Излишно е да се връщаме към предисторията на Варшавското въстание и причините за преминаването на съветските части към отбрана на брега на Висла, в момента на неговото започване. Позициите и на руските, и на полските военни историци отдавана са известни и са точно толкова непримирими, както позициите на някой софийски и скопски по македонския въпрос. Дори живите ветерани: бойците от Съветската Армия и комбатантите от Армия Крайова и до сега, в края на живота си, разказват противоположни версии за случилото се през август и септември 1944г.

 

Дори и речта на военния министър на коалиционното правителство на „Право и Справедливост” Антони Мачеревич, произнесена на Площад Пилсудски във Варшава, в 12:00 часа на 01 август 2017 г., след като прие военния парад на представителните части на видовете въоръжени сили и родовете войски, беше издържана не толкова в духа на „Студената”, а по-скоро на „Горещата” война.

 

Той изтъкна, че цяла Западна Европа, включително и немците, трябва да са благодарни на Армия Крайова и жителите на Варшава за саможертвата. Защото, в противен случай, Сталин е имал всички шансове да заеме не само цялата немска територия, но и почти цяла Западна Европа, на фона на силата на комунистическото партизанско движение във Франция и Италия. Тогава и те, и най-вече Полша, са щели да се превърнат в съветски републики и Сталин да изпълни мечтата си за победа на световната революция (макар че тази мечта изобщо не е била негова, а на не особено уважавания от него Ленин и на най-върлия му враг Троцки). Според военния министър, именно въстаниците са спрели Червената Армия.

 

Моят приятел проф. д. и. н. Кшищоф Яблонка (работещ в Музея на Маршал Пилсудски) изказва още по-радикални съображения: Сталин е бил бесен, когато е научил за въстанието, защото е разбрал, че е поставен в «цугцванг»: или да потвърди имиджа си, като „Освободител на Европа от фашизма” и, заедно с Армия Крайова, да притиснат Вермахта от изток и от запад, оставяйки на поляците (подчиняващи се на правителството в Лондон) властта във Варшава, или да остави Армия Крайова и Вермахта да се унищожат взаимно и Съветската Армия да влезе в безлюдната разрушена Варшава (както и става). И да покаже истинското си лице на диктатор и узурпатор пред Европа и света.

 

Професорът по история не се интересува от факта, че след немската контраатака, предните съветски части са останали без танкове, БТР-и и подвижни оръдия. Изобщо не са имали никакви средства за придвижване. Дори автомобилите им са били унищожени от Луфтвафе. С последни сили са отблъснали контраатаката, но не са имали шанс за нищо повече, освен за пасивна отбрана. Освен това, предните полски части, в състава на Съветската Армия, успяват да стоварят десант на левия бряг на Висла, обаче, така и не стигат до контакт с въстаниците и са унищожени от превъзхождащите немски войски.

 

Това се случва в момент, когато Армия Крайова и варшавските доброволци са стигнали до най-голямото разширение на завзетите територии, немците са се прегрупирали, частите от десния бряг на Висла са се прехвърлили на левия и са започнали контранастъпление. Отделните квартали, завоювани от Армия Крайова, са изолирани един от друг. Въстаниците упорито се отбраняват. Жителите на Варшава масово се присъединяват към тях и воюват. С пълна саможертва. Но с недостатъчен професионализъм и лошо въоръжение. В началото въстаниците са 35 000, немците 20 000. Обаче, далеч не всички въстаници са офицери и войници от Армия Крайова – голяма част са просто жители на Варшава, без никакви военна подготовка и въоръжение.

 

Според юбилейния вестник „Польска Збройна” (Въоръжена Полша), който „харцерките” (млади момичета, облечени във въстанически униформи) раздаваха, заедно с бутилки ледена минерална вода (жизнено необходима в 40-градусовата горещина), въстаниците са разполагали със 100 тежки и леки картечници, 400 автомата, 1500 пушки. 2500 пистолети и няколко хиляди гранати и бутилки с бензин (повечето самоделни). Или общо 4500 от тях са имали огнестрелно оръжие, плюс тези на които са били поверени гранатите и бутилките.

 

Докато немците (макар предимно гарнизонни и полицейски части) са с характерна за нацистка Германия дисциплина и професионализъм и са въоръжени в съответствие със стандартите. Освен това, към тях се присъединяват и частите на Вермахта, контраатакували зад Висла.

 

По време на боевете в първите дни обаче, въстаниците пленяват голямо количество оръжие. Тогава те отбелязват своите най-големи успехи. Успяват да овладеят Старе Място, Шрудмйешче и Мокотув. И част от Чернякув. Както обаче отбелязва „Польска Збройна” стратегическите пунктове остават в немски ръце. Армия Крайова не успява в атаките на мостовете на Висла, гарите, летищата, цитаделата. На много места единствено успяват да изолират немските части.

 

Последната голяма победа на въстаниците е от 23 август: превзета е катедралата „Швйенти Кшиж” (Свети Кръст) на улица Краковскйе Пшедмйешче, до Варшавския Университет. Обаче двете атаки срещу самия университет са безуспешни. Затова пък въстаниците превземат полицейския пункт, като пленяват голямо количество оръжие и боеприпаси и десетки полицаи.

 

Луфтвафе играе изключително голяма роля в потушаването на въстанието. Докато Армия Крайова не разполага нито с авиация, нито с артилерия. Както разказва професор Яблонка, съюзническите самолети се ограничават да хвърлят от високо помощи. Американците обаче го правят от два километра височина и тя в повечето случаи попада при немците. Те допълнително се въоръжават и се хранят с вкусните американски консерви, не пропускайки подигравките по адрес на Рузвелт и неговите ВВС. Съветските самолети пускат контейнерите без парашути и те се повреждат при съприкосновението със земята. Оръжието и боеприпасите са неизползваеми.

 

Професор Яблонка забеляза учудването ми, че след края на парада, един от поднесените венци на Паметника на Незнайния Войн е от посолството на Южно-Африканската република. И разказва, че единствено южноафриканските самолети (в състава на съюзническата авиация) са оказали ефективна помощ на въстаниците – пилотите не са се страхували да пикират на 200-300 метра и да хвърлят контейнерите на териториите, заети от Армия Крайова. Оттогава между поляците от Армия Крайова и бялото население на ЮАР съществува тясна емоционална връзка.

 

Символ на победния дух на въстаниците е завземането още преди 17 часа на 1 август на най-високата тогава в Полша 16-етажна сграда, висока 68 метра, наречена „Прудентал” на Площада на Варшавските Въстаници (тогава Площад Наполеон). Тя е построена през 1931-33г. от едноименното английско застрахователно дружество – „Пруденшъл”. Веднага на върха му е поставено полското знаме, което се развява там до самата капитулация на Армия Крайова на 03 октомври 1944г.

 

Равносметката от поражението за жителите на Варшава е печална: 500 000 жители на Варшава са преместени от немците във временни лагери, най-големият от които е в Прушкув. 60 000 са пратени в концлагери, 90 000 са транспортирани на работа в Германия. СС-батальоните, съставени предимно от дезертирали, или пленени руснаци, украинци, балтийци и най-вече азербайджанци (за последните авторът на тези редове готви специална студия) избиват между 150 000 – 200 000 жители на Варшава. Загиналите въстаници са някъде около 16 000. Загубите на немците и СС-батальоните, съставени от бивши съветски граждани, са между 2000 – 10 000.

 

С професор Яблонка успяхме да се включим в юбилейните мероприятия едва в 12:00 на Площад „Пилсудски”, пред Паметника на Незнайния Войн. Пропуснахме полагането на венци пред конспиративната квартира на Варшавския Окръг на Армия Крайова на улица Филтрова №68, където е подписана заповедта за започването на въстанието. Не успяхме да отидем и пред паметника „Воюващ Мокотув – 1944г.”. Оттам е тръгнал юбилеен „Марш на Мокотов” от улица Пулавска до улица Дворкова (по стъпките на въстаниците на 01 август 1944г.). Срещнахме се едва на Площад „Пилсудски”.

 

Обаче военният парад си струваше. Както и ентусиазираните празнично облечени варшявани (въпреки жегата), които развяваха бяло-червения флаг, стояха мирно и пееха „Мазурката на Домбровски” (полския национален химн), докато я изпълняваше военният оркестър. 40-градусовата горещина не ни попречи с професор Яблонка да се втурнем презглава към кръстовището на улиците Шопен и Алейе Уяздовскйе за полагането на венци на тамошия паметник.

 

Нямахме обаче физическа възможност да присъстваме на същия ритуал пред паметника на улица Вйейска, който се проведе по същото време. Затова пък навреме стигнахме до военното гробище „На Повонзках”, където присъствахме на два ритуала – полагане на венци пред паметника на генерал Монтер (командващ Варшавския Окръг на Армия Крайова, подписал заповедта за началото на въстанието) и пред паметника „Глория Виктис”. Там се задържахме и пропуснахме полагането на венци на паметника „Загинали-Непобедени” на гробището във Воля и на запалването на Паметния Огън на улица Бартицка.

 

Навреме стигнахме обаче до същия Площад „Пилсудски” за празничния концерт. Там ни чакаха няколко мили дами – приятелки на професора. С тях се разминахме на десния бряг на Висла, където присъствахме на възпроизвеждане на началото на въстанието от военно-историческия клуб в Прага (частта от Варшава на десния бряг на Висла) и опитахме „грохувка” (супа от грах, моркови, лук и малко месо) и сладък чай, с които са се хранели въстаниците през двата месеца.

 

Приятелките на професора бяха стигнали на площада преди нас и бяха ни подсигурили книжки с текстовете на песните, които предстоеше да бъдат изпълнени от „Оркестъра на Варшава” на Томаш Вольни. Концертът започна точно в 21:00 часа и продължи до 01:00 часа, като работният ден на метрото беше специално удължен, касите не работеха, входовете бяха без бариери и никой не проверяваше билетите в автобусите. Многохилядното множество държеше в едната си ръка книжката и ентусиазирано пееше, заедно със солистите. Много варшавяни, особено по-възрастните, знаеха всички текстове наизуст и не се нуждаеха да си припомнят от книжките.

 

Всички развяваха полския бяло-червен флаг в различни размери. И аз се сдобих с такъв – подари ми го една от приятелките на професора. Хората от всички възрасти се чувстваха като едно цяло, заедно с престарелите ветерани, седнали на специално поставени за тях столове.

 

Многократно и дълго съм пребивавал в Полша. Познавам Варшава не по зле от София и Москва и се чувствам там като у дома си. Обаче за първи път се случвам в полската столица на 1 август и съм изключително впечатлен от видяното. Поляците са този славянски народ, който запазва духа си, историческата памет, силната католическа вяра. Вероятно затова именно Полша няма такива демографски проблеми, както всички останали славянски страни. И няма и да има!

 

Многократно съм присъствал на 9 май в Москва и в други руски градове. И съм поразен от сходството на провеждането на двата юбилея – в Русия и в Полша. Съвпаденията в начина на отбелязване на военните подвизи на руснаци и поляци са толкова много, че навяват на мисълта за плагиатство от едната страна. Например, на университетската улица Краковскйе Пшедмйешче, в градинката между паметника на кардинал Стефан Вишински и Дома за Срещи с Историята, се проведе същата акция като „Безсмъртния полк” в Москва и в други руски и бивши съветски градове. Флашмобът със спонтанното пеене на патриотични песни от случайно попаднали по едно и също време на едно и също място хора се случи след концерта в метрото. По същия начин на парада ветераните седяха около министъра Антони Мачеревич, а на концерта – около президента Анджей Дуда. По същия начин публиката ги аплодираше.

 

Примерите са много. Вариантите са два. Или Москва, или Варшава са майстори на плагиата. Обаче, при пълното отсъствие на политически и културен диалог в момента, това ми се вижда малко вероятно. Въпреки че съдържанието на руските и полски канали „История” и „Култура” си прилича като две капки вода (разбира се, с обратен знак)! Но доказателства за плагиат няма!

 

Другият вариант е, че руснаците и поляците продължават много да си приличат. Въпреки вековната вражда и разликата между православната и католическата доктрини. Тук бих цитирал починалия скоропостижно на 08.03.2017г. варненски военен историк Мирослав Йовински: „Ако не съществуваше вековният руско-полски конфликт, ислямът щеше да бъде екзотична секта на Арабския Полуостров”.

 

От исляма вече няма как да се отървем. Обаче от „Ислямска Държава” можем и сме длъжни да го направим. А това е възможно само по пътя на тясното сътрудничество между Русия и НАТО. Защото, както каза станалият известен у нас с желанието си да обедини българските земи конгресмен Дейна Рорабейкър, „Русия ни помага повече в борбата с „Ислямска Държава”, отколкото някои членове на НАТО. Турция няма повече място в НАТО”. Въпреки че аз продължавам да бъда категоричен противник на членството на България в НАТО, смятам, че ако Турция бъде изгонена от блока (или сама напусне), численността на моите съмишленици ще се стопи много бързо. И това е логично.

