Продължение от „Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска“ ( http://svobodennarod.com/views/item/6124-shah-na-ruskiya-tzar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html   ).

Авторът на този текст е убеден, че не всичко на този свят се поддава на прости обяснения и съвсем не всичко може да бъде описано или не дай си Боже – обяснено с едно – две изречения. В този смисъл, знаейки че ще бъде обвинен, че е написал огромен и едва ли не „нечитаем“ текст, авторът любезно отправя по-нетърпеливите читатели към края на анализа, озаглавен „Някои заключения“. И той би могъл да им свърши работа, а може би дори и да ги изкуши да прочетат всичко от начало до край.

В предишната част, анализирахме отражението на „газовата шахматна дъска” на Южния газов коридор – веригата от три газопровода, които трябва да доставят газ от Азербайджан през Грузия, Турция, Гърция и Албания до Италия. До момента, колкото и това да не се нрави на много хора, съоръжението е изпълнено до територията на Гърция и природният газ вече се подава до Беломорието.

Излишно е да се обяснява, защо включването на Южния газов коридор в конкурентната борба на европейските газови пазари е в буквалния смисъл на думата „даване на шах” на руската търговска политика и на руската геополитическа стратегия като цяло. До този момент, Русия беше абсолютен монополист на доставките на природен газ за Югоизточна Европа. Днес, това вече е история.

Затова, въпросът за реакцията на руската страна е от първостепенно значение. Ако перифразираме заглавието на епохалното произведение на Лев Николаевич Толстой, руската реакция ще предопредели отговора на въпроса „Война или мир”?

Когато анализираме възможните модели на поведение, респективно различните сценарии на руската реакция, би трябвало да се разграничат два въпроса:

Първият е въпросът за поведението спрямо вече съществуващото гигантско съоръжение, простиращо се от Шах Дениз ІІ до Бриндизи – Южният газов коридор.

Вторият въпрос е за руската реакция срещу напълно реалната заплаха количеството природен газ, доставян за Европа да се учетвори. До момента по Южният газов коридор се доставят 6 милиарда кубически метра природен газ годишно за Турция и е съвършено предстоящо доставянето на 10 милиарда кубически метра природен газ годишно за Европа. Ако към тях се прибавят 30 милиарда туркменски природен газ за доставката на който се говори още от преди 2014 година, обемът на доставките става 40 милиарда кубически метра годишно.

Тази възможност, която все повече става реалност, стана съвършено актуална след началото на 2014 година. Тя твърдо се вписа в глобалния енергиен дневен ред след анексията на Крим, войната в Донбас и възникването на огромна несигурност и неяснота около транзита на руски газ през Украйна.

Така Русия има срещу себе си един реален факт – завършеният Южен газов коридор от Азербайджан до Гърция и една реална заплаха – възможността, туркменският газ да тръгне по Южния газов коридор към Европа. Двата въпроса са в синергична връзка. Южният газов коридор осигурява влизането на алтернативни газови доставки в Югоизточна и Южна Европа, които разбиват руския монопол. Възможността за доставка на газ от Туркменистан показва как алтернативните доставки могат рязко да нараснат в количествен план. Синергията е на лице и в Москва разбират това отлично.

При тази логика на нещата, Русия е изправена пред необходимостта, първо да направи всичко възможно за да блокира евентуални големи доставки на туркменски природен газ за Европа. След това идва ред на действията срещу конкуренцията на Южния газов коридор.

 

„Туркменският гамбит” или борбата на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа

Блокирането на евентуалните туркменски газови доставки за Европа може да се извършва (и се прави години на ред) основно по два пътя. Първият е изкупуването на максимално възможно големи количества туркменски газ, дори изкупуване на практически целия добив още при сондажите. Тази политика е следвана успешно до 2009 година, когато руснаците се провалят с гръм и трясък.

Вече беше описан подробно „Туркменският урок” за руската газова политика. Заявките за природен газ от Европа през 2009 година рязко намаляват. Това е резултат най-вече на глобалната финансово-икономическа криза, както и в известна степен и на ехото от войната с Грузия от 2008 година. Руснаците са притеснени, че веднъж заявили огромни обеми природен газ от Туркменистан (40 милиарда кубически метра до 2009 година), при рязкото намаляване на европейското потребление, ще им се наложи да плащат неустойки на Ашхабад за незакупените количества.

Така се стига до на пръв поглед технически неадекватните действия на операторите на руския участък от газопровода, свързващ Русия и Туркменистан през 2009 година, довели до голямата авария, предизвикала рязкото намаляване на доставките на природен газ по това съоръжение.

Оказва се, че поне на пръв поглед, неадекватните технически действия са изгодни икономически. Русия обявява, че става дума за форсмажорна ситуация и отказва да плаща неустойки за заявените но незакупени количества природен газ.

Тази „хитрост” обаче се оказва изключително губеща, защото действията на Москва предизвикват нетипично за Средна Азия светкавично ускоряване на действията за диверсификация на газовия експорт на Туркменистан. Само за година е завършен газопроводът през Узбекистан и Казахстан за Китай. По него започват да се изнасят не по-малко от 10 милиарда кубически метра природен газ годишно. Бързо се изгражда и нов газопровод за Иран. Започва работа по рисковия, но много примамлив газопровод за Индия през Афганистан и Пакистан (TAPI), на който ще бъде отделено специално внимание по-нататък.

Сметките на руснаците се оказаха погрешни, защото те бяха свикнали на управленският стил на предишния лидер на Туркменистан – Сапармурат Атаевич Ниязов, известен като Туркменбаши. Най-вероятно, руският подход би бил печеливш, ако през 2009 година все още беше в сила изключително изолационистката политика на Ниязов. Да, но Ниязов е починал още през 2006 година и на власт е друг човек – Гурбангулъ Бердимухамедов.

Новият лидер се отказва в значителна степен от изолационизма на предшественика си и това обърква плановете на Москва. Защото след като осигурява износ на газ за Китай и Иран, Бердимухамедов хвърля на масата най-силния си коз – той обявява, че ще търси възможност за износ на туркменския газ на европейските газови пазари.

Първоначално руснаците смятат, че могат лесно да дисциплинират властта в Ашхабад, стига се дори до пълно спиране на доставките на природен газ от Туркменистан за Русия през 2016 година. Наказателният характер на тази политика е ясен, но изграждането на Южния газов коридор поставя „Газпром” в шах – вече има техническо решение за износа на туркменски газ за Европа. Евентуалният Транскаспийски газопровод (от бившия Красноводск, днес Туркменбаши до Баку) би бил дълг около 300 километра и би струвал не повече от 5 милиарда американски долара. Направо скромна сума за съоръжение, което решава такъв фундаментален икономически и геостратегически въпрос.

При това положение, от „Газпром“ побързаха да се върнат на изходна позиция. На 10 октомври 2018 година, руската страна в лицето на Алексей Борисович Миллер, (точната титла на Миллер в йерархията на ПАО „Газпром“ е „председатель правления и заместитель председателя совета директоров“), анонсира намерението си да възстанови газовите доставки от Туркменистан още в началото на 2019 година [20].

Намерението на „Газпром“ е осъществено, макар и с малко закъснение. Преговорите за договаряне на възобновяването на доставките на газ от Туркменистан, завършват сравнително успешно през юли 2019 година, като се започва с един обем от 5 милиарда и половина кубически метра годишно [16]. Междувременно обаче, Туркменистан изнася вече самостоятелно и без руско посредничество между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Китай. Загубата на пазарни позиции е очевидна.

От „Газпром“ обявяват, че се връщат към купуване на туркменски газ, поради нарастването на търсенето на руския вътрешен пазар, както и на международния пазар. Това търсене, съвпада със спиране на нарастването на добива на газ в Русия от страна на независимите производители. Едновременно с това, „Газпром“ заявява, че възнамерява да достигне рекордния износ за „далечната чужбина“ в размер на 200 милиарда кубически метра природен газ годишно. Така на руснаците им се налага да сменят политиката спрямо Туркменистан. Наказанията не са дали плод, трябва да се действа с по-меки пазарни средства.

Важна подробност е, че договорът е петгодишен. В него е заложена отново скрита заплаха. До края на 2023 година няма предвидено въвеждане на нови добивни мощности при „Газпром“. Очаква се въвеждането в експлоатация на Харасавейското находище на полуостров Ямал, от което се очаква през 2027 година да се добиват 32 милиарда кубически метра природен газ. По един знаменателен начин, изтичането на новия договор с Туркменистан, съвпада с очакваната година на въвеждане в експлоатация на Харасавейското находище [17].

Всъщност, тук става дума за не особено прикрит блъф. За Туркменистан е много удобно да има максимална диверсификация на износа си – да изнася и за Китай и за Русия, а ако може и за Индия и Пакистан. За Туркменистан, договорът с „Газпром“ от юли 2019 година е един сладък реванш за всичко изтърпяно от 2009 година насам.

За Русия обаче, туркменският газ не е просто заместител на все още не пуснатото в експлоатация находище на полуостров Ямал. За Русия е важно да не допуска самостоятелният износ от Туркмения за Европа. За голямо съжаление на руската страна обаче, цените днес не са каквито са били до 2009 година, когато по думите на някои наблюдатели на газовия пазар, Русия е печелела от реекспорта на туркменския газ повече, отколкото е печелел Ашхабад от продажбата му на Русия.

Въпреки това, борбата за транзита на туркменския газ ще бъде безкомпромисна, като наддаването за обеми, образно казано е „светлата страна“ на тази конкурентна битка. Има обаче и тъмна, даже много тъмна страна и това е борбата на Русия (в тактически съюз с Иран) срещу изграждането на Транскаспийския газопровод. И наистина – всякакво наддаване за туркменския газ ще стане невъзможно (или поне ценовите нива ще „отскочат“ още нагоре) ако Туркмения успее да се свърже с азербайджанската експортна газова инфраструктура – с Южния газов коридор.

 

Борбата на Русия (и Иран) срещу Транскаспийският газопровод. Хронология и перспективи

Русия може да се похвали, че вече близо 23 години успешно се противопоставя на изграждането на Транскаспийския газопровод. Едновременно с това, в Москва със сигурност имат много сериозни основания да се безпокоят, че събитията не се развиват добре за тях. Шахматната партия на газовата шахматна дъска стана неочаквано остра, с бърза размяна на удари. По всичко личи, че борбите около Транскаспийския газопровод са загубили позиционния си характер. Само за два месеца през сегашната 2019 година се случиха куп неща.

На 1 юли 2019 година заработи TANAP – клонът на Южния газов коридор, който преминава през цялото Анадолско плато и през Източна Тракия в европейската част на Турция, стига до Беломорието в Гърция. Транс адриатическият газопровод за Албания и Италия се строи усилено. Изгражда се, макар и с престъпно закъснение и интерконекторната връзка между газопреносните мрежи на България и Гърция.

На 4 юли 2019 година е сключен коментираният по-горе договор между „Туркменгаз“ и руският „Газпром“, който възобновява напълно прекъснатата през 2016 година газова търговия между Туркменистан и Русия.

Пак на 4 юли 2019 година, посланикът на Руската федерация в Баку – Михаил Бочарников, дава обстойно интервю за електронното издание „Caspian Energy Newspaper“, в което заявява, че що се отнася до евентуалното прокарване на Транскаспийския тръбопровод, позицията на Русия си остава неизменна:

„Позицията на Русия по този въпрос си остава неизменна. Преди всичко, ние сме длъжни да се ръководим от изискванията на ангажиментите, които сме поели по международните споразумения в областта на защитата и опазването на околната среда, а също така от разбирането, че хипотетичните и далече не очевидни изгоди за отделните „икономически оператори” не трябва да надделяват над дългосрочните интереси на населението на прикаспийските държави и над перспективите за опазване на екосистемата на водоема” [15].

Бочарников настоява, че подписаните юридически документи в дадената област, свидетелстват за това, става дума за общото мнение на прикаспийските страни [13]. Тук вече се вижда сериозното разминаване в тълкуването на подписаната през 2018 година Каспийска конвенция, която по принцип дава сериозен тласък на правното уреждане на използването на водите на Каспийско море и разграничаването на шелфа между държавите с излаз на него. Позицията на Азербайджан и Туркмения, естествено е противоположна на руската (и иранска) гледна точка. Противоположна е и американската позиция.

Помощник държавният секретар по енерегетиката Сандра Оудкърк заяви през месец май, че във Вашингтон оценяват положително подписването на Конвенцията за статуса на Каспийско море през миналата година и призовават Тюркменистан да се възползува от постигнатите договорености между каспийските държави, за да се включи в „Южния газов коридор”, което ще даде на страната допълнителни приходи.

„Ние смятаме, че споразумението за статуса на Каспийско море е положителна крачка напред. Смятаме, че експортният коридор с Туркменистан има смисъл [да се построи]. Те [Туркменистан] сега изнасят газ в Китай, те имат потенциал и ще бъде прекрасно, ако те се свържат с Европа чрез Азербайджан или през други страни” – беше заявила Оудкърк.

По нейно мнение, това ще внесе допълнителна конкуренция на пазара:

„Ние бихме искали, Туркменистан да може да осъществи всички възможни опции. Това решение трябва да си го вземе Туркменистан. Както съм отбелязвала преди, Туркменистан зависи от един потребител, но неговата икономика може да получи по-активна поддръжка”, беше заявила Оудкърк. [13]

На 5 юли 2019 година, посланикът на САЩ в Азербайджан – Ърл Литценбергер прави изявление „в поддръжка на приноса на Азербайджан за осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света“. Литценбергер заявява:

„Ние изразяваме своята подкрепа за приноса на Азербайджан в осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света. От тази гледна точка, Азербайджан е единствения доставчик, алтернатива на руския газ за Европа по направлението „Изток - Запад“. В частност, Съединените американски щати поддържат проекта на „Южния газов коридор“ и всички ангажирани в него компании“, подчертава посланикът [12].

Американският дипломат заявява още, че САЩ винаги са поддържали независимостта и просперитета на страната още от деня на обявяване на независимостта на Азербайджан и сътрудничат във всички сфери на икономиката и политиката.

„Важен фактор в осигуряването на енергийната безопасност на Азербайджан и Европа е борбата с кибернетичните заплахи. Ние препоръчваме на Азербайджан да направи този въпрос приоритетен. Южният газов коридор ще помогне на Азербайджан да укрепи двустранните си отношения с много страни в Европа“, заявява Литценбергер [12].

На следващия ден, знамето на ЕС е развято официално в Ашхабад – създадена е Делегация на ЕС в Туркменистан.

На 6 юли 2019 година в Ашхабад се провежда среща между Върховния Представител на Европейския съюз по външните работи и политиката по сигурността и Вицепрезидент на Европейската комисия – Федерика Могерини и Министъра на външните работи на Туркменистан – Рашид Мередов.

