят в интерес на хората и кои са там, за да работят за своя собствен интерес.

 

Нищо не е приключило и нищо не е свършило“.

 

Контекстът е внесеният от ГЕРБ законопроект в новия 44-ти парламент, който променя Изборния кодекс, както изискват въпросите от референдума – мажоритарни избори в два тура и почти премахване на партийната субсидия, която да стане 1 лев.

 

Авторът на писмото обаче доста прозорливо се усъмнява дали действията на герберите не са театър и затова приключва посланието си със заплашителната форма – „Нищо не е приключило и нищо не е свършило“.

 

В същност, действието на ГЕРБ не е театър, а по-лошо - ход на една вече много опитна политическа сила, владееща добре политико-административните хватки, с които не само излиза чиста от завързана ситуация, както в момента, но успява да постави политическите си партньори и опоненти в деликатно положение. Нещо от рода на Пилатовото умиване на ръцете…

 

Препоръчваме на Слави да си вземе много удобен и здрав стол, защото след известно прекъсване ще му се наложи да поднови седянката пред парламента.
Простата причина е, че внесените промени в избирателната ни система няма да минат. Което ще е справедливо, тъй като над 4 милиона българи не са гласували „за“ подобни промени. Много е елементарно наистина.

 

Всичко опира до аритметика на гласуването, като в най-лошия за Слави и сценаристите му вариант ще са необходими 121 гласа, за да се окажем в мажоритарна ситуация.

 

Ясно е, че само гласовете на депутатите от ГЕРБ са крайно недостатъчни. Патриотите са против и ще гласуват така. Логично е „Воля“ на Марешки също да са против, тъй като за тях мажоритарни избори означава нулев шанс за ново влизане в парламента. Остават БСП и ДПС. Социалистите се тупнаха в гърдите, че уважават волята на народа. (Коя воля обаче – на 2,5 млн., които гласуваха „за“ на референдума или на останалите 4 милиона, които са против или „въздържал се“ ?). Но хората на Нинова пък са против посочения тип мажоритарна система, да не говорим за орязването на субсидиите.

 

Остава ДПС, но с неговите 25 депутати, прибавени към 95-те на ГЕРБ, се получава точно 120 – с един по-малко от необходимата бройка за прокарване на проектозакона. Разбира се винаги може да се врътне една игричка с кворума, така че първоначалната регистрация да направи възможно дадено решение да се приеме от пленарна зала с много по-малко от 121 гласа.

 

Но за този сюжет са нужни доста „ако“-та. А и трябва да се повтори – ГЕРБ внасят законопроекта не с цел приемането му, а като демонстрация на принципност, последователност и т.н, и т.н. Освен това командата на Борисов не обича протести срещу себе си, особено ако управлява. Колкото и кротък да е до момента Слави, властта се чувства дискомфортно.

 

И накрая да припомним. Мажоритарната система, натресена ни като опция от референдумните популисти е опасна и няма да ни донесе нищо добро. България ще се разпарчетоса на 240 едномандатни района, които – като прибавим и ниската изборна активност, стават още по-малобройни и ще се окаже, че всеки уважаващ себе си местен олигарх може да осигури влизането в парламента на посочен му или избран от него кандидат.
И тогава, както обича да се изразява суверенът (същия, за когото пише Слави по-горе) – ще цъфнем и вържем.
Затова – по-добре Слави на стол пред парламента, отколкото мажоритарна избирателна система.

Публикувана в Гледища
Сряда, 29 Март 2017 03:21

Кой беше Слави Трифонов?

Станислав Трифонов, по известен като Слави Трифонов или „Дългия“, от много време ходи по ръба. Най-вероятно осъзнато, тъй като е опитен телевизионер и продуцент.

 

Обратното би било притеснително и смущаващо.

 

Шефът на „Шоуто на Слави“ няма как да не е предполагал, че в един момент тенджерата ще прелее и някъде ще даде накъсо.

 

Дори може да се твърди, че bTV го изтърпяха много повече от нормалното.

 

В тоя ред на мисли беше напълно задължително да вземат решение за спиране на това шоу, полупревърнато от водещ и сценаристи в публицистично предаване, надхвърлящо значително формАта на политическа и друга сатира.

 

Иницииране на референдум, рекламирането му, внушения, призиви и заплахи – всичко това се лее месеци наред от ефира, докато в същото време шефовете на телевизията демонстрираха завиден стоицизъм и търпение.

