Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

 

Омраза от пръв поглед

Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.

На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.

В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]

Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.

Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]

Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.

Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.

Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]

Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]

На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]

Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.

Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.

Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.

Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]

На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]

Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]

Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]

Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:

„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]

Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]

Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:

„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]

Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.

За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.

Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.

Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]

На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]

Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]

Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]

Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.

Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:

„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]

От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:

„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]

Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]

Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.

В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:

„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]

Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:

„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].

Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.

Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).

Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.

Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.

 

Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?

Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.

Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]

В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]

В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.

Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:

„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]

На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]

От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.

За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.

Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.

Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:

„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]

Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.

Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.

На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:

„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]

От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.

Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:

„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.

Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]

Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:

„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.

Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:

„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]

Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.

И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.

Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:

„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.

Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]

От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.

Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.

Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.

На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.

Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.

Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.

 

Нефтът глупако …

Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.

Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]

На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]

Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.

На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]

Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.

На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:

„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]

Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.

Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:

„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]

Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:

„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]

Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.

Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.

По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.

За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:

„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.

Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.

Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.

Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]

Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:

„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]

Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:

„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]

Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:

„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]

Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:

„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]

След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:

„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]

След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt

[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/

[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.

[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html

[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.

[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf 

[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71

[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388

[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.

Публикувана в Гледища

На 7 юли 1923 година, Азербайджанският централен изпълнителен комитет (АзЦИК) на Съветите приема декрет „За образуване на автономната област Нагорни Карабах” (АОНК) с център в селцето Ханкенди. Даденото решение е било логично следствие от постановлението на Кавказкото бюро на ЦК на Руската комунистическа партия (болшевики) от 5 юли 1921 година, където се посочва: „Нагорни Карабах да се остави в пределите на Азербайджанската ССР, като му се предостави широка автономия с административен център в град Шуши, влизащ в състава на автономната област”. По такъв начин, издиганите тогава претенции от страна на Армения за това щото Нагорни Карабах да бъде включен в нейния състав са били отхвърлени.

 

В течение на цялото си съществуване, АОНК, която от 1936 година започва да се нарича Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), се е ползувала с най-широки автономни права в рамките на съветската система на държавно-политическо устройство. Активно разпространяваните от края на 1980-те години спекулации относно някакви притеснения или дискриминация на арменското население в НКАО не издържат на проверката на фактите.

 

Така още в самия начален етап на учредяване на АОНК е било изменено местоположението на административния център на областта – от предполагаемия през 1921 г. център в град Шуши, където е преобладавало азербайджанското население, на ново място в избраното през 1923 населено място Ханкенди, преименувано през същата година в част на дашнако-болшевика Степан Шаумян и постепенно преобразувано в най-големия град на автономната област, където преобладават арменците.

 

Самите граници на областта на прокарани със сметката, в нея да се осигури арменско мнозинство. В атласа на СССР от 1928 година, нейната (на автономната област, бел. прев.) се посочва, че е 4161 квадратни километра, но след това тя постепенно нараства до 4400 квадратни километра. Първостепенните фигури в НКАО са били арменци, същите те са оглавявали властовите органи във всички райони, освен в Шушинския. Повсеместно, с изключение на Шушинския район, арменският език се е използувал в деловодителството, в учебния процес и в средствата за масова информация. През учебната година 1988/89 в НКАО са функционирали 136 средни общообразователни училища с преподаване на арменски език и едва 13 междунационални.

 

Показателите на социално-икономическото развитие на НКАО също са превишавали средните за Азербайджан. Така например, за 15 години от 1970 до 1985 година, за нуждите на развитието на областта са осъществени капитални вложения в инвестиции в размер от 483 милиона рубли, което превишава 2,8 пъти показателят от предишните 15 години.

 

Броят на болничните легла на 10000 души е превишавал с 15 на сто общо републиканските стойности, броят на местата в предучилищните заведения у бил по-висок 1,4 пъти, броят на местата в училищата – 1,6 пъти. Броят на кинотеатрите и клубовете на глава от населението е превишавало три пъти общите показатели за Азербайджан, а броят на библиотеките – два пъти.

 

Всички тези изброени факти, явно свидетелствуват не само за отсъствието на някаква целенасочена линия на притесняване и ограничаване на арменското население на Нагорни Карабах, но обратно – свидетелствува за изключителните условия, създадени за съществуването на тази автономия в състава на Азербайджан. При това по време, докато на територията на Арменската ССР в течение на цялото й съществуване се е провеждала последователна политика по изгонването на коренното азербайджанско население от там. Ярък документ, който е потвърждение на тази политика е постановлението на Съвета на Министрите на СССР от 23 декември 1947 година „За преселването на колхозниците и на другото азербайджанско население от Арменската ССР в Кура-Араксинската низина на Азербайджанската ССР”, довело до депортацията на 100 хиляди азербайджанци през 1948 – 1953 година. Процесът на пълното прогонване на азербайджанците от Армения, жертва на който стават повече от 200 хиляди души е завършен в края на 80-те години на двадесетия век.

 

Въпреки това, разгърнатата от Армения кампания на масови етнически чистки не се ограничава в нейните предели, тя се разпростира и на територията на Азербайджан – в Нагорни Карабах и прилежащите му райони. Завземането на азербайджанските населени пунктове, се съпровожда с масово изтребване и прогонване на жителите им. Ходжалинският геноцид и други военни престъпления срещу мирното население, извършени от въоръжените сили на Армения на територията на Азербайджан, представляват възможно най-тежки международни закононарушения, изискващи възстановяване на справедливостта.

 

Прогонването на цялото азербайджанско население от бившата НКАО, което към 1989 година е било около 48 хиляди души (една четвърт в процентно изражение), не може да продължава дълго време. Представителите на азербайджанската общност от този регион на Азербайджан, които днес наброяват повече от 70 хиляди души, имат неотменимо право да се върнат на освободените от окупация родни места. Само на тази основа е възможно урегулиране на конфликта и създаване на условия за мирното и безопасно съвместно съществуване на арменската и азербайджанската общности в Нагорно-Карабахския регион на Азербайджанската република.

 

Хикмет Гаджиев е ръководител на прес-службата на Министерството на външните работи на Азербайджан.

 

Забележка: Редакцията на „Свободен народ онлайн” предава горния текст дословно, без каквито и да са съкращения и без коментар, поради очевидно официалния му характер. Източникът на текста е руската версия, публикувана на адрес: https://m.minval.az/news/123805987 . Преводът е на доц. д-р Теодор Дечев.

Публикувана в Свят

В настоящето приложение са представени изцяло 17 (седемнадесет) документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „мартенски събития“ от 1918 година и последвалите събития до края на така наречената „Бакинска комуна”. Включени са всички налични документи от кореспонденцията между Владимир Илич Ленин и Степан Шаумян в този период, които са изключително информативни и разбиват редица митове, налагани от агитпропчиците на „реалния социализъм” десетилетия на ред.

 

Както и предишните 30 (тридесет) публикувани документа (Виж: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html ) и тези представляват много важен исторически извор и изискват много задълбочен анализ, който ще бъде направен допълнително. В предишната, първа част бяха публикувани документи № 5 и № 8, които хвърлят обилна светлина върху отношението на болшевишкото ръководство към клането в Баку, станало през март – април 1918 г. (Подробности за тези драматични събития виж в: Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html  .

 

Новата поредица документи показва пълната последователност в действията на Степан Шаумян и В. И. Ленин по отношение на Закавказието. Вижда се изключителната близост и единомислие между тях, както и изричната декларация на Ленин, че има пълно доверие на Шаумян. Изключително детайлно са проследени събитията около агресията на Бакинската Комуна срещу столицата на Азербайджанската демократична република - Елисветпол (Гянджа) и провалът на тази военна авантюра, повлякла със себе си цялото присъствие на Съветска Русия в Баку, на Апшеронския полуостров и в Бакинска губерния. Ясно се виждат обстоятелствата около повикването на помощ на английските войски, срещу настъпващите азербайджанско-турски сили от страна на Центрокаспийската диктатура на есерите, меншевиките и дашнаците.

 

Преводът на документите е направен изцяло от доц. д-р Теодор Дечев.

 

С публикуването на тези документи е изчерпана досега известната кореспонденция между Степан Шаумян и В. И. Ленин в периода от Октомврийския преврат до катастрофата на Бакинската комуна и предполагаемата гибел на Степан Шаумян. Това са документи с изключителна значимост за осмислянето на мотивите на участниците в тези драматични събития. Надяваме се, че с тази публикация се дава пълна възможност и на други изследователи свободно да се възползуват от тях. Преводачът изказва съжаление, че ограниченото място не позволява текстовете да бъдат снабдени със съответния апарат, коментари и пояснителни бележки, които биха направили публикуването на кореспонденцията между Ленин и Шаумян още по-удобна и полезна за други изследователи. Това обезателно ще бъде направено в една бъдеща пълна публикация на цялата кореспонденция на двамата болшевишки лидери, носещи най-голямата отговорност за съдбата на Закавказието през 1917 - 1918 г.

 

Преводът е направен при пълно запазване на пунктуацията на Ленин и Шаумян. Показателно и при двамата е използуването на главни букви – къде ги поставят и къде не. Като основен източник е използувано арменското издание на кореспонденцията – „В. И. Ленин и С. Г. Шаумян. Переписка”, составитель Х. А. Барсегян, Изд.: Айастан, Ереван, 1980 г., което по-долу ще бъде отбелязвано с абревиатурата ЛВИСШП. Посочени са и всички източници, които са използувани при публикуването на въпросните документи в ЛВИСШП.

 

Трябва да се има пред вид, че имената и абревиатурите на архивите, където се съхраняват публикуваните документи са дадени според названията им през 1980 година. Днес повечето от споменатите архивохранилища са интегрирани в Государственный архив Русской федерации (http://statearchive.ru/), но дадените сигнатури със сигурност могат да бъдат използувани, в случай, че някой изследовател успее да получи достъп до тях.

 

Документ № 31

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

Баку, 9 юли 1918 г.

 

Пристигналите от Москва бронирани автомобили и самолети са изпратени в армията, където вече се използуват с голям успех. На 6 юли Бичерахов пое командуването на действуващата армия, поради необходимостта от неговото непосредствено участие на десния, до някъде дезорганизиран фланг. Командуването на левия фланг и на центъра, Корганов остави за себе си. Отрядът на Бичерахов вече замина за фронта на 7-ми юли. На Кюрдамирския фронт противникът премина в настъпление, стараейки се да превземе Кюрдамир, но след 12-часово сражение беше отблъснат, като при това понесе големи загуби. В боя участвуваха отрядът на Бичерахов и бронираните автомобили. Нашите загуби не са големи.

 

На 6 юли Куба беше обсадена от лезгините; боевете продължиха около 8 часа, като на края противникът е отблъснат и позициите около Куба са заети от нашите сили. В очакване на подкрепления, настъпление срещу противника не е разгърнато.

 

Председателят на военния отдел в Темир-Хан-Шуръ - Дахдаев телефонира, [за да ни съобщи] че за да се приключи с бандите на Гоцински и да се приобщи Дагестан към Съветската власт е необходимо да се завърши организацията на местната Червена Армия, за това са необходими въоръжение, бронирани автомобили и при това – спешно.

 

Положението на чирютинското направление е сериозно, успехът зависи от техническите преимущества (самолета). Отново се потвърждават сведенията за неумението и за недостатъчните технически средства на дагестанците; не знаят как да боравят с оръдията, снарядите им не се взривяват.

 

В Дербент още не е настъпило окончателно успокоение, макар че вече е избран и функционира Съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати. На 6 юли от предателски изстрел е ранен един от нашите най-добри стари другари и организатор на местната Съветска власт Кази-Мамед. Недостатъчно добре е уредено снабдяването на армията. По организирането на снабдяването на армията вървиспешна и енергична работа. Мобилизацията, обявена на 3-ти юли, е протичала вяло през първите три дни, като са се явили приблизително 30 процента от призованите, на 6 юли е била направена обиколка по града, на 7-ми са задържани маса хора, отклонили се от мобилизацията дезертьори. Процентът на явяващите се повиши до 70 – 80.

 

На Северен Кавказ положението е такова: като се започне от Георгиевск до Каргалинская (последната станция преди Кизляр) железопътните линии са в ръцете на възстаналите казаци; между Моздок и Прохладная пътят е разглобен и взривен, има сведения, че част от Кабардия и ставрополците поддържат казаците. Състонието на нещата оттатък Георгиевск е неизвестно.

 

На 8 юли от Петровск съобщиха: „Възстанието на казаците, прехвърлило се от Кубанска област, бързо се разпространи по цялата Терска област; Кисловодският, Есентукският и Моздокският Съвет са разгонени. Според слуховете, Пятигорск гори. В Грозни, където се бранят от чеченците, очакват нападение на казаците откъм тила. В Кизляр очакват нападение всяка минута. Нанейшвили”.

 

Продоволственият въпрос се намира в следното състояние: поради отсъствието на работна ръка и на технически средства, честото забавяне при изпращането пари и особено поради гражданската война, социализацията на реколтата протича значително по-малко успешно, отколкото предполагахме, предприемат се всевъзможни мерки; исканията и поръчките, идващи от отдела по реквизицията на реколтата са приравнени към военните [заповеди]; в уездите се изпращат отряди селскостопански работници.

 

В Ленкорански уезд е събрана почти цялата реколта и има надежда, че всичко ще е на ред. Лоши са само транспортните средства, по-правилно [е да се каже] – почти ги няма. Още по-лошо е, че поради гражданската война и поради това, че преобладаващата част от земята принадлижеше на едрите земевладелци. (Така е в оригиналния текст на телеграмата на Шаумян до Ленин). Все пак, тав сега работят около 500 работници и има надежда, че реколтата ще бъде събрана. В Шемахински уезд, в Геокчайски, Бакински, Джеватски [уезди], независимо от превъзходната реколта, прибирането и изобщо не е извършено. Във всички тези уезди вече са изпратени работници, но на много места е невъзможно да се работи поради военните действия; част от реколтата е експедирана. Реколтата от Бакински уезд се разпределя сред населението на уезда, в Баку няма да бъде доставена. По този начин, всичките ни надежди са в Ленкорански и Кубински уезд, където реквизицията зависи изцяло от транспорта. Във връзка с това има различни проекти, като например – прокарването на теснолинейка. При благоприятни условия и най-вече ако успеем да уредим транспорта, може да се надяваме, че населението на Баку ще бъде осигурено с хляб за шест месеца. В случай, че не успеем в това отношение, след две седмици положението вече може да се окаже критично.

 

Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват танспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 ююни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок. Спадът на добива е колосален. За месц юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда. През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините на пожара все още не са установени.


Шаумян

ЛВИСШП, стр. 160-162.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
В ЛВИСШП е поместено по публикацията в същото списание.
Виж също: Шаумян Степан, Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 365-367.

 

Документ № 32

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН

Баку, 13 юли 1918 г.

 

Положението на фронта се влошава. Сами нашите сили са недостатъчни. Необходима е солидна помощ от Русия. Аз телеграфирах в Астрахан и Царицин на Сталин. Разпоредете си Вие. Положението е твърде объркано. Така наречените ориентации бързо се менят. Англичаните се придвижват към Ензели. Непосредственото политическо положение във връзка с новите [обстоятелства около] убийството на Мирбах, а също така и събитията в Северен Кавказ още повече затрудняват положението. Чакам спешна военна помощ и вашите ръководни указания, изпратете ги незабавно.

 

Комисар на Кавказ Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 163.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5
В ЛВИСШП е отпечатано по текста, поместен в същото списание.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 245.
Виж също: Шаумян С. ГV, Избранные произведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 368.

 

Документ № 33

 

БЕЛЕЖКА НА В. И. ЛЕНИН ДО НАРОДНИЯ КОМИСАРИАТ ПО ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ ЗА УСКОРЯВАНЕ НА ДОСТАВКАТА НА ВОЕННИ КОРАБИ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ НА БАКИНСКИЯ КОМИСАРИАТ

13 юли 1918 г.

 

Много моля да се предприемат всички мерки за ускоряване на доставянето в Каспийско море на военно морски съдове от всички подходящи типове.

 

Председател на СНК

В. Улянов (Ленин)

 

ЛВИСШП, стр. 164.
Отпечатано в „Ленинский сборник”, ХХХІV, стр. 33
В ЛВИСШП се печата по текста в сборника.
Виж също: Шаумян С. Г., Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издателььство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 119.

 

Документ № 34

 

ОТ ТЕЛЕГРАМАТА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

Баку, 20 юли 1918 г.

 

Положението става сериозно. Изпращането на военни сили за Баку трябва да бъде усилена и ускорена. Изпращайте [войските] по-скоро, разпоредете се местните Съвети по пътя да не спират частите, насочващи се към Баку. Съобщете, можем ли да очаквааме помощ и в какъв срок. Повтарям, необходима е спешна и солидна помощ с войски .

Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 165.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив” № 4-5
В ЛВИШСП се печата по текста, поместен в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 253оизведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы
Виж още: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 383.

 

Документ № 35

РАДИОГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО С. Г. ШАУМЯН

22 юли 1918 г.
Баку

 

До депутата от Съвета Шаумян

Мога само да подкрепя изцяло телеграмата на Сталин срещу народническата фракция в Бакинския Съвет на депутатите и относно волята на петия конгрес на Съветите.

Предсовнарком Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 166.
За първи път е отпечатано на 24 септември 1933 г. във вестник „Бакинский рабочий” № 221.
В ЛВИСШП е публикувано по ръкописа.
Ленин В. И., Полное собрние сочинений, т. 50, стр. 125.

 

Документ № 36

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТАХАНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО В. И. ЛЕНИН СЪС СЪОБЩЕНИЕ ОТ С. Г. ШАУМЯН ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО НА ФРОНТОВЕТЕ В АЗЕРБАЙДЖАН

23 юли 1918 г.

 

Шаумян съобщава: На 20 юли положението на фронта е следното: по направление на фланговете около Шемахи неприятелят след продължителна подготовка премина в настъпление, като разполага с пет оръдия. По силата на обстоятелства от предателски характер, които не са причинени от необходимостта от заповед за отстъпление на командира на бригадата Амазасп, нашата армия отстъпи отначало до Шемахи, а след това и по-нататък. Маразы (тогава село, днес – град Гобустан в Азербайджан, бел. прев.) също е опразнено от нашите. Взимат се мерки за спиране на по-нататъшното отстъпление. Виновниците се предават на съда. В центъра позициите при Керар за сега са запазени; Бичерахов си подаде оставката като командуващ армията, като командуването е временно предадено на началник щаба Аветисов. Главният мотив [за оставката] – рязката критика срещу англофилската агитация [водена от Бичерахов] от страна на вестник „Известия на Съвета на депутатите на Бакинските работници” („Известия Совдепа Бакинских рабочих”). Десните партии [след като] получиха решителен отговор от страна на Совнаркома и партията на комунистите, притихнаха. Военната помощ от Русия е необходима, иначе положението може да стане безнадеждно.

 

ЛВИСШП, стр. 167.
Отпечатано в „Красный архив”, №№ 4 – 5 (89 – 90), 1938 г., стр. 24.
В ЛВИСШП се печата по текста в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 741, л. 245.
Виж също така: Шаумян С. Г., письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство, Армения, Ереван, 1959 г., стр. 123.

 

Документ № 37

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО В. И. ЛЕНИН

23 юли 1918 г.

 

Шаумян съобщи: обещаният от оперативния отдел дивизионен команден състав моля да се изпрати незабавно. Освен това, необходими са войски. Главният контингент на нашите войски – арменските части, които в началото се сражаваха храбро, - [сега са] деморализирани поради страхливостта на част от командния състав и английската агитация. Необходими са пресни сили от Русия и политически надежден команден състав. Убедително моля да се бърза.

 

ЛВИСШП, стр. 168.
Отпечатано в списание „Красный архив”, № 4 – 5 (89 – 90), 1938 г., стр. 24.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 257.
Виж също така: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 125.

 

Документ № 38

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

[26 юли 1918 г.]

 

Положението на фронта се влошава с всеки изминал ден. На шемахинското направление, нашите войски отстъпиха до Баку и се прегрупират по протежение на железопътната линия. Войските, които заплашваха от север в пирсагатското направление, от юг от страната на Сальян, отстъпиха до ст[анция] Алят. Положението е крайно сериозно. Под влиянието на неуспехите и на паниката, десните партии в разширения Съвет вчера, 25-ти юли, отново поставиха въпроса за повикването на помощ на англичаните. Позовавайки се на резолюцията на V конгрес на Съветите и на телеграматана Сталин за недопустимостта да бъдат поканени англичаните, аз настоявах да се свали от обсъждане този въпрос; с незначително мнозинство от гласовете, моето искане беше отклонено, заради което аз заявих решителен протест. При обсъждането на въпроса с мнозинство от 259 гласа на десните есери, дашнаците и меншевиките срещу 235 гласа на болшевиките, левите есери и на групата на левите дашнаци е приета резолюция за поканването на англичаните и за съставяне на правителство от всички съветски партии (партии, редставени в Съвета, бел. прев); тази резолюция беше също така рязко осъдена от мен, като представител на Централнатае власт.

 

Дашнаците извършиха спрямо нас явно предателство с гласуването си. Лявата половина заяви, че ще смята приетото постановление за позорна измяна и за черна неблагодарност към работническо-селска Русия и че тя сваля от себе си всякаква отговорност за приетите решения. След приемането на резолюцията атмосферата в града стана крайно напрегната, замириса на гражданска война; английската помащ е под голямо съмнение, но резолюцията за поканването им окончателно деморализира армията и дезорганизира тила, увеличавайки опасността от предаване на града. За да се спаси Баку за Русия е необходима спешна помощ с войски от Русия. Настоятелно моля да се предприемат всички мерки за незабавно прехвърляне на редовни военни части. Срещу нас воюват редовни турски войски, има и немски инструктори. Чакам вашите спешни разпореждания за изпращане на войски, вашите указания по повд приетото решение за поканване на англичаните.

 

Извънреден комисар по въпросите на Кавказ

Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 169 - 170.
Отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е убликувано по оригинала, който се съхранява в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, л. 16 – 18.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978 г., стр. 395 – 396.

 

Документ № 39

 

ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН

29 VІІІ. [1918 г.]

Астрахан

За Шаумян в Баку

 

Всякакви действия на дашнаците срещу решението на V-ия конгрес на Съветите и централната Съветска власт ще бъдат разглеждани като възстание и като измяна. Относно изпращането на войски ще вземем мерки, но да обещаем със сигурност не можем.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 171.
Написано на 20 юли 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е публикувано по ръкописа.
Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Писяма, Октярь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москав, 1965 г., стр. 129.

 

Документ № 40

 

РАЗГОВОР ПО ПРЯКАТА ЛИНИЯ НА В. И. ЛЕНИН С ЧЛЕНА НА АСТРАХАНСКИЯ ВОЕНЕН СЪВЕТ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В БАКУ

29 юли 1918 г.

 

Астрахан. Баку моли за отговор на вчерашната телеграма, предадена Ви от мен днес. Ще говоря по безжичния телеграф с шаумян лично.

Ленин. Смятам за мой отговор тази телеграма, която днес е изпратена от мен в Астрахан за Шаумян. Вие имате ли въпроси, на които не съм отговорил?

Астрахан. Днес в 12 часа по Питер[ско време] по радиотелеграфа с Баку ще има преговори лично с Шаумян. Вие имате ли да му предадете нещо, освен телеграмата?

Ленин. Не. Нямам нищо повече. Моля само да съобщят, вярно ли е, че в Баку Совнаркомът е подал оставка? Още един въпрос: ако това не е вярно, то колко време разчита [Шаумян] да се задържат на власт болшевиките в Баку?

Астрахан. Кога да очакваме в Астрахан помощта за Баку, в какъв размер, за да приготвим шхуните и продоволствието?

Ленин. Не можем да обещаем със сигурност, защото и тук има недостатък на войска.

 

ЛВИСШП, стр. 172.
Отпечатано в Ленинский сборник, ХХХІV, стр. 35.
В ЛВИСШП е публикувано според текста от сборника.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 128.

 

Документ № 41

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАН ДО В. И. ЛЕНИН И ДО Я. М. СВЕРДЛОВ

Не по-рано от 5 август 1918 г.

 

Събитията в Баку се изясниха окончателно. На 30 юли турските войски стигнаха съвсем близо до града ... Аветисов заяви, че участта на града е решена. Бичерахов със своя отряд отиде в Сумгаит и от там тръгна на север; по такъв начин той оголи фронта. Събраните от Алят бойци се разбягаха, от 1600 штика останаха 200. Освен тези 200, на десния фланг стоеше отрядът на Петров [също] от 200 души. Арменските части в състав от 3000 щика, под педлог, че нямат обмундироване, отказаха да заемат позиции, като по такъв начин фронтът се падзеше от 400 души. Разузнаването разказваше за движение на големи турски сили. Аветисов започна да настоява за вдигане на бяло знаме и за започване на мирни преговори ... В същата тази нощ, партията на дашнаците свика заседание на арменската буржоазия и съвместно с нея решиха сутринта да вдигнат бяло знаме, набелязаха мирна делегация, в състава на която трябваше да влезе шведският консул, който да гарантира неприкосновеността на арменското население в случай на предаване на града ... В същото това време, от друга страна, наемниците на английското злато проникнаха във флота и убедиха матросите да подкарат параходите към Ензели. По този начин, Совнаркомът стоеше пред факта на действителното предателство, като междувременно турците идваха все по-близо. Командуващият Аветисов крещеше, че врагът вече влиза в града и той изпараща делегация ... Совнаркомът не можеше да бъде нито между тези, които се предаваха на милостта на турските паши, нито в бройката на тези, които бяха за идването на англичаните, и той реши, за да спаси наличните революционни войски, да се евакуира. Тогава Центрокаспия се обяви за власт, но обещаните англичани ги няма и сега в Баку се сражават нашите верни синове на съветската власт – болшевиките. Цялата предаталска сган, меншевиките и прочее, нанасят удар в гърба, като изпращат за англичаните. Положението е такова, че ако сега бъде незабавно изпратена сила от 1000 щика, властта ще бъде възстановена и Баку ще успее да се държи до пристигането на нови сили. Ако можете, дайте подкрепление. Впрочем, отдадох заповед: В Темирханшурински окръг да се съставят мюсюлмански полкове, които ще бъдат сформирани в близко бъдеще. Мюсюлманите вече се показаха. Така днешното донесение от там казва, че в Шурински окръг са разбити бандите на имамите и положеннието е доста добро.

 

ЛВИСШП, стр. 173 – 174.
В ЛВИСШП телеграмата се печата по текста, който се съхранява в архива на ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 26 – 33.
Виж също: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 135 – 136.

 

Документ № 42

 

ТЕЛЕГРАМА ДО Н. А. АНИСИМОВ

Астрахан

До Анисимов

 

Положението в Баку за мен е все така неясно.

Кой е на власт?

Къде е Шаумян?

Помолете Сталин и действувайте като отчитате всички обстоятелства; Вие знаете, че аз имам пълно доверие на Шаумян; от тук не мога да се ориентирам в ситуацията и няма възможност бързо да помогна.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 175.
Написано е на 9 август 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е пубрикувано по ръкописния оригинал.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, москва, 1965 г., стр. 141 – 142.

 

Документ № 43

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО ВОЕНКОМИТЕ НА САРАТОВ И ЦАРИЦИН ЗА СЪДЕЙСТВИЕ ПРИ ПРИДВИЖВАНЕТО НА ВОЙСКИ НА ПОМОЩ НА БАКУ

12 август 1918 г.

 

Полкът „Ленин” се движи към Баку. Предприемете срочни мерки за бързото му придвижване. За всяко забавяне ще подлежите на строга отговорност. За момента на пристигане и заминаване, спешно уведомете оперативния отдел на Наркомвоен.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 176.
Ленинский сборник, ХХХІV, стр. 39.
В ЛВИСШП е публикувано по текста от сборника.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 138.

 

Документ № 44

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАН ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН ЗА ДЕЙНОСТТА НА БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ ПО ОРГАНИЗИРАНЕТО НА ОТБРАНАТА НА БАКУ

17 август 1918 г.

 

Военните събития: на десния фланг в района на Карамарьям, отрядите на Амазасп продължиха безспирно да отстъпват, като не беше възможно да бъдат спрени в Ахсу, Шемаха и на последния пункт в Маразы. Отстъплението на десния фланг предреши положението в центъра. Първо беше оставен Кюрдамир и отстъпиха на станция Аджикабул, а след това на станция Алят ... Отрядът на Бичерахов беше насочен на десния фланг, но той също в критичния момент прибра артилерията ни и отстъпи на станция Сумгаит, като си осигури път за отстъпление към Петровск и по-нататък - да си ходят у дома. Фактически на фронта остана отрядът на Петров и малобройни остатъци от нашите войски, няколко стотин души.

На 31 юли, командуващият Аветисов настояваше да се вдигне бяло знаме и да се водят преговори с неприятеля за предаването на града.С аналогично искане се обърна арменският национален съвет. На всички тези искания, нашите комисари от фронта дадоха най-категоричен отказ. Стана очевидно, че да се удържи града [в наши ръце] с остатъците от отряда на Петров и нашите войски не е възможно и пред нас се изправи въпросът да спасим съветските войски, артилерията, бронираните автомобили и другото военнно снаряжение. Всичко това беше качено на плавателни съдове. Появата на неприятеля около Баку предизвика голяма тревога в града и в промишлените предприятия и работниците започнаха да се въоръжават на групи и да отиват на фронта. Влизането на неприятеля в града беше спряно с нови, пресни сили. На следващия ден - 1 август, две батареи от артилерията на Петров бяха разположени на Петровския площад и с прехвърлящ огън удържаха натиска на неприятеля, който масирано напираше на левия фланг в района на Вълчите врата и от към Биби-Ейбат. Артилеристите успяха с двудневен непрекъснат огън да спрат настъплението на неприятеля ... На 5 - 6 август неприятелят беше пропъден от заеманите от него височини в района на Биби-Ейбат. Бяха прочистени и Вълчите врата. В случай, че тази линия бъде укрепена, би се създало по-здраво положение на отбраната на Баку... По настоящем, нашите Биби-Ейбатвоенни сили, съветските войски са организирани отделно и се намират под наше разпореждане. Създаден е специален щаб на съветските войски, който не се позчинява на местната власт. Артилерията, екипировката, бронираните автомобили също се намират под наше разпореждане. Записването в нашите войски във връзка с обявената мобилизация до 42 годишна възраст продължава ... Към 7 август вече се набра цял полк.

Политическите събитияБиби-ЕйбатБиби-Ейбат: Биби-Ейбат след приемането на известната резолюция за поканването на англичаните от страна на извънредното събрание, макар че формално Совнаркомът да подаде оставка, той продължи работата си. На следващия ден, Изпълнителния съвет единодушно постанови да се помоли Совнаркомът да продължи своята работа до установяването на новата власт. Сред войските и флота също настъпи изменение [на настроенията]. Съветските войски единодушно се изказаха срещу поканването на англичаните и на общото събрание на моряците беше приета нашата резолюция.

 

ЛВИСШП, стр. 177 – 178.
В ЛВИСШП текстът на телеграмата е публикуван съгласно текста, който се съхранява в ЦГАО СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 53 -57.
Виж също: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 139 – 141.

 

Документ № 45

 

ТЕЛЕГРАМА ДО КОЛЕСОВ

Ташкент

До Колесов

 

За Кавказ и за Баку знаем малко. Сведенията не са проверени. В Северен Кавказ има Съветска власт. Нейните войски са отрязани от Царицин, когото обсаждат от юг казаците. В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е. Смятаме, че е блокирана под Царицин.
По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг.

Председател на Совнаркома Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 179.
Написано на 23 август 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1942 г. в Ленинский сборник, ХХХІV.
В ЛВИСШП е публикувано според оригиналния ръкопис.
Виж също: Ленин В. И. Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь – 1917 – июнь 1919 г., Издательство политической литературы, Москва, 1965 г., стр. 167 – 168.

 

Документ № 46

 

ТЕЛЕГРАМА

МОСКВА ДО в. И. ЛЕНИН И Я. М. СВЕРДЛОВ

25 август 1918 г.

 

По молба на Бакинския Съвет на Народните Комисари другар на комисаря по вътрешните работи информира центъра за декларация, излъчена в Баку със следното съдържание: „Декларация на представителите на Руската Централна Съветска власт и бакинските организации на левите социалистически партии. Бакинският пролетариат, поставен в тежки условия от измяната на Бичерахов, който оголи фронта на 30 и 31 юли, и на партията „Дашнакцутюн”, кято не пожела да изпрати на фронта своите военни части и от друга страна – въведен в заблуждение от наемниците на английските империалисти, които се стремят да завземат Баку, сключи военно съглашение с англичаните срещу волята на работническо-селска Русия, въпреки забраната на Централното Съветско правителство повика в Баку английски войски. От този момент, пролетарската социалистическа отбрана на Баку се превърна във война между две империалистически коалиции. Революционен фронт в Баку вече няма, а има империалистически фронт. Борят се две сили, които са еднакво враждебни на Руската работническо-селска Съветска власт. От този момент, политическите и военните представители на Руската съветска власт и военните сили, изпратени от Русия, не могат повече да останат в Баку и да бъдат помагачи на английските империалисти, да бъдат съучастници на предателството, извършено под влиянието на десните есери, меншевиките и дашнаците. До тогава, докато бакинският пролетариат се намира в заблуда и предпочита англичаните пред руските съветски сили, докато нямаме достатъчно войски, за да дадем отпор на напиращите турци, а сега вече и германци от една страна и на английските империалисти от друга, те (руските съветски войски, бел. прев.) не могат да остават в Баку. С болка в сърцето, с проклятие на уста, те, пристигналите тук, за да се сражават и умират заедно с бакинските работници за Съветската власт, са принудени да напуснат Баку. Но напускайки този град, загубата на който може да има съдбоносно значение за цяла Съветска Русия, те не губят надежда, че бакинските работници и матросите от Каспийската флотилия ще разберат, в какво предателство са ги въвлекли десните партии. Те се надяват, че работническо-селска Русия пак ще дойде в Баку и бакинският пролетариат отново ще се свърже с родната революционна Русия и отново ще застане под знамето на Съветската социалистическа република.

