Турската атака по кюрдския град Африн на сирийска територия и предстоящата по друг град – Манбидж предизвика оживена полемика сред арменските експерти, които по съвсем понятни причини са сред най-компетентните по проблемите на териториите заселени от кюрди и около тях – двата народа са исторически съседи от незапомнени времена. Историята им е сложна.

 

Авторът се възползва от факта на постоянното си пребиваване в Ереван да обобщи мненията им. По темата постоянно вземат отношение дипломати, историци, политолози, журналисти.

 

С миналогодишния удар по сирийска авиобаза, САЩ - най-силната във военно и икономическо отношение държава в света, показаха, че въпреки поредицата от провали в ислямския свят, имат тежката дума при определянето на «червената линия» на поведение на местните политици и държавници. Доналд Тръмп се прояви като върховен главнокомандващ на въръжените сили на САЩ. Башар Асад, с предизвикателното си поведение, пак му даде възможност да изглежда като «ястреб» пред американското обществено мнение.

 

Той демонстрира, че е в състояние да удари безнаказано по всяка една страна в света, която нарушава международния ред и заплашва световната сигурност. И доказа на другите два военни и геополитически полюса: Русия и Китай, че САЩ нямат намерение да изпускат първото място като икономика и военна сила. Между другото, ударът срещу сирийската авиобаза се случи по време на срещата на Доналд Тръмп със Си Цзин Пин. Много експерти го изтълкуваха като знак, че става дума за предупреждение не толкова срещу Русия, колкото срещу Китай.

 

Възможно е към Пекин да бъде отправен още един сигнал – да бъде ударена и КНДР. Заплахите на Ким Чен Ун за удар по територията на САЩ са силно преувеличени. И дори да успее да нанесе ответен удар по Южна Корея и Япония, ще му бъде за последен път.

 

Въпросът е, доколко сенчестата власт (или «вътрешното правителство») в САЩ ще успее да прекрои картата на Големия Близък Изток? Със сигурност, до голяма степен това ще стане във формат, харесван именно от американците. В случая, най-удобни за «таран» на американската политика в региона са кюрдите – най-големият мюсюлмански народ без държавност. Техните лидери са светски ориентирани и умело се ползват от подкрепата, както на Вашингтон, така и на Москва. По-точно е да се каже, в определени периоди в държавите, поделили Кюрдистан, различните кюрдски лидери се ползват от протекцията на едната, или другата велики сили.

 

Думата «кюрд» се появява след като Месопотамия е завоювана от арабите. Персите започват да наричат всички местни народи, останали без държава, «кард». Арабите възприемат думата от тях и прибавят своя характерен член – «ал кард». Останалите верни на зороастризма йезиди са наричани «кюрдски йезиди». С ислямизацията на йезидите започва и кюрдизацията на тези земи – люлка на най-древните цивилизации.

 

Етнически между йезидите и останалите кюрди няма различия. Говорят на един и същ език. Разделя ги единствено религията и различният поглед върху общата им история. Зороастрийците са страдали, мюсюлманите са упражнявали репресии върху тях и върху всичките си християнски съседи: арменци, асирийци.

 

Напоследък обаче са налице случаи на отделяне от кюрдската мюсюлманска общност и преминаване в йезидската. В случая играе роля осъзнаването на наличието на общи предци – жителите на легендарния Вавилон. Като цяло, религиозните различия пречат на кюрдското единство. В историята са налице достатъчно примери за прояви на Геноцид, от страна на кюрдските мюсюлмански племена срещу изповядващите грегорианството, несторианството и другите християнски деноминации народи, коренни жители на Османската и Персийската Империи.

 

Професор, доктор на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история на Руско-Арменския (Славянския) Университет Ваагн Крбекян (Вахагън Кърбекян) в преведената си на български език монография «Участието на арменците в Руско-турската война 1877-1878» [1] дава достатъчно примери за кланетата, устройвани от турския башибозук над арменското население, живеещо в района на военните действия и до момента не вземало участие в тях.

 

От само себе си се разбира, че отношенията на кюрдските ислямски племена с Руската Империя са традиционно лоши. Не така стоят нещата обаче между кюрдите и СССР. С Третия Интернационал и с разпространението на марксизма-ленинизма по света, кюрдският елит бързо започва да свързва надеждите си за създаване на независима държава. Той се опитва да ги реализира с подписването на Севърския Договор (Севър тогава е предградие на Париж) от 10.08.1920 г., предвиждащ създаването на незаивисм Кюрдистан.

 

Той обаче остава лист хартия, тъй като военните победи на турските националисти, под командването на Мустафа Кемал Паша практически го обезмислят. След 3 години е подписан нов договор в швейцарския курорт Лозана. Според него, Западна Армения е върната на Турция. И кюрдите остават без държава.

 

Според директора на Института по Ориенталистика на Националната Академия на Науките на Армения академик Рубен Сафрастян, «С независимостта на Кюрдистан ще започне да се променя картата на Близкия Изток, този процес наближава. Големите държави ще трябва да мислят за това какъв ход да дадат на този процес.

 

В този контекст, те ще се обърнат към Договора от Севър, като исторически документ, тъй като той засяга не само нас, но също така и териториите на Османската Империя в Близкия Изток». [2] Именно настъплението на турската армия в района на Африн е превантивната реакция на Анкара на предполагаемото създаване на независима кюрдска държава.

 

Както неведнъж твърди и самият Реджеп Тайип Ердоган, за Турция е жизнено важно да бъде запазена териториалната цялост на Ирак. Също, както и на Сирия. Колкото и да не ни се вярва сега, за в бъдеще е възможна действаща коалиция на тези три държави и Иран, насочена срещу независимостта на Кюрдистан. И толкова по-учудваща е неутралната руска реакция на него. Напомняме, че днешната руска външна политика, като цяло следва традициите на съветската и смяната на приоритетите, когато е налице, е второстепенна.

