Тази статия беше написана специално за сайта NEWS.bg непосредствено след приключването на президентските избори в Украйна и избирането на Владимир Зеленский за президент на страната. (България 2001 и Украйна 2019 – горко на реформаторите …, НЮЗ.бг, 01 май 2019, 11:53:46, https://news.bg/comments/balgariya-2001-i-ukrayna-2019-gorko-na-reformatorite.html). Едва ли щяхме с такова закъснение да я обнародваме повторно в „Свободен народ онлайн“ ако междувременно не беше излъчено съобщението, че Слави Трифонов се е престрашил и наканил да излезе на политическия пазар със своя партия. Като си припомним, че политическата партия на Владимир Зеленский се нарича „Слуга на народа“ (по едноименния сериал), а партията на Трифонов щяла да се нарича „Няма такава държава“ (по името на едно чалга-политическо музикално изпълнение), става ясно, че не е грях да се върнем в чудния свят на историческите аналогии.

Преобразяването на Слави Трифонов в „политик“ в никакъв случай не е радостно събитие за България и за политическия й живот, профанацията на политиката у нас продължава с неотслабващи темпове и по този повод ще отбележим навлизането на един превтасал шоумен в политиката с една малко поостаряла статия. Всъщност, изложеното в статията няма как да остарее. Не е актуална само частта около борбите на новоизбрания президент Зеленский и неговото обкръжение за разпускане на Върховна Рада и за свикване на предсрочни парламентарни избори.

Затова частта от текста, с подзаглавие „Героични напъни за предизвикване на предсрочни парламентарни избори“ е отстранена и са направени незначителни съкращения в изводите. Иначе, надяваме се, че изложеното в текста ще Ви припомни много неща, които са позабравени. А „тарикати“ като Слави Трифонов разчитат на късата ни историческа памет.

 

И така, Украйна има нов президент. За никого не е новост фактът, че Владимир Зеленский спечели и втория тур от президентските избори в пряко единоборство с досегашния президент Петро Порошенко.

Винаги съм твърдял, че между събитията в Украйна и събитията в България има удивително сходство, макар че те са „дефазирани“ във времето – събитията у нас по принцип предшестват ставащото в Украйна. Така че, в известен смисъл, поне до сега украинците можеха да поглеждат в най-най-новата история на България и да се досещат, какво им предстои. Разбира се, Украйна е много по-голяма държава от България и съответно и събитията там са с по-голям мащаб.

Образно казано, ако в нощта на 10-ти януари 1997 година, в София полицията преби известен брой протестиращи, между които и неколцина депутати, то в Украйна по време на така наречения „втори Майдан“ бяха убити повече от сто души. Този пример илюстрира достатъчно добре разликата в мащаба между България и Украйна, но не отменя удивителните подобия между протичащите политически процеси и събития.

В момента, „злобата на деня“ е фактът, че новият президент на Украйна е комедиен актьор. Аз трябва да призная, че по редица причини не съм възхитен от избирането му, но в случая трябва да се отбележи, че професията на Зеленский е възможно най-малкият проблем. Президентът Рейгън (прости ми Господи за сравнението) също беше актьор с дълга кариера в киното. В момента, Арнолд Шварценегер също прави политическа кариера и не се справя зле.

Въпросът е в друго. Зеленский беше избран именно защото „беше продаден” на публиката, като лице, което няма нищо общо с досегашната партийно – политическата система на Украйна. Поне на пръв поглед, той не е участвал във всички събития и процеси, които са обект на дискусия, отричане и сочене с пръст в Украйна. В това отношение, той ужасно прилича на нашия Цар Симеон Втори, станал министър-председателят на Републиката - Симеон Сакскобургготски.

Някой би възразил остро и би обявил, че е неуместно да се поставят знаци на равенство или дори на подобие между цял цар и един комедиен актьор, наричан най-често – клоун. Тук вече би могло да се поспори, кое е по-голяма клоунада – цар да стане министър-председател на Републиката или актьор, който играе ролята на президент в телевизионен сериал, да стане президент наяве. Аз бих предложил да отдадем заслуженото и на двете постижения.

 

Прилики, прилики, прилики ...

Сходството всъщност е потресаващо, защото и през 2001 година и сега през 2019 година, един огромен недостатък беше превърнат в решаващо предимство. Липсата на какъвто и да е управленски опит и на каквото и да е предишно участие в политическия живот, по принцип е лоша атестация за която и да е кандидатура за висш държавен пост, особено когато става дума за президент или за министър-председател. Още повече, когато става дума за президент на „почти президентската” република в Украйна или за премиер на „министър-председателската” република в България. Така е от гледна точка на рационалното мислене.

Да, но избирателните тела в България (2001 г.) и в Украйна (2019 г.) се държаха не рационално, а абсолютно ирационално. В България, избирателите повярваха на обещанията за „оправянето ни” в рамките на 800 дни. В Украйна, след като гледаха няколко сезона Владимир Зеленский в ролята на учителя Голобородко, станал по каприз на съдбата президент, избирателите решиха, че могат да преместят виртуалната реалност в действителността или сами да се пренесат във виртуалната реалност.

По време на предизборната кампания, на избирателите в Украйна многократно се напомняше, че кандидат за президент е актьорът Владимир Зеленский, а не учителят Голобородко от сериала „Слуга на народа”. Избирателите обаче с огромно мнозинство решиха, че кандидат е точно Голобородко, който в сериала ходи на работа с велосипед.

Всъщност, работата не е във велосипеда на Голобородко и не е в програмата „оправяне за 800 дни” на Симеон Сакскобургготски. Въпросът е, че и двамата, поне на теория бяха останали извън политическия живот на прехода, до момента когато решиха да се качат на изборната сцена. И в единия и в другия случай, мнозинството гласува за „абсолютната новост” и за „абсолютната чистота”. И в България и в Украйна, някои хора си позволиха да напомнят, че нито „абсолютната новост” е съвсем новост, нито „абсолютната чистота” е толкова чиста, но в случая с тези изявления подавляващото мнозинство от избирателите просто натисна клавиша с надпис “IGNORE”.

Разбира се, тук би могло да се възрази основателно, че всъщност и двамата герои на коментираните два случая отдавна са лелеели своите мечти и са се готвели за изпълнение на своите амбиции. В това би имало значителна доза истина. За Симеон Сакскобургготски знаем, че теоретически би трябвало да се е готвил да бъде Цар на българите още от момента, когато е научил азбуката. Сведенията как са стояли нещата в действителност са противоречиви.

За Зеленский знаем, че идеята да се трансформира от „президентът от сериала - Голобородко” в президент на Украйна е била обмисляна още от 2017 година, заедно с неговия добър приятел - крупният бизнесмен Игор Коломойский.

Всичко това е така, но специално фактите за предварителната подготовка на Зеленский станаха известни на публиката едва към края на изборната кампания. Всъщност, за такава подготовка свидетелства и самото регистриране на партията „Слуга на народа”, наречена така по името на въпросния сериал, в който Зеленский играе ролята на президента Голобородко.

По официални данни, партията „Слуга на народа” е регистрирана на 13 април 2016 година под първоначалното име „партия на решителните промени”. На 02 декември 2017 година, тя вече е в регистъра на политическите партии под много „по-търговското” название Политическа партия „Слуга на народа” и като ръководител на партията е посочен Иван Генадиевич Баканов, който още от 2013 година е ръководител и на дружеството с ограничена отговорност „Квартал 95”, което е творческото студио, дело на което е прословутият хумористичен телевизионен сериал, изстрелял Зеленский на най-висока политическа орбита.

В самото начало, новата политическа партия не е обект на всеобща народна любов, но се вижда нейната лесна разпознаваемост в обществото. Декемврийският допитване за 2017 година на фонда „Демократични инициативи” и на „Центъра на Разумков” в Украйна, представено на 23 януари 2018 година (https://www.pravda.com.ua/rus/news/2018/01/23/7169284/), дава на партията „Слуга на народа” 4 процента от избирателите.

През април 2018 година, социологическата група „Рейтинг” вече е измерила (https://www.unian.net/politics/10095875-vybory-v-radu-v-liderah-batkivshchina-partiya-gricenko-i-sluga-naroda-zelenskogo-bpp-ushel-na-dno-opros.html), че за „Слуга на народа” са готови да готови да гласуват 6 на сто от избирателите. Партията е яхнала вълната на протестния вот и вече е в списъка на сериозните кандидати за Върховната Рада.

На 26 юни 2018 година, желаещите да гласуват за „Слуга на народа” са вече 10,5 процента. Изследването е направено от същата група „Рейтинг”. (https://www.unian.net/politics/10095875-vybory-v-radu-v-liderah-batkivshchina-partiya-gricenko-i-sluga-naroda-zelenskogo-bpp-ushel-na-dno-opros.html) Интересното е, че тогава партията все още е по-предпочитана от самия Зеленский, за когото са готови да гласуват за президент 9,3 от избирателите.

Прави впечатление и това, че Зеленский и хората му, четат в социологическите изследвания не само рейтинга си, но и приоритетите на хората. Към същата дата 26 юли 2018 година, 63 на сто от избирателите искат прекратяване на военните действия в Източна Украйна. Ясно е, че действуващият президент Порошенко не може да даде подобно обещание. За сметка на това, кандидатът за президент Зеленский ще обещае това еднозначно по време на предизборната си кампания. Когато изборните резултати са факт, той просто се връща към формулата, към която до момента се е придържал и Порошенко. Остава да се спори, кой е измамен в по-голяма степен – Порошенко или целокупният украински народ.

В началото на февруари 2019 година, рейтингът на партията „Слуга на народа” вече е 24,6 процента, а за Зеленский са готови да гласуват 16,4 на сто от изирателите. Зеленский вече е на чело сред потенциалните кандидати за президент, като втори е Порошенко с 10,3 на сто. (http://www.kiis.com.ua/?lang=ukr&cat=reports&id=823&page=1).