 

Извънреден Комисар

по въпросите на Кавказ С. Шаумян

Военен комисар на Бакинския

Район на Централния Совнарком

Г. Петров

Комисар на Каспийската военна

Флотилия от Централния Совнарком

Полухин

По пълномощие на Бакинския

Комитет на Руската Комунистическа

Партия на болшевиките

П. Джапаридзе

По пълномощие на Бакинския

Комитет на партията на левите дашнаци –

Интернационалисти Нуриджанян

 

Аз от своя страна добавям, че вече пристигнаха от Баку две и половина хиляди обезоръжени от „Ардахан” наши червеноармейци.

Анисимов

(Бележката, добавена от Анисимов е направена в Астрахан. „Ардахан” е военен кораб от Каспийския флот, преминал на страната на Центрокаспийската диктатура на есерите, меншевиките и дашнаците. Бел. прев.).

 

ЛВИСШП, стр. 180 – 181.
Текстът на телеграмата е публикуван в ЛВИСШП според оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, л. 28 – 30.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978 г., стр. 359 – 396.

 

Документ № 47

 

БЕЛЕЖКА ДО ЩАБА НА ВОЕННО-МОРСКИТЕ РАБОТИ

28 август 1918 г.

 

Как стои въпросът за изпращане на подводници по Волга в Каспийско море?

Вярно ли е, че само старите подводници могат да бъдат изпратени? Колко са те на брой?

Кога е дадено разпореждане за изпращането? Какво въобще е направено ?

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 182.

Отпечатано в „Морской сборник” № 12, 1939 г., стр. 35.
В ЛВИСШП е публикувано по текста от сборника „В. И. Ленин. Военная переписка (1917 – 1920)”, Воениздат, М., 1957 г., стр. 69 – 70.
Виж също: В. И. Ленин о Закавказье, Ереван, 1963 г., стр. 305.

Публикувана в Четиво

На 28 май 2018 година се навършиха сто години от обявяването на независимостта на Азербайджан и създаването на Азербайджанската демократична република. Това събитие заслужава много по-голямо внимание от кратките и почти служебни съобщения, появили се тук таме в медиите в рубриката „На днешния ден”.

 

Учредяването на Азербайджанската демократична република е огромен скок в политическото развитие на Заквказието, а и на ислямския свят. Тя е първата парламентарна република, създадена в мюсюлманска страна. Тя е и първата парламентарна република, създадена в страна с преобладаващо тюркско население. Азербайджанската демократична република е и първата мюсюлманска държава, в която жените имат равни права с мъжете, в това число и правото да избират и да бъдат избирани на избори.

 

Дори само тези факти би трябвало силно да привлекат вниманието на публиката, включително и в контекста на днешните баталии, които заливат ислямския свят.

 

Отделен въпрос е, че пътят към Азербаайджанската демокатична република и двадесет и три месечната история на последната са истинска сага, която може да бъде четена със затаен дъх.

 

С този текст, започваме поредица от студии, които ще разкажат по възможно най-изчерпателен и надяваме се обективен и интересен начин историята на пътя към Азербайджанската демократична република и нейните дела.

 

Февруарската революция в Русия заварва Закавказието под управлението на Кавказко наместничество. Народите на Кавказ са минали поне през три различно организирани наместничества, като първото е създадено през 1785 година от императрица Екатерина Втора. Второто Кавказко наместничество трае от 1844 до 22 ноември 1881 година, когато де факто е закрито.

 

Любопитен, пък и многозначителен факт е, че в създадената след Второто Кавказко наместничество „Кавказка администрация”, в която върховният граждански управник е едновременно и главнокомандуващ и дори се явява „наказной атаман” на казашките части, „главноначалствуващ” на въпросната администрация е бил добре познатият ни от българската история княз Александър Михайлович Дондуков – Корсаков. Тази длъжност той заема от 1-ви януари 1882 до 3-ти юни 1890 година. (Княз Дондуков – Корсаков почива на 15-ти април 1893 година на 73 годишна възраст).

 

Третото Кавказко наместничество, което е заварено от Февруарската революция е създадено на 26 февруари 1905 година. То е създадено с указ на император Николай ІІ, наречен „За възстановяването на длъжността на кавказкия наместник” от 26 февруари (11 март) 1905 година. [15, стр. 182]

 

Смята се, че указът е приет с оглед на необходимостта да се усили местната власт в Кавказ и за да се пресече развитието на революционното движение (точно тогава започва Първата руска революция 1905 – 1907 г.), както и избухналите по онова време арменско – азербайджански сблъсъци. [4] [19] [36] В него влизат шест губернии, пет области и два самостоятелни окръга.

 

Шестте губернии са били: Бакинска, Елисаветполска, Кутаиска, Тифлиска, Черноморска (със столица град Новоросийск) и Ериванска. Днес град Елисаветпол е известен с историческото си име Гянджа, Тифлис е Тбилиси, а Ериван е столицата на Армения - Ереван.

 

Петте области са били: Батумска, Дагестанска (със столица град Темир Хан Шура, днешният Буйнакск), Карска, Кубанска (със столица Екатеринодар, днешен Краснодар) и Терска (със столица Владикавказ).

 

Двата самостоятелни окръга са Закаталски и Сухумски окръг.

 

Кавказки наместници в Третото Кавказко наместничество са били граф Иларион Иванович Воронцов – Дашков (управлявал Кавказ в периода 1905-1915 г.) и великият княз Николай Николаевич – младши (1915-1917 г.). При Кавказкия наместник е имало съвещателен орган – съвет.

 

Кавказкото наместничество е ликвидирано веднага след Февруарската революция от 1917 година. Тогава Временното правителсво сформира „Особен Закавказки комитет” с оглед управлението на Кавказ, който от своя страна е сменен от Закавказкия комисариат през ноември 1917 година, след Октомврийския преврат на Ленин и Троцки.

 

Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) като последен опит да се задържи Закавказието в „единна и неделима Русия”

Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) е сформиран на 9 (22) март 1917 година от членове на Четвъртата Държавна дума, като специфична властова структура, създадена от Временното правителство на мястото на Кавказкото наместничество, последният наместник на което, както стана дума е бил Великият княз Николай Николаевич младши, който известно време е бил и върховен главнокомандуващ войските на Руската империя през Първата Световна война.

 

Съставът на ОЗАКОМ е бил от пет души. В състава му са влизали: Василий Акимович Харламов – член на Партията на конституционните деократи (кадетите), председател на ОЗАКОМ; Михаил Иванович Пападжанов (Микаел Ованесович Пападжанян) – член на партията „Дашнакцутюн” (арменски социалисти-националисти); Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – член на партията „Мусават”; Акакий Иванович Чхенкели – социалдемократ (меншевик); Кита (Иван) Георгиевич Абашидзе – социалист-федералист.

 

Малко повече от година след създаването на ОЗАКОМ, Р. А. Векилов ще разкаже, че ОЗАКОМ е създаден на 9 (22) март 1917 година от Временното правителство по инициатива на закавказките депутати от Държавната дума. Според него, В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров, М. И. Пападжанов и А. И. Чхенкели пристигат на 18-ти март в Тифлис след продължителен престой в Баку, за да се запознаят с положението и за да проведат поредица от съвещания с „представители на населението”. Особеният закавказки комитет е окончателно организиран на 30 март (12 април) 1917 година. [3, стр. 6]

 

В изданието „Новое время” на 01 (14) април 1917 година излиза статия под заглавие „Още един път за кавказките автономии”. [11] В статията ясно се вижда политическият курс на Особения Закавказки комитет:

 

„В Закавказието продължава спорът за автономната уредба на кавказките народности. След вече известния на нашите читатели митинг на грузинските социалисти-федералисти в Тифлис, участниците в него се отправиха към двореца, където протичаха заседанията на краевия конгрес на изпълнителните комитети. За да се обърнат към манифестантите, на балкона на двореца излязоха В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров и Кита Абашидзе, който в своята реч посочи ролята на руската интелигенция, като подчерта, че щастието на Грезия зависи от величието на Русия. В своите речи, В. А. Харламов и М.Ю. Джафаров посочиха несвоевременността на издгането на национални лозунги в дадения момент”. [11]

 

Особеният Закавказки комитет е лоялен към поставената от Временното правителство задача, да се води войната до победен край. Затова и членовете на ОЗАКОМ се опитват да тушират емоциите на национална основа и да отлагат поставянето на въпроса за автономията на кавказките народи за по-късен етап.

 

Затова и може да се смята, че смяната на ОЗАКОМ със Закавказкия комисариат след Октомврийския преврат е резултат на националистическата вълна в Закавказието, а не на наивното обяснение, че е „загубил властта поради отказа да сътрудничи със социалдемократическите партии, които доминирали в Закавказието”. [37]

 

Не е трудно да се види, че от петимата членове на Особения Закавказки комитет, трима са социалдемократи или социалисти. Въпросът, изобщо не е в това, дали ОЗАКОМ е сътрудничел със социладемократите – Комитетът е бил просто ръководен от тях, а във факта, че Октомврийският преврат окончателно детонира процеса на разпадане на руския имперски контрол над Закавказието и там започва стремителен процес на национално строителство.

 

Съветската власт, укрепила се в Баку, начело със Степан Шаумян, ще се опита да възпрепятствува този процес с всички средства, като това ще доведе до поредица от тежки кръвопролития и в крайна сметка до сваляне на доминирания от болшевишките (първоначално в съюз с „Дашнакцутюн” и десните есери) режим в Баку.

 

Закавказкият комисариат, като опонент на властта на Ленин и Троцки

Закавказкият комисариат идва на мястото на Особения Закавказки Комитет. Той е създаден на 15 (28) ноември 1917 година, като резултат от несъгласието на преобладаващата част от политическите сили в Закавказието да признаят властта на болшевиките след Октомврийския преврат. В комисариата взимат участие социалдемократите–меншевики (предимно грузинци), дашнаците (арменски социалисти–националисти) и представителите на партията „Мусават” (азербайджански национал-демократи). Председател на Закаказкия комисариат е грузинският социалдемократ – меншевик Евгений Петрович Гегечкори.

 

В Закавказието, против Октомврийския преврат се обявили както социал-демократите меншевики, така и представителите на повечето други партии. „В интерес на демокрацията”, федералистите се изказали за „търсене на собствени пътища и методи за ликвидиране по мирен път на преждевременните действия на болшевиките”, а дашнаците настоявали за „морална изолация на болшевиките от страна на цялата руска демокрация с цел да им се окаже влияние”. [29, стр. 115]

 

Надявайки се на популярността сред населението на декретите за мира и за земята, грузинските болшевики издигнали лозунг за незабавно провеждане на нови избори за Съвети, смятайки, че след Октомврийския преврат ще успеят да спечелят най-много мандати. Но и след повторното провеждане на изборите, социалдемократите-меншевики запазили водещите си позиции в Тифлиския Съвет. Това им дало пълното право да преминат към реални действия. Те успели да завземат арсенала в града. Последното позволило на меншевиките да създадат собствена въоръжена гвардия и да започнат обезоръжаване на болшевишките полкове. [12, стр. 140]

 

Болшевиките надценили влиянието си над „масите”. Според изследователи като Ментешашвили, тяхното влияние върху войниците е било несъмнено, но не и върху работниците и средната класа в град като Тифлис към датата на разглежданите събития.

 

На изборите за Градска дума в Тифлис, проведени на 30 юли 1917 година, болшевиките получили 5083 гласа или 5,48 % от гласовете. През месец ноември, на изборите за Учредително събрание в Тифлис те спечелили 19527 гласа или 19,07%.

 

Несъмнено за няколко месеца популярността им е била нарастнала, но резултатите на меншевиките и на есерите са били далече по-добри. През юли 1917 г., меншевиките печелят 42 % от гласовете, през ноември същата година – 31,4%. Есерите от своя страна печелят 16,6% през лятото и 11,28% през есента на 1917 година в Тифлис. [20, стр. 4]

 

Вижда се, че болшевиките изобщо не са имали никакъв шанс да доминират над останалите социалдемократи и социалисти по изборен път. Дори и след Октомврийския преврат, съотношението на силите в Тифлис остава решително в полза на социалдемократите-меншевики, които превъзхождат решително болшевиките сами, дори без да се отчитат резултатите на социалистите-революционери (есерите).

 

На 11 (24) ноември 1917 година, действуващият в Тифлис „Комитет да обществена безопасност”, свиква съвещание по повод организирането на местната власт в Закавказието. Съвещанието е свикано по инициатива на меншевиките и в него участвуват представители на всички политически партии, Краевият Съвет (територията, която се е управлявала от Казказкото наместничество по време на владичеството на Руската империя се е наричала „Кавказки край”) и Тифлиският Съвет, членовете на ОЗАКОМ, командуващият Кавказкия фронт, консулите на страните от Антантата. Съвещанието отказва да прознае властта на Совнаркома и взима решение за създаване на „Независимо правителство на Закавказието”. [20, стр. 4]

 

Трябва да се подчертае, че на съвещанието са присъствували не малко на брой членове на партията на болшевиките, които са били членове на Краевия и на Тифлиския съвет, но в хода на дискусиите те (макар и „болшевики”) се оказват в малцинство. Болшевиките, взели участие в съвещанието, излезли с декларация, в която осъждали поведението на организаторите на съвещанието и неговите решения и го напуснали.

 

На 15 (28) ноември 1917 година, всички политически партии, които участвували в съвещанието и подкрепили становището му срещу Октомврийския преврат, заменят съществувалия до тогава Особен Закавказки комитет (ОЗАКОМ) със Закавказкия комисариат с председател Гегечкори. [20, стр. 4]

 

Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година. Ето и съставът на Заквказкия комисариат, който на практика е своеобразно федерално правителство на Закавказието:

Евгений Петрович Гегечкори – председател и комисар по въпросите на труда и външните работи, социалдемократ – меншевик;

Акакий Иванович Чхенкели – комисар на вътрешните работи, социалдемократ – меншевик;

Дмитрий Дмитриевич Донской – комисар по военните и по морските въпроси, социалист-революционер (есер); [10]

Х. О. Карчикян – комисар по финансите, „Дашнакцутюн”;

Фатали Хан Искендер оглу Хойский – комисар на народната просвета, „Мусават”;

Шалва Владимирович Алексеев–Месхиев – комисар по правосъдието, социалист–федералист;

Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – комисар по търговията и промишлеността, „Мусават”;

Худадат бек Ага оглу Мелик–Асланов – комисар на пътищата и съобщенията;

А. В. Неручев – комисар по земеделието, държавното имущество и вероизповеданията, социалист-революционер (есер);

Г. Тер-Газарян – комисар по продоволствието, „Дашнакцутюн”;

Амазасп Иванович (Оганесович) Оганджанян – комиссар по въпросите на благотворителността и благосъстоянието (оргиналното название на длъжността на руски език е „комиссар призрения”, което ние тук превеждаме по този разширен начин), „Дашнакцутюн”;

Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов – комисар по контрола, „Мусават”. [3, стр. 7] [2, стр.89]

 

Историците от съветската школа, обичат да подчертават „смъртния грях” на Закавказкия комисариат, че бил заел „откровено враждебна позиция” по отношение на Съветската власт. Това е напълно естествено, след като самото създаване на Закавказкия комисариат е акт на НЕпризнаване на настъпилите промени във властта в Петроград след Октомврийския преврат на болшевиките.

 

На 28 декември 1917 година, Президиумът на Краевия Съвет на Кавказката армия се самообявил за върховна власт в Кавказ, като скромно оставил за себе си сферата на военното управление, а иначе признал Съветския СНК (Совнаркома), но това не довело до възцаряване на съветска власт в Закавказието. [32, стр. 125-138]

 

Така или иначе, разполагайки със свои въоръжени сили – създадените по заповед на Временното правителство национални въоръжени формирования, които е трябвало да закрепят положението на разпадащия се Кавказки фронт срещу Отоманската империя, Закавказкият комисариат успява да установи контрол над по-голямата част от Закавказието, с изключение на Апшеронския полуостров – района на Баку, където съветската власт се закрепва с цената на мартенското клане над азерайджанците и особено над мусаватитстите, проведено под ръководството на Извънредния комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян.

 

Подробности за така наречените „мартенски събития”, представляващи просто брутално елиминиране с военни средства на главния политически противник – партията „Мусават” и етническо прочистване на естествените поддръжници на „Мусават” – азербайджанците, жители на Баку и околностите, вижте тук: [8] http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

 

Възторженият отзив и подкрепата на В. И. Ленин за действията на Степан Шаумян и на Бакинския съвет по време на мартенското клане в Баку от 1918 година, вижте тук: [9] http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

 

Както вече беше посочено, враждебното на съветската власт решение за сформиране на своеобразно „независимо правителство” на Закавказието е било взето на 11 (24) ноември 1917 година на съвещание посветено на организирането на местното управление в Закавказието в светлината на събитията в Петроград и Октомврийския преврат. Съветските историци особено многозначително подчертават, че на заседанието са участвували и консулите в Тифлис на страните от Антантата. [17]

 

Интересен факт е, че лидерът на болшевиките в Закавказието и извънреден комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян, изпраща на 23 ноември (6 декември) 1917 г., телеграма до Ленин с която буквално пита, дали да не хвърли изтеглящата се от Кавказкия фронт руска армия срещу Закавказкия комисариат.

 

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става. Ст. Шаумян”. [9, Документ 2]

 

Идеята да се наложи волята на болшевиките над Закавказкия комисариат с въоръжена сила присъствува и в следващата телеграма на Шаумян до Ленин от 25 ноември (8 декември) 1917 г., с която болшевишкият лидер е известен за ставащото в Закавказието, в частност за постигнатото по принцип споразумение за примирие. Шаумян телеграфира:

 

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.

 

Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт... С. Шаумян”. [9, Документ 3] [34, стр. 19]

 

В телеграмата видимо се визира подготовката на така нареченото „Ерзинджанско примирие” на Кавказкия фронт. Ерзинджанското примирие е временно прекратяване на огъня на Кавказкия фронт (по време на Първата световна война), установено със съгласието на представителите на Отоманската империя и Закавзкия комисариат в лицето на командуващия Кавказкия фронт – генерал-лейтенант (впоследствие генерал от пехотата) Михаил Пржевалски през декември 1917 година.

 

Особеното в случая е, че примирието е сключено не в рамките на общите преговори между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Съветска Русия, водени в Брест-Литовск, а командирът на 3-та турска армия в Кавказ се обръща пряко към щаба на Руската Кавказка армия. Сама по себе си, политическата страна на примирието е била договорена между Закавказкия комисариат и турската страна. [34, стр. 19] [3] Това не е учудващо, като се има пред вид, че самото „учредяване” на Закавказкия комисариат, става с личното участие на командуващия Кавказкия фронт, за което стана дума по-горе.

 

Има свидетелства, че писмото на командуващия турската армия на Кавказкия фронт – Ферик Вехиб Мехмед паша с предложението за примирие е докладвано на заседание на Закавказкия комисариат на 21 ноември (4 декември) 1917 година. [3, стр.7] Закавказкият комисариат се разпорежда военните действия да се прекратят незабавно и на 5 (18) екември 1917 година в Ерзинджан е подписан договорът за примирие.

 

Шаумян очевидно е бил информиран за протичащите преговори и е реагирал остро, усещайки, че Отоманската империя на практика елиминира Совнаркома от преговорите в Закавказието. Затова той алармира Ленин и настоява болшевиките също да се включат в преговорите за примирието на Кавказкия фронт, но Съветската власт в този момент очевидно не е имала нито капацитет, за да изиска от Отоманското правителство да включи негови представители в преговорите, нито дори е разполагала с нужното време за да направи някаква дипломатическа интервенция.

 

Тук трябва да се отбележи, че дипломацията на Отоманската империя, респективно – военното командуване на войските на Султана на Кавказкия фронт много умело маневрират между съветските си преговорни партньори в Брест-Литовск и Закавказкия комисариат, който изобщо не признава властта на последните. Малко по-нататък ще се види, как отоманските представители използуват резултатите от мира в Брест-Литовск за доста брутален натиск върху Закавказкия комисариат.

 

Документът е подписан на 5 (18) декември 1917 година (десет дни след „телеграфическия вопъл” на Шаумян до Ленин) от началник щаба на руската Кавказка армия – генерал-майор Вышинский и началник щаба на турската 3-та армия. Това става след подписването на 2 (15) декември 1917 година на общото примирие на мирните преговори в Брест-Литовск между Германия, Австро-Унгария, Турция и България от една страна и Съветска Русия от друга. Общото примирие е било подписано за срок от 28 дни, смятано от 4 (17) декември 1917 година с възможност за по-нататъшното му продължаване. Към датата на подписването на примирието, линията на фронта е минавала по линията Трапезунд (Трабзон) – Гюмююшхане – Ерзинджан Кале – Хнъскала – южният бряг на езерото Ван – границата с Персия (Иран). [22, стр. 125] [14]

 

През първите дни на януари 1918 година, главнокомандуващият турската армия – Енвер паша изпраща на Закавказкия комисариат предложение за сключване на мир. Краевият център на Съвета на работническите, войнишките и селските депутати, където е било изпратено предложението за мир се изказва в смисъл, че към преговори за мир може да се пристъпи, след като бъдат получени пълнмощия от свиканото на 5 (18) януари 1918 година в Петроград Учредително събрание. Но както ще видим и по-долу, Учредителното събрание е разгонено от болшевиките, поради което на 15 (28) януари 1918 година, Закавказкият комисариат постановява на 1 (14) февруари 1918 година да се свика „конференция на представителите на Украйна и на Юго-източния съюз” в Тифлис, на която да се обсъдят условията на мира. Отоманското команзуване е било уведомено за тези действия. [3, стр. 7]

 

Закавказкият комисариат изгражда легитимността си като стриктно се придържа към политическата линия на дейците на Февруарската революция. В своя декларация от 18 ноември (1 декември) 1917 година, комисариат изрично подчертава, че той ще изпълнява функцията си „само до свикването на Всерусийското Учредително събрание, а в случай на невъзможност на неговото свикване – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт”.

 

Авторите на декларацията са показали добър политически усет, защото както ни е известно от историята, съдбата на Учредителното събрание е печална. На 5 (18) януари 1918 година, то е свикано в Петроград. Съставът му, меко казано е предизвиквал отвращение у Ленин и неговите съратници от Совнаркома, защото Учредителното събрание е било доминирано от представителите на социалдемократите-меншевики и на социалистите-революционери (есерите).

 

Депутатите от Учредителното събрание се захващат с това, за което то е свикано – да изграждат институционално новата демократична Руска република и естествено отказват да признаят Съветската власт на болшевиките и декретите на Втория Всерусийски конгрес на Съветите. Останали в крайно некомфортно малцинство, болшевиките и левите есери, напускат заседанието на Учредителното събрание. В отговор на унизителното си поражение в пленарната зала, болшевиките разгонват Учредителното събрание в типичния си циничен стил – началникът на караула обявява, че „караулът е изморен” и че депутатите трябва да си ходят по живо – по здраво.

 

Тези събития правят съвсем уместна и актуална за времето си уговорката в декларацията на съвещанието, на което се ражда Закавказкият комисариат, че в случай на невъзможност да се свика Учредителното събрание, Закавказкият комисариат, той ще функционира до свикване на конгрес на депутатите в Учредителното събрание, избрани от Закавазието и Кавказкия фронт. (Мобилизираните в армията войници, също излъчват свои представители в Съветите още по време на Февруарската революция).

 

След като членовете на Учредителното събрание от Закавказието се завръщат в Тифлис и съдбата му става безпощадно ясна и на най-големите оптимисти, на 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима историческото решение за свикване на Закавказкия сейм, който става законодателен орган на все още не разделеното Закавказие.

 

Така се дава ход на втория вариант, разглеждан от Закавказкия комисариат – поради провалянето на Учредителното събрание в общоруски план, се преминава към овластяване на неговите членове, избрани от Закавказието и Кавказкия фронт. За що годе демократично мислещите хора в Закавказието, по това време, депутатите от Учредителното събрание са единствените легитично избрани представители на населението с ясен управленски мандат. Така изпълнителната власт в Тифлис, дава ход на конституиране и на законодателна власт – Закавказкият сейм.

 

Закавказкият сейм и проиграната възможност за създаване на единно и федеративно Закавказие

Първото заседание на Сейма се провежда на 10 (23) февруари 1918 година в Тифлис (Тбилиси).

 

Най-многочислените фракции в Закавказкия сейм се оказват: социалдемократическата фракция (меншевики) с 32 депутати; фракцията, в която са включени мусаватистите и безпартийните депутати мюсюлмани, които са 30 души; фракцията на „Дашнакцутюн” (арменските социалисти – националисти), брояща 27 депутати.

 

Тук е мястото да се поясни, че мюсюлманските, азербайджански партийни фракции в Закавказкия сейм, така както са утвърдени на заседанието на 28 февруари 1918 година, са четири: 1) фракцията на Демократичната партия на федералистите „Мусават” и включените в нея безпартийни, издигнати и избрани в обща листа с „Мусават” от мюсюлманските национални комитети в различни центрове – 30 депутати. 2) „Мюсюлманския социалистически блок” – 7 депутати. 3) „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) – 3 депутати. 4) Социал-демократическа партия (меншевики) „Хюммат” (по-известна като „Гуммет”) – 4 депутати. [3, стр. 11]
Партията „Хюммат” („Гуммет”, в превод – „Енергия”) е самобитна азербайджанска социалдемократическа партия. Създадан е е през 1904 година, като става особено активна след Февруарската революция през 1917 година. През юни 1917 година е избрано ново ръководство на „Хюммат” („Гуммет”) под председателството на Нариман Нариманов. В края на 1918 година в Баку от Тифлис се прехвърлят членовете на партията от меншевишкото крило. С тяхна помощ, партията влиза в парламанта на Азербайджанската република и образува собствена фракция. В периода март – август 1919 година, в Баку съществува единна организация на социалдемократите от „Хюммет” („Гуммат”). След съветизирането на Азербайджан, частта от „гумметистите”, стояща по-близо до болшевиките, Бакинската организация на РКП (б) и организацията „Адалят” се обединяват в Азербайджанска комунистическа партия (болшевики). През 1937 година, „гумметистите” масово са подложени на репресии и преследване.

 

За председател е избран Н. С. Чхеидзе – грузинец, социалдемократ – меншевик.

 

В деня на откриването на Закавказкия сейм, Краевият и Тифлиският комитет на болшевишката партия, организират провокации под формата на протести. Протестите са разгонени от значително превъзхождащите ги сили на Закавказкия комисариат (иначе казано – на останалите партии, повечето от които са ... социалдемократически и социалистически).

 

В съветската историческа книжнина, тези събития бяха постоянно оцветявани с героична и трагическа окраска. Пишеше се, че протестите са били „разстреляни”, а болшевиките от своя страна в отговор „разгърнали масова пропагандистка и агитационна работа, особено сред селяните”. Подобни псевдо исторически заклинания са буквално смешни и жалки, защото до 1920 година, болшевиките буквално не смеят да си покажат носа в Закавказието, с изключение на яростните им усилия да задържат контрола над бакинския нефт. Съветизацията на Азербайджан, Армения и Грузия идва „най-демократично” и с „всенародно одобрение” на щиковете на Червената армия.

 

Болшевиките се опитват да се възползуват от неуредиците около решаването на поземлената реформа и се опитват да се пришият към селските бунтове на част от територията на Абхазия, но това се оказва съвсем мимолетен епизод.

 

Пълен провал преживяват и опитите на болшевиките от Владикавказ, под ръководството на Орджоникидзе и Киров да провокират имитации на селски възстания в Сачхерския и в Чиатурския район.

 

Тежък проблем пред съществуването на Закавказкия сейм се оказва поведението на Отоманската империя. Две седмици, преди Сеймът да бъде свикан, турските войски в нарушение на условията на декемврийското примирие от 1917 година, започват широкомащабно настъпление. За това, създава чудесни условия разпадането на Кавказкия фронт. Силите на султановата армия настъпват на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Те превземат от движение Ерзинджан, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, влизат в Трапезунд (днес – Трабзон).

 

Това обстоятелство се отразява по решителен начин на дневния ред на Закавказкия сейм. Още на първото заседание на Сейма пламват яростни прения по въпроса за независимостта на Закавказието. Трябва да се отбележи, че до този момент, Закавказкият комисариат не е повдигал въпроса за независимостта на Закавкзието. Закавказкият сейм е свикан, на база на аргументи за легитимност, идващи от изборите за общоруското Учредително събране. Но настъплението на отоманската армия поставя нещата в доста по-различна плоскост.

 

За да преговаря с Отоманската дипломация, Закавказкият сейм трябва да изчисти въпроса за собствената му идентичност. Трябва да се изясни въпросът, кого представлява Сеймът. На първото заседание на Сейма, дашнаците предлагат да се обяви, че Закавказието иска да остане в Русия с автономен статут, като бъде разделено на национални кантони. Дашнаците обаче искат също така, Закавказкият сейм да настоява през Отоманската империя за правото на самоопределение на Западна Армения, иначе казано на намиращите се в Източния Анадол „шест арменски провинции в Отоманската империя” (термин влязъл в речника на световната дипломация на Берлинския конгрес). [13]

 

По-друга е била позицията на депутатите – азербайджанци, които смятали, че Закавказието трябва да решава само съдбата си, без менторството на Русия. Те смятали, че с Отоманската империя трябва да се сключи мир, като Закавказието трябва да се откаже от намеса във вътрешните работи на Империята.

 

Грузинските депутати до голяма степен подкрепили азербайджанците. Те смятали, че Закавказието трябва да обяви независимост и да сключи самостоятелно мирен договор с Отоманската империя. Основното им съображение бил простият факт, че закавказките народи нямали военни сили, с които да се противопоставят на настъплението на османлиите. [13]

 

Оказала се в малцинство, арменската фракция продължила да настоява на своето гледище. Останалите фракции решили да прояват дипломатичност и да не нагнетяват до край напрежението. Дискусията по въпроса за независимостта на Закавказието била временно спряна и взимането на решение – отложено. Нямало как обаче да се отложи взимането на решение по въпроса за преговорите за примирие и евентуално за сключване на мир. Последното на практика би означавало сключване на сепаративен мир, какъвто би могъл да сключи само независима държава, а това връщало дебатите пак на предишната конфронтационна плоскост.

 

В крайна сметка, с цената на взаимни компромиси, Закавказкият сейм приел резолюция по въпроса за преговорите с Отоманската империя. Тя включвала следните положения:

 

„В създалите се условия, Сеймът се смята за упълномощен да сключи договор с Турция.
Започвайки преговорите с Турция, Сеймът преследва целта да сключи окончателно примирие.
Мирният договор трябва да се основава на принципа на възстановяване на руско-турските граници от 1914 година, към момента на започването на войната.
Делегацията трябва да се опита да придобие правото за самоопределение за народите на Източна Анатолия, в частност – автономия за арменците в състава на Турция”. [13]

 

Докато фракциите в Закавказкия сейм съгласували позициите си и изглаждали противоречията си, султановата армия завзела Ардахан. На 27 февруари (12 март) 1918 година, започнало отстъплението на арменските войски, които останали единствената сила, която прикривала този участък на Кавказкия фронт. Започнало паническо отстъпление на арменските войски и бежанци и от Ерзерум. С превземането на Ерзерум, Отоманската империя си възвърнала контрола над Западна Армения.

 

Междувременно, на 3 март 1918 година (по нов стил), Съветска Русия подписва с Германия, Австро-Унгария, България и Турция мирния договор от Брест-Литовск. Съгласно клаузите на Брест-Литовския мирен договор и на допълнителното руско-турско съглаашение, Отоманската империя получавала не само територията на Западна Армения в Източни Анадол, но и Батумска, Карска и Ардаханска област, където по тва време има значително грузинско и арменско население. Така се анулират резултатите от Руско-турската война от 1877-1878 година, след която тези области са дадени на Русия с Берлинския договор.

 

С Брест-Литовския договор (член 4), Съветска Русия поема задължението да не се намесва „в новата организация на държавно-правните и международно пра вните отношения в тези окръзи”, да възстанови границата „във вида, в който тя е съществувала преди руско-турската война от 1877-78 година” и да разоръжи и разпусне на своята територия, както и в „окупираните турски провинции” (иначе казано – в Западна Армения в Източния Анадол) всички въоръжени арменски доброволчески части. [21]

 

На фона на вече сключения мирен договор от Брест-Литовск, на Закавказкия сейм се налага да води изключително тежки преговори с Отоманската империя за примирие и евентуално за мир в Трапезунд. Преговорите за мир в Трапезунд, започват на 1 (14) март 1918 година – единадесет дни след подписването на мирния договор в Брест-Литовск. Този договор ще тежи като воденичен камък на врата на делегацията на Закавказкия сеейм в Трапезунд.