 

Руско-арменският военно-политически анализатор Леонид Нерсисян определя реакцията на руските министерства на външните работи и на отбраната на турското настъпление в района на кюрдския сирийски град Африн (като основна причина за него са посочени действията на САЩ за въоръжаване на сирийските кюрди) така:

 

«Всъщност, подобно поведение е абсолютно неетично и безпринципно, имайки предвид факта, че сирийските кюрди, заедно с правителствените войски на Башар Асад, станаха основа на борбата с «Ислямската Държава». Без тях участта на Башар Асад и на светската сирийска държава щеше да бъде поставена под голям въпрос. Сирийските кюрди нееднократно изразяват готовност за тясно сътрудничество с Русия. И Москва имаше прекрасен шанс да привлече този огромен народ на своя страна. Особено имайки предвид историческите връзки. Вместо това, тя заложи на Турция, която води настъплението заедно със Сирийската Свободна Армия. Последната никога няма да подпише никакво съглашение, нито с Башар Асад, нито с Руската Федерация». [3]

 

Авторът изказва предположение, че в момента Анкара шантажира Москва с възможността за нова война в Арцах, в случай на реална руска подкрепа за кюрдите. И напомня за азербайджанската атака от 20.01.2018г. на арменските позиции с БПЛА (без ефект и жертви), като ясно предупреждение.

 

Известно е, че бащата на президента на Иракски Кюрдистан, ползващия се с американското благоволение Масуд Барзани – Мустафа е бил съветски генерал и протеже на Сталин! Логично е да се очаква синът да демонстрира уважение и благодарност към Путин. Обаче, не го прави.

 

През лятото и есента на 2016г. Демократичната Партия на Кюрдистан на Масуд Барзани, заедно с Патриотичния Съюз на Кюрдистан на Джелал Талабани поотделно проведоха серия от срещи с ръководителите на кюрдските ислямски партии, с цел да преодолеят разногласията по предстоящия тогава референдум за независимост. От друга страна, некюрдските малцинства в Иракски Кюрдистан настояваха за референдум за определяне на границите по спорните територии.

 

По този въпрос беше налице и външна намеса – Анкара започна да настоява пред администрацията на иракската област Киркук да не използва кюрдските символи, защото там живеят и араби и туркмени, а не само кюрди. Сегашната военна операция в района на Африн се оправдава с необходимостта от защита на арабите, туркмените и други местни племена.

 

В момента пред САЩ се очертава едно тежко предизвикателство в Големия Близък Изток – авторитарният режим на Реджеп Тайип Ердоган, който вече проявява и някои признаци на тоталитаризма. Претендентът за нов турски султан спешно се помири с Владимир Путин и си осигури тила откъм Русия, в готовност да се противопостави дори на обединения Запад. Даже в Турция да избухне гражданска война, той най-вероятно ще я спечели.

 

Разбира се, едва ли ще остане господар на цялата сегашна турска територия – няма да може да задържи Турски Кюрдистан. Кюрдите са «таралеж в гащите» на Ердоган и ще продължат да се ползват от дискретната подкрепа на Москва и Вашингтон, потвърждавайки тенденцията за изолация на Турция, от страна на великите сили. А вътрешното напрежение в нея ще продължи да избива във външна агресия.

 

Това е причината, поради която САЩ са заинтересовани от нейното отслабване и бъдещ разпад – освен липсата на регионален опонент, те получават възможност за огромни продажби на оръжие (също както и руснаците). За да утвърди имиджа си на силен президент, Тръмп ще продължи да нанася удари и да защитава интересите на оръжейното лоби в САЩ.

 

Факт е, че след като турските ВВС нанесоха през миналата година силен удар по позициите на паравоенните отряди на сирийските кюрди в района на Карачох, на сирийско-турската граница, САЩ веднага им изпратиха 22 тира с оръжие и боеприпаси, а също и военно-транспортни средства. После продължиха сериозно да въоръжават кюрдските милиции в района на Африн. И дадоха на Русия повод да обяви неутралитет в турско-кюрдския конфликт.

 

За разлика от Москва обаче, Париж твърдо взе страната на кюрдите. И дори поиска спешно заседание на Съвета за Сигурност на ООН, който да обсъди (и осъди) турската агрессия. Това стана, въпреки предшестващото официално посещение на Ердоган в Париж, срещата и разговора с Емануел Макрон, наречени от френските и европейските СМИ «загадъчни».

 

Това поведение на Франция е още една причина Анкара да осъзнае безперспективността на своето навлизане в Сирийски Кюрдистан: освен разпадането на югоизточния фланг на НАТО (в интерес, преди всичко, на Москва), може да се стигне и до искуствено обединение пред общата опасност на досега противостоящи си кюрдски въоръжени формирования.

 

Факт е, че представителят на Патриотичния Съюз на Кюрдистан Мала Бахтияр обяви предстоящото изпращане на части на формацията в Африн, в подкрепа на тамошните кюрди. Това вече означава пълно избледняване на границата между Иракски и Сирийски Кюрдистан – свободното придвижване на кюрдските паравоенни формирования през нея, без да се иска съгласието на Багдад и Дамаск я превръща във формалност, с която никой не се съобразява.

 

Американският анализатор от арменски произход Дейвид Игнатиъс (Игнатосян) предполага в анализ във «Вашингтон пост», че САЩ няма да могат да спрат разпада на Сирия и образуването на Кюрдистан. Но са длъжни да защитят сирийските кюрди – най-важните си съюзници във войната против «Ислямската Държава». Затова «не е време да се извеждат от Сирия 1500-те американски военни». [4] Той е потомък на видния американски военен деец Пол Игнатиъс (Игнатосян), чиито родители благополучно са напуснали Турция преди Геноцида след 1915г.

 

Трябва да се има предвид, че сирийските кюрдски отряди наистина са опора на присъствието на САЩ в страната, но в никакъв случай не са американски наемници. Те сами поставиха под свой контрол районите на градовете Африн и Манбидж на десния бряг на река Ефрат, и целия ляв бряг. И така укрепиха позициите на Башар Асад. В ръцете им на практика е по-голямата част на Северна Сирия. Цялата щеше да бъде в ръцете им, ако през 2016 г., турците не бяха превзели Ел Баб, прекъсвайки по този начин връзката между Африн и Кобани.

