В навечерието на поредните избори за Европейски парламент, европейската секторна работодателска организация CEEMET представи пред широката публика своя План от 10 точки за конкурентоспособна индустрия, която да направи Социална Европа устойчива.

 

Зад нея РЕАЛНО стоят 200 000 компании в областта на металообработването, машиностроенето и свързаните с тях технологии. Това са група икономически дейности, в които работят 17 000 000 души, което отговаря на 49 процента от всички служители в производствения сектор в рамките на ЕС.

 

В тези 200 000 компании в периода 2013 – 2017 година са създадени 1 250 000 нови, качествени работни места. Там са инвестирани 119 милиарда евро само в материални стоки като „първа стъпка” в процеса на дигитализация. Отделно 90 милиарда евро са инвестирани в иновации за намиране на устойчиви решения на проблеми, най-вече свързани с дигитализацията и със света на труда.

 

Заплатите в металообработването, машиностроенето и свързаните с тях технологии са средно с десет процента по-високи в сравнение с останалите производствени отрасли. Социална Европа е построена върху конкурентоспособни заплати.

 

Вижда се, че става дума за документ, зад който стои работодателска организация с огромна представителност, която е признат социален партньор на ниво ЕС. Организацията CEEMET представлява металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET). Тя покрива отрасли като производството на метални изделия, машинно инженерство, електроника, информационни и комуникационни технологии, производство на автомобили и други транспортни средства – цялата мехатроника в широкия смисъл на понятието.

 

Българският представител в CEEMET е Българска браншова камара Машиностроене, която е член на Асоциацията на индустриалния капитал в България. АИКБ запозна всички свои членове с „Плана от 10 точки” и организира обсъждането му по време на общото събрание на АИКБ, състояло се 01 март 2019 година.

 

Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) изцяло подкрепи констативната част на „Плана от 10 точки” и неговата философия. Членовете на АИКБ имат бележки най-вече по формулировките на някои от така наречените ключови послания в Плана.

 

Мозъчните тръстове на политическите сили, които са готови да премерят сили на изборите за депутати в Европейския парламент и самите кандидати за депутати, би трябвало да се отнесат с подобаващо внимание към този документ. Те би трябвало да отговорят на себе си, на представителите на европейската индустрия и на обществото като цяло, как гледат на написаното в документа.

 

Всички имат право да знаят, какво мислят кандидатите за място в Европейския парламент за предложенията на работодателите от възможно най-стратегическия сектор в европейската икономика. За избирателите, позицията на кандидатите за депутати по „Плана от десет точки“ със сигурност ще бъде много важен ориентир при взимането на окончателно решение за кого да гласуват.

 

Никога не трябва да забравяме, че в ЕС живее ЕДВА 7 на сто от населението в света, икономиката на ЕС28 произвежда около 22 процента от БВП в света, а едновременно с това 40 процента от ВСИЧКИ социални разходи в света се правят в 28-те страни на ЕС.

 

„Планът от 10 точки“ ясно заявява, че „постигането на контрол върху тези безпрецедентни разходи и правенето им устойчиви, може да се постигне само чрез изграждането на иновативна и конкурентоспособна на глобалния пазар икономика и индустрия в Европа. Това трябва да бъде свръх приоритетът на Европейския съюз“.

 

„Планът от 10 точки“ претендира, че може да ни каже как би могло да стане това. По-долу е представено сбито изложение на идеите, заложени в плана. Така да се каже „дестилат” от „Плана от 10 точки”.

 

Първо. Необходима е промяна на основанието за съществуване на Европейския съюз.

Работодателите от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) смятат, че със смяната на поколенията вече е необходима промяна на основанието за съществуване на Европейския съюз. Досегашната спойка на ЕС – „мир и единство” вече нямат необходимата тежест в очите на новото поколение в ЕС, те не са достатъчно „основание за съществуване” (raison d’être) на ЕС.

 

Много неприятен е и фактът, че приносът на ЕС към благосъстоянието на европейците все повече се пренебрегва. За това свидетелстват на първо място видимите тенденции към национализъм и протекционизъм.

 

Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) европейските граждани трябва да бъдат уверени, че в хода на глобализацията и при сегашните шеметни технологични промени, в условията на поява на нови световни икономически суперсили, всички ние ще се справим по-добре в съюз заедно, отколкото като отделни и естествено по-слаби национални държави.

 

Европа се нуждае, повече от когато и да било, от обща политика в областта на търговията и икономиката, която да засилва конкурентоспособността на компаниите и предприятията в глобален мащаб.

 

Европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) са категорични, че поддържането на сегашните несравними социални разходи в Европа е възможно само чрез рязко повишаване на конкурентоспособността. В „Плана от 10 точки” на CEEMET се критикува принципно и открито досегашната политика относно бъдещето на Социална Европа и задълбочаването на Икономическия и паричен съюз и нейната основна цел – въвеждане на нови и нови компетенции и регулации на ЕС в социалната политика и в политиката по заетостта, за да се постигне „възходяща социална конвергенция, която се очаква да бъде осъществена чрез Европейския стълб на социалните права или чрез създаване на Европейска схема за презастраховане при безработица”.

 

Това разбиране е окачествено като: „несигурно, ненадеждно и погрешно схващане, което напълно пренебрегва начина на финансиране на социалната политика”. Европейските граждани и европейските политически лидери са призовани да осъзнаят и да признаят, че „докато ЕС включва едва 7 % от световното население и около 22 % от световния БВП, страните от ЕС-28 правят на 40 % от световните социални разходи.

 

Постигането на управляемост на тези безпрецедентни разходи и превръщането им в устойчиви, може да стане само за сметка на „отглеждането” на иновативна и силно конкурентна в международен план икономика и индустрия в Европа. Това трябва да стане основен приоритет на Европейския съюз”.

 

С други думи - мисията на Европейския съюз като пазител на мира на континента, без да бъде пренебрегвана, вече трябва да бъде решително допълнена с превръщането на Европа в глобална икономическа супер сила. Това може да стане само чрез РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ, като се развиват иновационни и конкурентоспособни в глобален план промишлености. И тук вече ясно се казва, че „по-нататъшното законодателстване на европейско равнище, отразяващо опасенията на „вчерашните икономики” и пазари на труда, няма да е от полза за конкурентоспособността на „утрешната” индустрия”.

 

Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) „бъдещето на европейския просперитет зависи до голяма степен от успешния преход към дигитализирана промишленост и общество. Ако Европа иска да постигне успех, голяма част от дебатите и действията, включително масовите инвестиции, като преход към дигитализирана промишленост и общество, трябва да се съсредоточат върху един прозрачен европейски (дигитален) единен пазар”.

 

Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) „дигитална Европа е равна на социална Европа”, а „една европейска стратегия за дигитализация, насочена към хората, подкрепяща човешките права, има потенциала да отвори нова глава в историята на успеха на Европа, при условие, че има реално открити дебати относно бъдещето на европейския проект”. Изрично се подчертава, че разнообразието е в основата на Европейския съюз, но всички се нуждаем от обща и споделяна от всички визия, която да се следва от всички държави членки, от компаниите и предприятията, от работниците и от общностите.

 

Много важно обстоятелство е, че държавите членки сами и по отделно не могат да направят големи инвестиции, необходими за осигуряване на кохерентна цифрова инфраструктура, киберсигурност и за защита на данните.

 

Също така, трябва да има общо осъзнато разбиране за защита на европейските интереси в рамките на свободната и честна световна търговия, с оглед на силовата политика, водена от Китай и на настъпилата промяна в транс-атлантическото партньорство. Търси се силна Европа, която може да предлага визии и решения, които да „дават увереност на гражданите, работниците и индустрията”.

 

Второ. Бъдещето на ЕС зависи от пригодна за него регулаторна рамка, включваща пазарите на труда.

Опростяване на регулирането и връщане на доверието на гражданите. Регулирането трябва да бъде основано на реалните необходимости, да е последователно, икономически ефективно и стабилно, за да може успешно да премине през „проверката на конкурентоспособността“.

 

Приложимостта, ефективността и спазването на принципите на субсидиарност и пропорционалност трябва да бъдат водещите принципи на всеки нов регламент на ЕС.

 

Следователно свободата на договаряне, както и мерките с незадължителна юридическа сила, като например най-добрите практики и насоки за малките и средни предприятия (МСП), трябва винаги да се разглеждат сериозно.

 

CEEMET напълно подкрепя принципите, залегнали в „Програмата за по-добро регулиране“ и свързаните с нея дейности по REFIT, за опростяване и подобряване на регулаторната среда. Европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) насърчават новия Европейски парламент и Комисията да постигнат осезаеми резултати относно „по-доброто регулиране“, тъй като това ще засили конкурентоспособността в международен план, бизнес инвестициите и създаването на работни места.

 

Според CEEMET Европейската комисия трябва да разгледа кумулативния ефект на законодателството и да се съсредоточи върху наистина независими и обективни оценки на въздействието (ОВ), които да отчитат всички допълнителни разходи - публични и частни. Всяко действие, предприето в резултат на проучване на ОВ, следва също да отразява резултата от такова проучване. Според CEEMET в момента законодателството на ЕС в областта на заетостта твърде често се ръководи от политически мотиви.

 

Европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) смятат, че законодателството на ЕС трябва да се привежда в действие и да се укрепва, да се прилага правилно, преди да се създава ново. Формулата на CEEMET е: „По-добро регулиране. Нека е просто, но стриктно”.

 

Според CEEMET институциите на ЕС трябва да бъдат неумолими в премахването на бюрокрацията, която твърде често потъпква бизнес инвестициите и задушава конкурентоспособността и създаването на работни места. Тъй като МСП са особено уязвими към неподходящи и прекалено обременителни законодателства, това също възпрепятства създаването на нови предприятия в Европа.

 

Категоричното гледище на европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) е: „Ако Европа иска да види растеж, инвестиции и създаване на работни места, всички заинтересовани страни трябва да спазват принципите на „по-добро регулиране“ и подходящи рамкови условия”.

 

Тук европейските работодатели имат две особено важни послания, които заслужават да бъдат откроени, а след това осмислени и осъзнати от всички социални партньори:

„Законодателите трябва да помнят, че субсидиарността също има за цел да сближи гражданите с Европа".

„Европейският стълб на социалните права (ЕССП) трябва да бъде поставен в перспектива: това е прокламация, а не нова европейска конституция”.

 

Обръща се внимание, че ЕССП не е за създаване на нови социални права. При определени обстоятелства, има потенциална възможност, да се получи негативно отражение върху заетостта, тъй като прекалено строгото регулиране на пазара на труда може да накара фирмите да увеличат капиталовата си интензивност, като технологиите могат да се използват за замяна на работниците, когато предприятията се изправят пред „ригидността” (твърдостта, неповратливостта), наложена от строгите правила.

 

Трето. Важността на конкурентоспособността на индустрията в международен / глобален план.

Европа е люлката на индустрията и има несравнима индустриална база. Конкурентоспособната в международен план европейска индустрия е основата за генериране на растеж и за създаване на качествени работни места. Тук европейските работодатели имат три ключови послания:

 

Европейските политици трябва да направят ясно изявление относно важността на конкурентоспособността на индустрията в международен и глобален план и да действат в съответствие с него. Визията за още по-социален Европейски съюз може да се постигне само през доброто състояние на индустрията.

 

Европейските политици трябва да обърнат повече внимание на международната конкурентоспособност на Европа като място за правене на бизнес, преди да създадат допълнителни регламенти. Този международен бенчмаркинг може да се основава на доклада на Световната банка „Doing Business”.

 

Европейските политици и социалните партньори трябва да работят за постигане на конкурентоспособна европейска индустрия в международен план като основна цел.

 

Четвърто. Дигиталната индустриална ера – отваряне на нова глава в успешната история на ЕС.

По принцип едва ли някой може да оспори факта, че досега историята на ЕС е повече от успешна. Тя е и успешна и сама по себе си, наистина уникална. Въпросът е дали ще успее да продължи да бъде такава. Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) от съдбоносно значение е подготовка на ЕС за дигиталното бъдеще.

 

„Гладко функциониращият Единен дигитален пазар (ЕДП) е предпоставка Европа да успее в глобалното търсене на лидерство в областта на цифровите технологии; стимулиране на икономическия растеж, конкурентоспособността и заетостта.

За да запази водещата си позиция в социалните разходи в световен мащаб, Европа трябва да се превърне в световен лидер в разработването на нови технологии и тяхното предлагане на пазара. Роботизацията и изкуственият интелект ще стимулират иновациите на процесите и ресурсната ефективност на продуктите и услугите.

Това може да даде възможност на европейската промишленост да остане или да стане световен лидер в множество сектори“.

 

Според CEEMET завършването на стратегията на ЕС за Единен дигитален пазар (ЕДП) изисква огромни публични инвестиции в инфраструктури, включително чрез публично-частни партньорства, напр. за универсално достъпна широколентова връзка, високоскоростно изчисляване, киберсигурност или “big data”.

 

В случая най-важното е, че самите държави членки няма да могат да управляват този процес самостоятелно.

 

Според CEEMET предложените регламенти и съществуващите регламенти трябва да преминат през проверка за дигитална конкурентоспособност, за да се отключи потенциалът за технологичен прогрес. Европейските или дори международните стандарти в техническата област могат да улеснят дигитализацията на индустрията.

 

Това обаче не важи за хармонизацията на равнище ЕС (възходяща конвергенция) на националните трудови закони. Това ще осуети приемането на дигитализацията и ще ограничи създаването на стартиращи предприятия в ЕС.

 

Европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) са оптимисти по отношение на отражението на дигитализацията върху пазарите на труда. (Може би дори прекалени оптимисти, но те имат своите аргументи за оптимистичния си поглед върху нещата).

 

От CEEMET не отричат, че дигитализацията ще доведе до изчезването на работни места и до създаването на нови такива. Според CEEMET трябва да се подкрепи мнението на Комисията, че новите технологии като цяло биха могли да имат положителен ефект върху работните места на равнище ЕС.

 

Оптимизмът на европейските работодатели се базира на факта, че 200 000 компании, представлявани от CEEMET, са създали 1 250 000 качествени работни места в периода 2013-2017 г. Това дава основание за позитивни очаквания и в бъдеще. Добре е да не забравяме подсещането от страна на CEEMET, че „въпреки че дигитализацията се ръководи от технологичния прогрес, човешкият фактор е в основата на това развитие“.

 

Тук основните послания на CEEMET са:

Дигиталната трансформация може да се управлява успешно и да доведе до създаването на възможности само при истинско усилие от страна на Европа. Дигитализацията ще стимулира икономическия растеж, конкурентоспособността и заетостта. Следователно европейската стратегия за Единен дигитален пазар (ЕДП) трябва да бъде своевременно завършена и изпълнена с пълния ангажимент на всички държави членки.

Ефективността на различните европейски и национални инициативи трябва да се подобри. Политиките и дейностите, като например центровете за дигитални иновации, трябва да бъдат по-добре рационализирани. Констатациите от множеството инициативи трябва да бъдат по-добре анализирани и резултатите да бъдат споделени. Това ще ускори навлизането на дигитализацията в Европа и сред всички компании.

Новата "нормалност" на дигитализацията изисква цялостен преглед на бизнес и инвестиционната среда на европейско и национално равнище.

Преговорите относно предложената от Комисията многогодишна финансова рамка за 2021-2027 г. следва да бъдат приключени преди изборите за Европейски парламент през май 2019 г. Европа следва да съсредоточи усилията си върху предоставянето на възможност на технологичните и промишлените предприятия, особено на МСП и на новосъздадените предприятия, да се справят своевременно с дигиталната си трансформация.

 

Пето. Умения, умения, умения.

Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) дигитализацията значително е променила потребностите от умения и ще продължи да съкращава „периода на полуразпадане“ на знанията. В CEEMET смятат, че е необходимо да се обърне внимание на недостига на умения както на национално равнище, така и на равнище ЕС, като трябва да бъдат заделени средства, за да се помогне на системите за образование и обучение да се адаптират към технологичните промени.

 

Това ще помогне на компаниите да се справят с основните технологични промени, за да останат конкурентоспособни и да продължат да предоставят качествени работни места.

 

Тук трябва да обърнем внимание на следните ключови послания към европейските политици:

Националните политици трябва да инвестират в увеличаването на привлекателността на професионалното образование и обучение (ПОО), така че те да се превърнат в първи избор за учащите, което съответно да води до качествена заетост. Качествените системи за професионално образование и обучение са от решаващо значение, за да се реагира на текущия недостиг на умения, който възниква в производствените и технологичните индустрии.

Европейските работодатели в областта на технологиите и промишлеността са идентифицирали 7 основни умения, от които служителите ще се нуждаят в дигиталната трансформация. Развитието на нови професии, свързани с появата на цифровите технологии, ще изисква мащабни инвестиции в придобиването на нови умения за управление на индустрията на бъдещето.

Подобряване на образованието в областта на STEM (Science, Technology, Engineering and Mathematics) от ранна възраст за справяне с дигитализацията на индустрията. Също така инвестиране в предприемачески (дигитални) умения, заедно с „меки“ и управленски компетенции, тъй като те също са ключови за успеха на технологичните компании, когато се справят с големите технологични промени. Работниците носят отговорността да преминат подходящо и непрекъснато обучение, за да се справят с предизвикателствата на дигитализираната индустрия и да гарантират своята пригодност за работа.

Разпределяне, особено в следващата Многогодишна финансова рамка (МФР), на повече и по-добре насочени европейски фондове за инициативи за придобиване на подходящи умения. Подпомагане на малките и средните предприятия (МСП) при определяне на техните нужди от умения и разработване на схеми за обучение, за да се отговори на тези нужди от умения. Опростяване на правилата за достъп и администриране на фондовете на ЕС, особено за МСП.

Укрепване на сътрудничеството между индустрията и доставчиците на образование и гарантиране, че те споделят най-добрите практики.

 

Шесто. Гъвкави пазари на труда.

Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) с напредването на дигитализацията работата става все по-несвързана с определено място и определено време. Това води до нови форми на организация на труда и промени в моделите на работа. Ето защо регулирането на работното време трябва да бъде адаптирано към променящия се свят на работа, за да се даде възможност за гъвкавост както за компаниите, така и за работниците.

 

По мнение на CEEMET координирането на икономическите политики чрез Европейския семестър следва да подкрепи националните реформи на пазара на труда. По-специално чрез създаването на гъвкави пазари на труда, които отговарят на нуждите на все по-дигиталната икономика с променящите се модели на работа. Строгата регулаторна рамка само ще попречи на внедряването на дигитализацията на индустрията и ще увеличи допълнително вече високите разходи за труд.

 

Законодателите на ЕС трябва да бъдат отворени към гъвкави пазари на труда, които позволяват на работодателите и служителите да оформят работата си в духа на Индустрия 4.0.

 

Не трябва да се забравя, че изследванията на ОИСР (OECD) в действителност доказват, че въвеждането на нови технологии на работното място в страните с прекалено строго трудово законодателство води до отрицателно въздействие върху заетостта.

 

Ключовите послания на европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) по отношение на гъвкавите пазари на труда са следните:

Не всеки е осъзнал, че дигитализацията надхвърля широколентовия достъп и взаимната свързаност. Пазарите на труда са неразделна част от регулаторната рамка за дигитализацията. Подходящата рамка е предпоставка за международните конкурентоспособни индустрии с потенциал да продължат да осигуряват качествени работни места в Европа. Запознатите с дигитализацията законодатели са ключът към успешното възприемане на Индустрия 4.0 във всички видове компании.

Подготвяне на почвата за оформянето на дигитализацията чрез насърчаване на реформата на националните пазари на труда в гъвкави пазари на труда, с нови видове работа и нови концепции за организация на труда.

Да се осъзнае, че гъвкавите пазари на труда са по-устойчиви и ще спомогнат за създаването на нови работни места при дигитализацията на европейската индустрия. Строгата защита на заетостта има отрицателно въздействие върху създаването на работни места и възприемането на дигитализацията в индустрията.

ЕС и неговите държави членки следва да зачитат принципа на субсидиарност, да дадат възможност на бъдещото и съществуващото регулиране на пазара на труда да проверят реалността и да се съсредоточат върху насърчаването на националните реформи на пазара на труда в рамките на Европейския семестър. Съществуващото регулиране на пазара на труда на европейско и национално равнище следва да подлежи на регулаторни проверки за пригодност (REFIT).

 

Седмо. Социалните партньори правят промяната.

За всеки е ясно, че социалните партньори са ключови играчи. Индустриалните отношения не са статични и са еволюирали по различен начин в различните национални икономически, политически, социални и културни среди. Не може да има единен модел на ЕС.

 

Сегашната тенденция около системите за колективно договаряне в Европа е насочена към това да се остави повече място за фирменото ниво, например чрез предоставяне на отворени клаузи и на клаузи, допускащи отклонения в Колективните трудови договори. Социалните партньори са по-близки до индустрията и по този начин са в състояние автономно и основавайки се на солиден мандат, да договарят „решения по собствена мярка“ (tailor made solutions) за различните нива – от фирменото до секторното ниво в държавата.

 

Новите условия изправят социалните партньори пред сериозни предизвикателства. Появата на платформената икономика повдига въпроса за значението на традиционните индустриални отношения и системите за колективно договаряне. Исканията към законодателите да разпростират колективните трудови договори върху всички компании и работници, включително и за предприемачите работници за така наречените “crowd workers” и за платформените предприятия, няма да доведат до устойчиви решения. Напротив - това ще бъде възприето като неспособност на социалните партньори да намерят собствени решения и по този начин ще отслаби тяхната позиция.

 

Оценката на европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) по отношение на Инициативата на Европейската комисията от 2015 г. за възобновяване на социалния диалог на равнище ЕС и на национално равнище не спомогна фундаментално за добавяне на стойност към социалния диалог, тъй като пренебрегва автономността на социалните партньори, мандатите и отговорностите.

 

Вместо това социалният диалог на равнище ЕС стана още по-неясен. Комисията замени консултациите със социалните партньори с открити обществени консултации или т. нар. „Целеви изслушвания“ с определен брой социални партньори или дори с търговски асоциации или НПО-та, които нямат необходимия опит, нито пък имат някакъв мандат, за които съществуват други форуми.

 

Европейският семестър, създаден с цел да се координират икономическите политики, премина отвъд своите правомощия в сферата на социалните политики.