 

Междувременно, делегацията на сейма е чакала шест дни започването на преговорите. Закавказкото пратеничество, водено от А. Чхенкели, пристига в Трапезунд на 23 февруари (8 март) 1918 година. Проблемите започват още със слизането от парахода. Един ден делегацията е държана на борда на кораба, с който е пристигнала, без разрешение да слезе на сушата, защото отоманската делегация все още не е пристигнала. Както беше кадзано по-горе, преговорите започват едва след шест дни.

 

Силите на преговорите в Трапезунд са твърде неравни. Делегацията на Отоманската империя е в еуфория от постигнатото в Брест-Литовск. Армията на султана вече е на границите от 1914 година и на закавказците е предявено искане да признаят клаузите на мирния договор от Брест-Литовск.

 

Делегацията на Сейма отхвърля с погнуса възможността да признае Брест-Литовския договор, защото изначално не признава съветската власт и резултатите от Октомврийския преврат. Закавказците се опитват да сключат сепаративен мир с Турция, като си осигурат по-добри условия. В съответствие с резолюцията на Закавказкия сейм, делегацията водена от Чхенкели се опитва да преговаря за връщане на границите към положението от 1914 година и за даване на право насамоопределение на народите от Източния Анадол в рамките на Отоманската империя.

 

Представителите на Султана отхвърлят незабавно всякаква възможност да разискват исканията на Закавказката делегация и това по естествен начин създава напрежение между отделните фракции в Закавказкия сейм. Едната разгараничителна линия между тях е въпросът за това, кои територии би могло да бъдат отстъпени на Отоманската империя в името на подписване на мир.

 

Междувременно, отоманската армия продължава неудържимото си напредване. Това става причина, делегацията на Сейма на преговорите в Трапезунд да стане по-отстъпчива и на 23 март (5 април) 1918 година, А. Чхенкели декларира готовност да търси компромис с отоманската императорска делегация по въпроса за новите граници и за съдбата на арменците от Източния Анадол.

 

Делегацията на Султана обаче вече е набрала скорост и в ултимативен план поставя две искания, от които не възнамерява да отстъпи. Това са искането за признаването на Брест-Литовския мирен договор и въпросът за независимостта на Закавказието. [Петросян] Вторият „ултиматум” всъщност има съвсем логична формална страна – мирни договори се подписват с независими държави, които са субект на международното право, а не с регионални образования с неясен статут.

 

Закавказкият сейм в крайна сметка съобщава на отоманската делегация, че приема тези две условия, но междувременно апетитът на отсрещната страна е нарастнал неимоверно. Командуването на отоманската армия вече планира да пресече границата от 1878 година и да навлезе дълбоко в Закавказието.

 

Закавказкият сейм е в „цугцванг”. Нямайки полезен ход, Сеймът прекъсва преговорите и извиква обратно в Тифлис делегацията си от Трапезунд. Закавказието се оказва в състояние на официална война с Отоманската империя. [27] [3, стр. 8]

 

Ето описанието на тези събития от гледната точка на съвременника им – Р. А. Векилов. (По данни на академик Дж. Б. Гулиев, Рахим-бек Али Ага оглу Векилов е роден през 1897 година и е живял в град Баку на историческата „Персийска улица”. Векилов е виден обществено-политически деятел на Азербайджанската република (1918-1920 гг.), като от 1917 година е член на партията „Мусават” и съответно на мюсюлманската фракция на Закавказкия сейм. От 26 май 1918 година, Р. А. Векилов работи като секретар на Азербайджанския национален съвет в Тифлис. От деня на основаването на първия Азербайджански парламент той е член на мусаватистката фракция. На 14 декември 1919 година, става член на Армено-Азербайджанската конференция от страна на Азербайджанската република. След установяването на съветска власт в Азербайджан, учи във Факултета за Изтока на бакинския Държавен Университет до 1923 година. Според някои източници е бил подложен на тормоз и репресии и през 1934 година се смоубива). [3, стр. 6]

 

„Тази война, както е известно, беше започната поради нежеланието на арменската и грузинската фракция да признаят точката от Брест-Литовския договор, засягаща Закавказието, за отстъпването на Турция на трите санджака – Батум, Ардахан и Карс. Исканията на турците бяха толкова категорични, че закавказката делегация беше поставена в положението да тръгне на коренни отстъпки. Мюсюлманската част от делегацията всячески опипваше почвата и положи всички усилия, че от една страна да не разваля отношенията с грузинците, но едновременно с това да ги убеди да направят отстъпки.

 

А. И. Чхенкели изпрати телеграма в Тифлис, да се отстъпят Карска и Батумска област на турците, с изключение на пристанището Батуми с окръга. Съдържанието на тази телеграма смая арменците, членове на делегацията и тогава те предложиха да се признае Брест-Литовския договор изцяло. Това предложение срещна съчувствие от страна на мюсюлманския сектор на делегацията и от А. И. Чхенкели. За това беше съобщено на турската делегация и изглеждаше, че всичко е готово.

 

Но на следващата сутрин, пристигна телеграма (шифрована) до А. И. Чхенкели с подписите на Н. Н. Жордания, В. Г. Церетели и Н. В. Рамишвили, в която се казваше, че отстъпването на Батум те смятат за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тифлис изискваше незабавното отпътуване от Трапезунд. За да не скъса окончателно с Турция, А. И. Чхенкели предложи по-приемлива форма на съобщението до турската делегация за отпътуването си: „С оглед на получените инструкции от закавказкото правителство, делегазцията е принудена да отпътува обратно”. (При излагането на тези събития, Р. А. Векилов използува доклада на члена на делегацията на преговорите за мир в Трапезунд – Х.-б. Хасмамедов, изнесен пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фракции в сейма. Бел. авт.).

 

След завръщането си в Тифлис, на А. И. Чхенкели се удаде да възобнови мирните преговори в окупирания от турците Батум на 1 април [1918 г.], при горещата поддръжка на мюсюлманския сектор в Сейма, и благодарение на усилилото се поради военните неуспехи, течение сред грузинците и арменците в посока на отваряне на мирни преговори с Турция”. [3, стр. 9]

 

Има достоверни сведения, че докато А. И. Чхенкели убеждава Закавказкия сейм да поднови мирните преговори с Отоманската империя, мюсюлманскат част на закавказката „трапезундска делегация” се опитва да убеди турците, да не стигат до крайности и да бъдат по-отстъпчиви по отношение на грузинските територии. По този въпрос членът на Закавказката делегация в Трапезунд – М.-Г. Гаджинский, говори пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фркции в Сейма малко по-късно – на 1 май 1918 г.

 

Гаджинский разказва:

„Настоящия ми доклад не се отнася за официалната страна на мирните преговори в Трапезунд, тъй като тази страна вече Ви е известна от доклада на А. И. Чхенкели. Искам да Ви обърна внимание само на един въпрос. Този въпрос причини много големи грижи на мюсюлманската секция на делегацията на мирните преговори, а частност на мен лично.

 

Ние съсредоточихме цялото си усилие върху това, Батум да остане за Закавказието; приведохме масадоводи с цел да склоним турците към отстъпки по този въпрос. Сочехме обстоятелството, че ако Батум не [ни] бъде отстъпен, то това ще доведе до големи нежелателни усложнения. Може да пламне война между Закавказието и Турция, както и междунационални разпри вътре в Закавказието.

 

Ние сочехме, че цялата тежест във втория случай (тоест в случая на междунационално клане вътре в Закавказието) ще легне върху Турция. В такъв случай, Турция, като защитница на азербайджанските тюрки и виновница за усложняването на техните взаимоотношения със съседите, ще бъде длъжна да придвижи значителна военна сила в дълбочина на Източното Закавказие и с това да ни спаси от поголовно изтребление.

 

Всичко това, освен другите доводи от икономически и политически характер, беше поставено пред турските делегати, но никак не помогна да ги разубедим. Съображенията и доводите, които ръководеха отоманската делегация, видимо се оказаха по-силни от нашите и те категорично решиха да завземат Батум. Резултатът от това беше, както и очаквахме, прекратяване на трапезундските мирни преговори, обявяването на война и незабавното превземане на град Батум от турските войски.

 

Разбира се, такъв ход на събитията не можеше да се хареса на закавказката делегация, особено на председателя й А. И. Чхенкели, убеден привърженик на споразумяването и мира. Даже напускайки Трапезунд, той не искашеокончателно да скъса с турците и от тази гледна се отнесе одобрително към мето желание, както и на члена на делегацията Ах. Пепинов и на члена на Президиума на Грузинския Национален Съвет Г. Вешапели да останем в Трапезунд.

 

Освен нас, в Трапезунд останаха и делегатите на пранинците от Северен Кавказ: Г. Бамматов, Т. Чермоев и Дебиров.

 

След прекратяването на Трапезундската конференция, важно събитие беше пристигането на Енвер паша в Трапезунд и Батум и нашата среща с него, по време на която ние, желаейки да съхраним вековната дружба на тюрските народи с грузинците и желаейки да удържим грузинците от това враждебно отношение към Турция, към каквото се придържаха арменците, което сочеше и Енвер паша, направихме последен опит що се отнася до Батум, но и този опит не се увенча с успех. Енвер паша, като подчерта неотменимото и приднато от най-демократимното правителство на Русия право на Турция над Батум, посочи искрената вековна дружба на турците и грузинския народ и добави, че трагичния край на безумната арменска политика ще възпре грузинския народ от аналогично отношение към Турция, която желае да гарантира на Грузия всички блага на свободното съществуване и да я направи своя най-надеждна съседка”. [3, стр. 9]

 

Р. А. Векилов разказва през 1919 година, че азербайджанските депутати в Закавказкия сейм е трябвало да бъдат особено деликатни, за да не се разгорят настроения в посока на обединяването на населените с мюсюлмани територии, иначе казано – Азербайджан с Отоманската империя. Когато преговорите в Трапезунд са прекратени на 31 март 1918 година с решението на Сейма и войната е обявена отново, мнозинството от мюсюлманските фракции в Закавказкия сейм излизат със следната резолюция:

 

„Като не поема отговорността за продължаването на войната с Турция и я смята за изпълнена с тежки последдствия за цялата Закавказка Демокрация при създалите се условия на вътрешния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”), като взимат пред вид, че въпросът за продължаването на войната от ръководещите партии е решен в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази отговорна задача и ще предприемат всички мерки за благоприятно приключване на войната”. [3, стр. 8]

 

Р. А. Векилов пише:

„При такова почти неутрално отношение на внушителна част от Закавказкия сейм – мюсюлманският сектор, съгласно приетото от Сейма решение, считано от 31 март [1918 г.] трапезундските преговори бяха прекъснати и войната с Турция беше обявена отново. За отбраната на страната беше организирана извънредна комисия от три лица: министър-председателят (който беше и военен министър) Е. П. Гегечкори, министърът на вътрешните работи Н. В. Рамишвили, министърът на финансите Х. О. Карчикян, като при това във връзка с обявяването на войнта се предполагаше прекъсване на работата на Сейма за две седмици. Това означаваше напълно да се отстранят и съвършено да се игнорират мюсюлманите, и това обстоятелство ги застави да се отнасят по трезва към перспективата на солидарното съществуване”. [3, стр. 8].

 

Междувременно на 1 (14) април 1918 година, турските войски влизат в Батум без бой и пленяват част от грузинските войски, останали в града. Към настъпващите отомански войски се присъединяват мюсюлмани от Аджария и от околностите на град Ахалцих. Грузинските войски отстъпват под натиска на отоманската армия и скоро последната завзема и областта Гурия.

 

В тази много напрегната ситуация, по инциатива на дашнакската фракция на Закавказкия сейм и на Източното бюро на Арменската революционна федерация (”Дашнакцутюн”) е свикано извънредно съвещание в Александропол, което се провежда на 6-8 (19-21) април 1918 година. [6, стр. 307-322] Събранието било повече от многолюдно, като в него взели участи всички арменски членове на Закавказкия сейм и на Закавказкия комисариат (играещ ролята на федерално правителство), членовете на Арменския национален съвет, представителите на политическите партии, губернските комисари от Ереван и Карс, както и неколцина местни арменски национални дейци от Александропол.

 

Съвещнието било председателствувано от председателя на Арменския национален съвет А. Агаронян. [6, стр. 307] Извънредното съвещение изслушало докладите на членовете на Закавказката делегация на мирните преговори с Отоманската империя – А. Хатисян и О. Каджазнуни, за хода на водените до момента преговори в Трапезунд. [6, стр. 310-311]

 

След като съвещанието получило нужната информация от първа ръка за хода на мирните преговори, бил поставен ключовият въпрос за искането на Отоманската империя за безусловно приемане на клаузите на Брест-Литовския мирен договор.

 

На съвещанието били изложени две напълно противоположни позиции по този въпрос. Част от участниците смятали, че арменците няма къде да се дяват и трябва да приемат Брест-Литовския мирен договор, защото той няма никаква алтерантива. Другата част от изказалите се на извънредното съвещание се застъпвали за това щото войната със Султана да продължи на всяка цена и в никакъв случай да не се приемат условията на Брест-Литовския мирен договор.
Първата теза за безалтернативността на мира от Брест-Литовск се защитавала от О. Каджазнуни, А. Хатисян, М. Пападжанян (известен и като Пападжанов). О. Каджазнуни представил в писмена форма мотивировка на тезата си, че Брест-Литовския мирен договор е най-малкото зло за арменците. Той бил убеден и в това, че Отоманската империя никога няма да отстъпи от искането си за признаване на мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. [27] (Интересен факт е, че писменото изложение на О. Каджазнуни е било представено на съвещанието на руски език).

 

Според О. Каджазнуни, след като е било ясно, че Отоманската империя няма как да се откаже от много благоприятните за нея клаузи на Брест-Литовския договор, следвало заключението, че „ ... следователно непризнаването на договора означава да й се обяви война [на Отоманската империя] или по-точно, продължаване на войната, фактическо продължаване от наша страна. Ние нямаме нужните сили и не можем да воюваме с турците”. [24]

 

В защита на гледната точка на О. Каджазнуни се изказал и бившият член на ОЗАКОМ Микаел Ованесович Пападжанян (Михаил Иванович Пападжанов). В речта си той застъпил гледището, че във войната с Отоманската империя, арменците не трябва да свързват никакви свои надежди с грузинците и че последните просто няма да воюват. След това, Пападжанян направил разбор на лошото състояние на арменските части на фронта и призовал извънредното съвещание да приеме Брест-Литовския договор. От трибуната той заявил: „Ако бях уверен, че Карс ще издържи още два месеца, бих говорил по друг начин. Но като не можем да издържим, трябва да отстъпим на добра цена”. [6, стр. 321]

 

На 7-ми (20-ти) април 1918 година, по време на третото заседание на извънредното съвещание, било прочетено пред всички писменото мнение на члена на Закавказкия комисариат Х. О. Карчикян, който бил останал в Тифлис и не могъл лично да пледира пред извънредното съвещание в Александропол. Позицията на Х. О. Карчикян била радикално противоположна на тезата на О. Каджазнуни, М. Пападжанян и А. Хатисян.

 

Х. О. Карчикян се обръща към извънредното съвещание с думите:

„Ние ще извършим най-страшна и съдбоносна историческа грешка, ако приемем Бресткия договр и с това прекратим войната”. Според него, това нямало да даде гаранции за Закавказието, че няма да последва турско нахлуване и щяло да стане причина за изтребването на арменския и грузинския народ [25]

 

Х. О. Карчикян е бил и крайно скептичен към твърдението, че сключването на мирен договор със Султана би помогнало на Закавказкия комисариат и в частност на арменците, да спечелят време и да укрепят състоянието на армията си. Той прави крайно песимистичната прогноза, че в случай на предаване на крепостта Карс на отоманските войски, народът и армията ще бъдат толкова деморализирани, чу „нито един войник няма да остане под оръжие”. [25]

 

Също така, Х. О. Карчикян настоява, арменците да не се отнасят с толкова дълбок скепсис към грузинците и към техните въоръжени отряди. Според него, гузинците са имали качествата да са добри съратници на арменците. В крайна сметка, рекапитулацията на събитията показва, че Х. О. Карчикян прогнозира със значителна точност поведението на отоманските войски, но се заблуждава по отношение на готовността на грузинците да се бият заедно с арменците срещу настъпващите турци. [27]

 

В крайна сметка, Х. О. Карчикян изплюва камъчето и заявява, че Русия няма да се помири със загубата на Закавказието. В геополитическата си прогноза той добавя, че дори и Съветска Русия да не смята да се връща в кавказките планини, „и окончателно се примири с мисълта за отделянето на Закавказието, с това няма да се примирят арменците, които винаги ще усещат надвисналия над главите им меч на местните тюрки и на Турция и обръщайки погледите си на север, ще търсят повод, за да върнат Русия, която да ги освободи. ... Ако пък Русия действително се опита да влезе [в Закавказието], естествено, християнските народи на Кавказ няма да излязат да й се съпротивляват с оръжие”. [25]

 

Вижда се, че въпросният член на Закавказкия комисариат, съвсем не е сред привържениците на независимостта на народите на Закавказието, изпитва откровено предубеждение към азербайджанците, стигащо до расизъм и на практика е изцяло отдаден на идеята за „наразривната свързаност” на арменците с Русия, била тя царска или съветска. Този феномен не ни е напуснал и до ден днешен.

 

Иначе, аналитичните способности на Карчикян не могат да бъдат отречение. В меморандума си до извънредното съвещание, той разглежда три възможни сценария, които биха могли да се разиграят след приемането на Брест-Литовския мирен договор. Първият вариант според него е, Отоманската империя да продължи настъплението си без да отдава никакво значение на мирния договор и да заеме цялото Закавказие. Вторият вариант е Империята на Султана да спре на установените граници, след което да застави Закавказието да обяви независимост, а след това да го включи ако не „де юре”, то „де факто” в състава си. Тетият вариант е Отоманската империя да завладее региона, дори и арменцитеда се откажат от провъзгласяване на независимостта си и останат в състава на Русия. [25]

 

Според Карчикян, независимостта на Закавказието по онова време е била все още приемлива за „кавказките татари”, както той нарича азербайджанците, но третият сценарий, но третият сценарий ще стане неизбежен, веднага след като се постави на дневен ред въпроса за оставането в състава на Русия. Тогава, те (азербайджанците) ще предприемат всички възможни мерки, за да „поканят Турция” в Кавказ и да се обединят с родствената им държава.

 

В заключение, Х. О. Карчикян стига дословно до следния извод:

„Аз намирам, че за нас прекратяването на войната е равно на самоубийство. А нашите безкрайни колебания и агитацията на разнообразни обществени групировки и органи в полза на Бресткия мирен договор в огромна степен отслабват силата на нашата съпротива, внушават неувереност на тези, които воюват и довеждат тила до дезорганизация. Необходимо е решително да се определи и да се покаже, че войната ще бъде продължена и че това не е безнадеждна война, която ни води към сигурно поражение”. [25]

 

Независимо от полярните пледоарии по време на извънредното заседание, в крайна сметка на последното – пето заседание на Александрополското извънредно съвещание, с подавляващо мнозинство се стига до решението да се отхвърли Брест-Литовският мирен договор, да се продължи войната и да се усилят арменските въоръжени сили и арменската самоотбрана.

 

За голямо съжаление на заседавалите пет дни участници в извънредното съвещание, на същия ден, на който било взето решението за отхвърляне на признаването на Брест-Литовския договор, от Тифлис пристигнала телеграма, с която се съобщавало, че Грузинският национален съвет е решил да обяви независимост. [6, стр. 331] Азербайджанските участници в Закавказкия комисариат направили последно отчаяно усилие да запазят единството на Закаказието, като настояли да се признае Брест-Литовския мирен договор и да се сключи мир с Отоманската империя. [5, стр. 10] В противен случай, азербайджанците са щели да бъдат принудени да последват примера на грузинците, въпреки нежеланието им.

 

Тези събития обърнали надолу с главата решенията на извънредното съвещание в Александропол. Участниците в съвещанието, най-вече арменските депутати в Закавказкия сейм побързали да се върнат в Тифлис, „където за арменците възникнала изключително деликатна ситуация – или те е трябвало да се съгласят с претенциите на турците и с исканията на грузинците и да се откажат не само от турска Армения, но и от цялата Карска губерния, даже без да получат гаранции за по-нататъшната си безопасност или да отхвърлят турския ултиматум и тогава грузинците и турците да сключат сепаративен мирен договор, Закавказкият съюз да изчезне и арменския народ да остане самотен, отрязан от целия свят и обкръжен от врагове ... ” [5, стр. 10]

 

Възобновеното настъпление на отоманските войски и падането на Батум, създават изключително сложна ситуация в Закавказието, а напрежението расте. Във възникналата ситуация Закавказкият сейм взима решение да възобнови прекъснатите преговори с Отоманската империя и да сключи с нея мир. Необходимо условие за това – и формално и същностно е било обявяването на независимостта на Закавказието, което пък означавало еднозначно отделяне от Съветска Русия.

 

При тези условия, мирните преговори са възобновени в Батум. Успоредно с това е образувана комисия по разработка на конституцията на Закавказието. Тя е трябвало да стъпи на федеративни и конфедеративни начала. Тази комисия не успява да завръши работата си, поради стремителния ход на събитията и разпадането на единството на Закавказието. Но до тогава е оставало още малко време и настъпват още знакови събития.

 

Депутатите в Сейма от Азербайджан се оказват по думите на Векилов „между две гранитни скали: съъзнанието за дълга им, като членове на обща федеративна държава и протовополжните искания на народа, който ги е избрал. Независимо от опасните последствия, депутатите-мюсюлмани в решителен и тежък час за общото отечество, в момента на обявяване на война на Турция, изхождайки от общодържавни съображения, излязоха с приведената по-горе резолюция на солидарност по въпроса за отношението към войната.

 

В отговор на това, както е известно, беше създадена извънредна комисия от трима души, където мюсюлманите бяха напълно изолирани. Такива взаимни изпитания се правиха не веднъж. Мюсюлманите изпитаха своите съседи по бакинския въпрос.

 

Равнодушното отношение на грузинците към превземането на Баку – този извор на живот за закавказките тюрки и провокационната дейност на арменската партия „Дашнакцутюн” в бакинските събития все повече подронваха доверчивото отношение на мюсюлманите към тях. Поведението и на двата съседа се обсъждаше на съвместно заседание на всички мюсюлмански сеймови фракции.

 

В резултат на това събрание беше решено: да се проведе разговор с председателя на трапезундската делегация А. И. Чхенкели за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта да се обяви независимостта на Закавказието; да се доведе до знанието на всички отговорни партии неотменимото желание на всички мюсюлмански фракции на сейма да се обяви независимостта на Закавказието; да започне обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Азербайджан”. [3, стр. 10]

 

Така се стига до заседанието на Закавказкия сейм, състояло се на 9 (22) април 1918 година. На него след бурни прения и при се взима историческото решение, Закавказието да бъде обявено за „независима, демократична и федеративна република”. [3, стр. 10]

 

Според Р. А. Векилов, най-остри са дебатите между лидера на партията „Мусават” – Мамед Емин Ага оглу Расулзаде от една страна и левите социалисти-революционери (левите есери) и конституционните демократи (кадетите) от друга. Според Векилов, решението за провъзгласяване на независимостта на Закавказието е взето при почти мълчаливото съгласие на партията „Дашнакцутюн” и при силната поддръжка на останалите партии. [3, стр. 10]

 

Ако от „Дашнакцутюн” запазват хладнокръвие, то някои от левите есери реагират остро. Есерът Л. Туманов се обраща към грузинските меншевики с думите:

„Аз говоря от името на тази част от фракцията на социалистите-революционери, която енергично възразява срещу провъзгласяването на независимостта на Закавказието в сегашния момент. Нека не Ви изглежда странно, такова изявление от устата на представител на партия, на знамената на която винаги са били изписани светите думи за самоопределението на народите ...

 

Ние възразяваме поради съображения относно целесъобразността. Тук представителят на комисията по въпроса за независимостта на Закавказието заяви за това, едва ли не народите на Закавказието винаги са се стремили към независимост и сега осъществяват отдавнашна своя мечта. Но, граждани, членове на Сейма, ние знаем, че народите на Закавказието имаха възможността в течение на година да обявят за своята независимост, за своите възгледи, за своите идеали, за своята самостоятелност и нито един народ не постави въпроса за пълното отделяне от Русия.

 

Ако тази идея за отделяне, за независимост е възникнала сега, то трябва честно да се признае, че тя сега произлиза от турските империалисти. ... Ако сега се поставя въпроса за това, че ужким провъзгласяването на независимостта е следствие на волеизявлението на народите на Закавказието, то аз Ви питам – защо не прибегнахте до помощта на референдум? ... Независимост, провъзгласена в такава обстановка, в каквато се намира в момента Закавказието е преход към пълно робство на Турция.

 

Ние сме уверени, че това явление е предизвикано от неправилната оценка на момента; то е извикано от желанието някак си да се постигне мир с Турция”. [13, Първа сесия, стр. 16]

 

От своя страна, кадетът Семьонов, предупреждавайки за отрицателните според него външно политически последствия от акта на обявяване на независимостта, заявява:

„Като обявите своята независимост, вие ще влезете в турската ориентация, като по неволя ставате част от Турция или васална или протекторат. Като отделите Заквказието, вие ще отидете по-нататък, на Вас ще ви се наложи да отделяте източното Закавказие, Азербайджан, Грузия от Закавказието, а там, може би ще делите Грузия на части: на Имеретия, Карталия – ще се върнете към това, което е било след ХІІ-ия век”. [13, Първа сесия, стр. 30]

 

От своя страна, грузинската делегация, въпреки възраженията и аргументите от типа на изложените от Л. Туманов, твърдо смята, че скъсването със Съветска Русия и провъзгласяването на независимостта са най-реалната възможност за постигане на споразумение с Отоманската империя по въпроса за мира.

 

На същото заседание е приета оставката на председателя на Закавказкия комисариат Е. П. Гегечкори. Новият председател е познатият ни А. И. Чхенкели, който до този момент е водил преговорите в Трапезунд.

 

Новосформираният Закавказки комисариат, нарежда на закавказките войски, отбраняващи Карс, които са с почти изцяло арменски личен състав, да сключат примирие с настъпващите отомански войски. Командуващият арменския корпус генерал Назарбеков, заповядва на командира на 2-ра дивизия – полковник Силиков и на коменданта на крепостта Карс – генерал Деев, да спрат военните действия и да започнат преговори за прокарване на демаркационна линия.

 

На искането на арменската страна за прекратяване на огъня, турският командуващ поисква арменските войски да се отдалечат на знечително разстояние от крепостта и да дадат възможност на отомонските войски да влязат безпрепятственов града. Арменските войски получават от Тифлис заповед незабавно да прекратят военните действия и да приемат условията на турската страна. На 12 (25) април 1918 година, арменските войски напускат Карс, заедно с няколко хилядно цивилно нселение. Вечерта в Карс влизат турските войски. Независимо, че Закавказкият комисариат е изпълнил всички изисквания на отоманската страна, турците продължили настъплението в посока към Александропол, накъдето отстъпили и арменските части.

 

Турското настъпление предизвиква истинска паника сред болшевиките в Баку. На 23 май 1918 година, Степан Шаумян изпраща до Ленин телеграма, която цитира изцяло телеграмата на члена на Закавказкия комисариат – Карчикян от Тифлис, относно турското напредване към Александропол. Към текста на телеграмата на Карчикян той изпраща и коментар от който струи паника:

 

„Днес, 20 май, получихме от Тифлис следната радиограма: „На 13 май Турция предяви в Батум искане да се пропускат турските войски по железопътната линия Александропол – Джулфа в Персия, като се мотивират с това, че англичаните напират от към Мосул и че на турците им е необходимо в най-кратък срок да заеме Персия. Своето искане Турция поддържа със сила. На 15-ти сутринта са започнали да обстрелват Александропол. Нашите войски са били изненадани и не могат да спрат настъплението [на турците] и на 16-ти са предали Александропол. На 17-ти турците са поискали да им се осигури свободен достъп до Джулфа, като обещават да не закачат населението. В противен случай заплашват да си пробият път със сила. Имайки пред вид, че отстъплението от Александропол, както и че в случай на съпротива, цялото население на Сурмалински и Ечмиадзински уезд ще бъде подложено на ужасни бедствия, ние бяхме принудени да се съгласим с исканията на турците. Населението на Александрополски уезд избяга цялото и се струпа в района на Бамбак [и] Лори, както и населението на Сурмалински уезд. Днес получихме сведения, че населението на Ахалкалакският уезд се е вдигнало и се насочва в посока на Цалки. Делегацията в Батум отправи протест по повод на ултиматума, но по съвета на други, не направи от това Казус-Бели [и] реши да продължи преговорите. Карчикян”.

 

Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение. Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян”. [9, докумнт № 9]

 

Изглежда Шаумян е нямал никаква вяра на мирния договор от Брест-Литовск, с който Съветска Русия и Отоманската империя са сключили мир. Теоретически той не би трябвало да се притеснява, че отоманските войски ще нападнат Апшеронския полуостров, където управляват приятелите на младотурските управници. Но очевидно той е имал лошо предчувствие или пък просто го е измъчвал силен страх, че може да му бъде представена сметката за мартенското клане на мюсюлманиското азербайджанско население в Баку.

 

Развоят на военните действия и на подготовката на мирните преговори, предизвикал резки протести от страна на Арменския национален съвет. Предаването на Карс станало причина и за подаването на оставкте на арменските представители в Закавказкия комисриат. Независимо от това, Чхенкели останал на поста си и успял да даде ход на новите мирни преговори с Турция.

 

Новата мирна конференция започнала на 28 април (11 май) 1918 година в Батум. Забележителен е фактът, че на тези преговори вече има и германски представители, които учавствуват като посредници. [20, стр. 23] Много скоро ще се разбере, че Отоманската империя вече не се разпорежда еднолично със съдбата на Закавказието.

 

Преговорите, които се водили в Батуми от 11-ти до 26 май по нов стил, предизвикали нови разминавания между представителите на Грузия, Армения и Азербайджан в Закавказкия сейм и между съответните национални съвет. Отоманската империя вече не се задоволявала с резултатите от Брест-Литовския договор. От Закавказието се иска да отстъпи на Отоманската империя две трети от територията на Ериванска (Еревнаска) губерния, Ахалцихския и Ахалкалакския уезд от Тифлиска губерния, както и контролът над Закавказката железопътна линия.

 

При това положение, Националният съвет на Грузия решава „да се спасява поединично”. Задействуван е планът за спасение чрез германски протекторат. Грузинските дейци знаят, че германците имат стари интереси в Тифлиска губерния.

 

Вероятно те са имали и достоверна информация, че германците са закрепили този си интерес договорно, чрез секретно споразумение с Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието, което закрепва „правата” на Германия върху грузинските територии. Според някои източници, секретното споразумение между Германия и Отоманската империя за разделяне на сферите на влияние в Закавказието е подписано на 27 април 1918 година, когато германците виждат напредъка на турското военно настъпление. [28, стр.38]

 

Грузинците се обръщат към германското командуване за помощ и то с удоволствие откликва на тяхната молба. От германска страна дават на грузинците съвет незабавно да се конституират като субект на международното право и да обявят независимостта на Грузия, след което да поискат официално германската закрила.

 

Изпълнителният комитет на Националния съвет на Грузия приема предложения от германците алгоритъм за спасяване от турското нашествие. На 14 май 1918 година, грузинската молба за помощ е изпратена на правителството на Гермния. В нея се казва:

 

„1) Грузинският национален съвет изразява желание и молба, Германия всемерно да помогне за колкото е възможно безболезненото решаване на международния и политико-държавния въпрос на Грузия.
2) Моли генерал фон Лосов да предприеме съответните мерки, така че германските войски да продължат своя път към Северен Кавказ и да се приближат до границите на Грузия толкова, че с тях да може да се установи контакт и Грузия да бъде обезпечена срещу външни опасности.
3) Моли генерал фон Лосов, докато това бъде направено, да остави в Грузия германските пленници и офицери и да им възложи военната организация, така че грузинсото правителство да има възможността да използува тези войски за установяване на вътрешен ред и борба с анархията”. [2, стр. 264]

 

Официалното обръщение на Грузия за помощ към Германия, дало на последната пълното основание да стъпи на Кавказ не като неканен гост или окупатор, а напълно легитимно, в качеството на покровител на нация изпаднала в беда.

 

Освен това, грузинският демарш позволил на Германия по думите на фелдмаршал Е. Лудендорф без турска намеса или съдействие „да се добере до кавказките суровини и да придобие влияние върху експлоатацията на железопътната линия, минаваща през Тифлис. Поради това аз ходатайствувах пред имперския канцлер за удовлетворяване на желанията [на грузинците]”. [18, стр. 182] Или както се казва в известния анекдот, „бракът по сметка може да е щастлив ако сметката е направена правилно и от двете страни”...