 

В Кремъл има много съратници на президента Путин, които искат изцяло да нормализират отношенията Русия-НАТО, Русия-ЕС, Русия-САЩ. Пътят към нормализацията обаче минава през историческото помирение между Москва и Варшава. И то, рано или късно, все пак ще се случи.

 

Послепис на редакцията:

 

В редакцията решихме този път да не снабдяваме текста на д-р Георги Коларов със „задължително въведение”, а с един добронамерен послеслов. Вече години на ред, в българската журналистика се наблюдава постоянен упадък, граничещ с изчезване на жанра „репортаж”. С този си текст, д-р Коларов прави един своеобразен принос към каузата на този изчезващ жанр. Ние публикуваме текста му, най-вече поради наистина стойностния репортаж от чествуването на годишнината от Варшавското възстание. Бихме се радвали, подобни текстове да се появяват по-често в нашите медии.

 

Разбира се, д-р Коларов е останал верен на себе си и е „пришил” към чудесния си репотаж един куп коментари, твърдения и внушения, които налагат появата ако не на „задължително въведение”, то поне на един сериозен редакционен послепис.

 

Не се наемаме да взимаме страна в разискването дали руснаците подражават на поляците или поляците – на руснаците в ритуали от типа на шествието на „Безсмъртния полк”. Най-вероятно ставаме свидетели на нормално сходство във формата на почитане на паметта на хора, загинали във военни действия. Внушението, че загиналите във войната, остават да живеят вечно, присъства и при демократичните и при автократичните общества.

 

Що се отнася до тезата, че има огромна прилика между руснаците и поляците, със същия успех може да се твърди, че има такава прилика и между американците и северните корейци. И едните и другите са хора, човеци. Друг е въпросът, че самите поляци и руснаци по всичко изглежда, че са на друго мнение и хорово биха отхвърлили тезата на д-р Коларов за тяхната близост.

 

Тази дискусия напомня за случая с едно от полските възстания срещу владичеството на Руската империя, когато в европейските общества се надига остра реакция срещу действията на руснаците. Тогава самият Александър Сергеевич Пушкин написва стихотворение, смисълът на което е, че това си е вътрешна работа „между славяни” и Западът и Европата няма какво да си бъркат носа в нея. За добро или за лошо, времето опроверга иначе гениалният поет. Поляците се освободиха от имперското владичество, преживяха още един дележ и окупация през Втората световна война и днес отново имат своя държава – член на ЕС, която има своята тежест и в Европа, а и по света.

 

При цялата добронамереност на д-р Коларов, разцъфтяването на руско – полската дружба днес е отложено за неопределено време и струва ни се – така мислят и двете страни. Нямаме никакви данни, колко са на брой и на какви позиции са съратниците на президента Путин, които ратуват „изцяло да нормализират отношенията Русия-НАТО, Русия-ЕС, Русия-САЩ”, но изглежда в момента те си имат други приоритети. Би било чудесно, написаното от д-р Коларов да е истина, но за сега наблюдаваме симптоми на съвсем други отношения. Пък и не знаем, кой какво влага в своето разбиране за нормализация на отношенията. Но, дано пък твърдението на автора да е истина ...

 

Също така, трябва обезателно да се отдели внимание и на някои твърдения, свързани с потушаването на Варшавското възстание и свързаните с него безчинства и издевателства. В текста на д-р Коларов се промъква тезата, че потушаването на възстанието и свързаните с него масови избивания са дело най—вече на спомагателните войски, намиращи се на разположение на немското командуване – „СС-батальоните, съставени предимно от дезертирали, или пленени руснаци, украинци, балтийци и най-вече азербайджанци (за последните авторът на тези редове готви специална студия)”. Според нас, тези твърдения са частично верни и когато се пише по тези въпроси е необходима много голяма прецизност.

 

Руснаците са на първо място в списъка на д-р Коларов, но със сигурност те изобщо не са били най-многобройните спомагателни части, използувани от немците във Варшава. Освен това, трябва да се подчертае, че основната руска бойна единица във Варшава е един контингент от под 2000 души от състава на така наречената РОНА. В някои зиточници изрично се посочва, че е напълно погрешно да се твърди, че в потушаването на Варшавското възстание е участвувала Руската освободителна армия (РОА) на генерал Власов и че всъщност мнозина автори бъркат нея с РОНА (виж: http://www.warsawuprising.com/paper/rona.htm ). Също така погрешно се приписва сериозна роля на украинските националисти при потушаването на възстанието. Всъщност, тяххното участие може да бъде оценено като маргинално.

 

Руската освободителна народна армия (РОНА) е сформирана на територията на една от малкото автономни зони, допуснати от немците на руска територия по време на окупацията им. Това е районът около град Локот, недалече от Брянск. При създаването си през октомври 1941 година, РОНА се състои изключително от местни хора, и има характер на местна милиция, която се бие на първо място срещу съветските партизани. Включването на руски военнопленници в състава на РОНА започва едва през есента на 1942 година.

 

Инициатори за създаването на „Локотската автономия” са двама местни жители - Бронислав Владиславович Каминский и Константин Воскобойник. Сами по себе си, техните биографии са изключително интересни, но тук няма да се спираме на тях поради липса на място. Ще отбележим само, че те не са някакви асоциални типове, социопати или маргинали. И двамата имат относително високо място в обществото и партиен стаж в комунистическата партия - във ВКП(б), макар че са познали и вкуса на репресиите и партийните чистки.

 

Със съгласието на германците, Константин Воскобойник става старейшина (староста) на „автономията”, на така наречената „Локотская волость”. Бронислав Каминский става негов заместник. Интересен факт е, че бащата на Камински е поляк (!), а майка му е етническа немкиня – „фолксдойч”. Въпреки това, Каминский се самоопределял като руснак.

 

На 08 януари 1942 година, Константин Воскобойник загива в бой и Камински оглавява и „автономията” и местната въоръжена милиция – РОНА. Командирът на 2-ра германска армия – генералоберст Рудолф Шмидт посочва Каминский като ръководител на тилов армейски район номер 532 с административен център Локот. На 19 юли 1942 година, с одобрението на командуващия групата армии „Център” – фелдмаршал Гюнтер фон Клюге, Каминский получава допълнителна автономия и номинално местно самоуправление, под надзора на майор фон Велтхайм и на полковник Рюбзам. Каминский вече е „върховен кмет” на своеобразната локотска република и бригаден командир на местната милция – РОНА. Той ръководи местното управление, което създава собствени съдилища, затвори и вестник. В локотската „волость” разрешават частното предприемачество и дори го насърчават. Колхозите просто са разпуснати.

 

Колкото и невероятно да звучи, РОНА се командува от руснаци, а не от немци, макар че при създаването й, специално съдействие оказва небеизвестният германски военначалник – Хайнц Гудериан. Докато е на територията на „Локотската автономия”, РОНА наброява над 10000 души При заемането на споменатата автономна територия, на която е действувала РОНА, последната се оттегля, като евакуира и по-голямата част от местното население със себе си. След изтеглянето си на запад, командуващият РОНА - Бронислав Каминский е подчинен директно на Химлер, като накрая тя е включена в състава на Waffen – SS, като SS Sturmbrigade R.O.N.A. Това става през юни 1944 година, като Каминский получава званието “Waffen – Brigadenführer der SS”. Той остава единственият човек с такова звание във Waffen – SS.

 

При избухването на Варшавското възстание, РОНА не е дислоцирана в близост до Варшава, затова някъде между 1600 и 1700 души, по изричното искане на Химлер, са изпратени във възстаналия град на помощ на немските войски. Според някои източници, тази бойна единица е имала на разположение четири трофейни танка Т-34, една самоходна артилерийска установка САУ-76 и още няколко оръдия. (Интересен факт също така е, че при подбора на тези около 1700 души е имало изричното изискване те да не са женени). Този контингент е командуван не от Каминский, а от друг командир от РОНА – началник щабът Юрий Фролов. По-късно, пред саветския военен съд Фролов ще твърди, че при изпращането им във Варшава, на тези руснаци им е било предварително разрешено да грабят и да мародерствуват. Това е повече от съмнително, защото цялата собственост на възстанала Варшава се е третирала от нацисткото ръководство като „собственост на Райха”.

 

Несъмнено, бойците от РОНА са извършили безчинства и грабежи, защото неочакано за всички, техният командир – Бронислав Камински е изправен пред военен съд в глад Лодз и е соъден на смърт. Позовавайки се на свидетелствата на Фролов, полският автор Jozef Wronszewski оценява броя на убитите от РОНА поляци в район Охота на около 10000 души. (Виж: Wronszewski, Jozef, Ochota, Warszawa, 1970). Всъщност, смятан за достоверен полски източник, обвинява РОНА за 700 убийства на цивилни граждани, извършени главно във варшавския район Охота – виж: Kirchmayer, Jerzy, Powstanie warszawskie, Książka i Wiedza, Warszawa, 1978, стр. 367). Тепърва трябва да се намери обяснение на значителната разика в оценките на Jozef Wronszewski през 1970 и на Jerzy Kirchmayer през 1978 година.
Присъдата е изпълнена. Няма никакво значение, че на 27 януаре 1944 година, Каминский е награден едновременно с „Железн кръст” втора степен и с „Железен кръст” първа степен, за участието си във войната до този момент.

 

Смята се, че инициатор на тази „съдебна” разправа с Каминский е самият Хайнрих Химлер. Официалният мотив на присъдата са мародерствата и грабежите на РОНА във Варшава, като се имат пред вид не насилията над местните жители, а точно фактът, че е било „присвоено имущество на Райха”.

 

Като се има пред вид, че Бронислав Каминский не е участвал пряко в боевете във Варшава, нито пък е ръководил изпратения там контингент от РОНА, става ясно, че причината за екзекуцията му трябва да се търси някъде другаде, но присъдата е била мотивирана по този начин – Райхът е ограбен и крадците се наказват.

 

Естествено, болшевишката пропаганда е очарована от този развой на нещата, но безпристрастният анализ показва, че има сериозно поле за изследване на причините за ликвидирането на висщето ръководство на РОНА в края на Втората световна война. Ако се послужим с думите на д-р Коларов, за участието на РОНА във войната трябва да се напише (поне една) отделна студия.

 

За разлика от армията на Власов, която така и не успява да влезе в бой със Съветската армия, РОНА се сражава и срещу партизаните в Брянска област и на фронта (РОНА участва дори в битката при Курската дъга в рамките на операция „Цитадела”), където част от личния си състав. Преди това обаче, през пролетта на 193 година, РОНА е достигнала 12000 души, има в състава си пет полка от по три батальона, протововъздушен батальон и бронирана рота.

 

Написахме толкова много за РОНА, единствено като илюстрация на това, колко „хлъзгава” е фактологията около разгрома на Варшавското възстание и колко предпазливи трябва да бъдем, когато се опитваме да опишем такива събития само с едно изречение. По същия начин, само че с половин изречение, д-р Коларов ни съобщава, че най-големи зверства са извършили „най-вече азербайджанците”. Тук нещата са още по-сложни и заслужават повече от една студия.

 

Несъмнен исторически факт е, че при потушаването на Варшавското възстание са участвували азербайджанци на немска служба. Документирано е участието на поне един азербайджански батальон. Едновременно с това, д-р Коларов пропуска да посочи в списъка на масовите убийци от Варшава точно най-големите злодеи. Става дума за една особена военна единица, за която също трябва да се напише студия – така наречената „бригада на Дирлевангер”.

 

Оскар Дирлевангер е човек, за който със сигурност може да се твърди, че е абсолютен социопат, садист и масов убиец. Той е абсолютно безскрупулен не само спрямо противника и цивилното население, но и спрямо своите бойци. По време на боевете във Варшава, бригадата на Дирлевангер поставя своеобразен рекорд – тази бойна единица има над 300 процента загуби. Иначе казано, бригадата поне три пъти е сменила изцяло личния си състав под вещото ръководство на Оскар Дирлевангер.

 

Документирани са флагрантни примери на военните престъпления на Дирлевангер и неговата дружина, особено на брутални насилия над медицински персонал във Варшава и последвало избиване на лекари и медицински сестри. Става дума за садистични екзекуции, при които бесенето може да мине за „най-хуманната” мярка по Дирлевангеровски. Няма съмнение, че „бригадата на Дирлевангер” е най-злокобната бойна формация, която се стоварва върху поляците във Варшава и най-вече върху цивилното население.

 

Действията на Дирлевангер са толкова отвратителни, че командуващият немските сили във Варшава – Ерих фон дем Бах–Залевски отправя лична молба към Химлер „да разкара Дирлевангер от Варшава”. Колкото и да е невероятно, молбата му е удовлетворена. За това има различни причини, но за разлика от командуващият РОНА, на Дирлевангер не му се случва нищо лошо до края на войната. Не го обвиняват нито в мародерство, нито в присвояване на имущество на Райха, макар че мащабът на насилието и грабежите при неговата бойна единица не може да се сравнява с никои други участници в драмата във Варшава.