 

Много тревожна е заплахата от намеса от страна на „Брюксел“ в определянето на заплатите. Това създава риск от политическа намеса в определянето на заплатите, основна отговорност на националните социални партньори. Това е опасна намеса в конкурентоспособността на индустрията, тъй като социалните партньори и компаниите са в най-добра позиция да фиксират заплатите в съответствие с производителността, необходимостта от инвестиции или други специфични параметри.

 

ЕС трябва да се въздържа от нарушаване на основните компетенции на социалните партньори, включително чрез Европейския стълб на социалните права и съответно преразгледаните насоки за националните политики по заетостта.

 

Основните послания на европейските работодатели в областта на социалния диалог са:

Зачитането на автономността на социалните партньори е задължително за създателите на политики.

Политиците трябва да отхвърлят плановете си, да се намесват пряко или косвено в основните проблеми на социалните партньори. Намесата от страна на „Брюксел“ в основни въпроси като заплатите и определянето на заплатите, открито противоречи на автономността на социалните партньори и рискува да подкопае международната конкурентоспособност на компаниите.

Секторният социален диалог на равнище ЕС има за цел да допринесе за подобряване на бизнес и социалната среда. Целта е да се насърчи конкурентоспособността, устойчивите и висококачествени работни места в европейската промишленост.

Представителните и мандатни социални партньори трябва да бъдат консултирани своевременно по всяко предложение на Комисията в областта на социалната политика. Методът за консултиране на заинтересованите страни на равнище ЕС трябва да стане неизбирателен и по-добре координиран.

Израз на автономията на социалните партньори е, че доброволният европейски (секторен) социален диалог се фокусира върху теми, договорени от (секторните) социални партньори след консултации с техните членове. Автономията е еднакво приложима към резултатите, които социалните партньори са избрали да достигнат. Обменът на добри практики и съвместният анализ, например по отношение на дигитализацията и необходимите подходящи умения, са важен и ценен резултат сами по себе си.

 

Осмо. Инвестициите в технологиите и в индустрията.

Тъй като държавите членки, подкрепяни от ЕС, трябва да направят огромни инвестиции в инфраструктура, 5G и киберсигурност, компаниите от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) също са готови да направят огромни инвестиции в близко бъдеще.

 

Тези инвестиции ще бъдат направени с дълги времеви хоризонти, предполагащи стабилни рамкови условия и пълно прилагане на принципите за по-добро регулиране, наред с проверките на конкурентоспособността.

 

Компаниите от технологичния и индустриалния сектор са инвестирали недостатъчно между 2007 и 2016 г. Оттогава те отново са на път да продължат да инвестират в нов хардуер и софтуер, което трябва да бъде подкрепено от финансиране от ЕС.

 

Според CEEMET „иновацията, "произведена в Европа", следва да се произвежда в Европа“. Това изисква по-иновативен и опростен бюджет, осигуряващ финансиране за по-рискови стартиращи предприятия, които напр. традиционните банки не финансират. Освен това е необходимо възможно най-скоро да се постигне споразумение относно Многогодишната финансова рамка (МФР), така че ЕС да може незабавно да продължи да инвестира в конкурентни региони.

 

Основните послания на европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET) тук са следните:

Необходимо е поддържане на стабилни и надеждни рамкови условия за частни инвестиции, които са необходими за правене на бизнес.

Преодоляване на съществуващата бюрокрация, създаване на напълно функционираща система „на едно гише“ за европейско финансиране - една единствена точка, в която фирмите могат да получат цялата информация, свързана с финансирането от ЕС. По-конкретно относно дигитализацията Европейската комисия трябва незабавно да създаде единна координирана инвестиционна програма за дигитализация, тъй като необходимите нива на финансиране за дигитализацията не се спазват в много държави членки.

Преразглеждане на непрозрачните структури за финансиране и съфинансиране на европейско или национално равнище. Трябва бързо да стигнем до ефикасна и ефективна среда за финансиране в Европа.

Увеличаване на инвестициите в научноизследователска и развойна дейност (НИРД). Според данните на Евростат, сравнявайки разходите за НИРД в сектора на бизнес предприятията спрямо БВП за 2015 и 2016 г., ЕС изостава от останалите развити икономики по света. Трябва да се направят допълнителни инвестиции в тази област, така че ЕС да може да настигне конкурентите си.

 

Девето. Глобалната търговия и Брекзит.

В една предизвикателна глобална среда на засилен национализъм и протекционизъм ЕС трябва да продължи да се стреми към нови видове споразумения за международна търговия, като същевременно защитава съществуващите търговски отношения. Тези търговски споразумения трябва да разглеждат глобалните проблеми - от свръхпроизводството до правата на интелектуална собственост, и да гарантират двустранни инвестиции, без да намаляват социалните стандарти на ЕС.

Международните глобални вериги за доставка са от съществено значение за нашите индустрии. Те стимулират иновациите, производителността и качеството. В този контекст трябва да поддържаме свободна и безпроблемна търговия с един от нашите ключови търговски партньори - Великобритания, както по време на преговорите, така и след приключването на процеса Брекзит. Разграничаването на тези търговски отношения ще бъде практически невъзможно и икономически пагубно.

Според европейските работодатели от металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии (MET):

За да може да оформи предстоящите нови търговски споразумения, по-специално с мощни партньори като Китай или САЩ, Европейският съюз като най-големия търговски блок в света трябва да преодолее националните, а понякога и регионалните специфични интереси и да говори единогласно. Това от своя страна ще доведе до по-балансирани търговски споразумения с ЕС, което ще успокои гражданите.

Свободната и справедлива търговия е източник на богатство в ЕС. Европейските политици и търговските преговарящи трябва заедно да защитават европейските интереси в световната търговия. Европа трябва да бъде равноправна страна по преговорите, особено с оглед на настоящата силова политика, следвана от Китай, и промяната в трансатлантическото партньорство.

Доколкото е възможно, преговарящите по Брекзит трябва да постигнат търговски споразумения между ЕС-27 и Обединеното кралство за технологичните и индустриалните компании, запазващи „status quo“-то. Нуждаем се от движението на служители с всички нива на квалификация, за да преодолеем недостига на умения, който съществува в металообработващите, инженерните и технологично базираните индустрии. Това може да изисква по-дълъг преходен период.

Брекзит без сделка не е опция. Преговарящите от ЕС и Обединеното кралство трябва да постигнат съгласие за механизъм, с който Обединеното кралство ще остане най-малкото присъединено към митническия съюз на ЕС и под разпоредбите на Единния пазар.

 

Десето. Консултиране на индустрията.

Консултирането на индустрията е част от вземането на информирано решение. Конкурентоспособната в международен план индустрия е в центъра на европейския прогрес и създаването на богатство. Следователно тя помага и за поддържането на най-високите нива на социални разходи в ЕС.

Конкурентоспособната в международен план индустрия е в интерес на политиците и законодателите. Тя ще допринесе значително за поставянето (връщането) на Европа по правилния път и ще предложи решения на икономическите, обществените и екологичните предизвикателства, като например ефективното използване на ресурсите и изменението на климата.

Следователно има очевиден интерес от установяването на процес на редовни и съдържателни консултации с промишлеността. Чрез такива консултации политиците ще могат да вземат информирани и пропорционални решения, които да доведат до подходящо за бъдещето регулиране. Консултацията с индустрията трябва да се превърне в естествен рефлекс за всеки политик. Това служи за намиране на решения за проблемите на реалната икономика и обществото.

 

Послеслов.

Читателите имаха възможността по-горе да се запознаят с „Плана от 10 точки за конкурентоспособна индустрия, която да направи Социална Европа устойчива”. Трябва още един път ясно да посочим от къде идват тези предложения. Те идват от възможно най-представителна европейска секторна работодателска организация, признат европейски социален партньор с ясен мандат за участие във формирането на общите европейски политики и ясно преговорно поле в рамките на европейския социален диалог.

Вече беше подчертано, че у нас Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) изцяло подкрепя констативната част на „Плана от 10 точки” и неговата философия и работи за представянето на Плана пред цялата наша общественост и особено пред кандидатите за депутати от различните политически сили. Публикуването на пълния текст на „Плана от 10 точки” на български език е предстоящо.

На фона на всичко изложено до тук, би било прекрасно да научим, че политическите сили, които ще участват на изборите за Европейски парламент и самите кандидати като личности си дават сметка за значимостта на представения документ.

Безспорно, „Планът от 10 точки“ не е научен доклад. Това е синтезирано предложение за основната рамка, в която да се развива цялостната европейска индустрия в близко бъдеще. На всички, които по силата на политическите си убеждения, лични позиции или ако щете – предразсъдъци, се отнасят с някакво предубеждение към работодателските позиции, искаме да повторим още веднъж:

В ЕС живее едва 7 на сто от населението в света. Икономиката на ЕС28 произвежда около 22 процента от БВП в света. Едновременно с това, 40 процента от ВСИЧКИ социални разходи в света се правят в 28-те страни на ЕС.

Нека дебело подчертаем - „Планът от 10 точки“ поставя като свръх приоритет „изграждането на иновативна и конкурентоспособна на глобалния пазар икономика и индустрия в Европа“ с ясното разбиране, че целта е „постигането на контрол върху тези безпрецедентни разходи и правенето им устойчиви“.

Целта е да запазим Социална Европа, но за това трябва да сме много по-производителни и по-конкурентоспособни. За да можем да заделяме пак и пак, година след година тези средства, трябва да ги изработим като БВП – заедно работодатели и работници. Включително и в България.

На 1 февруари 2019 г., в сградата на Българския червен кръст (БЧК) се състоя много важна и знакова церемония. Бяха отбелязани изминалите 30 години от опустошителното земетресение в Армения, изравнило със земята градовете Спитак и Ленинакан (бивш Александропол, днешен Гюмри). Повод за церемонията беше и желанието на арменската страна да засвидетелства благодарността си към България за проявената солидарност и оказаната реална помощ по време на спасителните операции, провеждани непосредствено след земетресението, както и за голямата по обем хуманитарна помощ, изпратена на бедстващите жители на ударените от земетресението области в Армения. [1] [2]

 

Трябва да отдадем дължимото на арменското посолство и на посланика – Н. Пр. Армен Саргсян, които дадоха пример за уважение както към историческата памет, така и към самите личности, участвали в изключително тежките издирвателно-спасителни операции, провеждани след Спитакското земетресение - както остава в историята това катастрофално природно бедствие. Н. Пр. Армен Саргсян изрично подчерта ролята на 16-те български спасители, заминали още на втория ден след земетресението. [1] [2] Както ще видим по-нататък в текста, това може да се смята за почти „веднага“, защото точно първите два дни след земетресението летището в Ленинакан не може да приема самолети, поради невъзможните метеорологични условия. Можем да сме щастливи и горди от факта, че българските спасители, по думите на посланика на Република Армения, изваждат от развалините 150 души, като по този начин спасяват живота на шестима. [2]

 

Не всеки ден чуваме думи като казаното от арменския посланик:

 

„Отдаваме почит на народа на България, на българското правителство, на всички неправителствени организации, които положиха усилия за провеждането на спасителни дейности“. [1]

 

За всичко описано по-горе можем само да изразим своя респект към инициативата и думите на посланика на Република Армения и да му благодарим за паметта и доброто отношение съм България.

 

Неизмеримите мащаби на човешкото нещастие

Спитакското земетресение е толкова опустошително, направо унищожително, бедствие, че едва ли е възможно да се напише за него нещо, което да даде реална представа за мащаба на разрушенията, жертвите и щетите. Цитираните числа не могат да предадат страданието на оцелелите. Фотографиите и филмовите кадри предават само част от истината за понесения удар от арменския народ. Щетите, нанесени на икономиката на Армения, може би се поддават на изчисление в известна степен, но нанесените морални и психологически щети не могат да бъдат оценени с числа. Обратното въздействие на тези морални и психологически травми, също не могат да бъдат оценени.

 

Спитакското земетресение нанася убийствения си удар на 7 декември 1988 година в 10 часа и 41 минути (московско време), което отговаря на 11 часа и 41 минути по местно време в северозападната част на тогавашната Арменска ССР. Само за половин минута трусовете разрушават цялата северна част на републиката, като става дума за територия с население приблизително 1 милион души. Епицентърът на земетресението е в Спитак, където интензивността на трусовете надхвърля 10-а степен по 12-степенната скала на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK-64). В тази скала, осмата степен се квалифицира като „разрушителна“, деветата – като „опустошителна“, а десетата като „унищожителна“.

 

Пак според MSK-64, за земетресение от десета степен е характерна появата на пукнатини в почвата с ширина до един метър, свличания и срутвания по склоновете на планините, разрушаване на каменните постройки и изкривяване на железопътните релси. В Спитак разрушенията надхвърлят това, което би могло да се очаква за десета степен. Там разрушенията са пълни. [3]

 

Не е по-добро положението в Ленинакан, където земетресението е от 9-а степен и в Кировакан, където то е „само“ от 8-а степен. Сеизмичната вълна, породена от трусовете, успява да обиколи земното кълбо два пъти и е зарегистрирана от сеизмолозите в Европа, Азия, Америка и Австралия. [3]

 

За разлика от българското комунистическо правителство, което при всички случаи на земетресения в България (разбира се, несравнимо по-слаби от Спитакското), категорично отказва каквато и да е чуждестранна помощ, съветското правителство действа точно по обратния начин. Михаил Горбачов прекъсва посещението си в САЩ (той се връща в СССР и на 10 декември 1988 г., вече е в Ленинакан) и се обръща към световната общност с молба за незабавна хуманитарна помощ.

 

Последвалите събития са един от най-светлите примери на човешка солидарност и международна помощ за бедстващи. Освен съветските републики, още 111 страни от света оказват реална помощ на пострадалите. Смята се, че особено голяма е помощта от Израел, Белгия, Обединеното кралство, Италия, Ливан, Норвегия, Франция, Федерална република Германия (по това време Германия все още не е обединена), Япония, Китай и Швейцария. В Армения пристигат огромни количества спасителна екипировка, всякакви специалисти, продоволствие и лекарства. Тук заема своето място и българската помощ.

 

На помощ се притича и съседната Азербайджанска ССР, независимо, че в този момент отношенията между двете съветски република са на ръба на военния конфликт. Независимо от „центъра“ (на 9 декември 1988 г., с решение на Политбюро на КПСС, се създава Оперативен щаб за ликвидация на последиците от земетресението), азербайджанските власти сформират строителен отряд за участие в ликвидирането на последствията от земетресението. Начело на отряда е назначен много тачен строител и технолог – Емил Ахундов, носител на званието „Заслужил строител на Азербайджан“. Според самия Ахундов в неговия строителен отряд влизат около 200 души. За около седмица в Армения са изпратени 25 железопътни вагона, натоварени с багери, булдозери, кранове и значителни продоволствени запаси. [4]

 

Според съвсем официални данни през първите три дни след бедствието „в градовете и районите на Армения, пострадали от земетресението, от страна на Държавния комитет по нефтопродуктите на Азербайджанската ССР („Госкомнефтопродуктов“) са изпратени повече от 25 хиляди тона гориво, 880 тона твърд и течен битум, около 40 хиляди тона мазут, 330 хиляди тона смазочни масла, 15 асфалто-зарядни станции“. Също така, са изпратени „повече от 120 тежкотоварни и специални автомобила, 46 автокрана … булдозери, багери“. Към 9 декември 1988 година „от трудовите колективи и от отделни граждани“ в Азербайджан в полза на пострадалите от земетресението са „приведени повече от 50 хиляди рубли“. [5]

 

За съжаление, оказаната помощ за пострадалите арменски райони от страна на азербайджанските строители и спасители не става повод за помирение и за смекчаване на тона по въпроса за Нагорни Карабах. Напротив, конфликтът продължава да ескалира. Отношението към азербайджанските строители в Армения е крайно разнопосочно. Едни се отнасят към тях сърдечно, а други – крайно враждебно. Емил Ахундов разказва и за двата типа случаи, както и за саботаж на техниката на строителния отряд и за заплахи към членовете му. [4]

 

За това, кои са били инициаторите на тези неадекватни действия, можем само да правим догадки, а това не е и тема на този текст. Ще се спрем обаче на нещо не по-малко ужасно – на въпроса как Спитакската трагедия ражда низ от конспиративни теории, насочени било срещу арменците, било срещу азербайджанците. Случаят със земетресението в Спитак, като повод за генериране на изключително враждебни конспиративни теории, е много тъжен и крайно поучителен.

 

Конспиративните теории и техните родители

Казват, че успехът имал страшно много бащи, докато НЕуспехът НЕ познавал дори и майка си. Конспиративните теории в буквалния смисъл на думата имат много бащи и много майки. Те се раждат било спонтанно, било в инкубаторите на лабораториите за фалшиви новини. Случаят със Спитакско–Ленинаканското земетресение показва много нагледно, че конспиративните теории и фалшивите новини са се раждали и преди да бъде създадена световната мрежа на Интернет, много преди времето и вниманието на хората да бъдат обсебени от социалните мрежи.

 

В случая със земетресението в Спитак, конспиративните теории и фалшивите новини тръгват в две посоки. Едната е свързана с трагичните обстоятелства около разбиването на два самолета, които се опитват да докарат помощ - едни от първите. Другата посока е свързана с обясненията какво е причинило Спитакското земетресение.

 

Както често става, една от майките на конспиративните теории е секретността. Съветските власти в типичния им стил не дават ясни обяснения за причините за катастрофите на двата самолета – излетелият от територията на Азербайджанската ССР и пристигащият на помощ и излетял от Скопие югославски самолет.

 

Там където има недомлъвки и недоизказани неща, неминуемо се отваря място за слуховете и конспиративните теории. За единия самолет многозначително обстоятелство се оказва фактът, че е излетял от Азербайджан и е носел на борда си азербайджански запасняци – строители и спасители.

 

За югославския самолет подозренията са породени от твърдението, че самолетът е пристигнал във въздушното пространство на Арменската ССР, след като е презаредил в Анкара. Това обстоятелство според творците на конспиративни теории е подвело местните ръководители на въздушното движение и те са насочили „вражеския турски самолет” в скалите.

 

По принцип, една от любимите хранителни среди на конспиративните теории е лъженауката. В случая със Спитакското земетресение, лъженауката ражда няколко сродни чудовища – конспиративни теории за произхода на катастрофата. „Естествено“ той е изкуствен и предизвикан от човешката дейност и от „злите сили“.

 

„По-меките“ варианти за изкуствения произход на Спитакското земетресение, хвърлят вината за него на „усилено провеждани от СССР подземни ядрени взривове на полигона в Семипалатинск“. „По-твърдите“ варианти отиват много по-далече. Според тях срещу Спитак и Ленинакан е използвано „съветско сеизмично оръжие“, под прякото ръководство на виден азербайджански учен. Тоест, азербайджанците са предизвикали Спитакското земетресение, умишлено и злонамерено – ни повече ни по-малко …

 

Но нека разгледаме последователно полета на въображението на пълководците на информационните войни.

 

Какво знаем за самолета от Съветските ВВС, излетял от територията на Азербайджан на помощ на пострадалите от земетресението?

Съветският самолет е бил Ил-76 с номер СССР-86732 от състава на полк на военно-транспортната авиация, който по принцип е бил разквартируван в град Паневежис (тогава в Литовската ССР), но излита за Ленинакан от територията на Азербайджан. На 11 декември 1988 година по време на полета към Ленинакан, машината Ил-76МД катастрофира.

 

Според официалната версия самолетът се е врязъл в планините и е бил напълно разрушен. Като причина на аварията се сочи неправилното настройване на налягането на така нареченият „эшелон перехода”, поради което самолетът се врязва в планините около Ленинакан.

 

Въпросният „эшелон перехода” е установената условна височина на полета на самолета (при стандартно атмосферно налягане - 760 милиметра живачен стълб), на която се извършва пренастройване на стойността на атмосферното налягане на барометричния висотомер (алтиметъра) на стойността на атмосферното налягне на летището или на минималното налягане, приведено към морското равнище.

 

Това е едно от най-важните понятия в системата на така нареченото „вертикално ешелониране”. В авиацията, „ешелонирането” (на руски – „эшелонирование”) бива вертикално и хоризонтално и означава разсредоточаването на самолетите във въздушното пространство на установени интервали, с цел да се предотврати прекомерното им сближаване и възникването на възможни аварийни ситуации. Вертикалното ешелониране осигурява разсредоточаването на самолетите по височина.

 

На така нречения „эшелон перехода” се извършва преходът от условна към реална височина на полета на съответния въздушен съд, която е необходима на екипажа за поддържане на височините при изпълняването на схемата на „захода” при кацане и за своевременното взимане на решение относно възможността да се кацне.

 

Терминът „эшелон” означава условната височина, изчислена при стандартно атмосферно налягане (760 милиметра живачен стълб или 29,92 дюйма живачен стълб) и отстояща от другите височини в размер на установените интервали. Височината на „эшелона” съвсем не е задължително да съвпада с действителната височина, на която лети самолетът. За изчисляването на тази височина би трябвало в приборите постоянно да се внасят данните за атмосферното налягане във всяка точка от маршрута, като се отчита тяхната надморска височина. Затова е прието да се използва стандартното атмосферно налягане.

 

Ако на всички самолети бъде установена еднаква стойност на атмосферното налягане на висотомера (алтиметъра), то и показанията за височината на прибора в дадената точка на въздушното пространство ще бъде еднаква. Затова от определен момент при набирането на височина и до определен момент при снижаването (това е въпросният „эшелон перехода” височината на която се намира самолетът се изчислява по стандартното атмисферно налягане.