 

За последен път, изпълнителният комитет на Нацоналния съвет на Грузия претегля всички „за” и „против” едностранното обявяване на независимостта на страната на свое заседание на 24-25 май 1918 година. Националният съвет е председателствуван от стария социалдемократ-меншевик Ной Жордания. Изслушани са още веднъж сведенията (телеграми и писмо), изпратени от А. Чхенкели за сложната ситуация, в която са изпаднали мирните преговори с Отоманската империя. Самият Чхенкели оценява положението като много застрашително и настоява в писмото си за колкото се може по-скоро обявяване на независимостта на Грузия. [20, стр. 25]

 

Препоръките на Чхенкели са взети пред вид и предложението му е прието. В този момент се знае, че едностранното обявяване на независимостта на Грузия ще доведе до незабавното саморазпускане на Закавказкия сейм. От друга страна в Сейма вече са наясно с маневрите на грузинците. Националният съвет на Грузия взима решение Актът за независимостта на Грузия да бъде обявен незабавно след саморазпускането на Закавказкия сейм. [20, стр. 25]

 

На 13 (26) май 1918 година, в три часа след обед, закавказкият сейм обявява саморазпускането си. В решението за саморазпускането е записано:

„Поради това, че по въпроса за войната и мира се установиха коренни разминавания между народите, създали Закавказката независима република и поради което стана невъзможно действието на една авторитетна власт, която да говори от името на Закавказието, Сеймът констатира факта на разпадането на Закавказието и снема пълномощията си”. [13] [20, стр. 25]

 

На същия ден, Грузия едностранно обявява независимост, като оставя Армения и Азербайджан сами да се оправят в новата ситуация. Националният съвет на Грузия е преименуван на Парламент на Грузия. На 25 май 1918 година, германските войски започват да дебаркират – първо в Поти, а след това и в Батум. На единното Закавказие е сложена точка.

 

На 27 май 1918 година, членовете на мюсюлманските партийни фракции от Закавказкия сейм провеждат съвместно заседание и се обявяват за Временен Национален съвет на Азербайджан. Те взимат решение да провъзгласят независимостта на Азербайджан. За председател на Временния Национален съвет на Азербайджан е избран Мамед Емин Расулзаде.

 

На 28 май 1918 година (по нов стил) Временния Национален съвет на Азербайджан обявява независимостта и създаването на Азербайджанската демократична република.

За обстоятелствата по обявяването на азербайджанската независимост, за драмата на войната между АДР и болшевиките в Баку и за дваадесеттте и три месеца, през които АДР успява да просъществува във водовъртежа от интереси, предизвикан от намесата на всички възможни велики сили, ще можете да прочетете в следващите текстове от поредицата. (Продължението следва)

 

Използувана литература:

[1] Алиева Севиндж, Азербайджан и народы Северного Кавказа (ХVІІІ . начало ХХІ вв.), Изд.: “Şərq-Qərb”, Баку, 2010 г., http://elibrary.bsu.az/books_460/N_421.pdf

[2] Борьба за победу Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1958 г.

[3] Векилов Рахим-бек Али Ага оглу, История возникновения Азербайджанской республики, Под ред. Акад. Дж. Б. Гулиева, Изд.: „Элм”, Баку, 1998 г., http://elibrary.bsu.az/yenii/ebookspdf/istoriya_vozniknovanie.pdf Текстът представлява препубликация на очерк на Рахим-бек Али Ага оглу Векилов, активен участник в работата на Закавказкия сейм и в обявяването на независимостта на Азербайджан, публикуван в „Адрес-календарь Азербайджанской Республики на 1920 год (Баку, 1919)”. Очеркът е публикуван на руски език във вестник „Азербайджан” на 28 май 1919 г.

[4] Волхонский М. А., Первая русская революция и восстановление Наместничества на Кавказе, Кавказский сборник, т. 3 (35), М., 2006 г.

[5] Врацян С., Независима и обединена Армения (контур), Ереван, 1920 г., стр. 10 (на арменски език), цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[6] Всеарменското съвещание (1912-1920). Сборник документи и материали, Ереван, 2004, стр. 307-322, (на арменски език), Цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[7] Гасанлы Джамиль, Русская революция и Азербайджан: Трудный путь к независимости (1917-1920), М., Изд.: „Флинта”, 2011 г., http://ocaqmsk.ru/wp-content/uploads/2017/03/Dzh.-Gasanly-Russkaya-revolyutsiya-i-Azerbajdzhan.pdf

[8] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, „Свободен народ онлайн”, 30 март 2018 г., 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[9] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея - кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна” – Част първа, „Свободен народ онлайн”, 19 май 2018 г., 23:39, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[10] Дмитрий Дмитриевич Донской (1881 – 1936), Мемориальный музей „Следственная тюрьма НКВД”, Томский областной краеведческий музей имени „М. Б. Шатилова”, http://nkvd.tomsk.ru/researches/passional/donskoj-dmitrij-dmitrievich/

[11] Еще раз о кавказских автономиях, Новое время, 1 апреля 1917 года, https://www.kommersant.ru/doc/757015

[12] Жвания Г., Большевики и победа Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1981 г., стр. 140.

[13] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Тифлис, 1918 г.

[14] Из истории иностранной интервенции в Армении. Документы, Ереван, 1970 г., стр. 5-11

[15] Кобахидзе, Елена Исааковна (сост.), Между централизмом и регионализмом: административные преобразования на Центральном Кавкзе в 70-х гг. ХІХ – начале ХХ века, Сборник документов, Федеральное государственное бюджетное учреждение науки Северо-Осетинский институт гуманитарных и социальных исследований имени В. И. Абаева Владикавказского научного центра Российской академии наук и Правительства РСО-А, Владикавказ, 2014 г.

[16] Колосовская, Татьяна Александровна, Российские военные в интеллектуальном освоении Северного Кавказа ХVІІІ – начала ХХ века, Федеральное государственное автономное учреждение высшего образования, „Северо-Кавказский Федеральный Университет”, Специальность 07.00.02 – Отечественная история, диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, Ставрополь, 2017 г.

[17] Корнштейн Е. Н., Провал немеко-турецкой оккупации в Закавказье в 1918 году, Диссертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук, Тбилиси, 1952 г., Цит. по: Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательство „Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г.

[18] Людендорф Э., Мои воспоминания о войне 1914 – 1918 гг., М., 1924 г.

[19] Малахов, Дмитрий Александрович, Наместничество как фактор внутренней и внешней политики России на Северном Кавказе в ХVІІІ – начале ХХ века, тема диссертации по ВАК 07.00.02, диссертация на соискание ученной степени „кандидат историческихнаук”, Ставрополь, 2011, http://www.dissercat.com/content/namestnichestvo-kak-faktor-vnutrennei-i-vneshnei-politiki-rossii-na-severnom-kavkaze-v-xviii

[20] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[21] Мирный договор между Германией, Австро-Венгрией, Болгарией и Турцией с одной стороны и Россией с другой, Российский государственный архив социально-политической истории, ф. 670, оп. 1, д. 5; Фотокопие е публикувано тук: http://diletant.media/articles/28663066/

[22] Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138, https://cyberleninka.ru/article/v/k-voprosu-o-politicheskoy-situatsii-v-zakavkazie-na-zaklyuchitelnom-etape-pervoy-mirovoy-voyny-1

[23] Муханов, Вадим М., Кавказ в революционную пору ... К истории Закавказья в 1917-м – первой половине 1918 г., М., Изд.: ИА REGNUM, 2017 г., http://apsnyteka.org/file/Mukhanov_V_Kavkaz_v_revolyutsionnuyu_poru_2017.pdf

[24] Национален архив на Армения, НАА, ф. 200, оп. 1, д. 21, л. 115, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[25] Национален архив на Армения, НАА, ф. 222, сп. 1, д. 122, л. 1-4, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[26] Новицкий Игорь Яковлевич, Управление этнополитикой Северного Кавказа, Краснодар, 2011 г., http://samlib.ru/n/nowickij_i_j/managmentcaucasusnovitskiy.shtml

[27] Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г., http://ysu.am/files/gegham-petrosyan.pdf

[28] Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательст„Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г., http://old.genocide.ru/lib/pipia/contents.htm

[29] Рид Джон, 10 дней, которые потрясли мир, М., 1958, стр. 115.

[30] Тамазов Муслим Султанович, Ибрагим Станиславович Пазов, Германия и образование независимой Грузии в 1918 году, Научный диалог, № 4 (52), 2016, стр. 229 – 240, http://nauka-dialog.ru/assets/userfiles/1016/229-240_Tamazov_ND_2016_4(52).pdf

[31] Тарасов Станислав Н.; Михаил Волхонский, Вадим Муханов, По следам Азербайджанской демократической республики, Русский сборник. Исследования по истории России, Том VІІІ, Редакторы – составители О. Р. Айрапетов, Мирослав Йованович, М. А. Колов, Брюс Менинг, Пол Чейсти; Издатель – Модест Колеров, М., Изд.: ООО „Регнум”, 2010 г., стр. 472-478, http://www.ergojournal.ru/wp-content/uploads/2016/02/book30.pdf

[32] Телеграмма президиума Краевого Совета от 28 декабря 1917 г., Вестник „кавказский рабочий”, № 230, 28 декабря 1917., Цит по: Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138.

[33] Тишков, В. А. (ред.), Российский Кавказ. Книга для политиков, М., ФГНУ „Росинформагротех”, 2007 г., http://xn----8sbnatxcctbeddbtj9c2e.xn--p1ai/files/doc-files/2016/08/rossiyskiy_kavkaz._kniga_dlya_politikov_pod_red._v._a._tishkova._-_m._fgnu_rosinformagroteh_2007.pdf

[34] Токаржевский Е. А., Из истории иностранной интервенции и Гражданской войны в Азербайджане, Баку, 1957 г., стр. 19

[35] Третий созыв Государственной Думы. Портреты. Биографии. Автографы, Изд.: Н. Ольшанский, 15 марта 1910 г., https://dlib.rsl.ru/viewer/01004165846#?page=5

[36] Тумаков Н. Н., Первая русская революция и восстановление наместничества на Кавказе, Вестник Рязанского государственного университета имени С. А. Есенина, № 2, 2010 г., стр. 29 - 38

[37] Jones Stephen F., Georgian social democracy in 1917, In: Rugovin Frankel Edith, Jonathan Frankel, Baruch Knei-Paz (eds.), Revolution in Russia: reassessments of 1917, Cambridge, New York, Cambridge University Press, 1992, p. 254

Публикувана в Гледища

В настоящето приложение са представени изцяло 30 (тридесет документа), пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „мартенски събития“ от 1918 година и последвалите събития до 2 юли 1918 г. Това са всички налични документи от кореспонденцията между Владимир Илич Ленин и Степан Шаумян в този период, които са изключително показателни за случилото се.

 

Разбира се, те представляват изключително интересен исторически извор и изискват много задълбочен анализ, какъвто тук не е възможно да се направи, поради липсата на място. Особено внимание заслужават документи № 5 и № 8, които хвърлят обилна светлина върху отношението на болшевишкото ръководство към клането в Баку, станало през март – април 1918 г. (Подробности за тези драматични събития виж в: Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html ).

 

В тези два документа сe виждат последователно и откровените признания на Степан Шаумян за мотивите на погрома и използуваните средства и възторжената оценка на В. И. Ленин за станалото. Преводът на документите е направен изцяло от доц. д-р Теодор Дечев.

 

Имаме намерение да публикуваме и останалата част от документите от преписката и кореспонденцията между Ленин и Шаумян, поради изключителната й значимост за осмислянето на мотивите на участниците в тези драматични събития, както и за да се даде допълнителна възможност на други изследователи свободно да се възползуват от тях. Преводачът изказва съжаление, че ограниченото място не позволява текстовете да бъдат снабдени със съответния апарат, коментари и пояснителни бележки, които биха направили публикуването на кореспонденцията между Ленин и Шаумян още по-удобна и полезна за други изследователи. Това обезателно ще бъде направено в една бъдеща пълна публикация на цялата кореспонденция на двамата болшевишки лидери, носещи най-голямата отговорност за съдбата на Закавказието през 1917 - 1918 г.

 

Преводът е направен при пълно запазване на пунктуацията на Ленин и Шаумян. Показателно и при двамата е използуването на главни букви – къде ги поставят и къде не. Като основен източник е използувано арменското издание на кореспонденцията – „В. И. Ленин и С. Г. Шаумян. Переписка”, составитель Х. А. Барсегян, Изд.: Айастан, Ереван, 1980 г., което по-долу ще бъде отбелязвано с абревиатурата ЛВИСШП. Посочени са и всички източници, които са използувани при публикуването на въпросните документи в ЛВИСШП. Изключение прави документ № 5, който е приведен изцяло по фотокопие от препис.

 

Трябва да се има пред вид, че имената и абревиатурите на архивите, където се съхраняват публикуваните документи са дадени според названията им през 1980 година. Днес повечето от споменатите архивохранилища са интегрирани в Государственный архив Русской федерации (http://statearchive.ru/), но дадените сигнатури със сигурност могат да бъдат използувани, в случай, че някой изследовател успее да получи достъп до тях.

Документ № 1

ДО В. И. ЛЕНИН
7 (20) октомври 1917 г.

Първият конгрес на кавказките организации на социал-демократите-болшевики, завършвайки своята работа, изпраща горещ поздрав на славния вожд на руската революция, най-добрия представител на ІІІ Интернационал, възможно най-енергичния борец за световна пролетарска революция – другаря Ленин.

Заедно с това, конгресът изразява своето негодувание срещу Временното правителство, възглавявано от Керенски, кощунствено наричащо се „революционно правителство”, което си позволява така гнусно да клевети и да преследва революционния пролетариат на Петербург и неговите вождове, както не си е позволявало царското правителство. Клеветата и провокацията на Столипин по адрес на членовете на ІІ Държавна дума начело с Церетели, бяха нищо в сравнение с тези подли клевети и провокации които бяха насочени при „попустительстве” и поддръжката от страна на същия този Церетели и министрите – „социалисти” срещу Ленин и другите болшевики, някои от които и до сега страдат в тъмниците, а други както др. Ленин, бяха принудени да преминат в нелегалност в ужким „свободна” Русия.

Конгресът изразява твърдата си увереност, че в близко бъдеще работническата класа на Русия и революционното селячество със своята нова революция ще отхвърлят игото на милюковците и на техните лакеи – керенците – и ще създадат възможност и за др. Ленин да излезе от нелегалност и открито да заеме своя пост на вожд на нашата партия, на вожд на Великата руска революция.

ЛВИСШП, стр. 110.
Поместено по публикацията във вестник „Бакинский рабочий”, № 68, 20 октомври 1917 г.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 54 – 55.

Документ № 2

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
23 ноември 1917 г.

Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става.
Ст. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 111.
Поместено по публикацията във вестник „Брдзола” („Борба”), № 51, 9 декември 1917 г.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т.2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, стр. 152.


Документ № 3

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
25 ноември 1917 г.

Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкорн, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.

Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт...
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 112.
Поместено по публикацията в „Известия Совета рабочих и солдатских депутатов гор. Тифлиса”, № 206, 8 декември 1917
Виж също: Вестник „Брдзола”, Тифлис, 9 декември 1917 (на грузински език).


Документ № 4

ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ

Уважаеми другари !

Настоящето писмо с доклад към него ви носи др. Бойцов, един от най-приличните моряци в нашата флотилия. Той пътува от името на Центрокаспия с молба, между другото, да се отпуснат миноносци за Каспийско море. Не знам, кога и как са решили това, да проверя нямах възможност поради треската, която преживяваме, затова моля да се отнесете критично към молбата и във всеки случай, ако решите да дадете нещо, да изпратите свои хора. Моята молба е само относно радиостанцията. Няма възможност да се свързвам с вас; ако можете, изпратете необходимите приспособления.

Във всеки случай, имайте пред вид, че не аз изпращам др. Бойцов. Аз само се възползувах от неговото пътуване и давам своя пакет. За него не знам нищо лошо, но тъй като въобще слабо го познавам, ви предупреждавам, да не му се дават много отговорни поръчения.

С другарски поздрав
С. Шаумян

13/ІV-18. Баку.

ЛВИСШП, стр. 113.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в архива на „Институт марксизма-ленинизма при ЦК КПСС”, ф. 461, ед. хр. 32016, л. 1.
Поместено и в „Исторически архив”, №2, 1957 г.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг. Государственное издательство политической литературы, стр. 207.


Документ № 5

А Р Х И В
На КП(б) на АРМЕНИЯ
...
_________1941 г.
_______________
Ереван

КОПИЕ ОТ КОПИЕ

11064.
ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ

13/ІV.18
Баку

УВАЖАЕМИ ДРУГАРИ !

Отдавна не съм Ви писал, тъй като бях отрязан от Русия. Сега се отвори пътят през Астрахан и ще Ви изпращам куриери най-малко веднъж седмично.

Закавказието навлезе в период на активна въоръжена борба за Съветска власт. В течение на трите дни – 30 и 31 март и 1 април и в г[рад] Баку се води ожесточено сражение. Сражаваха се от една страна, съветската червена гвардия, червената интернационална армия, организирана от нас, червеният флот, който ни се удаде да организираме за кратко време и арменските национални части. От другата страна, [беше] дивата мюсюлманска дивизия, в която има не малко руски офицери и банди от въоръжени мюсюлмани, ръководени от партията „Мусават”. От двете страни в градските боеве взеха участие повече от 20 хиляди души. На нас ни помогнаха и хидро- самолетите на авиационната школа. Помощта не беше голяма, от части поради лошото време, от части поради до някъде съмнителното поведение на командния състав на школата, от който още не сме успели да се очистим.

Резултатите бяха блестящи за нас. Разгромът на противника беше пълен. Ние им продиктувахме условия, които бяха безпрекословно подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. Съветската власт в Баку през цялото време висеше във въздуха благодарение на съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии, во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол [и] в Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От позивите, издадени от нас и приложени към това [писмо], вие ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха взели връх в Баку, градът щеше да бъде обявен зза столица на Азербайджан, [а] всички немюсюлмански елементи биха били разоръжени [и] изклани. Мюсюлманските контра- революционни елементи биха се оказали господари на положението в цялото Закавказие. Ако се има пред вид тяхната политическа цел – отделянето на Закавказието от Русия и подчиняването му на турски протекторат – ясно е, че тяхната победа в Баку би довела до загубата на Закавказието за Русия. Меншевиките в закавказкия сейм вече тръгнаха на отстъпки на „Мусават” и се съгласиха на обявяване на назевисимостта на Закавказието. Това не удовлетвори Турция, която сега започна война срещу Закавказието. А това настъпление на Турция е трябвало да бъде свързано с настъплението на мюсюлманите вътре в Закавказието, със завземането на властта в Баку и така нататък.

Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-рев[олюционен] ком[итет] на Кавк[азката] армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6000 д[уши]. Дашнакцутюн имаха също така около 3–4 хил[яди] [души в] националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характер на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета. В промишлените райони нямаше никакви стълкновения.

Червената гвардия, състояща се от арменски, мюсюлмански и руски работници, охраняваше промишлеността от нападенията на околните мюсюлмански села.
След това първо градско сражение, на помощ на бакинските мюсюлмани дойде дагестанска войска от Петровск и Шура. На 7 и 8 април ние придвижихме срещу тях своите войски и след боевете, станали на около 15 версти от града (около Хурдалан), противникът беше разбит и отхвърлен.

В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елсаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпаретн нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Те са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия.

Пръстенът около Баку се стяга и вероятно до няколко дни ще има нови големи сражения. Ние трябваше да изпратим днес сили за завземането на Петровск, който задържа товарите с продоволствие за Баку. Тъй като за тази цел ни е обещана експедиция от Астрахан, вероятно ще се въздържим да изпращаме войски от тук.
Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания. Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку.

След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]. За положението в Северен Кавказ почти нищо не знам, тъй като няма никаква връзка. Откъснати сме и от Тифлис. От телеграмата на Жордания знам, че войната с Турция вече е започнала. Ние трябваше да сме заявили своето отношение към войната и в навечерието на събитията аз се готвех да направя официално изявление, ме ние сме за спазване на условията на бресткия мир и не сме длъжни да водим война с Турция. Но от една страна събитията, а от друга – нашата неосведоменост за общото положение в Русия ни принуждават да изчакаме. Така или иначе, нашата декларация не би имала практическо значение. Ние получихме резолюция на Краевия Комитет в Тифлис, която също Ви изпращам.

Сега и Вие бихте могли да влизате във връзка с нас през Астрахан. От моите куриери до сега нито един не се е завърнал. Моля да ни изпращате писма и литература, чрез Астраханския Съвет или чрез нашия представител в Астрахан – Саак Тер-Габриелян.

За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ.

Ние сме така откъснати от вас и толкова неосведомени за положението, че аз пиша и размишлявам, има ли изобщо смисъл моето обръщение.

Нашето влияние в Баку, [влиянието] на болшевиките и без това беше грамадно, а сега ние сме господари на положението в пълния смисъл на думата. Макар и партията Дашнакцутюн, засега да ни поддържа във всичко, не им обещавайте и не им давайте нищо за сега. Не трябва да ги усилваме повече. Ако нашите делегати – Колпинский и Тер-Петросов са там, предайте им, че всичко доставено от тях, трябва да бъде изключително за нас.

Пишете ни, давайте указания, изпращайте литература.

Горещ поздрав на скъпите другари Владимир Илич, Троцки, Сталин, Бухарин, Каменев и всички други.

Ваш С. ШАУМЯН

Копието от незавереното копие е вярно:
ДИРЕКТОР НА ПАРТИЙНИЯ АРХИВ ПРИ ЦК НА КП(б) АРМ.
18/ІV-41 г.

Тук писмото на Шаумян се публикува, като точен превод на текста от фотокопието, поместено в: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия Наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Изд. Turxan, Баку, 2013 г., стр. 55 – 60.
Писмото е публикувано и в „Исторически архив”, № 2, 1957 г.
Виж също: ЛВИСШП, стр. 114 – 117. За съжаление тук текстът на писмото е предаден със съкращения.
В ЛВИСШП писмото е отпечатано пооригинала, който се съхранява в архива на „Институт марксизма-ленинизма при ЦК КПСС”, ф. 461, ед. хр. 32016, лл. 2-7, Написано собственоръчно.

Документ № 6

ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН
29 април 1918

Баку
До
Депутата от Съвета Шаумян

Вашето писмо от 13/ІV получих днес чрез Бойцов. Отговорете чрез Астрахан по телеграфа или чрез Кушка и Ташкент, получихте ли моята телеграма, пристигнал ли е Кобозев и какво е положението при Вас в момента.

Ленин

ЛВИСШП, стр. 118.
Оригиналът е съхраняван в партийния архив на „Институт истории партии при ЦК КП Азербайджана”, ф. 456, оп. 1, д. 35, л. 1. Ръкопис.
В ЛВИСШП, е отпечатано по текста на „Ленинский сборник“, ХХХVІ, стр. 40.
Виж също: В. И. Ленин о Закавказье, Ереван, 1963, стр. 271.


Документ № 7

ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ
14 май 1918 г.

Уважаеми другари!

1. Днес изпращаме група другари при вас и в други градове на Русия с исканията на инженерно-техническия отдел на Кавказката Червена Армия. Вече Ви писах за нашите бакински дела, моля спешно да уведомите нашите делегати и да ги върнете по-скоро обратно. Аз изпращах също така и други с частични искания за радиостанция, миноносци и пр. Ако това-онова вече е изпратено, това вероятно ще бъде взето под внимание.

2. Изпращам ви телеграма, получена от Туркестан. Бомбите за самолетите за съжаление са много малко. Няма да можем да им изпратим почти нищо, а пари ще им изпратим. Аз ще предложа днес на финансовия отдел да изпрати 10 милиона, но то тях 5 милиона ще трябва да изпратим в купюри от хиляда рубли. От получените напоследък на два транша 80 милиона – 60 милиона вие ни изпратихте в много едри банкноти, които малко облекчават нашето положение.

3. Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очивидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване.

4. Изпращам ви също така радиограми от Ензели за поведението на нашия посланник в Персия – Бравин, който до този момент се държеше двусмислено (за това вече ви писах), а сега вече открито застана срещу нашата политика. Както виждате от тази телеграма, турската политика в Персия се укрепва. Според други сведения и Кучук-хан вече е застанал определено на тяхна страна. Той е в щаба на Расул-заде и е познат на другаря Сталин. Това е бивш болшевик (1905-1906 гг.). През последните години, той е вожд на мусаватистите, член на Сейма, главен техен литератор. Може би, всичко това да е до някъде преувеличено (в телеграмата), но в това направление събитията ще се развиват несъмнено.

5. След това, изпращам Ви радиограма от управляващия Ензелийската банка (учетно-ссудным банком Персии). Аз се разпоредих, той да приеме комисарите в Ензели и Реште от Военно-революционния комитет. Той ми отговори със следната радиограма: „Моля да се изясни въпроса и да им се направи и да им се направи от там или чрез мен съответното разпореждане. Да имаме там нашите комисари е много важно, тъй като по наши сведения, чрез тези отделения бакинските търговци вършат ужасни безобразия”.

6. Съобщавам ви, че в Ленкоранския уезд има много памук. Имам намерение да изпратя там другари, които да изкупят всичко (приблизително за 5 милиона руб[ли]) и да ви го изпратя. Може би, до момента, когато памукът бъде доставен тук, аз ще получа от вас някакви указания, къде да го насоча и пр. В същия този уезд се очаква след две седмици жътвата на пшеницата и на ечемика. Родила се е небивала реколта, очакват около 10 милиона пуда пшеница. Цялото това количество, с изключение на необходимото за населението, ще бъде доставено в Баку. Жътвата на всички зърнени култури в уезда и разпределението ще ни принадлежат. Сега наши отряди вече охраняват посевите там и тече работа по подготовката на жътвата и пр.

7. Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път.
С другарски поздрав до всички
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 119 – 120.
В ЛВИСШП е отпечатано по копието, съхраняващо се в „Архив внешней политики СССР”, ф. 4, п. 321, д. 54837, лл. 31-40.
Публикувано и в „Исторически архив”, № 2, 1957 г.
Виж също: С. Г. Шаумян, Избранные произведения, т. 2, 1917-1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 224-225.


Документ № 8

ДО С. Г. ШАУМЯН

Скъпи другарю Шаумян!

Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим.

Трудности са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация.

Най-хубави поздрави и пожелания и поздрав на всички приятели.

Ваш Ленин

Написано на 14 май 1918 г.
Изпратено в Баку.

ЛВИСШП, стр. 121.
Напечатано на 8 септември 1918 г. в „Бюллетени Диктатуры Центрокаспии и Президиума Временного Исполнительного Комитета”, № 33.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на „Бюллетени Диктатуры Центрокаспии и Президиума Временного Исполнительного Комитета”.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москва, 1965, стр. 73-74.


Документ № 9

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
23 май 1918 г.

Днес, 20 май, получихме от Тифлис следната радиограма: „На 13 май Турция предяви в Батум искане да се пропускат турските войски по железопътната линия Александропол – Джулфа в Персия, като се мотивират с това, че англичаните напират от към Мосул и че на турците им е необходимо в най-кратък срок да заеме Персия. Своето искане Турция поддържа със сила. На 15-ти сутринта са започнали да обстрелват Александропол. Нашите войски са били изненадани и не могат да спрат настъплението [на турците] и на 16-ти са предали Александропол. На 17-ти турците са поискали да им се осигури свободен достъп до Джулфа, като обещават да не закачат населението. В противен случай заплашват да си пробият път със сила. Имайки пред вид, че отстъплението от Александропол, както и че в случай на съпротива, цялото население на Сурмалински и Ечмиадзински уезд ще бъде подложено на ужасни бедствия, ние бяхме принудени да се съгласим с исканията на турците. Населението на Александрополски уезд избяга цялото и се струпа в района на Бамбак [и] Лори, както и населението на Сурмалински уезд. Днес получихме сведения, че населението на Ахалкалакският уезд се е вдигнало и се насочва в посока на Цалки. Делегацията в Батум отправи протест по повод на ултиматума, но по съвета на други, не направи от това Казус-Бели [и] реши да продължи преговорите. Карчикян”.

Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение.

Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 122 – 123.
В ЛВИСШП и отпечатано според оригинала, съхраняващ се в ЦГАКА, ф. ¾, оп. 1, д. 38с.
Напечатано в списание „Известия Армянской ССР. Общественные науки”, № 1, 1952.
Виж също: Шауман С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915-1918, Москва, 1978, стр. 277-280.


Документ № 10

РАДИОГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО БАКИНСКИЯ СЪВЕТ ЗА ИЗПРАЩАНЕТО НА ПШЕНИЦА ОТ ЦАРИЦИН В БАКУ
23 май 1918 г.

Съветът на Народните Комисари постанови: Да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположение на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество.

Председател на Съвета на Народните Комисари
Улянов – Ленин
Завеждащ въпросите на Съвета на Народните Комисари
Владимир Бонч-Бруевич

ЛВИСШП, стр. 124.
Поместено и във вестник „Известия Бакинского Совета”, № 100, 29 май 1918.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста от вестника.


Документ № 11

ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ
24 май 1918 г.

Уважаеми другари!

Вчера ви изпратих радиограма с кратки съобщения за положението в Закавказието. Това е вече 4-тата радиограма, изпратена ви през Ташкент и Астрахан, но те, по всичко изглежда не стигат до вас. За съжаление и до сега не сме дочакали от вас по-мощна радиостанция, макар че настояваме за това вече трети месец.

Вече ви съобщих за завземането на Александропол от турците и прехвърлянето на войски в Джулфа. Това има двояка цел – заемане на Северна Персия и придвижване към Баку. По наши сведения, те искат искат да организират в Северна Персия армия от 200000 души. Около 40000 щика от местните кюрди и шахсевени са налични и те ще подвозват оръжие за сформирането на войската по трасето Александропол – Джулфа. Трябва да се каже, че Северна Персия е силно туркофилска. Под тяхното [на турците] влияние попада и Кучук-хан. В дадения момент нас ни интересува друга цел – прехвърлянето на войски към Баку: от Джулфа до Баку се строеше железопътна линия. Сега цялото земно платно е готово, готов е мостът над [река] Кура, положени са релсите от станция Алят (недалече от Баку) на разстояние от 30 версти. Целият материал е приготвен – релси, траверси и т. н., всичко е [доставено] на място. Освен това, успоредно на платното има хубав коларски път от Джулфа по брега на [река] Аракс и по-нататък през Муган до Баку. Всичко това са големи удобства за противника. При това, от двете страни на [ж.п.] линията е изцяло мюсюлманско население. Разстоянието от Джулфа до Баку ми се струва, че е (точно не съм проверявал) 320 версти. Възможно и вероятно е те да се придвижат в това направление незабавно. Ние предприемаме мерки за преграждане на пътя, усилваме нашите отряди в Аджикабул, изпращаме 1 батальон по пътя Баку – Джулфа, извозваме най-богатото имущество – подготвените материали за железопътната линия.

Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлиссе усилва германо-турската „ориентация”. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там. Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво” и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий” с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски меншевишки вестник „Пайкар” (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан. Изпращам ви писмо – статия от др. С. Кавтарадзе, написана през първите дни на месец май. Писмото е остаряло, но обрисува положението в Грузия и мисля, че ще бъде интересно за др. Сталин.

Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се от там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната конница. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки случай ще трябва да заемем Евлахския мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, зада се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят за закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров. Придвижването към Елисаветпол ние да сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпроса за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов.

Изпратихме в Северен Кавказ няколко другари с молба за незабавна помощ. Вчера от Петровск получихме съобщение (по радиостанцията), че наш отряд от 2000 души, начело с Нанейшвили (Сталин го познава) е прочистил пътя вече до Червленная. По този начин, общуването със Северен Кавказ се облекчава. Ако от там побърза помощ при нас, ние ще сме спокойни за Закавказието (с едновременната помощ на Бичерахов).

В очакване на помощ с пари, оръжие, хора, указания.

С горещ поздрав С. Шаумян

За нашите предприятия по губернията и областта – рибната промишленост, прибирането на реколтата, реквизицията на целия памук за Русия, за нефтената промишленост и пр. ще съобщя следващия път.
P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото.
С. Ш.

ЛВИСШП, стр. 125 – 127.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, намиращ се в ЦГАКА.
Виж също: Шаумян С. Г. Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 281-283.


Документ № 12
ДО С. Г. ШАУМЯН
24 май 1918 г.
Москва

Скъпи другарю Шаумян!

Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?).

Положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не се укрепите във военно отношение. Трезвата преценка и дипломация за протакане – помнете това.

Оправете радиостанцията и ми изпращайте писма през Астрахан.

Най-добри поздрави. Ваш Ленин

Изпратено в Баку.

ЛВИСШП, стр. 128.
Публикувано в „Бюлетени Диктатуры Центрокаспия и Президиума Временного Исполнительного Комитета”, № 33, 8 септември 1918 г.
Печата се по текста на бюлетина.
Виж също така: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, издание пятое, том 50, Писяма. Октябрь 1917 – июнь 1918, стр. 82.


Документ № 13
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
Баку, 27 май 1918 г.

Получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата – трудността на задачата, втората – молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни.
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 129.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняващ се в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 580, л. 81.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив” № 4-5.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, с. 290.


Документ № 14
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
Баку, 30 май 1918 г.

Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. „Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседавщата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод – купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи – меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници – предателите Чхенкели – Зиатханов – Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”.

Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо – селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и щеоказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди.

Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието.

Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия”.

Резолюцията беше приета с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се. Съобщавам за сведение и за открита разгласа.

Извънреден Комисар по въпросите на Закавказието
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 130 - 131
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняващ се в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 730, лл. 69-72.
Отпечатано и в „Красный архив”, № 4-5, 1938 г.


Документ № 15
ПИСМО ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ
7 юни 1918 г.

Скъпи другари!

През последната седмица, едновременно с трескавата подготовка на похода към Елисаветпол, ни е бяхме заети с подготовката на редица декрети. В неделя, 2 юни, издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от два месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. Но да видим, какво ще бъде нашето положение в най-близките дни. Ако победим, Баку ще се превърне в образцова трудова комуна. Аз няма да пиша по военните въпроси, защото Корганов обеща той да напише. Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие вече знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях – условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд. Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд – всички ме уверяваха в неговата порядъчност и в това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише: „Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт”. (Това е приблизителният текст, подчертаните думи възпроизвеждам точно).

Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах, той да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение.

От Тифлис вече няколко дни нямаме сведения. В Персия е прихваната германска телеграма, съобщаваща следното: „Турските войски, намиращи се на изток и юго-изток то Александропол, са били атакувани от арменските войски, като всички атаки са били отблъснати с огромни загуби. Запаси от материали се изпращат от Владикавказ в Баку. Железопътните линии се ремонтират. Не се очакват никакви подкрепления от Русия. Турските сили настъпват. Съпротивата на Баку не се смята за много сериозна”. Това се съобщава от Казвин на 31 май.

Ельцов и Черкасов пристигнаха, донесоха твоето (на Сталин) малко писмо, написано в леглото. Съобщиха, че след тях идва и нашият товар. Вчера пристигна от Астрахан Ашот Хумарян и съобщи, че там за нас се товари параход. Габриелян за сега го няма. Национализацията я обявихме, без да дочакаме инструкции, опасявайки се, че нефтените индустриалци, като научат за приетото от вас решение ще ни подведат ако незабавно не бъдат предприети от нас необходимите мерки. А на ред с тази национализация, трябваше да се национализира и флотът. Национализацията повече не предизвика ентусиазъм, поради твърде изострилата се продоволствена криза, поради формения глад. По-голям е ентусиазмът сред моряците. Саботажът на инженерите за сега е глух. Съюзът на инженерите прие резолюция, която не одобрява национализацията, но призовава техническия персонал да остане на своите работни места. По-подробно за тези въпроси ще напиша следващия път.

Вчера пристигна от Ташкент латвиецът Дросман, началникът на латвийския артилерийски отряд. Оказва се, че той преди две месеца е оставил своя отряд в Самара и заминал за Ташкент, но там заболял от тиф и останал. Той казва, че отрядът му се състои от 900 души, че има четири бронирани автомобила, 14 самолета и пр. Пита ни, ще се съгласим ли да приемем този отряд и пр. ние естествено се съгласяваме с готовност, но доколко това е реално аз не знам. Той е бил откъснат от отряда два месеца, какво става с отряда му в момента той не знае, но говори много уверено. Моли да му дадем другар, който на място да приеме отряда и да го доведе тук. За всеки случай, днес изпращаме един другар. Отрядът според него се намира в Самара.

Получих телеграма от Карахан, с предложение да поема неговото представителство в Кавказ, а след това и телеграма за извикването на Бравин и за назначаването на друг на неговото място. За съжаление, за сега не намирам подходящ кандидат. Ще помисля още днес. Пакетът с пълномощията на името на Бравин аз иззех и го изпращам обратно. А куриерът с парите пропуснах да мине, съгласно телеграмата на Карахан.

Една молба. Директорът на тукашната Държавна банка предизвиква у мен съмнение. Тъй като нито аз, нито другите другари не разбираме от банково дело, трябва да бъдем внимателни. Аз настоятелно моля да ни изпратите тук друг, по-сигурен човек, а този да го вземете там, по-близо до вас. Тук той има заместник – фамилията му е Марков. Той през октомври пътува до Питер, там е работил с вас, нарича се яростен привърженик на Съветската власт и пр. Той вече струва ми се е получил назначение за управляващ на Рыбинското отделение на Народната бто и анка. Ако там при вас го познават добре (миналото му е малко съмнително), то межи би да го оставят тук. Моля ви да направите необходимото разпореждане по този въпрос.

При изпращането на парични знаци, имате пред вид, че ние силно се нуждаем от дребни купюри. Изпращат ни през цялото време банкноти от по 1000 рубли, от които имаме около 60 милиона.

Завършвам писмото. Както винаги се налага да пиша набързо. Прилагам също така писмото на Корганов, както и изрезки от вестниците.

С горещ поздрав Ваш
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 132 – 135.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, който се съхранява в ЦГАОР СССР.
Виж също: Шаумян СТ., Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 81-86.


Документ № 16
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
10 юни 1918 г.

Съобщавам за две телеграми, получени от Тифлис: делегатите на Националния Съвет са пописали мирен договор с Турция, според който към Турция минават части от уездите Александрополски, Еривански; уездите Нахичевански, Ахалкалакски, Ечмиадзин, Ериван, Аштарак (пропуск), остават в пределите на Армения. Приблизително граничната линия е град Чобан Кяра, Беюк-Велинии, Арпа, от изток на запад по река Кацах по права линия на запад от Ечмиадзин през връх Арагац. По договора населението на завоюваните области, с изключение на (пропуск) Батумска, може да се върне по местожителството си. На военните части и на бежанците, намиращи се в Персия, се разрешава през Джулфа да продължат до Кавказ. Населението на завоюваните области се освобождава от военна повинност до края на войната (по това време Първата световна война все още не е приключила, бел. прев.). Националният съвет се е обявил за върховна, единствена власт на Арменските области, отлагайки за близките дни образуването на арменско правителство, временно поемайки правителствените функции. Водят се преговори с татарите за разграничаване на територията. Съветът препоръчва на населението да остане по местата, където е. Отдадена е заповед и на двете страни за преустановяване на военните действия. Срокът на ратификацията на договорите от Константинопол е един месец. С Грузия също е подписан мирен договор. По договора на Турция е предоставено правото да превозва войски по закавказките железопътни линии. Турците идват по шосето Караклиса – Ереван, Акстафа – Баку. Съгласно сключения мир с Турция, тези дни ще започнат превозване на войски по железопътните линии до Баку и Джулфа. Съобщавам, че започнахме настъплението.

Извънреден Комисар за Кавказ Шаумян

ЛВИСШП, стр. 136 – 137.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на заверено копие. ЦПА ИМЛ, ф. 461, ед. хр. 22707, л. 1, об.; ф. 5, оп. 2, ед. хр. 1460, л. 17.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896 – 1918, Ереван, 1959, стр. 88 – 89.


Документ № 17
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
11 юни 1918 г.

Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часов вечерта: „Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред”.

Комисар по военните въпроси и по морските дела Корганов
Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

ЛВИСШП, стр. 138.
Публикувано в списание „Красный архив”, № 4-5 (89-90), 1938 г., стр. 16.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на списанието.
Виж също: Шаумян Ст. Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 91.


Документ № 18
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
14 юни 1918 г.

На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. „Живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим” – казват работниците.

В случай на поражение, Баку несъмнено ще се превърне в пепелище. Отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку. До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100.те милиона.

Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията.

Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 139 – 140.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, лл. 6-7.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1917-1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1958, стр. 333-334.


Документ № 19
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
Баку, 16 юни 1918 г.

Съобщавам резолюцията, приета от Бакинския Съвет на 15 юни: „Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите се в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят до край с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капака нефт, добита с народен труд. Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват; апелира към германския пролетариат, който поддържаше своето правителство по време на войната в името на отбраната на отечеството, но му обръща внимание за проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат, който не заплашва свободата на германския народ и се е провинил само в това, че осъществява великите идеали на Маркс – Енгелс, които [германските работници] смятаха до сега за свои учители. [Германските] работници няма да търпят позора на прислужниците на своето империалистическо правителство и всички негови безкрайни престъпления. От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие.

Извънреден комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян
Секретар на Съвета Кузнецов

ЛВИСШП, стр. 141 – 142.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 580, л. 92.
Напечатана в 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 349-350.


Документ № 20
ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН
Баку, до Шаумян
През Астрахан и Кушка с по-нататъшно предаване по радиотелеграфа

Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главконефть ежедневно за положението на нефтената промишленост.
Предсовнарком Ленин

Написано на 18 юни 1918 г.

ЛВИСШП, стр. 143.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на телеграфната бланка, подписана от Ленин.
За първи път телеграмата е напечатана в Ленинский сборник ХХХV, стр. 24.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений. Издание пятое, том 50. Письма. Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москва, 1965, стр. 103-104.


Документ № 21
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
20 юни 1918 г.

От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнаркома: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона – четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени.

Народен Комисар по военно-морските въпроси
Корганов
Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 144.
В ЛВИСШП е отпечатано по книгата „Болшевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане”. Документы и материалы 1917-1918 гг., Баку, 1957 г., стр. 513-514.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 97.


Документ № 22
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
20 юни 1918 г.

Елисаветполски фронт, донесение №4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби – 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън.

Народен Комисар по военно-морските въпроси
Корганов
Извънреден Комисар по въпросте на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 145.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 6-7.
Виж също: Шаумян Ст., Писяма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 98.


Документ № 23
РАДИОГРАМА ОТ БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО ДЕПУТАТИТЕ ОТ СЪВЕТИТЕ В ПЕТРОВСК, ЕКАТЕРИНОДАР, АСТРАХАН, ЦАРИЦИН, САРАТОВ, КОПИЕ ДО В. И. ЛЕНИН С ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ПРОВОКАЦИОННИТЕ СЛУХОВЕ ЗА СЪГЛАШЕНИЕ НА БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ С АНГЛИЧАНИТЕ
21 юни 1918 г.

По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Светска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия.

Председател на Бакинския Съвет на народните комисари и Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
С. Шаумян
Председател на Бакинския Совдеп
П. Джапаридзе

ЛВИСШП, стр. 146.
Публикувано във вестник „Бакинский рабочий” № 120, 23 юни 1918 г.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста от вестника.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 99.


Документ № 24
ПИСМО ДО В. И. ЛЕНИН
23 юни 1918 г.

Скъпи Владимир Илич!
Днес, най-после пристигна Тер-Габриелян и ни докара 4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество. За всичко това – голямо, голямо благодаря на Вас. Ние получихме това, което не ни достигаше и което ще ни окаже сега неоценими услуги. Вие вече знаете, че нашите военни операции на елисаветполското направление започнаха. Според сведенията, противникът ни е твърде силен. Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили – те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се справим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците.

Вчера, чрез английския консул, получих радиограма от Персия, в която се съобщава, че от Лондон са телеграфирали: „217-а немска дивизия е пристигнала в Батум и се разтоварва”. Ако това е вярно, ако немците са решили да прехвърлят срещу нас големи сили, тогава вероятно няма да успеем да удържим Баку. И тогава ще приложим Вашата рецепта. За това беше приета наша резолюция, която Ви беше съобщена и е образувана комисия от специалисти, която ежедневно ми докладва за своите работи. А за сега, ние мислим за победа и правим всичко за да победим.

От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12-12 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната „съветска” армия – в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно. Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир – Уджар – Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине. Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем.

Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско – независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните – всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това.

Историята с Бичерахов (руският отряд в Персия) Ви е добре позната от моите предишни писма. Тези дни, след като отрядът му си проби път до Ензели, той пристигна тук. Ние разговаряхме, изяснихме всички спорни или изглеждащи спорни и съмнителни точки и се успокоихме. Ние вече не се боим, че той може да се окаже инструмент в ръцете на англичаните и дашнаците и той не се бои от нас, не се бои, че ще разоръжим отряда ми, че ще го разстреляме в морето с помощта на нашия флот и пр. Той искаше да вземе със себе си английски бронирани автомобили с английски екипажи и самолети, но ние имахме сведения за очакваните от Вс бронирани автомобили и самолети и го убедихме да се откаже от английските. Този въпрос беше решен, но не окончателно; той ще ни пише от Ензели.

Бичерахов пое отговорна задача – да заеме нашия десен фланг и по Шемаха – Геокчайския път през Кахетия да се отправи към Тифлис, като вдигне на възстание по пътя планинците, в частност осетинците. Точно във връзка с този негов план, който много го въодушевява, ние започнахме определено да говорим и за Тифлис, макар че разбираме цялата сложност на политическата страна на въпроса и ще помислим още предварително, преди да решим окончателно. Трябва да се има пред вид, че за Бичерахов половинчатото решение на въпроса не го задоволява, не е достатъчно, защото той казва на своя отряд така: ние си отиваме в къщи през Тифлис по Военно-Грузинския път. След изясняването на въпроса с Бичерахов, англичаните не са ни чак такава грижа.

Относно немците – най-противоречиви сведения. Вие несъмнено сте по-добре осведомени за положението в Западното Закавказие и за плановете на немците. Ние знаем, първо, че те имат свои особени, различни от турските, планове за Закавказието. Знаейки тяхната обща политика, мислим, че те обезателно ще тръгнат към Баку, но отчитаме и някои трудности за тях. А ако е вярно споменатото в началото на писмото появяване на 217-а дивизия в Батум, то не може да има съмнения относно желанието им да вървят към Баку. Вчера ние бяхме силно озадачени от смелостта на двама немски офицери, които долетяха при нас. Те имаха мандати в качеството на парламентьори, пристигнали да търсят тук германски и австро-унгарски военнопленници, като молеха наивно, да им дадем бензин за обратен полет до Тифлис. Аз Ви ги изпращам с охрана от 4 души с нарочна бележка – правете с тях, каквото искате. А апаратът им ще остане за нас, ще ни свърши работа.

При нас тук сега се намира изпратена от Централната Колегия мисия по въпросите на военнопленниците, начело с капитан Шнайдер. И с тях имахме недоразумения. След като получихме от Петровск съобщение, че на парахода „Крюгер” пътуват подозрителни немски и турски офицери, нашето контраразузнаване имаше намерение да пресрещне парахода и да ги провери. Параходът пристигна през нощта и екипажът на парахода, който също се отнасяше с голямо подозрение към тях, не пожела даже да пристане към брега до сутринта, за да могат да ни уведомят за подозрителните гости. Контраразузнаването посрещна офицерите и ги изолира, за да се изяснят самоличностите им, да бъдат обискирани и пр. Немецът Руст и турския офицер, които съпровождаха немските офицери ги арестуваха, а членовете на мисията бяха пуснати на свобода. През тези дни бях болен, лежах в леглото два дни. На третия ден ги приех, изказах им съжаление за причинените им неприятности, от това те бяха удовлетворени,, заявиха, че смятат инцидента за изчерпан и пристъпиха към своята работа – разбира се под нашето бдително наблюдение. Те се държаха подозрително, организираха съвещания в мюсюлманската част на града и както навсякъде, вероятно се интересуваха повече от политика, отколкото от пленниците. Днес те се сбогуваха с мен и във вторник, в други ден си заминават. Руст и турския офицер бяха арестувани до сега, но вчера аз се разпоредих да ги освободят и да ги изпратят в Астрахан.

Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет. Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно” да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Выснархознефть № 1230 и на Главконефть № 1245 говорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията” и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени”. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има”. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри, единодушно. Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини”, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация”, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия} разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната. Там при Вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост”, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса.

На конгреса изпратихме общо 5 души – от тях 3-ма болшевики, 1 ляв есер, 1 ляв дашнак, но всички споделят нашата тактика.

Налага се да завърша писмото.

Приемете горещ поздрав. Ваш С. Шаумян

В Туркестан не сме много благополучни. Сега говоря за отговорните работници. Тук пристигна делегация начело с „Извънредния Комисар” Дунаев. Много подозрително общество. Пиянстват, развратничат, харчат десетки хиляди. Пристигналият тези дни от там наш другар предава, че това е общо явление в Ташкент. Трябва незабавно да се изпратят там надеждни хора. Напразно оставихте Коболев в Москва.
С. Ш.

ЛВИСШП, стр. 147 – 152.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в архива на Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, ф. 5, оп. 1, ед. хр. 1460, л. 10-14; ф. 461, ед. хр. 42446 – саморъчно написано.
Публикувано в „Исторический архив”, № 2, 1957 г.
Виж също: Шаумян Ст., Писма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 100 – 107.


Документ № 25
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
23 юни 1918 г.

На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вреда, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността.

Председател на Бакинския Съвет,
Народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

ЛВИСШП, стр. 153.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала.
Виж също: Шаумян С. Г. Избрани произведения т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1958, стр. 355.


Документ № 26
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
29. VІ. 1918

След известно прекъсване, военните действия на Елисаветполското направление се възобновиха. Вчера, 29 юни през нощта, беше получена следната телеграма от Корганов от Кюрдамир: „На фронта пред Геокчай от 27 юни се развиват боеве, противникът оказва упорита съпротива”. Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. Тер-Габриелян пристигна с товара. Получих днес телеграмата на Иванов за тръгването от Москва. Тези дни, долетяха тук двама немски офицери от Тифлис, уж с цел да се погрижат за пленниците, ние ви ги изпратихме в Москва. Общото положение в Кавказ все повече се усложнява, но ние се чувствуваме бодро и уверено.
Извънреден комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 154.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, л. 569, л. 8-9.
Телеграмата е отпечатана през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1958, стр. 336.


Документ № 27
ДО В. И. ЛЕНИН
29 юни 1918 г.

Скъпи Владимир Илич!

Предявителят на настоящето [удостоверение] др. Гукалов се делегира от инженер Громадчиков, пристигнал тук с Ваш мандат, за получаване в Москва на частите на радиотелеграфа и 10-киловатовата радиостанция морски образец.

Моля да го снабдите с Ваш документ, за да не го задържат. Още днеска или утре ще Ви пиша за нашите дела.

С горещ поздрав С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 155.
В ЛВИСШП е отпечатано според текста на оригинала, намиращ се в ЦПА ИМЛ, ф. 5, оп. 1, ед. хр. 1460, л. 15; ф. 461, ед. хр. 32014.
Отпечатано в „Исторический архив” № 2, 1957 г.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 110.


Документ № 28
ДО С. Г. ШАУМЯН
29. VІ. 1918 г.

Скъпи др. Шаумян!
Изпращам най-добри поздрави и пожелания.
Сталин е в Царицин. Писмата изпращайте най-добре чрез Сталин.

Привет! Ваш
Ленин

Изпратено в Баку.

ЛВИСШП, стр. 156.
За първи път е напечатано през 1938 г.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, том 50, стр. 108.
Шаумян Ст., Письма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 111.


Документ № 29
ДО В. И. ЛЕНИН

Скъпи Владимир Илич!

Тер-Габриелян изпраща при Вас другаря с поръченията. Той може да Ви съобщи малко за нашите работи, но добросъвестно ще изпълни възложените му задължения. От своя страна, Ви моля да му дадете нужните хартийки с Вашия подпис. За това, струва ми се, че вече Ви писах.

Съобщавам още веднъж неприятната новина. Вчера сутринта получих съобщение от фронта за отстъплението на нашите войски. Прилагам копие от телеграмата на началник-щаба Аветисов. Противникът очевидно има съсредоточени големи сили в този район. Бичерахов се забави в Ензели, вероятно ще пристигне след 5 – 6 дни. Ако той беше вече тук, нямаше да имаме никакво отстъпление. Извинявам се, Владимир Илич, че пиша толкова кратко по толкова сериозна тема. Именно във връзка с тези затруднения съм страшно зает. Непрекъснато ме откъсват от писмото и от друга страна, звънят от кея, настояват да побързам.

Може би, ще отделя време вечерта и ще напиша по-подробно, като ще го изпратя по друг [куриер].

Приемете горещ поздрав.
Ваш С. Шаумян
1/VІІ-918. Баку

ЛВИСШП, стр. 157.
В ЛВИСШП е отпечатано според оригинала, който се съхранява в архива на „Институт марксизма-ленинизма при ЦК КПСС”, ф. 461, ед. хр. 32015; ф. 5, оп. 1, ед. хр. 1460, л. 16, саморъчно написано.
Отпечатано в „Исторический архив” № 2, 1957 г.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 363.


Документ № 30
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
2 юли 1918 г.

На 30 юни тази година от Кюрдамир: „След два дни на много упорити [боеве] в направление на Геокчай на 29-ти сутринта, противникът с превъзхождащи ни сили притисна левия ни фланг и ни принуди да отстъпим в посока на Ахсу”.

От 1 юли т[ази] г[одина] от Кюрдамир: „Четиридневните боеве при Геокчай, от 27 до 30 юни, завършиха; обходният отряд обстреля Геокчай. Войските навлязоха в тила на противника. По силата на цяла редица неблагоприятни обстоятелства, нашите войски, които заемаха фронтално положение, отстъпиха към Карамарьян. Противникът излезе от състоянието на полуобкръжение, което го заплашваше с разгром и на свой ред започна да ни обхожда. Пред вид на създалата се обстановка, в интерес на опазването на войските за по-нататъшни боеве, се наложи дясната колона да се оттегли. Боят беше ожесточен, с щикови атаки. От ужасната жега и невъзможността да се достави вода войниците стигаха до припадък, но мъжествено отбраняваха своите позиции, хвърляха се в атака, само една част на левия фланг, когато беше обходена от многочислена конница на противника отстъпи и това повлия на целия фронт. Загубите и на двете страни са значителни.

В редовете на противника – редовни турски части; командният състав на артилерията и картечарите в значителна част са турски. Към края на боя пристигнаха 6 бронирани автомобила. Един от тях успя да вземе участие [в сражението]; нахлу в тила на противника; бронираният автомобил блестящо изпълни задачата си, като изведе от затрудненото им положение някои части, облекчи оттеглянето на ариергарда. На 1 юли т. г. в 5 ч. 15 м. Вечерта е получена телеграма от Кюрдамир, която съобщава, че нашето положение на фронта е възстановено. Току що е получено сведение, че Геокчай е завзет от отряда на Амиров.

Народен Комисар по военно-морските въпроси.
Корганов
Съобщава
Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 158 – 159.
Телеграмата е напечатана в ЛВИСШП по текста, съхраняван м ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 11 – 13.
Публикувана е в списание „Красный архив”, № 4 – 5 (89 - 90) 1938 г., стр. 19 – 20.
Виж още: Шаумян Ст., Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 113 – 114.

Публикувана в Четиво

Предлаганата статия на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, излезе неотдавна на руски език под заглавието: „Отмъщението на историята – за „колаборационизма“ на Русия и за паметника на Нжде“ ( www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ). Статията имаше доста дълго подзаглавие, което ясно говори за емоционалната нагласа на авторката, докато е писала този изключително интересен и „ударен“ текст: „Отмъщението на историята или какво означава да изопачаваш историята в угода на текущото политическо целеполагане (принудителното объркване на изопачената съветско-сталинска историография)“. Предложеното заглавие на българския превод е на редакцията, но е извлечено буквално и в контекст от статията на г-жа Харатян.

 

Вече поместихме опуса на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация - „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни“ (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot-pribaltika-do-armeniya.html ), като един христоматиен пример за тезите на официалната руска пропаганда в днешните смутни времена.

 

Този текст е поводът за написването на емоционалната, но и подробно аргументирана статия на г-жа Хрануш Харатян, която поместваме не само като илюстрация на възникващите интелектуални конфликти около претенциите на руските държавници спрямо страните от руската „близка чужбина“, но и като блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които продължават да бъдат „канонични“ за много хора в днешна Русия.

 

Разбира се, в статията има моменти, около които може да се води съдържателна дискусия, но със сигурност скоро не сме били свидетели на толкова искрено и безкомпромисно поставяне на мястото на руски представител на законодателната власт, позволил си да чете морал на държава от „постсъветското пространство“.

 

Ето и пълният текст на статията на г-жа Хрануш Харатян:

 

По повод статията „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни”, с автор Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика в Съвета на федерацията, заслужил лекар на Руската федерация, заслужил деятел на науката на Руската федерация от 06.02.2018, 00:01:00 (http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html).

 

Вашето безпокойство за това, че „В последно време ние все по-често се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразглеждат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над Хитлерова Германия” е напълно разбираемо, важно, разумно и възможно е – и своевременно.

 

Но Вие не сте историк и възможно е поради това да виждате само едната страна на медала. Всяка от изброените от Вас страни и народа на медала „СССР” има и познава и друга, обратна страна, скрита за Вас чрез старанията на „СССР”, в дадения случай от центъра на СССР – от Москва.

 

Съветската власт, именно властта, така силно диктуваше разбирането на историята и я изкриви в интерес на текущото политическо и идеологическо целеполагане, че на всички нас – „постсъветските”, ще ни се наложи още дълго–дълго да се отплитаме от лъжите, фалшификациите, изопаченията и пробутването на това, което в СССР се наричаше „история” – съветизираната история.

 

Вие пишете, че „съвършено очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да отидат в миналото. Но ние виждаме, че днес се подлагат на унижение и преследване ветераните на борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно с това се извършва героизация на нацизма, разпространява се нацистката символика и се издигат в ранг на национални герои тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничели с нацистите”.

 

Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала в центъра на Ереван паметник на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх, Гарегин Нжде. По-преди Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен този паметник”. Също така, в руското външно-политическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще лежи резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които помагат за ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

О да, без съмнение, „борбата с героизацията на нацизма” е много важна. А какво знаете Вие за Гарегин Нжде и за неговия „колаборационизъм” с нацистите? Вие виждали ли сте обвинителното дело на съветския НКВД? Намерихте ли фактически доказателства за това, че както Вие пишете, „под неговото командуване арменският легион на СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!”?

 

Кога и къде конкретно е командувал той унищожаването на „повече от 20 хиляди предимно мирни граждани”? Споделете, моля Ви, Вашите знания за конкретните факти на неговите злодеяния. А докато ги търсите, позволете ми във Вашия дух да Ви поканя да се разходим по добре документираните факти на нашата с Вас неотдавнашна история.

 

Надявам се, че Вие не отричате, че заедно с нацизма Геноцидът също е „съвършенно очевидно, че трябва завинаги да отиде в миналото”. Но не отива. И няма да отиде. В тово число и поради това, че със старанията на СССР темата за арменския геноцид, например, беше скрита от съветските народи. Практически бяха героизирани организаторите на Геноцида на арменците, особено Мустафа Кемал, сърдечният приятел на ленинско–сталинска Съветска Русия, а след това – на СССР. От съветските граждани беше скрита огромната материална, военна и дипломатическа помощ за Мустафа Кемал в разпалването на войната против Армения и унищожаването на арменците съвместно с ... Червената армия.

 

Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, разбира се не знаете това. Съветската история премълчаваше връзките на Съветска Русия с престъпниците – младотурци, организатори на геноцида над арменците и неотдавнашни противници на Русия. Как Ви изглежда писмото на народния комисар по външните работи на Русия – Г. Чичерин, до Ленин „За предложението на Енвер по сътрудничеството в борбата срещу държавите от Антантата” от 16 август 1920 година? Писмо от Енвер! Впрочем, на Вас тази фамилия може и нищо да не Ви говори. На съвестта и по ръцете му е кръвта на милиони арменски и гръцки жертви в периода 1915 – 1916 година, клането на арменците в Баку през септември 1918 година. Впрочем, веднага след клането над членовете на избягалата от Баку бакинска болшевишка комуна.

 

Това е палач на народите, политически авантюрист с голям размах, разбойник, бандит, чудовище, осъден на разстрел от османския военен съд. А „приятелят на всички угнетени” смята за възможно с него „да се водят преговори”. Забравяйки дори за кръвта на своите братя комунари. Докато не усети на гърба си неговата лъжлива същност. Същият този Енвер скоро ще възглави басмаческото движение против съветите.

 

А Енвер предлагал от името на, по неговите думи, „най-влиятелното лице в Германия – генерал Зект, ние да обещаем на Германия от наша страна всички мерки за връщане на Германия в границите й от 1914 г., срещу което Германия ще ни помогне неофициално, тоест като ни изпраща въоръжение и като организира в наша полза въстания против поляците и така нататък” (АВПР, Ф. 04, Оп. 39, П.232, Д.52987, Л.28).

 

Как мислите, това не е ли колаборационизъм против арменския и гръцкия народ, против поляците? Държавен колаборационизъм. Не? Отлично. Няма да Ви уморявам с подробностите за побратимяването на Ленин с Кемал. Просто ще напомня, че за съветизацията на Азербайджан и за предаването на бакинския нефт на Съветска Русия, Съветска Русия обещала да предаде на Мустафа Кемал неотдавна създадената Армения, за да я разкъса. Не, извинете – не просто му я е предала, за да я разкъса, а е помогнала в разкъсването.

 

Това се е случило през април 1920 година. А през юни, бакинският болшевик Асад Караев, бъдещият глава на правителството на Съветски Азербайджан, а към онзи момент назначен от Баку за председател на Ревкома (революционния комитет) на Карабах, пише на своите тюркски събратя-болшевики в арменския Зангезур:

 

„В местата където има много бойци, с цел да отслабите арменцие, убийте по един руски войник и обвинете в това арменците. Знаете, како ще направят руснаците. Не оставяйте в Зангезур нито порядъчни хора, нито богатство, за да не може това проклето племе повече да се изправи на крака. В Русия правеха така, така трбва да правим и ние”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 19, Л. 10). Каквото и да си говорим, именно това беше обещано от Червена Москва на Азербайджан. Не случайно Азербайджан се съветизира без проливане на кръв.

 

Кръвта ще се пролее после, а до този момент върви процес на разделяне на сфери на влияние и на право да унищожаваш другите. Това право, преди всичко е било дадено на Мустафа Кемал и той поставил Съветска Русия пред свършен факт, започвайки да завзема арменския Нахичеван. На него спешно, много спешно му трябвало оръжие. Той не е Турция, не е правителството, той към този момент е само въстанник. Той няма хазна, няма оръжие, няма партньори, но има гооооооолям приятел – РСФСР.

 

Трябва спешно да се помогне на Кемал, но как? Между РСФСР и Турция лежи Армения. Как през Армения, срещу която със съгласието на Съветска Русия, Мустафа Кемал е започнал война, да се превозят огромни военни товари? През тази същата Армения, която след клането в Турция е пълна с бедомни и осакатени бежанци и където продължават да свирепствуват глад, тиф, където хората са озлобени срещу всички и съдбата на които в този момент се решава на мирната конференция в Севър?

 

Как да се склони тази Армения да отвори коридор за превоз на военни товари, които да се използуват срещу същата тази Армения? Да се съветизира? Защо пък не?

 

Чичерин пише: „Необходимо е да се възползуваме от присъствието на Серго, за да решим въпроса за Армения във връзка с положението на кемалистите. Последните са на ръба на гибелта, поради недостига на въоръжение. Хора те имат, вождове имат, но въоръжението им е на привършване, а патроните са малко. Това прави положението им критично. Да им изпратим въоръжение може само транзитно през Армения. Преди три месеца арменците даваха съгласие за свободен транзит за нас, но от ината на Азербайджан в пограничните спорове, договорът се запъна. Сега арменците бият турците и са станали много нагли. По сведенията на Киров, дашнаците са получили патрони от Врангел (по-точно би било да се каже – от Антантата, чрез Врангел). По думите на другаря Серго, да се опитваме да получим от дашнаците право на превоз без всякакъв контрол през Армения в момента е безнадеждно. Другарят Серго твърди, че за съветизацията на Армения са нужни не чак толкова много войски. Той разговаря с Главкома (върховното командуване) и изясни, че тези войски маогат да бъдат осигурени. В такъв случай, съветизацията на Армения може да започне. Гибелта на кемалистите би ни нанесла възможно най-силния удар на Изток. (АВПР, Ф. 04, Оп. 51, П. 321а, Д. 54875, Л. 33, Копие).

 

„Бедните кемалисти са близо до гибелта си, поради недостига на оръжие”, което им е обещано от Съветска Русия, а засега „арменците бият турците и са станали много нагли”, тоест арменците нагло се защитават – себе си и своята родина. Ето я квинтесенцията на резюмето на „защитника на всички угнетени”. И – стража! Бързо трябва да се отиде на помощ на близките до гибел турци.

 

Частите на Червената армия, нахлули в Зангезур на 2 август откъм съветизирания Азербайджан:

 

„На втори август в пет часа сутринта в Герюси, Вашите войски, които са преминали границата и са завзели арменски Зангезур, след жестоки изтезания са разстреляли членовете на Парламента на Армения – Ваган Хорени и Арш[а]к Ширинян” – протестира министърът на външните работи на Армения (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 9; АВПР, Ф. 2148, Оп. 3, П. 1, Д. 2, Лл. 9-10).

 

Бързата съветизация не станала. „Червените отряди” били събрани на бърза ръка, по думите на Б. Легран, от „азербайджански партизани”, които провалили операцията, но войските вече се намирали на територията на Зангезур и сега вече било нужно „Москва с желязна ръка” – със заплахи, да сложи край на „военните действия”, тоест на съпротивата на арменците (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 61-62).