Двете страни обсъждат ключовите направления в новата Стратегия на Европейския съюз за Средна Азия, в която е отбелязана важната роля на регионалното сътрудничество, социално икономическото развитие, енергийната безопасност, създаването на благоприятен инвестиционен климат и съвместното разрешаване на екологични проблеми.

Също така, двете страни обсъждат важни проекти в областта на развитието на транспортните системи и на регионалната енергийна инфраструктура, включително строителството на газопровода Туркменистан - Афганистан – Пакистан – Индия (TAPI) и отбелязват привързаността си към осъществяването на съвместните стратегически цели.

В рамките на преговорите, страните подписват „Споразумение между Правителството на Туркменистан и Европейския Съюз, Европейската общност по атомна енергия за създаването и привилегиите и имунитета на Делегацията на Европейския съюз в Туркменистан“. Това е ключов момент в развитието на отношенията между Туркменистан и ЕС [14].

На 12 август 2019 година, шест дни след създаването на Делегацията си в Ашхабад, Европейският съюз (ЕС) оповестява, че е възобновил преговорите с Туркменистан за своето участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод до Азербайджан. За това съобщава специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан по време на Каспийския икономически форум:

„През 2019 година, ЕС възобнови и се старае да интензифицира преговорите за възможното си участие във финансирането на строителството на газопровода през Каспийско море“. Според него „Европейският съюз и Туркменистан обсъждат как да доставят туркменския газ в Европа“[8].

На същия ден, прес-секретарят на президента Владимир Путин съобщава, че срещата между президентите на Русия, Азербайджан и Иран се отлага за по-късна дата:

„Срещата на президентите на Русия, Азербайджан и Иран, която се планираше да бъде проведена тази седмица, се прехвърля за по-нататъшна дата по технически причини“, оповестява Песков [9]. Той обаче отказва да коментира естеството на „техническите причини“.

Една възможна причина за отлагането на срещата на държавните глави на Русия, Азербайджан и Иран е иранското изявление от същия ден, насочено срещу изграждането на Транскаспийския газопровод.

На същия претоварен със събития 12 август 2019 година, представителят на иранската “National Gaz Company” – Бехруз Намдари, оповестява на всеослушание, че Иран застава на позиция против строителството на газопровод в Каспийско море, защото той може да нанесе сериозни щети на екологията на региона. Позицията му е в пълен синхрон с многократните руски изявления в този дух, включително и с казаното от руския посланик в Баку в интервюто пред „Caspian Energy Newspaper“ от 4 юли 2019 година:

„Строителството на газопровода от изток на запад през Каспийско море може да нанесе сериозни щети на екологията на региона … Иран се обявява против неговото строителство“ [7], заявява Бехруз Намдари по време на Каспийския икономически форум, цитиран от РИА Новости. В неговото изказване от изключително значение е следващата реплика, с която той напомня, че Иран предлага на съседите си да се възползват от неговата налична инфраструктура – газопроводи и терминали, за доставката на газ на световните пазари.

Следва събития, на което също трябва да се отдаде подобаващото му значение. На 13 август 2019 година, президентът на Ислямска република Иран – Хасан Роухани се обажда по телефона на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, за да го увери в най-добрите си чувства [6]. Официално, причината за това е изказването на поздравления по повод настъпването на Ейд ал-Адха (у нас празникът е известен като Курбан Байрам) но е повече от ясно, че президентът на Ислямската република е положил усилия да балансира негативните настроения от предишния ден:

„Иран придава голямо значение на усилията за разширяване на отношенията и на сътрудничеството с Азербайджан“, завява президентът Роухани, според официалния му сайт. „За щастие, ние наблюдаваме положителен ръст на сътрудничеството ни“, добавя той [5]. Президентът на Иран дава висока оценка на текущите контакти между двете страни и поставя ударение върху това, че: „Република Азербайджан винаги е била приятелска и братска страна за Иран и това приятелство между двете нации ще се задълбочи и в бъдеще“.

От своя страна, президентът на Азербайджан също поднася поздравленията си по повод Ейд ал-Адха (в Азербайджан – Гурбан Байрам). Според него „близките иранско – азербайджански взаимоотношения са резултат на усилията и на двете страни“. Според Илхам Алиев, „няма съмнение, че връзките между двете страни и нации ще стават по-добри от преди и ще се развиват“ [6].

Тази размяна на официалности не бива да бъде подценявана. И двете страни вървят върху много тънък лед, опитвайки се да прокарват интересите си и да не пропаднат във водовъртежа на събитията.

Всъщност, Азербайджан има основание да е много критичен към Иран, защото от началото на Нагорно Карабахският конфликт, до сега Иран систематично подкрепя Армения. (В Армения официалната формула в медиите е „Нашият съюзник Русия и приятелски Иран“). Без иранският внос, пазарът на потребителски стоки в Армения би колабирал за двадесет и четири часа. Отделен въпрос е, че Армения се отблагодарява с доставки на оръжие за Иран, които стават повод за конфронтацията на президента Саргсян с американската администрация в края на 2008 – началото на 2009 година [10].

Но очевидно, президентът Роухани разглежда Азербайджан не само като заплаха, заради живеещото в Северозападен Иран многолюдно и компактно азербайджанско население, но и като потенциален партньор в много по-дълбока геополитическа игра.

Изявлението на иранския представител по време на Каспийския икономически форум е направено на фона на съобщението, че на 12 август 2019 година са възобновени преговорите между Брюксел и Ашхабад за участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод от Туркменбаши (Красноводск) в Тукменистан до Баку в Азербайджан. Този факт е подчертана по време на същия Кавказки икономически форум и от страна на специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан. Положителната позиция на Азербайджан е артикулирана неколкократно от президента на страната – Илхам Алиев. Всичко това създава впечатление за доста конфронтационен контекст на протичащите събития.

Трябва обаче да се има пред вид и една особеност. Руската страна просто не иска да има трансфер на природен газ от Туркменистан за Европа. В нейните представи, това може да става само с руско посредничество, през руската газопреносна мрежа и разбира се – в изгода на Русия. За да придаде лицеприятен вид на позицията си, руската дипломация се облича в дрехите на защитник на околната среда, както се вижда и от интервюто на руския посланик в Баку.

„По-големият брат” се сърди. (Азербайджанците наричат Русия къде иронично, къде демонстрирайки основателното си безпокойство от опитите за руска доминация в региона „старший брат“ – „по-големият брат“). Когато Русия се позовава на съображения, свързани с опазването на околната среда, страничните наблюдатели са най-малкото скептични, като се има пред вид факта, че в руската външна и вътрешна политика, екологията е една от последните грижи. Очевидно е, че в случая това е максимумът на учтивост, която руската страна е способна да изрази, без да прозвучи съвсем агресивно.

Позицията на Иран не е „по-нюансирана“. Тя е РАЗЛИЧНА. За разлика от Русия, Иран няма нищо против трансфера на туркменски или дори на казахски газ към Европа. Иран просто иска това да става през неговата газопреносна мрежа и през неговите пристанищни газови терминали. Сметката на иранците е колкото икономическа (защо да не съберат едни транзитни такси за преноса на туркменския газ рез тяхната инфраструктура?), толкова и геополитическа.

Ако огромните обеми природен газ, стигащи до 30 милиарда кубически метра годишно се пренасят през иранската инфраструктура, сближаването между Иран и Европа ще се засили. В Иран тежко преживяват офанзивата на Тръмп срещу „ядрената сделка“. Очакването на Техеран беше, че сключването на „ядрената сделка“ ще позволи на страната да излезе свободно на световните пазари на енергоносители и най-после страната да се върне към някогашния си просперитет и стандарт на живот. Офанзивата на Тръмп буквално посече тези очаквания.

Фактът, че ЕС изобщо не е във възторг от поведението на Тръмп спрямо Иран, дава на Техеран надеждата, че ако партнира по-сериозно с европейците, може да се получи сериозен разнобой в позицията на Запада по въпроса за „газовата сделка“. Затова в Иран са готови да осъществяват транзит на туркменски природен газ за европейските страни, през тяхната газопреносна мрежа и газови терминали.

Можем да си представим, каква свада между САЩ и ЕС би предизвикало осъществяването на този вариант. Затова и от Вашингтон и от Брюксел се стремят да тласнат напред строителството на Транскаспийския газопровод. В опозицията си на това съоръжение, Русия и Иран са само тактически съюзници. Русия иска просто да няма самостоятелен износ на газ от Туркмения за Европа. Иран няма нищо против износа, но иска това да става през негова територия.

На всичкото отгоре, политиката на Тръмп за ерозиране на „ядрената сделка“ и аз връщане на Иран под похлупака на санкциите е крайно изгодна на Русия. Колкото по-дълго остане Иран изолиран и без възможност да изнася свободно и без ограничения собствените си въглеводороди, особено своя нефт, толкова по-дълго Русия може да се надява на задържане на цените на по-високи нива. А руският държавен бюджет е функция на световните цени на нефта и газа – ни повече ни по-малко.

Паднат ли цените на нефта и / или на газа, светкавично се нанася удар по руския бюджет, в това число и по бюджета на отбраната, която в момента е ангажирана с демонстриране на руското могъщество по света. Да, но Иран разполага със значителни по запасите си „плитки“ находища на нефт, себестойността на добива на който по чисто технологични причини би била много по-ниска, примерно от добива на нефт зад полярния кръг, накъдето е тръгнала Русия.

По този парадоксален начин, интересите на уж добрите съюзници Русия и Иран се разминават. По въпроса за санкциите над Иран, Тръмп и Путин са фактически съюзници.

Всичко това е една сбита картина на изключително сложната ситуация в Каспийския регион, както и около алтернативните доставки на природен газ за Европа от Азербайджан и Туркменистан.

 

Транскаспийският газопровод - „Гордиевият възел” на отношенията в Средна Азия и Закавказието. 23 годишните усилия за отвързването му

В много отношения, Транскаспийският газопровод е „Гордиевият възел“ на взаимоотношенията в региона, които могат да имат отражение дори и върху глобалното противопоставяне между великите сили. Противниците на газопровода са известни - Иран и Русия. Но строежът на газопровода има й могъщи поддръжници – „меката“ но огромна икономическа сила на Европейския съюз и „твърдата“ сила на САЩ, които безкомпромисно настояват за диверсификация на доставките на енергоносители в Европа.

От друга страна, регионалните сили, също са свършили доста работа до този момент. Възлово значение има срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад.

Посещението на президента на Азербайджан в Туркменистан беше подготвяно дълго и внимателно. На заседание на правителството на Туркменистан, президентът Гурбангулъ Бердимухамедов (Гурбангулы Бердымухаммедов) дава специални указания, срещата да бъде проведена на най-високо равнище.

На два пъти туркменистански делегации посещават Азербайджан. Президентът на Азербайджан приема последователно на 18 октомври 2018 година туркменистанска делегация, начело с министъра на външните работи Рашид Мередов, а на 30 октомври 2018 – делегация водена от вицепремиера на Туркменистан, отговарящ за въпросите на транспорта – Мамметхан Чакъев (Мамметхан Чакыев).

Разговорите между Баку и Ашхабад са много интензивни, защото се обсъждат твърде много теми. Двете страни преговарят за рамките на сътрудничеството си по транспортния коридор „Лазуритов път“, който минава през територията на Афганистан, Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция.

Освен това, на тези срещи Азербайджан отива с много сериозно портфолио от нови изградени транспортни и инфраструктурни проекти: ново търговско пристанище на Каспийско море, стратегическата нова паромна връзка през Каспийско море и железопътната магистрала Баку – Тбилиси – Карс. Азербайджанците с основание имат самочувствието, че тези осъществени проекти ги правят не „прозорец към Европа“, а „европейска врата“ за страните от Средна Азия. Естествено, туркмените са силно заинтересувани да използват новите транспортни и логистични възможности, които Азербайджан може да им предостави, още повече, че имат примера на Казахстан, който вече широко използва тези опции.

По този начин, срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад е подготвена наистина много добре. На пресконференцията след срещата, Илхам Алиев заявява:

„Подписани са повече от 20 документа и всеки от тях има конкретен характер. Това е показател за нивото на нашите отношения, показател за обема на сътрудничеството и показател за братското отношение един към друг. Само с близка страна може да се работи по такива различни направления“.

Според Илхам Алиев, споразумението за увеличаване на обема на прехвърляните товари между международните морски пристанища на Туркменбаши и Баку, създава възможност за нарастване на стокооборота и на транзитните превози.

„Съвременната инфраструктура и големите инвестиции в транспортния сектор създават прекрасни условия за работа. Ние безусловно ще видим нарастване на транзита между нашите две страни по маршрутите Изток – Запад и Запад - Изток“, отбелязва президентът на Азербайджан.

Разбира се, по всеобщо мнение, най-интересният въпрос, свързан със срещата Алиев – Бердимухамедов е бил възможността да се построи транскаспийски газопровод, което би позволило на Туркменистан да се възползва от транзитния потенциал на Южния газов коридор, създаден от Азербайджан и да изкара на европейския пазар своите запаси от природен газ.

През август 2018 година, президентът на Азербайджан – Илхам Алиев, отбеля, че решението за Транскаспийския газопровод трябва да се вземе от Туркменистан. На срещата Алиев – Бердимухамедов, президентът на Туркменистан прави доста силно заявление:

„Туркменистан и Азербайджан, бидейки едни от най-големите световни производители на въглеводороди, се застъпват за принципа на диверсификацията на доставките на енергоносителите, като едно от решаващите условия за осигуряване на глобалната енергийна сигурност“.

По думите на Гурбангулъ Бердимухамедов, в областта на енергийното сътрудничество, двете страни са се договорили да увеличават усилията си „по създаване на многовариантна система за доставки на енергоносители на международните пазари, в това число и в европейско направление“. Президентът на Туркменистан не просто намеква, а подчертава, че работата в тази посока ще продължи не само в двустранен формат, но и с международни партньори. След което отбелязва, че на срещата е била подчертана ефективността на срещите във формат „Туркменистан – Азербайджан - Турция“.

Впрочем, Туркменистан е недвусмислено предупреждаван от политическите анализатори, не само от Европа и САЩ, но и от съседните държави да бъде внимателен в отношенията си с Русия и в частност с „Газпром“. Във връзка със срещата между Илхам Алиев и Гурбангулъ Бердимухамедов, азербайджанската политическа наблюдателка Нурани коментира, че „Азербайджан е хвърлил на Туркменистан спасителен пояс“. Тя пише:

„Много експерти още в средата на „нулевите години“ (2004 – 2006) заговориха за това, че експортните планове на „Газпром“ надхвърлят наличните обеми газ, с които разполага компанията и напълно е възможно Русия да разчита на препродажбата на „синьото гориво“ на други страни. Да напомним, че проектът „Турски поток“ дойде на мястото на газопровода „Южен поток“, при който се предполагаше изграждане на четири ръкава. И най-важното, този беше замислен не на последно място във връзка с азербайджанския газ от „Шах Дениз ІІ“, който Руската федерация мислеше да купува също направо при сондажите. И когато в Баку направиха избор в полза на собствения си независим износ, европейските експерти констатираха: „Южен поток“ загуби смисъл.