 

Дали Слави слиза завинаги от ефира на bTV не се знае, все пак са намесени договори, ангажименти и пари. Но както е видно, шоуменът (дали все още е адекватно това негово определение при положение, че той неприкрито си политиканства?) няма намерение да сваля гарда и да се отказва от фикс-идеята за мажоритарни избори.

 

В такъв случай разводът му с телевизията е сигурен. Това за известно време може и да го направи „мъченик“ и би му помогнало да увлече някакви маси за евентуални протести, на които обаче не трябва да бъде обръщано никакво внимание. Защото не може да има по-лумпенски натиск от този, който в момента Трифонов налага спрямо още несъбралия се парламент. След цялата тази поредица от извънредни избори да искаш нови и то по някаква авантюристична мажоритарна система си е диагноза.

 

На Слави и предаването му никак няма да е комфортно, ако слязат от ефира на bTV, тъй като едва ли друга медия може да му осигури ресурс, близък до този, с който в момента разполага. Чу се, че някаква кабеларка от Бургас го кани. Смях. От големите телевизии не е реалистично да очаква оферта, освен ако не преформатира шоуто си в някакво публицистично предаване и да кандидатства с него.

 

В интерес на истината, едва сега Трифонов ще попадне в нормална и реална обстановка и ще му се наложи да агитира и отстоява идеите си без помощта на праймтайма на национална телевизия.

 

При всички положения Слави сгреши и обърка тактиката. Щом толкова му се иска, трябваше да поеме дълбоко въздух, да остави телевизията, да сформира партия и сега твърде вероятно щеше да е в парламента. Където много по-лесно – и където му е мястото, можеше да се бори за мажоритарната си кауза.

 

Сега е твърде късно, проблемите в държавата се трупат и трябва да се върши работа. Трифонов просто не е включен в дневния ред, това е.

 

А и за какво? Настоящата проекция на мажоритарно избиране – преференциите, показаха за пореден път сериозни дефекти, някои от които комични. А и да припомним – за пореден път, „референдумът на Слави“ успя единствено защото се проведе заедно с президентския вот. Ако не беше така, резултатът му щеше да е тъжен и жалък. Факт.

Остава да разберем с какво bTV ще запълни овакантеното място в програмата си и да проверим каква е зависимостта между ефирен образ и популярност. С други думи – кога ще започнем да задаваме въпроса – „Кой беше Слави?“.

Публикувана в Гледища

Конституционният съд поокастри плевела „задължително гласуване“, появил се в Изборния кодекс от дръзновението на така наречените патриоти в миналия парламент.

 

Безславен край на една глупава идея, тръгнала преди три години от доскорошния президент Плевнелиев.

 

Станахме малко по-нормална държава. Но малко.

 

Конституционните съдии не отмениха напълно унижението за българския гласоподавател, но с акта си все пак подчертаха несъстоятелността на подобни решения.

 

Обявявайки за противоконституционни санкциите, предвидени в кодекса за негласувалите граждани, КС на практика превърна чл. 3 от Изборния кодекс в абсолютно излишен, като присъствието му дори вече е комично.

 

Редно е следващите законотворци напълно да го изхвърлят, тъй като в момента ситуацията е малко абсурдна. От една страна законът ни задължава да гласуваме, без обаче да ни наказва, ако не му се подчиним. Така гласуването зависи единствено от желанието ни, чувството за отговорност и гражданска активност. Както беше преди и както е редно да бъде.

 

Ако искат активност и опашки пред урните, политиците да се напрегнат малко и да убедят избирателя, че има смисъл от гласуването му. Това обаче не е лесно, тъй като е свързано с по-малко приказване, но с повече работа, която да превърне в реалност изречените обещания. Свързано е и с повече морал и личен пример.

 

Недоразуменията, които витаят около избирателната ни система не свършват обаче със задължителното гласуване.

 

Сериозно сме застрашени от вероятността да бъде въведен мажоритарен избор на депутати и то с абсолютно мнозинство в два тура. Благодарение на „референдума на Слави“, провел се заедно с президентския вот, сега някои среди, а и самият шоумен, засилват натиска зададените въпроси в него веднага да бъдат вкарани в Изборния кодекс от бъдещите депутати.

 

Да припомним, освен за мажоритарното гласуване народът бе попитан и за премахването на партийните субсидии, и за… задължителното гласуване. По последния въпрос днес стана ясно какво мисли конституционният съд.