 

Африн остана анклав и, може да се каже «абсцес» на южната турска граница. Не е ясно колко ще продължи турското настъпление и какво ще постигне, имайки предвид очакваната помощ за местните кюрди от сънародниците им и от правителствената армия на Башар Асад. А може би и от Русия (макар и максимално дискретна). Въпреки кюрдските заявления за руското предателство.

 

В резултат, според завеждащия катедрата по световна политика на Руско-Арменския (Славянския) университет Арман Навасардян, бивш заместник-министър на външните работи на Република Армения, ще се реализира окончателната цел на САЩ: «Прехвърляне на военните действия на територията на Турция и нейната подялба». [5] Тоест, създаване на нови-стари държави: независим Кюрдистан, историческа Армения по Севърския Договор и т. н.

 

От друга страна, Ердоган вече прилага по-реалистична тактика спрямо кюрдите от някои свои предшественици. Той не се стреми да ги турцизира, а да ги ислямизира. По този начин ги изолира, както от турските националисти, така и от левите сили в страната. Това е негова вътрешно-политическа маневра, която частично дава резултати. Защото възможността за кюрдска автономия и по принцип за федерализация на страната плаши управляващите в Анкара със спомена за разпадането на Османската Империя. Или, както се изразява министър-председателят Биналли Йълдъръм, «над страната надвисва призракът на Лорънс Арабски». Те (турските управляващи) все още не осъзнават, че отделянето на Кюрдистан е шанс за Турция.

 

Двама водещи експерти по кюрдската тематика отговориха на следните въпроси:
1 Какви са шансовете за обединение на всички кюрди в една държава?
2 Може ли да се очаква в скоро време създаване на държавност поне на част от историческата територия на Кюрдистан?
3 Доколко е значителен приносът на кюрдските паравоенни формирования в борбата с ИДИЛ?

 

Директорът на Института по Ориенталистика на Руско-Арменския (Славянския) Университет в Ереван, професор, доктор на историческите науки Гарник Асатрян смята, че общокюрдското обединение няма перспектива, тъй като различните кюрдски племена имат много различни приоритети и нямат много общо, нито в политическите си предпочитания, нито в културните традиции. Фразеологията свързана с обединението е насочена към постигането на конкретни цели, в краткотрайна перспектива.

 

Той е скептичен и към шансовете за създаване на кюрдска държавност, въпреки американските старания в тази насока. Не дава висока оценка даже и на възможностите на Иракски Кюрдистан да се отдели напълно от Ирак. От неговата независимост не са заинтересовани останалите «външни играчи», в това число и Руската Федерация. Според него, кюрдските паравоенни формирования нямат голям принос в разгрома на ИДИЛ в Сирия и Ирак. Нещо повече, има данни за тяхно участие в преследванията на йезидите в Северен Ирак.

 

Кандидатът на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история в същия университет Антон Евстратов също е уверен, че обединението на всички кюрди в една държава не е възможно и че това е една чисто умозрителна конструкция – кюрдите никога не са били единна общност и към политическите и културните различия добавя и верски такива (сред тях има дори и християни). Той обаче смята Иракски Кюрдистан за реализирана държава и вижда шансове и за сирийските кюрди в Рожава и Кобани да създадат държавност.

 

Що се отнася до турските им събратя, е песимист за възможността им да упражняват власт над територията, където живеят. Според него, по време на разпадането на иракската държава, кюрдската «пешмерга» (паравоенните формирования), заедно с шиитското опълчение, останаха на стража на цивилизационните норми, светските принципи и търпимостта. Също така посочва, че сирийските кюрди, въпреки довоенните си противоречия с баасисткия режим в Дамаск, намериха в себе си сили да проявят политическа воля и да взаимодействат с армията на Башар Асад. Въпреки различията, те воюват заедно срещу ИДИЛ и местните протурски формации.

 

Според последни данни, кюрдите са 16 милиона в Турция, 8 в Иран, 6,5 в Ирак, 3,5 в Сирия. Сред тях освен мюсюлмани – сунити, има още шиити, алевити, християни, юдеи. И щом като йезидите са кюрди, трябва да добавим и зороастрийци. Въпреки религиозните различия, а също и споменатите по-горе противоречия, кюрдската общност като цяло става все по-силна. При прекрояването на картата на Големия Близък Изток, кюрдите ще играят ключова роля.

 

Използувани източници:

[1] Кърбекян Вахагън, Участието на арменците в Руско-турската война: 1877-1878. Военно Издателство, 2010

 

[2] Ще доведе ли независимият Кюрдистан до реанимация на Договора от Севър? Вахан, 27.09.2016, Пловдив, стр.1.

 

[3] Нерсисян Леонид, Операция „Оливковая ветвь”: Россия выбрала Турцию, а не курдов. Обзор возможных причин и последствий турецкой военной операции „Оливковая ветвь”, направленной против сирийских курдов, REGNUM, 22 января 2018, 09:55, www.regnum.ru/news/polit/2370325.html  

 

[4] Белов Александр, Washington Post: США и Турция в опасной близости от разрыва. Вашингтон должен способствовать диалогу между Анкарой и курдами, REGNUM, 24 января 2018, 10:10, www.regnum.ru/news/polit/2371469.html  

 

[5] Айрумян Наира, США: Турция имеет основания для страха, LragirAM, 22 января 2018, 13:26, www.lragir.am/index/rus/o/comments/views/60574  

Публикувана в Свят

Президентът на Турция – Реджеп Тайип Ердоган спечели с нищожна преднина на 16 април 2017 година, конституционен референдум (“razor thin victory” – 51,4 от гласовете бяха „за“, като преднината в брой гласове беше 1379934 гласа) за преобразуване на политическата система в посока на президентска република, като това му даде възможността да консолидира властта си. Европейските страни и Държавният департамент на САЩ реагираха на това събитие, като най-вече укориха управлението на Ердоган заради начина, по който контролира медиите и потиска опозицията в навечерието на вота.

 

Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE), поканена от Турция да наблюдава гласуването, заяви, че референдумът „не съответствува на стандартите на Съвета на Европа“. Независимо, че от OSCE не цитираха конкретни случаи на измама, от там посочиха, че решението на турската изборна администрация да допусне да се броят неподпечатани бюлетини противоречи на избирателния закон.