 

Днес в Русия и в някои други страни, при достигането на въпросния „эшелон перехода” се настройва атмосферното налягане на нивото на летището (QFE), по-точно на котата на края на пистата. В повечето страни по света се настройва атмосферното налягане, приведено към морското равнище (QNH). Така нареченият „эшелон перехода” може да се изменя за всяко летище в зависимост от атмосферното налягане, като тази величина обикновено е на разположение на екипажите чрез ATIS – службата за автоматично предаване на информация в района на летищата. ATIS (Automatic Terminal Information Service) е служба, „предназначена за това да се осигури на пилота пълният обем от необходимата му информация за летището, за да може да вземе ясно решение за „заход” и за кацане или за излитане”. [8] [9]

 

Беше казано, че според официалната версия катастрофата на Ил-76МД, летящ към Ленинакан на 11 декември 1988 година е станала поради човешка грешка – екипажът не бил отрегулирал висотомера (алтиметъра) - указателя за височината. Загиват 9 души от екипажа и 63 военнослужещи – запасняци, свикани за участие в работите по ликвидирането на последствията от Спитакското земетресение. [6]

 

Тази версия обаче масово не се приема, особено в Азербайджан, където цари всеобща убеденост, че става дума за злонамерено действие на диспечерите, управляващи „вертикалното ешелониране”. Дори и по-сериозните коментатори, като известният теолог и публицист Теймур Атаев, които по принцип отхвърлят идеята за преднамерена диверсия, довела до масово убийство, не се отказват от съмнението, че грешката е направена от диспечерите на арменското летище. [10]

 

В Азербайджан не вярват на официалната експертиза

В по-крайните си форми тази убеденост се артикулира най-ясно от единствения оцелял при катастрофата, срочно служещият по това време войник от Съветската армия, азербайджанецът Фахраддин Балаев:

 

„Единственото, което знам – това е, че нашият самолет се разби поради грешка на арменските диспечери – те неправилно са изчислили височината при приземяването. А какво помня (замисля се), честна дума, помня съвсем малко. Ние правехме заход за приземяване и вече чувствахме, че се приземяваме, когато самолетът рязко тръгна нагоре. Аз усетих как пространството се разширява и изведнъж ... се оказах във въздуха. В този момент аз изключих. Дойдох на себе си навярно защото ръката ми буквално се печеше на нажежения двигател. Ако не се бях свестил тогава, то щях да се взривя заедно с всички останали”. [12]

 

На въпрос на интервюиращия: „Имаше ли още един взрив?”, оцелелият Балаев отговаря:

 

„Да, на земята. Както вече казах, арменските диспечери са дали на нашите пилоти неверни данни и самолетът тръгна да се приземява по-рано, отколкото трябваше. Летците се опитаха да вдигнат лайнера, но вече беше късно и той, след като закачи с крилото си хълма, се вряза в земята, започнаха да се взривяват резервоарите с гориво ... Но всичко това стана известно след разследването. А когато аз дойдох на себе си, някакво шесто чувство ми подсказа, че трябва да се махна, колкото се може по-далече от намиращия се на около двадесет метра от мен корпус на самолета. Не помня как, но успях да измина тридесет метра с обгорената ръка и със седем счупени ребра”.[12]

 

Водещият интервюто иска ясна формулировка на мнението на Балаев за вината за катастрофата: „Значи, вината на летците за станалата трагедия е изцяло изключена?”.

 

Отговорът е категоричен:

 

„Съвършенно вярно, това беше опитен екипаж. Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс. Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан. Да бяха долетяли в Баку малко по-рано или малко по-късно, щяха да останат живи”. [12]

 

Разказаното от Балаев, разбира се поражда много въпроси. На първо място, той обяснява, че е разбрал за „вината на диспечерите” от разследването, което е било проведено по-късно. За съжаление, той не споменава, за какво точно разследване става дума и от кого е проведено. Както вече стана дума и както малко по-долу ще се дадат допълнителни подробности, официалното разследване хвърля вината за катастрофата на екипажа на самолета, който не бил настроил висотомера или висотомерите (алтимитрите) си правилно. Излиза, че в интервюто си Балаев повтаря масовото убеждение на азербайджанците, че вината за катастрофата е на арменските диспечери в Ленинакан. Всъщност, досега никой не е оповестил етническия произход на диспечерите на летището на Ленинакан в деня на трагедията. Напълно възможно е между тях да е имало руснаци, украинци или каквито и да са други представители на безбройните националности в бившия СССР.

 

Малко странно звучи репликата на Балаев, който обяснява опитността на екипажа с думите: „Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс”. Самолетът е на ВВС на СССР, а командир на екипажа е гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Действително, по онова време 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, към който е принадлежал злополучният военно транспортен самолет Ил-76М, е бил базиран в Паневежис в Литовската ССР и вероятно затова се получава лапсусът на Балаев, че самолетът е принадлежал на „литовска авиокомпания”. Това, че Балаев е наясно с принадлежността на самолета се вижда от репликата му: „Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан”. [12]

 

Всъщност, както ще се види по-долу, полетът на въпросния Ил-76М до Ленинакан не е бил нито еднократен, нито пък случаен. В денонощието преди деня на катастрофата, самолетът е изпълнил още няколко полета в рамките на създадения „въздушен мост“ в помощ на бедстващата Армения. На този факт се отдава и умората на екипажа, която се разглежда от различни анализатори, ако не като причина, то поне като предпоставка за катастрофата.

 

Класически пример на „самозародила се“ конспиративна теория

Както вече казахме, конспиративните теории се раждат и сами, създават ги и заинтересовани хора и среди. В случая можем да сме сигурни, че става дума за самозародила се конспиративна теория – през тези дни взаимоотношенията между арменците и азербайджанците вече са толкова „токсични“, че щеше да бъде чудно ако не се бяха появили подобни интерпретации.

 

Още по-малко можем да укоряваме оцелелия при катастрофата Фахраддин Балаев, за неговото меко казано резервирано отношение към властите в Ленинакан. Можем да бъдем много скептични към коментарите му за причините за катастрофата, но нямаме никакво право да поставяме под съмнение неговите спомени за собствените му преживелици след катастрофата:

 

„Дълго време изобщо отказваха да ме приемат в болница. А когато под натиска на руските военни все пак ме приеха, то тогава арменските лекари отказваха да ме лекуват. Военните ме поддържаха с обезболяващи инжекции. След това ме прехвърлиха в Ереван, във военна болница, където и обслужващият персонал и лекарите бяха руснаци. Там прекарах 9 дни, през които ме местиха 5 пъти. Защото арменците надушиха къде се намирам и оказваха голям натиск върху руските лекари, изисквайки да бъда изписан. След това, в края на краищата, ме откараха в Москва в болницата „Бурденко“, където се лекувах в течение на три месеца“. [12]

 

В Москва с единствения оцелял от катастрофата се отнасят много добре, което и той самият подчертава:

 

„Организираха пристигането на жена ми и на майка ми, за която осигуриха отделна стая, където тя живя през всичките тези три месеца. Преглеждаха ме най-добрите лекари. Навестяваха ме и ми помагаха азербайджанци, които живееха в Москва. Един път ме посети дори министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов. Така че за този период от живота ми, имам само приятни спомени“. [12]

 

От всичко изложено до тук става разбираемо личното недоверие, което Фахраддин Балаев изпитва към арменската страна. Неговото убеждение за „виновността“ на диспечерите на Ленинаканското летище е просто илюстрация на съмненията, които са обхванали цял Азербайджан след катастрофата.

 

Всъщност, всичко това би могло да бъде избегнато, ако съветските власти на най-високо равнище бяха направили резултатите от разследването на катастрофата публични. По онова време все още не се говореше за „прозрачност“, но със сигурност се говореше за „гласност“. Точно „гласността“ изцяло липсва в този случай. А там, където няма пълна яснота, незабавно избуяват конспиративните теории.

 

Тук трябва да се отвори една скоба и да се отбележи, че в условията на съветски стил на организация, някои факти дълго време остават неясни и за самото съветско военно командване. В книгата „Спитакский мемориал. 1988 - 2008“, благословена от епископ Србазан Езрас (Нерсисян), глава на Руската и Ново-Нахичеванската Епархия на Арменската Апостолска Църква, са записани спомените на подполковник Мусаелян, който по време на Спитакското земетресение е служел в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР и пряко се е занимавал със сформирането на батальон от запасняци в Баку за участие в ликвидирането на последиците от земетресението. [13]

 

Можем да сме сигурни, че у подполковник В. Мусаелян няма никаква предубеденост нито спрямо арменците, нито спрямо съветските власти, с оглед на неговата биография. Той е служил в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР. През месец май 1999 година е прехвърлен в политическия отдел на военния комисариат на Арменската ССР. След това служи като военен комисар на Мясникянския и Арабкирския район на град Ереван. Бил е началник на Управлението по мобилизацията и заместник на военния комисар на Република Армения. През 2001 година е назначен за военен аташе на република Армения в Руската федерация. През 2004 година е назначен за началник на Управлението за военно сътрудничество на секретариата на Организацията на Договора за колективна сигурност. [13]

 

Да дадем думата на подполковник В. Мусаелян.

 

„На следващия ден (8 декември 1988 г., след съобщенията за катастрофалното земетресение, бел. авт.) аз се обърнах към военния комисар на Азербайджанската ССР с молба да бъда изпратен в зоната на стихийното бедствие. В този момент той вече беше получил разпореждане от правителството на републиката (на Азербайджанската ССР, бел. авт.) за сформиране на батальон от запасняци, който да бъде изпратен в Армения за ликвидиране на последствията от земетресението. Измежду другите офицери аз бях избран и ми възложиха сформирането на батальона, с който да замина за Армения. В кратък срок беше организационно подготвена щатната структура на батальона и отдадени заповеди по военните комисариати за започване на призоваване на запасняци за месечни сборове. Предпочитанията бяха към тези военно-задължени лица, които имаха производствени специалности. Едновременно с това се организира събиране на газозаваръчни апарати, апаратура за електрическо задвижване, шанцови инструменти, продоволствие, медикаменти, палатки, топло облекло и обувки, автотранспортни средства и много други неща, които биха могли да свършат работа на мястото, където се оказваше помощ.

 

Запасняците бяха докарани в предградията на Баку, на военното летище „Насосный“ („Помпено“), където ги преоблякоха във военни униформи и ги разпределиха по подразделения. Тук се складираше и всичко необходимо за автономната работа на батальона.

 

Военно-задължените прекараха две денонощия на летището в очакване на команда за излитане. Но времето на излитането постоянно се отлагаше, поради тежките метеорологически условия в Армения и голямото натоварване на летището на Ленинакан. Офицерите от републиканския военен комисариат от ранно утро до късна вечер бяха заедно със запасняците в очакване на команда. Като политически офицер, аз взимах непосредствено участие във формирането на това подразделение, разговарях с тях, разяснявах им положението, което се беше създало в региона, по възможност им помагах да решават техни лични въпроси.

 

Като цяло, това бяха порядъчни хора, напълно осъзнаващи сложността на ситуацията и готови да се притекат на помощ на пострадалите от земетресението хора.

 

На 11 декември, когато за пореден път пристигнах на летище „Насосный“, научих страшната новина за станалата въздушна катастрофа. Стана известно, че през нощта авиодиспечерите са дали разрешение за излитане на първия самолет със запасняци. Рано сутринта натоварили на военно-транспортен самолет ИЛ-76 камиони с екипировка и започнали да събират личния състав. Но станало ясно, че не всички военно-задължени са на мястото. Едни самоволно били напуснали лагера, други не се били строили, трети просто спели някъде.

 

В тази ситуация командването на батальона вкарало в строя хора от други подразделения на батальона, на мястото на отсъстващите запасняци от първата рота. Набързо съставили списък на излитащите и го взели със себе си. По този начин, ние знаехме само, че на борда, освен 9-те члена на екипажа, са се намирали примерно 63 запасняци, но не знаех поименно кой конкретно е излетял. Във връзка със станалото беше сформирана оперативна група, пред която беше поставена задача – незабавно да излети за Армения за уточняване на фамилните имена на загиналите при самолетната катастрофа и да организира транспортирането на телата им обратно. За старши на групата беше назначен началникът на 3-ти отдел на Военния комисариат на Азербайджан – подполковник П. Ткачов, а мен ме назначиха за негов заместник.

 

Командването на авиационното съединение организира излитането на малък самолет, където освен нас бяха и членовете на комисията за разследване на причините на самолетната катастрофа. В хода на полета стана ясно, че летището на Ленинакан не приема самолети, поради метеорологическите условия и ще ни се наложи да направим принудително кацане в Кировабад и да чакаме разрешение за следващото прелитане. След няколко часа чакане, най-после беше получено разрешение, но за кацане на летище „Еребуни“ в Ереван.

 

Вечерта на 11 декември ние заминахме от Ереван за Ленинакан с автомобили. Времето наистина беше „аномално“. В Ереван валеше ту дъжд, ту сняг. Колкото повече се приближавахме към Ленинакан, толкова по-гъста мъгла се стелеше. Понякога видимостта беше толкова минимална, че водачите на автомобилите караха „опипвайки“. В тази ситуация, можехме да си представим, в какви условия се е наложило на екипажа на Ил-76 да осъществява приземяването и в резултат на това - според официалната версия, самолетът се е врязал в планината, най-вероятно поради грешка на екипажа, тъй като указателят за височината е бил настроен неправилно.

 

Телата на загиналите бяха в такова състояние, че беше невъзможно да бъдат разпознати. Не всички от тях имаха документи, а военните им книжки бяха сдадени от работниците от военните комисариати в щаба на батальона. След многократно уточняване на списъците и проверки на личния състав, съставихме окончателния списък (на загиналите, бел. авт.). При това и сега не се размина без грешки. Така при нас се водеха загинали двама души, които по разни причини са отсъствали от батальона, но не са си били и в къщи. Цинковите ковчези с телата ги предадхоме на семействата, помогнахме и в организирането на погребенията. А след няколко дни изведнъж стана ясно, че единият от тях е жив. По време на полета на военно-транспортния самолет, той се качил да спи с каросерията на един КамАЗ, натоварен с войскови палатки. По време на катастрофата, получил изключително тежки наранявания, но останал единственият, който оживял“. [13]

 

Както виждаме, първоначално съветското военно командване не е знаело дори, кои точно от свиканите на запасен сбор са загинали по време на трагичния полет до Ленинакан. Какво остава за прецизно разследване на причините за катастрофата. Всъщност, каквато и да е причината за катастрофата, години наред не е обявено точното място на падането на самолета Ил-76. Азербайджанската страна постоянно повдига този въпрос, който е извън обхвата на конспиративните теории. Дълги години отговор няма и дискусията ту притихва, ту се засилва. Разбира се, от това, че дълго време не се дава отговор на този въпрос не може да се прави заключение за това кой е виновен за самата катастрофа, но мълчанието и секретността нагнетяват допълнителна мнителност и подозрения за гузно поведение.

 

Впрочем да се върнем към разказа на подполковник В. Мусаелян. Той разказва за пристигането (в крайна сметка) на азербайджанския батальон в Ленинакан и за неговото общо взето кратко пребиваване там.

 

„В рамките на деня на 11 декември, останалият личен състав на батальона беше прехвърлен със самолети в Ленинакан. Първоначално се планираше да се изпрати една рота в Спитак, но след това се реши да се използува цялото налично подкрепление единствено в Ленинакан. Направо от летището, пристигналите бяха насочени към местата за провеждане на издирвателно-спасителни работи. Течеше вече четвъртото денонощие след земетресението, но като се отчитат мащабите на разрушенията и екстремалната ситуация, помощта на запасняците от Азербайджан не беше излишна.

 

На 12 декември на местата, където работеха военно-задължените от Азербайджан, започнаха отделни сблъсъци и конфликти с местното население. По адрес на пристигналите да помогнат, се изказваха незаслужени упреци и обвинения. В тази критична ситуация, когато нервите са нажежени до крайност, за съжаление, малко хора искаха да се замислят, че пристигналите на помощ военно-задължени, макар и да не бяха доброволци, не бяха и националисти. Болката, скръбта, ужасът не даваха по тово време възможност да се разсъждава трезво. Емоциите тутакси взимаха връх над здравия разум. Отчитайки започващия процес на „взаимни обяснения”, който можеше да се излее в открит сблъсък, командването взе решение за предсрочно връщане на запасняците в Баку.

 

Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития, свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Секретността се пропуква с помощта на един ВУЗ-овски сайт

Всички усилия за издирване на публикация на заключенията по разследването на катастрофата на военно-транспортния самолет с първата рота азербайджански спасители и строители бяха безуспешни. Донякъде неочаквано, донякъде съвсем логично, информация за заключенията за катастрофата, както и коментар и препоръки за поуки от нея, бяха открити на сайта на Балашовското военно училище за летци. По-долу предаваме пълния текст на тези заключения и препоръки, които звучат логично и свързано.

 

„На 11 декември 1988 година, военно-транспортен самолет Ил-76М от 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, (тогава базиран в Паневежис в Литва, а днес в Оренбург в Руската федерация), изпълнява полет по доставката от Баку в Ленинакан (днес Гюмри) на военнослужещи, мобилизирани от запаса за участие в ликвидирането на последиците от Спитакското земетресение (с личен състав от лица основно от азерлбайджанска националност, причислен към разгърнатата рота от 6-ти казански полк на гражданската отбрана, намиращ се в Баку).

 

Самолетът е пилотиран от екипаж от девет души с командир гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Задно с него загиват: Игорь А. Разумный, Игорь В. Соколов, В. П. Плашкин, С. М. Ивлев, Иван В. Серков, А. И. Рыбальченко. Всички те са членове на екипажа. Заедно с тях загиват и Иван Яковлевич Авилов – инженер по АВ и А. Н. Алтухов. На борда са се намирали 69 пътници, от които се спасява само един.
През онази нощ, екипажът на Брилев излита за Ленинакан три пъти. Първият път излита от авиобазата „Насосная” („Помпена”), намираща се между Баку и Сумгаит, но не успява да долети до Ленинакан и самолетът се приземява в Кировабад (преди – Елисаветпол, а днес – Гянджа). След известно време екипажът получава нова заповед за излитане, след което отново го връщат в Кировабад. Третия път, заповедта за излитане идва призори, като се предполага, че екипажът вече е бил силно преуморен“. [11]

 

Както се вижда и тук се поставя силно ударение върху преумората на екипажа на военно-транспортния Ил-76М.

 

„Екипажът на самолета започва приземяване на високопланинското летище на Ленинакан все още по тъмно и в много сложни метеорологични условия, при хоризонтална видимост 5 километра и ограничена радиовръзка с летището. По време на снижаването до така наречената „височина на кръга” - 1100 метра (има се пред вид „височината на взимане на решения” – минималната височина, на която самолетът може безопасно да прекъсне процедурата на приземяване и командирът на екипажа да вземе решение за изтегляне за повторен кръг (тази маневра е известна и като прекъснат „заход” за приземяване), самолетът се врязва в планински склон и се разрушава. Това става в 06:22 часа на 11 декември 1988 година.

 

При катастрофата оцелява само един от пътниците – срочнослужещият войник Фахраддин Балаев, който спял на дюшеците в каросерията на един от двата превозвани с полета камиони КамАЗ. Всички останали 77 души, намиращи се на борда на самолета загиват“. [11]

 

„За причина за катастрофата се приема неправилната настройка на висотомерите (алтиметрите) от страна на екипажа. Макар че диспечерът е предал на екипажа атмосферното налягане на летището (634 милимитра живачен стълб) и вторият пилот го е записал, след това на висотомерите (алтиметрите) е била настроена стойност от 734 милиметра живачен стълб, която е със сто милиметра по-висока, което е довело до завишаване на показанията при достигната височина 1100 метра в хода на снижаването. Непосредствено преди удара с планинския склон, висотомерът (алтиметърът) е показвал стойност от 1425 метра“. [11]

 

Анализаторите смятат, че причина за тази грешка може да е била умората на екипажа, който не е успял да си почине както трябва, тъй като предния ден е извършил голям брой полети. Тази катастрофа става повод за поредната препоръка, членовете на екипажите взаимно да упражняват контрол един над друг при настройването на висотомерите (алтиметрите). [11]

 

Анализаторите припомнят, че на 20 октомври 1989 година, трагедията от 11 декември 1988 година се повтаря, при това съвсем близо до мястото на гибелта на екипажа на Брилев и азербайджанските спасители. Отново поради невярна настройка на барометричното (атмосферното) налягане на Ленинаканското летище, катастрофира самолет Ил-76ТД на Уляновския център за подготовка на кадри за гражданската авиация на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), днес - Уляновски институт на гражданската авиация „Главен маршал на авиацията Б. П. Бугаев” (УИ ГА), федерално държавно бюджетно висше учебно заведение. При катастрофата загиват 15 души. [11]

 

Летището на Ленинакан (днес – Гюмри) се ползва с много лоща слава сред летците от страните на ОНД. Летището е високопланинско и неудобно за подхождане към него. То има само една писта и „заходът” за кацане се осъществява само от една страна. Затова много екипажи изобщо не обичат това летище.

 

Руските летци сравняват характеристиките на летището в Ленинакан (Гюмри) със също така не особено любимото им летище Адлер в Сочи. Летището в Адлерски район на град Сочи е построено по време на Втората световна война за нуждите на отбраната на черноморското крайбрежие. Строителството започва на 9 юли 1941 г. и през 1942 година то вече се използва интензивно. Адлер е един от основните микрорайони в Сочи, административен център на Адлерски район, който е нй-южният, втори по население и територия район на града. През 2014 година, там протичат всички състезания от зимните олимпийски игри. [11]

 

Коментаторите подчертават и факта, че през тези дни летището в Ленинакан е работело на предела на възможностите си и трагедията в крайна сметка е станала факт. И тук в становището, изложено в сайта на Балашовското висше военно летателно училище се появява, някак между другото и едно странно изречение:

 

„Вмешателството на некомпетентни началници в ръководството на екипажа също е оказало влияние”. [11]

 

Никой не обяснява за какво вмешателство и на какви началници става дума. На самолета не са пътували някакви висши военни, които да са се месили в работата на екипажа. На летището в Ленинакан също не са ги посрещали хора на високи позиции. Доколкото има обвинения към наземния състав в Ленинакан, то те са отправени към диспечерите. Остава да предполагаме, че подхвърлената реплика е по адрес на командването, което е изпратило посред нощ самолета със запасняците и срочнослужещите към без друго опасното и добре известно на летците с лошата си репутация Ленинаканско летище.

 

Петнадесет години след ужасяващата самолетна катастрофа в Ленинакан, една друга, още по-смъртоносна, катастрофа с Ил-76 ще стане повод да се систематизират публично данните за неблагополучията (най-меко казано) с този самолет.

 

„Името им е легион“ или прекалено дългият списък на авариралите и катастрофирали транспортни самолети Ил-76

На 18 февруари 2003 година в Иран, на 35 километра от Керман, катастрофира самолет Ил-76. Загиват 302 военнослужещи от елитния Корпус на стражите (гвардейците) на ислямската революция на Иран, които са се прехвърляли от град Захедан в Керман. След усилени издирвателни работи са намерени части от корпуса на самолета. По предварителните, неофициални, данни, обявени веднага след катастрофата, възможната причина за трагедията са били много лошите метеорологични условия. [6]

 

Във връзка с катастрофата на 18 февруари 2003 година в Иран, РИА Новости публикува цял „поменик” на катастрофи със самолети от типа Ил-76. Така например, оказва се, че на 18 октомври 1989 година, при излитане от въздушната база „Насосная” („Помпена”), близо до Баку, катастрофира друг самолет от съветските ВВС – Ил-76МД.