Вместо него, Русия пусна „Турски поток“, но при него вече са два ръкава, вместо четири. Не е решен въпросът за износа на газ в Европа (заради което се строи и втория ръкав). Има съмнения в рентабилността на проекта. И накрая, трудно е да се смята за случайно съвпадение, че точно на фона на тържествените церемонии в Турция (по завършването на морския участък на „Турски поток“, бел. авт.), Москва отново предлага на Туркменистан да й продава газ направо от находището.

Предположението, че „Турски поток“ е замислен да препродава туркменски газ има най-малкото право на съществуване. Другият въпрос е, ще направи ли Туркменистан крачка в посока на същия този „руски тръбопроводен капан“, от който вече няколко години се опитва да се измъкне“ [19].

През 2018 година, когато се провежда разглежданата среща, въпросът за Транскаспийския газопровод съвсем не е някаква новост. За първи път, идеята е формулирана може би през 1996 година. През 1999 година, правителството на Туркменистан, Дженерал Електрик и Бехтел Груп започват предварителни проучвания, като са подписани няколко предварителни споразумения, свързани с Транскаспийския газопровод [26].

Пред проекта обаче изникват тежки проблеми, като главната пречка за разрешаването му винаги изниква въпросът за правният вакуум около статута на Каспийско море. Морските граници между крайбрежните държави (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) по онова време не са прокарани [26].

На проекта се противопоставят общо взето неприкрито и Русия и Иран, в качеството им на два от основните производители на природен газ в света. Те не желаят проектът да напредва и се противопоставят на строителството на газопровод в спорните води на Каспийско море [26].

По ирония на съдбата, откриването на газовото находище „Шах Дениз“ на брега на Азербайджан през 1999 година, първоначално се отразява негативно на перспективите на Транскаспийския газопровод. Става така, защото откриването на „Шах Дениз“ позволява да се черпи природен газ, който може да се транспортира, като се използва трасето на Южния газов коридор (Азербайджан – Грузия – Турция), вместо някой да се занимава с Каспийските международно правни спорове [26].

Въпреки това, идеята за Транскаспийския газопровод не е напълно изоставена, защото първоначално добивът на природен газ в Азербайджан е относително по-малък. През 2013 година, по газопровода Баку – Тбилиси – Ерзерум се доставят годишно по 4,7 милиарда кубически метра. Още тогава се знае, че включването на находището „Шах Дениз ІІ“ ще осигури още 10 милиарда кубически метра природен газ за износ в Европа, но и това не е достатъчно. На всички е ясно, че включването на ресурсите на Туркменистан в доставките по Южния газов коридор, ще го направи много по-сериозна алтернатива на руските газови доставки. Проектът на Транскаспийския газопровод възкръсва. [26]

През пролетта на 2014 година, започва нова трескава дейност по Транскаспийския газопровод. Начинанието е силно катализирано от руската интервенция в Крим и неговата анексия. Преносът на руски газ през Украйна става под въпрос и включването на Туркменистан към Южния газов коридор става особено привлекателно.

Външният министър на Туркмения – Рашид Мередов, пристига на непланирано посещение в Баку на 2 април 2014 година. Това е първата среща между високопоставени лица от Туркменистан и Азербайджан сред 2009 година.

На 11 април 2014 година, президентът на Туркменистан – Бердимухамедов поставя ударение на Транскаспийския газопровод, като приоритетен проект за страната му. На 18 април 2014 година, президентът на азербайджанската държавна нефтена компания – SOCAR пристига на спешно посещение в Туркменистан и се водят разисквания по възможностите за осъществяване на проекта.

Когато се анализират тези събития, винаги трябва да се има пред вид, че преговорите се водят на фона на едно не особено добро наследство от близкото минало – държавният глава на Туркменистан, управлявал преди Бердимухамедов – президентът Ниязов, известен като Туркменбаши е изказвал доста непремерени претенции спрямо азербайджанските нефтени полета в каспийския шелф и едва не докарва двете страни до открит конфликт.

За съжаление и на туркмените и на азербайджанците, Транскаспийският газопровод не може да бъде обект само на двустранните отношения между двете им държави. Той зависи в огромна степен от подкрепата от Запада (от Европа като потенциален потребител на туркменския газ, а от САЩ като политическа подкрепа за диверсификацията на доставките) и от това, доколко Русия ще саботира проекта.

Както може да се очаква, Русия и Иран не отслабват опозицията си срещу Транскаспийския газопровод. Това вероятно става причина, Конвенцията за използването на водната повърхност на Каспийско море и за разграничаването на контрола върху морското дъно да се забави чак до месец август на 2018 година, като неяснотите около Транскаспийския газопровод остават и след нейното подписване.

Тогава, през 2014 година, напрежението е голямо, защото всички да убедени, че Русия е готова да използва всякакви средства, за да пресече опитите да бъде конкурирана на европейските газови пазари. Срещата на каспийските държави, проведена на 22 април 2014 година не донася никакъв напредък по въпроса. Тогава анализаторите не изключват, както икономически мерки, така и използване на военни средства от страна на Русия, за да защити своите ключови интереси.

През юни 2014 година, председателят на Европейската комисия – Мануел Барозу посещава Азербайджан и Туркменистан с явното намерение да насърчи работата по Транскаспийския газопровод. Но Русия продължава да оказва ефективна съпротива. Докато страните с излаз на Каспийско море продължават да спорят за морските си граници и разграничението на континенталния шелф, всякакви енергийни проекти там автоматически стават обект на обструкция. [24]

От своя страна, Русия оспорва конкретно Транскаспийския газопровод, използвайки различни правни аргументи, но на всички е ясно, че съображенията й не от абстрактно естество, а са изключително стратегически. Русия не иска да допуска под каквато и да е форма конкуренти на европейските газови пазари. [24]

Руските страхове са напълно основателни, защото от първоначално лансираният през 1996 година, 300 километров Транскаспийски подводен газопровод, който трябва да свърже Тукменбаши с Баку се очаква да подава годишно по 30 милиарда кубически метра туркменски газ по Южния газов коридор за Европа. [23]

Голямото безпокойство на руснаците идва от това, че с една относително малка инвестиция от около 5 милиарда американски долара, доставката на природен газ от Туркмения в Турция и в Европа може да стане реалност. Застрашен е монополът на руските газови доставки за балканските страни и за Централна Европа.

Първоначално, руското безпокойство не е чак толкова силно, защото след аварията на газопровода свързващ Туркменистан и Русия през 2009 година, предизвикана преднамерено от руската страна, Ашхабад се насочва към износ за Китай, където потребностите са неограничени и руските интереси не са заплашени. Междувременно, използвайки тактиката на протакане на преговорите за определяне на морските граници в Каспийско море, Русия и Иран блокират напредъка на Транскаспийския газопровод.

Руснаците разчитат и на влиянието си върху Туркменистан чрез доставките на оръжие и военното сътрудничество, както и на откровения страх на Ашхабад, че Москва може да се намеси със сила във вътрешните му работи [23]. Примерът на анексията на Крим и на войната в Донбас е пред очите на туркменското ръководство.

Но въпреки тези страхове, проектът на Транскаспийския газопровод продължава да се обсъжда напълно сериозно.

На 7 ноември 2014 година, президентът на Турция – Реджеп Тайип Ердоган пристига в Ашхабад. Това е първото му посещение в Туркменистан като президент на Турция. Посещението е ознаменувано с цяла серия от споразумения между турски и туркменски енергийни компании за доставка на туркменски природен газ в Турция. Знаейки колко ревнив е руският съсед, лидерите на Турция и Туркмения не начертават ясно пътя по който туркменския газ ще стигне Анадола, но на всички е ясно, че се визира Транскаспийският газопровод. [23]

На следващата седмица, азербайджанският президент Илхам Алиев заявява публично, че страната му проучва маршрутите, по които азербайджанският природен газ би могъл да стигне Централна Европа. Така се стига до 19 ноември 2014 година, когато ръководителят на азербайджанската държавна нефтена компания – Ровнаг Абдуллаев пристига на посещение в Туркменистан и заявява открито, че Азербайджан е готов да достави цялата необходима инфраструктура, необходима за изграждането на Транскаспийският газопровод. За да бъде ужасът в Москва пълен, Абдуллаев хвърля във въздуха репликата, че доставките на природен газ от каспийския регион ще дадат сигурност на клиентите на компанията [SOCAR], както и на производителите на енергия. [23]

Работата е там, че новите геополитически обстоятелства „наливат вода във воденицата“ на Транскаспийския газопровод. Европа и Турция имат сериозни съмнения, доколко Русия е надежден доставчик на енергоносители. Причината естествено е кризата в Украйна. По парадоксален начин, Русия сама допринася допълнително за тези съмнения, чрез анонсите си за диверсифициране на нейната експортна стратегия. Руснаците протръбяват, че вече няма да разчитат само на западните пазари и ще пренасочат усилия към Източна Азия. Западните пазари, съответно реагират адекватно на тези заявления.

Наблюдатели и анализатори междувременно обръщат внимание на факта, че руското влияние в бившите страни от СССР спада, отново поради събитията в Украйна – в Крим и в Донбас. Дори Беларус, да не говорим за Казахстан имат своите безпокойства, че „Руската пролет“ може да разцъфти и на тяхна територия. Всяка от страните от бившия СССР подлага на преоценка степента, до която се съобразява с желанията на руснаците. И колкото и предпазливи да са всички, тази промяна все повече тласка страни като Туркменистан и Азербайджан да залагат проекти, които влизат в колизия с интересите на Русия.

Това състояние на нещата в края на 2014 година става причина руската външна политика да си изпусне нервите за пореден път в лицето на външния министър Лавров, който заявява, че от страната му трябва да се иска мнение, ако не и съгласие по всеки един проект, свързан с Каспийско море.

На 19 ноември 2014 година, Сергей Лавров публично заявява неодобрението си за Транскаспийския газопровод. Говорейки пред Руската Дума, външният министър на Русия заявява, че всяка страна има правото да си подбира икономическите партньори, стига това да не нарушава интересите на нейните съседи. След което пояснява, че проектът за доставяне на туркменски природен газ в Европа, накърнява руските интереси. [23]

По това време, Русия все още може свободно да се възползва от правния вакуум около Каспийско море. Отделен въпрос е, че както отбелязват политическите наблюдатели „тя има и необходимата военна сила за да предотврати Транскаспийския проект“. [23]

Светът напрегнато следи, каква политика ще възприеме Москва – да пресече агресивно транскаспийския проект или да се интегрира в него. Подобна практика руските управници имат. Както беше отбелязано преди, когато Туркменистан и Китай построяват свързващия ги газопровод в Средна Азия, големи руски фирми построяват по-голямата част от съоръжението. [28]

Освен това, Русия успява в някаква степен, ако не друго то поне „да държи ръка на пулса на газовата търговия в Средна Азия“, дотолкова доколкото по това време отрасловата организация на енергийния сектор в Казахстан се ръководи от член на борда на „Газпром“. Тимур Аскарович Кулибаев е „независим директор“ и член на борда на „Газпром“ от 2011 година. Едновременно с това, той е председател на Казахстанската асоциация на юридическите лица от нефтения, газовия и енергийния сектор (KAZENERGY) от 2005 година и председател на президиума на Националната камара на предприемачите в Република Казахстан (Atameken). (Gazprom, About Gazprom, Governing Bodies, Board of Directors, Timur Kulibaev, http://www.gazprom.com/about/management/directors/kulibaev/ )

Междувременно обаче, временният тактически съюзник на Русия – Иран е дал своята заявка, да замести поне частично руснаците на европейските пазари на енергоносители.

 

Амбициите на Иран по отношение на транзита на туркменски природен газ за Европа

На 7 май 2014 година, заместник министърът на петрола, отговорен за международните въпроси и търговията – Али Маджеди огласи желанието на Техеран да изнася природен газ за Европа. Той е твърде конкретен, като дори посочва три маршрута, по които би могъл да се извършва експортът. През предишните седмици, ирански представители пък открито говорят за възможността Иран да транзитира туркменски природен газ. [25]

Тук впрочем можем да открием ясно днешното различие в мотивите, с които Русия и Иран се противопоставят на Транскаспийския газопровод. Русия е изцяло против самостоятелните доставки на туркменски газ в Европа, а Иран просто иска да транзитира туркменския газ, вместо последният да пътува за Азербайджан по дъното на Каспийско море.

Разбира се, в духа на най-добрите източни традиции, иранските представители се опитват да успокоят Москва, като постоянно излъчват послания, че уважават традиционната роля на Русия като най-голям доставчик на природен газ за Европейския пазар.

По това време обаче, тези думи са слабо успокоение за руснаците. Това е времето, когато се очаква рязко подобряване на американско – иранските отношения. Пазарите на енергоносители са готови да приемат Иран като доставчик. Техеран се готви да се завърне и на нефтения и на газовия пазар. Според оценки на статистическия преглед на световната енергетика на „Бритиш Петролеум” (BP Statistical Review of World Energy), от пролетта на 2014 година, доказаните запаси на Иран от природен газ са 33,6 трилиона кубически метра, които надхвърлят доказаните запаси на Русия, които са 32,9 трилиона кубически метра. [25]

Техеран бърза да се възползва от благоприятната обстановка за него, но изостава от Русия по отношение на инвестиции в инфраструктурата и производствени нива. Отрицателно се отразяват и тези близо 35 години на тежки отношения със Запада, както и трудните теренни особености и продължаващите санкции. Те намаляват способността на Иран да развие експортната си инфраструктура. Иран има повече природен газ от Русия, но Техеран се сблъсква с много пречки пред достъпа до находищата му и тяхната експлоатация.

Голямата надежда на Иран по това време са напредващите преговори със западните партньори, за сключване на знаменитата „ядрена сделка”, която трябваше да доведе до вдигане на санкциите над Иран от страна на САЩ и на ЕС. Според наблюдателите на енергийните пазара, докато траят преговорите, Иран работи енергично за привличане на потенциални чуждестранни инвеститори, предимно от Европа и от Азия, надявайки се да изкара на световния пазар големите си запаси от въглеводороди и пазара си на потребителски стоки.