 

В няколко случая по време на предизборната кампания в навечерието на референдума, Ердоган реагира на критики от страна на европейски лидери, като ги обвини, че използуват фашистка реторика срещу Турция и ги сравни с нацистите. Независимо, че европейците бяха втрещени от неговите коментари, подстрекателската реторика очевидно сработи и успя да събуди необходимата му подкрепа от чужбина, за ад спечели победа.

 

В Германия, Франция, Нидерландия, Австрия и Белгия, „да“-то за Ердоган спечели с голяма разлика. При по-далечните дестинации, като Обединеното кралство, АЩ, Австралия и Канада, където Ердоган инвестира по-малко политически капитал в кампанията, сред пребиваващите турци преобладаваше отговорът „не“ на разширяването на президентските пълномощия.

 

С много тънка разлика за победата си, несъмнено подкрепена точно от турските гласоподаватели в различни части на Европа, Ердоган вече може драматично да разшири властта си и да удължи политическия си мандат.

 

Доколкото дълбоката поляризация на турските избиратели стана съвсем ясна в хода на референдума, Ердоган ще бъде въвлечен в още по-мощно националистическо течение, за да запази подкрепата сред тази половина от турците, които подкрепиха исканите от него мерки. Тъй като отговорът „не“ доминираше в трите големи турски мегаполиса – Истанбул, Ангара и Измир, Ердоган е наясно, че няма шанс да привлече секуларизираният елит на своя страна. Така че, той ще прибегне до още по-извънредни мерки за укрепване на властта си, докато още може. (How Turkey’s President Eked Out a Victory, Stratfor, Media Center, April 18, 2017, 22:19 GMT, https://www.stratfor.com/image/how-turkeys-president-eked-out-victory ).

Публикувана в Свят

Терористичните атаки, геополитическото напрежение между Турция и съседите й, както и допълнителната доза политическа нестабилност след неуспешния опит за преврат от 15-ти юли 2016 година, нанесоха удар по туристическата индустрия на Анкара. Секторът, който дава 12,9 процента от брутния вътрешен продукт на Турция и в който са наети 8,3 от работната сила в страната се е сринал с 23 на сто през първите пет месеца на 2016 година и продължава да се плъзга надолу.


Казано най-общо, един сериозен удар като атаката срещу истанбулското летище „Ататюрк“, станала на 28-ми юни 2016 година, би имала отражение върху туризма като цяло само няколко месеца. (Световният съвет за пътувания и туризъм прави оценката, че за да се възстанови туристическият сектор на дадена страна след сериозна терористична атака, отиват около 13 месеца). Уязвимостта на турската сигурност обаче ще продлъжи този период според частната аналитична агенция „Стратфор“. (Turkish Tourism Takes a Hit, July 22-th, 2016, 18:27 GMT, Stratfor, Media Center, https://www.stratfor.com/image/turkish-tourism-takes-hit ). Страната е изправена пред цял рояк от заплахи – от Ислямска държава, от Кюрдските сепаратисти, от левите радикали и пр. Всяка една от тези фракции има „искреното желание“ да задълбочи политическата криза в Турция, като генерира конспирации и сее семената на недоверието към правителството.

Публикувана в Свят

Жената на турския президент Ердоган наскоро каза, че османският харем бил "училище за живота”. Безобидна носталгия по османското минало? Според германската публицистка Лале Акгюн, зад това се крие нещо много опасно. В представите на семейство Ердоган харемът няма как да не е „училище за живота”. Това е една представа, в която жената е принизена само до сексуален обект и машина за раждане на деца.

- Жените като сексуален обект и машини за раждане на деца? Не е ли прекалено абсурдна тази представа?

За това си има обяснение. В писанията на консервативните ислямисти можем да прочетем именно това: Жената е длъжна да полага грижи, за да се харесва на мъжа си, да се подготвя за ролята си в семейството и да му ражда деца. Изявлението на госпожа Емине Ердоган пасва идеално към думите на съпруга й, който на 8 март заяви, че единственото истинско предназначение на жената е да бъде майка.
- Как се възприемат подобни изявления в Турция? Та нали там има и светски настроени хора?

Изявлението се покрива с онова, което от години проповядва консервативният лагер. Ислямистите обичат да се представят за жертва на 90-годишното светско развитие на републиката. Сега те смятат, че е крайно време страната да се върне към корените си от времето на Османската империя. Показателна е и цялата мегаломания по отношение на османското минало. Много от поддръжниците на Ердоган мечтаят за онази империя и искат да „изличат” 90-те години републиканско развитие. Съчувствам на всички просветени и светски ориентирани жени в Турция. Не само, защото техният глас почти не се чува в обществото, а и защото те ще бъдат унижавани и преследвани заради разбиранията си. Както се случи на 8 март тази година, когато полицията преследва жени, само защото бяха решили да организират демонстрация по случай Деня на жената.

- Колко силни са, според Вас, позициите на консервативния ислям в Турция?

В действителност османският харем е бил истински ад за жените. Те се били унижавани, потискани, принуждавани да приемат исляма, превърнати са били в сексуални обекти за задоволяване на мъжки страсти и са били принудени да си съперничат, за да спечелят благоразположението на мъжете, и най-вече – на султана. С други думи - водили са живот, какъвто не би си пожелала нито една жена. Хвалебствията по адрес на харема, разбира се, преследват определена политическа цел.
В ислямистките среди тези хвалебствия са елемент от една консервативна визия за бъдещето: Турция отново да стане най-великата и силна страна и всички да коленичат пред Ердоган. Сегашната европейска политика дори му дава нови „доказателства” за величие, а това допълнително „циментира” неговата власт и увеличава арогантността на управляващите. Същинската цел на Ердоган е да съсредоточи всички властови инструменти в ръцете на президента, тоест в свои ръце. Няма да се учудя, ако той бъде избран за пожизнен президент, а след него на власт дойде някой негов потомък - тоест да се създаде един вид семейна диктатура.

- Каква би трябвало да е политиката на ЕС в контекста на това развитие?

