Вторник, 30 Май 2017 12:30

Между истината и лъжата

„Правдата е като дворно куче – току я гонят в колибката, шибат я с камшика.”
Шекспир, „Крал Лир”

 

Пиша тази статия не за да съдя, защото искам да науча истината по една тема, по която не съм компетентен, но, доколкото съм гражданин на тази страна, съм лично засегнат.  Сиреч длъжен съм да се заинтересувам. Защото темата е от общонационална значимост – тя бърка директно и индиректно и в моя джоб. По-важното е обаче, че бърка и в моята душа –моралните й аспекти също засягат всички ни.

 

Да науча истината по темата ми пречат точно онези държавни институции и органи, които са служебно задължени да ми съдействат. Заедно с милиони трудещи се сънародници аз им плащам чрез данъците си немалките им заплати. Плащам им, за да разкрият истината, която тежи милиарди левове и изпепелени морални принципи. А тези държавни органи и институции като че ли работят не за да разкриват, а за да скриват истината. Засега успешно, но да видим докога. Защото наред с многото работещи за скриване на истината апаратчици все по-многобройни стават гласовете, които със самочувствието на еманципирани граждани на една правова демократична държава искат нейното разкриване. За да преценя кой е крив и кой прав, кой е ограбеният и кой – грабителят,  аз първо трябва да бъда информиран.

 

Десетилетия наред комунистически тоталитаризъм съдехме и отсъждахме неинформирани. Извоюваната с толкова усилия демокрация би трябвало да направи информацията общодостъпна. Наживяхме се – поколение след поколение – в идеологизирана слепота, преди да осъзнаем, че същинското име на демокрацията е информираност. Което ще рече, че всяко монополизиране на информацията, всеки опит тя да се потули и манипулира е път назад, към безславното ни тоталитарно минало. Тъкмо на този деструктивен процес ставаме свидетели днес…

 

За да пристъпим от абстрактното към конкретното, ще оповестя, че става дума за фалита на КТБ, за тайните срещи, за закритите заседания. Всъщност не точно за фалита на банката става дума – и професионално, и като манталитет аз съм далеч от банковото дело. Като демократичен гражданин на една демократична страна съм в състояние обаче да поискам да бъда информиран. Дали всички онези, които ден след ден фаворизират дезинформацията за сметка на информацията, работят срещу личността на Цветан Василев, не ме интересува особено – интересува ме обстоятелството, че те работят срещу мен самия.

 

Не съм воден от лични, субективни мотиви: КТБ не ми е броила нито лев чрез дивидентите си и не ми е взела нито лев чрез фалита си. Това обстоятелство ме прави социално независим от банката – еднакво независим и от нейния възход и от внезапния й крах. Като следствие от тази независимост остава в чист вид само ангажираността ми като гражданин на републиката. Тази ангажираност е двустранна: морална, доколкото фалитът на КТБ явно е продукт не на лошо непрофесионално стопанисване, а на користни интереси на развратени държавници от първата фаланга и на корупционни схеми, които замърсяват морално националната обществена среда. Която е и моя. Както и зависимост икономическа, доколкото всички гаранции, които държавата ни изплати на капиталовложителите, и всички пасиви, които ще понесе, ще бъдат покрити не с личните пари на министри, премиери и президенти, а моите оскъдни левчета на данъкоплатец. Тъкмо затова споделям и тези нерадостни размисли.

 

В „Тускулански беседи” Цицерон, чието морално чувство и чиято юридическа компетентност е вън от съмнение, стига до извода, че там, където свидетелстват фактите, думите са ненужни. Колкото и вярно да е казаното, отнесено към случая КТБ, то придобива една неочаквана интерпретация. Думите биха били действително непотребни, ако достъпът до фактите беше обезпечен. Когато обаче тези факти са преднамерено и злонамерено преиначавани и изопачавани, скривани от общественото внимание, тогава единствена и последна надежда остават думите, тогава публицистичното слово се превръща в единствено средство за реабилитиране на истината.

 

Възходът на КТБ е неясен, неясен е и фалитът на банката, неясна е съдбата на унаследените й активи, неясен е приносът на отделните олигархични кръгове и интереси в банковите операции, неясно е защо и как най-проспериращата и стабилна банка на родна земя се срина така скоропостижно, неясно е и кой доколко е облагодетелстван от нейната гибел. Ясно е само едно: кой е ощетеният. Това сме всички ние, редовите български граждани.