 

Едва ли някой може да се съмнява в способността на Москва умело да „заплашва”, така че към 10-ти август на Армения вече бил наложен силово договор за това, че Зангезур, заедно с Карабах, които били един вид предмет на спор между Съветски Азербайджан и Дашнакска Армения, се обявявла за неутрална зона, контролирана от Червената армия. През тази „неутрална зона” – през Армения, се превозвали военни доставки от Съветска Русия в Нахичеван, за турската армия – против Армения.

 

В Зангезур по това време против турците „нагло воювали” отрядите на ненавистния на Вас, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Гарегин Нжде. След нахлуването на съветските войски в Зангезур в „неутралната зона” червеноармейците разстреляли не само „членовете на парламента на Армения, Хорени и Тигранян”, но разстреляли и „комисаря на Сисиан Тер-Газарян, комисаря по продоволствието Гегалиян и обществените деятели Парсян, Галстян, Малинуян, Тер-Давитян, Гаспар Галустян и други, ... били са разгромени до към тридесет арменски села в Зангезур. Остатъците от спасилите се селяни, които живеят в съседните райони под открито небе, 15 членове на партията Дашнакцутюн и училщната организация на същата партия, в която влизали момчета и момичета на по дванадесет–четиринадесет години са били разстреляни в Зангезур с картечев огън. Същата участ е стигнала и много членове на Дашнакцутюн в съседния на Зангезур Карабахски район”. (АВПР, Ф. 148, Оп. 3, П. 2, Д. 9, Л. 22-24, Телеграфна лента); (http://www.genocide.ru/lib/barseghov/responsibility/v2-1/0762-0794.htm, документ номер 778, стр. 162).

 

А на следващия ден, на 16 август, Чичерин телеграфира на С. Орджоникидзе: „Ние смятаме за възможно да се съгласим „турците” със собствени сили, независимо от нас, да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш, за да установят контакт с нас”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 25, Л. 116). Обаче Орджоникидзе, който добре разбира евентуалните последствия от завземането на поредните арменски територии от турците, предлага:

 

„Да се разрешава на турците да заемат Шахтахтъ не би трябвало, това ще предизвика клане, по-добре да ги заемем ние самите”. (РГАСПИ, Ф. 85, Оп. С/Турция, Д. 15, Л. 1, Оригинал). Не клането на арменците е безпокоило Орджоникидзе, а възможността от неконтролирани действия на турската армия, което в крайна сметка и получили съветските пишман-политици.

 

Кръгът се затваря, не е ли така? Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не вярвате на това и правилно правите, защото в тази кал от лъжи, лицемерие, жестокост, предателство не може да се повярва. Как мислите, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, какво е трябвало да прави Гарегин Нжде – да сложи оръжие и като агънце да положи глава на коленете на милосърдните завоеватели, или „нагло да се бори” срещу настъпващите и от двете посоки към Зангезур турски войски и Червената армия, които са унищожавали всичко арменско по пътя си?

 

В някакъв момент изглеждало, че на самоотбраната на арменците е можело да помогне възстанието на кубанците в Северен Кавказ, което привлякло цялото внимание и военна сила на РСФСР. На 22-ри август Чичерин тревожно телеграфира на пълномощния представител на Съветска Русия Б. Легран за необходимостта да постига транзитни превози по дипломатически път и за отмяната на решението за завземане на арменска територия в нарушение на споразумението от 10-ти август 1920 година:
„Транзитът през Армения трябва да се постига по дипломатически път. Десантите на Врангел и възстанието на кубанчаните ни убедиха в невъзможността да се върви по-далаче от договора от десети август, затова решенията, приети в присъствието на Серго тук за промяна на линията, бяха отменени. Съобщете му”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 74).

 

Обаче, само след два часа пристига нова телеграма:
„Ние питахме Серго относно желанието на турците да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш вместо нас. Това не би било нарушение на договора, тъй като ние не сме поемали ангажимент да защитаваме тези места от турците”. (РГАСПИ, Ф. 64, Дп. 1, Д. 21, Л. 74, копие). Ето Ви и загрижеността „срещу клането”.

 

Не са поемали ангажимент да защитават, не са защитавали, просто са помагали на турците да завземат парче по парче Армения и до насита да колят арменците до тогава, докато от пълната с бежанци Армения останали само „рога и копита”. Това последно парче от Армения обявили за съветско, Карабах дали на Азербайджан, арменските военни отряди обезоръжили, изпратили 1400 офицери в Рязан и заминали да се съвещават в Москва, какво и как да се прави. Докато се „съвещавали”, „турските болшевики” продължавали да колят и да грабят.

 

Бедният представител на Русия в Армения се гънел от безиходицата, изпращал в Москва депеша след депеша, „турците колят хората”, „турците разграбват страната”, „турците откарват дори брашното от сиропиталищата”. Не им е било до децата на Армения, трябвало е да се угажда на турците. Угодили им. Това са решили в Московския руско-турски договор през март 1921 годиня, употребявайки съдбата на Армения, без да допуснат до масата на преговорите дори арменските комунисти от така наречената Съветска Армения. Нито един човек от арменска националност, независимо от политическите му възгледи. Отстранили даже заместника на ръководителя на делегацията на РСФСР Чичерин – Левон Карахан. Него го сметнали за арменец. Как мислите, на кого му е трявало такова угодничество, такова нископоклонство от страна на Съветска Русия?

 

И знаете ли, уважаема госпожо Козлова Людмила Вячеславовна, турците така и не успели за завземат Зангезур, това късче от Армения, което с неимоверни усилия „нагло защитавали” отрядите на Гарегин Нджде. Та клане на арменци не е имало. Гарегин Нжде успял да отбранява този бастион на свободата в течение на шест месеца и от главорезите – бандити от Ревкома на болшевиките, които довършвали червения терор.

 

През първите шест месеца Съветска Армения станала място за спасение на бежанците, сега вече от арменския ревком. Защото първата работа на последните било прочистването от „контрареволюционерите” на останалото от страната парче, тоест от хората, които се опитвали да защитят малкото, което им било останало. Гарегин Нжде си заминал вече след подписването на договора, след като турците махнали с ръка на Зангезур и извели армията си от Армения. Ами, дайте да подложим на остракизъм този човек, по ръцете на когото, както Вие без всякакви доказателства пишете, е „кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди”! А какво да кажем за многото хиляди спасени мирни жители и малкото, но много важно парченце от територията на Армения, отделящо Турция от Азербайджан?

 

О, Гарегин Нжде е много голям мръсник. Той успешно се е съпротивлявал срещу победната Червена армия нещо което не се е удало даже на Врангел и на Деникин. Съпротвявал се и на кемалистката армия. Срам и позор и за арменското дашнакско правителство. Те имали повече възможности, но оставили Карс, избягали. Предали го на заколение на партньорите на Съветска Русия – турците. Гарегин Нжде удържал Зангезур, когато последният бил пълен с турци. Зангезур – срамът и позорът на съветската дипломация, склонила арменците на позорния договор от 10-ти август 1920 година, за ужким неутралитет на Зангезур, но по своята същност – за осигуряване на коридор за доставка на оръжие на турците срещу Армения.

 

Разбира се, Гарегин Нжде е враг. Враг на всички, които имат какво да крият от своето позорно минало. И цял Зангезур е враг. Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не знаете, колко скъпо е струвал съветският терор на неизкланите от турците и Червената армия арменци в Зангезур. Колко хора са били репресирани? Не, разбира се, Вие не знаете също така за това, че веднага след завземането на малка част от Армения от страна на Червената армия, отначало в съветизирана Армения, а след това в СССР, е започнало преследване на спасените жертви на арменския Геноцид. Жестоки преследвания. Това е ненаписана и за сега неизвестна история.

 

Разбираемо е, че огромните човешки жертви и даже такова страшно преследване като Геноцидът, нищо не означават в сравнение с мащабната идеология за „спасяване на всички угнетени”. Даже и чрез угнетяване на угнетените. Навярно, именно затова, най-мащабните „спасявания” се превръщат в своите антиподи.

 

Тогава, през 20-те години, конкретно в Съветска Армения хората са видяли, че се „подхвърлят на унижение и преследване ветераните на борбата с геноцида, оскверняват се гробовете на тези, които са дали живота си в борбата с геноцида, унищожават се тези, които просто са спасявали семействата си от физическо насилие и даже тези, които в тази жестока борба са останали живи”.

 

Не, това не е цитат. Това е просто преподреждане на моето обобщение на нашите съветски реалности от 20-те години по реда на Вашето „резюме” на съвременността.

 

И така, съветският период. Темата за „съветизацията” на Армения е една от най-широките и популярни теми на социалната, политическата и научната риторика на съветския период. Тя е била добре подготвена, шлифована и карисиво поднесена. Арменските маси, угнетени от буржоазните дашнаци, са въстанали, извършили са революция и са помолили за помощта на братска Съветска Русия. Червената армия влязла на територията на Армения по молба на арменския ревком и помогнала на ощастливените маси да се освободи от арменските поробители. Мръсниците дашнаци или избягали (в началото на март от Армения са заминали примерно 10 хиляди „арменски белоемигранти, но това също е ненаписана история”) или били арестувани, а част от тях лицемерно се изпокрили в разни социални ъгълчета и от тях дълго се „освобождавали” през дългите години на репресиите.

 

„Дългите години на репресиите” обаче до днес са изучени само избирателно, а на нивото на академичните издания по принцип продължава риториката на „култа към личността”.

 

Но да оставим темата за съветизацията на Армения, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, да се върнем към затворената в съветската наука и за обществеността тема на геноцида. Ако не възразявате, че геноцидът е престъпление не по-малко от нацизма и в крайна сметка, в съветското пространство, (така успешно победило нацизма и фашизма), той е трябвало да стане една от легитимните и важни теми на политическите, социланите и научни реалии. Може би тук е заровена тайната на истинския и/или мним „колаборационизъм”? В това число – на държавния колаборационизъм. Нали побратимяването с извършилата геноцид и останала безнаказана държава, също е своего рода колаборационизъм. Не?

 

Колкото и да е странно, до 1965 година в СССР, в най-хуманния социум, самата тема и даже споменаването за арменското клане бяха забранени не само в политическите, научни и публицистични обсъждания, но също и в устната риторика и в „устната памет”. Тази тема отсъствува и от художествената литература, а в периода на Големия терор немногото публикувани до тогава трудове, в които по един или друг начин се е докосвала паметта за Геноцида, са били забранени и иззети от обръщение.

 

В Съветска Армения даже не смееха да говорят за това. „Даже не смееха да говорят” – това не е образен израз, а напълно определена забрана. Да се говори, да се спомня, да се напомня за Геноцида над арменците е било забранено, най-малко до 1965 година, независимо от това, че Турция е станала член на НАТО още през 1953 година.

 

Споменаването на Геноцида се е смятало за националистически акт, за расизъм по отношение на турците и за политическо дисидентство. В статия под заглавие „Дашнакска отрепка”, отпечатана на 31 декември 1936 година, в издавания в Съветска Армения вестник „Гракан терт” („Литературен вестник”) на остра критика се подлага преживялия всички ужаси на Геноцида западно–арменски писател, родом от Харберд – В. Тотовенц. В издадената през 1933 година негова автобиографична книга „Живот на стария римски път” се открили някакви спомени за това, което е станало със семейството му по време на Геноцида. Книгата естествено била иззета от продажба, от библиотеките и даже от частните библиотеки (човек, който държи тази книга в къщи би могъл да бъде обвинен в „контрареволюционност”, в „антисъветизъм”), а авторът бил арестуван през август 1936 година. В статията във вестник „Гракан терт” от 31 декември 1936 година, кроткият, романтичен В. Тотовенц е наречен „десен троцкист”, „член на терористична групировка”, „националист”, „шовинист”, „расист”, „фашист”.

 

„Зоологическият национализъм” на „разобличения троцкист – националист и контрареволюционер” ..., „литературният халтурчик” Ваан Тотовенц се проявил в „литературния запартък” – „Живот на стария римски път”, където той „изопачава реалните класови отношения от миналото ... , описвайки междунационалните отношения от позицията на яростен националист, за когото не съществуват класова борба, арменски и турски трудещи се, а има само арменци и турци”.

 

Клането над арменците тук е представено със словосъчетанието „междунационални взаимоотношения”, с формулировката „класова борба”, като при това тези, които са осъществявали клането – турците, са причислени към представителите на угнетената класа, която в рамките на класовата борба унищожава своите арменски помешчици.

 

Това не е ли пренаписване на историята? Разбира се, няма никакъв намек за решението на турските власти за депортирането и изколването на арменците, за въвличането на армията и жандармерията в погромите над арменците, а също така и за това, защо и по какъв начин в Османската империя цялото арменско население се е състояло от угнетители, а турците са били угнететната класа и защо тази угнетена класа е унищожавала всички на ред - в това число и арменските деца, а не само арменците „угнетители”.

 

В Западна Армения, граничеща със Съветска Армения – в източна Турция, продължавали кюрдските възстания и оцелелите на тези територии, преминали в Закавказието арменци, са били подозирани в СССР в сътрудничество с кюрдите. По подозрение в такова сътрудничество в 1936 година, много арменци и кюрди са били депортирани от Закавказието. Проблемът се усложнявал от това, че западно-арменските бежанци от Турция все още пазели у себе си надеждата да се върнат в родината си или поне бил останал спомен и тъга по родните места. В СССР се правело всичко за отхвърлянето на представата за родината у тези хора.

 

Например, през 20-те години на миналия век арменците, които се бяха преселили от Турция в СССР от 1925 година нататък ги наричаха „репатрианти”, тоест завърнали се в родината, макар че те бяха избягали или в най-добрия случай се бяха преселили от своята родина – както етническа, така и гражданска. Проблемът се представяше така, сякаш тези хора се бяха върнали в родината си. С политически натиск се трансформираше социалното възприемане на родината. Тъгуващите по родината арменци ги обвиняваха в „предателство спрямо съветското и руското”.

 

Във вестник „Гракан терт”, в броя от 10 март 1937 година, беше напечатана статия под заглавието „Доведеният син на националистите - отрепки”. В нея, един от спасилите се от Геноцида арменски писатели – Р. Кочар, критикува друг спасил се млад поет – Х. Даштенц, заради публикувания от него през 1936 година сборник стихове „Пламък”. Определението „националисти - отрепки” се отнася за писателите Е. Чаренц, А. Бакунц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц. Четирима от тях – Е. Чаренц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц, също бяха от загубилите родината си и оцелели по време на Геноцида писатели. Именно техен „доведен син” се явяваше, по мнението на автора на статията Х. Даштенц, чийто сборник стихове е „троцкистко – националистически литературен запъртък”.

 

„В сборника стига до наглост контрареволюционното, бакунцевско отрицателно отношение към северната (руската бел. авт.) култура, за да се противопостави на която той на същата страница възхвалява Арагац и Арарат, сенките на които са знамена за младонационалиста”. Глвната вина на младия писател било споменаването на планината Арарат, останала на територията на Турция. Ако човек споменава за връзката с изгубената родина, значи той претендира за тази родина (политическото обвинение беше това, че човекът смята родината за загубена и това се разглеждаше като непризнаване на СССР за своя родина). В същото време, ако човек претендира за родината си или тъгува по нейните ценности, това се е смятало за отрицание на „северната” – руската култура (двойно политическо обвинение).

 

Може да се приведе множество от подобни примери. Всичките изброени писатели, на които са отправени обвинения, естествено са арестувани от НКВД, много от тях са разстреляни, други са осъдени на по десет–двадесет години в ГУЛАГ.

 

1. Премълчаването на още съвсем неотдавнашни ужасни събития продължаваше и с други средства. Например, в съветските енциклопедии, в това число в трите издания на Голямата съветска енциклопедия (БСЭ 1926-1947; 1949-1958; 1969-1978) и в енциклопедията на Съветска Армения, за изтъкнатите арменци измежду спасилите се от Геноцида се пишеше – родил се в еди коя си година, в еди кой си град (село) в Турция, „преселил се в Армения”. За причината за „преместването”, тоест за Геноцида и за принудителното бягство – нито дума. Същата е картината и в енциклопедиите на Съветска Армения или в другите справочници. По този начин, писателят Ваграм Алазан, съгласно издадената през 1974 годиа Арменска съветска енциклопедия е роден в град Ван (държавата не се посочва) в 1903 година и през 1914 година емигрирал в Ереван, попаднал в приют за сираци (т. 1, стр. 134).

 

Защо 11-годишно дете ще емигрира, защо е попаднал в приют за сираци – за това не се казваше нито дума. Впрочем, даже в многобройните следствени дела на репресираните писатели и въобще на западните арменци, бекистите обикновено са пишели „родил се в Турция в еди коя си година, местожителство – Арм ССР”, град или село. Този ред не се променял даже в случай, когато против подследствения са е повдигало някакво „турско” обвинение,, например: „Антаносян Пилос Хачатурович, година на раждане – 1892, място на раждане: с. Алиджакрак, Басенски район, Ерзерумски вилает, Турция, местожителство: Горис, ул. Маркс 18, Арм ССР, арменец, дата на арестуване: 23.1-1937, категория на отчет – „бидейки в Турция, участвал в амено-турското клане...” [ НАА, Ф. 1191, Оп.8, Д.1664, 1665]. Какво означава за родилия се през 1892 година в Турция, че „бидейки в Турция, участвувал в армено-турското клане”, като че ли той от някъде е заминал за Турция, за да участвува в някакво митично „армено–турско клане”, неизвестно кога и къде случило се”.

 

Всеки, който не познава контекста, разбира се ще си помисли, че той, бидейки арменец, е колил турците, след като грубият, неприкрит, чудовищен по форма и съдържание Геноцид над арменците, организиран от младотурците с участито на редовната армия, жандармерията и на административни лица е формулиран просто като „армено-турско клане”.

 

Формулировката „армено-турско клане”, разбира се е болшевишка политическа лъжа, още по-голяма лъжа е „участието” в несъществувало „армено-турско клане”. Съветският Главлит и съветският административно-чекистки език в съветскто пространство са изтласкали от словесния оборот „арменските погроми”, „арменското клане” и самата тема за Геноцида над арменците.

 

2. Изтласкването извън официалната – политическа, юридическа, административна и художествено-публицистична риторика и от социалната памет на арменците в СССР, в това число в Съветска Армения на темата за клането на арменците и даже политизацията на просмукването на тази памет в социума до нивото на престъпление обаче не задоволяваше властта. Задачата беше поставена по-широко – да се забрани паметта до нивото на преживялите трагедията и оцелели индивиди и семейства. Да се забрави „личният случай”, „семейният случай”, свидетел на който се е оказал конкретен член или членове на семейството, „случай/факт с роднини или със съграждани”. Да се забрани да се помни, разбира се е доста по-сложна задача, но да се забрани да се говори, да се предава личната/семейната памет и да се следи за нейното социално разпространение се е оказало решима задача.

 

Чекистката агентурна мрежа зорко следеше и донасяше, на коя дата, в кое семейство, кой именно и на кого със сълзи е разказвал за мъченическото убийство на своите родители (деца, сестри, други роднини, съграждани ...), кой от неговите роднини е останал „в страната” (арменските бежанци от Западна Армения под думата „страна – էրգիր” разбирали най-вече напуснатата родина – Западна Армения) в плен при кюрдите или при турците или пък е изчезнал безследно, кой и как „в страната” се е борил за живота на арменците или даже за собствения си живот и за честта на своите роднини, или не дай си Боже, забравил за опасността, идваща от чекистите, е пял тъжна песен за тъгата по родината или песен за героичните защитници – федаини.

 

Такива хора следствените органи „привличаха” и наказваха. Даже емоционалното споменаване за родината – „страна”, се смяташе за „дашнакизъм” – ако не за членство в нея, то за симпатия към забранената националистическа партия „Дашнакцутюн”.

 

През 1934 година, на нивото на ЦК се е обсъждал въпросът за забраната на „даштакските” народни песни „Лястовичка” и „Жерав” [НАА, Ф. 1191, Оп. 4, Д. 101, Л. 2об], „заподозрени” от болшевиките в изразяване на тъгата на арменците по Западна Армения – част от родината. В песента „Лястовичка” пеещият моли лястовичката „да насочи полета си в скъпия му край”, а „Крунк” („Жеравът”) символизира героя, мечтаещ по-скоро да се завърне у дома и да свие гнездо на родната земя. Най-известната и любима в Армения песен за жерава е „Канче крунк” („Зовът на жерава”) в обработката на арменския композитор Комитас. В тази песен я няма заветната мечта за завръщане у дома, а звучи тъжният въпрос – молба: „Крунк, нямаш ли (ти) вести от родните страни?”. Заподозрените в „тъга по родината” обикновено ги наказвали със заточение, а през 1937 – 38 година, също и с разстрел.

 

Хората престанали да говорят. След десетилетия Погос Григорян ще пише за бежанците от областта Сасун в Западна Армения, живеещи в село Ахагчи в Талин: „ ... в жестоките години на болшевишкия режим, живееха в страх и ужас, заключили устата си, станали мълчаливи, спели в краварника и споделяли своите страдания, грижи и болка повече с добитъка, с воловете, отколкото с членовете на семейството си и със съседите”. [Григорян П., Сражаващият се Сасун, непобеденият Шеник, Ереван, 2012, стр. 44 (на арменски език)].

 

От края на 20-те години се развихри истински лов на обикновени хора, на селянии, които по един или друг начин бяха уличавани в „памет за родината” по отношение на Западна Армения. Особено се издирваха оцелелите участници в самоотбраната на арменците. До ден днешен, потомците на тези нещастни хора разказват, че през 1927-28 година, чекистите не напускали населените места, където живеели турко-арменците – западно-арменските бежанци (авторката има пред вид арменците, избягали от територията на днешна Турция, бел. прев.): „ ... всички западни арменци, всички мъже, които са се сражавали против турците, са били смятани за дашнаци, на първо място федаините. В съветските години например, западните арменци нямаха право да говорят от къде са дошли [тоест, нямаха имали право да казват, че са родом от Западна Армения и са избягали от там през годините на Геноцида]; тези, които говореха за това, бяха заточвани за това че уж били дашнаци и всички дашнаци бяха наречени кратко – „контра”. Съветският съюз ги смяташе за опасни... Даже в нашите домове бяха забранени нашите песни, не трябваше да ги пеем, някои ходеха и донасяха и затова изпращаха хората на заточение”.

 

Оцелелите организатори на самоотбраната на арменците, подложени на клане през 1915-16 година на територията на Западна Армения, се намираха на първо място под прицела на ЧК, а след това на ГПУ, НКВД. Нека не Ви мързи, прочетете моля мемоарите на хората за тези година: Сукиас Закарян от село Айкаван в Ширак разказва: „ ... в нашето село всички турски арменци ..., най-малко двадесет–двадесет и пет къщи бяха изселени и изпратени на заточение. След това заточваха цели улици, цели семейства, а след това започнаха да арестуват хората по отделно... За един оформиха обвинението така, щото той бил говорил лошо за коллхоза. Това беше лъжа. Никой не знаеше, какво е направил този човек... Какво е сторил? От там [от Западна Армения] той се е прехвърлил тук, спасявайки се с бягство – дойдоха, хванаха го и го отведоха. Какво е направил този човек тук? Какво е направил той на Съветския съюз? Той така и не е успял да разгледа, както трябва Съветския съюз, защото той едва се беше оказал в него...”.

 

Жителите на село Еразгаворс в Ширакска област са турски арменци, оцелели по време на Геноцида и установили се в Съветска Армения. Еразгаворс е село, разположено на границата с Турция. „От нашето село през тези години [в годините на сталинския терор] пострадаха около шестедесет семейства .. тримата братя на баща ми – Арам, Гарегин и Лексан ги арестуваха през 1937 година ... Колко хора от нашето село отведоха и унищожиха ... Просто ги убиха, телата им натовариха на камион, откараха ги и ги хвърлиха в яма на границата. Мястото на погребението беше на границата, то беше затворено, невъзможно беше да се види. След това заляха ямата с бетон, подравниха я, изтриха следите от лицето на земята ...”.

 

3. В съветската страна със затворени граници и затворена информаци, арменците не знаеха, останал ли е някой от техните съотечественици в Турция, който живее в тяхната изоставена родина? Какво е станало с техните съотечественици, които са били насилствено отведени, взети в плен, за заложници или са се скрили в планините? Частично за това са знаели тайните служби на СССР и както става ясно сега, посолството на СССР в Турция, понякога е засягало и положението на арменците в своите периодично изпращани доклади. Но това е била „строго секретна” информация, до такава степен секретна, че е била тайна дори и за партийните власти в Армения.

 

Ние, съветските арменци, практически едва през последните 10-15 години започваме да научаваме за това, че там – зад границата, в провинциите са останали арменци, че част от тях (каква част?) е била ислямизирана (тюркизирана, арабизирана, кюрдизирана), започнахме да научаваме за техните скиталчества, за приспособяването им към новите форми на изключване, за дерсимските погроми от 1937-38 година, повтарящи клането над арменците по форма и по методи, а също така и за процесите на тюркизация на други народи в Турция през 20-ия век. Така например, научихме за изселването на около 30000 арменци през 1929 година от Харберд, Диарбекир и Мардин в Алепо, за което американският консул съобщавал на своето правителство:

 

„Създава се впечатление, че турците са решили на всяка цена да се освободят от цялото християнско население в провинцията. Добралите се до Алепо са много болни и изтощени, разказват, че останалите в страната арменци са преследвани, арестувани, че заточението се смята за късмет”. [Christopher Walker, Armenia: The Survival of a Nation, Published by St. Martin's Press, London, 1980, p. 15; Dr. Tessa Hofmann, Armenians in Turkey Today, A Critical Assessment of the Situation of the Armenian Minority in the Turkish Republic (second edition), Uppsala, 2003, p.15, http://www.armenian.ch/gsa/Docs/faae02.pdf (прегледано на: 07.12.2017).; Мысырлян З. Задължителната миграция на арменците от вътрешните провинции на Турция (1929-1930). Преди и след Геноцида над арменците, Антилиас, 2011, стр. 18 (на арменски език)]. В приятелска Турция, чудовищните преследвания са продължавали, но на съветските арменци „не им се е полагало да знаят” за това.

 

Забележително е това, че ръководството на страната, наказващо за споменаване на клането на арменците, даже за произнасянето на словосъчетанието „Западна Армения”, периодично, в нужното за него време и в нужната форма, „си спомняло” за Геноцида над арменците. Така, когато възникнала опасност от война между Германия и СССР, на арменците им „напомнили” за заплахата от погроми над арменците. В брой 35 на вестник „Правда” от 1941 г. се „съобщава”:

 

„Арменският народ, както и всички свободни и равноправни народи на Съветския Съюз, възприе надвисналата над нашата страна смъртна опасност още по-дълбоко, защото в своята многовековна история той не веднъж е бил подхвърлян на нападения на чуждестранни насилници. Той знае, какво са това клане, погроми, глад, насилие. Арменският народ не е забравил физическото изтребване на арменците, организирано от предшественика на кървавия Хитлер – кайзер Вилхелм в годините на първата империалистическа война”.

 

Ето така на арменците им било „поръчано да си спомнят”, че тяхното физическо унищожаване е било планирано от кайзер Вилхелм, но им е било заповядано да „продължават да забравят” и по никакъв начин да не си спомнят „младотурците”, „кемалистите” и „Турция”. Естествено, Вие уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, също сте в това число. Вие, както и други граждани на СССР и пост съветските страни, естествено не знаете, че през 1949 година от цялото съветско Черноморско крайбрежие (украинското, руското и грузинското), от Армения и от Азербайджан са били депортирани „за вечни времена” в „спецпоселенията” на Сибир „дашнаци” и „бивши турски поданници” – същите тези арменци, които са оцелели при геноцида, заедно с децата им, родени в СССР, а също така и така наречените „репатрианти” – бежанците от своята родина. Ето го – документът за осъществяване на въпросното постановление на Съвета на министрите на СССР [ГА РФ, Ф. 9401, Оп. 2, Д. 42, Л. 101].

 

Учебниците по история не пишат за това и до ден днешен. А нали тези хора, както „постановчиците”, така и изпълнителите, са получавали медали, парични награди и други подобни „възвеличения” и героизации за фактическо престъпление. Техните паметници, под формата на различни монументи, бюстове и топонимия продължават да украсяват нашето съвременно ежедневие, напомняйки ни за неотдавнашното „велико миинало”. Защо не вземете да се обезпокоите за също такова изопачаване на неотдавнашната история, както за „случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война в страните от постсъветското простанство”? Предлагам Ви, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, не да си давате труд да пътувате до там, а да поискате от Томския архив делото на „спецпреселниците” – „турци” от 1949 година. Знаете ли, какво ще откриете? О, несъмнено много интересни подробности.

 

Ще откриете например това, че много „турци” от Азербайджан, Грузия, Краснодар в спецпоселенията в Томска област са с фамилиите Аркелян, Оганян, Варданян, Акопян, Алексанян. Някои от тях или техните деца, продължават да недоумяват защо те – техните заточени родители, са били „турци”. Е, има там също и „турци” – лази, „турци” – понтийски гърци и прочее, но най-вече това са арменци – бежанци от Геноцида, „бивши турски поданници”, попаднали в „грижовните ръце” на хуманните съветски власти. И сега новата история, така наречената „репресология”, неволно разпространява нова лъжа за количеството на заточените „турци” и „арменци”, принуждавайки ги да търсят някакви малко от малко логични обяснения на това и да не ги намират. Източникът просто безсъвестно лъже.

 

Как да вярваме на официалната история за тази страшна война, ако много хора разполагат с примели на изопачаване на собствената им история, не преразгледани и не преосмислени до ден днешен. Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде”. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

За съжаление, Вие не търсите доказателства, Вас ви задоволява думата „колаборационист”. И разбира се, заобикаляте отстрани темата за героизацията на съветските отрепки. В това число и по арменската част. Например темата за изтъкнатия съветски ... Анастас Микоян. Колко дълго арменските власти искат да му поставят поредния паметник. На съучастника в много злодеяния. Съучастника в разстрела на новочеркаските работници, на полските военни. По частта за „арменските излитания” за сега ще си замълча, за тях много се писа и обсъжда в арменската преса.

 

Но, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Вие как мислите, не спомага ли премълчаването на тези „геройства” за нова агресия, нови геноциди, нови репресии? Нови изопачавания?

 

Да се върнем на паметниците, защото види се, Вас силно ви безпокои не самата история, не фактите, а именна темата за паметниците. Вие разбира се, не знаете, че съвсем неотдавна по искане на съвременна Турция, руските власти махнаха паметника на генерала от царска Русия – Андраник Озанян в Сочи. Само за това, че той е спасил живота на хиляди бежанци – арменци в Западна Армения и в тежки отбранителни боеве заедно с арменските доброволци е спасил и е прехвърлил в руското Закавказие някаква част от останалите без подслон, ранени, осакатени, нещастни деца, жени и старци. Това е било преди революцията и преди побратимяването на Съветска Русия с кемалистка Турция. Това е било в хода на Първата световна война, не по-малко страшна и жестока война, когато Русия е воювала срещу Османската империя.

 

Тогава Андраник е бил герой в Русия и „бандит” – в Турция. След болшевишката революция той напуснал Армения, а в СССР го прекръстили на „дашнакска отрепка”, на „бандит”. Колко спасени хора са криели неговата пожълтяла фотография от зорките очи на чекистите, колко деца в сиропиталищата или просто бездомни деца са се молили за Андраник и са продължавали да очакват помощ от него. Но да се произнася на глас името на Андраник, о, това се равнявало на престъпление, на „контрареволюционност”, смятало се е за „антисъветщина”. Защо? След разпадането на СССР, докато новите руски власт все още не се бяха определили в параметрите на „героизацията”, благодарните потомци на спасените са му поставили паметник в село Лазаревско, недалече от град Сочи. След това „определилите се” руски власти, махнали този скромен паметник по искане на Турция. Андраник Озанян не е политически деятел, той е бил военен и воювал на страната на Русия. Всъщност, той навярно е воювал не за някаква идеология, а за физическото спасение на своите съотечественици.

 

СССР идеологизирал и политизирал неговото минало по мерките на турските власти. Сега върви процес на преразглеждане на „героите” и на „отрепките” не според деянията им, а според съветските мерки. Как да вникнат постсъветските страни и народи в новите реалности на Руската федерация? Как да се определи „стратегическият съюзник” на Русия сред постоянно променящите се вкусове на руските власти? На нас с Вас често не съвпадат не само „мерките”, но също така и разбирането на самата история. Защо пък Вие – Русия, стратегическият партньор на Армения, не вземете да се определите твърдо във вашия колебаещ се колаборационизъм с геноцидна Турция? В края на краищата, арменците не са единствените жертви, има и гърци, асирийци, язиди, дерсимци. Колко пъти още тази страна трябва да доказва своята престъпна същност?