Умно би било, ако в бежанската политика ЕС си сътрудничеше с ООН, вместо с Турция. Сътрудничеството с Турция обаче бе представено като безалтернативно. Аз не намирам тази идея за добра. Защото не вярвам, че Турция е в състояние да изпълни желанията на ЕС. Изобщо не е ясно, дали тя има желание за това. Този, който поне малко познава турската политика и манталитета на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/, знае много добре, че не може и не бива да се осланя на този партньор.

*Германската социалдемократка Лале Акгюн е политик и публицист. От 2002 до 2009 година тя беше депутат в Бундестага.


Източник: http://www.dw.com/bg/%D1%82%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B5%D1%8F/a-19111022?maca=bul-bulgarisches_webportal-2165-xml-dirbg

Публикувана в Европа

Нефт, корупция и бедност - голямо е изкушението да се правят сравнения между Русия и Венецуела. И двете страдат по сходен начин и от авторитарното си управление. В Русия обаче пипат доста по-ловко, пише Константин Егерт.

Между Венецуела и Русия има някои поразяващи прилики. Все пак съдбите на двата народа скоро ще започват да се различават. Светът в момента е зает с всевъзможни неща и почти не обръща внимание на случващото се във Венецуела. А 30-милионната държава се намира на ръба на политически и икономически крах.

Крахът на венецуелското чудо

По данни на МВФ, инфлацията във Венецуела през тази година възлиза на 720 процента. Освен това в страната с едни от най-големите залежи на петрол в света не достигат хранителни продукти, има и постоянен режим на тока. Част от държавните служители работят само по два дни в седмицата, защото няма пари за заплати, училищата също работят по съкратен график. Ниските цени на петрола удариха много тежко бюджета на Венецуела и режима на верния последовател на Уго Чавес - президента Николас Мадуро.

Всъщност "венецуелското чудо" се базираше на масовото раздаване на пари на най-бедните слоеве от населението, които поддържаха и продължават да поддържат смехотворния "боливарски социализъм" – тази рожба на покойния полковник Чавес. Демократичната опозиция в страната вече има мнозинство в парламента. Тя се опитва да организира референдум за свалянето на Мадуро от власт и провеждане на нови избори. Но за целта опозицията трябва да премине през много сложна процедура, която по всяко време може да бъде блокирана от Върховния съд – а в него преобладават назначените от Мадуро представители на Обединената социалистическа партия.

Социализмът на 21-я век доведе богатата на природни богатства Венецуела до просешка тояга.

Президентът на практика въведе режим на еднолична власт и изцяло пренебрегва враждебно настроения парламент. Банди от хулигани, наети от правителството, нападат опозиционери по митингите, избиват противници на режима сред политиците, журналистите и бизнесмените. От края на миналата година, когато опозицията получи мнозинство в парламента, във Венецуела фактически бушува Студена гражданска война.

Поглед от Москва

В Москва следят развитието на събитията във Венецуела с нарастваща тревога. Режимът в Каракас беше за Кремъл част от глобалния антиамерикански фронт и верен съюзник в борбата срещу влиянието на Вашингтон. А за държавния концерн "Роснефт" Венецуела е една от ключовите страни, в които бяха инвестирани милиарди долари. Впрочем "Роснефт" няма нищо против да извлече ползи дори и от настоящата криза. Срещу 500 милиона долара "Роснефт" изкупи през февруари т.г. над 20 процента от акциите на венецуелската държавна нефто-газова компания PDVSA.

Сделката предизвика възмущение в парламента на Венецуела. Депутатите обвиниха президента Мадуро, че разпродава страната, за да закрепи режима си. Ако "чависткият режим" падне, а това е напълно възможно, много от договорите с Русия вероятно ще бъдат преразгледани или отменени. Без съмнение, подобно развитие на нещата ще бъде възприето и пропагандирано от Кремъл като инспирирана от Вашингтон "смяна на режима", въпреки че не Вашингтон, а Чавес, Мадуро и техните привърженици водеха катастрофална инфлационна политика.

Те унищожиха независимия частен бизнес и доведоха богатата страна до просешка тояга. По данни на опозицията, те са превели в офшорни фирми в чужбина между 300 и 400 милиарда долара от продажбите на петрол. Сега парламентът моли САЩ и Организацията на американските държави /ОАS/ да помогнат за връщането на тези средства във Венецуела.

Прилики и разлики

Петрол, корупция и авторитаризъм. Голямо е изкушението да се правят сравнения между Русия и Венецуела. Според мен обаче, разликите между двете страни са повече от приликите. Нека да започнем с това, че Венецуела е основана като демократична република в началото на 19-и век. В историята на страната е имало няколко военни режима, но след тях неизменно се е връщала републиканската форма на управление. С други думи - демократичният опит на венецуелците е значително по-богат и по-сериозен от този на руснаците.

Константин Егерт

Дори по времето на Уго Чавес и на неговия наследник в страната имаше и продължава да има истинска, а не фасадна опозиция. Тя се подкрепя от действително независими медии с комерсиален успех, които не позволяват на държавната телевизия да установи информационен монопол. Частният бизнес не се страхува открито да подкрепя опозиционерите. Освен това античависткият блок успя да победи на миналогодишните избори за Национално събрание. Ролята на военните също отличава Русия от Венецуела, където армията по традиция не се бърка в политиката.

Призрачната руска стабилност

За разлика от екипа Чавес-Мадуро, президентът Путин и неговото правителство провеждат много по-разумна икономическа и особено финансова политика. Те не се страхуват да съкращават разходите за социални нужди, но същевременно следят много внимателно нагласите сред обществото, за да не пренавият пружината. Руските граждани засега и не роптаят. Има и друга разлика - Русия все пак е империя, която може да си позволи какви ли не авантюри - да "превземе" Крим, да изпраща летци в Сирия и т.н. И всичко това става под аплодисментите на обществеността, за която имперската слава често се оказва заместител на отсъстващото лично благополучие. В крайна сметка същата тази общественост идната есен уверено ще даде болшинството от местата в Държавната дума на "Единна Русия" и нейните филиали КПРФ /Коммунистическая партия Российской Федерации/ и ЛДПР /Либерально-демократическая партия России/.