У нас, кампанията на Симеон Сакскобургготски и НДСВ беше още по-скоротечна и експресна. През 2001 година, в навечерието на праламентарните избори, Андрей Райчев основателно оприличи измерването на популярността на НДСВ с това да се прави топографска карта на изригващ вулкан. Но и кампанията на „Слуга на народа”, респективно на Зеленский не е от продължителните.

И в двата случая, единият път през 2001 година - направо светкавично, а сега през 2018 – 2019 година пак много бързо, беше лансирано ново, „привлекателно” предложение, на което публиката не може да устои. Просто сме станали свидетели на още един избирателен „блицкриг”. Първият път, това беше направено от формация, стъпила на харизмата на лидера си. Във втория случай, „харизматичният” фактор е заменен с много оригинален „медиократичен” фактор. Публиката е агитирана нон стоп с шеги и смешки, без да бъде отегчавана с традиционната политическа агитация. В скрита форма, с много добро „продуктово позициониране” на украинската публика беше продаден образът на Зеленский, слял се с този на „виртуалния президент” Голобородко от сериала „Слуга на народа”.

В България, историята на медиократичните партии с комедиен бекграунд започва с Народно движение „Ку-ку”, което напълно сериозно се готвеше да участва на изборите през 1994 година, но беше спряно ни повече ни по-малко от Главния прокурор, покойният г-н Иван Татарчев. По-късно, на местните избори през 1999 година, като партия с подобен профил и стил се изяви движението „Гергьовден”, което по същество беше „римейк” на Народното движение „Ку-ку”, но в значително по-интелигентна форма. Всъщност, когато се шегуваме с украинците, все пак не е лошо да не забравяме, че в България в момента има партия от управляващото мнозинство, която е кръстена на телевизионното предаване на своя лидер – политическата партия „Атака”.

За сметка на това, когато на Царя „му дойде времето” да оглави политическите процеси в България, беше изигран друг комедиен етюд, сравним по остроумие с идеята да основеш партия с името на комедиен сериал.

Когато новосъздаващата се партия „Национално движение Симеон Втори” (НДСВ) подаде документи за регистрация в тях имаше такива „недоделки”, за да не кажем - детински пропуски, че и Софийският градски съд и Върховният касационен съд отказаха да регистрират новата политическа сила. Незабавно беше лансирана тезата, че „корумпираната съдебна система” не иска да регистрира партията на „добрия Цар”, защото последната е огромна заплаха за управляващата тогава коалиция ОДС и Иван Костов лично.

Няма здравомислещ човек, който да повярва, че при такава „юридическа фаланга” в тогавашните редове на НДСВ, би могло документите за регистрация на партията да са в такова окаяно състояние. Но те наистина на нищо не приличаха и на съда просто не беше даден шанс да регистрира НДСВ. На публиката беше предложен един нов театрално – политически етюд, който стопроцентово изпълни целта си. Цялата страна беше убедена, че „лошият Костов” прави спънки на „добрия Цар”.

След като от наивността на широките маси на избирателите бяха изцедени колкото се може повече сълзи на гняв или на съчувствие, с лекота беше сглобена коалиция от две нищо не означаващи за публиката партии – „Партията на българските жени” и „Движението за национално възраждане - Оборище”. Коалицията естествено отново се наричаше НДСВ. Похватът с регистриране на коалиция от два фантома, която да представлява напълно сериозна партия също не беше нов. ВМРО-БНД вече го бяха осъществили за местните избори през 1999 година.

Впрочем, някои много добре запознати съвременници и преки участници в тези събития си спомнят, че е имало и друг подготвян коалиционен формат за „царската” политическа сила. В него са влизали партията „Демократичен алианс”, създадена от елитни представители на КТ „Подкрепа” и спомената вече ВМРО-БНД, междувременно успяла да получи партийната си регистрация. Но изглежда, че подобни формации не са се видели на Симеон Сакскобургготски достатъчно управляеми и се е минало към „по-сиромашки” и непредставителен вариант.

Има още много интересни сходства и подобия между кампанията от 2001 на Царя на българите и кампанията от 2019 година на виртуалния президент на Украйна от сериала „Слуга на народа”, станал по волята на избирателите напълно реален държавен глава. При едно от тези сходства, Зеленский дори изпревари Симеон Сакскобурготски. Едва ли някой е забравил как в навечерието на откриването на Народното събрание, депутатите от победилото НДСВ бяха посъветвани от царствения си патрон „да бъдат господари на мълчанието, а не роби на думите си”. (https://news.bg/archive/deputatite-ot-ndsv-da-badat-gospodari-na-malchanieto-prizova-simeon-vtori.html ).

Владимир Зеленский стана „господар на мълчанието” още по време на предизборната си кампания. Щабът му разумно прецени, че участието му в голям брой дебати, единствено ще открои липсата му на опит и на знания и „Слугата на народа” беше скрит от очите и ушите на публиката. Дори до исканите лично от Зеленский дебати на Олимпийския стадион в Киев се стигна след безкрайни кандърми, пазарлъци и несигурност до последния момент.

Както се вижда, без да се напъваме и да насилваме фактите, можем да покажем сериозните прилики между изборната победа на НДСВ през 2001 година и на Зеленский в Украйна през 2019 година. Украинците могат да продължат да „хвърлят по едно око” на българската история – току виж са провидели какво ги чака. Новото е, че и българите вече могат по-сериозно да следят украинския политически живот. Няма да им бъде излишно да видят, какво ли би могло да стане, когато комедиен актьор оглави държавата. У нас не липсват кандидати, макар че главният от тях неотдавна се „издъни” тежко ...

 

Горко на реформаторите ...

Тук е мястото да се подчертае, че главното сходство между изборите в България от 2001 година и изборите в Украйна от 2019 година са в това, че публиката със „завидно” единодушие отхвърли заявката на вече действувал един мандат реформаторски фактор за продължаване на работата му за втори срок. В България, втори мандат беше отказан на правителството на Обединените демократични сили (ОДС) начело с Иван Костов. В Украйна беше отказан втори мандат на Президента Петро Порошенко.

И в двете държави, действалият до момента реформаторски фактор беше елиминиран с използването на антитеза, изградена върху нестандартна кандидатура. В България беше използвано сформирано “ad hoc” политическо движение, оглавено от Царя на българите, който никога не е абдикирал, нито пък признавал референдума за замяна на монархията с „народна” република през 1945 година. В Украйна беше използвана личността на актьор, който няколко сезона играе ролята на президент на Украйна в комедиен сериал.

Естествено, и двата контрапункта на „статус кво-то” – и НДСВ със Симеон Сакскобургготски и „Команда Зе” начело с Владимир Зеленский, бяха забележителни с това, че в очите на обществото те нямаха нищо общо с дотогавашния ход на политическите процеси в страната. Те бяха възприети като едва ли не „стерилни” и „политически девствени” фактори, които са дошли да заменят обявените за корумпирани дотогавашни управляващи.

Формулата за отстраняване на едно „корумпирано управление” от някакво олицетворение на „политическата невинност”, употребена в България през 2001 година се повтори по удивително идентичен начин в Украйна през 2019 година. Човек чак се чуди, дали подходът не е заимстван по някакъв начин по оста София – Киев?

Прави впечатление, че в момента привържениците на Порошенко се тюхкат и се ядосват, че досегашният президент е станал жертва на „лоша комуникация” и че екипът му не е обяснил нито в достатъчна степен, нито по достатъчно добър начин на избирателния корпус, мащабът и значението на направените реформи, респективно на извършените добрини. Абсолютно същата теза беше застъпвана, след парламентарните избори в България през 2001 година. Човек би помислил, че става дума за една и съща кампания ...

Несъмнено и при правителството на Иван Костов в България и при президентския мандат на Порошенко в Украйна е имало съществени пропуски в комуникационната стратегия на борещите се за втори мандат реформаторски фактори. От гледна точка на днешния опит обаче може да се предположи, че ролята на лошата комуникация може би е надценена. Въпросът изобщо не е само в комуникацията. Просто правенето на реформи също има своята политическа цена и по правило тя се заплаща от самите реформатори.

Става дума за това, че за реформаторските сили е свойствена самозаблудата, че публиката трябва да ги оценява положително и да ги обича по подразбиране. За съжаление, това не е вярно.

На първо място, част от обществото винаги е против набелязаните реформи. На второ място, част от принципно подкрепящите реформите не са доволни от начина по който те са прокарани. За едни те са недостатъчно радикални. За други са прекалено радикални. За трети те не са били прокарани в правилна логическа последователност.

Не трябва да се забравя, че и самите реформатори, колкото и да са пълни с добри намерения, правят различни грешки, някои от които „вместо да изпишат вежди – изваждат очи“.

Но най-голямата група от недоволни е от тези граждани, които смятат, че управляващите са се облагодетелствали от реформите нечестно. Тук дори не става дума, дали облагодетелстването е било правомерно или не. Хората в тези случаи не разсъждават със законови категории – те разсъждават с морални категории, при това така, както те сами разбират морала.

При осъществяването на някаква значима социална промяна, какъвто беше случаят с България през 1997 – 2001 година и какъвто е случаят с Украйна в периода 2014 – 2019 година, неминуемо се създават предпоставки определени социални групи, приятелски кръгове или отделни лица да се възползват по благоприятен начин от ставащото. Още един път трябва да се подчертае, че тук въпросът изобщо не е дали това е било по законен или по незаконен начин.

В България, буквално всеки, който е участвал по някакъв що–годе ефективен начин в приватизацията, беше „стигматизиран”, казано научно. Казано на общопонятен български – участниците в приватизацията бяха обявени за престъпници по подразбиране. За престъпна беше обявена самата приватизация. Отречена беше още масовата приватизация, стартирана от предишното социалистическо правителство на Жан Виденов, което беше свалено в резултат от януарските протести през 2017 година. Масовата приватизация беше обявена на масова „приматизация” и това е може би най-милото, казано у нас за приватизацията като цяло.