 

Но първите два, особено в комбинация, биха означавали (колкото и изтъркано да звучи), че настоящата и бъдеща олигархия ще се настани много трайно и особено уютно в българския парламент.

 

Основната цел на мажоритарното гласуване – изчезването на малките партии от парламента, което ще позволи по-лесно постигане на управляващо мнозинство, е разбираема, но избраният начин за постигането й е вреден и опасен. Защото причината за роенето на партии не е системата на гласуване, а ширещата се тотална безпринципност сред политиците ни (доказателство – настоящите кандидат-депутатски листи). Тя кара хората в разочарованието си непрекъснато да търсят нови и нови месии, които да ги изведат от блатото.

 

Впрочем спокойно може да се твърди, че бламираното от КС задължително гласуване изигра доста сериозна роля за масовостта на отминалия референдум, присламчил се удобно към изборите за президент.

 

Чул недочул, изплашен от санкциите, гласоподавателят отиде доста многобройно до изборните секции, като рекордната активност се оказа една перфектна патерица за допитването до народа. Което при други обстоятелства можеше и да не мине санитарния праг от 20 процента.

 

Ако в някакъв момент, който би бил щастлив за нас, политическата ни класа вземе, че потърси причините за хаоса у нас най-вече в себе си и се направят необходимите експертни и морални корекции, то тогава подобни промени в начина на гласуване и избиране на управляващи ще се окажат напълно излишни.

 

Звучи елементарно, но явно граничи с невъзможното – крайно време е политиците да спрат с напъните да нагодят системата спрямо себе си, своите амбиции и комплекси. Напълно справедливо е да поискаме ТЕ да „влязат в релсите“ на обществения интерес.

Утопия.

Публикувана в Гледища

Четох някъде, че трагедията в Хитрино тествала човещината и съпричастността на хората. Благодаря от такива тестове.

 

Съчувствието и оказването на незабавна безвъзмездна помощ е задължителна реакцията на всяко нормално общество и видяхме, че, Слава Богу, българите са състрадателни и хуманни в подобни изпитания. Но все пак, това не е природно бедствие, а инцидент, довел до човешки трагедии, предизвикан от човешко нехайство и безхаберност.

 

Едно е вярно, Хитрино ни напомня кои са истинските ценности, кои са истинските загуби и болки и колко несъстоятелни са редица от ежедневните ни емоции и щения.

 

Газовата бомба, опустошила малкото шуменско село, показа и комичната маловажност на политическата бомба, стоварила се над страната след президентските избори. Но докато обаче спасителите с риск за живота си помагат Хитрино да започне бавното завръщане към нормалността, така наречените наши политици методично и неуморно ни готвят своите нови бомби.

 

Ще подминем вторнишкото дръзновение на част от реформаторите, които приеха управленски мандат, който няма кака да осъществят.

 

Идните дни ще покажат каква е била врътката. Дали от благодарност към президента, че ги върна - макар за кратко, към славните сини дни преди 19-тина години, те услужливо му дават още седмица, която ще му помогне да избегне конфуза да прави служебен кабинет с 20 дни живот. Това директно означава, че настоящите министри, сред които и доста реформатори, ще поуправляват до 22 – 23 януари.

 

Или просто приемат мандата с опит да го превърнат в някакъв трамплин за идващата през март предизборна кампания. Ще изчакаме търпеливо и ще видим.

 

Нека обърнем внимание обаче към една сериозна социологическа агенция, която преди дни даде отговор на въпроса какво трябва да направи Слави Трифонов, за да стане едва ли не премиер на страната. Оказва се много просто – да съумее да създаде партия и да се яви на предсрочния вот напролет.

 

Въпросната агенция му отрежда директно първо място в бъдещия парламент, изпреварвайки политически мастодонти като ГЕРБ и БСП. Чудо на чудесата. Или пък не – повод за кошмарни изводи за българския избирател, казвам го, колкото и да е силно внушението, че гласът Народен е глас Божи.

 

Или въпросните социолози безобразно лъжат като една тяхна колежка, която 2013-та направи смехотворна прогноза и бе изхвърлена от социологическата общност, или нещо страшно става в обществото ни.

 

Не се заблуждавайте от така наречения успешен референдум, иницииран от Шоуто на Слави и неговите сценаристи. Дори да бъда заподозрян, че не се прекланям пред волята на суверена твърдя, че половината от гласувалите „да“ на въпросите, ако бъдат спрени на улицата, или пък в частен разговор с познати, ще изразяват мнение, противоположно на вота си.