Парадоксалното е, че сегашната кризисна ситуация дори устройва огромното мнозинство от руснаците. За тях всякакви промени са равнозначни на хаос. Със своя конформизъм, обществото само укрепва политическата система, в която съществува само една пълноценна институция - президентската. Но руската стабилност е призрачна. И тя ще се срине, също както сега пред очите ни се срива "социализмът на Боливар". Днес обаче никой не може да предскаже кога и по какъв начин ще настъпят промените. Русия не е Венецуела. Във Венецуела ще бъде по-лесно.

Публикувана в Свят

Изпитвам лека тревога от бързото сбъдване на прогнозите си. Дворцовият преврат в ДПС по Коледа бе типична мини -"война за американското наследство"

В последните месеци изчетох доста страници, изгледах доста часове документални филми за историята на Русия след 1991 г. – за 90-те хаотични и нулевите преломни години. Препоръчвам особено филмите – интернетът е пълен с тях – на сините колеги. Питам се също – къде са българските им съответствия? Нашите документални филми за "Мултигруп", за ВИС и СИК, за ТИМ, за РМД приватизацията и ликвидацията на АК "Балкан", за сделката за "Мариците" и за пируетите около "Белене" и "Южен поток"...

Доскоро избягвах такива руски документални ленти като кремълска пропаганда, едва след операция "Крим" почнах да им обръщам известно внимание. Документалистите в Русия решително са изпреварили авторите на fiction, които сами по себе си също са значителни. Много от романите – и авторите им – не насмогват обаче да следват хода на събитията. Последният роман на Пелевин е голямо разочарование. Сорокин се чете, но все по-трудно. Чхартишвили-Акунин наяве не може да разпознае истината, която мощно си пробива път в прозата му – "Аристономия", "Фантастика", че и някои от романите за Николас Фандорин. Питам се също кога ще четем български роман като "Аристономия", написан от седесар?

Ставащото в Русия през последното десетилетие и половина е изключително важно за нас – също както в младостта ни бе важно ставащото там след 1986 г. За разлика от тогава, когато новото руско влияние се всмукваше от прогресивната ни интелигенция с възторг, граничещ с наркотично опиянение, сега то получава напълно изкривено негативно отражение в сините медии, а нали там са горе-долу същите хора, които така се радваха с нас навремето. Ставащото в Русия след 2000 г. трябва да бъде внимателно изучавано и в България, а и в Брюксел, и защо не в Америка.

Специално България обаче през последните повече от два века си е поначало безспорно в руската "сфера на влияние". България дължи съществуването си като съвременна европейска държава изключително на Русия. Трите най-определящи събития в най-новата й история – Освобождението и създаването на новобългарската държавност, социалистическите преобразувания след 1944 г., демократичните промени след 1989 г. – се дължат не просто на руското влияние, но на преки намеси на Русия – на победите й в две горещи войни и едно доброволно прекратяване на Студена война, или доброволна капитулация, на когото повече му харесва този термин.

Видяхме, че най-големите успехи в историята на България след 1878 г., измерени със съотношението на средния й БВП на глава спрямо средния световен и средния западноевропейски – по данни на Ангъс Медисън – се падат по времето на руската хегемония в средата на 70-те години на ХХ век. Тези постижения сега са недостижими за нас в обозримото бъдеще. По-голямата близост на България с Русия преопредели и нейния сравнително мирен посткомунистически път на сближаване със САЩ и ЕС – за разлика от по-независимата дотогава Сърбия.

А отдалечаването на България от Русия от началото на новото хилядолетие пък обуслови провалите й от тогава до сега. Руските патриотични елити, издигнали тогава Путин, успяха, както казват американците, to turn on a dime, да обърнат нещата в последния момент – да спасят страната си от пропадане в бездната на Третия свят с колапс на държавността, феодален разпад на територията, разграбване на природните й богатства от глобалните корпорации, деиндустриализация и обезлюдяване на регионите, отчаяна мизерия и мор за мнозинството плюс на върха шепа супербогати олигарси, трупащи и харчещи милиарди на Запад. Путин при това, много е важно сините колеги да го разберат, е по произход типичен руски либерал, "опомнил се седесар", а съвсем не невнедрил се в синята власт криптокомунист и ченге.

Нещата, за които и аз навремето критикувах Путин – обсесията му от "вертикала на властта", централното му назначаване на губернаторите – сега вече и премахване титлата "президент" на регионалните републикански лидери, преследването на "дисидентстващите" олигарси като Ходорковски и одържавяването на фирмите им – се оказаха решаващи в борбата за спирането на разпада, за спирането на ограбването, за напълването на бюджета, повишаване на жизненото равнище и създаването на нова средна класа. За реиндустриализацията – засега видима главно във ВПК, но напираща вече и извън него, за преобразяването на въоръжените сили и внезапното връщане на Русия като суверенна световна велика сила. Сегашните трудности се приемат от огромното мнозинство руски граждани само като необходим етап в борбата за спасението на отечеството. И тази борба все повече се приема по света като съзвучна с интересите на мнозинството страни и на мнозинствата в самите развити западни страни.

До лятото на 2009 г. евроеуфорията в България, споделяна и от мене, не ни позволяваше да прозрем тази несложна истина, но с пристигането на световната криза и у нас плюс установяването на режима на ГЕРБ тя бързо стана очевидна. В последните месеци изпитвам дори известно неудобство от бързото сбъдване на прогнозите ми – от "новата държава Новорусия" и "нашествието на сарацините" до "войните за американското наследство".

Дворцовият преврат в ДПС по Коледа например бе типична минивойна за американското наследство, за препозициониране в постамериканския свят – от партия – пета колона на Ердоган, предполагаемото американско протеже, в "националноотговорна българска партия", предполагаемо под руско влияние. Много хора смятат Доган за изключителен политик – какъвто той, разбира се, не е, както не е и що-годе интересен философ (чел съм едно време негови опуси по метафизика), макар още да пуска в речта си разни – старомодни съветски – наукообразни изрази. Но Доган, за разлика от останалите марионетки, проявява автономен здрав разум и разбира донякъде правилно "съдържанието на съвременната епоха". А самият живот на Доган дава чудесен материал за тв сериал, нови "Записки".