Осъществените по време на правителството на Иван Костов приватизационни сделки чрез „работническо мениджърски дружества” (РМД), бяха обявени за дело на „разбойническо мениджърски дружества”. Когато тези факти се коментират, изобщо не се разисква въпроса за законността на една или друга сделка – за престъпна се смята цялата приватизация. За да бъде ужасът пълен, дори и тогавашният главен прокурор, който известно време беше заместник министър на правосъдието в правителството на Иван Костов, също обяви, че огромната част от държавните активи са били „откраднати” по време на приватизацията. От кого? Естествено, че от правителството на Иван Костов и от него лично.

На същите грандиозни обобщения станахме свидетели и по време на последната година – година и половина от президентския мандат на Порошенко, да не говорим за истерията развихрила се по време на предизборната кампания. Ясно е, че има страшно много хора, които по една или друга причина са недоволни от Порошенко или са обидени от някакви негови действия. Никой от тях обаче не разви недоволството си в някакъв конкретен план. Всички повтаряха, че страната е корумпирана, че системата е корумпирана и че Порошенко и кликата му са ограбили и опустошили буквално всичко.

Стигна се до безкрайно тъжната ситуация, при която беше обявено, че „кликата на Порошенко” е „окрала армията”. Ако има някаква област, в която Украйна безспорно да има видим напредък, това е изграждането на боеспособна и добре въоръжена армия. При това – въоръжена в много голяма степен с оръжие собствено производство.

Кулминацията на експлоатирането на сюжетната линия „Порошенко обра армията” беше случаят с огласяването на данни за контрабандирането в Украйна на елементи, възли и детайли – руско производство, които са жизнено важни за работата на украинската отбранителна промишленост. Ако някой се беше добрал до тази информация през 2014 – 2015 година, той или щеше да остане дискретен или пък щеше да бъде „разчекнат” от публиката (макар и в преносен смисъл) в случай, че беше огласил информацията.

През 2019 година обаче всички се хвърлиха да изчисляват кой какво е спечелил от „престъпната схема”, нищо че тя по принцип ощетява единствено ... руската страна. Никой не се опита дори от куртоазия да размишлява над въпроса, какво е спечелила украинската отбранителна промишленост с нелегалния внос на руските елементи, детайли и възли. Дори и защитниците на президента Порошенко останаха безмълвни по въпроса, смятайки вероятно, че всякакви допълнителни обяснения само ще влошат положението допълнително.

Създаването на всеобща истерия срещу „корумпираната система” е една от формите на умело „управление на хаоса”, което се използва от политтехнолозите. Нека не бъда разбиран неправилно – не отричам съществуването на корупция в Украйна или в България, при това на неприемливо високо ниво на корупция. Но едва ли е справедливо да се хвърля цялата вина за всеобщата корупция единствено върху властимащите. Поне що се отнася до България, корупционните практики могат да бъдат открити на всички нива на социалната йерархия – ако богатите „си имат” обществени поръчки, за които да се борят с всякакви средства, то хората с по-ниски доходи също имат своите области на масово прилагане на корупционни практики, каквато е примерно „тучната нива на инвалидните пенсии”.

От друга страна, и през 2001 година и през 2019 година на публиката се казваше: „тези, които ви говорят за реформи и даже претендират да ги провеждат, всъщност са превърнали всичко в една огромна далавера, от която те се обогатяват ежечасно. Единственото, което те правят е да се обогатяват за ваша сметка”.

Така че, ако древните римляни са казвали „горко на победените“, в днешните демократични времена можем спокойно да кажем – „горко на реформаторите“. Тям вторите мандати не са угодни. Ако някой се домогва до продължаване на пребиваването си по върховете на изпълнителната власт, то той би могъл да се поучи от други съвременни български образци, които показват, че бавенето на реформите, отлагането, отказът от едно или друго действие при първи симптоми на съпротива от страна на някоя обществена група, дори „нищо не правенето“ на моменти, могат да донесат дори и нов правителствен мандат. Стига някой друг преди теб да е свършил повечко работа и ти да можеш да си позволиш по-дълга „стратегическа пауза“.

 

Каещи се грешници, лов на вещици и други познати български сюжети в украински вариант

Междувременно, в Украйна вече се разиграват сцени, които толкова ни напомнят българската действителност, че за кой ли път трябва да признаем менталната близост на двата народа и да си плюем в пазвата, че все пак у нас мащабът на всичко е по-скромен от украинския замах.

Тук ще разгледаме само няколко примера на вече надигащата се вълна на разчистване на сметки, на замитане на следи, на нареждане в първия ред на „борците за справедливост“ и прочее.

 

Как да се изкара Порошенко виновен за всяко поражение на фронта?

На 22 април 2019 година, експертът по военните въпроси на Владимир Зеленский – Иван Апаршин написа в блога си, че виновните за предаването на Крим и за обкръжаването на украинската армия при Иловайск и Дебалцево ще бъдат издирени и ще бъдат наказани. (https://www.obozrevatel.com/ukr/politics/ivan-aparshin-posadki-budut.htm?obozrevatellang=uk ). „Истината за Иловайск, за Дебалцево, за началото на войната през 2014 година, за завземането на Крим – ще бъде публикувана. И максимално доведена до логически завършек. Вече в най-скоро време хората ще научат истината. Никой не смята да крие нищо от никого. И длъжностните лица, които са вземали решения или са бездействали там, където е трябвало да се действа – ще бъдат привлечени под отговорност“, пише Апаршин. Позицията и намеренията на Апаршин са потвърдени и от депутата от Върховната Рада – Семьон Семьонченко (Семен Семенченко), който съобщава в своя Фейсбук профил:

„Днес се срещнах с експерта по военните въпроси в отбора на Зеленский – Иван Апаршин. Преди всичко се поинтересувах от неговата позиция относно Иловайск, Дебалцево, началото на войната, предаването на Крим. Неговото гледище за ситуацията напълно съвпада с моята позиция. И като народен депутат и като непосредствен участник в събитията в Иловайск и в Дебалцево. 1. Грифовете за секретност трябва да бъдат свалени от материалите по разследването. 2. Хората трябва да узнаят истината. 3. Длъжностните лица, които са спомогнали за военните поражения със своите действия или бездействия, трябва да бъдат привлечени към отговорност пред открит украински съд“, пише Семьонченко.

Той добавя, че като депутат и като заместник ръководител на комисията по въпросите на отбраната при Върховната Рада е готов да окаже пълно съдействие и помощ на разследването, а като командир на батальона „Донбас“ и като гражданин е „готов да даде показания пред който и да е съд по време на открит процес“. (https://www.facebook.com/photo.php?fbid=2437851232916303&set=a.747741671927276&type=3&theater ).

Формулировката на Иван Апаршин, към която Семьонченко се присъединява с нескрит ентусиазъм, всъщност е доста коварна. В нея се съдържа заплахи в няколоко посоки. В чисто исторически порядък, първата заплаха е насочена точно срещу хората, дошли на власт в Украйна след втория Майдан и Революцията на достойнството. Заплахата е недвусмислено насочена срещу тогавашния председател на Върховната Рада – Турчинов, срещу сегашния председател на Радата – Андрий Парубий, който по това време (в периода 27 февруари – 07 август 2014 година) беше секретар на Съвета по национална сигурност и отбрана на Украйна, и не на последно място срещу Юлия Тимошенко, която беше взела дейно участие в дебатите относно поведението на Украйна по отношение на явната руска агресия в Крим.

Точно Юлия Тимошенко беше застъпила тезата, че украинските лидери в този момент трябва да са „миролюбиви като гълъби“. Към списъка можем да добавим и лидерите на партията „УДАР“ – Кличко и на партията „Свобода“ – Тягнибок, които също са участвали при формирането на украинската позиция в този момент.

Ясно е, че не е чак толкова трудно на тази основа да се отправят мотивирани обвинения дори и в държавна измяна, като се твърди, че с действията и бездействията си един или друг от тези хора е станал причина за загубата на Крим, за ескалацията на напрежението в Донецка и Луганска област и за завземането им от про-руските сепаратисти, подпомогнати ефективно от руската армия.

Подобни дискусии в Украйна се водят много упорито повече от година. В тези дебати има поне две направления. Едното е чисто човешкото желание да се разбере „как стана така”, да се изясни кой и как е сбъркал, за да се стигне до загубата на територии, връщането на които съвсем не се очертава в близка перспектива.

Другото направление обаче е нескритото желание на част от военния елит на Украйна, намирал се на ключови позиции преди Революцията на достойнството, както и на много хора, намирали се на съответните високи позиции в специалните служби, да атакуват загубата на Крим и на териториите в Източна Украйна. За тези висши военни и деятели на спецслужбите, които са загубили ръководните си функции точно около и / или поради Революцията на достойнството е изключително удобно да раздухват дискусията на тема „Кой предаде Крим, Донецк, Луганск и Новоазовск ?”, за да злепоставят хората, които са дошли на тяхно място.

Ако си послужим с известния цитат от Библията, имената на далите интервюта в тази посока са Легион. Достатъчно е човек да се „поразходи” из украинския Интернет и ще открие какво ли не. Ще открие обидени военни, разузнавателни и контраразузнавателни дейци. Ще открие и що-годе обективни анализи, които обаче винаги завършват с купчина камъни в градинките на Турчинов и на Юлия Тимошенко. Желанието за реванш на мнозина „изпаднали в Б група” дейци на силовите ведомства в Украйна, чудесно се съчетава с желанието на цялото общество да знае поименно виновниците за военните и политически поражения на Украйна от 2014 година.

И понеже няма как да се пришие на Порошенко вина за загубата на Крим или за поражението при Иловайск (Порошенко положи клетва като президент на Украйна на 07 юни 2014 г.), от отбора на Зеленский се сещат да питат и за „поражението при Дебалцево”. Тук вече става дума за дребната но ефикасна подлост, умишлено заложена в дискусията на събитията около боевете при Дебалцево.