Наблюдателите не пропускат да забележат, че част от тази стратегия на подчертаване на способността на Иран да доставя енергоносители в Европа е успешна, поради факта, че европейските потребители точно по това време преосмислят своята зависимост от руските доставки. (Причините за това преосмисляне вече бяха посочвани на няколко пъти и не е нужно да бъдат повтаряни повече). Едновременно с това, Иран се опитва да използва стратегическото си географско положение, за да засили позициите си на преговорите по „ядрената сделка”, подчертавайки потенциала си да играе ролята на връзка за доставките на енергоносители между Каспийския регион и Средна Азия от една страна и пазарите в Близкия Изток и Европа. [25]

Европа винаги е наблюдавала с внимание запасите от природен газ на Туркменистан, които през 2014 година са оценявани на 17,5 трилиона кубически метра. Тези ресурси обаче остават недостъпни за европейците десетилетия на ред. Европейците търсят път за транспортиране на природния газ, който да не включва доминираното от Русия Каспийско море или пък поставения под тежки санкции Иран.

Иран обаче успява да създаде и да поддържа общо взето положителни отношения с Ашхабад и резултатът е, че между двете държави през годините са се създали в дългосрочен план по-стабилни търговски и политически взаимоотношения, в сравнение с връзките на Ислямската република с другите й източни съседи.

Един от най-добрите примери на тези ползотворни взаимоотношения според наблюдателите е интерконекторната връзка на газопроводите в североизточен Иран и газопреносната мрежа на Туркменистан. Туркменистан доставя природен газ на иранския град Рашт, сочен като „каспийска провинциална столица”, както и на втория по големина град в страната – Машхад. Това става през два газопровода, с общ годишен капацитет от 20 милиарда кубически метра природен газ. Годишният внос на Иран е по груба оценка половината от капацитета на тези газопроводи. [25]

Някой би се запитал, защо държава с такива запаси от природен газ като Иран, внася същия енергоносител от Туркменистан. Отговорът е, че това отново се дължи на географията. Теренните особености са такива, че има места в Иран, където газоснабдяването става възможно чрез доставки от Туркменистан. Такъв е случаят с втория по големина град в страната – Машхад. Машхад някога е бил град в оазис, намиращ се по трасето на древния Копринен път, свързващ Персия със Средна Азия. Там е гробницата на Реза, осмият по ред шиитски имам. Това буквално е „бетонирало” ролята на днешния град Машхад като много важен културен, религиозен и урбанистичен център, както и като най-свещения град в Иран.

Разбира се, теренните особености и най-вече собствените газови ресурси на Иран ограничават възможностите, Иран да увеличава постоянно ролята си на потребител на туркменски природен газ. Още повече, че запасите на Туркменистан са четвъртите по големина в света.

Стана дума, че между Иран от една страна и Азербайджан и Туркменистан от друга има спорове върху разделянето на шелфа на Каспийско море [22], но това не пречи на Техеран да предлага услугите си, за да служи за транзитна държава по отношение на туркменския газ през 2014 година.

На 11 март 2014 година, управляващият директор на Националната иранска газова компания (National Iranian Gas Co.) Хамидреза Араки оповестява публично, че Иран е готов да осъществява транзит на туркменски природен газ до арабските страни от Персийския залив.

Всъщност, Иран е правил още по-смели стъпки по посока на осъществяване на транзит на туркменски газ. През 2012 година, когато президент на Иран все още е Махмуд Ахмадинеджад, Иран и Турция постигат споразумение за транзит на туркменски газ до Европа (!).

Този блестящ план е провален от възникналите противоречия между Турция и Иран по повод конфликта в Сирия, от санкциите на Запада срещу Иран и от вътрешнополитически проблеми. Разбира се, не бива да се пропуска факта, че географията, сиреч теренните особености, също представляват сериозна пречка за осъществяването на подобна сделка за свързване на Средна Азия със световните пазари на енергоносители през Иран и Турция. Но фактът, че противоречията между Иран и Турция по повод войната в Сирия, блокират транзита на туркменски природен газ през Иран, дава една по-различна гледна точка на смисъл от участието на Русия в сирийския конфликт.

Точно подкрепата на Русия (отново в тактически съюз с Иран) дава възможност на Башар Асад да бъде абсолютно неотстъпчив спрямо опозицията си, на говори за война до победен край и да е изключително брутален спрямо цивилното население на териториите контролирани от опозицията. За Иран конфликтът в Сирия е и религиозна война и част от конфликта със Саудитска Арабия и коалираните с нея държави от Персийския залив. (От страните то Персийския залив само Катар поддържа добри отношения с Иран).

В крайна сметка, Русия прави всичко възможно конфронтацията между Турция и Иран в Сирия да продължи, колкото е възможно по-дълго, като едновременно с това непрекъснато се заиграва с всяка от двете страни по отделно. Получава се така, че прокси войната, водена в Сирия между Саудитска Арабия и с-ие от една страна и Иран от другата страна, помага в огромна степен на Русия да блокира развитието на сътрудничеството между Турция и Иран. Стратегическата изгода на Русия от такъв развой на нещата е огромна.

Всичко това показва, че руското участие във войната н Сирия на страната на Башар Асад е резултат не просто (или поне – не само) от мания за величие и желание за глобална демонстрация на сила. За това участие има и много сериозен рационален мотив и това е саботирането на транзитирането на туркменски газ по сухопътния маршрут южно от Каспийско море, през Иран и Турция. В това отношение, на този етап Русия се справя отлично от нейна гледна точка.

Но никога няма пълно щастие. Блокирайки сухопътните маршрути за транзитиране на туркменския природен газ, Русия без да иска фокусира обратно вниманието на инвеститорите върху също крайно нежелания за нея вариант – Транскаспийския газопровод. В тази посока работи и фактът, че макар че Североизточен Иран да се захранва с природен газ от Туркменистан по газопровод, който обслужва втория по големина град в Иран – Машхад и намиращия се на Каспийския бряг Рашт, съществуващата инфраструктура няма капацитет да осъществи пренасянето на планираните 30 милиарда кубически метра природен газ годишно.

Освен това, планинската верига Алборз (известна и като Албурз, Елбурз и Елборз; сходството с името на най-високия връх Кавказ най-вероятно не е случайно), която започва от границата с Азербайджан и се простира по целия южен бряг на Каспийско море, би оскъпила в много голяма степен изграждането на разглежданата евентуална сухопътна връзка. През 2014 година, в дните на най-големия оптимизъм за бъдещето на отношенията между Запада и Иран, експертите основателно се питаха, дали ако санкциите бъдат вдигнати, Иран няма да направи свой приоритет първо развитието на добива на собствените си находища и експортен капацитет, вместо да инвестира в помощ за износа на Туркменистан. [25]

Така или иначе и икономиката и географията и глобалната политика тласкат нещата към изграждане на Транскаспийския газопровод.

 

Връщане в наши дни

От изложеното до тук, ясно се вижда от една страна икономическата и техническата състоятелност на идеята за използване на туркменския газ за захранване на потребностите на европейските енергийни пазари. Вижда се и икономическата и техническата адекватност на идеята за прокарване на Транскаспийски газопровод.

От прегледа на хода на събитията става ясно, че въпреки упоритата съпротива на Русия, подпомагана и от Иран (макар и с различни мотиви), идеята за Транскаспийския газопровод не само, че не „отмира“, а непрекъснато събира нови поддръжници. Последните новини вече сочат и за появата на китайски интерес към проекта.

На 16 август 2019 година, туркменските и азербайджанските медии оповестяват новината, че консорциум от първокласни компании, като европейските “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions”, съвместно с китайската “SINOPEC Engineering Group”, е заявил за готовността си да осъществи проекта на Транскаспийския газопровод. Намерението е обсъждано по време на среща на представителите на консорциума със заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и със съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев. [3]

Още на сесията „Енергетическият потенциал на Каспийско море“ от Каспийския икономически форум (състоял се в град Туркменбаши (Красноводск) на 11 – 12 август 2019 година), модератор на която е бил точно Ягшигелди Какаев, консорциумът е обявил за готовността си да положи по дъното на Каспийско море тръбопровод с дължина 300 километра, да пробие необходимия брой сондажи за газ „до ключ“ и да построи заводи за газоочистка и компресорни станции, които да осигурят на Транскаспийската магистрала пречистен газ и цялата необходима инфраструтура. [3]

Според агенция “Orient”, цитирана от азербайджанските медии, генералният директор на “Edison Technologies GmbH” – Едисон Касапоглу е заявил следното:

„Всяка компания в нашия консорциум притежава своя уникална технология, може да се каже – умение. Обединени в консорциум, ние сега можем да дадем живот на такъв смел проект като газопровода от Туркменистан до Азербайджан по дъното на Каспийско море. Европейският пазар е заинтересуван от него и ние смятаме това за отлична стъпка, за да се върнем отново в перспективния Каспийски регион“. [3]

Сякаш за да не остане никакво съмнение за намеренията на консорциума, Касапоглу заявява изрично:

„След полагането на Транскаспийския газопровод до бреговете на Азербайджан, Туркменският газ може да се доставя в Турция и след това в Европейския съюз, било през Транс-Анадолският газопровод (TANAP), било по нов маршрут достигащ до границите на ЕС в съответствие с изискванията и предложенията на съседните страни“. [1]

„Докато полага газопровода по дъното на Каспийско море, компанията стриктно ще се съобразява с всички изисквания и стандарти по отношение на околната среда, заложени в международни договори и в Рамковата конвенция за защита на морската среда на Каспийско море“, уверява публиката Касапоглу, като добавя, че батиметричните, геофизическите и геотехническите изследвания и проучвания, преценяването на адекватни профили на морското дъно (за прокарване на трасето на газопровода, бел. авт.), отстраняването на препятствия по трасето на газопровода, ще бъдат внимателно и добросъвестно взети пред вид, по време на проектирането на подводната конструкция на газопровода. [1]

„Изискванията за контрол на плавателността, възможността за поддръжка, защитата срещу вътрешна и външна корозия, защитата срещу други заплахи и повреди също ще бъдат удовлетворени. … Консорциумът ще се съсредоточи върху оценката на всички видове потенциални рискове за околната среда, свързани с планирането и изпълнението на подводния тръбопровод“, подчертава Касапоглу.

Консорциумът възнамерява да постигне целите в областта на защитата на околната среда, които си поставя, чрез провеждане на специални изследвания и обсъждания на въздействието върху околната среда на всеки етап на проекта. Касапоглу вярва, че ще се направят стъпки за привличане на международна експертиза, като по този начин, страните с излаз на Каспийско море да бъдат удовлетворени по отношение на екологичната сигурност на морския басейн.

„Ние сме готови да предоставим нашите знания и многогодишен работен опит в областта на осъществяването на подобни широко мащабни проекти, като изграждането на Транскаспийския газопровод, за да укрепим глобалната енергийна сигурност“, заявил Касапоглу. [1]

В края на срещата между представителите на европейско-китайския консорциум и туркменистанската страна в лицето на заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев се стига до договореност, двете страни да се срещнат отново в близко бъдеще, за да обсъдят проекта в подробности и да разгледат съществуващите механизми, както и евентуални бъдещи механизми за по-нататъшно осъществяване на нови инвестиционни проекти в Туркменистан. [1]

Този анонс вещае трудни дни за политиката на блокиране и спъване на изграждането на Транскаспийския газопровод. Към „меката сила“ на ЕС, на когото е нужен туркменският газ и към „твърдата сила“ на САЩ, които подкрепят тръбопровода се присъединява и китайският търговски интерес.

Китайската компания SINOPEC Engineering (Group) Co., Ltd., е холдингова компания със седалище в Пекин, която се занимава с рафинерии за преработка на нефт и има сериозни интереси и постижения в химическата промишленост. Тя предоставя услуги в областта на инфраструктурата, като съхраняване на нефт и газ, тръбопроводен транспорт, изграждане на допълнителни тръбопроводи, ремонт и поддръжка на тръбопроводи, повдигане и доставка на тежка извънгабаритна екипировка. Компанията също така проектира и разработва екипировка за нефтените рафинерии.

“Edison Technologies” е инженерингова и консултантска компания, която предлага широка гама от услуги в леката и тежката индустрия, нефтената и газовата проишленост, електрониката. Компанията също така предлага управление на детайлно планиране, предварителни проучвания и проучване на финансовите възможности за различни проекти.

“MMEC Mannesmann” е независима германска инженерингова компания – контрактор, която предлага пълна верига от услуги, започвайки с ранни, първоначални проучвания до фазата на прилагане и осъществяване на проекта. Компетентността на компанията се простира от нефт и газ, химикали, метали и минен добив до възобновяеми енергийни източници.

“Air Liquide Global E&C Solutions” осъществява инженеринговата и строителна дейност на “Air Liquide Group” – световен лидер в технологията та газа и в услугите за индустрията. Създадена през 1902 година, “Air Liquide Group” работи в 80 страни и има 66000 наети работници и служители, като обслужва над 3,6 милиона души. Компанията притежава голям брой най-съвременни технологии в областта на газовата и химическата промишленост.

Консорциумът, на “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions” и “SINOPEC Engineering Group”, който иска да строи Транскаспийския газопровод, излиза и с предложение да построи в Туркменистан завод за производство на метанол от природен газ. [2]

И това предложение е било изложено на Първия Каспийски Икономически форум в Националната туристическа зона Аваза в Туркменистан на 11-12 август 2019 година. Там, президентът на “Edison Technologies” прави широко мащабна видео презентация от името на Консорциума. [2]

Говорейки пред сесията „Енергийният потенциал на Каспийско море“, Касапоглу е обяснил, че метанолът е широко използван в индустрията за производство на химикали, пластмаси, шперплат, бои и лакове, козметика, както и като течен енергоносител. Касапоглу е подчертал и стремителният ръст на глобалното търсене на метанол. Според членовете на консорциума, основните консуматори са страни от Азия и Европа, най-вече Китай и Германия. Нарастването на търсенето в голяма степен се дължи на използването на метанола, като течно гориво за транспортни средства. [2]

С производство с обем над 20 милиона тона годишно, метанолът е обещаващ енергоносител, защото като течност се складира и съхранява по-лесно от водорода и природния газ. Около 40 процента от метанола се използва главно като суровина за производството на химикали и в разнообразни продукти като пластмаси, шперплати и в производството на пропилен.

Този дял от индустрията расте и поради увеличаващите се инвестиции в метанол-олефини-МТО в Китай. Очаква се капацитета на тези производства да се удвои до 2025. Нарастващото използване на метанола в химическата промишленост предполага, че той скоро ще стане основната суровина в този сектор. Като държава, която притежава доказано четвъртите по големина запаси на природен газ в света, Туркменистан може да се окаже перспективен производител на метанол.

 

Някои заключения:

Описаната на кратко сага около завързването на „Гордиевия възел“ около Транскаспийския газопровод, показва нагледно, че нищо на този свят не остава без последствие. Русия напомпа мускули и анексира Крим, с което властта в Москва си спечели няколко годишните овации на народните маси. Успоредно с това беше направен неуспешен опит за връщане на Украйна в руската орбита по военен път.

В съчетание със спомена от войната на Русия срещу Грузия от 2008 година, тези факти предизвикаха особена загриженост не само сред политиците, но и сред индустриалните потребители на природен газ в Европа, които съвсем правилно предвидиха, че ставащото ще предизвика сериозни проблеми с трансфера на руски газ през Украйна.