В коментара ми отпреди месец и нещо се прогнозираше и колапсът на ГЕРБ като пета колона на Ердоган, и ето, Борисов с поредното новогодишно салтомортале вече претендира за значката на "човек на Москва" в София – ако не били го свалили с "пуч", щял бил досега да построи "Южен поток". (Казват, май там Кери и Лавров се били договорили вече за "новата Ялта".) Общонародната партия-държава ГЕРБ с олелия и скърцане развърта щурвала за падане по вятъра. Но както констатирах по-миналия декември, нормализацията с Русия минава само през трупа на Борисов и ГЕРБ.

Пребиваването на България в руската сфера на влияние не е нещо добро или лошо, а обективен географски и исторически факт. Между двете страни има и много по-стара специална връзка, датираща от самото им възникване в Ранното средновековие, в която първоначално водеща в културно отношение е България. Тази връзка е извънредно подобна на специалното отношение между Англия и Америка и не е точно отношение на "вечна дружба" или на имперско господство.

Между Англия и Америка са водени и войни, в Ню Йорк още ходим сред паметниците от тях, осеяли всички райони на града. Америка на Ф. Д. Рузвелт даде важен импулс за разпадането на английската колониална империя. Но след края на войните им специалното отношение винаги надделявало, САЩ проумявали, че въпреки всичко нямат по-близък съюзник от бившата си метрополия – така е и в нашия случай с Русия.

В наше време Англия е в американската сфера на влияние, което не значи, че Лондон е напълно лишен от суверенитет, нито му попречи досега да участва в европейската интеграция. По същия начин съвременна България е в руската сфера на влияние и това не й пречи да членува в ЕС, който сега е в дълбока криза, но подлежи на ремонт и има бъдеще. Нито й пречи, при наличие на компетентно национално правителство в бъдеще, да води относително суверенна външна политика.

Това, което й е обективно невъзможно да прави безнаказано, е да участва в открито антируски съюзи и кампании. Т.е. може да участва, но бива наказана, както виждаме и в момента от анихилирането на Украйна. Това наказание не е непременно кремълска завера, а настъпва от обективното действие на факторите, определящи принадлежността на страната към дадената сфера на влияние. Същото е с Англия – и тя обективно не може да участва в открито антиамерикански съюзи и кампании. Англия и България са двата полюса на Европа, и двата посвоему и недоевропейски, отдето хората "отиват в Европа", когато пътуват до Париж или Виена, и двете в специално отношение със съседна квазиевропейска велика сила, порождение на Европа и на самите тях двете, но далече надрасли мащаба на европейството.

Има ли в България патриотични елити, които да оглавят "путинизацията" на страната? Задачите са сравнително ясни – прекратяване васалитета на САЩ, установяване взаимоизгодни равноправни отношения с Вашингтон, както и с Москва, прекратяване участието на страната във всички незаконни и контрапродуктивни форми на политически и икономически натиск на Запада спрямо Русия, напускане на НАТО, активна и прагматична национална индустриална и социална политика.

Последната обаче ще е невъзможна без дълбока реформа на ЕС – а в зависимост от преобладаващия в близко бъдеще политически климат на Стария континент тя ще бъде или напред към политически и фискален съюз в добавка към монетарния, но с икономическа политика за растеж и пълна заетост плюс външна политика на равнопоставеност на САЩ и Русия в отношенията им с Брюксел. Или пък назад с ликвидация на паричния съюз и брюкселската бюрокрация – връщане към началата на ЕИО от 80-те години. Засега няма определена тенденция за развитието на политическия климат – в едни страни от ЕС сега побеждава десницата, в други – левицата, на много места се засилват партиите на протеста. Но общата историческа логика ще е движението вляво.

Но кой ще оглави "путинизацията"? Сред подписалите интересната Харта за свободна, справедлива и солидарна България, под която с няколко малки поправки се подписвам, има само интелектуалци. Няма политици, капитани на индустрията, банкери, генерали, дипломати, чиновници, дори и известни talking heads – тв водещи и други журналисти и медийни звезди. Ще е твърде странно импулсът да дойде от Брюксел или Вашингтон, нали?

Явно вече е в ход и закриването на неоосманисткия проект. Той е геополитически несъвместим със завръщането на Русия като глобална суверенна велика сила. Знаем също, че за експертите ориенталисти неоосманизмът, както и пантюркизмът са само временни светски съюзници на ислямисткия проект и като такива също са обречени да паднат в борбата с него, която явно се активизира и от американска страна. За България деосманизацията в най-широк план си остава стратегически, но незавършен проект на Възраждането ни и цялата ни следосвобожденска история. Няма да има по-благоприятен исторически момент за форсиране на деосманизацията от сегашния – на колапс на неоосманския политически проект на управляващата Турция АКП.

Преди дни социалните мрежи разпространиха "новина" за тайно споразумение между Давутоглу и Борисов за предаването на Турция на три български гранични области срещу турски гаранции за българската сигурност за 60 години. Дори, както мисля, в това да няма нищо вярно, България е много важна за неоосманския проект. Освен че е единственият добър съсед на Турция и неин мост към Европа, неоосманлиите помнят, че преди 1878 г. българските земи, обхващащи едва 8,5% от територията на империята, осигурявали 25% от данъчните й постъпления и 40% от плащанията по заемите на Портата към европейските банки. Българските земи, най-близки до "Европа", т.е. Дунавският вилает, били османските Бохемия и Моравия.

И позорният факт, че България при ГЕРБ се оказа по-бедна от съседна Турция на Ердоган, според неоосманлиите доказва несъстоятелността на новобългарската държава. Вече по-сериозни медии съобщиха, че при посещението на Давутоглу било договорено отварянето в София на офис на турската агенция за сътрудничество и развитие ТИКА, която се смята за прикритие на разузнаването (МИТ).

Ако политическият ислямизъм се дължи на много по-дълбоки и обективни, дългосрочни политически и икономически причини, засягащи големия Близък изток, неоосманизмът е много по-плитко, опортюнистическо и волунтаристично политическо течение на анадолските бизнес и политически среди. То изразяваше и фрустрацията им от недостъпността на ЕС и от изолацията на Турция от арабския свят, но бе галванизирано от разпадането на СССР и нестабилния преход на Балканите, а после и от Арабската пролет и особено от предизвикания от Запада хаос в Ирак и Сирия.