 

За да сме изправени пред толкова неясноти обаче и за да не бъдат те една по една демаскирани и превърнати в ясноти, значи някой има интерес от това. И този някой ловец на риба в мътна вода едва ли ще да е обикновен гражданин – замитането на големите истини е от компетентността само на големи хора. Вече става видимо участието на олигархичния капитал в конспирацията. А доколкото на родна земя този капитал е органично свързан с държавните структури, не по-малко видимо става и участието на майката държава.

 

В случая това не сме, както би трябвало да бъде в наистина прозрачните и правови общества, ние, гражданите – това са държавните номенклатурчици от най-високите етажи. Воглаве, разбира се, с прокуратурата и главния й прокурор. Които, за разлика от нас, също са държавата – баш държавата са. Когато мандат след мандат лидерите на тази покварена до мозъка на костите държава дърпаха кой как може от капиталите на КТБ за собствена изгода, те не й създаваха проблеми. Когато обаче някой се е опитал да посвие този грабеж свише, държавата мобилизира цялата си власт и всичките си подвластни олигарси (на които между впрочем и тя е подвластна – зависимостта е реципрочна), за да погуби банката. Един фалит, който бе осъществен, както споменах, в ущърб не толкова на Цветан Василев и цветановци, колкото на обществото.

 

Когато в изявления пред медиите Василев посегна да разкрие някои неразкрити обстоятелства, той го направи, разбира се, като акт на себезащита. По стечение на обстоятелствата себезащитата му обаче закономерно се превърна в защита на обществения интерес. Който по дефиниция би трябвало да бъде бранен от прокуратурата – не от противоречиви банкери. На практика обаче ние, гражданството, се браним от една прокуратура, чиито олигархични интереси стават все по-несъвместими с нашите, обществените.

 

Вместо да обърне подобаващо внимание на многото дадени и от Цветан Василев, и от малкото независими родни медии сигнали, главният ни прокурор нехае с едно нехайство, което все по-определено заприличва на преднамерено. Преди време министърът на вътрешните работи пък открито заяви, че няма да се занимава с декларациите на един престъпник. При подобно държавническо отношение как може да се разкрие истината за КТБ?!

 

Работата на едно Министерство на вътрешните работи е да разследва, да проучва, да сравнява и проверява всеки сигнал, а не да селектира и цензурира информацията в ущърб на следствието. Особено когато става дума за грабеж от такива чудовищни за икономически немощната ни държавица размери, пасивността на институциите е престъпление. Следствие и прокуратура трябва да установят вината (респективно невинността) както на държавата, така и на отделните олигархични групировки и олигарси, така и на БНБ, така и на Цветан Василев.

 

Аз дори не очаквам държавният апарат да ми сервира истината на тепсия – достатъчно е само да не я възпрепятства, да не барикадира със съдействието на неведоми олигархични кръгово пътя й към обществената сцена. Останалото ще направя аз сам. Най-лесно се манипулира неинформираното гражданство,  държано в неведение от неговите явни и тайни експлоататори. Те се боят панически от истината. Докато ние, експлоатираните, от лъжата се боим. Сама по себе си истината, както пише Шилер, не страда от това, че някой не я признава. Страдат обаче, макар и по различен начин, всички онези високопоставени и подвластни, които отказват да я признаят.

 

Всички размисли, които споделих, са, както споменах, не констатации, а въпроси; не уверености, а съмнения. Аз се съмнявам в цялостната вина на Цветан Василев – съмнявам се и в неговата невинност. Единствено едно обективно и честно разследване може да ме освободи от тези тровещи съмнения. Подобно разследване в условията на комунистическия тоталитаризъм беше невъзможно – дано не се окаже невъзможно и в демократични условия. А докато виновността не бъде доказана, всяко правово общество изхожда от презумпцията за невинност. Неправовото вече заклейми личността на Цветан Василев, без да познава казуса "Василев" – то предпочита да съди и отсъжда, без да иска да знае. Ето критерият, който ще ни подскаже към кой от двата модела принадлежим ние…

 

Първоизточникът на този забележителен текст е електронното издание на списание Клуб „Z“. Редакцията на „Свободен народ online“ поздравява Клуб „Z“ с тази изключително стойностна публикация и приканва читателите си да посетят и оргинала: https://clubz.bg/54442-mejdu_istinata_i_lyjata . Подзаглавието е на редакцията на „Свободен народ online“.

 

За писателя Димитър Бочев

 

Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 г. в Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от ДС и е принуден през 1972 г. да напусне по авантюристичен начин  България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище.

 

Работи като редовен извънщатен сътрудник на Радио Германия („Deutsche Welle”), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”.