От друга страна, неразумната политика на Русия по отношение на Туркменистан и неправилната оценка на ситуацията, довежда до скъсване на туркменско – руската търговия – процес започнал през 2009 година и достигнал своята кулминация през 2016 година с пълния отказ на руската страна да купува туркменски природен газ.

Действията на руската страна, в частност на „Газпром“ не доведоха до „дисциплиниране“ на властта в Ашхабад, както без друго са очаквали в Москва, а до ускорена еманципация на Туркменистан от парадигмата, че Русия е единствен партньор в газовата търговия на страната. Стигна се до реална диверсификация на износа на природен газ от страна на Туркменистан – огромен износ за Китай, износ за Иран, строителство на газопровод за Афганистан – Пакистан и Индия и в крайна сметка – завръщането на Русия на туркменския газов пазар през сегашната 2019 година, но вече с несравнимо по-малки количества.

Тъй като „апетитът идва с яденето“, провокираната от руската страна диверсификация на туркменския износ на природен газ и предизвиканите пак от руската страна колизии с транзита на руски газ през Украйна, доведоха Ашхабад до идеята, че може и трябва да излезе на европейския пазар на енергоносители.

Това намерение, възкресява проекта за предложения още през 1996 година Транскаспийски газопровод, който да свързва град Туркменбаши (Красноводск) в Туркменистан с град Баку в Азербайджан. Тъй като Южният газов коридор, свързващ азербайджанското находище на природен газ „Шах Дениз ІІ“ с газовия пазар в Югоизточна Европа е завършен вече до територията на Беломорието в Гърция, а догодина ще достигне и до Албания и Южна Италия чрез Транс-Адриатическият газопровод, за Туркменистан става естествено изкушението да се включи в подаването на природен газ по него.

Това се улеснява от факта, че газопровода на Южния газов коридор, може без проблеми да подава освен сегашните 16 милиарда кубически метра газ годишно, още 30 милиарда кубически метра природен газ. Естествено, при проектирането на Южния газов коридор, са имани пред вид точно ресурсите на Туркменистан, страната която има четвъртите по обем признати запаси на природен газ в света.

Възможните технически решения за свързване на Туркменистан с Южния газов коридор са две. Едното е свързване със сухопътен газопровод, който да преминава през Иран. Пречка за това са санкциите, наложени на Иран и най-вече изострянето на обстановката от страна на президента Тръмп, който торпилира така наречената „ядрена сделка“. Освен това, планинските вериги от азербайджанската граница и опасващи цялото южно крайбрежие на Каспийско море, представляват много сериозна пречка, която би оскъпила евентуален газопровод през Иран. Въпреки това, Иран продължава да лансира идеята за използване на неговата газопреносна мрежа и газови терминали от съседните държави, в това число и от Туркменистан.

Другото техническо решение е свързано с изграждането на подводния Транскаспийски газопровод. Това решение ще бъде с дължина само от 300 километра, няма да бъде особено скъпо (въпреки квалификациите в туркменистанския печат, че става дума за грандиозен проект) и има силна политическа подкрепа. Транскаспийският газопровод се подкрепя активно от ЕС и от САЩ. Естествено, негови привърженици са и регионалните фактори Азербайджан и Туркменистан. Лошата новина е, че проектът има и могъщ противник – Русия. Тя не желае да допусне свободна търговия на природен газ между страните от ЕС и Туркменистан, въпреки че загубва позициите си на туркменския газов пазар изцяло по своя собствена вина.

Противник на Транскаспийския газопровод е и Иран, но не защото не иска да допусне трансфер от Туркменистан до ЕС, а защото Техеран желае да осъществява този трансфер през собствената си газопреносна мрежа. Това прави Русия и Иран тактически съюзници по този въпрос, но всеки може да различи генералното противоречие в позициите им. Русия иска да препродава за своя сметка и печалба туркменския газ или просто да блокира достъпа му до европейските пазари към които е изключително ревнива, а Иран просто иска да спечели търговски и геополитически изгоди, участвайки в доставянето на туркменския газ до пазарите на ЕС.

Тактическият съюз на Русия и Иран успява да забави осъществяването на проекта за Транскаспийски газопровод кажи-речи с 23 години, но развитието на събитията от последните две години, както и от последните два месеца (!), вещае напредък на Транскаспийския газопровод. Причините за това са поне две.

Едната е рязкото активизиране на ЕС, който създаде своя Делегация в Ашхабад и ясно заяви, че иска да финансира изграждането на Транскаспийския газопровод.

Другата причини е включването на китайска компания в консорциум, който води преговори за осъществяване на проекта. Появата на европейско – китайски консорциум, който иска да изгради Транскаспийския газопровод може да се разглежда като преломна точка, след която вероятността Туркменбаши и Баку да бъдат свързани нараства с рязък скок.

Тук вече възниква въпросът, каква ще бъде реакцията на Русия. Този въпрос се задава от азербайджанските медии още от 2018 година, след срещата между Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев в Ашхабад. [19] Що се отнася до лидерите на Азербайджан и Туркменистан, те със сигурност си го задават много по-отдавна. И едните и другите знаят от опит, че руското ръководство никак не обича да губи, а също така не се задоволява с частични компенсации. Последното е добре известно в Ашхабад, а и в Киев.

Едната възможна стратегия на Русия е по чисто пазарен път да се опита да изкупува туркменския природен газ и да не допуска да има свободни количества газ, които Ашхабад да прехвърля към Европа чрез Южния газов коридор. Действително, такава е била политиката до 2009 година, когато Русия обърква генерално газовата си търговия с Туркменистан. Ако през 2009 година Русия е купувала около 40 милиарда кубически метра природен газ от Туркменистан, днес тя купува много по-скромните 5,5 милиарда кубически метра.

Освен това, до 2009 година, туркменската страна е продавала природния си газ на много изгодни цени и реекспортът му за Европа не е бил никакъв проблем за руснаците. Днес обаче нещата изобщо не стоят така, макар че се смята, че руснаците могат да имат някакви ценови резерви, за да подбиват цената на доставките по Южния газов коридор. Пък и дъмпингът не може да трае вечно – на Русия й трябват средства за „връзване“ на бюджета и особено за поддържане на военния й бюджет.

Всички тези съображения водят до доста плашещият извод, че Русия може да прибегне и до други средства за саботиране на износа на природен газ от Туркменистан за Европа. Тези „други средства“ на първо място могат да бъдат насочени към провалянето на износа от Туркменистан като търговски сделки, както и към „по-грубо“ блокиране на изграждането на Транскаспийския газопровод.

За второто, Русия има необходимите технически и да си го кажем – военни средства. Каспийската флотилия на ВМФ на Русия е основно превъоръжена, като по официални данни 85 на сто от корабите и плавателните съдове в нея са нови. [21] Освен това, флотилията демонстративно беше пребазирана от най-северната точка на Каспийско море – Астрахан (при делтата на река Волга) в пристанищата Махачкала и Каспийск в Дагестан – в непосредствена близост до Азербайджан и не далече от Туркменистан.

Разбира се, не бива да се изключват сценарии, при които да се направят опити за рязка промяна в политическото ръководство на Туркменистан. Такива опити биха могли да стъпят на факта, че сегашният държавен лидер, Президентът Бердимухамедов не принадлежи към най-могъщия клан сред туркменското население – кланът Мари. На тази основа биха могли да се изпробват различни провокации.

Би могло да се направи опит за провокиране на конфликт между Туркменистан и Узбекистан, който да доведе до промени в политиката или направо в политическото ръководство в Ашхабад. Враждата на Туркменистан с Узбекистан беше станала пословична при режима на Ниязов до 2006 година, но днес нещата са значително променени. Въпреки това, подобен сценарий също не бива да се отписва.

Един от големите въпроси е до каква степен Китай се е ангажирал в Транскаспийския газопровод. Дали става въпрос за чисто бизнес интерес и желанието на една китайска компания да спечели от изграждането на едно сложно съоръжение или държавата Китай е поставила изграждането на газопровода сред геостратегическите си интереси. Последното съвсем не е невъзможно, защото Транскаспийският газопровод може да играе роля в общата транспортна стратегия на Китай, известна като „Един път – един пояс“ или като Великият път на коприната.

Ангажирането на Китай с проекта може да се окаже „застрахователната полица“ на Президента Гурбангулъ Бердимухамедов, то това не означава, че тогава не могат да възникнат „проблеми“ по цялото протежение на Южния газов коридор. Злонамерени противници на коридора могат да използват различни невралгични точки по него.

На първо място, силно уязвим е участъкът от Южния кавказки газопровод (SCP) на територията на Грузия. В Грузия има хронична политическа нестабилност, както и две самообявили се държави (Абхазия и Южна Осетия), които не са признати от световната общност, но за сметка на това са признати от Русия. Отделно е възможно да се търси дестабилизация в автономната република Аджария, където различни инструменти на „хибридната война“ насаждат омраза между грузинци, аджарци и турци още от преди войната между Русия и Грузия.

Възможно е да се направят опити и за общо политически сътресения в Грузия, които да станат повод за различни форми на намеса, които да доведат до спиране на газопровода.

На второ място, колкото и невероятно да звучи, уязвимо е последното звено по пътя преди Италия – територията на Албания. Вярно е, че Албания е членка на НАТО и това в значителна степен повишава и нейната вътрешна безопасност, но въпреки това спомените за неколкократните безредици в Албания, съвсем не са отшумели. След тях можем да откроим безредиците от 1996 – 1997 година, когато страната беше буквално разтърсена от конфликти по осите „геги срещу тоски“, „север срещу юг“ и „демократи срещу“ социалисти. В Албания винаги има рискове от кланови конфликти, както и по оста на двата „субетноса“ – гегите на север и тоските на юг. Опитът от предишни конфликти и безредици в Албания сочи, че населението много бързо се сдобива с дългоцевно, бойно оръжие и рисковете от жертви и кръвопролития не са малки.

На трето място, възможно е провокиране на конфликти в Азербайджан. Най-простият ход там би било повторно разпалване на военния конфликт в Нагорни Карабах. За това има и благоприятна психологическа среда и винаги готови да участват изпълнители и „линия на съприкосновение“ с настръхнали едни срещу други въоръжени сили по нея. Действително, трасето на Южния газов коридор, респективно на Южния кавказки газопровод (SCP) е далече от театъра на действията в Нагорни Карабах, но да не забравяме, че години на ред между военни авторитети в Армения се водят дискусии, по кое е по-рационално да се нанасят удари – по газопроводите на Азербайджан или по самите находища?

Не е невъзможно и провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан. Този сценарий е възможен, защото е изключително удобен за руската страна. Регионът се дестабилизира, дебитът на газопровода намалява или дори спира подаването на газ (примерно от съображения за безопасност), а главният заинтересуван от конфликта може дори да се яви в ролята на миротворец.

На последно, четвърто място, бихме могли (наистина с малка вероятност) да разглеждаме възможността от провокиране на безредици в Западна Тракия, в района на Комотини (Гюмюрджина) и Александруполис (Дедеагач). Там, макар и малко вероятно биха могли да се провокират сблъсъци (или пък да се прикрият диверсии, извършени от други хора) на база на спорадичното недоволство на местното население, изповядващо исляма от едни или други действия на гръцките власти.

Възможен е сценарий и за диверсии, извършени под „чужд флаг“ – примерно саботажи по газопровода, легендирани като действия на някоя от глобалните терористични ДЕЗ организации – Ал Кайда или Ислямска държава.

Колкото и малко вероятни и трудни за осъществяване да изглеждат изброените сценарии или поне някои от тях, не бива да забравяме, че прокарването на някакви линейни обекти от стратегическата инфраструктура – нефтопроводи, газопроводи и други такива, много често активизира съществуващите етнически конфликти на територията по трасето им. Един от класическите примери е случаят с трасето на китайските паралелни газопровод и нефтопровод, прокарани през Мианмар (Бирма) от пристанище на Бенгалския залив до град в Южен Китай. Свидетели сме на много интересна активизация на различните етнически милиции в Мианмар (около 30 на брой), като финансирането им идва буквално от всички заинтересувани страни – велики сили и регионални фактори.

Разбира се, изложеното в тези изложения изисква много по-сериозно допълнително обосноваване и изясняване, но това ще стане в следващата част на анализа.

 

Използвани източници:

[1] Trans-Caspian Pipeline: From Idea Toward Reality, Business Turkmenistan, 19.08.2019, 09:51, https://business.com.tm/post/4278/transcaspian-pipeline-from-idea-toward-reality

[2] European Consortium Offers to Build Methanol Plant in Turkmenistan, Business Turkmenistan, 18.08.2019, 13:04, https://business.com.tm/post/4276/evropeiskii-konsorcium-predlagaet-postroit-v-turkmenistane-zavod-po-proizvodstvu-metanola

[3] Консорциум европейских и китайских компаний готов построить газопровод из Туркменистана в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 16.08.2019, 17:01, https://m.minval.az/news/123913359

[4] EU, Turkmenistan: Talks Resume on Trans-Caspian Gas Pipeline, Stratfor, Situation Report, August 14, 2019, 16:15 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/eu-turkmenistan-talks-resume-trans-caspian-gas-pipeline?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=4baad6f9-c190-44ab-9cf3-0d7a087a494e&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=f74a54504e-EMAIL_CAMPAIGN_2019_08_15_10_38&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-f74a54504e-53589729&mc_cid=f74a54504e&mc_eid=[UNIQID]

[5] Роухани: Азербайджан – братская страна для Ирана, Minval.az, Раздел: Важно, 14.08.2019, https://minval.az/news/123912598

[6] President in a phone call with his Azerbaijani counterpart: Tehran – Baku ties friendky, brotherly, developing/ The two presidents stress acceleration of agreements, Официален сайт на Президента на Ислямска република Иран, news id: 110807, 13 август, вторник, 13:42, http://www.president.ir/en/110807

[7] Иран поддержал Россию и выступил против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 12.08.2019, https://minval.az/news/123912296

[8] Евросоюз возобновил переговоры с Туркменистаном о строительстве гаовода в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 12:20:42, https://minval.az/news/123912299

[9] В Кремле сообщили о переносе саммита Азербайджа- Россия – Иран, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 16:46, https://minval.az/news/123912249

[10] (S) Писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, Свободен народ онлайн, Четиво, 12 август 2019 година, 17:31, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-darzhavniya-sekretar-negroponte-otnosns-zakupuvane-na-armensko-orazhie-ot-iran-prez-2003.html

[11] Баку: Армения возместит урон, нанесенный Азербайджану, Minval.az, Раздел:Азербайджан, Важно, 09.08.2019, 20:06, https://minval.az/news/123911619

[12] США: Азербайджан – единственный альтернативный российскому газу поставщик для Европы, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 05.07.2019, 12:59, https://m.minval.az/news/123901906