 

Разказзваме толкова подробно за участието на Дирлевангер в клането във Варшава, просто защото се оказва, че неговата бойна едница и азербайджанският батальон са се сражавали на едни и същи участъци по време на бойните действия във възстаналата полска столица. Затова и много сериозни изследователи смятат, че е много трудно да се тегли ясна разграничителна линия, която да ни каже, докъде е отговорността на „бригадата на Дирлевангер” и откъде започва отговорността на азербайджанският батальон.

 

От формална гледна точка, това наистина е изключително трудно. Имаме обаче сериозни основания да смятаме, че зад по-голямата част от най-гнусните насилия стоят „юнаците” на Дирлевангер. Работата е там, че личният състав на „бригадата на Дирлевангер” е рекрутиран от криминални престъпници, сред които преобладават убийци, изнасилвачи, углавни престъпници – рецидивисти и всякакви садисти и социопати. Дирлевангер изобщо не смята за хора своите бойци и ги хвърля в боя без всякаква жалост – така се стига до рекорда от над 300 на сто загуби. От своя страна, бойците на Дирлевангер са абсолютно безжалостни към всеки, който им се изпречи на пътя, без значение дали е въоръжен или не.

 

Редакцията на „Свободен народ онлайн” обърна внимание на д-р Георги Коларов на тези факти. Той беше така любезен да отговори, че няма информация за действията на бойната единица на Дирлевангер. Това не е никакъв грях, но в случая (д-р Коларов официално информира публиката, че пише студия за участието на азербайджанците в потушаването на Варшавското възстание) обезателно трябва да се има пред вид „съседството” на азербайджанския батальон и на „бригадата на Дирлевангер” по време на бойните действия във Варшава. Не би било справедливо и би било ужасна научна грешка да се припишат греховете на „Дирлевангер и с-ие” на азербайджанците. Надяваме се, че в бъдещите си научни изследвания, д-р Коларов ще се съобрази с тази добронамерена препоръка.

 

Ние сме далече от мисълта да оневиняваме азербайджанския SS батальон за участието му в потушаването на Варшавското възстание. Тук трябва да се отбележи, че пъровначално, немското командуване започва да рекрутира бойна единица от представители на повечето кавказки народи – най-вече грузинци, азербайджанци и арменци. Хитлер обаче изпитва силно недоверие към християните от Закавказието – към грузинците и към арменците. Въпреки уверенията на идеолога на нацизма – Розенберг, че грузинците и особено арменците са „чисти арийци” и ще се бият честно за каузата на Третия Райх, Хитлер остава на категоричното мнение, че от тях не бива да се създават самостоятелни части.

 

Хитлер заявява в прав текст, че има доверие само на мюсюлманите и че само от тях могат да се съзадават самостоятелни бойни части. Останалите (включително грузинците и арменците) трябва да бъдат в смесени бойни единици, в които да има достатъчно немци. Това указание не е изпълнено в пълна степен, просто защото месомелачката на войната не оставя на Райха възможността да има достатъчно немски войници, с които да „разрежда” арменците и грузинците.

 

Има обаче точни данни, че те, особено арменците са изпратени чак на Западния фронт, първоначално на така наречения „Атлантически вал”, където да участват в отблъскавнето на евентуален съюзнически десант във Франция. (Арменски батальони са разположени и по средиземноморския бряг на Франция).

 

Когато идва „Денят Д” и десантът на съюзниците в Нормандия започва, арменските батальони са хвърлени в боя и те се сражават много упорито. Има точни данни за поне един арменски батальон, който изгубва на практика целия си личен състав в боевете в Нормандия.

 

На изток обаче са оставени мюсюлманите, в това число и азербайджанците. Тяхното участие във войната е важна тема и тя си остава едно предизвикателство пред военните историци. Редакцията желае успех на всеки, който добросъвестно изследва участието на различни национални контингенти на страната на Третия Райх във Втората световна война, социалният състав на тези контингенти и мотивите за участието на тези хора на страната на Германия.

 

Смятаме обаче, че към тези въпроси трябва да се подхожда изключително педантично. Не просто добросъвестно, а наистина „буквоядски”. Наскоро в Русия беше защитена „голяма докторска” дисертация, изследваща социлания състав на командуването на армията на генерал Власов. Въпреки много острата негативна реакция сред част от обществото, дисертационният труд беше защитен точно поради неговата изключителна пунктуалност.

 

Смятаме, че към изследванията на участието на азербайджанци, арменци, украинци и други народи, пребивавали под владичеството на някогашния СССР във военни действия на страната на Третия Райх, трябва да се подхожда със същата скрупульозност, педантичност и фокусиране върху детайлите.

 

Доц. д-р Теодор Дечев, главен редактор на „Свободен народ онлайн”

Публикувана в Европа

Задъжително предисловие от редакцията:

Както не веднъж вече е ставало дума, налага се да поместваме текстовете на д-р Георги Коларов със своеобразни задължителни предговори. Редакцията на „Свободен народ online” винаги е изпитвала респект към познанията на д-р Коларов в областта на латиноамериканските екстремитски левичарски, марксически, маоистки и дори про албански – „енвер ходжистки” организации. Неговата компетентност в тази област е огромна и никой не може да постави под съмнение експертизата му по отношение на „внесените от вън” и „автохтонните” терористични организации в Латинска Америка.

 

Едновременно с това, политическата искреност на д-р Георги Коларов понякога преминава не границите на политическата коректност (при него това е ругателно понятие, което няма нищо общо с действителното значение на термина), а и на елементарния добър тон. Редакцията на електронния ни вестник, изобщо не смята, че съществуващите политически режими в Беларус или в Азербайджан могат да бъдат давани като примери за демократичност или за толерантност към инакомислещите, но едновременно с това смятаме, че квалификациите, които д-р Коларов употребява по адрес на властта в Минск или в Баку просто не му приличат.

 

Подобни комплименти биха могли да бъдат евентуално използувани от някой местен политически активист, който реално е пострадал от режима, а не от политически анализатори, коментиращи положението н Беларус и в Азербайджан, „прелитайки през въздушното им пространство”. Още повече, че авторът открито и искрено симпатизира на други авторитарни и популистки режими и фасадни демокрации по широкия свят. Подобен двоен аршин не е пример за добър тон.

 

Всъщност, точно филипиките срещу режима на Лукашенко в Беларус са една от причините, текстът на д-р Коларов да е твърде интересен. Прави впечатление, че проруски ориентираните анализатори, публицисти и / или просто пропагандисти, засилват критиките си срещу режима в Минск, независимо, че както пише д-р Коларов „граница между Русия и Беларус просто няма” и независимо, че тези дни в Беларус се проведоха мащабни военни учения с участието на много голям руски военен контингент.

 

След като знаем отлично, че твърде дълго време, режимът в Минск беше меко казано подкрепян финансово от Москва, човек би се позачудил защо ли днес симпатизантите на Путин и на „руския свят” нападат така свирепо „бащицата” на беларуския народ ? Отговорът разбира се минава през демонстрираната от Лукашенко резервираност по отношение на конфликта в Украйна, където той не подкрепи анексията на Крим, създаването на ЛНР и на ДНР, нито пък „руската пролет” в Източна Украйна, още по-малко иницативата за създаване на Малорусия вместо днешна Украйна.

 

Следвайки познатата ни в България поговорка „тебе думам дъще – сещай се снахо”, Лукашенко, както и лидерът на Казахстан – Нурсултан Назърбаев, бяха крайно обезпокоени от перспективта в държавите им да започнат идентични процеси. Тази резервираност и напълно основателна предпазливост, бяха приети зле от адептите на „руския свят” и днес вече четем твърде тежки думи за г-н Лукашенко, а някак мимоходом и за „ужасите”, преживяни от руското население в Казахстан.

 

Като хора, които малко или много следят събитията в постсъветското пространство, ние бихме се съгласили, че е много възможно етническите руснаци да са преживяли тежки дни в Узбекистан или в киргизстан по най-различни причини, но е твърде съмнително да са преживяли някакви тежки страдания точно в Казахстан. В най-лошия случай, става дума за изолирани инциденти, които не са добили никаква гласност, поради принципния стремеж на казахстнаското ръководство да тушира всякакви етнически и религиозни противопоставяния. Отделен въпрос е, че не е много ясно, кои са повече в Казахстан – руснаците или казахите и възможно ли е руснаците да бъдат „тероризирани” при такъв етно-политически пейзаж.

 

Затова, въпреки редица недопустими словесни изблици в него (тук изобщо не си струва загубата на време и място да коментираме „дежурните” хули, отправени в текста по отношение на днешното ръководство на Украйна) , текстът на д-р Георги Коларов представлява интерес и умният читател ще прочете доста неща между редовете, а и зад тях ...

 

Тези дни бях запитан във Фейсбук, защо помествам материалите на д-р Георги Коларов. Отговорих, че в крайна сметка, трябва да знаем и какво мислят, твърдят и пропагандират нашите (кога уважавани, кога – не) опоненти. Иначе ще се озовем в положението на източни духовни лица, медитиращи съзерцавайки пъпа си. На нас такава роля не ни подобава, а такова поведение е вредно, особено за медия, която трябва освен да забавлява, но и да е полезна за читателите си.
Затова, като поднасяме съжаленията и извиненията си на засегнатите лица (редакцията няма как да приеме, заявлението, че Азербайджан е престъпна, криминална и още Бог знае каква държава, нито пък смята за доказани твърденията за незаконна търговия с оръжие хвърляни на едро в текста), ние поместваме текста на д-р Георги Коларов без каквито и да са редакционни или даже коректорски изменения.

 

Нивото на чиателите на „Свободне народ online” е достатъчно високо, за да могат сами да си съставят мнение по тезите на автора на публикувания текст. Ние нямаме практика да премахваме неудобни за нашите разбирания абзаци от предложените ни за поместване текстове. Дотолкова, доколкото текстът на д-р Коларов не съдържа призиви за насилствена промяна на конституционния строй у нас, смятаме, че можем да си позволим лукса да поместим този твърде неортодоксален текст и да го оставим на преценката на читателите.

 

д-р Георги Коларов:

Конфликтите в Донбас и Арцах продължават да се разгарят, въпреки упоритите опити на Кремъл да се прояви като ефективен мениджър по предотвратяването и изглаждането им.

 

Шефът на Донецката областна военна и гражданска администрация от украинска страна Павел Жебривски потвърди бомбардировките на пречиствателната станция на областта, а вторият човек в Донецк Едуард Басурин вече обвини украинския батареен командир Андрей Соколов в умишлено създаване на хуманитарна катастрофа – в града водата е спряна в средата на лятото.

 

Това беше нещо като отговор от страна на управляващите армията и специалните служби на Украйна бандеровци на инициативата на лидера на ДНР Александър Захарченко за създаване от регионите на бивша Украйна на нова държава – Малорусия, със столица Донецк и флага на Богдан Хмелницки. Той декларира, че на цялата територия на бившата УССР е легитимно единствено ръководството на ДНР и ЛНР. Обаче представителите на двете републики на преговорите в Минск нарекоха инициативата „несвоевременна и дискусионн”. Един от най-приближените политици на Путин – Александър Сурков сподели, че „този хайп като цяло е полезен и че Донбас воюва не за отделяне от Украйна, а за целостта и, за цяла Украйна, не за отделна част”.

 

Тук трябва да се има предвид, че идеята не е нова. Писателят – донбаски опълченец Захар Прилепин отдавна я разработва в книгите си. Друг писател – убитият през 2015г. пред дома си в Киев Олесь Бузина се смяташе за идеолог именно на Малорусия. Трети писател – живеещият в изгнание в Крим и Москва киевски политик Валентин Халецки отдавна се опитва да намери политическа реализация на малоруската идея и един ден ще успее.

 

В същото време, президентът Петр Порошенко, както и временният му предшественик Александър Турчинов (после секретар на Съвета за национална безопасност) се радваха на благосклонността на така наречения „батька” (от баща на нацията и всички белоруси) Александър Лукашенко. Той пристигна в Киев за да потвърди, че «няма да има агресия срещу Украйна от страна на Беларус» (тоест, удар в гръб). Неговите думи, че след руско-белоруските военни учения „Запад-2017”, руски войски няма да останат на белоруска територия, като че ли напълно успокоиха Порошенко и не докрай Турчинов, който изглеждаше скептичен, по време на съвместната пресконференция на двамата президенти.

 

Наложи се „батьката” да отдели специално време за среща с Турчинов, за да го успокои. Явно тревогата на бившия временен президент идваше от изказването на украинския министър на отбраната Степан Полторак, в деня на визитата на Лукашенко в Киев, че руските войски в Беларус може да изиграят ролята на „Троянския кон” - да влязат там за ученията и после, вместо на изток към Русия, да се насочат на юг, към Украйна. Болната фантазия на министъра е характерна за сегашния киевски елит.

 

В случая по-важното беше поредната проява на дистанциране от Русия на Лукашенко, който в последно време не поддържа нито една външнополитическа инициатива на Кремъл. Дори на сесията на ОССЕ в Минск мнозинството белоруски делегати гласуваха антируска резолюция.