 

След рухването на комунистическия режим работи като кореспондент на РСЕ в София, публикува редовно в българския периодичен печат, сътрудничи активно и на електронните медии, води есеистични рубрики във вестниците „Демокрация”, „Труд” и „Стандарт”. Издал е романите „Междинно кацане”, „Генезис ІІ” и „Синеокият слепец”, както и сборника есета „Хомо емигрантикус”, пуснат на книжния пазар от издателството на БАН.

 

Всичките му творби са високо оценени от художествената ни критика, а през 1997 г. „Синеокият слепец” печели Специалната награда на фондация „Развитие” за нов български роман. След това излезат сборникът му с есета „Боготърсачът между беса и слепотата” и романите му „Белият слон” и „Опит за екстаз”. Текстовете и на трите творби са почти изцяло публикувани и в литературната ни периодика.

 

Основни теми на романите и есетата на Бочев са извечните и нерешими в рамките на земното проклети въпроси за безсилието на словото пред битието, за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, на любовта и свободата, на цивилизация и култура, на творчество и смърт, на талант и характер, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографията на всеки от нас.

 

Авторът коментира и диктатурата на посредствеността, философията на любовта, на изневярата, на самоубийството, както и актуалния смисъл на фундаменталните библейски начала. Димитър Бочев е баща на дванайсетгодишен син с име Тео, наред с българското притежава и германско гражданство, член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.

 

Наскоро излезе и сборникът  „Несъгласни думи. Портрети и размисли“ (Издателска къща „Хермес“). Според издателите, сборникът съдържа текстове, обединени тематично от присъщия на автора интерес към фундаменталните и извечни въпроси за съотношението между творчество и смърт, талант и характер, щастие и смисъл.

 

Част от текстовете на сборника имат мемориален характер и са посветени на съдържателните му отношения с така незаслужено позабравените от съвремието ни творци като Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Хр. Огнянов, Желю Желев.
За целокупното си творчество Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 година. Източник: http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:241592

Публикувана в Гледища

Парламентарната група на ДПС поиска събитията, свързани с престъпния „възродителен“ процес от 1970 до края на 1989, да получат своята историческа оценка. „Убедени сме, че такава оценка ще има и тя ще обяви всички жертви за герои на българската демокрация, а свързаните лица с процесите – за пионери на най-новата ни демократична история“, заяви новият председател на движението Мустафа Карадайъ.

Безспорно трагичните събития, свързани с опитите на режима на Тодор Живков да създаде единна социалистическа нация в НРБ, заслужават повече и по-задълбочени изследвания за мястото на диктатурата на БКП в класацията на най-кървавите и срамни престъпления на световния комунизъм. Но поисканата в декларацията на ДПС „историческа оценка“ е отдавна известна: събитията (от първите опити за асимилация на помаците през 60-те години на миналия век до кулминацията на „Възродителния“ процес - тъй наречената „Голяма екскурзия“ през лятото на 1989) се определят от повечето изследователи като безмилостно етническо претопяване и прочистване, съпроводено с кървави разправи с всяка съпротива.

Апологетите на развития социализъм обаче твърдят, че не всичко е било толкова зле за малцинствата в НРБ. В районите със смесено население са били направени значителни стопански и социални инвестиции, турски е изучаван в училищата, на турски са печатани вестници и книги. Младежите от районите със смесено население пък са влизали с привилегии в университети и институти. Някои си спомнят и една популярна сентенция през „добрите времена“ за малцинствата: „В България е най-добре да си футболист или турчин-комунист“. На този фон съвсем резонно възниква въпросът дали етническият мир в НРБ и "доброто" отношение на БКП спрямо малцинствата щяха да бъдат опазени, ако режимът на Живков не беше посегнал на имената и етно-религиозната идентичност на турци, помаци и цигани?

Медът и жилото на БКП

Експертът по етно-религиозните въпроси Михаил Иванов е категоричен, че всички културни и образователни привилегии за хората от смесените райони са били отнети още през 70-те години на миналия век. „Действително е имало обгрижвана върхушка и сред малцинствата. Но също така е показателно, че членове на БКП, в това число активни борци против фашизма и капитализма, а също и сътрудници на Държавна сигурност (ДС), на много места застават начело на борбата срещу преименуването и забраната да се говори на турски език", казва Иванов. Типичен в това отношение е зверски потушеният с танкове бунт в сливенското село Ябланово, продължава той. Там кметът и партийният секретар на селото, заедно с известен „активен борец“, се възпротивили на официалната линия и оглавили протеста на местните хора.