[13] Россия выступает против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Странности, 04.07.2019, 13:58, https://minval.az/news/123901588

[14] В Ашхабаде создана делегация Европейского Союза в Туркменистане, Caspian Energy Newspaper, 06 Июль 2019, 14:10, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46378-deloitte-tap

[15] Товарооборот Азербайджана и России строится на ненефтяном сектори, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль, 2019, 11:51, http://caspianenergy.net/ru/ambassador/46396-2019-07-04-08-00-44

[16] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports

[17] „Газпром“ заключил с Туркменистаном новый пятилетный контракт, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль 2019, 11:44, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46400-2019-07-04-10-45-44

[18] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=5f9d3c1e-c277-4b10-b0f0-10cbabfb47ed&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=9a5f29cf37-EMAIL_CAMPAIGN_2019_07_03_11_58&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-9a5f29cf37-53589729&mc_cid=9a5f29cf37&mc_eid=[UNIQID]

[19] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016

[20] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[21] Каспийская флотилия на 85% оснащена новыми кораблями и судами, Министерство обороны Российской Федерации (Минобороны России), Прес-служба Южного военного округа, 22.01.2016, 13:48, https://function.mil.ru/news_page/country/[email protected]#txt

[22] How Hydrocarbons Are Changing the Caspian Sea, Stratfor, Graphics, December 2, 2015, 22:06 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/how-hydrocarbons-are-changing-caspian-sea

[23] Russia Keeps a Wary Eye on the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Reflections, November 19, 2014, 23:44 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/russia-keeps-wary-eye-trans-caspian-pipeline

[24] Russia: Obstructing the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Situation Report, June 12, 2014, 15:23 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-obstructing-trans-caspian-pipeline

[25] Iran’s Plans to Export Natural Gas to Europe Face Obstacles, Stratfor, Assessments, May 10, 2014, 12:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/irans-plans-export-natural-gas-europe-face-obstacles

[26] A Proposed Pipeline Lends Turkmenistan Greater Importance, Stratfor, Assessments, April 25, 2014, 09:47 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/proposed-pipeline-lends-turkmenistan-greater-importance

[27] Turkmenistan: Rethinking Regional Relations, Stratfor, Assessments, August 13, 2012, 10:31 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-rethinking-regional-relations

[28] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219 

Публикувана в Гледища

От арменския съименник на нашия НЮЗ.бг – НЮЗ.ам научаваме за посещението на г-н Валери Симеонов и на г-н Йордан Апостолов в самообявилата се и непризната от никого, дори и от Армения Република Арцах, доста по-известна като Нагорни Карабах. Тук предаваме дословно публикацията в арменския „НЮЗ” от 07 август 2019 година, без каквито и да са редакторски намеси, като при превода са сравнени английската и руската версия на новината:

„СТЕПАНАКЕРТ. – Президентът на Националното събрание (Парламентът, бел. авт.) на Република Арцах (Нагорно – Карабахската Република), Ашот Гулян в сряда прие членовете на българското Народно събрание – Валери Симеонов и Йордан Апостолов, които пристигнаха в Арцах придружени от Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения.

По време на срещата, гостите споделиха впечатленията си за церемонията на откриването на Седмите пан-арменски летни игри, която се проведе във вторник в столицата на Арцах – Степанакерт и изразиха готовноста си да поддържат приятелския (в руската версия на новината е написано „братският”, бел. авт.) арменски народ във всички негови начинания. За това съобщава отделът за медии и връзки с обществеността на Парламента на Арцах, според информацията на „Арменски новини” – NEWS.am .

Участниците в срещата обсъдили също така външната политика на Арцах, Азербайджанско – Арменският конфликт и възможностите за сближаване на народите чрез спорт и култура”. [1]

Реакцията на азербайджанската страна изобщо не закъсня. От сайта Haqqin.az научаваме за изявлението на Министерството на външните работи на Азербайджан:

„Във връзка с посещението на членовете на българския парламент Валери Симеонов и Йордан Апостолов в окупирания Нагорно-Карабахски регион на Азербайджан и проведените там срещи с така наречените „представители” на незаконния сепаратистки режим, посолството на Азербайджан в България по време на среща в Министерството на външните работи на тази страна (България, бел. авт.) е връчило на насрещната страна (на българската страна, бел. авт.) протестна нота. За това се казва в съобщение на МВнР на Азербайджан.

В министерството са отбелязали, че Валeри Симеонов, известен със своята про-арменска позиция, вече за трети път прави незаконно посещение в окупирания Карабах. През 2016 година, след неразрешено посещение региона той беше внесен в „Списък на чуждестранните граждани, незаконно посетили окупираните територии”.

„Що се отнася до депутата Апостолов, както и в случаите на други незаконни посещения на чуждестранни граждани в нашите окупирани територии, неговата визита ще доведе до същите правни последствия” – съобщиха от външнополитическото ведомство на Азербайджан”. [2]

От изложеното по-горе се вижда, че народният предтавител и бивш вицепремиер Валери Апостолов скоро няма да може да бъде допуснат на територията на Азарбайджан. Неговият колега Апостолов – също. С голяма доза вероятност може да се предполага, че и на двамата народни български народни представители им е все едно. Те изобщо не възнамеряват да имат каквото и да е вземане – даване с Азербайджан, те са отдали сърцата си на Армения.

В това на пръв поглед няма нищо страшно. Отношенията на България с Армения са много добри. Голям дял от вноса на Армения идва от България. Отделен въпрос е, че в България живее симпатична арменска диаспора, сред която има значителен брой талантливи, способни и успели хора. Всеки от нас има приятели арменци (или поне повечето от нас) и това е напълно в реда на нещата.

Но тук не става дума за нашите вътрешни дела. Става дума за международен въпрос, в който Армения съвсем не е най-положителният герой. Тук нито има място да разказваме подробности за конфликта в Нагорни Карабах, наричан от арменците – Арцах, нито това ще помогне на коментара за действията на двамата депутати, най-вече на г-н Валери Апостолов.

Фактите сочат, че след кръвопролитния конфликт между арменци и азербайджанци, който протече с най-голяма интензивност впериода между 1988 и 1994 година, по-голямата част от територията на някогашната Нагорно Карабахска автономна област се оказаха в ръцете на ръководството на самообявилата се Нагорно Карабахска република, напоследък уприто лансирана от арменците като Република Арцах. Република Арцах или Нагорни Карбах обаче не е призната от НИКОГО.

За разлика от други подобни призрачни държави като Абхазия, Приднестровската република и Южна Осетия, които са признати поне от своята покровителка – Русия, Република Арцах или Република Нагорни Карабах не е призната дори и от Армения. Някои източници твърдят, че изброените Абхазия, Приднестровска република и Южна Осетия били признали Република Арцах / Република Нагорни Карабах, но това е малко утешение за ръководството на „втората арменска държава” – нито Москва, нито Ереван са поели риска да признаят това квази държавно образование.

Допълнителен и може би още по-голям проблем е фактът, че значителна територия на Азербайджан, извън някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) е окупирана от арменски въоръжени сили. Става дума за територия, която през 1988 година е била с преимуществено азербайджанско население (включително и така нареченият „Лачински коридор”, свързващ Нагони Карабах с Армения) и сега над един милион бежанци от тези територии се намират в Азербайджан, без каквато и да е надежда скоро да се върнат по родните си места. Впрочем, през 1988 година, населението в Нагорно Карабахската автономна област също не е 100 процента арменско. Азербайджанците в НКАО тогава са били около 20 процента и затова има предостатъчно бежанци и от самия Нагорни Карабах.

Тук няма да се впускаме в друга трагична история – тази за етническото прочистване на азербайджанците в Армения и на арменците в Азербайджан. Пропъждането на азербайджанцие от Армения трае през целия съветски период и кулминира през 1988 година, за да бъде успешно завършено пред периода на военните действия между Армения и Азербайджан през 1988 – 1994 година.

Огромна част от арменците в Азербайджан също са изпроводени извън територията на страната, главно през 1988 година. Все пак, днес в Баку живеят известен брой арменци, докато „изчистването” на азербайджанците от Армения е пълно.

Според Томас де Ваал, един от най-добросъвестните изследователи на Карабахският конфликт, в един момент се стига до размяна на психично болните азербайджанци от арменските специализирани лечебни заведения с психично болните арменци от азербайджанските такива. В един момент и едните и другите протестирали. Както беше казал Бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите – те да са живи...”.
Няма да разказваме и за погромите и масовите избивания, които двата народа си устройват по различни поводи, при различни обстоятелства и с различен мащаб на жестокостта. Несъмнено, най-страшното масово избиване остава избиването на азербайджанците при отстъплението им от Ходжали (на 25-26 февруари 1992 година), когато са разстреляни, изклани, скалпирани и подложени и на други издевателства над 600 мирни, цивилни жители на това населено място.

Едновременно с това и до ден днешен остават неизяснени до край обстоятелствата около погрома в Сумгаит (Азербайджан) от 27 – 29 февруари 1988 година, който е пряко провокиран от изключително непредпазливо изказване по телевизията на заместник главния прокурор на СССР – Катусев и зад който прозират мръсните ръце на КГБ, който по това време провокира етнически конфликти в различни точки на СССР с надеждата на края тайните служби „да управляват хаоса”. (Който се интересува от мнението на академичната наука за ролята на хаоса в управлението, както и за управлението на хаоса, би могъл да погледне в книгата на проф. Иван Цанов. [3]

Няма да разказваме за всичко това, защото няма да ни стигнат томове. Просто ще отбележим, че това е една много трагична, изключително болезнена и травматична история, в която и двете страни влагат огромни дози от емоции. (Със сигурност това изложение би могло да бъде подложено на унищожителна критика и от арменци и от азербайджанци, но целта му категорично не е изясняването на подробностите в историческите обстоятелства на Нагорно – Карабахският конфликт. То се занимава с поведението на нашите български политически лидери).

Въпросът е там, че г-н Валери Симеонов е официално лице. Нещо повече, до скоро той беше и вицепремиер и продължава да бъде фактор в управляващата коалиция. Това означава, че с него публиката свързва не само личното му мнение, но и позицията на България като цяло.

Всеки знае, че г-н Валери Симеонов е изцяло на страната на арменците в Нагорно Карабахският конфликт. Това е негово право, но все пак трябва да се отчитат и други обстоятелства. Примерно това, че има няколко резолюции на ООН в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Примерно това, че има ясно заявена позиция на Европейския съюз в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Тази позиция е излагана и от Федерика Могерини, а съвсем наскоро и от Доналд Туск. (Виж: [4], също така и [5]).
Никак не е за подценяване и споменатият по-горе факт, че буквално НИКОЙ, включително и Армения, не е признал Република Арцах.

Вярно е, че ние имаме традиция, формулирана още от бай Ганьо Балканский в процеса на подготовка на известния му „мемоар до Княза”, в който Алековият герой искаше да се запише „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. Без всякаква ирония ще отбележим, че този тезис беше постигнат практически от нашата социалистическа дипломация по време на над седем годишната война между Иран и Ирак. Тогава официалните български делегации пристигаха в Багдат и Техеран в един и същи ден и бяха водени от хора на едно и също ниво в йерархията. Така, вървейки по острието на бръснача, Тодор Живковата или може би – Петър Младеновата дипломация, балансираше между Иран и Ирак, защото милото ни Отечество очакваше разни финансови приходи и от едната и от другата държава.

В наше време, по отношение на Армения и Азербайджан, България сякаш се опитва да прави нещо подобно, но по доста по-неугледен, а бих казал и по-рискован начин. Президентът Радев „притичва” често-често до Армения, а министър-председателят Борисов с удоволствие посещава Азербайджан. Човек не може добре да разбере, дали това е „баланс” на българската политика между Ереван и Баку или е отражение на институционалната война между Президента и Правителството, която напоследък е популярна под името „вето война”.

При тази свръх-деликатна ситуация, би било най-добре да не се клати допълнително лодката на външната ни политика спрямо Закавказието. Г-н Валери Симеонов е твърде умен човек, за да не разбира това, но той е и много упорит, праволинеен и последователен в такива случаи. Това в никакъв случай не е лошо качество, особено като се има пред вид, че е рядко изключение сред безграбначния ни политически елит, но и на праволинейността трябва да има предел.

Някой би попитал, кой съм аз, та да давам акъл на доскорошния втори човек в правителството и на настоящия втори човек (заедно с Красимир Каракачанов) в „констелацията” на правителственото мнозиство. Със сигурност ще имат известно право, но все пак – по-добре е г-н Валери Симеонов да чуе този коментар от добронамерен наблюдател, а не примерно от лидерката на опозицията, която напоследък обяснява, че „дипломацията е тънка работа”.

Познаваме се с г-н Симеонов и надявам се, че той знае, че не му мисля злото. Нещо повече, ясно съм си казал мнението за достойнствата му като политик и най-вече като човек, който като цяло държи на думата си и съм го написал. (Виж: [6]). Със сигурност, през времето на своето вицепремиерство и продължаващото му депутатство, г-н Валери Симеонов в много по-голяма степен е направил добри неща, отколкото да е причинил щети. Но изглежда е необходимо някой от страни да се обади и да го подсети, че по определени въпроси просто бърка.

Авторът на тези редове е последният човек, който ще укори г-н Валери Симеонов за многократно демонстрираното публично негово отрицателно отношение към ДПС. Бих го укорил евентуално заради крайната му на моменти позиция срещу Турция, но очевидно е, че е глупаво да искаме хората да сменят стереотипите, с които е протекъл животът им до момента. Но когато говорим за Арменско – Азербайджанският конфликт и неговото Нагорно Карбахско измерение, добре е да се напомнят и подчертаят няколко неща.

Всички говорят за мирно разрешаване на конфликта с дипломатически средства, но за сега не виждаме някакъв реален напредък от подписването на Бишкекския протокол от 5 май 1994 година до сега. (С Бишкекския протокол се сключва примирие и се прекратява огънят между арменските сили и Азербайджан).

От там нататък нищо не помръдва и причините са лесно обясними – който и да е политик в Армения или Азербайджан, който направи, дори намек за отстъпки по териториалните въпроси, просто автоматически би преминал в политическото небитие. Може да му се случи и нещо по-лошо. А териториалните въпроси са същността на проблема в азербайджанско – арменските отношения, заедно с бежанския въпрос, който изобщо не може да се реши без решаването на териториалния въпрос.

Едновременно с това, не е лошо да помним, че в този конфликт Азербайджан е жертва на агресия, а не агресор. За това има достатъчно международна дипломатическа книжнина на най-високо равнище, включително и резолюции на ООН. Когато човек на висок държавен пост, взима по някаква причина страната на Армения по Нагорно Карабахския конфликт, трябва да е на ясно, че взима страната на агресора.