Не всеки в България си спомня в подробности за войната в Източна Украйна, затова ще поясним събитията с няколко изречения. Дебалцево е гара на железопътната линия Донецк – Луганск. През късното лято на 2014 година, украинската армия предприе мащабно настъпление срещу сепаратистите в Донецка и Луганска област. Последните бяха подпомагани както от руски доброволци, така и от редовни руски части.

В резултата на тази офанцзива беше освободена значителна част от територията ан Донецка и Луганска област, украинската армия се оказа в предградията на Луганск и почти обкръжи Донецк. Крахът на „Руската пролет” беше съвсем предстоящ и тогава руската страна се включи много по-активно в боевете с няколко батальонно – тактически групи от редовната руска армия. На украинците беше нанесено много тежко поражение при Иловайск, след което интензитетът на бойните действия значително спадна.

Точно в рамките на споменатото по-горе настъпение, украинските войски успяха да превземат Дебалцево на 28 юли 2014 година и да прекъснат железопътната връзка между Донецк и Луганск. Образува се дълбок „клин” във фронта на сепаратистите и техните руски съюзници. Това положение на фронта се задържа до месец януари 2015 година, когато бойците на самопровъзгласилата се ДНР, заедно със съответната руска подкрепа започнаха общо настъпление срещу Дебалцево.

Боевете при Дебалцево се предхождаха от своеобразен „отвличащ маньовър” с щурма на летището на Донецк, отбранявано с изключителна упоритост от украинците. В крайна сметка, ДНР-овците, заедно с чеченски наемници превзеха летището, но то беше напълно разрушено, а украинските му защитници получиха прозвището „киборги”, заради изключителната си твърдост.

Самите боеве при Дебалцево, съвсем нямаха за украинската страна катастрофалния характер на битката за Иловайск. Тънката особеност при тези боеве беше, че част от сраженията протекоха, докато в Минск Путин, Порошенко, Меркел и Оланд водеха преговори, които ще бъдат окачествени като „най-дългите преговори с участието на държавни глави в най-новата история на човечеството”. Участници в преговорите свидетелствуваха, че Президентът Порошенко почти на всеки 15 минути е излизал от залата на преговорите, за да се осведомява лично за хода на бойните действия.

Боевете при Дебалцево се превърнаха и в една от най-яростните битки на пропагандната война, водена около събитията в Украйна през последните пет години. „Управниците” на самообявилата се ДНР отказаха да спрат боевете, въпреки срещата в Минск, защото Дебалцево било тяхна „вътрешна територия” и мирните преговори не се отнасяли за него. Путин и особено външният министър Лавров през цялото време разпространяваха фалшиви новини за „обкръжаването” и за „разгрома” на украинците при Дебалцево.

Всъщност, фактите сочат, че бойците на ДНР се сражаваха със солидна руска помощ. Сред руските военни, сражавали се при Дебалцево има дори значителен брой срочно служещи (Виж примерно: https://www.novayagazeta.ru/articles/2015/03/02/63264-171-my-vse-znali-na-chto-idem-i-chto-mozhet-byt-187 ). В Интернет бяха излъчени доста кадри на бойни машини от редовната руска армия, които се бият при Дебалцево. (https://militarizm.livejournal.com/74351.html ) Някои от тях дори не бяха успели да заличат добре опознавателните си знаци.

Поредица от публикации изясняват принадлежността на дошлите на помощ руски войници към части на руската армия от Далечния Изток. (https://censor.net.ua/photo_news/331573/nikakoyi_tsenzury_material_byl_nekorrekten_redaktsiya_novoyi_buryatii_vyrezala_iz_tiraja_polosu_pro), (https://censor.net.ua/news/331254/mat_obgorevshego_pod_debaltsevo_tankistaburyata_on_nahoditsya_v_tyajelom_sostoyanii_minoborony_rf_ne), (https://censor.net.ua/photo_news/327778/po_sledam_rossiyiskih_tankistov_na_donbasse_vyyavlen_komandir_obgorevshego_buryata_spartak_tipanov_fotoreportaj ).

Сепаратистите и руснаците успяха в крайна сметка да превзем Дебалцево. Те обаче не можаха нито да обкръжат, нито да пленят украинците там. Това се признава и от руски специализирани източници. (Виж в: „Оттер Кирилл, Танковый бой под Дебальцево стал адом для ВСУ”, Военное обозрение, Мнения, 20 февруари 2015 г., https://topwar.ru/69410-tankovyy-boy-pod-debalcevo-stal-adom-dlya-vsu.html; статията започва с думите: „Град Дебалцево, за който през последните дни се водиха тежки боеве, окончателно премина под контрола на опълченците. Украинските военни с бой и загуби излязоха от образувалия се котел”).

Нещо повече – поради много ефикасните действия на артилерията на Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), при Дебалцево се образува своеобразно руско танково гробище, кадрите от което обиколиха света. (https://uapress.info/ru/news/show/60233 ).

Боевете при Дебалцево предизвикаха и своеобразна криза в отношенията между самообявилите се ДНР и ЛНР. За ръководството на донецките сепаратисти, превземането на Дебалцево беше въпрос на живот и смърт. За про-руските сили в Луганск, боевете за Дебалцево се оказаха последна грижа и те отказаха да изпратят подкрепления на „братската Донецка народна република”. Наложи се, военното командуване на ДНР да спешава танкисти за участие в уличните боеве в Дебалцево – факт, който беше регистриран дори и от медиите на сепаратистите. („Как брали Дебальцево. Точка зрения участника процесса”, 24. 03. 2015, 14:03:00, виж в началото на раздела „Вместо пролога, просто для понимания”, https://kenigtiger.livejournal.com/1555422.html) Тези събития доведоха до явна конфронтация между вече покойния „вожд” на ДНР – Захарченко и лидерът на ЛНР - Плотницкий. Резултатът беше отстраняването на лидера на ЛНР и „присаждането” на по-приемливи за Донецк ръководители в Луганск. (https://meduza.io/feature/2017/11/24/stydnye-voprosy-pro-dnr-i-lnr-chem-oni-voobsche-otlichayutsya-chto-tam-proishodit )

В крайна сметка, Дебалцево падна и това беше повод за неуморни информационни спекулации и твърдения за Дебелцевски „чували” и „котли”. За разлика от Иловайската катастрофа обаче, в случая с боевете при Дебалцево става дума най-вече за разпространяване на пропагандни „фейкове”, а не за обкръжаване, да не говорим за ликвидиране на украинска войскова групировка.

Нещо повече, боевете при Дебалцево обезкървиха до такава степен сепаратистите от ДНР (въпреки надлежната помощ с бойна техника и личен състав от другата страна на границата), че от тогава до сега настъпателният им порив секна. Някой би казал, че това се дължи на Минските споразумения, но точно боевете при Дебалцево показаха, че когато имат преимущество и се чувстват силни, про-руските сепаратисти в Донецк не се интересуват от никакви споразумения. За тях не е проблем да обявят който и да е участък на фронта за „своя вътрешна територия”, както стана през януари – февруари 2015 година.

В Украйна, най-съществената критика към ВСУ при боевете за Дебалцево, беше свързана точно с неизползуването на изтощението на отрядите на самообявилата се ДНР. ВСУ бяха критикувани за това, че не успяха да организират контранастъпление, което да доведе до превземането на важния населен пункт Горловка. За военна катастрофа при Дебалцево никой не е говорил, освен разбира се руските медии, а каквото и да е сравнение с Иловайск е съвършенно неуместно.

И сега чуваме, че на обществото щяла да бъде представена „цялата истина” за боевете при Дебалцево. Не е нужно човек да е особено мнителен, за да се явят съмнения, че някой ще се опита да докаже личната вина на досегашния президент за загубата на Дебалцево и за възстановяването на пълния контрол на про-руските сепаратисти върху железопътната линия Донецк – Луганск. Ако разбира се, не става дума за ежби на ниво висш команден състав във ВСУ, полетът на фантазията на „отбора на Зе” най-вероятно ще ни сервира подобен следизборен сериал.

 

Съдиите взели решението за национализация на „Приватбанк” искат „импичмънт” на Порошенко

Съдиите, които са взели решението за национализирането на „ПриватБанк“ се обърнаха към Висшия съвет по правосъдието (ВСП) с молба да бъде инициирана процедура за „импичмънт“ на президента на Украйна Петро Порошенко. За това услужливо съобщава самата прес служба на Окръжния административен съд на 23 април 2019 година. Също така, съдиите помолили ВСП да предприеме мерки за осигуряване на тяхната защита от „произволните и противоправни действия на ръководството на държавата“, а прес службата не пропуснала да цитира тази молба.

Прес службата на ВСП също така информира широката публика, че съдийската колегия заявила за натиск от страна на държавното ръководство и се е обърнала към Главната прокуратура и към Държавното бюро за разследвания с молба да се започне наказателно производство срещу Порошенко, а съща така и срещу министъра на правосъдието Павел Петренко и срещу ръководителя на Националната банка Яков Смолий, заради тяхното вмешателство в работата й.

„Съдиите молят да се започне досъдебно производство по отношение на държавния глава, министъра на правосъдието и председателя на Националната банка на Украйна (НБУ) чрез внасяне на съответните сведения в ЕРДР (Единен регистър на досъдебните разследвания), в резултат на което виновните лица ще бъдат привлечени под наказателна отговорност“, се казва в прес съобщението. (Судьи, которые принимали решение по „ПриватБанку“, потребовали инициировать процедуру импичмента Порошенко, Гордон, 23 апрель 2019, 12:54, https://gordonua.com/news/politics/sudi-kotorye-prinimali-reshenie-po-privatbanku-potrebovali-iniciirovat-proceduru-impichmenta-poroshenko-909689.html ).

Съдиите твърдят, че държавното ръководство е направило изявления, които представляват „пряка заплаха за съдебната система на Украйна“. „Коментирайки решенията на съдиите, изпълнителната и законодателната власт са длъжни да избягват критика, която може да накърни независимостта на съдебната власт или доверието на обществото към нея“ е казано в заявлението на съдиите.