 

При набирането на височина, избухва пожар в двигателя, кото на свой ред предизвиква разрушаването на част от крилото. Самолетът пада в Каспийско море и се взривява на плитчините. Причината е конструктивен дефект на двигателя Д-30КП. Загиват 9-членният екипаж и 48 бойци от въздушно десантните войски. [6]

 

Рецидив на нещастието има и при самия Ленинакан. На 20 октомври 1989 година, в близост до града, се разбива Ил-76ТД, който е изпълнявал полет от Уляновск. Самолетът се врязва в планински склон на 17 километра от пистата за излитане и кацане. Като причина се сочи грешка на екипажа, който не е регулирал висотомера (алтиметъра) в съответствие с барометричните данни от летището, на което трябва да пристигнат. Загиват 9 члена на екипажа и 9 съпровождащи лица. [6]

 

На 1 февруари 1990 година, на територията на Литва катастрофира самолет Ил-76МД на военно въздушните сили на СССР. Загиват 9-те члена на екипажа. [6]

 

На 27 март 1990 година, при кацане на кабулското летище се разбива Ил-76МД на военно-въздушните сили на СССР, който изпълняа полет от Ташкент. На около 4 километра от края на пистата, самолетът рязко се накланя на ляво, рухва на земята и се взривява. Причината на катастрофата не е установена – бордовите самописци на самолета (черните кутии) не са оцелели или поне не са намерени. Загиват 8 души от екипажа. [6]

 

На 24 май 1991 година, на 10 километра от иранския град Бахтаран, катастрофира самолет Ил-76ТД, с българска регистрация, който е бил даден под аренда на компанията „Мексеър”. Самолетът е бил пилотиран от съветско–български екипаж. Причината за катастрофата е пълното изчерпване на горивото и съответно – спирането на всичките четири двигателя. На самолета са осемчленен екипаж и две лица, които съпровождат товар, предназначен за кюрдски бежанци. Загиват четирима. [6]

 

На 8 юли 1993 година, недалече от Псков, катастрофира самолет Ил-76МД на ВВС на Руската федереция, който изпълнява учебно– ренировъчен полет. В резултат на пожара, възникнал в опашната част на самолета, избухва взрив. Самолетът не успява да стигне до пистата на летището и пада в доста гъста гора. Загиват седем члена на екипажа, един инструктор и трима курсанти от Псковското авиационно училище. [6]

 

На 5 април 1996 година, при подготовка за кацане на летище Елизово в Камчатка, петърпява катастрофа самолет Ил-76ТД на компанията „Красноярские авиалинии”, извършващ граждански товарен полет. Самолетът лети по маршрута Новосибирск – Петропавловск - Камчатский. Машината се отклонява на 20 километра от маршрута и се врязва в планински масив. Като причина за катастрофата се сочи грешка на щурмана, който бил внесъл в бордовия компютър неточни данни за „захода” при кацането. Загиват 9 души от екипажа и 12 пътници. [6]

 

На 19 август 1996 година, на белградското летище „Сурчин”, при „заход” за аварийно кацане се разбива руски транспортен самолет Ил-76М на екатеринбургската компания „Спаэро”. На 15-ата минута след излитането е загубена радио връзката между самолета и диспечерите. Командирът на екипажа решава да се върне на „Сурчин”, но е било невъзможно да приземи самолета без радио връзка. Самолетът кръжи над летище „Сурчин“ повече от три часа за да изразходва горивото си и да се приземи щом се развидели. По време на кацането, пилотът не успява да спусне колесника и самолетът пада недалече от резервната грунтова писта в царевична нива на три километра от летището. [6]

 

Ударът е бил толкова силен, че отломките на фюзелажа буквално се вкопават на голяма дълбочина в земята. Причината за катастрофата е пълен отказ на цялото електрооборудване на борда на самолета. Загиват 12 души – 10 чена на руския екипаж и двама граждани на Югославия. [6]

 

На 12 ноември 1996 година, близо до Делхи се сблъскват казахстански Ил-76ТД и Боинг-747, принадлежащ на саудитска авиокомпания. Катастрофата става при снижаване на самолета в тъмната част на денонощието. Загиват 372 души. [6]

 

На 28 ноември 1996 година, транспортен самолет на военно-въздушните сили на министерството на отбраната на Руската федерация Ил-76 се разбива на летището Абакан в Хакасия. На борда на самолета се намират 10 души екипаж и 13 пътници, включително и две жени и две деца. Самолетът е превозвал 30 тона граждански товар с търговско предназначение и е летял по маршрута Раменское (от Подмосковието) – Петропавловск-Камчатский. На летището на Абакан, самолетът е трябвало да се дозареди с гориво, но пада на около 16 километра от него и се запалва. Причината за трагедията е претоварване на самолета. Загиват 23 души. [6]

 

На 26 юли 1999 година, в 13 часа и 46 минути по иркутско време, товарен самолет Ил-76 аварира недалече от Иркутск. Като не успява да набере нужната височина, самолетът с тегло 170 тона буквално „отнася“ радиомаяка, осветителните прожектори, помещението на метеорологичната служба на летището и след като заорава в земята и се движи още около 500 метра спира, като се завърта на 90 градуса. Самолетът е принадлежал на руската авиокомпания „Эльф-Эйр“ и е изпълнявал чартърен полет от Китай за Москва. За щастие, никой не загива. [6]

 

На 21 юни 2000 година в Астаханска област на летището на град Приволжский изгаря военно-транспортен самолет Ил-76 на Министерството на отбраната на Руската федерация. Самолетът е летял по маршрута Махачкала – Новосибирск. След дозареждане в Астраханска област, той отново излита, но по технически причини се налага да извърши аварийно кацане. След кацането, на борда избухва силен пожар и самолетът изгаря. Намиращите се на борда 221 наборника и 12 члена на екипажа са евакуирани. Само 6 души получават различни травми. [6]

 

На 18 април 2001 година, руски самолет Ил-76 с 32 тона хуманитарен товар на борда и 8-членен екипаж се поврежда при излитане от белгийско летище. Самолетът е трябвало да лети за Алжир. По време на набирането на скорост, самолетът излиза от пистата. Започналият пожар в един от четирите двигателя е загасен. Самолетът е принадлежал на украинска авиокомпания, която се е занимавала с товарни превози. Няма жертви. [6]

 

На 14 юли 2001 година, около 9 часа сутринта в района на военното летище Чкаловский се разбива транспортен самолет Ил-76. Самолетът е успял да набере едва 30-40 метра височина, когато пада на половин километър от летището с пълни с гориво резервоари. Избухва пожар. На борда на самолета, който изпълнява полет Чкаловское – Норилск, е имало около 40 тона товар – строителни материали и парфюмерия. Загиват 10 члена на екипажа, пътници на борда не е имало. [6]

 

На 17 ноември 2001 година, самолет Ил-76, движещ се по маршрут от Китай за Санкт-Петербург, извършва аварийно кацане на летище Абакан (Хакасия, Южен Сибир). Самолетът е трябвало да кацне в Красноярск, за да дозареди с гориво, но при извършването на поредната маневр, екипажът открива, че колелата на задния колесник са блокирали. Екипажът решава да се приземи на резервната писта на летището в Абакан. Кацането е успешно и няма пострадали. [6]

 

На 2 декември 2001 година, в Хабаровския край, недалече от град Охотск, катастрофира товарен самолет Ил-76. Всичките намиращи се на борда 18 души – осем членове на екипажа и 10 души, които са съпровождали товара, загиват. Самолетът е изпълнявал полет по маршрута Москва – Анадир. Малко след седем часа сутринта московско време, самолетът изчезва от екраните на наземните радари и радиовръзката с него е прекъсната. Преди това, командирът на самолета е успял да съобщи на земята, че на височина 9600 метра на борда е избухнал пожар. Отломките от самолета са открити в района на населеното място Иня, на 100 километра от град Охотск. На мястото на катастрофата са забелязани две огнища на пожар. Самолетът е принадлежал на отделния авиационен отряд на Граничното управление на ФСБ на Руската федерация за източния арктически район. [6] [7]

 

На 24 февруари 2002 година, самолет Ил-76 извършва аварийно кацане на летище Машхад (Мешхед) в Иран, поради избухналия на борда му пожар. Шестима души в шоково състояние постъпват в болница, веднага след като местната противопожарна служба успява да потуши пожара. Бедствието настъпва 30 минути след излитането на самолета, който е трябвало да изпълни полет по маршрута Мешхед – Исфахан. [6]

 

На 30 март 2002 година товарен самолет Ил-76 на авиокомпанията „Истлайн“ извършва аварийно кацане на летището в Иркутск. Самолетът е летял от Китай за Москва. След излитането се установява, че механизмът за прибиране на колесника не е сработил. След консултации с наземните служби, командирът на екипажа решава да кацне в Иркутск. Кацането минава успешно и никой не пострадва. [6]

 

На 15 юни 2002 година, товарен самолет Ил-76 каца аварийно на летището в Красноярск. Самолетът е извършвал полет Красноярск – Петропавловск-Камчатский, като на борда му са се намирали 28 пътници и 12 членен екипаж, плюс 16 тона товар. Когато самолетът се е отдалечил от летището на Красноярск на 250 километра, пилотите установяват, че в един от четирите двигателя има недопустима вибрация. Командирът решава да приземи самолета обратно в Красноярск. При кацането няма повреди по самолета и никой не пострадва. [6]

 

На 6 юли 2002 година, летящ за Якутск товарен самолет Ил-76, извършва аварийно кацане в столицата на Хакасия – Абакан. На борда на самолета са 13 души и 40 тона товар. След излитането от уралския град Кагалын, екипажът установява, че колесникът не може да се прибере. Командирът решава да извърши аварийно кацане на резервното летище, предвидено за този полет, като е изразходвал значителна част от горивото си към момента на кацането. Аварийното кацане е успешно. [6]

 

На 31 януари 2003 година в Източен Тимор, катастрофира руски самолет Ил-76. На борда на самолета са се намирали 6 члена ан екипажа – руски граждани. Всички загиват. Катастрофата става в планините, недалеч от летището на столицата на Източен Тимор – Дили. Преди катастрофата, самолетът е направил три „захода“ за приземяване при изключително лоша видимост. По време на четвъртия опит за приземяване, самолетът не уцелва пистата и след няколко секунди пада в джунглата на около 4 километра от летището и се взривява. Самолетът Ил-76 с руски екипаж е бил взет под наем от лаоска авиокомпания, за да достави от Макао (Китай) в Източен Тимор телефонна апаратура. [6]

 

Бихме могли да заключим, че най-вероятно начинът на експлоатация и поддръжка на самолетите Ил-76 (а може би и подготовката на екипажите им) в СССР и по-сетне в страните от ОНД (и не само там), биха могли да се превърнат в поле за много по-правдоподобни и по-малко конспиративни теории. Вижда се, че аварирането на тази категория самолети е сякаш правило, а не инцидент.

 

Иначе, не можем да подминем факта, че описаните съмнения и подозрения се поддържат и от не бележещите никаква тенденция за намаляване, обиди и враждебност между засегнатите страни.

 

Да си припомним финалния призив на подполковник Мусаелян:

 

„ … Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития (текстът на подполковника е писан точно преди десет години, бел. авт.), свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Със съжаление трябва да се отбележи, че подобни призиви от арменска страна са единици и позицията на подполковник Мусаелян се намира в изключително изявено … малцинство.

 

Тук е мястото да припомним и за югославския самолет, разбил се недалеч от летището на Звартноц. Град Звартноц, който по ирония на съдбата е наричан „градът на небесните ангели“ се намира на приблизително 10 километра от Ереван. „Звартноц“ е международното летище на Ереван и там се намира генералният отдел по гражданска авиация на Армения.

 

Тогава комисията за разследване на катастрофата при Държавния авиационен надзор на СССР („Госавиатадзор“) е оглавена от Рудолф Теймуразов. Той обявява публично, че „самолетът с голяма скорост се е врязал в автомобилен мост“. Мостът се е намирал на 12 километра от пистата за кацане на летище „Звартноц“. Според Теймуразов, обследването на барометричните прибори (многократно коментираните до сега висотомери – алтиметри) е показало, че на нито един от двамата пилоти „на нито един от висотомерите не е била настроена необходимата стойност на атмосферното налягане на летището“. По тази причина, „височината на приборите се е оказала завишена с повече от 800 метра, което е изиграло съдбоносна роля“. [14]

 

Вече бяха споменати съмненията, които предизвиква у азербайджанските коментатори фактът, че катастрофиралият Ан-12 е летял по маршрута Скопие – Ереван с междинно кацане в Анкара. [10]

 

Тук няма да разискваме тези съмнения и подозрения, ще отбележим друг важен момент. Паметта на загиналите в този полет югославски граждани се почита по достоен и подобаващ начин в Армения. Така беше и през декември 2018 година. Роднини на загиналите редовно присъстват и им се оказва дължимото внимание и уважение. [15]

 

Това отношение на арменците към летците и спасителите, загинали с югославския самолет е достойно за уважение. За съжаление, такова нещо не се наблюдава по отношение на загиналите с Ил-76М азербайджански военно-задължени спасители и строители. За тях се споменава мимоходом от време на време и … толкова. Никой няма намерение да се вслушва в призива на подполковник Мусаелян. В такава обстановка, твърденията за злонамереност на диспечерите на Ленинаканското летище към пристигащата азербайджанска рота ще продължават периодически да избуяват – всеки път с нова сила.

 

Как азербайджанците „разместиха” тектоничните плочи на земната кора

По-горе стана дума за другата „фамилия“ конспиративни теории, свързани със Спитакското земетресение. Това е „фамилията“ теории за „изкуствения“, „принудителен“ и „антропогенен“ характер на Спитакското земетресение. Тези теории, вече бяха условно разделени на „меки“ и „твърди“. Според „меките“ Спитакското земетресение е резултат (или „би могло“ да е резултат) от безотговорни действия на централната съветска власт, вариращи от интензивно провеждане на изпитания с подземни ядрени взривове до непредпазливи изпитания на „сеизмично оръжие“.

 

„Твърдите“ теории ясно посочват Сатаната – това са азербайджански учени, които са създали „сеизмичното оръжие“ и са подучили централната власт да го изпробва върху Армения. В заговора някои забъркват дори и азербайджанския мюфтия – ни повече ни по-малко …

 

Към застъпниците на „меките“ конспиративни теории бихме могли да отнесем - като типичен, представителен случай, соченият за правозащитник и блогър Евгений Ихлов. На него дължим едно от най-новите преповтаряния на „меката“ теория в завършен вид с различни подварианти. Ихлов пише:

 

„ … но причината за Спитакското / Ленинаканското земетресение може би не е толкова проста, както обикновената природна катастрофа. Преди него (и след него) вървеше много плътна серия подземни ядрени изпитания в Семипалатинск и на Нова Земя (Маточкин Шар). Още повече, че казахстанското екологично движение настояваше за затварянето на полигона и не желаейки повторение на Декември 1986 (а защитата на природата е добър обединяващ лозунг, с възможност за задълбочаване на темата така, както беше и в Ереван през февруари 1988), Москва е могла да реши да го използва за последно с всичка сила“. [18]

 

„Предложиха ми и друга, не по-малко страшна версия. През октомври 1988 година в Белкано-исмаилинската зона (Азербайджан, границата с Грузия и Северна Осетия) по програмата геотраверс са взривявали ядрени заряди от по 50 килотона на дълбочина 2,5 – 5 километра. Официално – това е дълбочинно сеизмо сондиране, докато прякото предназначение на проекта е „разработката на сеизмооръжие”. Производител на зарядите е Средмаш СССР (ядрено оръжие), а сондажите са на СРГЭ. Датчиците също са произведени от СРГЭ. Възложителят е Средмаш, подизпълнител е СРГЭ НПО Нефтегеофизика Мингео. Началник е бил Чернышев Н. М. Директор на НПО е бил Карус Е. В.

 

Вследствие на трагедията, „тогава от постовете си излетели Карус и Чернышев. Постът на Чернышев заел Солодилов, а вместо Карус сложили Габриэлянц. Те обещали незабавен ефект след взрива, а А. Ш. Файтельсон, между другото прекрасен теоретик, твърдял, че тези взривове само ще натрупат напрежение на съвършенно непредсказуеми места и сеизмиката ще удари там, където не са я очаквали. Така и станало. Зарядите са били залагани около молоканските села Богдановка и Гореловка.” [18]

 

Боя се, че дори само за цитирането на тези псевдонаучни брътвежи би могло някой да предложи да ми вземат дипломата за строителен инженер или пък още по-лошо – да ме накажат да я изям, без да поемем никакви течности, докато трае наказанието. Но тези гръмкоречия се тиражират в най-различни формати, а хората се отнасят към тях от позицията на Аристотел – „Вярвам, защото е абсурдно”. Всъщност, никой не би могъл да оспори абсолютната безотговорност на съветската власт и към хората, и към околната среда – достатъчно е да си спомним, как буквално беше пресушено Аралско море.

 

Разликата е там, че екологичното престъпление с пресушаването на Аралско море беше напълно техническо постижимо и то беше извършено хладнокръвно от съветската наука и управление. Един съветски учен беше нарекъл Аралско море – „най-безсмисленият изпарител на земното кълбо“.

 

Предизвикването на земетресения, чрез въздействие върху приплъзването на тектоничните плочи, засега обаче е изцяло в сферата на фантастиката, къде научна, къде ненаучна.

 

Наистина, напълно е възможно някой, някъде да се е занимавал теоретично с въпроса дали би могло да се създаде сеизмично оръжие, но практическото му приложение едва ли скоро ще настъпи, а най-вероятно – никога.

 

Авторите и разпространители на конспиративни теории обаче съвсем не са мирясали. Едни предъвкват изложените по-горе сюжетни линии. През 2011 година, легендарният вестник от времето на перестройката „Аргументы и факты“ занимава (или по-скоро забавлява) читателите си с крайно наукоподобна „геофизична“ дъвка. На страниците на вестника се изказва Олег Фейгин, представян, като физик – теоретик.

 

В разпространяваната в Интернет негова биография, Олег Орестович Фейгин, роден на 28 ноември 1956 година в Харков, Украйна е представен като доктор на физико-математическите науки, действителен член на Украинската академия на науките (УАН), завеждащ сектора по теоретична физика на Института за иновационни технологии на УАН, автор на множество книги и публикации. Сферата на научните му интереси включва специални въпроси на квантовата космология, астрофизиката и физиката на космоса. Научен редактор на годишника на УАН „физика на импулсивните процеси“, член на редколегията на списание „Космонавтика“ и сборника „Избрани трудове на ИИТ на УАН“. Автор е на повече от 120 печатни публикации, в това число и на научно-популярни книги: „Обикновено научно чудо“, „Великата тайна на Вселената“, „Тайните на Вселената“, „Звездният свят“ и други“.

 

Ако трябва да обобщим, съдейки по огромното изобилие негови книги, изкарани на книжния пазар, Олег Фейгин не е обикновен популяризатор на науката – той е създал едно напълно прилично предприятие за научно-популярна литература, в което той самият е главната производствена мощност. Само че прегледът на заглавията сочи, че Фейгин е ориентиран към проблемите на микро и макро света, на наследството на Никола Тесла и свързаните с него конспиративни теории, но няма нищо публикувано в сферата на геологията, геофизиката, тектониката на земната кора, литосферните изследвания и прочее, което да е добило някаква по-широка публичност.

 

Затова, авторът на тези редове си запазва правото да се съмнява, че Фейгин е изричал някога думите, които ще бъдат цитирани по-долу, на базата на публикацията в „Аргументи и факти“ през 2011 година. Несъмнено, Фейгин обича буквално да се „къпе“ в неканонични и конспиративни теории - според него американците са хвърлили над Япония германски атомни бомби, една от тях не се е взривила и е била предадена от Токио на Москва, като форма на изтънчено източно отмъщение. Все пак да му оставим една отворена вратичка… каквото и да си говорим, между тъмната материя и движението на тектоничните плочи на земната кора има значителна разлика.

 

Но да видим, какво са сложили в устата на Фейгин, основателно или не, от някога славния, а днес трагично пожълтял вестник „Аргументы и факты“. Още през 2010 година, от „АиФ“ твърдят, че според Фейгин, американците са използвали тогава срещу Русия климатично и литосферно оръжие. За последното, Фейгин (или редакторът, творил от негово име) казва следното:

 

„То се нарича литосферно и се основава на прилагането на енергията на литосферата – „черупката“ на нашата планета, включваща земната кора и горния слой на мантията. (Още тук възникват съмнения в геологическата компетентност на Фейгин или на „Псевдофейгин“, но да продължим, бел. авт.). Поразяващото действие взима формата на земетресения, изригвания на вулкани, премествания на литосферните плочи, които трептят с определена честота. Ако изкуствено им се въздейства, възниква резонанс: трептенията многократно нарастват. Насочен взрив може да стане резонатор на колосални разрушения. Американците са разработили литосферното оръжие сами или са го заимствали от СССР в периода на неговото разпадане“. [16]

 

Според Фейгин, когато Хрушчов заплашва американците със знаменитата си фраза: „Мы Вам еще покажем Кузькину мать“, той е имал пред вид точно „литосферното оръжие“. (Кузька е името на дявола в руските народни приказки, бел. авт., така че Хрушчов е заплашвал американците, че ще ги запознае с майката на Рогатия лично .., бел. авт.). След тази интересна хипотеза, читателят направо е „хвърлен в храстите“ със следното откровение:

 

„В годините на перестройката писаха за тунел, който затворници от ГУЛаг са строили между континента и остров Сахалин на най-тясното място на Татарския пролив. Да го достроят попречила смъртта на Сталин – просто зарязали този строеж. Новите данни ни убеждават, че се е строяла малка част от замислената подземно – подводна магистрала: тунелът е трябвало да се проточи от Владивосток през Сахалин към Курилската верига острови и по-нататък към САЩ. Замислен е бил литосферен резонатор – своего рода тясна и дълга тръба, понижаваща честотата на трептенията“. [16]

 

Тук вече е време да спра да издевателствам над читателите и да обобощя, че в крайна сметка всеки има право да пише научна или ненаучна фантастика. Във фентъзито на Фейгин, историята с „литосферния резонатор“ напомня за онзи герой на филма „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който се беше самонабедил пред „органите“, че „копаел тунел от Бомбай за Лондон“. „Органите“ бяха приели това изявление спокойно и му бяха лепнали съответната присъда. Кажи речи по същия начин Фейгин ни обяснява, че първото изпитание на литосферно оръжие от СССР е довело до Спитакското земетресение:

 

„За изпитанието са избрали едно от най-безлюдните места при границата на СССР, което в същото време е точка, където се събират напреженията на литосферните плочи: разклоненията на Арарат в района на границата със североизточна Турция и северозападен Иран. Това място е било поставено във фокуса на огромно параболично огледало. Но стоящата под голям ъгъл спрямо хоризонта, почти вертикално, литосферна плоча е отразила изпратената вълна и тя е предизвикала резонанс на друго място – в Спитак. По сметките на сеизмолозите, естествено земетресение с такава страшна сила на това място не е можело да има“. [16]

 

В такива случаи, българите обикновено призовават Господа да слезе на Земята и да си вземе вересиите. Единствената добра новина за това и други подобни писания [17] е, че те поне не насаждат омраза към други народи и етноси.