Освен това, не трябва да се забравя, че освен някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), са окупирани азербайджански територии, чието население през 1988 - 1994 година е било подавляващо азербайджанско и сега в огромната си част се „радва” на бежанския си статут.

Според различни изчисления, арменските сили са окупирали между 12 и 14 процента от територията на Азербайджан. Това е твърде много. Става дума за земи, на които се намират находища на полезни изкопаеми (ще споменем само находищата на злато и паладий), които в момента са в режим на безжалостна експлоатация от арменска страна. Покойният Георги Коларов на времето написа доста неща за един арменски геолог, който в Ереван има статут на „спасител на нацията”. Те са точно по този повод.

В своето отворено писмо до Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланник на Република Азербайджан в България, между всичко друго, покойният Георги Коларов пише: „А на следващия ден – 21.02.2017 г., посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия на ред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми ...”. [7]

Човек може да смята пантюркизма за заплаха за националната ни сигурност или ако иска и за глобална заплаха, въпрос на лично мнение, но в никакъв случай не бива да бърка Турция и Азербайджан. Ей Богу, това са различни държави. При това – доста различни. Има съществена разлика, както в историческото минало на двете страни, така и в настоящето им.

Впрочем, Азербайджан никога не е бил част от територията на Отоманската империя. Дълго време, страната е била под персийско (иранско) господство, а след това е разделена между Русия и Иран. На територията на северозападен Иран живеят може би повече азербайджанци, отколкото в Република Азербайджан.

Многозначителен е фактът, че в Азербайджан преобладава шиитското течение на Исляма, за разика от Турция, където преобладава сунитското течение. Влиянието на персийската култура върху Азербайджан и едновременно с това – присъствието на редица азербайджанци на най-видно място в историята на Персия и Иран, също е предпоставка за съществени кялтурни различия между турците и азербайджанците.

Едновременно с това, трябва да се отбележи, че от разпадането на СССР насам, Иран е съюзник на ... Армения и единствена нейна сухопътна връзка с околния свят. Доказан е реекспортът на оръжие от Армения за Иран, а фактът, че огромна част от стоките, внасяни в Армения е с произход Иран е просто очевиден.

Тук трябва да се извиним на държавната администрация на САЩ, но що се отнася до реекспорта на оръжие от Армения за Иран, ще се позовем на източник, изтекъл в рамките на аферата „Уикилийкс”, а именно грама от държавния секретар Кондолиза Райс до посолството на САЩ в Ереван от 24 декември 2008 година, относно констатирания реекспорт на ракети и картечници от Армения за Иран.

Оръжието е попаднало в ръцете на шиитски милиции в Ирак (по-точно е било доставено от иранската страна на своите „проксита” в Ирак) и е довело до смъртта и раняването на американски войници. Разликата между годината на доставката от Армения в Иран (2003 г.) и годината, в която американците протестират остро (2008 г.) се дължи на факта, че оръжията са използувани от шиитски милиции срещу американските войски в Ирак през 2007 година.

Грамата съдържа писмо от Джон Негропонте до тогавашния президент на Армения – Саргсян и за него се уточнява, че „няма да бъде изпратен подписан оригинал”. Писмото съдържа сериозен списък от мерки, които арменската страна трябва да изпълни, за да не бъдат приложени спрямо Армения предвижданите от американското законодателство санкции за подобни действия.

Пак в грамата е разказана достатъчно подробно историята на случая, за да можем днес да правим ивестни заключения въз основа на съдържанието на „изтеклия документ”. Четивото е занимателно и все още е достъпно онлайн. [8] (Превод на писмото на български, можете да намерите в рубриката "Четиво" на "Свободен народ онлайн" от дата 12 август 2019 г.).

Разглеждането на Азербайджан като някаква „турска екстензия” в Закавказието е дълбоко погрешно, невярно и може да доведе и до грешен подход в политиката ни към тази държава. Всъщност, несигурността породена от войната с арменците от една страна, враждебното отношение на Иран от друга и двусмисленото поведение на Русия (наричана иронично от азербайджанците „старший брат”) неминуемо тласкат Азербайджан да търси съюзници, на които да може да резчита поне в някаква степен.

Това води от една страна до ориентирането на Баку към сериозно партньорство с ЕС, но Европейският съюз е „мека сила” и никой не очаква той да защити Азербайджан пряко в случай на военен конфликт. От друга страна, остава единствено Турция, независмо, че едва ли някой би могъл да прецени в каква степен може да се разчита на нейната военна помощ в случай на въоръжен конфликт с противник, който превъзхожда във военно отношение Азербайджан.

Азербайджан не е „турска екстензия”, нещо повече – в исторически план, обявената през 1918 година Азербайджанска демократична република е първата демократична мюсюлманска държава в света. Азербайджанските лидери, създали забележителен както по демократимността си, така и по мултиетничността си парламант в Баку (в него е имало и арменска и руска фракция, при това съвсем не символични), успяват да пресекат амбициите на младотурските управници на Отоманската империя да превърнат Азербайджан в ханство начело с брата на един от тях.

Азербайджан не е „присъдружен” на Турция, нито пък е спонсор на ДПС, така че г-н Валери Симеонов само би спечелил ако ревизира отношението си към тази държава. Още повече, че наблюдавайки картите на световната геоикономика, по всичко личи, че в близко време нашето икономическо сътрудничество с Азербайджан ще се задълбочава.

Става дума, разбира се за Южният газов коридор, който вече достигна до гръцка територия на беломорския бряг. Вече с много сериозни темпове се строи Транс адриатическият газопровод (TAP), който трябва да достигне до Албания и до Италия през италианското пристанище Бриндизи. За последните развития около Южния газов коридор и неговата роля вече писахме и публикацията предизвика огромен интерес. [9]

Няма съмнение, че Южният газов коридор ще ни даде шанс по радикален начин да диверсифицираме доставките на природен газ в България. Възможността ни да избираме в различни моменти различни доставчици, укрепва националната ни сигурност и „подсеща” досегашните монополисти на нашия газов пазар, че вече не са единствени и че офертите им трябва да бъдат по-атрактивни. Всичко това, ние ще постигнем просто с една интерконекторна връзка с Гърция, по която макар и с огромно закъснение вече се работи.

Ясно е, че при това положение, ние би трябвало да се радваме на добронамерените си отношения с Азербайджан, а не да се чудим как да ги развалим.

Никой не призовава г-н Валери Симеонов да прекъсне връзките си с Армения, ни най-малко. Призивът е да не изхожда от максимата, че „мокър от дъжд не се бои” и да се въздържа от посещения на окупираните от арменците територии на Азербайджан, пък ако ще да го придружава не г-жа Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения, а самият Президент на Армения. Седмите пан-арменски летни игри щяха да се проведат и без българско участие, пък и това спортно събитие едва ли е от съдбоносно значение за българската външна политика.

Никой не иска разваляне на българско – арменските отношения, но не си струва формалното присъствие на български депутати (и то какви) в Степанакерт да трови българско – азербайджанските отношения. Щеше да е чудесно, ако България можеше да сдобри Армения и Азербайджан, но за сега няма никакви такива изгледи.

Затова просто трябва да уважаваме и чувствата и правата и чувствата на потърпевшата страна в Нагорно Карабахски конфликт. Българо-арменските отношения могат да се развиват и в Ереван и в София и по цялите международно признати територии на двете държави. Не е нужно да се ходи до столицата на Нагорни Карабах – Степанакерт (Ханкенди).

Даже е вредно.

 

Използувани източници:

[1] Bulgaria MPs visit Artsakh, discuss Karabakh conflict, NEWS.am, Newsfeed, 07.08.2019, 13:23, https://news.am/eng/news/527570.html

[2] Баку направил Софии ноту протеста, Haqqin.az, 8 августа 2019, 18:48, https://haqqin.az/news/155753

[3] Цанов, Иван, Хаосът и редът в контекста на управлението, Българска асоциация на конфликтолозите, С., 2017 г.

[4] Брюксел: Азербайджан е важен партньор за европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло, Свободен народ онлайн, Свят, 15 февруари 2018 г., 20:39, http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html

[5] Gotev, Georgi, Tusk hopes for higher level of EU – Azerbaijan ties, EURACTIV, 9.07.2019, https://www.euractiv.com/section/europe-s-east/news/tusk-wishes-for-higher-level-of-eu-azerbaijan-ties/

[6] Виж: Дечев, Теодор, Валери Симеонов, Веселин Марешки, политическата коректност и международното положение, „Свободен народ онлайн”, Гледища, 30 ноември 2018, 20:29, http://svobodennarod.com/views/item/6096-valeri-simeonov-veselin-mareshki-politicheskata-korektnost-i-mezhdunarodnoto-polozhenie.html

[7] Виж: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Отворено писмо до Н. Пр. Извънредния и пълномощен Посланник на Р. Азербайджан в София – г-жа Наргиз Акиф Гурбанова от д-р Георги Коларов, Свободен народ онлайн, Гледища, 03 април 2017, 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html

[8] (s) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET, https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

[9] Дечев, Теодор, Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска, НЮЗ.бг, Коментари, 01.08.2019, 16:41:31, https://news.bg/comments/shah-na-ruskiya-tsar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html 

Публикувана в Гледища

Как оценявате резултатите от визитата на президента на България?

 

Първо, искам да поздравя Република България с приемането на щафетното председателство на ЕС до средата на 2018г. Надявам се, че, ползвайки се от своите разширени пълномощия, София ще способства за сближението на Ереван с Брюксел, преди всичко по въпросите на европейските инвестиции, либерализацията на визовия режим, статуса на арменската диаспора в страните-членки.

 

Сключеното споразумение за регулиране на трудовата миграция, подписано от българския социален министър Бисер Петков, стабилизира статуса на гражданите на Република Армения, живеещи в България, и в другите страни на ЕС. Като цяло, София и Ереван трябва да укрепват сътрудничеството си в социално-икономическата сфера.

 

Президентът Серж Саркисян напомни, че подписаните от него договори в София преди 10 години са изпълнили своето предназначение и сега България и Армения се нуждаят от нови.

 

Как президентската визита ще съдейства за развитието на старата духовна и културна близост на нашите народи, които имат обща история и национални герои, смесена кръв и т. н.?

 

Визитата на президента на България е въплъщение на историческата традиция на братска дружба на нашите народи. Президентите Радев и Саркисян ги свързаха с нови крепки връзки. Много е важно да почитаме паметта на нашите общи национални герои – арменци и българи: Пейо Яворов, Валериан Мадатов, Андраник Озанян, Гарегин Нъждех.

 

Паметник на Яворов има в Ереван и президентът Румен Радев го почете, по време на посещението си в едноименното 131 ереванско училище. На Мадатов през 2005г. беше открит паметник в българския град Шумен, на мястото, където е починал от раните си.

 

Точно след 6 години – през 2011г. в квартал Галата на град Варна беше открит и паметник на Андраник и площадът, на който се намира, е наречен с неговото име. Още преди това, на предната стена на дома, разположен наблизо, където е живял, е поставена паметна плоча. Такава има и на предната стена на дома в София, където почти четвърт век е живял Нъждех. Отдавна вече е време и на него да се вдигне паметник в България.

 

В тази връзка, намирам за похвална инициативата на бизнесмена от Армения Карен Алексанян, постоянно живеещ в България, да поръча изработването му. Много се надявам, че откриването на паметника в първата българска столица Плиска ще съвпадне с визитата на един от двамата Саркисяни: сегашният президент и бъдещ министър-председател Серж Саркисян, или приемника му на президентския пост Армен Саркисян.

 

Аз самата ще се постарая тогава да присъствам и да се включа в тази висша проява на нашата дружба. И мисля, че напълно еднозначно е нужно да се постави паметникът, колкото се може по-скоро, за да бъде закрит веднъж завинаги въпросът за историческата оценка на дейността му. Нъждех символизира нашата увереност, че братската ни дружба ще остане с нас навеки.

 

През миналото лято и есента медиите извадиха на бял свят два сериозни проблема между нашите две страни. В откритите разговори и на прес-конференцията президентите Радев и Саркисян не ги споменаха. Как виждате разрешаването им?

 

По отношение на аферата с българско и друго източноевропейско оръжие, продавано на Азербайджан и от там на всякакви видове ислямисти, смятам, че виновните в нарушаване на международните закони и в подкрепа на ислямските екстремисти и терористи ще понесат заслужено наказание. Също искам да изразя възхищението си от българската журналистка Диляна Гайтанджиева, което миналата година направи пред българските медии сестра ми Армине Адибекян. Тази млада жена притежава наистина мъжки характер и смелост!

 

Що се отнася до така наречените „азербайджанска пералня“ и „хайверена дипломация“ на Баку, искам специално да отбележа, че в тях са замесени не само български политици, политолози и журналисти. Азербайджан отдавна е готов на всичко, за да провежда успешно политиката си на експанзия на арменски земи и унищожаване на нашето културно наследство.

 

Все пак, неприятно впечатление остави софийският вестник „Стандарт“, който само с няколко думи отбеляза визитата на българския президент в Армения. Обаче, за сметка на това, широко отрази презентацията на австрийска антиарменска книга на български език (авторът Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са известна виенска гей-двойка), интервюто на българския министър-председател Бойко Борисов за азербайджанска информационна агенция, в момента на срещата на президентите в Ереван, и двусмисленото изказване на Федерика Могерини за Азербайджан. Явно е, че „пералнята“ и „хайверената дипломация“ още функционират.

 

Заслужават остро порицание тези български политици, политолози, журналисти, които са взели участие в изложбата в Париж „Азербайджан: земя на толерантността“ и във форума в Баку „Диалог на цивилизациите“. И двете заглавия са в пълна противоположност с характера на бакинския режим. И мотивите за участие в тях за мене и за арменците са напълно прозрачни.

 

Ще ми бъде интересно: с какво Азербайджан ще подкупва чуждите политици, политолози и журналисти, когато в замърсения азербайджански участък на Каспийско Море напълно се изчерпи хайверът и свършат „нефте-доларите“ от намаляващите запаси от въглеводороди на територията на страната? Уверена съм, че тогава разумните европейци ще видят къде е правдата и няма да поддържат експанзионистичните стремежи на бакинския елит спрямо нас.

 

Как посолствата в Софии и Ереван съдействаха за реализацията на визитата и какво очаквате от тях в бъдеще?

 

На раменете на посланиците лежи високата отговорност да развиват и укрепват нашата дружба за благото на двата народа. Много високо оценявам културните мероприятия, провеждани от българската страна тук и арменската в България.

 

Като основател на Дипломатическия Клуб в Ереван, много се надявам на по-тесни отношения с българското посолство и, разбира се, лично с посланичката - госпожа Мария Павлова, за реализацията на съвместните ни мероприятия.

 

Така също, смятам сегашния момент за най-удачен за развитието на диалога България – ЕАЕС, докато начело на Евразийската Икономическа Комисия е бившият арменски министър-председател Тигран Саркисян, а посланик на Армения в България е брат му Армен Саркисян.