 

Превод: доц. д-р Теодор Дечев

Публикувана в Очи в очи

Поместваме статията на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация, най-вече, за да имат възможност читателите да видят, в каква посока се движи официалната пропаганда на Русия в днешните смутни времена. Любопитен факт е, че тя е на страниците на „Независимая газета“, издание, което е сочено като едно от най-либералните в Русия. Тази публикация общо взето налива вода в мелницата на всички, които твърдят, че руският либерализъм спира до границите на така наречената „близка чужбина“ на Руската федерация. (Тук може да видите оригиналната публикация на руски език: http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html ).

 

Ние няма да даваме оценка на написаното в статията – за съжаление за нито един от изложените в нея факти (с кавички или без кавичики) не са посочени източници, да не говорим за някакви линкове. Авторката на статията (или тези, които са и съдействували в написването на статията), излагат текста така, сякаш това са абсолютно общоизвестни факти, които изобщо не подлежат на доказване.

 

В „Свободен народ“ също са критикувани някои заигравания на определени среди в Прибалтийските държави с историята на участието на латвийци и естонци във „Вафен СС“ и други подобни формирования. Но ние като патили хора можем да кажем, че най-страшната лъжа е тази, в която са вложени 90 процента истина. В случая, струва ни се, че процентите истина са доста под 90 на сто, което е нормално за една държавна пропаганда, която се води така, сякаш условията са военновременни. А и читателите на „Свободен народ онлайн“ в огромното си болшинство не са хора, на които трябва да им се обяснява, какво четат.

 

Така че, пропорцията „истина към лъжа“ изобщо не е най-важното в този текст. Важна е „генералната линия“, важно е внушението на текста, а то очевидно е, че дори стратегическите съюзници на Русия като Армения са обзети от „нацификация“ и от „фашизация“. Очевидно в Москва тежко преживяват всяко отърсване от „канона“ на старата съветска пропаганда, дори това да става в държави, които са нейни най-близки съюзници.

 

Този стил на поведение очевидно поражда остри реакции не само в държави, които в момента противостоят на руските геополитически амбиции като Прибалтийските републики или Украйна, но и в Армения, където раздаването на оценки за важни исторически личности от най-новата история на страната никак не се приема с равнодушие. Затова и публикуваме статията на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, която е в отговор на настоящия текст на сенатор Козлова (http://svobodennarod.com/head-on/item/5999-armenska-istorivhka-sreshtu-ruska-senatorka-za-savetizatziyata-na-azerbaydzhan-i-nefta-savetska-rusiya-pomagna-za-razkasvaneto-na-armeniya.html ). Д-р Харатян е блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които очевидно продължават да бъдат „канонични“ в днешна Русия. (Оригиналната публикация на руски език, вижте тук : www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ).

 

Ето и пълния текст на публикацията на Людмила Вячеславовна Козлова:

 

За автора: Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика на Съвета на Федерацията, заслужил лекар на Руската федерация (РФ), заслужил деятел на науката на РФ. (Посочената официална информация е дадена в оригиналната публикация на статията „Възраждането на нацизма от Прибалтика до Армения“. В тази статия обаче срамежливо се прескача факта, от коя партия е избрана Козлова Людмила Вячеславовна в Съвета на федерацията – горната камара на руския Парламент, иначе казано – руският Сенат. Тя е сенатор от Либерално – демократическата партия на Русия, председателствувана от Владимир Волфович Жириновски. Сам по себе си, този факт казва много. За тези, които биха искали да се задълбочат в житието и битието на Козлова Людмила Вячеславовна са на разположение напълно официални източници: Официална информация от Съвета на федерацията: http://www.council.gov.ru/structure/persons/1087/ ; Информация от сайта на Либерално-демократическата партия на Русия (ЛДПР): https://ldpr.ru/power/the_federal_assembly/federation_council/lyudmila_kozlova/ , бел. прев.).

 

В последно време ние все по-често започнахме да се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразгледат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над хитлерова Германия.

 

Съвършенно очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да са отишли в миналото. Но ние виждаме, че днес се подхвърлят на унижение и на преследване ветераните от борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно текат героизация на нацизма, разпространяване на нацистка символика и издигане в ранг на национални герои на тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничили с нацистите.

 

В редица европейски държави вече е взет курс към героизация на нацизма. Например, заявено е за намерението на италианското правителство да възстанови музея на фашизма в родината на Мусолини; съществува проект на правителството на Черна гора за превръщане на бившия концентрационен лагер на остров Мамула в плажен курорт с нощен клуб, СПА и ресторант; в Полша стават осквернявания на гробове на съветски войни, разрушаване или демонтаж на паметници, издигнати в чест на съветски войни.

 

Зачестиха случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война и в страните от постсъветското пространство. В Украйна за национални герои са обявени помагачите на фашистите Степан Бандера и Роман Шухевич. В първия ден на новата 2018 година в Украйна преминаха факелни шествия в чест на рождения ден на Бандера. А дори само фактът, че Бандера е сътрудничил с нацистка Германия е напълно достатъчна причина за неговото осъждане. Уговорките за особеностите на тези исторически условия, активно употребявани от любителите да си затварят очите пред военни престъпления, тук са неуместни. А през миналата година в Киев бяха връчени награди на роднините на полицаите от наказателните отряди, които през декември 1942 година по заповед на нацистите зверски са избили в Луцк десетки хиляди евреи. На сградата на Киевската опера има паметна плоча на престъпника, който е командувал изпращането на евреите в Бабий Яр.

 

Тези примери на цинични подигравки са характерни за днешната политика на Украйна и свидетелствуват за това, че украинският нацизъм представлява неразделна част от държавната идеология на Украйна. Затова аз поддържам възбуждането на наказателно дело от следствения комитет по члена от нашия Наказателен кодекс „Реабилитация на нацизма”.

 

Опити за героизация на нацизма се наблюдват и в страните от Балтика. Така например, в североизточна Естония се провежда, станалият традиция събор на ветераните от 20-та (естонска) дивизия на „Вафен СС”. През 2017 година сред ветераните е присъствал и бивш боец от 36-ти полицейски батальон, участвувал в наказателни операции, в това число и извън пределите на Естония. На планината Синимае търгуват с „патриотична” литература, а също така с фланелки със символиката на естонския легион.

 

Представители на въоръжените сили на Естония, на енориите и на обществените организации, а също така и членовете на една от детските организации, полагат цветя на камъните – паметни знаци, в чест на подразделенията на 20-та дивизия от СС. В Лаупаското училище в Естония е поставен бронзов бюст на военнослужещия от СС – Х. Нугисекс, виновен за гибелта на хиляди мирни жители - свои съграждани. Естонските власти са решили да поставят този паметник в училището, за да спомогнат за ръста на „патриотизма” на учениците и на „любовта” към своята родина.

 

През цялото постсъветско време, Латвия вървеше към „обличане в бяло“ на нацизма. Героизираха се нацистки престъпници и тяхната идеология. В Бауск е поставен паметник на воин с каска от хитлеристката армия, посветен на бойците от трите полицейски батальона, намирали се в състава на латвийския легион на СС. Латвийските власти активно поддържат ежегодното провеждане на маршове на ветераните от „Вафен СС” и на техните привърженици в столицата на страната.

 

Героизацията на нацизма в Латвия излезе на законодателно равнище с появата на закона за статуса на участвувалите във Втората световна война както на страната на СССР, така и на страната на хитлерова Гермния. Законът влезе в сила от 01 февруари 2018 година.

 

Стратегическият съюзник на Русия – Армения, постави паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

Искам да подчертая, че тези, които бяха инициатори на откриването на паметника на Нжде в Ереван, сега планират откриване на такъв паметник в българската Плиска. Паметник на човека, който в началото на Втората световна война е започнал да сътрудничи с властите на хитлерова Германия и нееднократно е произнасял пропагандистки речи пред арменците – военнопленници, призовавайки ги към въоръжена борба срещу СССР, заявявайки:

 

„Който загива за Германия, той загива за Армения” и под чието командуване арменският легион в СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!

 

Такова е моето мнение не само по отношение на Гарегин Нжде, но и на други предатели, воювали на страната на фашистка Германия, на които се откриват паметници и мемориали не само в Армения, но и в Латвия (на бойците от латвийския легион на СС), Естония (унтершарфюрера от СС Харалд Нугисекс), в Украйна (на Степан Бандера и Роман Шухевич) и други.

 

В своето изказване на състоялата се неотдавна в Държавната дума кръгла маса „Борба с героизацията на фашизма и възраждането на неонацизма: законодателни аспекти и международни инициативи” аз подчертах, че нацизмът и фашизмът са признати за престъпни и забранени идеологии, съгласно международните договори. Затова героизацията на нацизма, сама по себе си е нарушение на международните договори. Отношението към паметниците, тяхното поставяне или разрушаване е суверенна работа на всяка държава. Но властите са длъжни да отчитат не само мнението на обществеността, но и позицията на световната общност, която ясно е определила нацизма и фашизма като човеконенавистни идеологии.

 

Всичко казано предизвиква крайна тревога и загриженост и изисква обединяване на усилията на народите на всички страни по света за противодействие на възраждането на нацистката идеология в съответствие с решенията на Международния военен трибунал в Нюрнберг (1945-1946), резолюцията на Генералната Асамблея на ООН (2017) и международните актове в защита на правата на човека.

 

Превод: доц. д-р Теодор Дечев

Публикувана в Очи в очи

Изследването на днешните конфликти в „горещи точки“ като Закавказието неминуемо изисква връщане към минали събития, които са създали далече отиващи във времето стереотипи на взаимна ненавист между отделните закавказки народи, особено между азербайджанците и арменците. Тази година, на 31 март 2018 година се навършват 100 години от драматични събития, станали известни в историята под невинното название „мартенски събития“ от 1918 година в Баку.

 

Всъщност, става дума за съчетание на векторите на гражданската война и етническото противопоставяне в Баку, където болшевиките, начело с техния лидер Степан Шаумян (изключително интелигентна личност, която едновременно с това може да бъде определена като истинска демонична натура) в съюз с арменската партия „Дашнакцутюн“ извършват погром над азербайджанското население и над най-влиятелната азербайджанска партия – „Мусават“.

 

Тази акция довежда до многохилядни жертви и огромни разрушения. Тя остава в историческата памет и на азербайджанците, и на арменците с всички негативни ефекти, които биха могли да бъдат причинени.

 

Баку – град на пъстра политическа, етническа и социална мозайка

Може би е изненадващо за някои читатели, но в навечерието на Февруарската революция в Русия, Азербайджан съвсем не е някаква „периферия”, далече от кипежа на обществената мисъл или пък от бурните политически промени, започнали в навечерието на революцията от 1905 година.

 

Космополитният в определена степен град Баку е бил един от най-важните индустриални центрове на Русия. В него се е формирала мощна предприемаческа прослойка, свързана не само с нефтената индустрия, но и с други отрасли на тежката и ликата промишленост, както и с търговското корабоплаване. Формира се и достатъчно солидна интелигенция, сред която азербайджанците съвсем не са на заден план.

 

В Азербайджан са на лице всички течения, които бихме могли да очакваме в условията на една бързо набираща скорост многопартийна система – различни социалдемократически и социалистически фракции (меншевики, есери, мюсюлмани социалисти и болшевики); национал-демократи, произхождащи от социалдемократическите среди и „слезли от влака на социализма на спирка Независимост”, както беше казал на времето маршал Пилсудски (точно такъв е профилът на лидерите на партията „Мусават“); също така - на пръв поглед консервативни мюсюлмански формации, които обаче стоят здраво на позициите на конституционализма и в общо имперски план поддържат партията на Конституционните демократи – кадетите.

 

Цялото това политическо многообразие идва съвсем не само от руското и арменското население в Баку, както биха започнали да ни обясняват някои „познавачи”, не отишли по-далече от „Краткия курс” на Йосиф Висарионович Сталин и от по-сетнешните учебници за системата на партийната просвета. Сред азербайджанците са представени споменатите по-горе политически течения в цялото им многообразие. Още до Февруарската революция в Азербайджан вече има школувани политици, които са преминали през четирите имперски парламента, през четирите състава на Държавната дума, заседавали до Февруарската революция през 1917 година.

 

Впрочем, през 1918 година, в Азербайджан ще се роди първата демократична и парламентарна република в мюсюлманския свят. Почти всички азербайджанци, които са били избирани в състава на четирите Държавни думи на Руската империя до февруари 1917 година, ще се включат впоследствие и в азербайджанския парламент. Азербайджан ще стане и първата мюсюлманска страна, където жените имат равни права с мъжете, включително и в политическия живот.

 

Политическата и геополитическа ситуация в Закавказието след Февруарската революция и сключването на мира в Брест-Литовск

Мнозина историци, между които и азербайджанският историк Айдън Балаев, отбелязват, че след Октомврийската революция в Закавказието, в това число и в Баку, възниква властов вакуум.[2] Всъщност, по-точната формулировка би трябвало да е, че в Закавказието пламва яростно противопоставяне между желанието на болшевишката власт да задържи контрола над този регион и стремежа на закавказките народи да излязат от колониалното положение, в което са се намирали в рамките на Руската империя.

 

Точно по това време в Тифлис (днес Тбилиси), така нареченият Закавказки комисариат, свиква Закваказкия сейм. Закавказкият комисариат сам по себе си представлява коалиционно правителство на Закавказието, създадено в Тифлис на 15 ноември (28 октомври) 1917 година. То идва на мястото на Особения закавказки комитет, създаден от Временното правителство на Русия за управление на Закавказието след Февруарската революция.

 

В Закавказкия комисариат участвуват грузинските социалдемократи меншевики, социалистите – революционери (есерите), арменската партия „Дашнакцутюн“ и азербайджанската партия „Мусават“. Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“ се самоопределя като социалдемократическа партия, а създателите на партията „Мусават“ също са бивши социалдемократи. Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година.

 

На 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима решение за свикването на Закавказки сейм като законодателен орган на Заканказието. Сеймът се събира в Тифлис за първи път на 10 (23) февруари 1918 година. В него влизат членовете на Учредителното събрание (Всероссийское Учредительное собрание), избрани на територията на Закавказието и от представители на политическите партии от същия регион. Председател на Сейма е грузинският социалдемократ меншевик – Николай Семьонович Чхеидзе.

 

В декларацията на Закавказкия комисариат от 18 ноември (1 декември) 1917 година се е посочвало, че Сеймът ще действува само до свикването на Всеруското Учредително събрание, а в случай на невъзможност последното да бъде свикано – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт.

 

Образно казано, Закавказкият Сейм е бил от тези временни органи, които най-често излизат твърде дълготрайни. Закавказкият Сейм е ужасен трън в очите на болшевиките, особено на тези в Баку, които искат по всякакъв начин да провалят обявяването на независимост на Закавказието от страна на омразните им конкуренти – различните социалдемократически фракции и мусаватистите. Противопоставянето на дейността на Закавказкия Сейм е основен движещ мотив в по-нататъшната дейност на болшевиките и на лидера им в Баку – Степан Шаумян.

 

Става така, че по-голямата част от Закавказието се контролира от Закавказкия Сейм, а град Баку и околностите му, заедно с изключително важната нефтена промишленост – от Бакинския съвет. В него са доминирали болшевиките и есерите от различните им фракции. Сред лидерите на местните болшевики водеща роля са играели етническите арменци, начело със Степан Шаумян, който е бил последователно председател на Бакинския съвет и извънреден комисар по кавказките въпроси.

 

Частите на Червената армия, подчинени на Бакинския съвет, също са се състояли в много голяма степен от арменци. Балаев твърди също така, че част от командирите на Червената армия в Баку са били членове на „Дашнакцутюн“. Той посочва като примери началник щаба на Червената армия в Баку – бившият полковник от царската армия З. Аветисов. Трета бригада на Червената армия е командувана от друг дашнак – Амазасп Срвантцян. [2]

 

Според американския историк М. Смит арменските войници, помнейки за геноцида над техните сънародници в Турция от 1915 година и виждайки продължаващите жестокости от страна на турската армия, се връщали в Армения за защита на арменското население. Войнствуващият национализъм на арменските дашнаци е бил в основата на тяхната идеология. Отстъпващите войски, разбиращи събитията „по своему“, се почувствували, че са попаднали в капан между турската армия и местните мюсюлмани, които се възприемали като „пета колона“.

 

Мюсюлманското население, което като цяло е било лоялно към Руската империя в годините на Първата световна война, сега е започнало да се въоръжава за самоотбрана и общо взето е очаквало турците като освободители, с което „потвърждавало прогнозите на своите противници“. Тези условия са подготвили почвата за мартенските събития, когато подчиняващите се на Съвета руски и дашнакски въоръжени сили са се опитали да установят контрол над бакинските улици и са се сблъскали с въоръжените мюсюлмански групи. [9]

 

Мартенските събития започват, след като Бакинският съвет, без всякакви основания за това, разоръжава и задържа малък азербайджански въоръжен отряд, пристигнал в качеството на почетен караул за погребението на сина на азербайджанския милионер Гаджи Зейналабдин Тагиев. [9] [14] [19, pp. 116 – 118]

 

На 27 (15) март 1918 година, на парахода „Евелина” от Ленкоран (Лянкяран) в Баку пристига отряд от около петдесет офицери и войници, сформиран от Бакинския мюсюлмански национален комитет на Ленкоранския конен дивизион, начело с генерал Талъшински. Те смятали да участвуват в погребението на техния другар по оръжие и по служба – синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев, който бил убит по време на сблъсъците между мюсюлмански и руско–арменски отряди в град Ленкоран (Лянкяран). След погребението на Мамед Тагиев, те възнамерявали да отпътуват обратно със същия параход за Ленкоран на 29 (17) март 1918 година. Но ръководството на Бакинския съвет не разрешило на кораба да отплува и поставило ултиматум на военните – мюсюлмани, да предадат оръжието си в срок от 24 часа.

 

Военнослужещите от Ленкоранския дивизион решили да не нагнетяват обстановката и на 30 (18) март 1918 г. се съгласили да предадат оръжието си. Този акт на благоразумие обаче предизвикал огромно възмущение сред мюсюлманското неселение на града.

 

Мюсюлманите приели тези действия като гавра с паметта на убития Мамед Тагиев и подигравка със скръбта на баща му. Също така, те разтълкували станалото като провокация, защото към останалите многобройни етнически и партийни въоръжени формирования в Баку не било предявено подобно искане за разоръжаване. В различни части на града, на 30 (18) март 1918 година, започнало спонтанно издигане на барикади и митинги, които излизали с искания да се върне иззетото оръжие на Ленкоранските военни. В противен случай, смятали участниците в митингите, е трябвало да се разоръжат и останалите етнически и партийни паравоенни формирования. [9]

 

В името на изчерпателността, трябва да се отбележи, че съществува и друга версия за избухването на конфликта. Всъщност, това е старата версия на съветската историография, за която избиването на хиляди мюсюлмани от бакинската градска беднота, някак си „не се вписва” в теорията на класовата борба. Затова десетилетия на ред се полагат огромни усилия за да се обясни мартенското клане в Баку с конфликт около разоръжаването на така наречената „Дива дивизия”.

 

Всъщност, истинското име на това кавалерийско съединение е „Кавказка туземна кавалерийска дивизия“. Тя се е състояла от три бригади с шест конни полка. От тях само един полк се е състоял от азербайджанци и той е бил част от Втора бригада на дивизията. Останалите полкове са били кабардински, дагестански, чеченски, черкезки (в него са се сражавали черкези, абазини, абхазци и карачаевци) и ингушски. Към дивизията са били придадени още една осетинска пехотна бригада и 8-ми Донски казашки артилерийски дивизион.

 

Във всеки конен полк е имало по 22 офицери, трима военни чиновници, един полкови молла, 575 конници и още 68 нестроеви ездачи. Това може да ни даде представа, за каква „страшна сила“ става дума.

 

Азербайджанският полк на „Дивата дивизия“ се е завръщал по родните маста на бойците, за да бъде демобилизиран, според условията на Брест–литовския мир, а и в съответствие с Декрета за мира на болшевишката власт. Освен това, основната част от кавалеристите е била съсредоточена именно в град Ленкоран, където те разоръжили известен брой руски войници. В тази схватка, която е била без каквото и да е стратегическо или дори тактическо значение, един от малкото загинали бил синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев.

 

Действително и съветските историци, а и самите бакински болшевики, отдават огромно значение на присъствието в Баку на подразделения на така наречената „дива дивизия“. Както ще видим по-късно, изтеглянето на подразделенията на азербайджанския кавалерийски полк е едно от условията за примирие, от болшевишкия ултиматум, отправен към азербайджанците и партията „Мусават“ след началото на боевете в Баку и погрома над мюсюлманското население там.

 

Към тази версия се придържат и неколцина западните автори, като Питър Хопкърк. Неговата хипотеза е, че ръководителят на бакинските болшевики – Степан Шаумян е успял да създаде коалиция между болшевиките, арменците (в лицето на Арменския национален съвет и на партията „Дашнакцутюн”) и мюсюлманите (в лицето на партията „Мусават”).

 

Според него обаче, равновесието между тези три страни било крайно неустойчиво. Мюсюлманите изпитвали силно безпокойство от въоръжаването на арменците от страна на англичаните, които ги толерирали. Затова според Хопкърк, мюсюлманите се обърнали за помощ към единоверците си и на пристанището в Баку започнали да пристигат въоръжени подразделения на „Дивата дивизия”. По изпратените да проверят пристигащите въоръжени подразделения чиновници бил открит огън и някои то тях били убити. Пристигналите своевременно болшевишки въоръжени сили, разоръжили въоръжените мюсюлмани, но след като в града продължили да пристигат подразделения на „Дивата дивизия”, Баку се превърнал в бойно поле. [13, pp. 282 – 283]

 

Както се вижда от приведените по-горе данни, в Баку е присъствала твърде малка част от „Дивата дивизия“ – по-малко то 500 души. Това обаче не пречи на различни автори, къде по инерция, къде преднамерено, да преувеличават в огромна степен значението на тези бойци. Самите болшевики в Баку са превърнали подразделенията на „Дивата дивизия“ в първокласно плашило и човек би могъл да помисли, че на края сами са си вярвали на спекулациите.

 

Твърденията на Хопкърк влизат в тежък конфликт с реалните исторически факти. Освен това, неговата книга, посветена на „мащабен план на Кайзера за сриване на Британската империя”, който минавал през предизвикване на възстания в Британска Индия и подриване на руското влияние в Средна Азия, в никакъв случай не може да се разглежда като безпристрастна. Хопкърк не крие враждебното си отношение към мюсюлманите, които разглежда като естествена „пета колона” на турците – основни съюзници на Германия в региона.

 

Всъщност, всички историци отбелязват, че по време на войната азербайджанците се държат напълно лоялно към Руската империя, независимо, че по подобие на предприетите от Турция анти-арменски действия, в Русия също се подхваща депортация на пограничното мюсюлманско население. [15]

 

Тази депортация обаче заплашва преди всичко населението на Аджария (част от днешна Грузия), което е предимно мюсюлманско. Депортацията на аджарите е до голяма степен предотвратена от грузинските депутати в Държавната дума, които яростно се противопоставят на депортирането на хора, които те смятат за етнически съвсем близки, независимо от религиозните им различия. [6, стр. 142] Аджарите са обявени за грузинци, а не за тюрки и са спасени от депортация.

 

Към подобна на Хопкърк теза се придържа и Стефани Кронин, която пише дословно следното: „В края на февруари 1918 година избухват боеве между съветските сили в Баку и мюсюлманските националисти около град Ленкоран. Очевидно е било, че сраженията могат да се разширят в посока към Баку. На 30 март съветските войски се опитват да разоръжат мюсюлманската „Дива дивизия” и отказът на последната да предаде оръжието си, дава искрата, която разпалва боевете. Напрежението при мюсюлманите е било високо и те откриват спорадичен огън по съветските войски”. [12, p. 90]

 

Може да се смята, че и двамата автори доста щедро са ползували различни издания от съветската епоха, където се лансира тезата, че клането в Баку е провокирано от нежеланието на „Дивата дивизия” да се разоръжи. Към тази теза с „половин уста” се придържат и някои съвременници на събитията, но тя както ще видим малко по-нататък се опровергава от самите ръководители на „Бакинската комуна” в техните писма до Москва и в речите им в Баку.

 

На същия ден, в квартирата на Нариман Нариманов започват преговори между Степан Шаумян (ръководител на Бакинския съвет) и лидера на „Мусават“ – Мамед Емин Расулзаде. Нариманов е болшевик от една особена социалдемократическа фракция, съществувала в Азербайджан – „Хюммат“, по-известна с руското си изписване и произношение като „Гуммет“.

 

„Хюммат“/“Гуммет“ е мюсюлманска социалдемократическа партия – първата в мюсюлманския свят социалдемократическа формация. В нея също както и в РСДРП, е съществувало разделение на болшевики и меншевики, но то не е било толкова яростно и конфронтационно, колкото в останалата част на Руската империя, а впоследствие – на Съветска Русия.

 

В Закавказкия сейм „Хюммат“/“Гуммет“ влиза в мюсюлманската парламентарна фракция, състояща се от 44 депутати от партиите „Мусават“, „Иттихад“, „Хюммат“/“Гуммет“ и мюсюлмански социалистически блок. От тази гледна точка, лидерът на „Хюммат"/“Гуммет“ – Нариманов, е бил идеалният посредник между болшевиките и „Мусават“.

 

Според различни източници, преговарящите страни почти са били стигнали до споразумение за връщането на оръжието на петдесетте военни от Ленкоранския дивизион, когато пристига съобщение, че на Шемахинската улица е открит огън по конен отряд на болшевиките. И до ден днешен, не е известно кой точно е открил огън, но за лидерите на болшевиките това е било предостатъчен повод да прекъснат преговорите и да дадат команда за атака срещу „Мусават“ и азербайджанците като цяло.

 

Малко по-късно, Степан Шаумян ще обясни действията си с цинична откровеност:

„Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-революционен комитет на Кавказката армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6 хиляди души. „Дашнакцутюн“ имаха също така около 3–4 хиляди души в националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характерът на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“. [10, стр. 63 – 64]

 

Някои автори, като Волхонский и Муханов, подчертават различията в поведението на „Дашнакцутюн“ и на Арменския национален съвет.[4, стр. 75 – 80] Позовавайки се на дневника на члена на партията на Конституционните демократи (кадетите) Б. Л. Байков, те подчертават, че Арменският национален съвет е полагал усилия да задържи арменците в Баку извън започналия конфликт. Това обаче се оказало невъзможно, защото местният комитет на партията „Дашнакцутюн“ е взел решение да се включи пълноценно в битката. Байков пише:

 

„Отначало татарите (по онова време рускоезичните автори често наричат азербайджанците „татари“, бел. авт.) имаха успех, но вече на втория ден стана ясно, че няма да устоят в неравната борба. Арменският национален комитет от своя страна взимаше мерки, за да въздържа арменските маси от участие в стълкновението. Но комитетът на партията „Дашнакцутюн“ реши да вземе активно участие в борбата и „дашнакцаканите“ започнаха настъпление срещу татарските позиции. Към тях се присъединиха и арменците – войници. Озлоблението и от двете страни все повече нарастваше; болшевишко–татарското стълкновение започна да приема характер на национален сблъсък“. [1, стр. 114]

 

Впоследствие, самият лидер на болшевиките Степан Шаумян ще подчертае особеното значение на подкрепата на „Дашнакцутюн“, както и на десните есери в Баку. Това обаче няма да попречи на друг виден болшевишки деец и участник в събитията, бъдещият съратник на Сталин на най-високо равнище – Анастас Микоян, с типичната за болшевиките перфидност да заяви, че някои национални арменски части са взели участие в боевете на страната на „червените“, едва когато победата на последните вече е била ясна. Нещо повече – Микоян обвинява Арменския национален съвет, че е бил в сговор с мусаватистите за общи действия срещу болшевиките в едно общо азербайджанско–арменско възстание. Той пише дословно:

 

„Трябва да се отбележи, че до настъпването на тези събития, между азербайджанския и арменския национален съвет беше постигната договореност за това, че Арменският съвет ще подкрепи със своите въоръжени сили възстанието, което се готвеше от партията на мусаватистите. Обаче, когато възстанието започна, Арменският национален съвет обяви за своя неутралитет, а когато победата на Червената армия беше вече ясна, някои национални арменски части даже взеха участие на страната на Червената армия“. [8, стр. 133]

 

Излишно е да се коментира черната неблагодарност, съдържаща се в това изявление на Анастас Микоян, но това не е изненада, като се има пред вид, че около две години по-късно, съветската власт ще хвърли „дашнакцаканите“ на вълците, тоест на турската армия и с въоръжено насилие ще ликвидира арменската република и ще се възцари в Ереван.

 

Разбира се, тук трябва да се прави разлика между намерението на някои арменски дейци да запазят неутралитет в започналото клане и очевидно злонамерените внушения на Анастас Микоян. Има различни свидетелства, включително и от очевидно симпатизиращи на азербайджанците автори като Казъмзаде [14], които показват, че е имало разлика в позицията на Арменския национален съвет и на местния комитет на „Дашнакцутюн“. Това твърдение се застъпва и от Тадеуш Светоховски в неговото изследване за формирането на азербайджанската идентичност. [19, pp. 116 – 118]

 

В крайна сметка, за това свидетелствува и самият Степан Шаумян в цитираното негово писмо. [10, стр. 63 – 64] Само че, в случая категорично е надделял авторитетът на „Дашнакцутюн“ и арменците стават първостепенни участници в кървавите мартенски събития, за които Шаумян после ще се извинява, че били загубили част от облика си на гражданска война и заприличали на „национално клане“ според собствената му оценка на събитията.

 

Предприетото от болшевиките настъпление срещу мюсюлманските квартали, поддържано от арменските национални части на „Дашнакцутюн“ е подкрепено от въздуха с бомбардировки, в които участвуват хидроплани от местната авиационна школа. Азербайджанските квартали са обстрелвани и от морето от кораби на Каспийската военна флотилия.

 

В мюсюлманските квартали се разиграват грозни сцени на мародерство, на избиване на невъоръжени мъже, жени и деца.[11] Болшевиките успяват да „прехвърлят“ на арменците от „Дашнакцутюн“ значителна част от „мръсната работа“. Зад тези действия стоят както реалната необходимост на болшевиките да получат подкрепления и от друга въоръжена сила, така и далече отиващи сметки за противопоставянето на закавказките националности.

 

Независимо, че болшевиките са вдигнали шум до небето за присъствието на „Дивата дивизия“ в Баку, срещу тях се оказват не нейните калени бойци, а лошо въоръжени и още по-зле организирани азербайджански отряди. На мюсюлманите в Баку се наложило спешно да поискат примирие.

 

Комитетът за революционна отбрана, създаден от Съвета на народните комисари в Баку, отправя на ръководството на партията „Мусават“ ултиматум, в който се иска:
„1. Открито и безусловно признаване на Бакинския Съвет като единствена власт и абсолютно подчинение на всички негови заповеди;
2. Извеждане от територията на Баку на азербайджанската воинска част на Дивата дивизия;
3. Отваряне на движението по железопътните линии Баку – Тифлис и Баке - Петровски“.

 

Вечерта на 31 (19) март 1918 година, ръководството на партията „Мусават“ капитулира и приема всички условия на ултиматума, за което надлежно уведомява Изпълнителния комитет на Бакинския съвет. На следващата сутрин, над къщите в азербайджанските квартали на Баку се развяват бели знамена. Това обаче, не се оказва достатъчно за прекратяване на насилието в града. Без съмнение, подстрекавани от болшевиките, въоръжените отряди на дашнаките, които според Одри Алстадт са изразила недоволство от „меките условия“ на капитулацията на азербайджанците [11], продължават нападенията в мюсюлманските квартали на града. [19, pp. 116 – 118]

 

На 02 април (21 март) 1918 година, в 11 часа сутринта, ръководството на Бакинския съвет на народните комисари, официално сключва примирие с азербайджанците, но насилието, мародерството и убийствата продължават до 05 април (24 март) 1918 година. [11]

 

Цитираният вече Питър Хопкърк, в чиито симпатии към арменската кауза не може да има съмнение, също така пише:

 

„Арменците, веднъж видели, че старите им врагове бягат, сега жадували за мъст. Затова боевете продължили до тогава, докато практически цялото мюсюлманско население било изгонено от града или пък изклано. На петия ден [от началото на боевете], макар и значителна част от града все още да била в пламъците на пожарите, съпротивата била прекратена и улиците останали пълни с телата на убитите и ранените, които практически всички били мюсюлмани“. [13, pp. 283 – 284]

 

Одри Алстадт, в чиято книга също се промъкват някои от клишетата на съветската историография (най-вече относно присъствието на части на „Дивата дивизия“ в Баку), дава такова описание на края на мартенските кланета:

 

„След като азербайджанските представители приели условията [на капитулацията], дашнаките се „захванали да плячкосват, палят и убиват в мюсюлманските квартали на града“. (Тук Алстадт се позовава на писмото на Степан Шаумян за мартенските събития в Баку. бел. авт.). По оценката на Шаумян, повече от 3000 души са убити в рамките на два дни. „Арменските войници станаха по-брутални, след като съпротивата отслабна и ден и половина те плячкосваха, убиваха и опожаряваха“. Хиляди азербайджански турци побягнаха извън града. Британският вицеконсул майор А. Е. Р. Макдонъл пише, че „нито един малко от малко по-важен мюсюлманин не остана в града“. Бягството на мюсюлманите от града, променя демографската картина още повече в полза на елементите, които не са от местен произход. Бакинският клон на Националния съвет е разпуснат. От „мартенските събития“ до месец август същата година, азербайджанците няма да играят никаква политическа роля в Баку“. [11]

 

Клането в Баку изиграло ролята и на сигнал за още по-мащабно разчистване на сметките. Както пише Майкъл Смит:

 

„Болшевиките открито признали своята неспособност да предотвратят анти мюсюлманските погроми, организирани от въоръжените сили на дашнаките и те се разпространили и по близките градове и села". [17, p. 227]

 

По различни оценки, по време на „мартенските събития“ от 1918 година, в Баку са загинали между 3000 и 12 000 души. [9, виж бележка 11 в края на текста] Най-занижената оценка, естествено е на „архитекта“ на събитията – Степан Шаумян, макар че трябва да се отбележи, че в станалото вече прословуто негово писмо, той си оставя малка вратичка, като говори за убитите само по време на бойните действия и не визира продължилите и след капитулацията на „Мусават“ кланета и мародерски изстъпления. Майкъл Смит пък от своя страна обръща внимание на факта, че оценката на Шаумян визира убитите само в град Баку, а не и в околностите, където насилието се разпространява със скоростта на степен пожар. [17]

 

В крайна сметка, Майкъл Смит прави оценката, че с оглед на дадените жертви, „мартенските събития“ в Баку са били едни от най-кървавите епизоди в хода на болшевишката революция.