 

Не е тайна, че белоруският елит открай време систематично и последователно работи за дистанцирането на страната от ОДКБ и ЕвраЗЕС и приближаването и към Европа. Особено тясна е интеграцията на Минск със съседните страни-членки на ЕС. С тях върви интензивна търговия, основно там учат и децата на този елит. Подобно поведение дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност в Република Беларус живеят две нации. Но не както в Украйна: русите на изток, украинците на запад, а по цялата територия на страната. Простолюдието и средната класа се изживяват като руси, или в краен случай като западни руси. Елитът обаче изпитва носталгия по старата Жечпосполита (средновековната полско-литовска държава, която е включвала цялата белоруска територия) и вече развива самосъзнание не на белоруси, а на «литвини». Последните бавно, но сигурно овладяват ключовите постове в сферите на културата и образованието, като особено внимание отделят на историята на въпросната Жечпосполита.

 

Авторът със собствените си очи е виждал какви средства се хвърлят за възстановяване на замъците на полските и литовските магнати, особено в западната част на страната, със значително полско малцинство. В Минския Държавен Университет и досега могат да се купят мемоарите на полския генерал Михал Соколницки – началник на контраразузнаването на армията на Наполеон Бонапарт (авторът представи книгата на страниците на софийското списание „Геополитика” още през 2004г.) Генералът обижда и ругае Русия и руснаците.

 

Противостоенето на линията на Кремъл за интеграция на постсъветското пространство се изразява и в постоянните неприятелски действия срещу единствения съюзник на Москва в Южен Кавказ – Република Армения. Тези дни блогърът Александър Лапшин (с руско, украинско и израелско гражданство), екстрадиран от Беларус в Азърбайджан, получи в Баку тригодишна присъда за честите си визити в Република Арцах и подкрепата за арменската кауза. Той никак не е очаквал, че страната, където могат да го арестуват и предадат на азербайджанците, е именно Беларус, която дори вече няма и граница с Русия – минава се свободно в двете посоки.

 

В случая Лукашенко явно отработва високия орден „Гейдар Алиев”, връчен му от наследника Илхам през ноември миналата година, малко преди ареста в Минск на Александър Лапшин. Трябва да се има предвид, че този орден е изключително скъп и ако „батьката” някой ден бъде прогонен от подопечните си, може да постъпи като последния румънски крал Михай. Както е известно, навремето той е заложил в швейцарска банка връчения му от Сталин скъп орден „Победа” и така е поправил финансовото си състояние за години напред. Още по време на връчването Лукашенко беше обещал да отработи ордена, но тогава никой не го разбра добре.

 

Поради случващото се в ОДКБ и ЕвраЗЕС (всички азиатски страни-членки заемат позиция в полза на Азърбайджан по въпроса за Арцах), Република Армения също провежда балансирана политика между ОДКБ и НАТО и между ЕвраЗЕС и ЕС. За отбелязване е, че в Ереван постоянно пристигат делегации от САЩ, Латинска Америка и ЕС и много рядко от бившите съветски републики (освен, разбира се, от Руската Федерация, която е гарант за съществуването на Армения).

 

Президентът, министър-председателят и министърът на външните работи също избират западните дестинации за своите визити. Ако има и някакви контакти със Средна Азия, те са предимно с Узбекистан и Туркменистан, които не членуват в посочените по-горе две организации. Активен е също така диалогът с Индия, а отскоро и с Япония. С Китай също се развива добре, макар да е затруднен от един незаобиколим фактор: китайският съюзник Пакистан изобщо не признава арменската държава и безплатно въоръжава Азърбайджан.

 

Баку също се опитва да води многовекторна политика. По време на необявеното си предварително неотдавнашно посещение там, руският президент Владимир Путин заяви, че „ситуацията в региона е сложна, срещата ни ще способства да намерим пътища за решаване на всички спорни проблеми и да поговорим за развитието на двустранните отношения”. Местният политолог Елгар Велизаде обясни, че „ситуацията налагаше срочната намеса на двамата президенти”. В случая не става дума само за реалната опасност от възобновяване на военните действия по цялата арменско-азърбайджанска фронтова линия (не само в Република Арцах).

 

Основната причина за тревогите на Илхам Алиев и за спешната президентска среща е тоталното компрометиране на бакинския сатрап и подопечните му политици, дипломати, шефове на специалните служби, бизнесмени, случило се не без участието на нашата известна разследваща журналистка от вестник „Труд” Диляна Гайтанджиева и на френския аналитик Тиери Мейсан. Оказва се, че Азърбайджан е посредник в продажбите на оръжие за милиарди долари за различни воюващи ислямистки групировки по целия Ориент – от Пакистан и Индия до Конго и Южна Африка. Пренасянето му е ставало с азърбайджански самолети на компанията „Силк Уей Еърлайнс”, с пари на Саудитска Арабия и ОАЕ.

 

Външният министър Елмар Мамедяров е наредил на дипломатическите мисии на страната да обезпечат на тези самолети дипломатически статус, което означава, че според Виенската Конвенция, никой няма право да ги проверява. Така за 3 години са изпълнени 350 рейса и е транспортирано оръжие за 1 000 000 000 долара. Министърът на отбранителната промишленост Явар Джамалов е купил оръжейни складове в Сърбия, Чехия, у нас в България и на други места в Европа. Конкретно от България, благодарение на престъпната дейност на азърбайджанското посолство, е пренесено оръжие за ислямистките бунтовници в Сирия, производство на ВМЗ – Сопот и чешката фирма Татра Дефенс Индустриал. Самолетите са летяли от Бургас до саудитското пристанище Джеда.

 

Случилото се може да помете като ураган целия политически и дипломатически елит на Азърбайджан. А за нас поуката е да не се обвързваме с тази криминална република. Нито с нефте-газови коридори, нито с нещо друго. Тя е наследствена петролна монархия, построена на грабеж на все по-обедняващия народ и на престъпни взаимотношения със себеподобните.

 

Задачата на Путин става все по-тежка: християнските бивши съветски републики гледат на Запад, към ЕС, САЩ и Канада, а мюсюлманските се издържат от престъпност и терор над собствения си народ. Може би той трябва да се вслуша в пророчеството на последния руски класик Александър Солженицин, изказано по държавната телевизия: „Руснаците трябва да бъдат изселени от мюсюлманските райони на бившия СССР. В този ислямски свят ние нямаме какво да правим”. Ако обаче се стигне официално дотам, ще настъпят и кардинални промени в евразийската доктрина. Реално процесът е налице: наскоро авторът беше в калининградското село Весьоловка, с цел да направи репортаж за дома на средновековен протестантски свещеник, в който е живял великият немски философ Имануел Кант и е възпитавал децата му.

 

Местните хора се показаха като истински гостоприемни славяни. По време на разговорите, се надпреварваха да разказват какви ужаси са преживели в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан (както се оказа, всичките, без изключение са преселници от там), по време на размириците от периода на „перестройката” и първите постсъветски години. И благодаряха на Бога, че са се добрали до най-западната точка на Руската Федерация, където живеят спокойно и нищо не им липсва. Съжителството с ислямския свят обаче става все по-голям проблем и за Русия на Путин.

Публикувана в Гледища
Петък, 04 Август 2017 15:44

В памет на Анджей Дембич

В периода 25-28.07.2017г. в сръбската столица Белград, в Университета „Джон Несбит“ (по-известен със старото си име „Мегатренд“) се проведе 18-ят международен конгрес на Международната Федерация за Изучаване на Латинска Америка и Карибите (FIEALC).

 

Централното събитие на 26 юли 2017г. беше отдаването на почит на паметта на знаменития полски професор Анджей Дембич – основоположник на съвременната латиноамериканистика в страната си и главен подбудител за създаването на центрове за изучаване на Латинска Америка, не само в Полша, но и в цяла Източна Европа.

 

Основаният от него Център за Изучаване на Латинска Америка (CESLA) към Факултета „Артес Либералес“ на Варшавския Университет се превърна в образцова научна структура, водеща ефективни изследвания на терен в редица латиноамерикански държави и даваща повече и по-качествена научна продукция, в сравнение с редица подобни центрове на по богатите-европейски държави.

 

Професор Анджей Дембич е роден в Ковел – между двете световни войни в Полша, сега в Украйна. От малък е съпричастен към полската, украинската, руската и белоруската история и култура. След Втората световна война семейството му е изселено от новите съветски територии и съвсем млад попада във Варшава. Там той намира своето място в науката в съвсем друго направление: Латинска Америка. Постепенно се превръща в най-успешния и уважаван полски латиноамериканист, със световна известност. Дава огромно количество научна продукция.

 

Авторът на тези редове се запозна с Анджей Дембич и семейството му през месец юни 2004г. в Братислава, на Европейския Конгрес на Латиноамериканистите. Оттогава често се срещахме на европейски и световни конгреси, посветени на Латинска Америка. Дотогава, докато коварната болест го повали и той си отиде от нас. На 26.07.2017г. разбрахме, че не си е отишъл съвсем.

 

Паметното мероприятие беше открито от доайена на сръбските латиноамериканисти, ректор на университета и председател на конгреса Слободан Пайович. След него говори доайенът на испанските латиноамериканисти Антонио Коломер Виадел от Политехническия Университет във Валенсия, организатор на конгресите там и в Сюдад Реал (в края на юни това лято). После думата беше дадена на дъщерята на покойника Катажина Дембич – изследовател в CESLA и на  костариканския и съпруг Оскар Барбоса Лисано – председател на Фондация „Анджей Дембич“.

 

Сред видните присъствали латиноамериканисти си струва да отбележим живеещия в Унгария доминиканец Доминго Лилон, полякините Катажина Кшивицка, Магдалена Кришинска-Калюжна, Мария Охаб, Марта Каня и единствения им кавалер Карол Дервих. Специално трябва да се подчертае присъствието на научния ръководител на московския Институт за Латинска Америка към Руската Академия на Науките (ИЛАРАН) и завеждащ катедрата „Политическа Икономия“ на Руския Университет за Дружба между Народите (РУДН) „Патрис Лумумба“ Владимир Давидов и неговата съпруга Татяна Рютова (доскоро директор и заместник-директор по международните въпроси на ИЛАРАН). Присъствуваха и много други известни латиноамериканисти.   

Публикувана в Свят
Четвъртък, 03 Август 2017 15:56

Писмо от Сеговия

Задължителен увод:

Както читателите на „Свободен народ Online“, вероятно отдавна са забелязали, нашият редовен автор – д-р Георги Коларов се ползува с привилегия всеки негов материал да бъде снабдяван с предговор от редакцията. Обикновено това се дължи или на радикално левите му изблици, или на крайната му позиция по отношение на украинско – руския или пък на арменско – азербайджанския конфликт.

 

Едновременно с това, редакцията цени неговите големи способности (за нас той е един от големите български испанисти и доказан специалист по ляво радикалните движения в Латинска Америка) и затова му дава трибуна. Ние не се прехласваме изобщо по призивите да се откажем от „политическата коректност“, но публиката заслужава да прочете и някои по-екстравагантни текстове. Както и да размишлява над тях.

 

След прочитането на този текст, публиката би могла примерно да размишлява над въпроса за видимото сближаване на част от по-крайните леви мислители, не само у нас, а въобще в световен мащаб с хора, които са противници на свободното движение на хора, на свободната търговия и изобщо на всичко, което се крие зад понятието „глобализация“.

 

Все повече леви – били те леви еколози, троцкисти или комунисти или каквито си пожелаем „-исти“, намират смисъла на живота си в това да се противопоставят на отварянето на държавите по света една към друга. Разнообразните страхове на хората, дават чудесна храна за новото им политическо амплоа. Самите леви, с или без кавички, вече не се гнусят от „взаимодействие“ с крайните десни или с либертарианци – „анархокапиталисти“.

 

Разбира се, през ум не ни минава да твърдим, че в разказа си за подвизите на нашите и на румънските роми в Испания, както и на някои африкански емигранти (в случая – предимно мароканци), няма огромна доза истина.

 

Всички ние сме живи свидетели на разкритията около така наречената „Кьолнска провокация“ - случаят, когато в Кьолн, Германия, чужденци с предимно арабска външност се държаха непристойно и арогантно с голям брой жени – обиждаха ги, опипваха ги на публични места и дори се стигна до изнасилване. Вината тогава „на първо четене“ беше хвърлена върху най-скоро пристигналите бежанци и икономически мигранти от Близкия Изток.

 

На „второ четене“ обаче се оказа, че става дума за организирана акция, в която някой (кой ли би имал интерес от цялата тази провокация?) беше ангажирал целокупната джебчийска общност в Кьолн, където младите мароканци за съжаление са много добре представени. Случаи като кьолнският не бива да се разглеждат сами за себе си, нито пък да се изолират от общия контекст. Не бива да си затваряме очите, че по един или друг начин в Европа се формира една прослойка на така наречените „нови недокосвани“, като аналогията с индийските извънкастови парии съвсем не е случайна.