„ПриватБанк“ е най-голямата търговска банка в Украйна. Тя беше национализирана на 19 декември 2016 година. Бившият акционер в банката – Игор Коломойский многократно е заявявал, че след президентските избори се надява да получи компенсация заради национализацията на „ПриватБанк“ – „в един или друг вид“. Също така Коломойский е давал да се разбере, че не смята да си връща собствеността и прекия контрол върху банката, но иска да получи 2 милиарда американски долара от капитала на банката.

Игор Коломойский е един от най-богатите украински граждани, съсобственик на бизнес групата „Приват“. Според списание „Новое время“, той заема пето по ред място сред най-богатите украински граждани със своето състояние, което в момента е около 1,6 милиарда долара. Коломойский подкрепи втория Майдан и Революцията на достойнството и участва дейно в отразяването на агресията срещу Украйна в нейните източни области. През 2014 – 2015 година, той ръководеше Днепропетровската областна държавна администрация, но поради възникнал конфликт с президента Порошенко, подаде оставка и замина зад граница. До скоро живееше в Швейцария и Израел, но се завърна в Украйна след президентските избори. Той заяви, че ще се върне в Украйна след официалното встъпване в длъжност на Зеленский.

На 18 април 2019 година, буквално миг преди да се проведе втория тур на президентските избори, Киевският окръжен административен съд удовлетвори иска на Коломойский срещу Националната банка на Украйна (НБУ) и срещу правителството. С решението на съда на практика се признава незаконността на национализацията на „ПриватБанк“. В НБУ заявиха, че ще обжалват това решение. Министерството на финансите на Украйна също заяви, че ще подаде апелативна жалба срещу решението на Окръжния административен съд.

На 24 април 2019 година, депутатът от Върховната Рада, принадлежащ към групата на Блока на Петро Порошенко – Алексей Гончаренко окачи на вратите на Мариинския дворец в Киев, рлакат, на който е изобразена целувка между новоизбрания президент Владимир Зеленский и украинския финансов „могул“ – Игор Валериевич Коломойский. За съжаление, най-младите най-вероятно няма да забележат, че плакатът всъщност е реплика на много по-стара снимка, на която съветският лидер Леонид Брежнев се целува по почти еротичен начин с лидера на тогавашната Германска демократична република – Ерих Хонекер. Самият Алексей Гончаренко написа във Фейсбек профила си:

„Представих пред Мариинския дворец картината с целувката на Зеленский и Коломойский. Избраха за президент Зеленский, но кой реално е президент? Това е въпросът. Аз така разбирам нещата – Мариинският дворец ще бъде преименуван на Коломойски дворец. И ще си заживееем. Сам по себе си, със своята целувка Зеленский връща към живот Коломойский. Чакаме сега, какви контрибуции ще заплати народът на Украйна на Игор Валериевич“. (https://www.facebook.com/alexeygoncharenko/posts/2305836976122193 ).

По време на кампанията за президентските избори, президентът Порошенко многократно заявяваше, че в случай на победа на Владимир Зеленский на изборите, Коломойский възнамерява да си върне собствеността над „ПривтБанк“ и Украйна ще бъде заплашена от икономическа криза. Междувременно, на 19 април 2019 година, НБУ съобщи, че Окръжният съд се е произнесъл с още едно решение срещу държавата по повод национализацията на „ПриватБанк“.

Тук коментарът трябва да е съвършенно лаконичен. Уплашени до смърт, че на власт идва човек, който е смятан за протеже на Коломойский, съдиите взели решението за национализацията на „Приватбанк” хвърлят сред обществото бомбастичното искане за „импичмънт” на Президента Порошенко. Не става ясно за кога ще „импичват” Порошенко, след като встъпването в длъжност на Зеленский е предстоящо, но важното е да се направи добро впечатление на новата власт.

 

Някои непретенциозни заключения

Сходствата между цели етапи в развитието на политическия процес в Украйна и в България е несъмнено. Близката менталност на двата народа и редица сходства в исторически и геополитически план, предопределят тези сходства.

Днес, след избирането на Владимир Зеленский за президент на Украйна, изхождайки от българския исторически опит, бихме могли да очакваме няколко неща.

На първо място, ще има мощен тласък към отричане на всичко, направено по времето на президентството на Порошенко. Определени сили ще се опитат да пренасочат тази „вълна на отричане” към всичко, произлязло като резултат на Революцията на достойнството.

От друга страна, историческият опит сочи, че инерцията на сродни обществени промени е огромна. Споменатите промени може и да не са свързани с толкова жертви, колкото Революцията на достойнството, но са с подобен емоционален заряд. Тази инерция ще продължи да тласка Украйна към членство в ЕС и в НАТО, подкрепяна от силни обществени настроения.

Самият Зеленский, подобно на Симеон Сакскобургготски през 2001 – 2005, а и подобно на Сергей Станишев през 2005 – 2009 година ще бъде принуден да следва тази посока на обществените настроения. Да се отрече приносът на Порошенко за оцеляването на украинската държавност, за развитието на въоръжените сили на Украйна, за провеждането на определени реформи в страната е много лесно. Не е никак лесно обаче да се застане на пътя на набралото скорост ДОизграждане на украинската нация и срещу течението в ДОсъграждането на украинската държавност.

Още повече, че за разлика от страните от ЕС, където се води политическа битка между про-европейските сили и националистическите формации от различни нюанси, в Украйна между про-европейците и националистите има много повече допирни точки и несравнимо по-голямо поле за сътрудничество.

Затова Зеленский и неговите ментори, които да са те, ще бъдат изправени пред необходимостта да следват принципната философия на политиката на Порошенко, поне що се отнася до европейската и евро-атлантическата перспектива на страната. Обещанията за бързо приключване на войната в Източна Украйна също вече са история. Зеленский и компания, поне за сега се върнаха в официалното русло на досегашната украинска политика. Ако излязат от него, има огромен шанс да излязат и от политиката като цяло.

Българският исторически прецедент от 2001 година показва, че „вулканичното изригване“ на новата политическа сила, дошла да отстрани реформаторските сили от властта, трая доста кратко. За около шест месеца, Националното движение Симеон Втори буквално се срина в очите на избирателите. И тогава, както и сега (на президентските избори) в Украйна, реформаторските сили бяха на второ място, с много по-слаб резултат, но все пак – втори. Ако на шестия месец от управлението на НДСВ, демократичната опозиция в лицето на Обединените демократични сили (ОДС) беше предизвикала парламентарна криза, може би щеше да се стигне и до предсрочни избори.

Тогава обаче, политическата сила, елиминирала реформаторския фактор от изпълнителната власт в България, ползува един неочакван бонус, който Зеленский днес със сигурност няма. През 2001 година, лидерът на ОДС – Иван Костов, който беше министър-председател от 1997 до 2001 година, изпадна в странна психологическа депресия, която се трансформира в политическа депресия за ръководената от него демократична коалиция. Иван Костов просто замлъкна, престана да комуникира с обществеността и по този начин даде огромно предимство на своите собствени екзекутори.

Отделен въпрос е, че на няколко пъти и по време на управлението на НДСВ, начело със Симеон Сакскобургготски и на така наречената тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС), начело със Сергей Станишев, опозицията в България спираше свои настъпления срещу управляващите в името на политическата стабилност, заради лелеяното и очаквано влизане в ЕС.

Подобен политически комфорт със сигурност няма да бъде осигурен на Зеленский. По всичко личи, че Порошенко няма намерение да изпада в никакви депресивни състояния, нещо повече, той вече заяви намерението си да продължи политическата си битка на предстоящите парламентарни избори с поглед към следващите президентски избори. (https://gordonua.com/news/politics/poroshenko-gospod-pomozhet-i-ya-vernus-na-dolzhnost-prezidenta-924463.html ). Последва участието на партията на Порошенко – „Европейска солидарност“ на предсрочните избори за Върховна Рада на Украйна, както и едно фундаментално негово интервю през „Украинска правда“, от което се вижда, че той и политическата му сила тепърва ще играят важна роля в Украйна. (https://www.pravda.com.ua/articles/2019/08/1/7222417/ ).

Дори и най-яростните противници на Порошенко, които взеха най-дейно участие в създаването на общия фон за изборите на тема „Цялата власт е корумпирана и за това е виновен Порошенко“, признават, че досегашния президент на Украйна е не просто много опитен политик, но е и изключително корав боец. Едни изтъкват, че Порошенко „има много здрав гръбнак“, други изтъкват, че „той има топки“.

Дори и менторът на Зеленский – бизнесменът Игор Коломойский, в интервю за руската информационна агенция РБК, на въпрос за оценката му за президентския мандат на Порошенко, отговори много ясно: „Ами, с основната задача той се справи – спаси страната от Вас. Когато дойде на власт, Крим вече го нямаше, Донбас вече беше завзет де-факто. Той спря агресията. Аз мога да го критикувам както искате, но не и пред Вас. Ние вътрешно ще си изясним нещата сами“. (https://www.rbc.ru/politics/06/08/2019/5d42dbad9a7947887624fff0 ).

На всички е ясно, че в този случай, нещата в Украйна няма да се развият, както в България. Новата власт няма да получи обидено мълчание като подарък от старата власт. Напротив, политическото състезание ще продължи и по принцип това ще бъде добре за политическите процеси в Украйна. Важното е да не се стига до самоцелни разрушителни действия, каквито през последните дни не липсват.

Стратегията на Порошенко и съмишлениците му беше формулирана от представителката на досегашния президент във Върховната Рада, по време на брифинг в парламентарните кулоари:

„Всичко ще зависи от това, каква позиция ще заеме президентът Зеленский. А ние за сега не чуваме тази позиция. Изборите приключиха, наближава моментът на встъпване в длъжност, става сериозни събития извън границите на Украйна. И ние не чуваме нито една дума от новоизбрания президент … Всичко ще зависи от това, какъв курс ще възприеме отборът на Зеленский. Ако това ще бъде продължаване на курса към европейска идентичност и към евроатлантическия съюз, ние ще го поддържаме конструктивно. Ако видим дори и минимално отстъпление от курса, избран от президента Порошенко и неговия екип, ще заемем конструктивно опозиционно становище по тези въпроси“ (https://www.youtube.com/watch?v=P-ypHV6Yovc  ).