В кабинета на Милко Балев в ЦК на БКП Иванов открил документираните показания на ученичките Несрин и Гюлтен, които създали организация за борба с българските „възродители“, наречена от тях „Млада гвардия“ - по примера на едноименната група за съпротива в окупирания от нацистите Краснодон по време на Втората световна война. „Изтръпнах. В съзнанието на двете момичета образът на българските „възродители“ е съвпадал с този на нацистите“, казва Михаил Иванов. Той смята, че отношението към жертвите на „Възродителния процес“ трябва да бъде същото, както към падналите във войните за освобождение и обединение на България. „В този смисъл декларацията на ДПС трябва да бъде подкрепена. Заедно с това трябва да се знае, че за 27 години движението можеше да предложи за държавни награди хора с големи заслуги в противодействието на режима на Живков в смесените райони. Известно е обаче, че сред награждаваните не може да има сътрудници на ДС. Досега едва петима ръководители на Демократичната лига и Независимото дружество за правата на човека бяха наградени с ордени от президента Плевнелиев. Но имената им не бяха предложени от ДПС“, посочва Иванов.

Именно тези две правозащитни организации, заедно с групата „Виена-89“ и стачен комитет от Казанлък, а не обсебената от 12 агенти на ДС нелегална организация на намиращия се в затвора Ахмед Доган, стоят зад Майските събития през 1989, довели до „Голямата екскурзия“. „Следователят от ДС Ангел Александров, който разследва Доган, става особено близък с него. След падането на режима движението го лансира за шеф на националното следствие и член на Висшия съдебен съвет“, припомня Иванов. Според него, целта на декларацията на ДПС е да произведе груби реакции на националисти и популисти. Така, в навечерието на президентските избори, ДПС се надява да втвърди разклатеното от появата на партията на Лютви Местан единство в етническия вот за движението.

Разликата между жертви и герои

Философът Калин Янакиев съзира в декларацията на ДПС смесване на понятията „жертви“ и „герои“. „Не се съмнявам, че някои от хората, съпротивлявали се срещу „Възродителния процес", са проявили героизъм. Други пък несъмнено са жертви на репресиите. Но обявяването на някой за „герой в борбата за демокрация“ е смесване на понятията. Историята, а не институциите, се произнася за това кой е герой. По време на социализма героите бяха произвеждани от институциите – например героите на социалистическия труд“, посочва Янакиев. Той допълва, че въздигането на жертвите на „Възродителния процес" в герои на демокрацията всъщност маскира претенцията на ДПС да се представи за авангард в борбата за демократизирането на България. „А това е абсолютно неприемливо предвид авторитарния характер на тази партия от самото ѝ създаване до днес. Спомнете си как доскорошният формален лидер на ДПС Лютви Местан, по личната воля на почетния председател Доган, за една нощ се превърна от лидер във враг на партията и България", казва експертът.

Според Янакиев, не могат да бъдат „жертви“, а още пък по-малко „герои“ в борбата за демокрация, хора от ръководството на движението, представящи се за противници на „Възродителния процес“ и същевременно доносничели на ДС срещу собствения им етнос. Заедно с това не можем да не отдадем нужното признание на тези, които изгубиха живота си или бяха репресирани от „възродителите“ на Живков. "Ако ръководството на ДПС е искрено в намеренията си да поднесе своята почит към тях, то тогава незабавно би трябвало да поиска обяснение от своя стратегически партньор БСП за все още свежите цветя, поднесени пред паметника на инициатора на репресиите срещу малцинствата Тодор Живков“, казва Янакиев.

Заплашен ли е мирът между българи и турци?

Главният редактор на излизащия в София на български и турски език вестник „Заман“ Мехмед Юмер си спомня трагичното лято на 1989 г., но не желае тази страшна страница в историята да бъде превръщана в постоянен повод за вражди и разделение между етносите. „При комунизма постоянно живеехме в очакване, че всяка следваща изселническа спогодба с Турция може да отнесе и нашето село зад граница. По време на интервюта и разговори с роднини на хора, убити при смяната на имената, непрекъснато чувам, че паметта на близките им не бива да се използва за насаждане не омраза“, посочва Юмер. Той припомня, че по време на ежегодните възпоменателни митинги в смесените райони загиналите за имената и родовата си памет биват споменавани като мъченици. Такъв е и насловът на тези събирания – възпоменателни митинги за мъчениците.

"Герои или мъченици – този проблем вече е работа за историците. Ние сме призвани да опазим изградения през вековете комшулук между българи и турци и да продължаваме да се разбираме“, убеден е Юмер.

Публикувана в Свят