 

Проблемът с такива разкази, като този който Ви предстои да прочетете е, че в тях се правят смели обобщения за цели географски области и за цели етнически групи, което не е идеалната научна или журналистическа коректност. Някъде в текста ще открием и някакво злобно подмятане по адрес на грузинците, които вероятно са инкриминирани от д-р Коларов поради нежеланието им да бъдат „интегрална част“ от Евразийското пространство.

 

Въпреки това, даваме думата на д-р Георги Коларов, за да научим неговите впечатления от някои впечатлили го етнически присъствия в Сеговия и не само там в Испания. Предаваме текста му без каквито и да са редакторски или дори коректорски изменения.

 

Д-р Георги Коларов от Сеговия:

Преди световната икономическа криза, Испания беше една от най-бързо развиващите се големи европейски държави, остро нуждаеща се от работна ръка, предимно в сферата на строителството и хигиената, за да отговори на потребностите от развитието на туризма и изграждането на нови производствени мощности. Затова започна привличането на трудови мигранти, най-вече от близкия в културно отношение район на Латинска Америка и географско – Магреба.

 

Бързо се ориентираха и народите на част от източно-европейските държави, които видяха в испанската територия обетована земя и се устремиха към нея. Особено румънците и българите. Още тогава започнаха проблемите на испанската социална система и правов ред – сред етническите българи и румънци, към страната се устремиха и представителите на циганските малцинства в двете държави.

 

Те, заедно с мароканците, а също и грузинците (които, основавайки се на реален, или измислен гръцки произход, получаваха гръцко гражданство и от Гърция се преселваха в Испания), попълниха криминалния контингент в страната, който набъбна значително: според статистиката, Мадрид и Барселона са в десятката на най-опасните градове в света.

 

Испанската полиция няма достатъчно правомощия да репресира престъпниците-имигранти, макар да ги наблюдава внимателно – в мадридския вестник АБЦ редовно излизат репортажи за проведени акции срещу грузински, марокански и цигански престъпници, на основата на достатъчно събрани доказателства за дейността им.

 

И въпреки това, в много случаи, те биват освобождавани, или се отървават с леки присъди. В случая, проблемът не е толкова в корупцията (както в страните от бившия СССР и Източна Европа), колкото в несъвършенствата на испанското и европейското право, неподготвени за справяне с цели религиозно-етнически общности, поставящи своите морално-етични норми и традиционния си начин на живот над върховенството на закона.

 

В резултат, в Испания на много места са оформени паразитни цигански и марокански гета, живеещи само от криминална дейност и социални помощи (поради многочислените деца в семействата). Испанците в момента са безсилни да се справят с източването на социалната им система от двете етно-религиозни групи. Типичен е случаят в градовете Албуфейра и Алхесирас, на южното крайбрежие на Средиземно море: там живеят разнообразни имигрантски общности. И дори литовците си изкарват хляба с тежък труд, въпреки непривичния за тях горещ климат, близък до сахарския.

 

Единствено мароканската и циганската общности мързелуват и разчитат на социалните помощи. Получаването им не ги стимулира да прекратят престъпната си дейност.

 

В курорта Марбеля мароканската улична престъпност се е превърнала в бич за развитието на местния туризъм. Наглите грабежи се извършват пред очите на бездействащите полицаи. Подобно е положението и в другите испански средиземноморски курорти, разположени в близост до мароканския бряг. Особено тежко е положението в двата анклава Сеута и Мелиля.

 

Румънските цигани присъстват във всички големи испански градове, като след извършване на криминални престъпления, постоянно сменят местожителството си. Те се транспортират из цяла Испания и до Румъния и обратно, благодарение на перфектно организираната румънска транспортна фирма „Саенс турс“. По непотвърдени сведения, в Испания са 3 000 000 от тях.

 

Част от българските цигани са си избрали за постоянно местожителство средновековния град – музей Сеговия, основан от кралица Исабела Кастилска още през 1475 година и получил ред привилегии от нея. Градът е сред най-популярните туристически обекти в Испания – дворецът, разположен на висок хълм над речната долина, недостроеният акведукт от римско време, многобройните католически храмове, живописната ботаническа градина привличат милиони туристи от цял свят. Но най-вече интелигентни испанци и латиноамериканци, гордеещи се с историята на предците си. Постоянните класически концерти на улиците и площадите допълват усещането за пренасяне в Средновековието. Такова усещане създават и честите карнавали.

 

Това е от едната страна на града, прилегнала към долината и към равнината. Докато, от страна на планината Сиера де Гуадарама, социалните служби са построили спретнати съвременни блокчета, пред които са паркирани скъпи коли. Шокът идва, когато стане ясно кой живее в тях и кой кара марковите возила: мургави младежи, говорещи изпълнен с простащини и цинизми български език. Същите граждани на Република България, живеещи в Кралство Испания от социални помощи и престъпна дейност.

 

Не е ясно дали колите им са легализирани: във всеки случай, те предпочитат да пътуват до България и да се връщат предимно с автобусите на русенската транспортна фирма «Красен Хармани» на сестрите Ованесови (едната живее в Русе, другата в Мадрид). Те минават през цяла Северна България, където събират и оставят пътници.

 

Шофьорите на фирмата са абсолютно наясно кого карат и дори вече са усвоили циганския жаргон. Дават да се разбере, че мургавите пътници за тях са много по-важни от мнозинството (все още) от населението на страната ни. Видимо, мургавият контингент добре им се отплаща.

 

На мене лично ми се случи да видя едни и същи мургави семейства, които в автобуса разказваха, как в Испания си живеят нелошо със социалните помощи, а на другия ден да се возят в луксозни возила и да хапват и пийват в скъпи ресторанти в туристическата част на Сеговия.

 

Не е ясно докога испанците (между другото, също както и португалците) ще търпят предизвикателствата от страна на български и румънски цигани, мароканци и грузинци.

 

Тенденцията не е трудно да се предвиди: поява на нещо като Националния Фронт в съседна Франция, с възможност за бързо привличане на последователи. Това означава отмиране на традиционните и нови леви партии и „затягане на коланите“ за криминално-паразитните общности, за сметка на увеличаване благосъстоянието на работещите и въвеждане на ред.

 

Испания в момента се управлява от дясно-центристка коалиция, опитваща се да съхрани териториалната цялост на страната. Следващото предизвикателство сигурно ще бъде справянето със социалния паразитизъм и битовата престъпност. Разрешаването на въпроса не предвещава връщане на левицата на власт. Както ми сподели един виден варненски политик от Обединените Патриоти: „Виждам лесно решение на проблема, но не е политкоректно да го споделя с тебе. Ако обаче, и в България, и в Испания продължава така, ще му дойде времето“.

Публикувана в Гледища

Малко редакционно встъпление:

Напоследък читателите на "Свободен народ online" имат шанса все по-често да контактуват с текстове на д-р Георги Коларов. (Виж например: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи, 03 април 2017 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html ).

Използваме понятието "шанс" не само в неговия позитивен аспект, но и като негативно преживяване. Това е поради факта, че д-р Коларов в анализите и коментарите си е безкрайно честен към потенциалната читателска аудитория. Той не крие своите политически и културни пристрастия, свързани най-вече с официалната в момента управляваща стратегия на властите в Руската Федерация. За редакцията на "Свободен народ online" не представлява проблем да публикува мнения, които драстично се различават от нейните позиции, но на моменти д-р Коларов наистина "пресолява гостбата".

Винаги сме смятали, че живеем в свободна страна и затова всяко мнение, изложено в достатъчно възпитана и правописно издържана форма има право да бъде огласено, но понякога се чудим, дали ако някои съмишленици на д-р Коларов се докопат до властта, ще бъдат толкова толерантни с нас самите. За съжаление, смятаме, че имаме основателни подозрения, че няма да са особено нежни с нас.

Още повече, че в историята на вестник "Свободен народ" има достатъчно трагични прецеденти на саморазправи с автори и редактори на вестника от страна на съмишленици на д-р Коларов. За тези, които вече са позабравили тези факти ще напомним само два: съдебното убийство на лидера на социалдемократите Кръстю Пастухов и кончината на главния редактор Цвети Иванов.

Кръстю Пастухов е осъден на пет години строг тъмничен затвор, заради публикуването на две статии, посветени на проблемите на въоръжените сили на страната ни и на налагането на комунистическата идеология в тях - "Нашата войска" и "не ме изкушавайте лицемери". Ден преди изтичане на присъдата му, той е задушен от вкаран в килията му в Сливенския затвор "камерник". В смъртния му акт пише: "Починал от диагноза"

Цвети Иванов е изпратен без всякакви обяснения в концлагера в Белене, където той се наранява на ръждив пирон и се заразява с тетанус. Лагерните власти търпеливо изчакват нещата да станат необратими и чак тогава го изпращат в болница, за да си умре там. Запознати твърдят, че смъртта от тетанус е много мъчителна, така че става дума за убийство по особено жесток начин.

Не очакваме д-р Коларов да обещае на редакционния състав на "Свободен народ online" своето застъпничество в случай, че някакви "здрави сили" вземат да яхнат отново България и клетия ни народ, просто напомняме, че изграждането на демокрацията и нейните институции не е нито необратим, нито пък еднопосочен процес.

Д-р Коларов е тънък познавач на обществено-политическите процеси в Латинска Америка, но отдавна предмет на научните му и публицистични интереси е почти целия свят. Може би само Африка не е във фокуса на интересите му, но за нея слава Богу си имаме други автори. През последните месеци д-р Коларов взима активно участие в различни форуми в Русия, Армения, Нагорни Карабах (Арцах) и Полша, където, естествено, основна тема е засилващата се конфронтация в региона.

Настоящият му текст представлява кратка хронология на провелия се в края на май "Харакски форум" в Крим. Тук д-р Коларов влиза в ролята на малко по-безпристрастен хроникьор и историк, изваждайки есенцията от подбрани (от него) доклади на участници във форума.

Напълно очаквано, авторите им разглеждат мотивите - политически, исторически и културологични, на акта на присъединяването на Република Крим към Руската Федерация. Напълно очаквано, авторите на докладите оправдават по един или друг начин този акт. В този контекст се включват и българските участници във форума. Те обаче не пропускат да си устроят "вътрешно български спор" по различни аспекти на македонския въпрос, по който неведнъж и самият д-р Коларов е предлагал коментари и анализи.

Ние не споделяме споменатите по-горе възгледи, оправдаващи практическата анексия на Кримския полуостров, която от своя страна задейства кръвопролитията в Източна Украйна - в Донецка и Луганска област. Смятаме обаче, че читателите ни заслужават да знаят за тези възгледи, още повече, че някои от българските участници във форума са политически изявени публични личности, а не само хора от академичната общност. Заключенията читателите ни могат да си направят и сами.

Д-р Коларов отделя по-специално внимание на професора от катедрата по православно-византийска култура на Ягелонския Университет в Краков д-р Ханна Ковалска-Стус, чието интервю "Свободен народ" предлага като "бонус". От интервюто с д-р Ханна Ковалска-Стус, можем да добием представа за някои измерения на съвременния полски национализъм и неговите чудни превъплащения.

Изявлението на д-р Ковалска-Стус: "Аз смятам за част от Русия не само Крим, а цяла Украйна, в това число Киев и Лвов", според нас е достатъчно да привлече любопитството на изкушения от темата читател.

Ето и текстът на д-р Коларов, който предаваме без каквито и да са промени:

От 17 до 21 май т.г. във Вила "Харакс" в Ялта, Република Крим се състоя 32-ят Международен Харакски Форум. В неговата работа взеха участие повече от 100 учени от Русия, България, Словакия, Полша, Унгария, Беларусь, Украйна, Финландия, Норвегия, Китай, Индия.

Харакският Форум е международна площадка за академични дискусии, посветени на изучаването на най-новите тенденции в развитието на Русия, страните от пост-съветското пространство, а също така световните политически, икономически, социо-културни процеси.

Форумът продължава традициите на научно сътрудничество между руските и чуждестранните учени, изследващи разнообразни теоретични проблеми, свързани с мястото и ролята на съвременните геополитически и цивилизационни процеси в обществото.

Харакският Форум се провежда всяка година по два пъти - през май и ноември, от 1997г. насам. Тогава в Ялта се събират повече от 300 участници, от 15 страни в света. През 2017г. Форумът отбеляза своята 20-годишнина.

На Форума се обсъждат широк кръг от теоретически и практически въпроси на между-дисциплинарните изследвания, в пресечната точка на съвременните етно-политология, история, философия, социология, актуални проблеми в сферата на изследване на геополитиката и идентичностите.

През тази година основна тема на Форума стана "Политическото пространство и социалното време: 1917-2017г.: смисъл и ценности на изминалото столетие". Заедно с широк кръг от въпроси, отнасящи се до осмислянето на тенденциите на развитието на Русия и света, през ХХ и началото на XХI век, участниците във Форума отделиха значително внимание на ситуацията в Република Крим.