От Блока на Порошенко приложиха и нова за Украйна технология на формиране на партийните листи за предсрочните парламентарни избори, чрез предварителни избори – използваният и у нас в по-стари времена американски специалитет – популярните „праймърийз“. Това беше обявено за първи път в съобщение във Facebook от 23 април 2019 година на Владимир Горковенко - завеждащ отдел в Главния департамент по информационната политика на Администрацията на Президента на Украйна (https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=2193211994049748&id=100000829056947  ).

Очевидно Зеленский и неговият отбор си дават сметка, че ако не са особене внимателни ще дадат много козове на опонентите си и ще бъдат бити на територия, на която Порошенко се чувства изключително удобно, поради личния си принос за оцеляването на украинската държавност и за нарастването на отбранителния потенциал на Украйна. Символичен е фактът, че на Зеленский му се наложи да смени името на страницата си във Facebook и тя вече е на украински и се нарича „Володимир Зеленський“.(https://hromadske.ua/posts/vladimir-teper-volodimir-zelenskij-zminiv-imya-u-facebook ).

Една от първите бързи схватки между новия президент и силите на Порошенко във Върховната Рада бяха опитите за искане на оставка на председателя на Парламента – Парубий и за предизвикване на предсрочни избори. С оставката на Парубий, Зеленский не успя, но победи в по-важната битка за разпускането на Радата и за предизвикване на предсрочни парламентарни избори. По последния въпрос, Зеленский получи известна помощ и от средите на украинското правосъдие.

За голямо съжаление на украинците, имаме основание да смятаме, че състоянието на тяхната съдебна власт е плачевно – в сравнение с него, българското правосъдие изглежда безкрайно честно и неподкупно. Така че, в пътя на Украйна към НАТО и най-вече към ЕС ще наблюдаваме повторение на един стар, леко втръснал на публиката но изключително важен сюжет – опитите за реформиране на съдебната власт. Ако самите украинци не се сетят за тази необходимост, то от Брюксел ще ги подсетят … 

Публикувана в Гледища

Нямам представа дали съществува система, която обективно (с числа) да измерва различни сегменти от действията на политиците. Както се мери силата на земния трус, така, примерно, по 10-степенна система да се определя нивото на състоятелност на дадено политическо решение, действие или предложение.

 

Ако имаше, то веднага бих измерил с нея предложението (по магически бърз начин прието от бюджетната комисия на първо четене) на премиер министъра Борисов за почти премахване на субсидиите за политическите партии. Мисля, че „премахване“ не е пресилено да се каже, предвид предложения символичен лев на спечелен глас.

 

При всички положения притеснителните моменти в това предложение са много повече от успокояващите и вдъхващи разумност и позитивизъм.

 

На първо място сме притеснени от мотива за тази хрумка (извинявам се за неуважителното отношение). Сигурно си мислите, че водещо е желанието за облекчаване на бюджета и пренасочването на тези 16-17 спестени милиони към благородни начинания? Звучи красиво, но вероятно не е.

 

Това спонтанно решение е предизвикано от поредното поставяне на ГЕРБ „на топа на устата“ след установеното от хората на Слави Трифонов безобразие с надвишените субсидии, които партиите са „лапали“ ежегодно.

 

Явно лимитът на търпимост при Борисов е достигнат след няколкото „гейта“, предшествали евроизборите и поредните обвинения към ГЕРБ, а и исканата оставка на финансовия министър (какво нахалство!), са прелели чашата.

 

Напълно достатъчно, за да предизвика средно по мощност премиерско изригване от вида - „Сега ще видите вие…“. Още повече, че Борисов е сериозно облекчен от проведения преди години референдум по хрумката на Слави, на който хората, смея да твърдя - напълно неинформирано, гласуваха за орязване на партийните субсидии. Той просто за пореден път следва „волята на народа“.

 

Значи, да повторим – първото притеснение е заради начина и повода, които накараха Министерски съвет (респективно Бойко Борисов) да предложи държавната субсидия за партиите, преминали 1 процент на парламентарни избори да стане от 11 на 1 лев на спечелен глас.

 

Защото със скоростта, зададена от Борисов на подчинените му депутати – и ако се намери мнозинство в пленарна зала, то до седмица-две бюджетният закон ще бъде променен.

 

Огромна е темата какво става след подобно намаляване на субсидиите. Дебатът минава през дискусията какви са реалните нужди от ресурси на една партия, за да може адекватно да функционира „на ползу роду“. След това се тегли чертата и се смята новата субсидия какви дефицити ще предизвика в партийните банкови сметки и как те ще бъдат преодолени.

 

Най-сериозният мотив на противниците на орязването на субсидии е, че партиите, които са в управлението на държавата ще са принудени да преглътнат зависимости от тъмни финансови субекти, олигархически структури и други такива „изчадия адови“. Само дето те и сега са в подобни взаимоотношения и на това именно се дължи непрекъснатия ни цъфтеж.

 

Иначе е логично – ако вместо 11 милиона лева за година, вземеш един милион, то по някакъв начин трябва да си набавиш останалите, или поне част от загубеното. Едва ли е възможно да се разчита вече на „членски внос“. Първо партиите имат минимална твърда и официална членска маса и второ хората не обичат да им се бърка в джобовете, дори и да са „верни синове и дъщери на партията“. Все пак, най в свои води ще бъде БСП, която и в момента има добре функционираща система за събиране на пари от своите членове.

 

Разбира се, из Европа има много модели на партийно финансиране, които могат да ни бъдат от полза, но след вчерашната диагноза, поставена ни от холандския външен министър, то едва ли ще имаме силите да ги приложим. Пример – повече от десет години не успяваме да приемем какъвто и да е закон за лобизма, който в подобна ситуация можеше да е от голяма полза.

 

Има партии с прекрасни имоти, придобити през годините, които могат да спасят положението. Или, както си призна Борисов за прохождането на ГЕРБ в зората й – фондации, най-вече чужди, които по една или друга причина са готови да помагат и финансират. Но това са кръпки и временни мерки, а не система и модел, по които партиите да могат да функционират в състояние на символична подкрепа от държавата.

 

Но, както винаги, ние нехайно сме сложили каруцата пред магарето и безгрижно се готвим да поемем на път.

 

На какво разчита премиерът и партиен лидер Борисов. На аплодисментите на хората, които отървава от бремето да хранят партиите? Сигурно, той обича аплаузите, които почти винаги заглушават обвиненията в популизъм, отправяни му от опозицията.

 

Но ГЕРБ е много голяма партия, свикнала да разполага със сериозен ресурс за своята дейност. Не се ли прострелва в крака с лишаването си от държавно финансиране? Вероятно не. В банковите й сметки сигурно има доста милиони (някъде беше цитирано колко), след като на последните няколко парламентарни избора ГЕРБ стигаше до доста добри резултати, които й осигуряваха сериозни постъпления. Така че „гражданите“ могат да изкарат доста време със спестеното, особено ако позатегнат колана (макар да усещам известна наивност в това си твърдение…).

 

Ударът обаче ще е преди всичко по малките партии с големи амбиции и тънки банкови сметки. Чиито харчове не са чак толкова по-дребни от тези на ГЕРБ и БСП, примерно. Защото и те дават заплати, и те ползват социолози и прочие такива, и те трябва да дадат по някой лев за „преференцийка“ и т.н.

 

Нищо чудно част от тях да изчезнат от политическото ни театро по финансови причини. Дали пък това не е целта?

 

Защото има и друго вероятно предположение. Борисов, като умел играч, обичащ тънките маньоври, лесните дузпи и играта на мрежата в тениса, да е преценил, че предложението му няма как да мине. И точно при това развитие на нещата ще е най-голямата му победа – хем пребогатото финансиране ще остане, хем ще има много поводи да атакува останалите партии, гласували „против“, хем той целият ще е в бяло. Стратегия, достойна за Сун Дзъ и то най-вероятно без премиерът да е чел „Изкуството на войната“.

 

Но, ако случайно пък промените в закона минат, то предлагам родолюбивите политици да „режат докрай“. Нека преизчисляването на субсидиите по формулата „лев=глас“ да обхване годините от референдума на Слави до момента. И разликата от десетте лева на глас да бъде върната от всички, получавали пари.

 

Звучи утопично, нали. Какъвто е обаче и начинът, по който това предложение се прокарва в парламента.

Публикувана в Гледища

Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина” – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада” незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като NEWS.bg .

 

От друга страна, тези които протестираха горе - долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото”, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай, би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.

 

За сега, изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилнота движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.

 

Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима”, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че, сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят ...

 

Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод, на самия екс вицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.

 

Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар”, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на екс вицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно, този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.

 

Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действува в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите” му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе” на балансираното политическо говорене.

 

Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер, за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.

 

Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история, политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това, трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ” на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо.

 

Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност” е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоче, че днес у нас, да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно за уважение.

 

Според масовите настроения, политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото и представява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени” (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди”), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.

 

Дори само масовата употреба на „термини” като: „толерасти”, „либерасти”, „Еврогейски съюз” и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора, толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и за свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас ...

 

Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.

 

Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна” политическа коректност е просто ... доброто възпитание.

 

Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва „да карат направо”. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене”, могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ”, говоренето „право куме в очи” (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор) ние няма от къде да знаем.

 

Съвсем друга, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов е въпросът, че той успя да направи и други гафове и „фалове”. На тях обаче някак си, никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.

 

Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно пристигна в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.

 

Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш” за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.

 

Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии - за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя”.

 

В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Специално при г-н Марешки, подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка, най-разумното, което може да прави е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите, „прояви на обич” от страна на ощетените самоназначили се монополисти.

 

Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.

 

Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии - най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни”. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.

 

И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговият политически избор, да се опита да търси политическа перспектива на „полето” на евроскептицизма. На много хора, това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.