 

От своя страна, лидерът на болшевиките, Степан Шаумян изпада в еуфория от постигнатото. Той пише:

 

„Резултатите от боевете са блестящи за нас. Разгромът на противника беше възможно най-пълен. Ние им продиктувахме условия, които безпрекословно бяха подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. През цялото време съветската власт в Баку висеше във въздуха, поради съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол (градът е с историческо име Гянджя, което носи и в момента. През съветския период градът е наречен на името на Киров, бел. авт.) и Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От листовките, издадени от нас и приложени тук (в писмото, бел. авт.), ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. (Това несъмнено е блестящо „материално доказателство“. Според Шаумян, издадените от болшевиките пропагандни листовки са доказателство, че техните опоненти са започнали въоръжено настъпление срещу тях. Безупречна логика … бел. авт.). Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха надделяли в Баку, градът щеше да бъде обявен за столица на Азербайджан и всички немюсюлмански елементи щяха да бъдат обезоръжени и изклани“. [10, стр. 63 – 64]

 

По думите на Тадеуш Светоховски, в паметта на азербайджанците, „Бакинската комуна“ е станала „горчив символ на болшевишко-арменския сговор, роден в кървавата баня на мартенските събития“.[18, p. 67] Тези събития действително прокарват кървава бразда между болшевиките и огромна част от азербайджанците. Те обаче наливат масло и в огъня на арменско–азербайджанското национално противопоставяне, който още един път ще се разгори със страшна сила точно след 70 години.

 

Самата власт на болшевиките в Баку се оказва кратка. През месец юли 1918 година, пред заплахата от настъпващата турско–азербайджанска Кавказка ислямска армия, есерите и меншевиките в Баку се опълчват срещу болшевиките. Болшевишкият бакински съвет предава пълномощията си на тях и те установяват така наречената „Диктатура на Цетрокаспия“. „Диктатурата на Центрокаспия“ вика на помощ англичаните, но и техният гарнизон не се задържа за дълго в Баку. През месец септември 1918 година, правителството на новосъздадената Азербайджанска демократична република установява контрол над град Баку и го прави своя столица.

 

Защо е станало всичко това?

Основната причина за клането в Баку през 1918 г., наречено впоследствие с евфемизма „мартенски събития”, е стоящата пред болшевиките неистова необходимост да удържат в ръцете си Баку и нефтената промишленост в града и региона. За тях това е било от съдбоносно значение. Нефтът е бил необходим и за болшевишкото правителство, и за германското командуване, с което болшевиките в този момент работят съвсем партньорски. И действително, след погрома над азербайджанците и над партията „Мусават”, започва незабавна експедиция на нефт към контролирания от болшевиките Астрахан. За тази дейност, Степан Шаумян се отчита писмено.

 

Азербайджанското население в Баку, макар и в много голяма степен бедно и представляващо теоретически „таргет група” за болшевишката пропаганда, представлява пречка за контрола на болшевиките над стратегическия град. Нещо повече – политическите представители на азербайджанците са били особено омразни на болшевиките, поради тежнението им към обявяване на независимост на цялото Закавказие. В тази посока работи и Закавказкият Сейм в Тифлис, където мусаватистите са особено активни.

 

Степан Шаумян открито заявява в своите писма, че е трябвало да се пресече влиянието на Сейма в Баку и това е било направено. С тези си действия той не само защитава интересите на болшевишкото правителство, но и следва личното си убеждение, че в революционното преустройство на Руската империя няма място за никакво право на самоопределение на народите. Шаумян е сред малцината болшевики, които са възразявали на Лениновата теза за правото на самоопределение в „тюрмата на народите”. Ленин води с Шаумян нарочна кореспонденция по въпроса, в която се опитва да го убеди в правотата си. [7, том 48, стр. 208, стр. 233 – 236, стр. 288 - 291, стр. 302 – 303] Интересен факт е, че някои представители на така наречените „буржоазни партии” – кадети, октябристи и други, напълно сериозно разглеждат дейността на Шаумян като ... опазване на руската държавност в Баку и Закавказието. Този парадокс заслужава отделен анализ.

 

От тази гледна точка и по военно-стратегически, и по геополитически, и по чисто идеологически причини, Степан Шаумян е яростен противник на национал-демократите, каквито са азербайджанските мусаватисти. Той вижда в тяхното влияние, нарастваща в геометрична прогресия заплаха.

 

Затова, мартенското клане от 1918 година е превантивно действие на бакинските болшевики. То е насочено към елиминиране на „Мусават” и на азербайджанското влияние в Баку веднъж и завинаги. Затова и се действува на широк фронт – атакуват се фронтално, обстрелват се с артилерия (включително и от бойни кораби) и се бомбардират от въздуха азербайджанските квартали, където живее предимно градската беднота, за която самият Шаумян пише, че в крайна сметка е пострадала много.

 

„Мусават” наистина е главната заплаха за болшевиките в Баку, точно заради тежненията си към независимост и заради важната роля, която играе в Закавказкия Сейм, от където единствено в този момент може да дойде акт за независимост на Закавказието. В този момент, този въпрос е бил не „на хоризонта”, а поставен ребром, защото обявяването на независимост е било единственият път за конституирането на Сейма като преговаряща страна с Турция, чиито войски вече са напирали към Закавказието. Затова и не е било важно, колко кръв ще се пролее, а да се елиминира в някаква степен един от главните двигатели на обявяването на независимостта на Закавказието.

 

Задачата е била толкова важна за бакинските болшевики и лично за Шаумян, че те изобщо не изпитват никакви скрупули да влязат в тактически съюз с националистическа формация като арменската „Дашнакцутюн”. В този случай, „Дашнакцутюн” изиграват роля, за която споменатият по-горе Владимир Илич Ленин е измислил забележително название – ролята на „полезните идиоти”. Запознатите с творчеството на Ленин знаят, че той изобщо не се свени да прави всякакви тактически съюзи с всякакви сили, които могат да бъдат използувани за едно или друго. Тези иначе различно мислещи от него хора, използувани за постигане на конкретни тактически цели, Ленин нарича „полезни идиоти”. Шаумян прилага тази техника не по-лошо от Владимир Илич.

 

Очевидно, някои дейци на Арменския национален съвет, които са имали тежнения в посока на обявяване на независимостта, а може би и към федерализация на Закавказието, са разшифровали замисъла на Шаумян. Техните усилия за задържане на арменците извън конфликта, най-вероятно са били свързани с логичното съображение, че проливането на кръв ще взриви арменско–азербайджанските отношения, включително и в Закавказкия Сейм. Последното би свело до нула съпротивителните възможности на кавказките народи срещу агресивните им съседи от юг и от север.

 

Факт е, че дейците на Закавказкия Сейм полагат максимални усилия да опазят закавказкото единство. Един от последните и най-ярки документи на Сейма е колективният (!) азербайджанско-арменски протест срещу едностранното обявяване на грузинската независимост.

 

Дейците на партията „Дашнакцутюн” в Баку обаче изобщо не се замислят над тези въпроси и се превръщат в маша в ръцете на болшевиките, в частност на Степан Шаумян. Когато няколко месеца по-късно Баку е превзет от турско-азербайджанската Кавказка ислямска армия, мирното арменско население в Баку ще плати изключително висока цена за поведението на „Дашнакцутюн” по време на „мартенските събития” от 1918 година.

 

Използувана литература:

[1] Байков Б. Л., Воспоминания о револьюции в Закавказье, Архив Русской революции, Т. 9 – 10, Москва, 1991 г., стр. 114.

[2] Балаев Айдын, Февральская революция и национальные окраины. Мартовские события 1918 года в Азербайджане, М. Изд. „Флинта“, 2008 г.

[3] Безугольный А. Ю., Мартовские события 1918 г. в Баку и становление советской власти в Баку, В: Юг России и сопредельные страны в войнах и вооруженных конфликтах, Материалы Всероссийской научной конференции с международным участием, Ростов-на-Дону, 22 – 25 июня 2016 г., Издательство ЮНЦ РАН, стр. 134 – 141, http://www.ssc-ras.ru/ckfinder/userfiles/files/2016_Yug%20Rossii%20v%20voinakh.pdf

[4] Волхонский М. и Муханов В., По следам Азербайджанской Демократической Республики, Москва, Изд. „Европа“, 2007 г. Виж и на електронното издание: https://www.e-reading.club/book.php?book=89005 , по-специално тук: глава „Илюзия кавказской взаимности“: https://www.e-reading.club/chapter.php/89005/10/Volhonskiii%2C_Muhanov_-_Po_sledam_Azerbaiidzhanskoii_Demokraticheskoii_Respubliki.html

[5] Государственный архив Азербайджанской Республики, ф. 2898, оп. 2, д. 11, л. 430.

[6] Кадио Жюльет, Лаборатория империиМ Россия / СССР, 1890 – 1940, Москва, Новое литературное обозрение, 2010 г.

[7] Ленин Владимир Илич, Полное собрание сочинений, том 48, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#148

[8] Микоян Анастас И., Дорогой борьбы, Книга 1, Издательство политической литературы, Москва, 1971 г., стр. 133.

[9] Смит Майкл, Память об утратах и азербайджанское общество, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_004.htm

[10] Шаумян Степан, Письма. 1896 – 1918, Ереван, Арм ГИЗ, 1959 г., стр. 63 – 64.

[11] Alstadt Audrey L., The Azerbaijani Turks. Power and Identity under Russian Rule, Hoover Institution Press, Publication No 410, Stanford University, Stanford, California, USA, 2013.

[12] Cronin Stephanie, Reformers and Revolutionaries in Modern Iran: New Perspectives on the Iranian Left, Rootledge Curzon, Taylor & Francis Group, London and New York, 2004.

[13] Hopkirk Peter, Like hidden fire. The plot to bring down the British Empire, Kodansha Globe, New York, 1994, pp. 282 – 283.

[14] Kazemzadeh Firuz, Struggle for Transcaucasia (1917 - 1921), New York, Philosophical Library, 1951.

[15] Lohr Eric, Nationalizing the Russian Empire. The Campaign against Enemy Aliens during World War I, Russian Research Center Studies 94, Harvard University Press, 2003.

[16] Roberts Glenn L., Comissar and Mullah: Soviet – Muslim Policy from 1917 to 1924, Dissertation.com, Boca Raton, Florida, USA, 2007, pp. 19 – 20.

[17] Smith Michael G., Anatomy of a Rumour: Murder Scandal, the Musavat Partu and Narratives of the Russian Revolution in Baku, 1917-20, Journal of Contemporary History, Vol. 36, No 2, April 2001, http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/002200940103600202

[18] Swietchowski Tadeusz, Russia and Azerbaijan. A Borderland in Transition, Columbia University Press, 1995.

[19] Swietochowski Tadeusz, Russian Azerbaijan, 1905 – 1920: The Shaping of a National Identity in a Muslim Community, Cambridge University Press, 2004.

Публикувана в Гледища

“Даже ако се установи дьлготраен мир, този, който се откаже от вьтрешната готовност за физическа борба, в крайна сметка ще загине”.

Карл Ясперс

 

Анализьт на геополитическата мощ на дьржавата според приетите в научния свят критерии позволява да се твьрди, че в района на Мала Азия и Южен Кавказ две дьржави се отличават от седемте по своята геополитическа мощ. Армения (под названието Армения се подразбират Република Армения и Република Арцах) се намира вьв втората, по-слаба група, кьм която се отнасят всички постсьветски дьржави в Южен Кавказ. Обаче сьвкупността на критериите за определяне на мощта на дьржавата позволява да се твьрди, че е станала безспорен лидер на втората група страни. Пьрва сред аутсайдерите – едва ли подобна роля може да бьде основание за самоуспокоение.

 

Сьществуващата в Армения тенденция да се обвинява изключително рьководството на страната за вьзникналите пред дьржавата проблеми страда от едностранчивост и/или нежелание или неумение да се вьзприемат реалностите. Армения изпитва трудности не само вследствие на грешките, или некомпетентността на правителството, което в отделна случаи наистина е така, а най-вече заради пространствено-геополитическата недостатьчност на дьржавата.

 

Всеки народ (дьржава) се нуждае от жизнено пространство, обезпечаващо неговото динамично развитие. Свиването на жизненото пространство на народа, често носещо насилствен характер, неминуемо се преврьща вьв вьтрешно-национално напрежение, влошаване на социалните условия на живот на населението и, като резултат, неговата емиграция от страната.

 

Сьвременна Армения, изпитваща пространствена недостатьчност, е печално потвьрждение на казаното. Именно затова, в средносрочна перспектива, Армения трябва да се разглежда като модел-пьрвообраз на бьдещата самодостатьчна арменска дьржава, способна да помести в себе си необходимото количество коренно население, да обезпечи неговата пространствено-геополитическа значимост.

 

Дьржава, притежаваща пространствена достатьчност, е способна да помести в себе си и да обезпечи достоен живот на голямо количество население. При това площта на територията на дьржавата и количеството на нейното население не се намират в пряка зависимост една от друга. Даже неголямото увеличение на площта на дьржавата, при условие на ликвидацията на пространствената недостатьчност, е способно да обезпечи рязкото увеличаване на количеството на населението, да сьздаде условия, както за репатриация, така и за значително повишаване на раждаемостта.

 

Вьпреки голямото значение на територията, пространствената достатьчност на дьржавата не е в пряка зависимост от нейната площ. Тя обезпечава преди всичко наличието на природни (естествени) граници, свободни врьзки с транспортните комуникации, имащи международно значение, няколко климатични пояса и други фактори. От тази гледна точка трябва да се признае, че пространствената недостатьчност на Армения е резултат преди всичко на отсьствието на естествени граници и свободни врьзки с транспортните комуникации.

 

Арцахската война, вьпреки военните успехи на арменците, не реши нито един от тези проблеми, и затова не може да се смята за победна. Реинтеграцията на ограничема част от арменските територии не допринесе за решаването на проблема, тьй като установи естествените граници само на юг (река Аракс) и на север (Мравският хребет). В сьщото време, сьществуващата сега източна граница на Нагорно-Карабахската Република, по цялото и протежение, несьмнено играе ролята на “подтискащ фактор”, сьществено ограничаващ пространствената достатьчност на арменските дьржави.

 

В определена степен факторьт “пространствена недостатьчност” влияе и на Азербайджан. Трябва да отчетем, че западната граница на това образование има сьщите минуси, които има и източната граница на Република Арцах, тьй като е лишена от всякакви природни прегради или бариери. Изводьт от казаното може да има и друга трактовка: проведената по степта сьществуваща граница рано или кьсно трябва да бьде подложена на корекция, тьй като не устройва нито Армения, нито Азербайджан.

 

Днес и в Ереван, и в Степанакерт, и в Баку се готвят (може би несьзнателно) за бьдещите изменения на границата. И започнатата от Азербайджан информационна война е един от най-важните компоненти на подготвителната работа, която нямаме право да подценяваме. Целта на Азербайджан е ясна: да се “придвижи границата кьм голите чукари на Сюник. Сьщо толкова ясна трябва да бьде и нашата задача, която сьгласно законите на геополитиката (политическата география) се сьдьржа в усилията по установяване на арменско-азербайджанската граница по река Кура. И, както става ясно, вьпросьт не е само вьв вьзстановяването на историческата справедливост, макар че е нужно да се отчита и това обстоятелство.

 

Именно река Кура трябва да се вьзприема като естествено разделение между Армения и изключително враждебно настроения кьм нея сьсед. Безусловно, би било неправилно да се идеализира тази река, в качеството и на естествена граница. Обаче за сегашните военно-технически вьзможности на Азербайджан общо взето не голямата и не много пьлноводна река Кура представлява достатьчно трудно преодолима, и обратното, лесно защитима бариера. Пренасянето на границата на река Кура, освен всичко останало, има колосално значение за частичното отстраняване на пространствената недостатьчност на Армения, което за кратки срокове ще окаже благотворно влияние вьрху развитието на страната.

 

И в Армения, и в Азербайджан ясно разбират стоящите пред дьржавата задачи, но – бих искал да греша – в Баку много по-активно се готвят за тяхното решаване, отколкото в арменските столици. Това се потвьрждава от активно провежданата от Азербайджан огромна информационна дейност, насочена кьм отслабване и намаляване на вьзможностите на арменския народ, кьм подриване на неговия международен авторитет. Посочената пропагандна дейност на Азербайджан трябва да се вьзприема като изискваща адекватен отговор заплаха за националната сигурност на Армения.

 

Кьм нас е отправено предизвикателство и ние сме дльжни да отговорим по сьответен начин, защото от това в немалка степен зависи резултатьт от бьдещото и, както вече стана ясно, неминуемо стьлкновение. А адекватният отговор изисква не само консолидация на усилията, което е много важно, но и внимателно изучаване на плюсовете и минусите – както собствените, така и на противника. Така например, Армения е единствената страна в региона, кьдето отсьстват абсолютно всички предпоставки за гражданска война. Сьвсем друга е ситуацията в останалите дьржави от региона, с изключение може би на Иран, кьдето все пак при определени обстоятелства сьщо са вьзможни етнически стьлкновения (имам предвид провинция Азербайджан и подкрепяните от Анкара кюрди).

 

Политиката на Армения по отношение на Азербайджан (и не само) трябва да носи превантивен характер, в това число имайки предвид слабите страни на противника: наличие на етнически, религиозни и расови противоречия сред населението на Азербайджан, отсьствието на оформена нация, насажданата от Алиев деспотия, изразеното социално неравенство, корупцията и т.н. Терминьт “превантивност” не означава задьлжително действия от чисто военен характер. Военните действия се предизвикват единствено при крайна необходимост, когато са изчерпани всички останали методи за постигане на успех. Но даже принудителното прилагане на военна сила е оправдано само след упорита работа в областта на идеологията, разузнаването, изучаването на силните и слабите страни на противника.

 

На свой ред Армения трябва да преодолее своята корупция, да ликвидира проблемите в социалната интеграция, да изработи единна позиция по вьншнополитическите приоритети.

 

Войната не е завьршила, тя просто (временно) е приела друг характер. И на този етап Армения е дльжна пьлноценно да използва:
а) високия си научен и интелектуален потенциал;
б) по-доброто, в сравнение сьс сьседите, владеене на достиженията на сьвременната техника;
в) идеологизираността на населението;
г) деполитизираността на армията;постоянната мобилизираност на народа.

 

Всички посочени и пропуснати елементи на готовността на Армения за противодействие и вьорьжени стьлкновения са еднакво важни и поредността им не може да бьде изменяна произволно. Защото отказьт от вьтрешна готовност за борба в крайна сметка ще доведе до гибел.

 

Превод: Георги Коларов – доктор по политология

 

За статията и за автора й:

Поместената по-горе статия е била предложена преди повече от три години, малко преди смъртта на автора й, на българското списание „Геополитика“, с главен редактор - г-н Тодор Кондаков. Редакцията на „Геополитика“ е отказала публикуването на този текст, като мотивите за отказа не са ни известни. „Свободен народ онлайн“ публикува този текст, предоставен ни от д-р Георги Коларов, поради неговата сериозна значимост, при вникването в геополитическите дискусии, водени вътре в Армения. Текстът също така ни задава някои „репери“ към които е възможно да се придържа в бъдеще Армения в хода на изключително трудните, за да не кажем мъчителни мирни преговори с Азербайджан.

 

Левон Грантович Мелик-Шахназарян е роден на 7 февруари 1958 г. в Кировабад, днес - Ганджа. Той е арменски политолог, ръководител на аналитичния център "Восканапат". През 1974 г. постъпва в Института по руски език и литература в Ташкент и след дипломирането си работи като преподавател в Катедрата по руска лингвистика в Държавния педагогически институт Ташкент. През 1988 г. се премества в Нагорни Карабах, където работи като завеждащ отдел Изпълнителния комитет в Областния изпълнителен комитет за работа с бежанците от Азербайджан.

 

Бил е заместник-председател на движението "Миацум" („Обединение“). През ноември и декември 1988 г., той е един от ръководителите на арменските въоръжени доброволци в град Ганджа (Кировабад). През декември 1991 г. е избран за депутат - член на първия избран Върховен съвет на Нагорно Карабахската република от първото свикване. От януари 1992 г. до юни 1995 г. е бил председател на Постоянната комисия на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република по международните отношения и член на Президиума на Върховния съвет на самообявилата се република.

 

През 1995-1997, Левон Мелик-Шахназарян е редактор на руската версия на в-к "НК Република." След това, в края на 1997 г., се премества в Ереван, където живее през последните си години. Бил е професор по политически науки в Университета за международни отношения в Ереван „Анания Ширакаци”. Автор е на 5 монографии и повече от 500 публикации по политически науки. Женен. Баща на три деца. През 2015 г., е награден с медал „Гарегин Нжде“. Умира на 11 август 2015 г. в Птгни след тежко и продължително заболяване.

 

Според познавачи на проблематиката на Нагорни Карабах, авторът на поместената по-горе статия Левон Мелик-Шахназрян е бил изключително информиран човек, що се отнася до вътрешната политика на Армения и Нагорни Карабах (Арцах), както и по историята на войната в Нагорни Карабах. Самият той в свои публикации твърди, че е притежавал пълната документация за операцията по превземането на Ходжали.

 

Има непотвърдена официално, но произходаща от сравнително достоверни източници информация, че Левон Мелки – Шахназарян е бил известно време министър на държавната сигурност на самообявилата се Нагорно-Карабахска република, но под друго име. Има информация, че е променил името си поне веднъж, като мотивите за тази смяна не са известни.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 01 Март 2018 11:34

Лъжа, обречена на смърт

По-долу, поместваме изцяло и без каквито и да са редакционни или коректорски промени становището на Посолството на Република Армения в София, по повод публикацията „Трагедията в Ходжали – изблик на отмъстителна жестокост или хладнокръвно премерен акт?“ (Част 1 - http://svobodennarod.com/views/item/5968-tragediyata-v-hodzhali-izblik-na-otmastitelna-na-otmastitelna-zhestokost-ili-premeren-akt-chast-1.html и част 2 - http://svobodennarod.com/views/item/5972-tragediyata-v-khodjali-izblik-na-otmastitelna-zhestokost-ili-hladnokravno-premeren-akt.html ). Молим читателите да обърнат внимание на кратката бележка на редакцията в края.

 

Лъжа, обречена на смърт

 

“Историята е изтъкана от лъжи, в които всички вярват”
Наполеон Бонапарт

 

Ендемично е за ръководството на Азербайджан да говори само за собственото си тълкуване на историята и то по начин, който наподобява на идеологията на Гьобелс: „Ако кажеш достатъчно голяма лъжа и я повтаряш, хората евентуално ще повярват в нея".

 

Още от годините на СССР народът на самоопределения Нагорни Карабах (Арцах) се бори за признаването на статута си, гарантиран му от международното право. Правните искания на карабахци да упражнят изконното си право на самоопределение бяха посрещнати с антиарменски погроми в азербайджанския град Сумгаит, намиращ се на 26 километра от Баку. Тези събития, осъществени под мотото "Смърт на арменците", бяха въплъщение на политиката на ксенофобия, етническо прочистване и депортация на арменците.

 

Извършените тогава жестокости бяха причината, поради която Андрей Сахаров – носител на Нобелова награда за мир, пише, че "дори и някои да са се съмнявали в това преди Сумгаит, никой не вижда морална възможност да настоява за териториалното единство на Нагорни Карабах и Азербайджан след тази трагедия".

 

Отговорът на официален Баку на стремежа на хората от Нагорни (Планински) Карабах да упражнят правото си на самоопределение станаха погромите и етническото прочистване на арменското население, а реакцията срещу прилагането на това право през 1991 г. въз основа на тогава съществуващото законодателство на СССР и нормите на международното право бе мащабната война, предприета против новонезависимия Арцах, придружена с груби нарушения на международното хуманитарно право.

 

Точно преди 26 години азербайджанските въоръжени сили започнаха системното бомбардиране на столицата на Нагорни Карабах - Степанакерт, която по това време се превърна в убежище за бежанците, избягали от погромите в Сумгаит, Баку и други градове на Азербайджан. На 13 февруари 1992 г., нарушавайки международните конвенции, Азербайджан започна да използва множество ракетни установки BM-21 "Grad" в жилищните райони на Степанакерт. Ходжалу беше една от седемте огневи позиции, използвани за обстрелването на Степанакерт. Дори през съветския период това населено място имаше стратегическо значение, тъй като се намираше на кръстопътя, свързващ Степанакерт с други райони на Карабах. Освен това, през 70-те години на миналия век единственото летище в автономната република бе построено точно до Ходжалу, което по време на блокадата на Арцах бе единствената портална точка към външния свят. По този начин до 1992 г. стана очевидно, че неутрализирането на огневата позиция на Ходжалу е наложително за физическото съхраняване на населението както на Степанакерт, така и на Карабах като цяло. Операцията по неутрализирането на тази огнева позиция започна на 25 февруари 1992 г.

 

В продължение на месеци силите за самозащита на обявилата независимост република информираха азербайджанската страна с всички възможни средства за тази операция, за нейните цели и за хуманитарния коридор, оставени за евакуацията на населението от Ходжалу.

 

Днес Азербайджан продължава да изкривява фактите за кървавите събития край град Агдам, които той нарича "Ходжалийската трагедията". Самите факти от тези събития повдигат много въпроси и азербайджанските лидери дори и след 26 години все още предпочитат да запазят отговорите зад седем ключалки.

 

Защо Азербайджан не успя да организира евакуацията на населението на Ходжалу?

 

Ето цитат от Рамиз Фаталиев – председател на Комитета за разследване на събитията в Ходжалу:

 

"Четири дни бяха останали до събитията в Ходжалу, на 22 февруари, в присъствието на президента, министър-председателя, ръководителя на КГБ и други, се състоя заседание на Съвета за национална сигурност, в което бе взето решение да не се евакуират хората от Ходжалу ". Източник: http://www.azadliq.org/content/article/1818751.html. Както вече споменахме, силите за самозащита на Нагорни Карабах оставиха хуманитарен коридор за народа на Ходжалу, повечето от които безопасно стигнаха до Агдам. Бившият кмет на Ходжалу дори стигна до Баку. Една група жители на Ходжалу, която успешно пресече териториите под арменски контрол, за съжаление не достигна до Агдам, контролиран от азербайджанската страна.

 

Ето един откъс от думите на азербайджанския журналист Чингис Мустафаев, свидетел на събитията: "На 29-ти февруари, когато се насочвах към Агдам от другата страна, от село Умудлу, във военен хеликоптер, видях, че на 10 километра от Хожалу и на около 700 метра от нашия военен пост, нашите хора бяха разпръснати по земята. Това, което ме ужаси най-много, беше, когато заснех тези трупове, имаше около 10 души от наша страна, които лесно се разхождаха във военни униформи. Казаха ми, че няма трупове, беше невъзможно да стигнем там, имаше арменци и имаше стрелба. Но когато най-накрая кацнахме с хеликоптерите, три хеликоптера неочаквано и незабавно отлетяха за Агдам; тези 10 души също са напуснали. Все още не мога да разбера защо на 700 метра от нашите постове, където нашите войници се разхождаха спокойно, никой не събираше тези мъртви тела?“ Източник: https://www.youtube.com/watch?v=0uLSIInPRXs.

 

Г-н Мустафаев също говори за основното престъпление, извършено по време на събитията в Агдам - осакатяване на телата, открити няколко дни след събитията. “Кой е направил всичко това? Аз снимах тук вчера, нямаше такова нещо“, заявява той.
Струва си да се повтори, че територията, където телата са открити, е под контрола на Азербайджан.

 

Не е изненадващо, че в Азербайджан има нулева толерантност към съмнението, подозрението или разследващата журналистика по официалната версия на тези събития. Тези, които се осмеляват да говорят открито за тези събития, или бяха убити като Чингис Мустафаев, или бяха вкарани в затвора като журналистката Ейнула Фатулаеев, или заточени като първия президент на Азербайджан Аяз Муталибов (1990-1992 г.).

 

По време на интервюто с чешката журналистка Дана Мазалова, публикувано през април 1992 г., президентът А. Муталибов заяви, че войската на Азербайджанския национален фронт активно пречи и всъщност възпрепятства евакуацията на местното цивилно население от зоната на военната операция през планинските пасажи, оставени отворени от арменците на Карабах. Надеждата и намерението на азербайджанската опозиция бе да се използват цивилни загуби от такова ниво, които да подбудят народно въстание срещу режима на Баку и да завладеят юздите на властта.

 

Нека не забравяме, че повече от 700 жители на Ходжалу не са напускали селото и са отведени до Степанакерт, където им беше предоставена храна и медицинска помощ. Два дни по-късно те бяха прехвърлени към азербайджанската страна без никакви предварителни условия.

 

Азербайджанското ръководство все още не е отговорило на въпросите, повдигнати от самите азербайджанци. Междувременно то усвои изкуството да изкривява горепосочените факти, за да обвинява другите за престъпленията си и да избяга от отговорността, докато се опитва да създаде измислена противоположност на клането, извършено спрямо арменците в Сумгаит, Баку, Кировабад, Марага.

 

Събитията в Сумгаит се превърнаха в прецедент на безнаказаност и дори на прослава на убийствата на мирните арменски граждани – нещо, на което станахме свидетели по-късно, по време на арменските клане из други места в Азербайджан.

 

Ръководството на Азербайджан продължава да внушава омраза към арменците. Това насърчава такива престъпления като бруталното убийство на Гурген Маргарян, който през 2004 г. беше посечен в съня си от Рамил Сафаров, когато двамата участваха в курс на обучение в НАТО в Будапеща. По-късно убиецът беше обявен за национален герой на Азербайджан.

 

Дори и наскоро, по време на агресията срещу Арцах през април 2016 г., светът стана свидетел на резултатите от държавната политика на арменофобия в Азербайджан. Обезглавяването в стила на Ислямската държава на Кярам Слоян и на двама други военнослужещи от Нагорни Карабах или бруталното убийство и осакатяване на едно възрастно семейство в село Талиш, както и възнагражденията, дадени на извършителите на тези военни престъпления от президента на Азербайджан, са отвратителни и трябва да бъдат осъдени от цялата международна общност.

 

Посолство на Република Армения

София

26 февруари 2018 г.

 

Бележка на редакцията:

Редакцията на „Свободен народ онлайн“ няма да коментира изложените в становището твърдения, най-вече поради искреното ни уважение към посолството на Република Армения. Ние много ценим добрите отношения на България с народа на Армения. Уважаваме много и неговата древна култура. Радваме се и на постигнатия напредък в двустранните отношения между Армения и България в последно време.

 

Що се отнася до формалната страна на въпроса, още един път подчертаваме, че поместеният текст е част от научно изследване и той по никакъв начин не трябва да бъде разглеждан в контекста на продължаващата за съжаление повече от четвърт век пропагандна война между Армения и Азербайджан. Текстът няма за цел да обслужва никоя от страните, което би трябвало да стане ясно при по-внимателния му прочит.

 

В становището на почитаемото арменско посолство се заклеймява пропагандата на Република Азербайджан. Ние не можем да отнесем тази критика към себе си, тъй като електронният вестник „Свободен народ онлайн“ е българска медия, която няма делови и финансови отношения нито с институции на Република Азербайджан, нито с азербайджански фирми, предприятия или други юридически лица. Това е и втората причина да не отговаряме на изложените в становището съображения.

 

В заглавието на текста се говори за „Лъжа, обречена на смърт“. Тук все пак би трябвало да се попита, кого визира текстът? Ако се има пред вид пропагандата на Република Азербайджан като цяло, редакцията на „Свободен народ онлайн“ не може да се намесва в тази полемика. Ако пък под „лъжа“ се разбира поместеният от нас текст „Трагедията в Ходжали – изблик на отмъстителна жестокост или хладнокръвно премерен акт?“, то може би все пак трябва да попитаме, дали трябва да започнем да се притесняваме от втората част на заглавието на становището?

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 3