 

Бележка на редакцията:

 

За пропагандата по време на война и грешния й адрес

 

Редакцията на електронния вестник „Свободен народ онлайн” винаги се е отнасяла максимално толерантно към всякави мнения, осоено към такива, които значително се различават от разбиранията на членовете на редакцията. Това се илюстрира по един особено контрастен начин в нашите дългогодишни отношения с г-н Георги Коларов, чиито политически и геополитически възгледи са доста далече от нашите. Но това, че едно мнение е различно не значи, че не може да му се даде гласност. Също така обаче, даването на гласност на някакво мнение, съвсем не ни задължава да се съгласяваме с него, нито пък ни забранява мотивирано да го отхвърлим.

 

Такъв е случаят и с много интересното интервю на д-р Георги Коларов със съдателката на дипломатическия клуб в Армения Лилит Адибекян. За нас е обяснимо враждебното отношение на г-жа Адибекян към Азербайджан – в крайна сметка двете страни съ във фактическо сътояние на война, като на конфликтът за съжаление не му се вижда краят. По време на война, двете сражаващи се страни не се занимават с „фин PR”, а използуват най-брутални средства за военновременната пропаганда. В такива случаи истината обикновено е първата жертва, да не говорим за добрия тон.

 

В интервюто си пред д-р Коларов, уважаемата г-жа Адибекян свежда цялата външнополитическа дейност на Азербайджан до тотална корупция и подкупничество по всики азимути. За целта си има отдавна изкована терминология, която по правилата на пропагандата трябва да се повтаря постоянно – „хайверена дипломация” и „азербайджанска пералня”.

 

В редакцията бихме искали да научим името на тази държава от която и да е част на света, която никога, ама съвсем никога не използува „нерегламентирани средства” за постигане на целите си. Вероятно няма да получим отговор на този въпрос, защото което и име да ни се предложи, веднага от „гардероба ще изпада скелетът” на някоя не дотам чиста, за да не кажем мръсна операция.

 

Още Макиавели ни е обяснил за разликата в морала на Владетеля и обикновения гражданин. Неговите разсъждения, които са сто процентово верни и в наше време, са още по-основателни, когато става думане за дейността на отделните личности – политици, а за работата на цялата държава (която и да е тя) с цялото невъобразимо съчетание на конкретност и абстрактност в образа на същата тази държава.

 

Арменската пропаганда се опитва да ни убеди, че азербайджанската външна политика е някакъв изключителен феномен, някакво явление, което едва ли не няма аналог в световната практика. Това очевидно е огромно преувеличение, добре обмислена хиперболизация, която преследва постигането на поставените пред държавната пропаганда цели.

 

Ние уважаваме привързаността на г-жа Адибекян към защитата на арменските държавни интереси, но от казаното от нея можем да се съгласим най-много с притесненията за евентуалното замърсяване на Каспийско море и опасността Азербайджан да остане без есетрови риби, респективно без черен хайвер за нуждите на дипломацията си.

 

Към останалите й съждения имаме сериозни резерви. Не казваме критики или несъгласия, точно заради дооброто ни отношение към общото в историческото минало на България и Армения и заради уважението ни към арменската общност в България. Струва ни се, че е твърде НЕдипломатично, за да не кажем направо грубо и брутално, да се правят не намеци, а истински „натвърди” спрямо г-жа Федерика Могерини за корупционни мотиви в работата й с азербайджанската страна. Представете си, тя водила преговори с външния министър на Азербайджан и след това казала няколко добри думи за отношенията между ЕС и Баку. (Пълният текст на бележките и коментарите, изказвани от г-жа Могерини след преговорите с азербайджанския външен министър са поместени изцяло в сайта ни тук: http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html ).

 

При цялото ни огромно уважение към г-жа Адибекян се налага да напомним, че ЕС има своите стратегически интереси в отношенията си с Азербайджан. Тези интереси се следват по един достоен начин и не е необходима никаква „хайверена дипломация” за да се водят преговори между Брюксел и Баку.

 

Нещо повече, въпреки много сериозните си стратегически интереси, ЕС рязко забави темпа на развитието на икономическите си отношения с Азербайджан, точно поради критиката му по отношение на възникнали проблеми със зачитането на човешките и най-вече на политическите права на гражданите на Азербайджан. Това доведе до три годишно забавяне в работата на Съвета за сътрудничество ЕС – Азербайджан, което със сигурност е нанесло щети и на двете страни.

 

Това обаче не се забелязва от г-жа Адибекян, която просто ни рисува между редовете картината как външният министър на Азербайджан – Елмар Маммадяров подава под масата на преговорите сак, пълен с буркани с черен хайвер, а г-жа Могерини се усмихва благо и веднага смекчава критичния тон към „кривите дърва” на азербайджанската вътрешна политика.

 

Подобни фантазии биха били съвсем в реда на нещата, ако г-жа Адибекян беше лидер на политическа партия от типа на нашата „Атака” (когато е в опозиция) или нещо подобно. Г-жа Лилит Адибекян обаче е основател на Дипломатическия клуб в Армения, страна с древна култура и не по-малко древна дипломатическа традиция, а не лидер на креслива популистка партия или издател на жълта многотиражка. И човек се пита, да не би не дай си Боже, арменскатастрана да прилага спрямо ЕС същите стандарти на военновременна пропаганда, както и срещу Азербайджан?! Ако това е така, значи в Ереван правят голяма грешка.

 

Политиката на ЕС винаги е била подчинена на философията, че ако искаш да промениш нещо някъде, в това число положението с човешките права, върховенството на закона и демокрацията, трябва да общуваш със страната, където искаш да постигнеш промяна, а не да я изолираш. Ако политическият елит в ЕС не беше в достатъчно разумнастепен снисходителен към недостатъците на политическите системи и правовия ред в страните от Централна и Източна Европа, може нямаше да доживеем разширяването от периода 2004 – 2007 година.

 

Е, в нашия случай изобщо не става дума за приемането на Азербайджан в ЕС, а за икономическо и логистично партньорство, което има много сериозни прагматични измерения. На арменската страна със сигурност и е много неприятно, че ледовете, сковали отношенията Брюксел – Баку през 2015 година са се поразмразили в известна степен. Но това не дава право на никого, а най-малко на човек с фундаментални познания в областта на дипломация да отправя обвинения в корупция и в пристрастяване към черния хайвер към Върховния представител по въпросите на външната политика на ЕС, защото г-жа Могерини работи за интересите на общността, която я е излъчила на този пост. Може само да се съжалява за подобни внушения – с манипулациите за черния хайвер, просто ни изпращат за „зелен хайвер”.

 

Изобщо, уличаването на различни хора в сериозни финансови и материални придобивки за сметка на Азербайджан, не дава никакво основание да се твърди, че цялостната политика на ЕС по отношение на Каспийския регион се основава на корупционни практики. Това твърдение не е само неверно, то е и глупаво и вредно за страната, която го изказва.

 

Тук изцяло ще се въздържим да коментираме въпроса дали журналистката Гайтанджиева е герой или не; дали Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са „известна виенска гей-двойка” (би трябвало да се попита: и какво ако са ...) и така нататък. Няма да коментираме нито дидактичния тон към различни български политици (някои от тях си бяха изначално несимпатични, ама трябваше да отидат в Баку, за да бъдат порицани) нито претенциите към редакционната политика на вестник „Стандарт”.

 

Това са дребни въпроси на фона на фундаменталннтиния проблем: може ли политиката на един контенентален съюз с много голяма традиция в областта на върховенството на закона и вътрешния ред, да се формира или поне манипулира с корупционни средства?

 

Колкото и да е ниска репутацията на политическите елити в наше време – отговорът е, че това не е възможно, нито е технически изпълнимо. Поне на разглежданото най-високо равнище.

Публикувана в Гледища

На 09 февмруари 2018 г., се състоя 15-ия Съвет за сътрудничество (Cooperation Council) на Европейския съюз и Азербайджан. Срещата се проведе след три годишна пауза, въпреки, че по принцип би трябвало да е ежегодна. В официалното прессъобщение се подчертава, че срещата е проведена в контекста на интензифицирането на взаимоотношенията между ЕС и Азербайджан, включително и в духа на започналите през миналата година преговори за ново двустранно споразумение.

 

Предишният Съвет за сътрудничество беше проведен през месец ноември 2013 година, но след това последва период на охлаждане на отношенията между Брюксел и Баку.

 

Взаимоотношенията между ЕС и Азербайджан достигнаха най-долната си точка през 2015 година, когато Европейския парламент излезе с няколко резолюции, които бяха твърде критични към положението с човешките права в Азербайджан.

 

За разлика от Европейския парламент, Европейската комисия възприе много по-прагматичен и бизнес ориентиран подход. През ноември 2016 година, тя получи мандат да води преговори за ново споразумение с азербайджанските власти, което да дойде на мястото на предишното споразумение за партньорство и сътрудничество, което е подписано през 1996 г. и вече е на повече от 20 години.

 

По-долу, предлагаме бележките на г-жа Федерика Могерини (Federica Mogherini) след разговорите й с г-н Елмар Маммадяров (Elmar Mammadyarov), министър на външните работи на Азербайджан.

 

Елмар, аз съм много щастлива да съм Ваш домакин – на Вас и на цялата Ви делегация за 15-ия Съвет за сътрудничество между Европейския съюз и Азербайджан. Мина известно време – няколко години – през които не се срещахме в този формат. И днес ние подновихме тези срещи, коато част от интензифицирането на нашия ангажимент от миналата година. Срещата беше изключителвно полезна, много открита, много конструктивна и ние обсъдихме няколко въпроса, смисъла на които ще се опитам да предам в следващите минути.

 

Но този ново и интензифицирано обвързване, което имаме от миналата година, вкючва преговорите при които ние постигнахме напредък към едно всеобхватно ново споразумение между ЕС и Азербайджан. И позволете ми да кажа, че посещението на Президента [на Азербайджан, Илхам Алиев] миналата година, представлява един много важен момент в изминатия път.

 

Надявам се, че тези преговори скоро ще бъдат приключени, за да направим партньорството си по-адекватно на времената в които живеем, на предизвикателствата пред които сме изправени и на възможностите, от които можем да се възползуваме. Ние също така обсъдихме необходимостта да имаме по-редовен обмен, по-структуриран обмен в областта на външната политика и на политиката по сигурността и ние ще продължим да работим върху тези идеи.

 

Днес ние направихме преглед цялостното състояние на нашите отношения, на двустранните аспекти, както и на важния дневен ред, който имаме като част от Източното партньорство (Eastern Partnership) и Европейската политика на добросъседство (European Neighbourhood Policy).

 

Азербайджан е важен партньор за Европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло. Нашите близки контакти се илюстрират от факта, че Европейският съюз е най-големият икономически партньор на Азербайджан, представлявайки почти половината от външната търговия на страната – по-точно 48,6 процента. Също така, Европейският съюз е най-големият чуждестранен пряк инвеститор в Азербайджан. Страната започна да диверсифицира икономиката си и едновременно с това ние се надяваме да видим Азербайджан да ускори процеса на приемането си в Световната търговска организация (WTO).

 

Южният газов коридор е само един пример на нашето стратегическо партньорство в областта на енергетиката, което обслужва интересите и на Азербайджан и на Европейския съюз. Пускането в експлоатация на железопътната линия Баку – Тбилиси – Карс, също беше стъпка към транспортното свързване на ЕС, Турция, Грузия, Азербайджан и Централна Азия.

 

Споразумението за въздушните съобщения, което договаряме, също ще помогне да свържем Азербайджан и страните от Европейския съюз. Колкото повече хора от ЕС и от Азербайджан могат да пътуват и да се срещат, да обменят о пита си и да разбират обществата си, своята история, своите култури, толкова по-добре ще е за нашите взаимоотношения. Но също така, тези проекти имат и стратегическа стойност, с оглед на геополитическата свързаност на Европа и Средна Азия чрез този регион.

 

Днес, ние също така обсъждахме проблемите на демокрацията, върховенството на закона и зачитането на човешките права. Това е част от солидна основа за взаимно полезна връзка. Европейският съюз винаги е подчертавал и сега отново подчерта, че пълното изпълнение на международните задължения и ангажименти на Азербайджан е от жизнено важно значение за нас. Това означава да се възприемат препоръките да се въведат правила за избиорите, за правото на сдружаване и за медиите в съответствие с международните стандарти, особено в предизборния контекст, в който Азербайджан е влязъл.

 

Европейският съюз винаги подчертава въжността да се уважават човешките права и основните свободи. Ние вярваме, че едно жизнено гражданско общество е от съдбоносно значение за съществуването и напредъка на демокрацията и ние ще продължим подкрепата си в това отношение.

 

Също така, ние обсъждахме Нагорно-Карабахският конфликт, който си остава много сериозно предизвикателство. Подновяването на разговорите на високо равнище във Виена, Санкт Петербург и в Женева е важно развитие на нещата. Ние бихме искали да видим страните да следват техните ангажименти да интензифицират преговорите и на ограничат напрежението по Линията на съприкосновение.

 

Ние вярваме, че status quo-то е неустойчиво и че конфликтът няма военно решение. Той се нуждае от политическо уреждане в съответствие с международното право. Европейският съюз продължава изцяло да подкрепя усилията и предложенията на съпредседателите на Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество (ОССЕ), включително чрез нашия специален представител, кто и мерките за изграждане на доверие.

 

На края, ние се върнахме няколко месеца назад към срещата на Източното партньорство, която се проведе тук в Брюксел през ноември и потърсихме продължение на някои от нейните заключения. Аз благодарих на г-н Министъра за неговите много конструктивни приноси и за много приноси, които Азербайджан направи за подготовката и провеждането на днешната среща.

 

Едно от заключенията, които обсъждахме днес е необходимостта от по-нататъшно укрепване на стратегическата комуникация, да обясняваме за какво става дума в нашето партньорство, и какви пмени ще донесе то за нашите граждани – а именно промени за добро. Ще дам само един малък пример за това сътрудничество – практическото отражение върху ежедневния живот на нашите граждани на програмата „Еразъм+”. От 2015 година насам, ЕС е финансирал повече от 1300 премествания на студенти и университетски служители между Азербайджан и страните от ЕС. Това е нещо, което се надявам да нарастне в бъдеще.

 

Така че, Елмар, аз бих искала да Ви благодаря на Вас, на Вашия екип за това, че ст еднес в Брюксел за конструктивна и гледаща напред дискусия, която ние със сигурност ще продължим. Приятелите и партньорите са способни да разискват и лесни и по-трудни въпроси и аз съм много доволна, че успяхме да направим това днес. Уверена съм, че това ще продължи по един открит, конструктивен и положителен начин.

 

Благодаря Ви много.

 

Превод: Теодор Дечев

Публикувана в Свят