 

Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля” е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти”.

 

Поне за сега, няма никакви сигнали, че между тях и „Воля” може да има сработване. Напротив, в кулоарите на Парламента се водят дискусии за някакъв Кокал с главна буква. Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти”. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля” е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша”, врели и кипели.

 

Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си” в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. При това, времената са такива, че въпросните „другарчета” вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.

 

Създателят и едноличен лидер на „Воля” тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз” за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.

 

От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш, какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.

 

В момента от една страна, „Воля” не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време, „Воля” и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на анти-европеизма няма практическа стойност.

 

От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш” някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето” в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля” като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация, г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил - по линия на действия, а не на приказки.

 

Но точно тогава за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля” се е самоидентифицирала като част от анти-системното и анти-европейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент”. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение”.

Публикувана в Гледища
Сряда, 10 Май 2017 20:42

Столът на Слави Тр.

Слави Трифонов се пристрасти към писмата. Напоследък шоуменът явно е открил епистоларната форма на общуване, като я е избрал за свой модел на поведение.

 

С едни писма той отправя ултиматуми и заплахи, с други размишлява по наболели обществени проблеми, има и такива, от които не се разбира за какво иде реч.

 

Лайтмотив обаче в тях е, ако можем така да се изразим – мажоритарната мечта. Внушил си е Слави, че са се случили неща, изискващи задължително да бъде променена изборната система в мажоритарна посока и това е. Започна да копае и не спира.

 

Конкретен повод за настоящите размишления е последното му, прясно-прясно писмо, сведено на вниманието на обществеността след 6 дни седянка пред парламента.

 

Ако проявим чувство за хумор, можем да отбележим, че дори Господ на седмия ден си е починал, за разлика от Слави, който неуморно сяда и пише писмо.

 

Ето го:

 

„Явно да приемеш волята на суверена, изразена в Референдум, е нещо много сложно. Поне така изглежда според действията на българските депутати. А всъщност е толкова просто. Има референдум. Суверенът се е произнесъл категорично. Депутатите го приемат. И... както казва един популярен български боксьор - "продължаваме напред".

 

Днес началото на приемането на волята на 2 милиона и половина българи бе дадено. Сложно или просто - но беше започнато. И сега ще стане ясно дали това е театър, с цел трупане на народна любов или са реални действия, с цел приемане на мажоритарния избор в два тура, намаляване на държавната субсидия на един лев и задължително гласуване на избори и референдуми. От действията на депутатите през следващите два месеца ясно ще се види кои са там, за да работят в интерес на хората и кои са там, за да работят за своя собствен интерес.

 

Нищо не е приключило и нищо не е свършило“.

 

Контекстът е внесеният от ГЕРБ законопроект в новия 44-ти парламент, който променя Изборния кодекс, както изискват въпросите от референдума – мажоритарни избори в два тура и почти премахване на партийната субсидия, която да стане 1 лев.

 

Авторът на писмото обаче доста прозорливо се усъмнява дали действията на герберите не са театър и затова приключва посланието си със заплашителната форма – „Нищо не е приключило и нищо не е свършило“.

 

В същност, действието на ГЕРБ не е театър, а по-лошо - ход на една вече много опитна политическа сила, владееща добре политико-административните хватки, с които не само излиза чиста от завързана ситуация, както в момента, но успява да постави политическите си партньори и опоненти в деликатно положение. Нещо от рода на Пилатовото умиване на ръцете…

 

Препоръчваме на Слави да си вземе много удобен и здрав стол, защото след известно прекъсване ще му се наложи да поднови седянката пред парламента.
Простата причина е, че внесените промени в избирателната ни система няма да минат. Което ще е справедливо, тъй като над 4 милиона българи не са гласували „за“ подобни промени. Много е елементарно наистина.

 

Всичко опира до аритметика на гласуването, като в най-лошия за Слави и сценаристите му вариант ще са необходими 121 гласа, за да се окажем в мажоритарна ситуация.

 

Ясно е, че само гласовете на депутатите от ГЕРБ са крайно недостатъчни. Патриотите са против и ще гласуват така. Логично е „Воля“ на Марешки също да са против, тъй като за тях мажоритарни избори означава нулев шанс за ново влизане в парламента. Остават БСП и ДПС. Социалистите се тупнаха в гърдите, че уважават волята на народа. (Коя воля обаче – на 2,5 млн., които гласуваха „за“ на референдума или на останалите 4 милиона, които са против или „въздържал се“ ?). Но хората на Нинова пък са против посочения тип мажоритарна система, да не говорим за орязването на субсидиите.

 

Остава ДПС, но с неговите 25 депутати, прибавени към 95-те на ГЕРБ, се получава точно 120 – с един по-малко от необходимата бройка за прокарване на проектозакона. Разбира се винаги може да се врътне една игричка с кворума, така че първоначалната регистрация да направи възможно дадено решение да се приеме от пленарна зала с много по-малко от 121 гласа.

 

Но за този сюжет са нужни доста „ако“-та. А и трябва да се повтори – ГЕРБ внасят законопроекта не с цел приемането му, а като демонстрация на принципност, последователност и т.н, и т.н. Освен това командата на Борисов не обича протести срещу себе си, особено ако управлява. Колкото и кротък да е до момента Слави, властта се чувства дискомфортно.

 

И накрая да припомним. Мажоритарната система, натресена ни като опция от референдумните популисти е опасна и няма да ни донесе нищо добро. България ще се разпарчетоса на 240 едномандатни района, които – като прибавим и ниската изборна активност, стават още по-малобройни и ще се окаже, че всеки уважаващ себе си местен олигарх може да осигури влизането в парламента на посочен му или избран от него кандидат.
И тогава, както обича да се изразява суверенът (същия, за когото пише Слави по-горе) – ще цъфнем и вържем.
Затова – по-добре Слави на стол пред парламента, отколкото мажоритарна избирателна система.

Публикувана в Гледища
Сряда, 29 Март 2017 03:21

Кой беше Слави Трифонов?

Станислав Трифонов, по известен като Слави Трифонов или „Дългия“, от много време ходи по ръба. Най-вероятно осъзнато, тъй като е опитен телевизионер и продуцент.

 

Обратното би било притеснително и смущаващо.

 

Шефът на „Шоуто на Слави“ няма как да не е предполагал, че в един момент тенджерата ще прелее и някъде ще даде накъсо.

 

Дори може да се твърди, че bTV го изтърпяха много повече от нормалното.

 

В тоя ред на мисли беше напълно задължително да вземат решение за спиране на това шоу, полупревърнато от водещ и сценаристи в публицистично предаване, надхвърлящо значително формАта на политическа и друга сатира.

 

Иницииране на референдум, рекламирането му, внушения, призиви и заплахи – всичко това се лее месеци наред от ефира, докато в същото време шефовете на телевизията демонстрираха завиден стоицизъм и търпение.

 

Дали Слави слиза завинаги от ефира на bTV не се знае, все пак са намесени договори, ангажименти и пари. Но както е видно, шоуменът (дали все още е адекватно това негово определение при положение, че той неприкрито си политиканства?) няма намерение да сваля гарда и да се отказва от фикс-идеята за мажоритарни избори.

 

В такъв случай разводът му с телевизията е сигурен. Това за известно време може и да го направи „мъченик“ и би му помогнало да увлече някакви маси за евентуални протести, на които обаче не трябва да бъде обръщано никакво внимание. Защото не може да има по-лумпенски натиск от този, който в момента Трифонов налага спрямо още несъбралия се парламент. След цялата тази поредица от извънредни избори да искаш нови и то по някаква авантюристична мажоритарна система си е диагноза.

 

На Слави и предаването му никак няма да е комфортно, ако слязат от ефира на bTV, тъй като едва ли друга медия може да му осигури ресурс, близък до този, с който в момента разполага. Чу се, че някаква кабеларка от Бургас го кани. Смях. От големите телевизии не е реалистично да очаква оферта, освен ако не преформатира шоуто си в някакво публицистично предаване и да кандидатства с него.

 

В интерес на истината, едва сега Трифонов ще попадне в нормална и реална обстановка и ще му се наложи да агитира и отстоява идеите си без помощта на праймтайма на национална телевизия.

 

При всички положения Слави сгреши и обърка тактиката. Щом толкова му се иска, трябваше да поеме дълбоко въздух, да остави телевизията, да сформира партия и сега твърде вероятно щеше да е в парламента. Където много по-лесно – и където му е мястото, можеше да се бори за мажоритарната си кауза.

 

Сега е твърде късно, проблемите в държавата се трупат и трябва да се върши работа. Трифонов просто не е включен в дневния ред, това е.

 

А и за какво? Настоящата проекция на мажоритарно избиране – преференциите, показаха за пореден път сериозни дефекти, някои от които комични. А и да припомним – за пореден път, „референдумът на Слави“ успя единствено защото се проведе заедно с президентския вот. Ако не беше така, резултатът му щеше да е тъжен и жалък. Факт.

Остава да разберем с какво bTV ще запълни овакантеното място в програмата си и да проверим каква е зависимостта между ефирен образ и популярност. С други думи – кога ще започнем да задаваме въпроса – „Кой беше Слави?“.

Публикувана в Гледища

Конституционният съд поокастри плевела „задължително гласуване“, появил се в Изборния кодекс от дръзновението на така наречените патриоти в миналия парламент.

 

Безславен край на една глупава идея, тръгнала преди три години от доскорошния президент Плевнелиев.

 

Станахме малко по-нормална държава. Но малко.

 

Конституционните съдии не отмениха напълно унижението за българския гласоподавател, но с акта си все пак подчертаха несъстоятелността на подобни решения.

 

Обявявайки за противоконституционни санкциите, предвидени в кодекса за негласувалите граждани, КС на практика превърна чл. 3 от Изборния кодекс в абсолютно излишен, като присъствието му дори вече е комично.