 

Но тук стигаме и до откровено злонамерените публикации, където образът на Сатаната е ясно очертан – азербайджанците са разлюлели Земята под Спитак и Ленинакан, те са преместили тектоничните плочи, те са предизвикали катастрофалното земетресение и … точка. Едно от последните обобщения на тази изключително зловредна конспиративна теория е сравнително скорошната публикация от 2016 година на Саркис Саркисян, който пита: „Кой сътвори катастрофата?“ [19] След което сам си отговаря:

 

„През 2000-ите години в пресата се появиха статии за това, че Институтът за тектонични войни (това навярно е условното наименование, под което е работела група учени от Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, начело с Икрам Керимов, „бащата на тектоничното оръжие“) се е намирал в Баку и на азербайджанските учени е била възложена разработката на методика за „дистанционно въздействие на огнището на земетресението и пренасяне на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [19]

 

Този бисер на етническата ненавист, разбира се е замаскиран под формата на статия, която защитава честта на арменските строители, които според автора не носят никаква отговорност за колосалните разрушения в Спитак, Ленинакан и Кировакан. Несъмнено, преди Спитакското земетресение, картата на сеизмичното райониране на Армения не е показвала, че в района може да се очаква земетресение от толкова висока степен. Но ужким за да бъде защитена честта и на арменските сеизмолози, на публиката се хвърля репликата за азербайджанския произход на тектоничното оръжие. След което „елегантно“ се слагат още ред–два за „застраховка“:

 

„Всичко това е трудно доказуемо. Норик Мурадян, първи секретар на Спитакския районен комитет на Комунистическата партия на Армения през 1988 – 1990 година си задава въпроса: а имало ли е вероломно човешко въздействие върху природата?“. [19]

 

Излиза, че другарят Мурадян си е задал въпрос, значи съмнението му не може да не е основателно и Спитаското земетресение няма как да не е с „антропогенен произход“. Всъщност, категоричността на автора – Саркис Саркисян, се базира на доста по-стара публикация от 1998 година в един откровено увеселителен вестник, впоследствие допълнен и със сайт, създаден за разтуха на руско говорящите читатели – вестник „Совершенно секретно“. Вестникът е създаден от Юлиан Семьонов и Артьом Боровик. Да, Юлиан Семьонов е същият, за когото сте си помислиил - авторът на сценария на култовия сериал „Седемнадесет мига от пролетта“ и на още безброй остросюжетни и крайно забавни книги за Щирлиц и други герои на „тихия фронт“.

 

Така че, на 1 август 1998 година, точно в полунощ, на сайта на „Совершенно секретно“ се появява публикация със заглавието „Откраднаха бомбата“. [20] В публикацията са намесени войната в Чечня, където ФСБ имала намерение да предизвика по изкуствен път земетресение с мащаба на Спитакското (слава Богу изглежда после са размислили…), Втората световна война, по време на която някои военни стратези и тактици предлагали в кратера на вулкана Фудзияма да се хвърлят свръх мощни бомби, за да се предизвика катастрофално изригване и в крайна сметка се разказва историята на азербайджанския учен Икрам Керимов, баща на „тектоничното оръжие“ и пряк участник в програмата по „военна геофизика“ – „Меркурий-18“. [20]

 

Авторите на статията цитират неизвестно как попаднал в ръцете им доклад: „Заключителен доклад по научно-изследователската работа за 1994 година по програмата „Вулкан“ на Центъра по сеизмология на Академията на науките на Азербайджан“ с гриф „Съвършено секретно“, екземпляр № 2.

 

Авторите на публикацията се хвалят, че в ръцете има попаднала и „официалната кореспонденция (с гриф „Съвършенно секретно“, екземпляр №1) на заместник началника на Военния инженерен институт „Можайски“, професор Тучков, с директора на Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, академик Л. Али-заде“. [20] За период от пет години, от февруари 1986 до март 1990 година, на азербайджанските учени е възложено да разработят „модели на процеса на функциониране на военно-техническите схеми с отчитане на геофизичните фактори“. Съгласно научния план, през месец януари 1990 година, учените са били длъжни да представят отчетен доклад за „методиката на дистанционното въздействие на огнището на земетресенията и пренасянето на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [20]

 

По силата на първата си професия, имам известна гармотност в областта на сеизмичното инженерство. Това заглавие ми прозвуча малко като заглавието на дисертацията на Чапаев от известния виц: „Духовата музика в духовният живот на духовенството“. Потърсих консултация с мои познати, чиято компетентност в областта е много по-голяма от моята. Те потвърдиха усещането ми, с изричната уговорка никога да не ги издавам, че изобщо са коментирали такава публикация от подобно развлекателно издание.

 

Работата обаче е там, че последователите на Юлиан Семьонов са стигнали до следното обобщаващо заключение за горната салата от думи: „Казано по-просто, става дума за способността да се предизвикват земетресения на нужното място в нужното време“. [20] От тук нататък до обвинението, че азербайджанците са изтрили Спитак и Ленинакан от лицето на Земята има по-малко от крачка и тази крачка е направена. Публикацията на Саркисян е просто една от многото, написани в тази насока.

 

Иронията на това абсурдно сеизмологично фентъзи е и в още нещо. Непосредствено преди Спитакското земетресение, значителна част от азербайджанското население е изпроводена от територията на Арменската ССР „по живо и по здраво“. Твърденията, че в Баку са можели да предсказват земетресения (че и да ги предизвикват), веднага дават съвсем друга трактовка на етническото прочистване на азербайджанското население в Арменската ССР. То не е прогонено от родните си места – напротив. То е било предварително предупредено за предстоящия катаклизъм и е напуснало опасния район само и навреме.

 

В сайта „Русский дом“ (издание на руско говорещото общество в Атланта - САЩ), направо се призовава да бъде обвинен за земетресението мюфтията на Азербайджан, „който няколко дни преди земетресението обявил в главната джамия, „Скоро Аллах ще накаже арменците“.“ [21] Следват безумни описания на „изпитанията на геофизично оръжие“, цитират се „изказвания на Шевернадзе“, че „СССР разполага с четири типа геофизични бомби“, изобщо фентъзито е достигнало своята кулминация. До 7 февруари 2019 г., статията е била прочетена 145253 пъти.

 

За съжаление, голяма част от читателите приемат тези неща абсолютно сериозно и информационната война си тече по най-пълноводен начин.

 

В заключение, бихме могли да обобщим, че „фалшивите новини“ и конспиративните теории не са изобретение на „социалните медии“, нито са следствие на тяхната поява. Нещо повече – те са съществували много преди да бъде открит компютърът. Просто тогава са били наричани пропаганда. За съжаление, освен за откровено комерсиални и развлекателни нужди, конспиративните теории се използват буквално, за да „убиват“. С тях се насажда многопластова омраза, като арменско–азербайджанският конфликт е една забележителна илюстрация на това приложение на „конспирологичното фентъзи“. Насажда се омраза с изключителна дълбочина и чрез тиражирането на абсурдни твърдения се оправдават откровени престъпления.

 

Връщайки се към повода за този текст, бих казал, че си заслужава още един път да благодарим на Н. Пр. Посланика на Армения в България за добрата му историческа памет и за хубавото му отношение към страната ни и към тези герои, останали общо взето неизвестни, въпреки участието им в една от най-трудните спасителни операции в човешката история.

 

Едновременно с това, можем да си пожелаем всеки, който се хваща за клавиатура, писалка или паче перо, да мисли за последствията от това, което ще напише. Това може да бъде чудесна първа стъпка при разрешаването на много конфликти.

 

Използвани източници:

[1] Дюлгерова, Даяна, БЧК отбеляза 30 години от разрушителното земетресение в Армения (Обзор), Агенция „Фокус“, 1 февруари 2019 г., 20:22, http://www.focus-news.net/news/2019/02/01/2618938/bchk-otbelyaza-30-godini-ot-razrushitelnoto-zemetresenie-v-armeniya-obzor.html

[2] Янев, Симеон, Армения отново благодари за подадена ръка след земетресението от 1988, NEWS.bg, 01.02.2019, 13:36:39, https://news.bg/bulgaria/armeniya-otnovo-blagodari-za-podadena-raka-sled-zemetresenieto-ot-1988-g.html

[3] Землетрясение в Армении 7 декабря 1988 года. 7 декабря 2013 года исполняется 25 лет с катастрофического землетрясения в Армении, 7 декабря 2013, 11:00, РИА Новости, https://ria.ru/20131207/982161952.html

[4] Али, Кямал, Ленинакан 1988 года: как азербайджанцы спасали армян, Sputniknews, 04. 12. 2008, 13:05, https://az.sputniknews.ru/economy/20081204/42614433.html

[5] Сообщение Азеринформ: „По законам братства“, газета „Бакинский рабочий“, 11 декабря 1988 г.

[6] К катастрофе самолета Ил-76 в Иране, 20 февраля 2003 г., 12:32, По материалам Редакции информационно-справочного обеспечения РИА "Новости", https://ria.ru/20030220/324560.html

[7] Пограничное управление ФСБ России по Восточному Арктическому району, http://www.svrpu.ru/istoria/hronika.shtml

[8] Air Traffic Services Planning Manual, Doc 9426-AN/924, Approved by the Secretary General and Published Under his Authority, International Civil Aviation Organization (ICAO), First (Provisional) Edition,1984, Published in separate English, French, Russian and Spanish editions by the International Civil Aviation Organization, https://www.icao.int/EURNAT/Other%20Meetings%20Seminars%20and%20Workshops/Global%20ATFM%20Manual%20Coordination%20Team/1st%20Meeting%20at%20ATC%20Global%202012%20and%20EUROCONTROL%20CFMU/ICAO%20Doc%209426_cons_en.pdf

[9] Международные стандарты и Рекомендуемая практика. Приложение 3 к Конвенции о международной гражданской авиации. Метеорологическое обеспечение международной аэронавигации, Издание 17, 2010 год.

[10] Атаев Теймур, Тайна крушения самолетов в Армении в декабре 1988 г., 18 января 2014 г., Islam News - Информационное агентство России, https://islamnews.ru/news-Tajna-krushenija-samoletov-v-Armenii-v-dekabre-1988-g ; https://e-minbar.com/researches/tajna-krusheniya-samoletov-armenii

[11] Балашовское военное училище летчиков, Сайт выпускников училища, Летные происшествия – катастрофы; Катастрофа Ил-76М, командир корабля Брилëв, 11.12.1988; http://xn--80abda0c7b.xn--p1ai/index.php?id=7511

[12] Вюгарлы, В., „Выжить мне помогло шестое чувство!” – единственный оставшийся в живых пассажир ИЛ-76 Фахраддин Балаев, trend news agency, 14 декабря 2006, 10:22 (UTC+04:00), https://www.trend.az/life/interview/739778.html

[13] Мусаелян, В., Они не успели помочь ... , В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 250 – 254, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[14] Воздушный мост Армении, В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 202, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[15] Гарегинян, Арам, Ведь пилоты не умирают, они улетают в небо … 30 лет подвигу сербских летчиков в Армении, Sputnik Armenia, 11.12.2018, 23:54, https://ru.armeniasputnik.am/society/20181211/16195354/Ved-piloty-ne-umirayut-oni-uletayut-v-nebo-30-let-podvigu-serbskikh-letchikov-v-Armenii.html

[16] Оружие, которым пугал Хрущев, уничтожило Спитак, Еженедельник „Аргументы и факты“, № 8, 23.02.2011 г., http://www.aif.ru/society/science/23652

[17] „Нет, нет, нет! Это не земетрясение!“: была ли катастрофа в Спитаке искуственно спровоцирована?, Страна Армян, 07.12.2018 г., https://armenia.im/7/17586878040723097

[18] Ихлов, Евгений, Землетрясение в Армении могло стать результатом испытания сейсмооружия, Новые известия, 25 апреля 2018 г., 16:03, https://newizv.ru/news/tech/25-04-2018/zemletryasenie-v-armenii-moglo-stat-rezultatom-ispytaniya-seysmooruzhiya

[19] Саркисян, Саркис, Кто сотворил катастрофу? Спитакское землетрясение: вопросы без ответов, Голос Армении, 2016-10-31, 11:43, http://golosarmenii.am/article/46611/kto-sotvoril-katastrofu

[20] Соколов, Сергей и Сергей Плужников, Украли бомбу, Совершенно секретно, № 8 / 113, 1 августа 1998 г., 00:00, https://www.sovsekretno.ru/articles/id/224/

[21] Спитак 1988. Тайна страшной трагедии?, переслал Semion Levin, „Русский дом“, Russian Speaking Community, Russian community in Atlanta, Русская газета в Атланте, Last modified on Saturday, 17 December 2016, 17:59, http://russiahousenews.info/blogs/spitak-1988-tayna-strashnoy-tragedii

 

С решение, взето на извънредно заседание на Управителния си съвет, Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ), поиска незабавното оттегляне на „Концепцията за личните сметки на физически и юридически лица, водени от Централен Депозитар“. Зад това засукано заглавие се крие нещо, което в момента журналистите наричат нежно „Концепция за събуждане на спящите акции от масовата приватизация“.

 

Лично аз предпочитам названието „Концепция за грабеж на така наречените спящи акции“. Названието заимствам от мой добър приятел, който е юрист с репутация и знае, какво приказва. Бихме могли да започнем с популярното обяснение за разликата между кражба и грабеж. В първия случай примерно някой джебчия с бързи пръсти, фино Ви измъква портфейла. Във втория случай, двама души Ви държат, а трети ви взима портфейла, като на изпроводяк Ви рита в слабините. „Концепцията за личните сметки на физически и юридически лица, водени от Централен Депозитар“, поне според мен попада във втората хипотеза.

 

Човек би попитал, защо трябва да се използват толкова силни изрази. Според мен, тепърва в този текст ще се използват и още по-силни изрази, още повече че в официалния текст на АИКБ, съдържанието на „Концепцията“ и незнайните й автори са пожалени в голяма степен.

 

Езикът на искането за оттегляне на „Концепцията“ е даже прекалено сдържан и възпитан. Това напомня на вица за разликата между германците и англичаните. Едните били прекалено искрени и непосредствени за да бъдат учтиви, а другите били прекалено учтиви за да бъдат искрени и непосредствени …

 

Ако не дай си Боже, „Концепцията“ успее да стане реалност, последиците ще засегнат и реално ще ощетят близо 3 милиона българи - собственици на акции, придобити по време на приватизацията. Това съждение съвсем не е индивидуално прозрение на автора на тези редове. То е оценка на АИКБ, а тя е точно работодателската организация, която е основен изразител на интересите на емитентите, тоест на публичните дружества, чиито акции се листват и търгуват на Фондовата борса. Иначе казано, става дума за деяние с особено обществено опасен характер, за което и обществото и правителството са вече предупредени, така че когато във въздуха се разнесат първите писъци на ограбени, никой няма да има правото да каже – „ама ние не знаехме, ама ние не съобразихме“.

 

Във въпросната „Концепция за грабеж“ се предвижда въвеждане на ЗАДЪЛЖИТЕЛНО прехвърляне на акциите от така наречения „Регистър А“ на Централния депозитар в „Регистър Б“ към инвестиционни посредници. Всеки собственик на акции от масовата приватизация ще бъде принуден в период от 1 година да ги прехвърли на инвестиционни посредници. Ако през тази една година собственикът на акциите не ги прехвърли доброволно, те ще се прехвърлят БЕЗ собственикът им да бъде питан и БЕЗ той дори да бъде изрично уведомяван, изцяло против неговата воля, по насилствен начин в някакъв напълно имагинерен, Божем специално създаден за случая инвестиционен фонд. Срещу акциите от масовата приватизация (в подавляващата част от случаите, това са си старославните „бонови книжки“), съответният гражданин на Република България ще се сдобие с дялове от инвестиционния фонд.

 

Излишно е да казваме, че за новоизмисления инвестиционен фонд, Илф и Петров биха използвали определението „фиолетовый“. Той е роден изпод някое индиго, останало от национализацията от 1947 година. Но разпореждането с чуждо имущество не спира до тук. От тук нататък започва истинският грабеж. След изтичане на нов срок (от пет години ако не се лъжа) и при липса на действие от страна на притежателите на дялове, дяловете им ще бъдат отнети и внесени в Сребърния фонд.

 

Може отговорно да се каже, че тези акции от масовата приватизация и дялове от приватизационни фондове, респективно от наследилите ги холдингови дружества, дори не могат да бъдат наречени „национализирани“, защото при национализация, поне от кумова срама, на собствениците, чието имущество е национализирано се дава компенсация. Става дума за експроприация, а не за национализация – собствеността върху въпросните „спящи акции“ ще бъде принудително отнета, без право на обжалване.

 

Тук всеки с елементарна обща култура ще попита, дали въпросната „Концепция“, която в момента грее като тиква на плет, предложена и изложена за обществено обсъждане връз тарабата на българската законност, не е в противоречие с Конституцията на Република България, която защитава неприкосновеността на частната собственост. Отговорът е: да, Вие познахте – „Концепцията“ е във флагрантно противоречие с Конституцията на Република България и гази като свиня – бостан, гарантираната от същата тази Конституция неприкосновеност на правото на собственост.

 

За тези, които отдавна са претръпнали и знаят, че Конституцията е основен закон, а щом е закон, значи е „врата у поле“, ще поясним, че „Концепцията“ е също така и в тежка колизия с Договора за функциониране на Европейския съюз. Знаем, че определени влиятелни среди у нас се боят само от Брюксел, затова поставям особено ударение на последните две изречения.

 

Човек би попитал, поради каква необходимост на някого му е притрябвало да „събужда“ „спящите акции“? Има достатъчно примери на инвеститорски стратегии, при които определена сума се влага в акции и след това с тях не се извършват никакви операции, освен разбира се получаването на дивидент, ако има такъв. Чака се продължителен период, с презумпцията че през този период въпросните акции ще поскъпнат. Не всичко са спекуланти на борсата, има и достатъчно на брой дългосрочни инвеститори.

 

Тук не може да не се цитира един старчески дом във Финландия, който по подобен начин забравил за подарения му в края на 19-ти, началото на 20-ия век пакет акции от една фабрика за гумени цървули, калцуни и галоши. Когато се сетили за този пакет след доста десетилетия, старческият дом разбрал, че финансовите му проблеми са решени, защото фирмата за галоши се казвала “NOKIA”. Какво ли щеше да стане, ако някой беше накарал администрацията на дома да „събуди“ тези акции през 1929 или през 1946 година ?

 

Тук е мястото да се отбележи, че сега, притежателите на акции (спящи, будни или сънуващи) не заплащат такси на Централния депозитар. Предприятията, на които са акциите, търгуващи се на Фондовата борса, иначе казано – емитентите, плащат на Централния депозитар за да поддържа Регистър А. Когато собствениците на акции бъдат принудени по най-неделикатен начин да ги прехвърлят към инвестиционен посредник, тези плащания ще са за сметка на акционерите.

 

Колко мило - акционерите ще бъдат принудени сами да прехвърлят акциите си от безплатния за тях „Регистър А“ на Централния депозитар към някой инвестиционен посредник, на когото от тук нататък те ще трябва да заплащат всички дължими такси. Последното може да се окаже твърде нерентабилно. С тази доброволна маневра от „Регистър А“ в чудния свят на „Регистър Б“, дребните акционери ще имат възможността да изберат между това да загубят акциите си по този начин в дългосрочен план, плащайки всякакви такси, сравними със стойността на акциите им или да не предприемат нищо и да загубят акциите си в краткосрочен план, оставяйки ги да изтекат в Сребърния фонд след пребиваване в „индиговия“ Инвестиционен фонд.

 

Тук трябва да се кажат две думи и за особено наглата заблуда, която се тиражира в последно време, свързана в твърдението, че българският проекто грабеж вече е осъществен в Румъния и там хората са изключително доволни от станалото. Твърди се, че в Румъния имало такъв инвестиционен фонд за „спящи акции“, като нашия и всичко си било много добре. Дали?

 

От известно време, у нас стана страшно модерно да се гледа към северната ни съседка и да се въздиша със завист – ах, каква борба с корупцията се води там, ах колко обществено ангажирани са румънците. Сигурно е така, но едва ли трябва да им вменяваме грехове, като изобретяването на нашия имагинерен, трансцедентален и почти окултен инвестиционен фонд, където трябва да се трупат „спящите акции” от масовата приватизация.

 

В Румъния, реституцията е извършена чрез овъзмездяване на собствениците на индустриални предприятия и техните наследници с дялове в инвестиционен фонд, който управлява определени румънски предприятия. Никой ничии акции не е експроприирал поради „заспалост” в наше време. Просто става дума за начин по който се осъществява реституцията, а не за експроприация „а ла бюлгар“.

 

Не е лошо да се замислим и за някои други важни ефекти от голямото „пробуждане”, което са ни подготвили от Централния депозитар, под благия поглед на чиновниците от Министерството на финансите. Ако намеренията на „будителите” се изпълнят, то ако не акциите, поне част от собствениците им без друго ще се събудят. Когато осъзнаят какъв „дървен Господ” им е подготвен, те ще запретнат ръкави да си оправят нещата. И тогава мнозина от акционерите направо ще преминат към продажба на акциите си, особено в случаите, когато те струват някакви по-прилични пари.