Несменяемият председател на Оргкомитета на Харакския Форум проф. д. п. н. Т. А. Сенюшкина в доклада си "Влияние на етно-политическия фактор върху развитието на конфесионалните процеси в Крим", разгледа особеностите на конфликтния потенциал на местното общество, в зависимост от функционирането на разни етно-конфесионални общини в най-новия район на Руската Федерация.

Най-новата история на полуострова започва от 2014г., когато в резултат на референдума, на който мнозинството от населението се изказа за влизане на републиката в състава на Руската Федерация, се случи възсъединението на Крим с Русия. Заедно с това, културно-историческото и политическото минало на Крим е изцяло преплетено с историята на руската държава и руската православна култура, което става основна причина за избора на кримчаните на референдума през 2014г., подчерта Т. А. Сенюшкина.

Един от най-известните съвременни руски конфликтолози - проф. д. и. н., д. п. н. А. В. Баранов в един от докладите си на тема: "Баланс на идентичностите в съвременния Крим: избор между конфликтогенност и изграждане на един мирен свят", подчерта взаимното усилване на етническата и конфесионалната идентичност на полуострова.

Според А. В. Баранов, етническата и конфесионалната идентичност са съвместими във висока степен. Докладчикът посочи трите числено доминиращи в Крим етнически общини. Регионалното кримско общество е многосъставно, с руска, украинска и кримско-татарска сегментация, каза докладчикът. А. В. Баранов смята, че балансът на идентичностите във всяка от трите основни етнически групи е своеобразен, а регионализмът - противоречив: той може да бъде и резерва в конструирането на руската идентичност (сред руснаците и украинците) и конфликтно противопоставяне на последната (сред кримските татари). Изводът на А. В. Баранов е следният: в Крим руското самосъзнание е основа на регионалната идентичност, смислово ядро на руската гражданска идентичност.

Политиката на Запада по отношение на Крим и Косово сравни в доклада си кандидатът на историческите науки, доцент в Историческия Факултет на ВТУ «Свети Кирил и Методий» Стефан Анчев. По негово мнение, в резултат на преплитане на последствията от различни процеси, протичащи в държавите от социалистическата система, в края на ХХ век беше променено обществено-политическото устройство.

Това, от своя страна, доведе до разрив в отношенията между социалистическите страни и даже до демонтаж на тяхната държавност. От своя страна, западноевропейското общество тръгна по пътя на обединението, което доведе до създаването на ЕС. В тази организация, от самото начало, доминираща роля играят две държави: Германия и Франция. Този процес се оказа много по-голямо предизвикателство за САЩ, отколкото за СССР (с неговите все по-намаляващи съпротивителни сили и авторитет) и неговите наследници: ОНД и Руската Федерация.

След унищожаването на втора и трета Югославия, САЩ и техните европейски съюзници се придвижиха на Изток, повтаряйки същия политически процес и в Украйна. Очевидна цел беше териториалният и военен натиск върху Русия, като всяка нейна крачка се използваше в предварително подготвената антируска пропаганда. Една от съпътстващите цели беше намаляването на мощта на Черноморския Флот на Руската Федерация и превръщането на Черно Море в американска военна територия.

Следващите събития ясно потвърдиха тази политика. Арогантното политическо поведение на САЩ в международен план най-ярко се прояви в прилагането на двойни стандарти към отделни малки държави. Зависи от това, дали елитът е послушен и проамерикански настроен, или въпреки всичко, поддържа независимостта и суверенитета на държавата си. Така се създават приятели и врагове на демокрацията, демонизират се политически личности и даже цели народи. Косово и Крим са добър пример за всичко това, подчерта българският учен.

На актуален въпрос на автора за бъдещето на Република Македония, на фона на етно-политическата и социално-икономическата криза във всички държави от Западните Балкани (освен в членките на ЕС и НАТО Хърватия и Словения), докладчикът отговори, че вижда бъдещата ориентация на Скопие предимно към Белград, който може да гарантира териториалната цялост и прогрес на постюгославската република.

Този отговор провокира остра дискусия сред българските участници във Форума. Проф. д. ф. н. Минчо Минчев, пенсиониран преподавател във ВТУ "Свети Кирил и Методий", директор на Българския Евразийски Научен Център (БЕНЦ) и секретар на Партията на Българските Комунисти (ПБК) изтъкна, че до края на XIX век понятието "Македония" има изключително географско съдържание и всички етнографи, историци, политици, дипломати са били единодушни, ч ена тази територия мнозинството от населението е българско. Той посочи, че едва през ХХ век превратностите на историята са довели до появата на искуствено налагано македонско национално самосъзнание, предимно на територията на сегашната Република Македония.

Авторът на този текст (д-р Георги Коларов, бел. СН), цитира един от трудовете на кубинския национален герой Хосе Марти, написан по време на войната с Испания за независимост на Куба: "Ние воюваме с испанците за нашата независимост, но никога не трябва да забравяме, че всеки испанец е наш баща, син и брат!".

Според автора, такова трябва да бъде отношението към българите на политическия и научния елит с македонско самосъзнание в Скопие, визирайки примера с роднините си по майчина линия, родени и живеещи там (всичките, без изключение, част от този научен и политически елит). Той припомни думите на мастития български историк, директор на НИМ и бивш министър на диаспората проф. д. и. н. Божидар Димитров, че "Република Македония е едно уродливо творение на балканския лендер-секретариат на Коминтерна".

Авторът цитира и думите на известния руски историк Лев Вершинин: "Македония е продукт на вековния труд на полит-технолози, откъснали от България къс от България и превърнали тамошните българи в нещо друго по свой интерес". Същият е публикувал 2 книги, посветени на българската история.

Авторът цитира и интервюто на началника на отдела за взаимодействие с РПЦ и председател на Асоциацията на руските православни експерти Кирил Фролов, в което се казва че "македонците са българи, Македония и България са едно!". Следва да се има предвид, че той е много уважаван в руската експертна общност, а въпросният институт работи под прякото ръководство на президента В. В. Путин (толкова по-непонятно е защо никой не посъветва руския президент да си мери думите, по време на срещата с македонския му колега на 24 май).

В заключение авторът изрази недоумение защо ние българите трябва да се занимаваме с Косово, където живеят няколко десетки хиляди българи-мюсюлмани, почти всички с помътнено национално самосъзнание. Докато в Република Македония нашите сънародници наброяват около 1 250 000 и са болшинството от населението. По данни на местни български активисти, около половината от тях са с потомствена или възстановена българска идентичност.

Към присъстващите руски колеги и от посочените държави беше изказана благодарност за търпението им да изслушат вътрешно-българската дискусия по македонския въпрос (разбира се, тя, както и целият Форум, се проведоха изключително на руски език - всички го знаеха).

По време на дискусията, участниците обсъдиха най-актуалните за Крим и Русия като цяло въпроси, които ще се отразят в научните публикации, посветени на Форума.

Завеждащата катедрата по византинистика на Ягелонския Университет в Краков проф. д. х. н. Ханна Ковалска - Стус смята за част от Русия не само Крим, а цяла Украйна, в това число Киев и Лвов. Тя подчерта, че говори не като политик, а като културолог. Според нея, на Изток Полша граничи само с православната руска култура.

Историкът и писател С. А. Пинчук, помощник на вице-премиера на Република Крим и ръководител на нейното постоянно представителство в Москва Г. Л. Мурадов (дългогодишен пълномощен министър в посолството на Руската Федерация в София) се включи задочно в дискусията. Той подчерта, че на полуострова винаги са живяли много народи и етноси. Конкретно, начислява повече от 100 народа и националности.

Критикува управляващата по съветско време номенклатура затова, че не се е съобръзявала с мнението на хората и е обръщала малко внимание на етно-политическата география. Затова Крим, също както и Новорусия, са включени с волунтаристично решение в състава на Украйна. По време на разпадането на съветската държава, мнозинството кримски жители пожелаха да останат в Руската Федерация. Тяхното желание беше игнорирано.

Според С. А. Пинчук, ръстът на украинския национализъм (грижливо отглеждан на Запад, както и от недалновидните политици в Киев) стана катализатор на събитията по време на "Кримската пролет" и на възсъединението на полуострова с Русия. В Крим, започвайки от XIX, се формира руска етническа територия, където руснаците абсолютно доминират, останалото население е или рускоезично, или рускокултурно. Украинците в Крим са се заселвали в малки количества и предимно в малките села. Там почти напълно са били асимилирани от руснаците.

Украинизацията започва едва в средата на ХХ век, след волунтаристкото решение за предаването на полуострова на Украйна. С. А. Пинчук отбелязва, че навремето татарското население е било мнозинство. Обаче, вследствие на миграционните процеси, а също и преселването по време на Втората световна война, осъществено по заповед на Сталин, то се е превърнало в малцинство, макар и значително. Той посочва числото 232 000, или 10.57% от цялото население на Крим.

Според него, през ХХ век руснаците безвъзвратно се утвърждават като мнозинство. И полуостровът окончателно се превръща в руска етническа територия. Общата езикова и културна традиция, общото съветско минало на народите на Крим и Русия, предопределиха резултатите от референдума през 2014г. обобщи С. А. Пинчук.

По кримската, косовската, македонската и останалите теми, на Форума се разгоря активна и остра дискусия, в която всеки участник свободно и аргументирано изрази мнението си.

Публикувана в Свят

Кирил Фролов е завеждащ отдела за взаимодействие с Руската Православна Църква (РПЦ) в Института за Страните от ОНД в Москва и председател на Асоциацията на Православните Експерти.  Има стотици публикации, посветени на Украйна, Белорусия и православния свят като цяло. Издал е 7 (седем) книги по темата. Сътрудничи на сайта www.materik.ru С него разговаря Георги Коларов.

 

Бележка на редакцията: Поместваме интервюто с г-н Кирил Фролов най-вече поради крайно интересните твърдения, съдържащи се в него по различни въпроси, които определено са от обществен интерес. За всички е интересно да научат мнението на приближен на руския патриах за задкулистните събития в Българската православна църква и в Православието като цяло, както и за степента на намеса на Руската Православна Църква в тях.

 

Интересното е, че изявленията на г-н Фролов са издържани в духа на най-крайните и ярки образци на така нареченото “политическо православие”, което също ги прави интересни, както за широката публика, така и за специалистите в областта. Молим г-н Фролов да не приема тази оценка като обиден етикет – тя е най-вече политологическа констатация, а не дамгосване с някаква „алена буква“.

 

Редакцията на „Свободен народ онлайн“ определено не споделя подобни възгледи, но смятаме, че българските читатели заслужават да видят този начин на мислене във възможно най-чист вид. Без да искаме да оскърбяваме по какъвто и да е начин г-н Фролов, в интервюто има твърдения, във верността на които ще си позволим да се усъмним сериозно. Приказките за осъдени съдийки и за изгонени студенти, заради противопоставяне на хомосексуалните бракове са по-подходящи за емисиите на “Russia Today”.

 

Едновременно с това, смятаме, че за много неща г-н Фролов е бил пределно искрен и запознаването с тезите му би било твърде полезно и поучително за българските читатели.

 

За съжаление сме пропуснали предаването “Вяра и общество”, където са разисквани оценки на г-н Фролов за българския църковен пък и политически живот, но сме готови незабавно да дадем думата и на г-н Горан Благоев – водещ на въпросното неделно предаване по БНТ, както и на всеки друг, който би искал да изложи мнението си по повдигнатите в интервюто въпроси.

 

Целият текст на интервюто е предаден дословно, без каквито и да са изменения в правописа, в пунктуацията или в каквото и да е друго. Запазили сме и заглавието на интервюиращия д-р Георги Коларов, независимо, че то отговаря само на една малка част от дискутираното в интервюто. С една дума – не сме пипнали и една буква от изпратеното ни интервю, за да не чуем после, че сме изопачили мнението на г-н Фролов поради „престъпния си заговор с хунтата в Киев примерно“. Независимо, че достатъчно български медии не биха де поколебали да „опнат“ едно заглавие от типа на: „Приближен на руския патриарх смята, че варненският митрополит Кирил е бил убит“.

 

Личността на д-р Георги Коларов е позната на тези наши читатели, които следят вестника ни още от 90-те години на миналия век. Те сигурно си спомнят много дългата поредица за латиноамериканския тероризъм и екстремизъм, която помесихме тогава. Неин автор беше д-р Георги Коларов. От тогава изтече много вода. Д-р Коларов замина за Москва, където повече от 17 години преподава в „Институт дружбы народов имени Патриса Лумумбы“. Съвсем скоро се очаква той да стане и „голям доктор“, сиреч доктор на политическите науки и да надгради досегашната си научно – образователна степен – „доктор по политология“.

 

Д-р Коларов е колумнист на сайта www.NEWS.bg и всеки, който иска да се запознае с биографията му, може да го направи от подробната справка, която се появява под всяка статия на д-р Георги Коларов там. За тези наши читатели, които не познават творчеството на д-р Коларов ще поясним, че той не крие нито радикално левите си възгледи, нито про-руската си ориентация, нито симпатиите си към някои радиклани леви въоръжени формирования в Латинска Америка, като да речем ФАРК. Но това не бива да плаши душите наши – той притежава удивителния талант да открива като събеседници хора, до чиито възгледи не бихме могли иначе да се докоснем по никакъв начин.