 

Редно е следващите законотворци напълно да го изхвърлят, тъй като в момента ситуацията е малко абсурдна. От една страна законът ни задължава да гласуваме, без обаче да ни наказва, ако не му се подчиним. Така гласуването зависи единствено от желанието ни, чувството за отговорност и гражданска активност. Както беше преди и както е редно да бъде.

 

Ако искат активност и опашки пред урните, политиците да се напрегнат малко и да убедят избирателя, че има смисъл от гласуването му. Това обаче не е лесно, тъй като е свързано с по-малко приказване, но с повече работа, която да превърне в реалност изречените обещания. Свързано е и с повече морал и личен пример.

 

Недоразуменията, които витаят около избирателната ни система не свършват обаче със задължителното гласуване.

 

Сериозно сме застрашени от вероятността да бъде въведен мажоритарен избор на депутати и то с абсолютно мнозинство в два тура. Благодарение на „референдума на Слави“, провел се заедно с президентския вот, сега някои среди, а и самият шоумен, засилват натиска зададените въпроси в него веднага да бъдат вкарани в Изборния кодекс от бъдещите депутати.

 

Да припомним, освен за мажоритарното гласуване народът бе попитан и за премахването на партийните субсидии, и за… задължителното гласуване. По последния въпрос днес стана ясно какво мисли конституционният съд.

 

Но първите два, особено в комбинация, биха означавали (колкото и изтъркано да звучи), че настоящата и бъдеща олигархия ще се настани много трайно и особено уютно в българския парламент.

 

Основната цел на мажоритарното гласуване – изчезването на малките партии от парламента, което ще позволи по-лесно постигане на управляващо мнозинство, е разбираема, но избраният начин за постигането й е вреден и опасен. Защото причината за роенето на партии не е системата на гласуване, а ширещата се тотална безпринципност сред политиците ни (доказателство – настоящите кандидат-депутатски листи). Тя кара хората в разочарованието си непрекъснато да търсят нови и нови месии, които да ги изведат от блатото.

 

Впрочем спокойно може да се твърди, че бламираното от КС задължително гласуване изигра доста сериозна роля за масовостта на отминалия референдум, присламчил се удобно към изборите за президент.

 

Чул недочул, изплашен от санкциите, гласоподавателят отиде доста многобройно до изборните секции, като рекордната активност се оказа една перфектна патерица за допитването до народа. Което при други обстоятелства можеше и да не мине санитарния праг от 20 процента.

 

Ако в някакъв момент, който би бил щастлив за нас, политическата ни класа вземе, че потърси причините за хаоса у нас най-вече в себе си и се направят необходимите експертни и морални корекции, то тогава подобни промени в начина на гласуване и избиране на управляващи ще се окажат напълно излишни.

 

Звучи елементарно, но явно граничи с невъзможното – крайно време е политиците да спрат с напъните да нагодят системата спрямо себе си, своите амбиции и комплекси. Напълно справедливо е да поискаме ТЕ да „влязат в релсите“ на обществения интерес.

Утопия.

Публикувана в Гледища

Четох някъде, че трагедията в Хитрино тествала човещината и съпричастността на хората. Благодаря от такива тестове.

 

Съчувствието и оказването на незабавна безвъзмездна помощ е задължителна реакцията на всяко нормално общество и видяхме, че, Слава Богу, българите са състрадателни и хуманни в подобни изпитания. Но все пак, това не е природно бедствие, а инцидент, довел до човешки трагедии, предизвикан от човешко нехайство и безхаберност.

 

Едно е вярно, Хитрино ни напомня кои са истинските ценности, кои са истинските загуби и болки и колко несъстоятелни са редица от ежедневните ни емоции и щения.

 

Газовата бомба, опустошила малкото шуменско село, показа и комичната маловажност на политическата бомба, стоварила се над страната след президентските избори. Но докато обаче спасителите с риск за живота си помагат Хитрино да започне бавното завръщане към нормалността, така наречените наши политици методично и неуморно ни готвят своите нови бомби.

 

Ще подминем вторнишкото дръзновение на част от реформаторите, които приеха управленски мандат, който няма кака да осъществят.

 

Идните дни ще покажат каква е била врътката. Дали от благодарност към президента, че ги върна - макар за кратко, към славните сини дни преди 19-тина години, те услужливо му дават още седмица, която ще му помогне да избегне конфуза да прави служебен кабинет с 20 дни живот. Това директно означава, че настоящите министри, сред които и доста реформатори, ще поуправляват до 22 – 23 януари.

 

Или просто приемат мандата с опит да го превърнат в някакъв трамплин за идващата през март предизборна кампания. Ще изчакаме търпеливо и ще видим.

 

Нека обърнем внимание обаче към една сериозна социологическа агенция, която преди дни даде отговор на въпроса какво трябва да направи Слави Трифонов, за да стане едва ли не премиер на страната. Оказва се много просто – да съумее да създаде партия и да се яви на предсрочния вот напролет.

 

Въпросната агенция му отрежда директно първо място в бъдещия парламент, изпреварвайки политически мастодонти като ГЕРБ и БСП. Чудо на чудесата. Или пък не – повод за кошмарни изводи за българския избирател, казвам го, колкото и да е силно внушението, че гласът Народен е глас Божи.

 

Или въпросните социолози безобразно лъжат като една тяхна колежка, която 2013-та направи смехотворна прогноза и бе изхвърлена от социологическата общност, или нещо страшно става в обществото ни.

 

Не се заблуждавайте от така наречения успешен референдум, иницииран от Шоуто на Слави и неговите сценаристи. Дори да бъда заподозрян, че не се прекланям пред волята на суверена твърдя, че половината от гласувалите „да“ на въпросите, ако бъдат спрени на улицата, или пък в частен разговор с познати, ще изразяват мнение, противоположно на вота си.

 

Излиза тогава, че след цели 27 години усилен демократичен преход, ние сме готови да направим № 1 в парламента хора, познати ни от ТВ шоу и от получалгазирани концертни сцени. Това показва пълния провал и несъстоятелност на политическата ни система, изградена до момента. Както и явното отчаяние на народа, който отново е готов да заложи на герои еднодневки, защото са интересни, говорят отракано и могат да пеят и свирят, примерно. С риск да се проявя като силно недемократичен тип, ще си пожелая Слави да не направи партия. Защото няма да е логично и въпреки евентуалната еуфория, ще задълбочи напълно заслужените ни комплекси.

 

Има обаче и по-лошо. Слави не е сам. Един друг съвременен герой, успял да сътвори малко чудо в политиката ни – с много пари, разбира се, е готов да прави още и нови чудеса. Почти като заплаха трябва да възприемем ищаха на евродепутата Бареков да прати в небитието досегашната си партия и да създаде нова. Нещо повече, тя нямало да бъде нито лява, нито дясна - ужасно банално и изтъркано, но на това шопът съвсем на място би се провикнал, че такова животно няма. Явно е много модерно да се търси митичният център, където се пресичат „чакрите“ на хорските надежди. Това виртуално пространство обаче е пренаселено от настоящи политически субекти, които твърдят, че били в центъра – равноотдалечени от паразитните ляво и дясно.

 

Бареков обаче е на друго мнение. След като с отпрашването си за Европарламента обрече на гибел предишната си партия, стигнала до депутатските кресла, сега – странно откъде тази енергия, е готов да атакува повторно сградата срещу коня. Ако, не дай Боже, се случи, сблъсъкът Трифонов – Бареков ще е шоу, заслужаващо праймтайма. Само да не ни излезе през носа, както се случва почти винаги.

 

Каквото и да говорим, най-вероятно ще станем свидетели на трескаво създаване на партии. Дори горните двама да ни пожалят, други няма да го направят. Странно защо бившият правосъден министър не си избере някоя от актуалните десни партии, а ще трябва да прави нова. Също така и Радан Кънев. Може би и Марешки се готви, изкушен от парламентаризма и резултата си от президентския вот.

 

България вече е набъбнала с няколкостотин партии, а идат и още. И тъй като целта на всички е благоденствието на народа, би трябвало тук да е раят на земята, всички да сме братя (а не братовчеди, както разкри Иван Костов преди много години) и благата да ни заливат отвсякъде.

 

Но картината е друга. Село Хитрино, близо до Шумен…

Публикувана в Гледища

Новият директор на бТВ Павел Станчев е поставил няколко условия на Слави Трифонов. На среща между двамата Павел Станчев ултимативно е наредил на Трифонов да прекрати с политическото говорене, или да си къса договора с медията. Водещият на “Шоуто” е бил уведомен, че се променя часът на вечерните новини от 22 ч на 22,30 чq която влиза в сила съвсем скоро ,а предаването на Слави ще започва eдва след емисията и прогнозата за времето. Стартът на предаването е след 23 часа, на мястото на „Голата истина" с Любо Нейков и Ели Гигова, свалени пак от новия директор. Вместо цял час Трифонов ще има вече само 30 минути. След скандала, който миналата седмица Росен Петров предизвика, обявявайки в ефир, че се присъединява към партията на Николай Бареков, и демонстративното напускане на Ани Цолова, Ани Салич и Виктор Николаев, новото ръководство на бТВ е взело строги мерки. То за пръв път реагира на упреците, че Слави лобира за различни политици.

Публикувана в У нас

Със заповед № РД09-785 от 12.11.2013 г. на министъра на земеделието и храните е утвърден съставът на Консултативния съвет по зеленчукопроизводство. На 10 декември 2013 г., вторник, в зала „Голям колегиум“ на Министерството на земеделието и храните (МЗХ) се проведе първото заседание на Консултативния съвет по зеленчукопроизводство. Създаденият Консултативен съвет по зеленчукопроизводство, като постоянен консултативен орган към министъра на земеделието и храните по принцип трябва да заседава в следния състав: Председател: проф. д.с.н. Димитър Греков - министър на земеделието и храните; Заместник-председател: Явор Гечев – заместник-министър на земеделието и храните; Секретар: Яна Илкова – младши експерт в отдел „Плодове, зеленчуци и маркетингови стандарти” , дирекция „Растениевъдство”.

Публикувана в Бизнес