 

Добре е да се знае, че има 17 приватизационни фонда, трансформирали се в холдингови компании, които са публични дружества, акциите им се листват на фондовата борса и са поскъпнали в рамките на целия исторически период от издаването им до днес. Ако изходната цена на една бонова книжка е 25 днешни нови български лева, то цената на една бонова книжка в тези фондове варира от 26 лева и 32 стотинки до 1905 лева. Всъщност при два фонда, цената на боновата книжка в момента е 1000 лева и нагоре; при шест фонда цената на боновата книжка е между 100 и 452 лева; при осем фонда цената е между 46 лева и 50 стотинки и 88 лева и 50 стотинки и само при един фонд цената е 26 лева и 32 стотинки. Можем да сме сигурни, че ако не друг, то собствениците на бонови книжки поне в тези 17 фонда, без значение дали са наблюдавали внимателно движението на цената на собствеността си или са били „събудени“ от героичния напън на Централния депозитар, ще вземат незабавни мерки, за да не допуснат да бъдат обрани по такъв пладнешки начин. Най-близкото до ума действие е продажбата на тези акции.

 

И точно тук е един от напълно пренебрегнатите рискове, за които никой не обелва дума. Масовото предлагане на акции за продажба, може да доведе единствено до падане на цената на акциите на фондовия пазар като цяло. Това събитие няма алтернатива. Колкото повече акции бъдат хвърлени залпово за продан, толкова повече ще паднат борсовите индекси. И тогава ще се сетим, че някой е претърпял тежък удар и че този някой не са „едрите капиталисти експлоататори“. Големият губещ ще бъдат пенсионните фондове от втория и третия стълб на пенсионно осигурителната система. Иначе казано, крайният получател на удара ще бъдат пак осигурените лица във втория и третия стълб. Цената на акциите ще падне, доходността на пенсионните фондове също ще ги последва надолу и големият губещ ще бъде отново средностатистическият българин.

 

И тук възниква въпросът, кой би могъл да има някакъв мотив, за да забърка тази каша. В позицията на АИКБ се припомня, че представената „Концепция“ не се разглежда за пръв път. Цитирам дословно: „Предходна такава вече е била отхвърлена от предшественика на Съвета за развитие на капиталовите пазари, а работната група, създадена от Министерство на финансите, не стигна до резултат след категоричните възражения от Министерство на правосъдието, Асоциация на индустриалния капитал в България, Асоциацията на директорите за връзки с инвеститорите и др.“.

 

С една дума – по въпроса се „копае“ не от вчера, но здравият разум и в държавната администрация и в обществото като цяло оказва упорита съпротива. Кой по дяволите има толкова голям интерес да инициира толкова мащабен грабеж, който на всичкото отгоре ще има и вторичен токсичен ефект върху пенсионната система?

 

Обичайните заподозрени са инвестиционните посредници. Човек би си помислил, че и те по подобие на одиторите са решили да си създадат бизнес по нормативен път. Не е невъзможно, но във въздуха остава да виси въпросът, дава ли си някой сметка, че в областите с административен център Видин, Кърджали и Сливен няма нито един офис (централен или клонов) на нито един инвестиционен посредник. В тези области не живеят ли хора, получили на времето си бонови книжки? Живеят и още как. Излиза, че хората с акции от масовата приватизация от тези три области ще бъдат подложени на особено извратено издевателство. Ще им се обясни, че трябва да си прехвърлят акциите при инвестиционен посредник, ама по техните географски ширини … няма на кого. Когато Господ иска да накаже някого – взима му ума. Явно някой от архитектите на „Концепцията“ сериозно е разгневил Всевишния.

 

Ако във Видинско, Кърджалийско и Сливенско няма счупен инвестиционен посредник, то в други области има толкова „много“, че там ще трябва да се извият опашки като за ръчен хляб в тоталитарно време, за да изпълнят хората предначертанията на „Концепцията за грабеж“. Всъщност, добре ще е самите инвестиционни посредници да се огледат и да отговорят обективно, смятат ли, че ще могат да обслужат цялата „инвестиционна истерия“, която ще последва след като премине информационната кампания, предвидена в „Концепцията“.
Паниката ще е достойна за някое библейско бедствие, като се има пред вид, че телефоните в АИКБ, в Асоциацията на директорите за връзка с инвеститорите (АДВИБ) и в самите публични дружества вече загряха от обаждания. Вопълът „кажете какво да правим“ вече се носи във въздуха. Не ми се мисли, какво ще стане, когато започне информационна кампания под правителствена егида.

 

Затова, призовавам изпълнителната власт незабавно да свъси вежди и с гръм и трясък да оттегли „Концепцията за грабеж“, да я анулира и да обяви, че повече няма да се занимава с подобни сеизмично опасни дейности. Ако трябва, за целите на пи ар-а, би могло и екземпляр от „Концепцията“ да бъде публично унищожен в машина за нарязване на документи. Актът би могъл да бъде извършен от г-жа Цецка Цачева – честта й се пада до някъде, защото за чест на Министерството на правосъдието, то отново възропта силно срещу полета на мисълта на неизвестните автори.

 

Бих казал, че политиците и политическите кабинети са извън подозрение за авторството на въпросното безобразие. Не че са ваксинирани срещу глупост или срещу посягане към чуждото, но просто политиците никога не правят такива неща в година на избори. А 2019 година е година на две изборни кампании. Не, не, не – политиците не са инициатори на това нещо, това е ясно. Но точно те трябва и да „забършат с парцала“ калта, която навлякоха в публичното пространство с предлагането за обществено обсъждане на „Концепцията за грабеж“. Може би дори г-жа Цачева трябва да отстъпи правото си на екзекуция на зловредното парче хартия на министър-председателя, за да са наясно всички, че работата е сериозна.

 

А работата наистина е сериозна. Безотговорни политици и попаднали по недоразумение в Народното събрание депутати винаги ще има. Но държавни служители, които работят в толкова ключови институции, които са представили СV-та по-дълги от Манасиевата хроника, придружени с дипломи големи, колкото вратата за да постъпят на работа там, нямат право на такива експерименти.

 

Такива тестове за бдителността на обществото са заплаха за националната сигурност. Последното не е хипербола, не е преувеличение. Подобен полет на фантазията наистина може да предизвика дестабилизация в обществото. Представете си, синергичното действие на гнева на близо 3 милиона ограбени. С такива неща не бива никой да си прави шега, най-малко пък високо образованите чиновници от Централния депозитар и елитът на администрацията, събран в Министерството на финансите.

 

Г-жа Цачева си е свършила работата, сега трябва и г-н Горанов, а най-вероятно и г-н Борисов да ликвидират последствията от разюзданото въображение на членовете на някаква неосъзната диверсионна група, която се готви да подпали чергата на царщината, пардон на републиката. Трябва да го направят най-малкото заради собствения си егоистичен политически интерес. Ето един чудесен пример, който показва, че следването на политическите интереси на партиите може да бъде и в пълен синхрон с обществения интерес.

 

За нашата славна парламентарна опозиция тук няма да отваряме дума. Няма да ми стигнат изразните средства, за да изразя недоумението си от мълчанието, което идва от редовете на опозицията. Ясно е, че дори хора като г-н Таско Ерменков не биха могли да се съгласят с подобна лудост, като „Концепцията за грабеж“, особено след като тя идва някъде от коридорите на държавните институции. Но вместо да надигне вой до небесата, опозицията мълчи. Поради съгласие със ставащото? Не, в никой случай. Поради толерантност към политическите опоненти, които са „накиснати“ от някакви свръх инициативни чиновници – още по-голям абсурд. Кьорав карти не играе, така че най-малко опозицията ще съчувства на управляващите, че са проспали експеримента на „Централен депозитар и приятели“. Остава единственото обяснение, че опозицията просто не е разбрала, какво става. Тя е заета с редене на предизборните си листи и с вътрешно партийни интриги.

 

Да завършим с още един много хубав цитат от иначе умереното, възпитано и направо деликатно становище на АИКБ: „ефектът от предлаганото по същество конфискационно решение, обосновано с незаинтересоваността на собствениците на „спящи“ акции, не се различава от конфискация на банков влог, по който няма движение, или на автомобил който не се управлява, или на недвижим имот, който не се използва“. Няма какво да добавя точно към тази констатация – осигурявайте си движение по сметките и си карайте колите, за да не ги видите след пет години в Сребърния фонд.

 

И за да се сложи край на тази откровена глупост, нека просто „Концепцията за грабеж“ бъде оттеглена и се постави точка на надигащата се паника.

На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

 

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

 

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

 

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

 

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

 

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

 

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

 

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

 

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

 

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

 

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

 

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

 

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

 

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

 

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

 

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

 

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

 

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

 

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

 

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

 

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

 

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

 

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

 

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

 

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

 

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

 

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

 

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

 

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

 

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

 

Отговорът на Агамалов е:

 

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

 

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

 

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

 

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

 

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

 

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

 

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

 

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

 

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

 

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

 

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

 

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

 

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

 

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

 

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

 

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

 

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

 

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

 

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

 

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

 

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

 

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

 

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

 

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

 

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

 

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

 

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

 

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

 

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

 

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

 

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

 

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

 

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

 

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

 

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

 

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

 

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

 

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

 

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

 

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

 

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

 

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

 

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

 

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

 

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

 

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

 

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

 

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

 

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

 

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

 

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

 

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

 

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

 

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

 

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

 

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

 

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

 

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

 

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

 

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

 

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

 

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

 

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

 

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

 

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

 

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

 

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

 

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

 

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

 

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

 

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

 

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

 

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

 

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

 

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

 

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

 

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

 

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

 

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

 

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

 

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_zakavkazya_i_gruzii_1919.html

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).

 

Вече в няколко части разказваме и анализираме историята на Азербайджанската демократична република (АДР). Причините за това вече бяха посочени – при днешното състояние на световния е повече от интересно да видим как е създадена и как се е борила за правото си да съществува, първата демократична мюсюлманска държава, в която жените са имали правото да избират и да бъдат избирани. При това срещу Азербайджанската демократична република (АДР) е стоял имперският експанзионизъм на Съветска Русия, водена от демоничния политически прагматизъм на Ленин.

 

От предишните части на тази история, човек може да остане с погрешното впечатление, че всичко съществено, свързано със съдбата на Азербайджан по това време е ставало в Баку. Това не е така. Докато в Баку друга демонична натура – пълномощникът на Съветската власт – Степан Шаумян налага властта на Москва, използувайки късогледата политика на местната секция на „Дашнакцутюн”, създателите на азербайджанската демократична държава работят за каузата си в Тифлис и в Елисаветпол (Гянджа).

 

В предишната част, ние оставихме болшевишката армия на Бакинския съвет, затънала заедно с нейните съюзници от „Дашнакцутюн” в Кюрдамирските блата. След злополучното единодействие с болшевиките по време на така наречените „мартенски събития” от 1918 година, иначе казано – по време на жестокия погром над азербайджанците в Баку и тяхната водеща политическа партия – „Мусават”, лидерите на „Дашнакцутюн” отново поставят арменците в ролята на „полезни идиоти” (според израза на самия В. И. Ленин). Походът на Шаумян, Корганов и Бичерахов (друг съдружник на болшевиките, набелязан за „полезен идиот”, но оказал се значително по-пресметлив) буксува.

 

Междувременно в Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм и в Елисаветпол (Гянджа), която се е превърнала във временна столица на Азербайджанската демократична република, се случват поредица от важни събития. Затова ще се върнем назад във вречето, за да проследим действията на опонентите на Съветската власт.

 

Закавказкият комисариат инициира създаването на законодателен орган на Закавказието – Закавказкият Сейм

На 14 февруари 1918 година е избран Закавказкият Сейм, на който Закавказкият комисариат предава всички властови пълномощия в законодателната сфера. На 23 февруари 1918 година, новият законодателен орган на Закавказието е открит и започва работа в Тифлис. В състава на Сейма влизат депутатите, избрани в Учредителното събрание от територията на Закавказието. Също така, допълнително са били „кооптирани” представители на различините партии в съответствие с получените от тях резултати на изборите за Учредително събрание. На практика, в етническо отношение, Закавказкият Сейм е бил съставен от представители на трите главни народности на Закавказието – азербайджанците, грузинците и арменците.

 

Тук вече откриваме интересна разлика. В партиен план, грузинците и арменците са били представени значително по-еднородно в сравнение с азербайджанците. Някои азербайджански автори твърдят дори, че арменското и грузинското представителство са били напълно еднородни, но това не е до край вярно. Несъмнено, основните представители на грузинците са били социалдемократи – меншевики, а на арменците – социалистите националисти от „Дашнакцутюн”. Едновременно с това, трябва да се отбележи, че примерно сред арменците е имало доста авторитетни представители на социалистите – революционери (есерите), които са взели много активно участие при дебати в Сейма със съдбоносно значение, като за обявяването на независимостта на Закавказието.

 

За разлика от относително по-голямата еднородност при арменци и грузинци, азербайджанците са били представени поне от четири основни партии. Това са били: партията „Мусават” ( в превод „Мусават” означава „Равенство” и в някои източници се среща като „Тюркска демократична партия на федералистите - Мусават”, заедно с гравитираща към нея група безпартийни депутати с демократична ориентация; Мюсюлманският социалистически блок; партията „Мюсюлманство в Русия” – „Иттихад” и социалдемократическата партия (по това време с меншевишка ориентация) „Хюммат” („Енергия”), по-известна с руското произнасяне на името й – „Гуммет”.

 

Има автори, скоито смятат, че това разпределение на депутатите от азербайджански произход е било неблагоприятно за азербайджанците, защото те не са били консолидирани в достатъчна степен за водените в Закавказкия Сейм острастени националистически дебати. Според А. А. Пашаев, под чиято редакция са издадени протоколите на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм, „бидейки раздробени на партии, азербайджанският народ се превръща в страната на най-малко съпротивление пред сплотените в единни партии сили на своите съседи”. [1, стр. 35]

 

Тази гледна точка на А. А. Пашаев има своята логика, но е и оспорима. Самият Пашаев отбелязва изрично, че Закавказкият Сейм е създаден не по национален, а по партиен принцип. Действително, още от първите заседания се консолидират три национални сектора – арменски, грузински и мюсюлмански, но цялата история на работата на Закавкзкия Сейм показва огромното старание на депутатите в Сейма да правят изявления само от името на партиите си, а не от името на националностите си. За това говорят ясно протоколите на Закавказкия Сейм. [2]

 

Самите партийни фракции с членове мюсюлмани – азербайджанци бързо се ориентират в обстановката при цялата й сложност и показват и въпреки идеологическите си и политически различия, показват забележителни примери на координация и единодействие.

 

Според много от изследователите, всички тези усилия са останали напразни, като Закавказкия Сейм се разпада „на почвата на сблъсъка на националните интереси на представените там народности”. [1, стр. 35].

 

Всъщност, както може да се види от предишните части на нашия анализ, Закавказката демократична федеративна република прекратява кратковременното си съществуване под натиска на двете съседни имперски сили.

 

Закавказието в геополитическите клещи на великите сили

От юг напира Отоманската империя, чието военно настъпление принуждава грузинците да търсят протектората на Германия и това довежда до излизането на Грузия от Закавказката федерация. [3]

 

Откъм Апшеронския полуостров настъпва Съветска Русия с болшевишките войски и с временните си съюзници – бакинските дашнаци. Това създава критична ситуация сред азербайджанците, които са разпънати между силно демократичните настроения на политическия си елит и инстинктивното търсене на съюзник – закрилник от страна на „широките народни маси”.

 

Азербайджанските лидери са доста последователни федералисти, но трябва да се съобразяват и с обществените настроения и с болшевишката заплаха. След кървавите „мартенски събития“ и погромът над азербайджанците в Баку, всякакви илюзии по отношение на съветската власт са изчезнали, като на народ и на лидери е ясно, каква ще е „светлата перспектива“ пред тях, ако останат в ръцете на Шаумян и съмишлениците му.

 

Както ще видим впоследствие, в крайна сметка Азербайджан ще поиска помощ от Отоманската империя и тя ще бъде оказана в рамките на „Ислямската кавказка армия“. Създателите на Азербайджанската демократична република обаче ще успеят да я опазят от отоманските амбиции да бъде превърната във васално ханство, начело с хан - роднина на един от най-видните младотурци.

 

В смисъла на казаното по-горе, Закавказката демократична федеративна република става жертва не толкова на националистическите страсти и противопоставяния на трите основни кавказки националности, колкото на разнопосочния геополитически натиск върху Закавказието, при който политическите елити на грузинци, азербайджанци и арменци са буквално принудени от обстоятелствата да следват различни сценарии за спасение. Закавказката демократична федеративна република е ликвидирана не от междунационалните ежби до този момент, а от изключително неблагоприятното стечение на политическите обстоятелства и на геополитическите фактори в региона.

 

Внимателното проследяване на политическите траектории на главните участници в събитията около Закавказкия Сейм, обявяването на независимостта на Закавказието и на разпадането му на три нови държави по национален признак, показва как за кратко време и пропътуван твърде дълъг идеен маршрут. Започнал от идеята за автономност на Закавказието в рамките на Руската демократична република, създадена в резултат от Февруарската революция, повечето лидери на трите закавказки народа минават през осмислянето на идеята за неизбежността на независимостта на целия регион, за да стигнат (много от тях не без горчиво съжаление) до разделянето на три отделни, самостоятелни републики.

 

По време на работата на Закавказкия Сейм, положението на депутатите в Сейма, както и на членовете на Закавказкия комисариат е сложно и повече от деликатно. Можем да си представим, в какво състояние са били отношенията между азербайджанските и арменските политици в Тифлис след погромите по време на „мартенските събития“ в Баку. Но въпреки това, и трите „национални блока“ полагат значителни усилия за опазването на закавказкото единство и работят доста добросъвестно за федералния проект.

 

Това става въпреки спомените за кървавите сблъсъци от 1905 година между арменци и азербайджанци, провокирани от тайните служби на Руската империя и въпреки съвършено пресните ексцеси над азербайджанците в Баку през пролетта на 1918 година.

 

Много от членовете на Закавказкия комисариат имат двусмислено поведение, някои от тях дори поддържат контакти с Бакинския Съвет и лично с Шаумян, но въпреки това, възможностите за работа в рамките на демократичната федерация са използувани до тяхното окончателно изчерпване, след отделянето на Грузия от федерацията.

 

Впрочем, поведението на дипломацията на Антантата в Тифлис (особено на английските консули и пратеници) е не по-малко двусмислено. В предишните части, имахме възможността да видим, подозрително интензивната обмяна на информация между англичаните и Степан Шаумян.

 

Симптоматично е, че политици, публицисти и историци от трите закавказки народа, започват да обясняват „невъзможността“ на оцеляването на независимата федеративна република в Закавказието буквално още в деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм. Това говори не в полза на верността на техните твърдения, а по-скоро за откровено изпитвано съжаление за станалото и за изпитваните от тях угризения на съвестта. В деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм никой не е щастлив, включително и грузинските депутати, които се оказват в ролята на ликвидатори на Сейма.

 

Не са особено щастливи и азербайджанските депутати, които внимателно изчакват окончателното обявяване на Грузинската демократична република, за да направят същото и с Азербайджан.

 

Много от арменските депутати до последния момент се надяват, че единството на Закавказието ще се запази и след връщането на Русия към демократичните начала, то ще стане федерална единица в бъдеща Руска федеративна демократична република. Много важно е да се отбележи обаче, че точно при гласуването на независимостта на Закавказието, членовете на „Дашнакцутюн” в Сейма оказват своего рода „мълчаливо съгласие”, докато против пледират представителите на левите есери и кадетите.

 

Можем с основание да се безпокоим, че цялото това дълго встъпление, което цели да засили контурите на междуетническите и междупартийни взаимодействия в Закавказкия Сейм, ще се окаже недостатъчно, но на този етап не разполагаме с повече място.

 

Закавказието не става Швейцария

Закавказието не става Швейцария, въпреки, че е имало известни шансове за подобен развой на събитията. Както коментираше един швейцарски историк, за постигането на швейцарското единство е били необходими умората от няколко стотин годишни войни между отделните кантони преди това и съзнанието, че съседите на швейцраските кантони са изключително агресивни и експанцзионистично настроени, особено Савойските дукове.

 

При Закавказието има не по-малко агресивни и експанзионистично настроени съседи, отколкото в случая с Швейцария (Савойските дукове могат само да „дишат праха” на Съветска Русия и на Отоманската империя, когато става дума за териториални амбиции), но изглежда народите на Закавказието не са воювали достатъчно, за да загубят напълно желание да упражняват насилие помежду си.

 

Мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм – взаимодействие, сътрудничество и противопоставяне

На 16 март 1918 г., е свикано заседание на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм. Обсъжда се въпросът за реквизиране на стопански инвентар от владеещите конфискуваните имения. На заседанието не присъствуват представители на партиите „Хюммат” („Гуммет”), Мюсюлмански социалистически блок и „Мюсюлманство в Русия”. В протокола изрично е отбелязано, че отсъствието на представителите на трите партии се дължи най-вероятно на факта, че въпросът за реквизицията „не носи общонационален характер”, а изисква принципното отношение на всяка партия по отделно.

 

Иначе, на заседанието присъствуват 17 члена на Сейма от партията „Мусават” и от демократичната група на безпартийните, която по принцип гравитира към демокатичните федералисти от „Мусават”. По разглеждания въпроса за реквизицията, те се изказват положително и решават да гласуват за законопроекта. [1, док. 1]

 

На 25 март 1918 г., мюсюлманските фракции в Сейма са призовани на общо заседние в двореца в Тифлис по повод пристигането на делегация от представители на планинските народи в Кавказ. Присъствуват шестима мусаватисти, четирима представители на мюсюлманския социалистически блок и един безпартиен.

 

Делегацията на планинските народи присъствува в пълния си състав от петима души. Обсъден е ни повече ни по-малко, въпросът за присъединяването на Северен Кавказ към създаващата се федеративна държава в Закавказието. Представителите на планинските народи се оплакват от „надигащата се руска опасност”. [1, док. 2]

 

Много интересно е изказването на представителя на Ингушетия – Лиянов. Той коментира неща, които в определен смисъл остават актуални дори днес в контекста на териториалния конфликт между Чечня и Ингушетия.

 

Лиянов се оплаква от критичното положение на ингушите, които са обкръжени от казашки населени пунктове (казацкие станицы). Според него, към тази дата за да си запазят земите, отнети от планинците и дадени им през царското време, казаците от Северен Кавказ са се „хвърлили в обятията на болшевиките”. [1, док. 2]

 

Много важно е да се подчертае наблюдението на Лиянов, че казаците приемали болшевиките като „носители на великоруската плитика”. Ако се върнем кам „Мартенските събития” и кланетата в Баку, ще си спомним, че и там болшевиките и Бакинският Съвет са разглеждани от привържениците на руския империализъм като наследници и продължители на идеята за „единна и неделима Русия”.