 

Така че, четете и ни пишете – не ни жалете. Темата си заслужава дискусията.

 

Вие бяхте поканен да отговаряте на въпросите на водещия неделното предаване на БНТ «Вяра и общество» Горан Благоев. Той Ви превърна в теле-звезда за цяла България. С какво заслужихте неговото и на продуцентите внимание?

 

В БНТ са превели на български език моите писма и материали, манипулирани от киевската хунта и смесени с фейк. С помощта на този фейк, са ми приписани писма-компромати за врачанския митрополит Гавриил. В компроматите се съдържат твърдения, че той не е монах-аскет, а има деца в Русия. Както и че Русия иска да го постави на мястото на покойния варненски митрополит Кирил и на патриарх Неофит. Аз лично за първи път слушам такива неща за Гавриил – той наистина е монах, аскет, искрен приятел на Русия, който иска България да се върне в православната цивилизация, а не да продължава да бъде периферия на ЕС, където тече процес на тотална дехристиянизация.

 

Ние, православните експерти в Русия сме много обезпокоени за съдбата на православната църква в България, но нямаме намерение да назначаваме главата на Българската Православна Църква (БПЦ).  На мене ми приписват фрази, порочащи митрополит Гавриил, чрез вложения в писмата ми, което ги превръща във фалшификати. Това е част от подготовката на антиканоничната намеса в РПЦ в Украйна, която ще се състои по време на Евровизията. Нейните поръчители са киевската хунта и патриарх Вартоломей от Константинопол, с неговите папистки претенции. Слава Богу, представителите на Руската, Българската, Грузинската, Антиохийската Църкви не отидоха на неговия събор в Константинопол. За съжаление, отиде представител на Сръбската Православна Църква (СПЦ).

 

Какво мислите за смъртта на варненския митрополит Кирил? Аз съм варненец и откакто се помня, събирам миди и скариди в същия залив на черноморския бряг на местността «Траката» край Варна. И, както виждате, съм жив и здрав пред Вас и дори пием българска ракия!

 

Ние, руските православни експерти, се съмняваме, че има вмешателство в смъртта на митрополит Кирил и тя не е резултат от нещастен случай. Аз бях негов привърженик и потвърждавам, че направих символичен паралел между него и тогавашния смоленски митрополит Кирил, сега московски и Всея Руси патриарх. Водещият на предаването «Вяра и общество» обидно ме нарече «любимец» на патриарх Кирил. Аз не съм му любимец, а негов послушник!

 

Думата «любимец», поне в Русия, се свързва с хомосексуалната ориентация, така характерна за съвременния ЕС и особено за католическия и протестантския клир. Ние, православните експерти и духовници сме категорично против този противоприроден грях!

 

Мога да приведа пример с американската съдийка, попаднала в затвора, затова че е отказала да регистрира хомосексуален брак и с британския студент, изгонен от университета в град Шефийлд, заради това че се е обявил в нейна защита, ползвайки цитати от Библията.

 

Кои конкретни начинания на патриарх Кирил вие поддържате активно с дейността си?

 

Патриарх Кирил иска да възсъедини Великата, Малката и Бялата Русь. И целия славяно-православен свят. Аз лично го подкрепям в това начинание и много се надявам, че ще можем да възстановим българо-руското братство по вяра, произход и оръжие.

 

Много бих искал да посетя България, да се запозная с патриарх Неофит и да посетя мощите на Серафим Соболев – този руски светец от ХХ век. Той е написал книгата «Руска идеология» именно в България и оттам се е опитвал да превърне в църковен (воцеркови) режима на Сталин. Русия, като най-голямата православна страна в света, може да реши проблема с противостоянието на антихристиянския ЕС. Ако България остане в него, в нея ще продължи дехристиянизацията.

 

Православният свят трябва да се освободи от антихристиянската диктатура на Брюксел. И също от папистките претенции на константинополския патриарх Вартоломей. През 1948г. против тях се обявяват и РПЦ, и БПЦ, и останалите, на Московското Всеправославно Съвещание.

 

На фона на събитията в Република Македония, сега е много актуален въпросът за Македонската Православна Църква (МПЦ). Какво е Вашето мнение?

 

Македонският църковен въпрос трябва да се реши по канонически път. Нужно е Скопие да прекрати репресиите против Охридската Архиепископия. СПЦ е готова да и даде църковна независимост, стига от нейна страна да бъде получено признание, че черногорците са сърби. И че са част от сръбския свят, заедно Република Сръбска, Сръбска Крайна, Косово и т.н.

 

Ние, руските православни експерти, смятаме македонците за българи, така както мислят и много други учени. Така, както украинците и белорусите са руснаци, черногорците са сърби, а киприотите – гърци. Аз съм съгласен с Юрий Венелин (с когото специално се занимавам), че македонците са българи и нищо друго. Той, между другото е роден в Подкарпатската Русь и и бил възпитател в дома на братя Аксакови.

 

По негово влияние Иван Аксаков развива своите панславистки идеи, основава Славянския Комитет и призовава за освобождаване на всички българи: от Охридското Езеро до Черно Море и от река Дунав до Егейско Море. Двойките еднородни държави на Балканите трябва да се обединят. Това е единствената формула на православното единство и справедливото мироустройство. Македония и България са едно!

Публикувана в Очи в очи

В предишна публикация, запознахме читателите на „Свободен народ онлайн” с част от реакциите на референдума в Нагорни Карабах. (Виж: Нагорни Карабах породи бурни емоции в българското медийно пространство, Свободен народ онлайн, 02 април 2017, http://www.svobodennarod.com/views/item/5876-nagorni-karabah-porodi-burni-emotzii-v-balgarskoto-mediyno-prostranstvo.html ). Естествено, специално място в отразяването беше дадено на писмото на Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова – посланник на Азербайджан в България до нашите медии, което поместихме изцяло.

 

В редакцията получихме и реакцията на д-р Георги Коларов – друг българин, участвувал като наблюдател на референдума в Нагорни Карабах, който не е член на Националния фронт за спасение на България (ФНСБ). Редакцията помества изцяло писмото на д-р Коларов, защото познаваме добре неговата професионална кариера и знаем, че той има какво да каже по въпроса.

 

Георги Коларов е доктор по политология, като само бюрократичната безкрайност на руската официална наука пречи той вече да е доктор на политическите науки или иначе казано – „голям доктор“. Д-р Коларов също така е един от талантливите испанисти в България и много задълбочен познавач на ляво радикалните и терористични движения в Латинска Америка. Бидейки арменски зет, той е нагазил дълбоко и в проблематиката на взаимоотношенията между народите в Закавказието.

 

Естествено, никой не се съмнява в откритото и откровено пристрастие на д-р Коларов към каузата на арменците (в крайна сметка, известна ни е пословицата, че „от където е жената от там е и родата”), но в подобни дискусии, ясно заетата страна често е за предпочитане пред съмнителната „обективност” и „равноотдалеченост”. Затова поместваме текста на д-р Георги Коларов изцяло, още повече, че той е стар автор на вестник „Свободен народ”, още от периода 1992 – 1996 година. С времето, нашите политически възгледи се раздалечават все повече и повече, но това не означава, че мнението му няма място в електронния ни вестник. Още повече, че вече едва ли има човек, който да се наеме да изброи всички издания, особено електронните, в които той пише или пък бива интервюиран.

 

Тук е мястото да отбележим, че редакцията на „Свободен народ онлайн” изобщо НЕ споделя „тънко снисходителното” отношение на д-р Коларов към Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова. Д-р Гурбанова наистина е един способен и отдаден на каузата на своята страна дипломат и младостта и енергията й определено не са порок, а голямо предимство. Хората, които наблюдават активността на посолството на Азербайджан в София знаят добре, че дейността на д-р Гурбанова е колкото дипломатическа и политическа, толкова и икономическа. Подобно „икономизиране на външната политика” може само да служи като пример за добра практика на нашето външно министерство.

 

Ето и текста на писмото на д-р Георги Коларов до Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова, предоставено на нашия електронен вестник:

 

Ваше Превъзходителство,

 

Искам да започна писмото си с учудването ми от факта, че не съм споменат във Вашето отворено писмо до българските СМИ, по повод на успешно приключилия референдум в Република Арцах (до преди него – Нагорно-Карабахска Република). Допускам, че единствената причина в случая е стремежът за омаловажаване ранга на българското представителство там.

 

Аз не съм член на Националния Фронт за Спасение на България и въпреки редовните си участия в различни предавания на партийната телевизия СКАТ, с господата Валери Симеонов, Валентин Касабов, Християн Митев и Петър Петров успяхме да се видим съвсем за малко в Степанакерт, тъй като работихме по различни маршрути и програми.

 

Конкретно моето участие в референдума на 20.02.2017г. се изрази в посещение на избирателни секции в Гадрутски и Мартунински райони. А на следващия ден  - 21.02.2017 посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия наред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата  стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми, навремето присвоявани от паразитната власт в Баку.

 

Навсякъде, където бях поканен да наблюдавам гласуването, забелязах всенародния ентусиазъм и традиционното гостоприемство на арцахските арменци, на което съм се радвал многократно и ще се радвам и в бъдеще. Тези хора си живеят своя живот и изобщо не се притесняват от липсата на международно признание на тяхната република. Както изтъкнаха редица политици и депломати в последните дни, дори Ереван не признава държавния статус на Степанакерт. Причината обаче не е тази, която изтъкват азербайджанските СМИ: страх от пълномащабен военен конфликт (който наистина може да започне във всеки един момент).

 

В случая става дума за следното: в арменското общество (от двете страни на искуствената граница край Карвачар – някога Лачин) на този етап не е налице консенсус за бъдещето на Република Арцах: дали да остане втора арменска държава (по примера на Република Македония, която рано или късно ще се признае за втора българска държава), или да се присъедини към Република Армения. Ако общественото мнение се ориентира към втория вариант, едно признаване ще създаде сложен юридически казус. Поради което, то се превръща във вътрешен арменски въпрос, към който ние с Вас вече нямаме отношение.

 

Така или иначе, Република Арцах е една пълноценна, функционираща държава, която няма как да бъде отъждествена с Република Армения, поне на този етап: доказателство е именно успехът на този референдум, който усилва президентската власт в Степанакерт, на фона на преминаването към парламентарна система на управление в Ереван. Как по-нататък ще се развиват отношенията между двете арменски държави, ние с Вас можем само да гадаем.

 

Едно е сигурно: жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Иначе, както казва директорът на Института за Общността на Независимите Държави - Константин Затулин, “азербайджанците трябва да избият 150 000 арцахци”, за да се върнат.

 

Искам също така да отбележа, че на референдума бяхме представени 104 международни наблюдатели (включително ние петимата от Република България), 103 вътрешни и 80 журналисти. Както информират СМИ в Ереван и Степанакерт, в Баку вече има издадени международни заповеди за арест на тези от нас, които до момента не бяха “удостоени с тази чест”. В тази връзка, държа да Ви информирам, че ще продължа да посещавам Република Арцах тогава, когато желая, без да намирам за нужно да се отчитам пред Вас, или пред Негово Превъзходителство господин Полад Бюл-Бюл Оглъ – навремето талантлив съветски актер и любимец на всички нас, които сме израсли и сме пропитани със съветската култура и искуство, а сега извънреден и пълномощен посланик на Република Азербайджан в Москва.

 

В края на ноември 2016г. имах възможност (за която съм сърдечно благодарен на колегата Заур Расулзаде) да изкажа част от тези съобръжения пред азербайджанското обществено мнение на страниците на www.haqqin.az и съжалявам, че сега с Вас се налага да си губим времето и да се повтаряме. Но може би знаете българската поговорка “Повторението е майка на знанието”.

 

В заключение, искам да изразя възхищение от Вашата напористост и последователност в защитата на националните интереси на Република Азербайджан, на поста, който заемате. Особено бях впечатлен от факта, че сте подарила магнит с макет на старата бакинска крепост в Съюза на Българските Журналисти (СБЖ), без да обясните, че е построена от арменците.

 

Бих искал да отбележа, че въпреки Вашата младост, от Вас могат да се учат много дипломати. Това казвам и на моите студенти-международници в Славянския Университет в Ереван.

 

С искрено уважение:

Георги Коларов – доктор по политология.

Публикувана в Гледища

Сравнително наскоро в Нагорни Карабах беше проведен референдум. Двата въпроса в „допитването до народа” бяха свързани с правомощията на президента на Нагорни Карабах (самообявила се република, която не е призната от никого, дори и от Армения, колкото и парадоксално да звучи това) и с преименуването на Нагорни Карабах на Република Арцах.