 

Излиза тогава, че след цели 27 години усилен демократичен преход, ние сме готови да направим № 1 в парламента хора, познати ни от ТВ шоу и от получалгазирани концертни сцени. Това показва пълния провал и несъстоятелност на политическата ни система, изградена до момента. Както и явното отчаяние на народа, който отново е готов да заложи на герои еднодневки, защото са интересни, говорят отракано и могат да пеят и свирят, примерно. С риск да се проявя като силно недемократичен тип, ще си пожелая Слави да не направи партия. Защото няма да е логично и въпреки евентуалната еуфория, ще задълбочи напълно заслужените ни комплекси.

 

Има обаче и по-лошо. Слави не е сам. Един друг съвременен герой, успял да сътвори малко чудо в политиката ни – с много пари, разбира се, е готов да прави още и нови чудеса. Почти като заплаха трябва да възприемем ищаха на евродепутата Бареков да прати в небитието досегашната си партия и да създаде нова. Нещо повече, тя нямало да бъде нито лява, нито дясна - ужасно банално и изтъркано, но на това шопът съвсем на място би се провикнал, че такова животно няма. Явно е много модерно да се търси митичният център, където се пресичат „чакрите“ на хорските надежди. Това виртуално пространство обаче е пренаселено от настоящи политически субекти, които твърдят, че били в центъра – равноотдалечени от паразитните ляво и дясно.

 

Бареков обаче е на друго мнение. След като с отпрашването си за Европарламента обрече на гибел предишната си партия, стигнала до депутатските кресла, сега – странно откъде тази енергия, е готов да атакува повторно сградата срещу коня. Ако, не дай Боже, се случи, сблъсъкът Трифонов – Бареков ще е шоу, заслужаващо праймтайма. Само да не ни излезе през носа, както се случва почти винаги.

 

Каквото и да говорим, най-вероятно ще станем свидетели на трескаво създаване на партии. Дори горните двама да ни пожалят, други няма да го направят. Странно защо бившият правосъден министър не си избере някоя от актуалните десни партии, а ще трябва да прави нова. Също така и Радан Кънев. Може би и Марешки се готви, изкушен от парламентаризма и резултата си от президентския вот.

 

България вече е набъбнала с няколкостотин партии, а идат и още. И тъй като целта на всички е благоденствието на народа, би трябвало тук да е раят на земята, всички да сме братя (а не братовчеди, както разкри Иван Костов преди много години) и благата да ни заливат отвсякъде.

 

Но картината е друга. Село Хитрино, близо до Шумен…

Публикувана в Гледища

Новият директор на бТВ Павел Станчев е поставил няколко условия на Слави Трифонов. На среща между двамата Павел Станчев ултимативно е наредил на Трифонов да прекрати с политическото говорене, или да си къса договора с медията. Водещият на “Шоуто” е бил уведомен, че се променя часът на вечерните новини от 22 ч на 22,30 чq която влиза в сила съвсем скоро ,а предаването на Слави ще започва eдва след емисията и прогнозата за времето. Стартът на предаването е след 23 часа, на мястото на „Голата истина" с Любо Нейков и Ели Гигова, свалени пак от новия директор. Вместо цял час Трифонов ще има вече само 30 минути. След скандала, който миналата седмица Росен Петров предизвика, обявявайки в ефир, че се присъединява към партията на Николай Бареков, и демонстративното напускане на Ани Цолова, Ани Салич и Виктор Николаев, новото ръководство на бТВ е взело строги мерки. То за пръв път реагира на упреците, че Слави лобира за различни политици.

Публикувана в У нас

Със заповед № РД09-785 от 12.11.2013 г. на министъра на земеделието и храните е утвърден съставът на Консултативния съвет по зеленчукопроизводство. На 10 декември 2013 г., вторник, в зала „Голям колегиум“ на Министерството на земеделието и храните (МЗХ) се проведе първото заседание на Консултативния съвет по зеленчукопроизводство. Създаденият Консултативен съвет по зеленчукопроизводство, като постоянен консултативен орган към министъра на земеделието и храните по принцип трябва да заседава в следния състав: Председател: проф. д.с.н. Димитър Греков - министър на земеделието и храните; Заместник-председател: Явор Гечев – заместник-министър на земеделието и храните; Секретар: Яна Илкова – младши експерт в отдел „Плодове, зеленчуци и маркетингови стандарти” , дирекция „Растениевъдство”.

Публикувана в Бизнес