 

Според представителите на планинските народи, казаците виждат разрешаването на поземления въпрос във физическото изтребление на ингушите и на останалите планинци. Поради това, те се обръщат за помощ към Закавказкия Сейм.

 

На срещата, представителите на планинските народи от Кавказ, информират членовете на мюсюлманските фракции в Сейма за проведените от тях разговори с грузинските меншевики и с арменците от „Дашнакцутюн”. Преговорите с арменците били кратки и се въртяли около въпроса за междунационалната солидарност в Кавказ. Планинците отбелязват, че точно по отношение на външните заплахи, арменците не проявявали достатъчна солидарност, защото отношението на последните към заплахата от север (болшевишко-руска) и към заплахата от юго-запад (отоманската) било различно. [1, док. 2]

 

Въпреки това, говорителят на планинската делегация – Бамматов, предлага на представителите на мюсюлманските фракции „да бъдат търпими към арменския въпрос”. [1, док. 2]

 

Много повече допирни точки са открили планинците с представителите на грузинските меншевики – Ной Жордания, Чхеидзе и други. На практика е било констатирано единодушие по отношение на вътрешното и външното политическо положение на Кавказкия край. Представителите на грузинските меншевики са осъдили болшевизма като „великоруско, великодържавно течение”. Те са признали северния фронт за не по-малко опасен от юго-западния, от където е напирала Отоманската империя.

 

От друга страна, грузинските меншевики са били признали правата на планинците върху казашките земи по река Терек – за това е имало резолюция на Краевия център от 24 март 1918 година, предложена лично от Ной Жордания. Затова, те са обещали да окажат на планинците всякакво съдействие и са подчертали, че при известни гаранции за целостта на Грузия от страна на мюсюлманските групи, „плановете на севера могат да бъдат претворени в живота незабавно”. [1, док. 2]

 

Представителят на планинците Бамматов е засегнал и въпроса за отношенията между отделните мюсюлмански етноси в Кавказ и е изразил пълната си увереност, че „колкото по-бързо се разреши вътрешният междунационален въпрос в Кавказките планини, толкова по-бързо и по-лесно ще може да бъде отблъснат авангардът на великоруско-казашкияят болшевизъм”. [1, док. 2]

 

В отговор на изложенията на планинците и най-вече на изложениетона Бамматов, Насъб бек Усуббеков от партията „Мусават” приветствува казаното и подчертава „пълното великодушие на представителите на планинците от Северен Кавказ и на закавказките тюрки по въпроса за отношението към грузинците и отчасти към арменците”. Той предлага „преди всичко, взаимоотношенията на планинците и закавказките тюрки да се определят като членове на еднното мюсюлманско семейство”.

 

В отговор, членът на планинската делегация, Топа Чермоев обяснява, че разглежда държавността на планинците като „буферна държава (федеративна или конфедеративна), намираща се в съюз със Закавказието, която може да се развива подобно на Швейцария”. (!)

 

Мусаватистът Шафи бек Рустамбеков веднага предлага, решаването на този въпрос да бъде възложено на „специална комисия от представители на планинците и закавказките тюрки”. Действително, след пет минутно прекъсване е избрана комисия от шест лица, по трима от двете страни – планинците и закавказките тюрки. Комисията пристъпила към работа незабавно. [1, док. 2]

 

Тук е важно да се отбележи, че много скоро ситуацията в Ингушетия ще се обърне на 180 градуса. Терските казаци възстават срещу болшевиките и ингушите (или поне значителна част от тях) незабавно се превръщат в съюзници на болшевиките. Ключова роля във възстанието на терските казаци играе братът на многократно споменаваният в предишните части Антон Бичерахов – Георгий Бичерахов. За разлика от брат си, който е лоялен към Руската империя и е склонен на сътрудничество с болшевиките, именно разглеждайки ги като носители на великоруската имперска идея, Георгий Бичерахов е социалдемократ – меншевик и оглавява военните действия срещу болшевиките.

 

В основата на конфликтите е все въпросът владеенето на оскъдните обработваеми земи и тя продължава и до днес. Да си спомним натискът на лидера на Чечня, за придобиване на територии на Ингушетия и масовият и остър протест на ингушите срещу договора между Чечня и Ингушетия за отстъпване на територии в полза на Грозни и Кадиров.

 

На 26 март 1918 г., мюсюлманските фракции са свикани по изключително важен и спешен въпрос. Пристигнал е участникът в Трапезундската мирна конференция, (на която преговарят представителите на Закавказието и Отоманската империя) – Шейхулисламов (член на социалдемократическата партия „Хюммат” – „Енергия”). Той докладва за предявения от Отоманската империя ултиматум, с който се иска предаването на териториите, които Султанът получава според Брест-Литовския мирен договор със Съветска Русия. [1, док. 3]

 

Освен самият Шейхулисламов, който е член на партията „Хюммат” („Гуммет”), присъствуват депутати от партията „Мусават”, членове на Сейма от безпартийната демократична мюсюлманска група и депутати от Мюсюлманския социалистически блок. [1, док. 3]

 

Провежда се обсъждане на въпроса от всички възможни гелдни точки и се стига до решението, че мюсюлманските фракции остават на старата си позиция – поддържат известната резолюция, изпратена в Трапезунд до члена на Заквказкия Сейм и член на делегацията му – М. Г. Гаджинский. [1, док. 3]

 

Междувременно, напрежението все повече нараства. На 31 март 1918 година, мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм са изправени пред необходимостта да обсъдят „решението на отговорните партии да обявят война на Турция”. [1, док. 4] Моментът е изключително тежък, защото точно тогава са извършени кървавите болшевишки погроми над азербайджанците в Баку, като болшевиките на Шаумян и Корганов са подкрепени и от местната секция на „Дашнакцутюн”.

 

В тази обстановка, част от мюсюлманските депутати в Сейма отсъствуват (което е отразено надлежно в протокола), защото известията за масовите убийства в Баку принуждават много ог азербайджанските депутати да заминат към родните си места, за да помогнат на когото могат в създалата се ситуация, както и защото са притеснени за съдбата на семействата си, на роднини, близки и приятели.

 

Въпреки това, в протокола е отбелязано, че е „имало достатъчно представители от всяка партия”. [1, док. 4]

 

До пълно единодушие не се стига. Представителите на социалдемократическата партия „Хюммат” („Гуммет”) се солидаризират с грузинските меншевики, тоест в полза на войната. Мюсюлманският социалистически блок застава на точно противоположната позиция. Депутатите от нея се отнасят отрицателно към продължаването на войната с Отоманската империя и обявяват, че „... подхождат към въпроса от гледна точка на закавказката демокрация и разглеждат тази война като нещастие за цялата закавказка демокрация и за великите завоевания на революцията ...”. Мюсюлманският социалистически блок решава да изрази самостоятелно становището си на заседанието на Закавказкия Сейм. [1, док. 4]

 

До обща позиция успяват да стигнат само представителите на „Мусават” и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”). Те подготвят вече цитираната в предишни части на този анализ своя съвместна резолююция:

 

„Не поемайки върху себе си отговорността за родължаването на войната с Турция и смятайки я за носител на тежки последствия за цялата закавказка демокрация при създалите се условия на вътрушния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията на мюсюлманството в Русия „Иттихад”, като имат пред вид, че въпросът за продължаването на войната е решен от ръководните партии в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази тежка задача и ще предприемат всички мерки за балгоприятно приключване на войната”. [1, док. 4]

 

Огласяването на резолюцията от трибуната на Сейма е възложено на мусаватиста Ш. Рустамбеков. [1, док. 4]

 

Вижда се, че за разлика от представителите на „Хюммат” („Гуммет”), които се солидаризират със съидейниците си – социаледмократи от Грузия, останалите мюсюлмански фракции са откровено против продължаването на войната с Отоманската империя. Интересен факт е, че най-радикалната позиция е заета от другата азербайджанска социалистическа фракция – от Мюсюлманския социалистически блок. От „Мусават” (заеедно с гравитиращите към тях безпартийни) и от „Иттихад” също са против войната, но те заемат една твърде дипломатична позиция, смисълт на която се чете между редовете на резолюцията – те са против войната, но няма да саботират изпълнителната власт (Закавказкия комисариат) при воденето й, като ще направят всичко възможно за бързо постигане на мир.

 

От страна на „Мусават”, като истински федералисти, това е логично поведение, макар че то е било най-вероятно и крайно непопулярно сред азербайджанското население, което по никакъв начин не е подкрепяяло войната с Отоманската империя. По-интересен е фактът, че партията на консервативния Ислям – „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) се солидаризира с демократите – федералисти от „Мусават” и се присъединява към тази мека резолюция, която е максимално добронамерена в рамките на възможното към грузинските и арменските партии, които стоят зад идеята за възобновяване на военните действия.

 

На следващия ден – 01 април 1918 година, мюсюлманските фракции са изправени пред въпроса за поведението им след официалното обявяване на продължаването на военните действия с Отоманската империя.

 

Тонът на заседанието задава Рустамбеков, който предишният ден е огласил декларацията на „Мусават”, безпартийните мюсюлмани и на „Иттихад” от трибуната на Закавказкия сейм. Рустамбеков съобщава на всички, че във връзка с възобновяването на военните действия с Турция, е обявено двуседмично прекъсване на заседанията на Сейма и е избрана военна колегия от трима души с извънредни пълномощия. Ораторът поставя въпроса за линията на поведение на мюсюлманските фракции във въпросния промеждутък от време, когато Сеймът няма да заседава, а войната ще продължава.

 

Азербайджанските депутати от Сейма не са никак възхитени от ставащото. Г. Мамедбеков заявява, че „с подобна крачка правителството игнорира интересите на мюсюлманите и анулира тяхната роля, както в правителството, така и в Сейма и затова тяхното (на депутатите – мюсюлмани, б. авт.) по-нататъшно пребиваване в Тифлис и съвместна работа с грузинците и арменците е немислима и безполезна. ...” [1, док. 5]

 

Воден от тези съображения, ораторът предлага мюсюлманите – депутати да излязат от състава на Сейма, да повикат от Северен Кавказ представителите на Дагестан, Чечня и Ингушетия, да се съберат всички заедно и да поислят за по-нататъшната съдба на тези народности. [1, док. 5]

 

Това е възможно най-крайната позиция и тя предизвиква незабавно противопоставяне. Председателствуващият заседанието безпартиен депутат М. Ю. Джафаров предлага, а депутатите – мюсюлмани приемат, въпросът за излизането им от състава на Закавказкия Сейм, да не се обсъжда, докато не се върнат от Трапезунд мюсюлманите – членове на делегацията за мирната конференция. [1, док. 5] Депутатите – мюсюлмани се връщат към обсъждането на въпроса за прекъсването на заседанията на Сейма.

 

Според председателствуващият М. Ю. Джафаров, мюсюлманите не могат да се съгласят с предаването на цялата власт в ръцеете на военна колегия от трима души, „при наличие на напрегнатост в националните отношения”. [1, док. 5] (Колегията се състои от трима министри: министър-председателят, който е и военен министър, министърът на вътрешните работи и министърът на финансите).

 

Х. Б. Мелик-Асланов се изказва за предаване на цялата власт, в случай на прекъсване на работата на Закавказкия Сейм на правителството, „което може да отстъпи част от тези права отново на избраната колегия от тримата”. [1, док. 5]

 

Д. Б. Гаджинский смята, че е необходимо занапред да се очертае кръга на пълномощията на военната колегия на тримата, нейните взаимоотношения с правителството, а вече след това, в съответствие с очертаните пълномощия да се изрази отношението на мюсюлманите към нея. [1, док. 5]

 

Г. б. Агаев е уверен, че ако цялата власт на Сейма бъде предадена на военната колегия, то мюсюлманското население ще се окаже в критично положение и затова, за да се избегната възможните усложенения е било необходимо на първо място, отрано да са били изяснени функциите на тази колегия и на второ място – Сеймът успоредно да продължи своята работа. [1, док. 5]

 

Дебатите продължават и в крайна сметка се стига до следното решение:

 

„1) Изцяло да се възрази срещу прекъсването на работата на Сейма”, 2) В слеучай, че Сеймът все пак бъде разпуснат, то неговите права да бъдат предадени на правителството, като е необходимо да се посочи изрично, какви пълномощия се предоставят на военната колегия, като последната трябва да бъде отговорна пред правителството, 3) в случай, че на колегията бъдат дадени извънредни пълномощия и тя ще отговаря пред Сейма след възобновяването на работата му, то министрите – мюсюлмани трябва да излязат от състава на правителството. [1, док. 5]

 

Както се вижда и в този случай при мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм надделяват умереността и компромиса. Макар че е повече от ясно, че със създаването на военната колегия, на която се предвижда да се дададт извънредни пълномощия, сравними със статута на диктаторите от Римската република, големите губещи са мюсюлманските фракции в Сейма, които остават изолирани и обезправени, азербайджанските депутати отхвърлят идеите за напускане на Закавказкия Сейм и за търсене на „чисто мюсюлмански” отговор на възникналите праблеми.

 

Общото заседание на мюсюлманските фракции решава да се опита да защити общо демократичния ред, противопоставяйки се на временното разпускане на Сейма. Прилагайки възможно най-реалистичния подход към ситуацията, то предлага сценарии на поведение и в случай на неблагоприятен развой на събитията и отхвърляне на техните искания за продължаване на раотата на Сейма. В този дух е второто решение, което иска пълномощията на Сейма да се дадат на правителството, а не на военната тричленка, която трябва да бъде отговорна пред легитимната изпълнителна власт.

 

Разглежда се разбира се и най-неблагоприятният сценарий – ако на военната колегия все пак се дадат извънредни пълномощия. В този случай, отново не се предлагат крайни конфронтационни действия, а само се иска министрите – мюсюлмани да напснат правителството, за да не носят отговорност впоследствие за всичко, което се е случило по време на военните действия и прекъсването на работата на Закавкакия Сейм.

 

Трябва да се има пред вид, освен всичко друго, че тези решения са взети непосредствено след клането в Баку, което с нищо не е допринесло за добрите отношения между азербайджанските и арменските депутати в Сейма. Грузинските депутати също „пасуват” на тези трагични събития и отношенията им с азербайджанците също не могат да се смятат за цветущи. Но въпреки изключително емоционалната атмосфера и шокът от бакинските погроми, представителите на мюсюлманските фракции, въпреки всичко продължават линията на сътрудничество с другите партии, респективно и с депутатите от другите етноси в Закавказкия Сейм.

 

Два дни по-късно, мюсюлманските фракции имат възможността да изслушат доклада на пристигналия от Батум член на закавказката делегация на мирната конференция в Трапезунд – Х. Б. Хасмамедов. По думите на докладчика, турската декларация, предявена на закавказката делегация гласяла, че самостоятелността на Заквказието може да бъде призната от Високата Порта само в случай, че Закавказкият комисариат се съгласи да отстъпи на Отоманската империя трите санджака (окръга) – Карски, Ардахански и Батумски. [1, док. 6]

 

Искането на делегацията е било толкова категорично, че закавказката делегация е била поставена пред необходимостта да тръгне на радикални отстъпки. Според изнесената пред азербайджанските депутати от Сейма информация, „мюсюлманската част от делегацията всячески е опипвала почвалата, за да не си разваля отношенията с грузинците от една страна, но едновременно с това да ги подтикне към отстъпки”. [1, док. 6]

 

След това, докладчикът разказва как А. И. Чхенкели изпратил телеграма в Тифлис, Батумската област да бъде отстъпена на турците, с изключение на пристанището Батум и неговия хинтерланд. Съдържанието на тази телеграма буквално втрешило арменците – членове на делегацията и те предложили направо да се признаят всички разпореждания на Брест-Литовския договор. [1, док. 6]

 

Това предложение, разбира се е било направено в състояние на афект, но то веднага срещнало съчувствие от страна на мюсюлманската част на закавказката делегация и на водача на мисията – Чхенкели. Както разказва Хасмамедов, „за това било съобщено на турската делегация и изглеждало, че всичко е готово. Но на следващото утро, пристигнала шифрована телеграма до Чхенкели, Церетели и Н. Рамишвила, където се казвало, че отстъпването на Батум се смята за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тефлис настоявала за незабавното заминаване (на делегацията на Закавказието, бел. авт.) от Трапезунд”. [1, док. 6]

 

Водачът на закавказката делегация – Чхенкели, проявява хладнокръвие във възникналата инфарктна ситуация и успява да прокара много по-дипломатична и приемлива формула относно заминаването на закавказката делегация, която да бъде съобщена на делегацията на Отоманската империя: „поради необходимостта от получаване на инструкции от Закавказкото правителство, делегацията е принудена да си замине обратно”. [1, док. 6]

 

На практика, Чхенкели спасява мирните преговори между Закавказието и Отоманската империя от емоционалната реакция на политическите функционери в Тифлис. На отоманската делегация е дадено съвсем приемливо обяснение за прекъсването на преговорите – след като Закавказието тръгва на такива големи отстъпки, естествено е да се проведат консултации с правителството, а защо не и със Сейма. Освен това, Чхенкели се възползува от съдействието на азербайджанските членове на делегацията, някои от които остават в Трапезунд, за да поддържат у турците убеждението, че преговорите се движат напред.

 

От по-нататъшния разказ на Хасмамедов става ясно, че той е установил, че членовете на отоманската делегация са били много добре осведомени за положението на мюсюлманите в Закавказието. Те направо обещали съдействие с „активна сила” за потушаване на анархията. [1, док. 6]

 

Тези сведения по естествен начин предизвикват дискусия по въпроса за борбата с болшевизма между представителите на отделните мюсюлмански фракции на заседанието на 3 април 1918 година. М. Ю. Джафаров разказва, както на присъствуващите депутати, така и на тези членове на мирната делегация, които са на заседанието за „изолираното положение, в което са пападнали мюсюлманите в правителството по въпроса за борбата с болшевизма”. [1, док. 6]

 

Действително, както беше посочено малко по-горе, грузинските меншевики се отнасят индиферентно към кланетата в Баку. От една страна, това може да се обясни с това, че те имат огромни проблеми с мирните преговори с Отоманската империя. В един момент, когато прекъсването на мирните преговори е факт, въпреки цялата изобретателност на Чхенкели и подновяването на военните действия с империята чука на вратата, събитята в Баку са сравнително далечни и второстепенни за грузинските меншевики. За депутатите от мюсюлманските фракции обаче те са повече от важни.

 

От друга страна, по време на разговорите с представителите на планинските народи, грузинските меншевики са заявили ясно, че смятат „северния фронт” за също толкова критичен, както и „юго-западния”. Те са постулирали, че Съветска Русия и Отоманската империя са еднакво опасни за заквказката демокрация. Това е обяснимо и с факта, че фронтът в Северен Кавказ е близо до „чергата” на грузинците. Но когато Съветска Русия отваря и „източен фронт” на Апшеронския полуостров, меншевиките в Тифлис „пасуват”. Това е забелязано от Ленин и той отправя прословутото си предложение до Шаумян да направи „блок с Жордания”. Друг е въпросът, че Шаумян отхвърля тази хитра тактика и поема пътя към войната и към Кюрдамирските блата.

 

На 4 април 1918 година, депутатите в Сейма Х. б. Хасмамедов и Ф. Хан Хойски запознават членовете на мюсюлманските фракции с хода на техния разговор с г-н Шрайдер – бивш германски консул в Перися и професор в Тифлиския университет. Разговорът с Шрайдер бил проведен като с човек „който стои близко до политимческите задачи на Германия на Изток“. [1, док. 7] темата на разговора е бил въпросът за политическото бъдеще на Закавказието, като г-н Шрайдер „засегнал въпроса за ориентацията и покровителството на Централните сили“, под които както добавили азербайджанските представители се разбирали Турция и Германия. За останалите членове на Централните сили, като „държави нямащи каквото и да е отношение към Закавказието, не могло да става и дума“. [1, док. 7]

 

Азерайджанските представители заявяват на Шрайдер, че по въпроса за ориентацията на „тюрките от Закавказието“, позицията е определена и тя е устойчива. Ориентацията е „германо-турска“. Представителите на мюсюлманските фракции заявяват на Шрайдер:

 

„Това наше убеждение е здраво и в случай на несъгласие на някой от съседите, нашата позиция няма да се измени, а може да доведе до отделянето на Азербайджан“. [1, док. 7]

 

На въпроса на проф. Шрайдер, как се отнасят азербайджанците към арменската ориентация спрямо Турция, като се визира непримиримото отношение на арменците към Отоманската империя, двамата депутати от Закавказкия Сейм единодушно отговарят, че „такова положение е неприемливо за тюрките от Закавказието“.

 

На следващия въпрос на проф. Шрайдер, „допуска ли се възможност за поканване на външна сила за въдворяване на ред (вътре в страната) в случай на анархия вътре в страната“ е бил даден отговор, „че е възможно, ако такива части бъдат турски войски“. [1, док. 7]

 

Азербайджанските депутати останали с впечатлението, че г-н Шрайдер е останал, както той сам заявил, много доволен от проведения разговор и подчертал обстоятелството, че „световните събития се разгръщат в зависимост от борбата между Англия и Германия, при което германия не допуска завръщане на Русия в Закавказието и засилването на английското влияние“. [1, док. 7]

 

Проф. Шрайдер изявява желание, заедно с него в Берлин да бъде командирован представител на тюрките от Закавказието, за непосредствени преговори с Германия. На това предложение, азербайджанците дали уклончив отговор, поради нежеланието им „да завързват отношения с Германия, заобикаляйки Турция“. [1, док. 7]

 

Тук може да се каже, че разговорът на двамата депутати от Сейма с проф. Шрайдер е отражение на германската активност в Закавказието и най-вече в Тифлиска губерния. Както е известно от историята, само след двадесетина дни, Германия и Отоманската империя ще подпишат споразумение, с което ще си разделят сферите на влияние в Закавказието. [3] Събитията ще се стекат така, че под натиска на войските на Султана, Грузия ще поиска закрилата на Германия и това ще стане точно въз основа на сключеното споразумение между Берлин и Константинопол.

 

От доклада на двамата депутати се вижда и тънкият лед по който се движат азербайджанските лидери по това време. Те са буквално в „окото“ на геополитическия „тайфун“, който е връхлетял Закавказието. Няма реална геополитическа сила, която да не е заявила претенции към Закавказието. Със Съветска Русия, азербайджанците са във война. Кръвта от „Мартенските събития“ в Баку няма как да се измие, а и Бакинският Съвет напира към Елисаветпол (Гянджа), а даже и към Тифлис.