 

За добро или за лошо, референдумът беше посетен и от български политици, в частност – от делегация на Националния фронт за спасение на България (НФСБ), водена от самия г-н Валери Симеонов. Този факт породи определени емоции в българското медийно пространство, още повече, че непризнаването на референдума от Русия, предизвика една доста язвителна и съвсем не лишена от собствена логика публикация на журналиста от вестник „24 часа” – Едуард Папазян, от която по-долу ще си позволим да цитираме няколко реда, които общо взето съдържат квинтесенцията на текста му.

 

Въпросът, който г-н Папазян задава е адресиран към Анатолий Анатолиевич Макаров, извънреден и пълномощен посланник на Руската федерация в България. Както е известно, Русия обяви предварително, че няма да признае резултатите от референдума в Нагорни Карабах, който според резултатите от същия референдум вече се казва Република Арцах, поне що се отнася до гледната точка на мнозинството от арменците, живеещи там.

 

„Възхитен” от принципната позиция на руската страна по въпроса (не че позицията на официален Ереван е по-различна ...) и след като описва как през ноември 2004 година, той не е допуснат на територията на Азербайджан, за да отрази мача между Азербайджан и България (ако че е български гражданин с шенгенска виза в паспорта),  г-н Едуард Папазян пита:

 

„ ... Но да се върнем към Русия. Моят въпрос е към извънредния и пълномощен посланник на Руската федерация у нас Анатолий Анатолиевич Макаров. Смятам, че му е ясно, че в България има доста арменци, така че отговорът му ще стигне до значително число граждани, повечето от които, какво да крием, се отнасят със симпатия към Русия и с носталгия към СССР. Въпросът е следният: Каква е разликата между референдума, провел се в Крим и извадил полуострова от състава на Украйна и аналогичното допитване в Нагорни Карабах ? Защо Русия признава правото на кримчани да са независими, а по-нататък (защо не) да се присъединят към матушката, а не дават същото право на самоопределение на гражданите на Арцах? Това не е ли двоен стандарт, Анатолий Анатолиевич? Или Вие също одобрявате факта, че футболистът Хенрих Мхитарян, независимо дали играе в „Борусия” (Дортмунд) или в „Манчестър Юнайтед” няма право да стъпи на азербайджанска земя?

 

През 2020 г. се очертава мачове от европейското първенство по футбол да има и на иначе прекрасния олимпийски стадион в Баку. На мен ще ми е седми шампионат на континента, който вероятно ще отразявам на живо. Навсякъде, но не и в Азербайджан. Окей ли сте с това, господин посланник? ...” (Който би искал да прочете пълния текст, може да го стори на този адрес: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6071489 ).

 

Ако Н. Пр. Анатолий Анатолиевич Макаров е отговорил по някакъв начин на г-н Папазян, това изглежда не е станало в публично достъпна форма. За сметка на това, последва реакция на посланичката на Азербайджан у нас – Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова, която написа писмо до медиите във връзка с посещението на лидера на НФСБ Валери Симеонов и членове на партията му в Нагорни Карабах и публикации в българските медии по темата. Тук сме длъжни да благодарим на редакцията на вестник „24 часа”, които първи публикуваха текста на д-р Наргиз Гурбанова и любезно ни го предоставиха. Публикуваме го по текста, поместен във вестник „24 часа” (Преводът също е на вестник „24 часа”. Виж: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6075614 ).

 

Уважаеми приятели,

 

Напоследък в българските медии се публикуват статии относно незаконния т.нар. "референдум", проведен от Армения в окупираните територии на Република Азербайджан на 20 февруари 2017 г., и относно незаконното посещение на председателя на НФСБ Валери Симеонов и членовете на партията му Валентин Касабов, Христиан Митев и Петър Петров в окупираните територии на Република Азербайджан.

 

Тъй като някои от тези статии съдържат изкривена информация относно азербайджанския регион Нагорни Карабах и историята на армено-азербайджанския конфликт, бих искала да представя на вниманието на Вас и Вашите читатели следните добре известни и добре установени факти:

 

- Арменските сепаратисти и техните последователи твърдят, че регионът Нагорни Карабах е прехвърлен на Съветския Азербайджан през 1921 г. от Сталин /партия на трета страна, т.е. Руската болшевишка партия, без правна сила или юрисдикция. В действителност с решението си от 5 юли 1921 г. Кавказкото бюро на Руската комунистическа партия реши да остави Нагорни Карабах в Азербайджанската ССР, като определено не „прехвърля“ или не го „подчинява“ на Азербайджан, както претендира арменската страна, а му дава автономия с град Шуша като административен център. Това решение не е взето от самия Сталин, а по-скоро от колективен орган, Кавказкото бюро, в чийто състав участват само двама азербайджанци, няколко арменци, както и представители на други националности. Решението от 5 юли 1921 г. е окончателно и със задължителен характер, като впоследствие през годините многократно е потвърдено от законодателството на Съветския съюз и признато от Армения.

 

- Конфликтът между Армения и Азербайджан е в резултат на необосновани териториални претенции на Армения. Той започва през февруари 1988 г., когато управляващите в Армения и агресивни националисти стартират широка анти-азербайджанска кампания в азербайджанския регион Нагорни Карабах и в Армения. В региона на Нагорни Карабах има значително етническо азербайджанско население. Чрез използване на сила срещу териториалната цялост на Азербайджан, Армения започва войната и окупира почти една пета от територията на страната ми (региона на Нагорни Карабах и седем съседни области, където не живеят арменци), извършва етническо прочистване на окупираните територии с прогонването на около един милион азербайджанци (включително повече от 250 хиляди азербайджанци, които са принудени да напуснат Армения, където техните предци са живели в продължение на векове) от домовете им и извършва други тежки престъпления по време на конфликта.

 

- В хода на арменско-азербайджанския конфликт арменските въоръжени сили извършват множество престъпления срещу човечеството. Тази неделя ще отбележим 25-та годишнина от трагичните събития от 26 февруари 1992 г., когато са извършени безпрецедентни зверства срещу азербайджанското населението в град Ходжали, азербайджанския регион Нагорни Карабах, който сега е под окупация от Армения. Този акт на геноцид бе извършен от арменските въоръжени сили срещу невинни цивилни, и в резултат за една нощ доведе до 613 жертви, а ранените са 487. Дори жените, децата и възрастните хора не са пощадени. Всички те са избити, защото са азербайджанци. Масовите нарушения на правата на човека, извършени при превземането на Ходжали, бяха потвърдени от независими доклади на Центъра за правата на човека „Мемориал“ (Русия) и Human Rights Watch (предишен Helsinki Watch). През последните години международната общност е постигнала значителен напредък към установяването на истината по отношение на сериозните нарушения на международното хуманитарно право и правата на човека, извършени по време на конфликта, за да се предотврати повторение на такива нарушения. Това е необходимо допълнение към истинското разрешаване на конфликта. В резултат на кампанията „Справедливост за Ходжали“, 12 държави и 20 американски щата признават и осъждат това масово избиване.

 

- Международната общност последователно и най-категорично осъжда използването на военна сила срещу Азербайджан и произтичащата от това окупация на неговите територии, както е отразено в резолюциите на Съвета за сигурност на ООН под номера 822 (1993 г.), 853 (1993 г.), 874 (1993 г.) и 884 (1993 г.), като по този начин отхвърля всякакви действия, нарушаващи суверенитета и териториалната цялост на Азербайджан и отказва да признае за легитимна ситуацията, произтичаща от подобни действия.

 

- Незаконният режим, установен от Армения във временно окупираните територии на Азербайджан, в крайна сметка не е нищо друго освен продукт на агресия и окупация. Той е под ръководството и контрола на Армения и оцелява благодарение на нейната военна, политическа, финансова и друга подкрепа, както бе потвърдено от Европейския съд по правата на човека в неговото решение от 16 юни 2015 г. по делото Чигаров и др. срещу Армения.

 

- Всяко посещение без съгласието на Република Азербайджан на окупираните територии, които са международно признати като неразделна част от Азербайджан, се счита за нарушение на суверенитета и териториалната цялост на Република Азербайджан и за нарушение на националното законодателство, както и на съответните норми и принципи на международното право. Посолството призовава всички български и чужди граждани да се въздържат от пътувания до окупираните територии в и около азербайджанския регион Нагорни Карабах. На пътуващите до окупираните територии без предварително разрешение на Република Азербайджан ще бъде отказан достъп до Република Азербайджан. Република Азербайджан запазва правото да инициира правни действия срещу всяко физическо и юридическо лице, което се занимава с дейност срещу суверенитета и териториалната цялост на Република Азербайджан.

 

С оглед на посочените по-горе факти, незаконният т.нар. „референдум“ представлява явно нарушение на Конституцията на Република Азербайджан и на нормите и принципите на международното право и следователно няма абсолютно никаква правна сила. Провежда се в завзетите земи при ситуацията, създадена чрез използване на сила и заплаха от сила срещу териториалната цялост на Азербайджан от Армения и придружена от печално известната практика на етническо прочистване и други груби нарушения на нормите и принципите на международното право.

 

Тази провокативна стъпка, както и опитите на Армения за промяна на името на азербайджанския регион Нагорни Карабах, е още един ясен знак, че Армения не проявява искрен интерес към намирането на политическо решение на този конфликт. Вместо това Армения следва пътя на ескалацията, предприема последователни мерки за консолидиране на резултатите от своята окупационна политика и за поддържане на неприемливо и неустойчиво статукво, подкопава усилията за мирно разрешаване на конфликта чрез съществени преговори, незаконно променя демографския, културен и физически характер на окупираните територии, занимава се с икономически и други дейности, включително прехвърляне на арменско население в тези територии с крайната цел да бъдем поставени пред свършен факт. Чрез тези действия Армения също поставя в опасност регионалния и международния мир и сигурност.

 

В изявлението си от 17 февруари 2017 г. съпредседателите на Минската група на ОССЕ заявяват, че: „... съпредседателите не приемат резултатите от референдума, проведен на 20 февруари, като засягащи правния статут на Нагорни Карабах. Съпредседателите също подчертават, че резултатите по никакъв начин не предопределят окончателния статут на Нагорни Карабах или изхода от текущите преговори за трайно и мирно уреждане на конфликта в Нагорни Карабах.“ Заедно с държавите на съпредседателите на Минската група на ОССЕ, най-вече Русия, Франция и САЩ, Европейският съюз и редица други страни, включително Турция, Иран, Грузия, Норвегия, Пакистан и Украйна също са заявили, че не признават т.нар. референдум.

 

Уважаеми приятели,

 

През 2017 г. се отбелязва важна годишнина в отношенията между Азербайджан и България, а именно 25-та годишнина от установяването на дипломатически отношения между двете държави. Нашите страни са стратегически партньори, обвързани от гъста мрежа от двустранни споразумения, редовни политически контакти на високо равнище, икономически и културни отношения. И двете държави са категорични в намеренията си да разширят и задълбочат двустранното сътрудничество.

 

Съвместната декларация за стратегическо партньорство между Република Азербайджан и Република България, подписана в София на 4 март 2015 г., подчертава значението на мирното разрешаване на конфликт между Армения и Азербайджан в съответствие с принципите и нормите на международното право, съответните резолюции на Съвета за сигурност на ООН, въз основа на суверенитета, териториалната цялост и неприкосновеност на границите на държавите.

 

Искрено се надявам, че горепосочените факти и пътуване в историята биха могли да помогнат за опресняване на спомените за тези лица, които наскоро са посетили нашите окупирани територии и чиито твърдения срещу Азербайджан нямат основание в действителността, както и нямат каквато и да е фактическа обосновка.

 

Като човек, който твърдо вярва в стратегическо партньорство между Азербайджан и България, съм убедена, че бъдещето на България е в ръцете на нейните истински патриоти, които ценят стратегическите интереси на страната си в укрепването на отношенията между нашите държави, които наистина имат голям потенциал за развитие.Това ме прави силно оптимистично настроена за бъдещето на сътрудничество между Азербайджан и България.

 

Ще Ви бъда благодарна, ако това писмо бъде публикувано без съкращения.

 

С уважение,

Д-р Наргиз Гурбанова

 

Писмото на Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова изглежда не получи официален отговор от г-н Валери Симеонов, но за това сякаш и нямаше нужда, ако се съди по цитираното изявление на г-н Симеонов в неговия официоз – вестник „Десант”:

 

„При срещата си с карабахския президент, Валери Симеонов изрази личната си подкрепа и тази на НФСБ за бъдещ и независим Арцах. Лидерът на НФСБ е категоричен, че спорната територия трябва да е в ръцете на християните, а не на сателитната на Турция страна - Азербайджан”. (Виж: Валери Симеонов: Нагорни Карабах трябва да е независима държава и да носи името Арцах, 20 февруари 2017, Патриотичен Десант, http://www.desant.net/show-news/38339 ).

 

Реакция дойде от д-р Георги Коларов – друг българин, участвувал като наблюдател на референдума в Нагорни Карабах, който не е член на Националния фронт за спасение на България (ФНСБ). Неговото писмо до Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова ще поместим в следваща публикация. (Бележка на редакцията от 03 април 2017 г.: Вече можете да го видите тук: http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html ).

Публикувана в Гледища