 

В самия Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм, е пълно с явна и тайна агентура на страните от Антантата. След Февруарската революция, консулите на страните от Антантата активно се месят в устройството на Кавказкия край. За тях е от съдбоносно значение да не допуснат Централните сили да се настанят в региона. Дипломацията на Антантата в крайна сметка загубва тази надпревара, но все пак успява да спечели достатъчно време, докато траят редуващите се преговори и подновявания на бойните действия между армията на Отоманската империя и силите на Закавказието.

 

На всичкото отгоре, азербайджанците трябва да балансират и между двете важни за тях Централни сили – Германия и Отоманската империя. Те едва ли са запознати с тънкостите на германо-болшевишките взаимоотношения и тяхната игра около бакинския нефт. Както беше показано в предишни части на този анализ, германците не оспорват на болшевиките контрола върху нефта на Апшеронския полуостров. За тях е достатъчно да получават редовно доставките, към които Ленин и Сталин се отнасят с грижата на „добри стопани“ и лоялни партньори. Ако избягаме напред във времето, ще видим, че дори влизането на англичаните в Баку, след краха на болшевиките в Бакинския Съвет и установяването на „Диктатурата на Центрокаспия“ – съюз на есери, меншевики и „Дашнакцутюн“, германците се задоволяват с обещанието на Ленин, че бързо ще изгони англичаните от там и не насочват войски към нефтените полета.

 

(Продължението следва)

 

Използувана литература:

 

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html 

В четвъртък, 29 ноември 2018 година ни беше предложено поредното претопляне на темата „Колко лоша и несправедлива е данъчната система в България?”. Беше проведена дискусия на тема: „Десет години плосък данък. Равносметката”, в зала „Арена” в хотел „Арена Ди Сердика” в София.

 

Едновременно с това беше разпространен доклад с автори Огнян Касабов (член на „Колектив за обществени интервенции” (КОИ) и преподавател по философия в СУ „Св. Климен Охридски), Ивайло Атанасов (журналист от „Барикада”) и Ваня Григорова (съветник на президента на КТ „Подкрепа” и председател на „Солидарна България”) със симптоматичното заглавие: „Плосък данък или демокрация? За прогресивна данъчна реформа в България”.

 

Всъщност, въпросният доклад беше представен още на 31 октомври 2018 година в сградата на КТ „Подкрепа”. Той беше възхвален като „всеобхватЕН policy paper”, независимо, че в английския език “paper” – „хартия” е от женски род (виж: http://solidbul.eu/?p=7736 ).
Зад текста на доклада, застават две обществени организации или групи за натиск или мозъчни тръстове или каквото още си пожелаете - „Колектив за обществени интервенции” и „Солидарна България”.

 

„Солидарна България” е същата организация, из чиито дълбини чуваме оценки за САЩ, като за „маргинален търговски партньор” на България, а за Канада като за „нищожен търговски партньор” на Отечеството ни, а също така и всевъзможни проклетисвания срещу всеобхватното търговско споразумение между ЕС и Канада, известно като CETA.

 

„Колектив за обществени интервенции” се самоопределяя като генератор на „нови леви перспективи”.

 

Мероприятието в хотел „Арена Ди Сердика” беше финансирано от "Фридрих Еберт" – германска държавна социалдемократическа фондация, докато „всеобхватният policy paper” е финансиран от "Роза Люксембург" – германската държавна фондация на партията, известна като "Дер Линке" - "Левите".

 

"Дер Линке" е партия, която обединява някогашната Партия на демократичния социализъм (ПДС), фактически наследник на тоталитарната Германска единна социалистическа партия (ГЕСП), широко популярна в Германия и по света като „партията на ЩАЗИ” и група ренегати от Социалдемократическата партия, начело с техния лидер - Оскар Лафонтен.

 

Оскар Лафонтен е автор на книга със заглавие: "Сърцето бие от ляво". Естествено, това не е книга по анатомия, а политически манифест, пуснат малко преди същият Лафонтен да си даде оставката като министър на финансите в правителството на канцлера Шрьодер и да напусне ГСДП, за да се събере с наследничката на Хонекеровата ГЕСП – ПДС, предвождана от Лотар Биски и Грегор Гизи, за да сготвят в крайна сметка през лятото на 2005 година, новото блюдо на немския политически живот - "Дер Линке". По-късно, Лафонтен се включи в хора на сеещите паника, заради „нашествието на мигрантите”, откъм лявата страна на хора на оплаквачите на Европа, но това в КОИ някак си са го пропуснали...

 

Едва ли във фондация "Фридрих Еберт" са решили да влязат в колаборация с фондацията на "Дер Линке" – „Роза Люксембург” и надали трябва да правим от това каквито и да са политически изводи. Но това показва трескавата активност на крайно левите в България, които търсят средства по всички азимути, за да рекламират и популяризират тезите си.

 

Германските държавни политически фондации, съвсем не са единствените спонсори на промоцирането на „новите леви перспективи”, както самоопределят идеите и публицистичните си продукти от „Колектива за обществени интервенции”. Пак в рамките на тази бурна деятелност, пак за сметка на германските данъкоплатци, на 29 октомври 2018 година, в „Гьоте Институт” беше представено значително по-отговорното, по-интересно и с реално практическо значение изследване на хора от „КОИ” – Георги Медаров, Жана Цонева и Мадлен Николова: „Експлоатация и съпротива: трудът в три подизпълнителски бранша”. Но да се върнем на дискусията за данъчната система ...

 

„Всеобхватният policy paper” (виж пълния текст на доклада: https://drive.google.com/file/d/1IAb5JMbkTuk6pAtcGnommf3b_rm5Smxz/view ) е от цели 80 страници и в крайна сметка всеки може да го прочете и да си състави мнение по въпроса. Отделен въпрос е, че добре знаем, че най-страшната лъжа е тази, която съдържа 90-95 процента истина. В случая с доклада, делът на истината е по-малък, но тук едва ли има място за да бъдат опровергавани неговите твърдения едно по едно. Основният въпрос, на който би трябвало да се спрем е самото заглавие: „Плосък данък или демокрация?”.

 

Твърдението, че демократичният ред в една страна е под въпрос заради вида на данъчната система, „плоска” или „ръбеста” граничи с абсурд, но това е малката беда. По-лошото идва с цинизма, с който се правят нелепи успоредици, на които и най-школуваните политически въжеиграчи могат да завидят.

 

Съдържащите се в доклада внушения, че данъчната система в България е такава, каквато е в авторитарните Русия на Путин и Унгария на Орбан, а данъчните ставки били като в Абхазия и Приднестровието са отвратително лицемерни и изцяло говорят за манталитета на авторите им.

 

Можем да започнем с това, че в доклада Приднестровието и Абхазия се титулуват като държави, които са едва ли не на „равна нога” със сравняваните България Русия и Унгария. Ние пък смятаме, че дори и в Москва наричат Приднестровието и Абхазия „държави” с прилична доза свян и извинителни усмивки. Нашите данъчни стратези обаче карат „направо”. Понякога такива „малки детайли” говорят много за мисловния хоризонт на изреклите ги, респективно – написалите ги. Човек се чуди, кога ще ни приведат примери и от други подобни „държави” с огромни кавички – ДНР, ЛНР или пък Южна Осетия и Нагорни Карабах - Арцах ...?).

 

Но както и да е – Бог с тях, с непризнатите от никого „квази държави”, нароили се навсякъде, където някой се бори за славата на „Руския свят”. По-важен е фактът, че цитираните данъчни модели в Русия, в Приднестровието и в Абхазия са подражания на възприетата данъчна политика в някои демократични държави – на първо място в Естония.

 

Възприетият подход към данъчната политика в тези „фасадни демокрации” и непризнати „квази държави” е резултат на отчаян опит да се привлекат инвестиции, които са се сринали на фона на политическите реалности в тези страни и територии. Когато някой търси привличане на инвестиции, към едни и същи мерки посягат и демократични държави и демокрации с авторитарни тенденции и откровено авторитарни страни и дори несъществуващи държави.

 

В Русия, а от там и в сателитни сепаратистки анклави, като Приднестровието и Абхазия просто заимстват мерки, които са им се видели работещи. Разбира се, тези мерки там са неефективни, защото има съвсем други фактори, които действуват смъртоносно на притока на инвестициите, а предизвикват и отлив на същите.

 

За Русия, това са непрекъснатите санкции, на които краят не се вижда. За псевдо държавите, като Приднестровието и Абхазия, комплексът от фактори е още по-убийствен. За тези територии са в сила дори изрични забрани за полети на каквито и да са международни авиокомпании и дори само това вече е огромна бариера пред инвестициите. Да не говорим за пълната липса на каквото и да е върховенство на закона. При последния факт, всякакви абхазки, приднестровски и нагорно-карабахски амбиции за привличане на инвестиции просто секват.

 

В демократичните държави, дори и когато са заразени от лоши практики, като тези на Орбан, намаляването на данъците е ефективна мярка. Дори и в определени периоди да няма кой знае какъв ръст на инвестициите, ниските данъци помагат за поддържането на някакво тяхно постоянно ниво. Със сигурност, вдигането на данъците може да доведе единствено до бягство на инвестиции, а не до възход на социалната държава.

 

Тук трябва да сме на ясно, че въпреки риториката на авторите на доклада и на всички участници в кампанията срещу плоския данък, борбата се води не толкова за преминаване към прогресивно данъчно облагане, а за УВЕЛИЧАВАНЕ на дънъците. Тук имаме работа не толкова с протагонистите на прогресивното данъчно облагане, а със застъпниците на високи данъчни ставки. И ако днес в доклада се тръшкат, че данъчната тежест е върху гърба на бедните и на средната класа, ако някой ден нещо зависи от същите тези автори, ще можем без всякакво удивление да видим, как точно те ще обложат същата тази средна класа с по-високи данъци.

 

Любителите на тази риторика, които днес искат да увеличат данъците на най-богатите, утре без колебание биха „обрулили” немилостиво на първо място точно средната класа. Те, разбира се не биха подминали и най-богатите с високите си данъчни ставки, но за техните амбиции по харченето на бюджетни средства, увеличението на данъците на богатите просто няма да стигне.

 

Основният източник на „бюджетна вълна” за такива намерения са добропорядъчните овчици от средната класа. И основният въпрос във всяка данъчна политика е как да се държим със средната класа – дали да я „стрижем” или да я „дерем”.

 

Нашите днешни поборници срещу плоския данък, всъщност са поборници срещу ниските данъци. А бидейки застъпници на все по-високите данъчни ставки, те много бързо ще преминат от „подстригване” към „дране” на средната класа. И тогава ще стане ясно, колко цинично е заглавието на „всеобхватния policy paper” на КОИ и на „Солидарна България”.

 

На всеки, който е „в час” с българската реалност му е ясно, че въпросът не е толкова, дали данъците ще бъдат „плоски” или „ръбести”, а дали ще са ниски или високи. За съжаление, българската реалност все още се отличава с няколко показателя, които правят невъзможно мащабното преразпределение на доходи по скандинавски образец, за което мечтаят авторите на „всеобхватния policy paper”.

 

Всъщност, повече от съмнително е дали те изобщо мечтаят точно за това. В добрия случай, те се самозаблуждават и папагалски мислят, че механичното прилагане на един модел от едно място на друго ще доведе до незабавен положителен резултат. Както видяхме и от примера с плоския данък, това изобщо не е така. В лошия случай, те просто баламосват „широките народни маси” и ни обещават България да стане Швеция от днес за утре.

 

Негативните показатели, които към днешна дата правят невъзможно за нашите географски ширини прилагането на скандинавски модели за данъчно преразпределение са ни добре известни: на първо място е старославната корупция; на второ място е неспособността на администрацията да управлява ефективно финансовите потоци на публичните средства. При наличието на тези два фактора, всички останали стават второстепенни и дори пренебрежими.

 

Несъмнено е огромно изкушение да водиш социална политика с приходи от преки данъци, без да събираш осигуровки на хората. Лошото е, че за това са необходими големи средства, които пък трябва да бъдат събрани с много високи данъци. Само че, в държави, където нивото на обществения морал е твърде ниско (можем да употребим и по-изразителни прилагателни), няма никаква гаранция, че публичните средства ще бъдат използувани ефективно, честно и прозрачно.

 

В цитираните скандинавски държави, особено в Швеция, всеки лев (евро, крона или каквато искате парична единица) събрана като данък, на практика се връща обратно на гражданството под формата на социална услуга. Можем ли да обещаем, че същото ще бъде сторено в България, ако прегърнем идеите на Касабов – Атанасов – Григорова? Ако сме поне за пет стотинки честни – не.

 

Достатъчно е да се сетим за драматични разлики между цените на ремонтните дейности на сродни обекти в различни райони на Столицата – едни управлявани от ГЕРБ, други от партиите на „Старата десница” и ни става ясно как се разпореждат у нас с публичните средства.

 

Всъщност, няма какво да изреждаме, какво знаем, защото можем да обобщим всичко с една много стара реплика на д-р Петър Дертлиев: „Корупцията е национален спорт”.

 

За съжаление, от изричането на тази реплика са минали сигурно поне 20 години, а ситуацията не се подобрява. Нещо повече, корупцията вече е общонационалн спорт, радост на всички социални групи и прослойки. Богатите си имат корупцията около обществени поръчки – бедните си имат измамите с инвалидните пенсии. Всеки си има „схема” и „далавера”...

 

При положение, че се говори, а вече се и доказва, че от даден инфраструктурен обект у нас може да се откраднат до 50 процента от средствата, чрез надписване, фалшиво ценообразуване, фактуриране на неизвършени дейности и на невложени материали и прочее, без значение кой е на власт, аз лично категорично отказвам да подкрепя идеята за увеличаване на данъците. Без значение дали ще са плоски или прогресивни, „равни като тепсия” или „ръбести”.

 

Нека увеличаваме брутния си вътрешен продукт и приходите от данъци неминуемо ще нарастнат. Нека харчим публичните средства по-разумно и благосъстоянието ще нарастне. Днес, авторите на „всеобхватния policy paper” дори забравят, че намаляването на данъците допринесе в определена степен за повишаването на събираемостта им. Защо?

 

Може би защото отново сме изправени пред необходимостта от някакво чудо, което да бъде обещано на поизморилото се от потока на лошите (а също така и на фалшивите) новини общество. У нас има хубава традиция, на известен период от време да се обещава чудо. Дали някой ще ни подсигури „сполука”, дали ще ни „оправи” за 800 дни, дали ще ни докара „ГЕНЕРАЛна промяна” – всякакви обещания за чудеса сме гледали. И понеже вече не останаха чудотворни икони в политическия ни живот (онзи ден и Слави Трифонов изтече в канализацията по най-зрелищен начин), вече е дошло времето за други чудеса. Идва часът да се обещае на почитаемата публика, че смяната на данъчната система ще ни донесе спасителното чудо.

 

До онзи ден ни обясняваха дълго и напоително, че смяната на избирателната система ще ни донесе чудо. Как ще си направим една чудна мажоритарна система и с нея ще си изберем едни левент юнаци и юнакини, които ще ни оправят за по-малко от 800 дни. Но, ето ти „стратегическа иновация” – друга магическа кантора изважда на тезгяха, пардон на театралната сцена ново чудо, което звучи къде – къде по-убедително.

 

Да сменим данъчната система другари! По-точно, да обявим, че сменяме системата на от „плоска” на „прогресивна” и докато хората се радват, че поне веднъж богатите са „прецакани”, ние да смъкнем кожусите на средната класа. Не само вълната, ами и кожата, чак до голите мускули.

 

За това, как ще ги харчим тези пари – дума не обелваме. Щом са повече, значи ще бъдат харчени по-добре. Ще приказваме от време на време общи приказки как смяната на данъчната система ще подобри образованието, здравеопазването, а защо не и отбраната (можем да сложим точки и всеки да попълни, каквото му хареса) и ще раздаваме на публиката блянове на килограм.

 

Това, което не се казва на публиката е, че за наше огромно съжаление, увеличението на бюджетните средства за някакви публични нужди не е никаква гаранция, че обществото ще получи нещо по-добро. Защо авторите на доклада не взеха да си нарисуват една графика с ръста на публичните средства за здравеопазването? Защото графиката щеше да им покаже как тези средства не спират да растат, а хората са ... все по-недоволни от здравеопазването ни. Безчувствените депутати, както се с каменни сърца и не трепват за нуждите на страдающите, така всяка година наливат ли наливат пари в системата на здравеопазването. И предлаганото насреща става все по-неприемливо за публиката. Защото вече и првокласниците знаят, какво горе-долу се разбира, кгато мама и татко говорят, че някаква система се „източва”.

 

Да допуснем, че Огнян, Ивайло и Ваня ще вземат власта (дано поне да е с мирни средстава, а с типичните за крайно левите им възгледи) и сътворят лелеяната си данъчна реформа. И каква ще е ползата от увеличените бюджети за здравеопазване, инфраструктура и тъй нататък, ако ще се харчи, както до сега? Никаква няма да е ползата, само обемът на потоците от отклонени средства ще нарастне, при това – чувствително ...

 

Никой не казва, че не трябва да се търсят средства за по-добро финансиране на редица публични дейности. Така омразните на авторите на „всеобхватния policy paper” „капиталисти и експлоататори”, иначе казано – социалните партньори на г-жа Ваня Григорова, българските работодатели, отдаван призовават за рязко повишаване на бюджета на образованието (средно и висше) у нас. Но те не са стигнали до прозренията за промяната на данъчната система и до откровенията за високите данъчни ставки. Те просто казват от къде да се вземат тези пари, в рамките на днешните бюджетни разпределения. И естествено, никой не ги слуша. Защото така е по-лесно...

 

А сирените, възпяващи високите данъци са се възкачили на най-острите скали и пеят ли пеят хавлебствените си песни, сред които ярко се откроява песента за човеконенавистната липса на необлагаем минимум при сегашното ни данъчно законодателство. Тук няма да повдигаме неприличния въпрос, кои са хората, работещи на минимална заплата, както и къде работят, че току виж пак лъснали праните гащи на любимата ни държава.

 

Няма да повдигаме и въпроса, че необлагаем минимум действително няма, но минималната заплата галопира като на конно състезание с всички произтичащи от това негативни последствия.

 

Няма да напомняме и споразумението между работодателите и синдикатите, станало факт след въвеждането на плоския данък, с което се призоваваха работодателите да повишат заплатите на тази прослойка от работещите, която беше действително ощетена от първоначалното въвеждане на плоския данък. Няма да си спомняме изобщо, че реакцията на икономиката беше повече от положителна и беше постигнато много по-голямо увеличение, отколкото беше заложено в общия призив на работодатели и синдикати.

 

Няма да си спомняме и за връзката между съществуването на необлагаем минимум и светлите перспективи пред сивата икономика.

 

Никакви такива неща няма да си спомняме, за да не нарушаваме хармонията на небесния хорал, който ни се изпълнява. Дружество „Къса памет” продължава да претендира да е най-мощната обществена организация у нас, макар и неформална. А авторите на „всеобхватни policy paper-и” смятат, че е дошъл техният ред да „оправят” България, уповавайки се на доказаната безкрайност на човешката групост, на която се е позовавал и Айнщайн.

 

На тези достойни хора ние трябва да отговорим, че идеята им е доста прозрачна. Те не предлагат нищо повече, освен изпълнителната власт и администрацията да имат възможността да боравят с по-пълноводни финасови потоци, без каквато и да е гаранция, че това финансово пълноводие ще се използува в обществен интерес, а не в интерес на проклетисваната от тях „олигархия”.

 

Те отказват да се допитват до историческата си памет и забравят всичко, което не им изнася.

 

Несъмнено, добре познават психиката на избирателния корпус, защото са приготвили оферта за ново чудо, което трябна да ни „оправи”. Ако не стане, по-точно – когато не стане това с „оправянето”, ще си подготвят най-добрите цитати от книгата на Варуфакис за конфликта му с дълбоката държава и ще ни обяснят, че „тъмните сили” са им попречили. Какви ти тук „тъмни сили” – направо „нечистата сила” е провалила всичко. Но това ще е по-нататък, след като поне известно време са се учили да бръснат на главите на напълно невинни хора.

Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина” – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада” незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като NEWS.bg .

 

От друга страна, тези които протестираха горе - долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото”, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай, би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.

 

За сега, изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилнота движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.

 

Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима”, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че, сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят ...

 

Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод, на самия екс вицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.

 

Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар”, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на екс вицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно, този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.

 

Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действува в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите” му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе” на балансираното политическо говорене.

 

Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер, за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.

 

Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история, политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това, трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ” на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо.

 

Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност” е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоче, че днес у нас, да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно за уважение.

 

Според масовите настроения, политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото и представява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени” (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди”), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.

 

Дори само масовата употреба на „термини” като: „толерасти”, „либерасти”, „Еврогейски съюз” и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора, толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и за свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас ...

 

Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.

 

Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна” политическа коректност е просто ... доброто възпитание.

 

Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва „да карат направо”. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене”, могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ”, говоренето „право куме в очи” (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор) ние няма от къде да знаем.

 

Съвсем друга, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов е въпросът, че той успя да направи и други гафове и „фалове”. На тях обаче някак си, никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.

 

Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно пристигна в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.

 

Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш” за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.

 

Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии - за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя”.

 

В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Специално при г-н Марешки, подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка, най-разумното, което може да прави е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите, „прояви на обич” от страна на ощетените самоназначили се монополисти.

 

Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.

 

Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии - най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни”. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.

 

И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговият политически избор, да се опита да търси политическа перспектива на „полето” на евроскептицизма. На много хора, това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.

 

Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля” е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти”.

 

Поне за сега, няма никакви сигнали, че между тях и „Воля” може да има сработване. Напротив, в кулоарите на Парламента се водят дискусии за някакъв Кокал с главна буква. Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти”. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля” е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша”, врели и кипели.

 

Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си” в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. При това, времената са такива, че въпросните „другарчета” вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.

 

Създателят и едноличен лидер на „Воля” тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз” за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.

 

От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш, какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.

 

В момента от една страна, „Воля” не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време, „Воля” и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на анти-европеизма няма практическа стойност.

 

От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш” някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето” в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля” като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация, г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил - по линия на действия, а не на приказки.

 

Но точно тогава за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля” се е самоидентифицирала като част от анти-системното и анти-европейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент”. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение”.

Страница 1 от 25