Ако за пълното неутрализиране на ислямизма са нужни координираните усилия на световните сили и значително прекрояване на днешния Близък изток, включително и реабилитация на арабския социализъм, за ликвидирането на неоосманизма е достатъчна Русия с новата си коалиция в Сирия и с мълчаливото съгласие на САЩ, с проекта за евразийска интеграция, и разбира се, с една нова българска външна политика. Изявленията на местните пети колони на Ердоган в Русия (особено в големия руски град Казан) и България (Местан) след свалянето на руския бомбардировач през ноември начертаха подробна пътна карта за деосманизацията в тези страни. Тя няма нищо общо с уважението към турците и мюсюлманите, а само с неутрализацията на мрежите на Ердогановите служби.

Решаващо значение ще има урегулирането на Сирия и развитието на кюрдската автономия на турска територия. Важно ще е самото отстраняване на Ердоган от власт, което в зависимост от начина си дори може и да демонстрира, че Турция също е попаднала в руската сфера на влияние. Впрочем републиканска Турция в голяма степен оцеля благодарение помощта на СССР, който виждаше в нея съюзник против Антантата и важен елемент от световната антиколониална революция. Но след Втората световна война обаче Турция отново бе превърната от САЩ в клиент и бастион срещу СССР, а след първата трета на XIX в. Турция е клиент на Запада, поддържан единствено за възпиране на Русия към Средиземноморието. Промяната на този международен контекст може лесно да доведе и до разпадане на Турция, както стана и с Югославия в 1991 г.

Пантюркизмът е турска реплика на руския панславизъм от XIX в. и още по-несъстоятелен политически от него. Преди всичко тюркизмът е неоснователен и в самата Турция, дето над половината от населението не е от тюркски произход, т.е. предците им не са говорели тюркски език. Самият Ердоган е по произход грузинец мюсюлманин от Батум, Давутоглу – по произход кримски евреин. Ерата на културното влияние на Анкара в бивша съветска Средна Азия, Кавказ и Поволжието вече залязва. В 1991 г. СССР се разпадна, а Турция беше привлекателна – западна, „демократична“, пазарна, съюзник на САЩ. Но сега Русия отново е глобална велика сила, която открито унижава Ердоган и изглежда ще го свали от власт.  

България и тук може да бъде полезен съюзник на Русия и със своята история на дълъг и цивилизован съвместен живот на българи, български турци и други мюсюлмани, а и с широкия интерес на много български и руски граждани към общите корени на прабългарите и ред днешни народи на РФ в Поволжието, Урал, Сибир и Кавказ, както и в Казахстан и другаде в Средна Азия. Прабългарите били – поне що се отнася до военноплеменния им елит – тюркоезични, и те са пример за тюркоезичен народ, изградил хармонична етническа общност съвместно със славянски и други народи на днешната ни територия.

Българските турци са и най-многочислената в света група етнически турци – граждани на ЕС, патриоти на родината си – страна от ЕС, със светско и често социалистическо възпитание и с богат опит от съвместен живот със славяноезични съотечественици и с много смесени бракове. Българските турци могат, значи, да бъдат важен кадрови резерв за бъдещата деердоганизация на Турция. Но все пак цялостното решение на въпроса за политическия ислямизъм ще зависи от по-широки реформи в големия Близък изток.

 

Източник: http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/kratyk-year-ender-chetivo-za-kraya-na-godinata-za-putin-i-erdogan

Публикувана в Гледища
Понеделник, 21 Декември 2015 16:24

Как Гаук разгневи Ердоган

Турският премиер Ердоган явно е бил бесен, когато заяви язвително, че бившият пастор Гаук продължава да си мисли, че трябва да изнася проповеди. Един булеварден турски вестник пък обвини германския президент, че по време на посещението си в Турция се държал като колониален владетел. На свой ред Йоахим Гаук уточни, че критичните му забележки по отношение на демокрацията в Турция дори са били крайно въздържани.

Погледът към двамата спорещи показва ясно разликите между тях. Йоахим Гаук е човек със силно изразено свободолюбие и нетърпимост към всякакъв вид тоталитарни порядки. Ердоган пък, който е известен с избухливия си нрав, управлява авторитарно и не търпи чужди вмешателства.

"Заплаха за демокрацията"

По време на посещението си в Анкара в реч пред студенти Гаук заяви, че е загрижен за демокрацията в Турция, предупреждавайки, че не бива да се ограничава независимостта на съдебната власт, нито да се орязва свободата на мненията и на печата. В отговор на тези негови "съвети", Ердоган заяви, цитиран от Анадолската агенция, че германците трябвало да разкрият истината за серията убийства над турски граждани, извършени от една неонацистка групировка, вместо да дават съвети на неговото правителство. Премиерът подчерта освен това, че "намесата на Гаук във вътрешните работи на Турция" е неприемлива за турското правителство.

Защо всъщност Гаук разяри така турския премиер? "Позволих си да направя това, което правя винаги - а именно да обърна внимание на критичните теми, които се обсъждат във всяко общество. Това е нещо нормално сред приятели", заяви германският държавен глава във вторник (29.04.), добавяйки, че в подобни случаи винаги се информира за състоянието на нещата не само от управляващите, а и от управляваните, за да си състави собствена представа за нещата.

Редица германски политици реагираха с неразбиране на острия тон на Ердоган. Според Клаудия Рот от Зелените, политическият стил на турския премиер издава "липса на почтеност и демократична култура", а държавният министър във външното министерство на Германия Михаел Рот обяви "емоционалните излияния" на Ердоган за "несъответни по съдържание и стил".

Отзвукът в турските медии

Турският печат е твърде разединен в оценките си за речта на германския президент в Анкара. Опозиционните медии хвалят откритостта му и подчертават критичните му думи по адрес на Ердоган. Същевременно вестниците, които са близко до управляващата партия, отделят по-голямо внимание на похвалите на Гаук за това, че Турция е проявила гостоприемство спрямо сирийските бежанци. Те споменават съвсем бегло критиките му.

Никога досега германският президент не е получавал такъв яростен отзвук на своя реч в чужбина, посветена на една основна тема, каквато е свободата на отделната личност и защитата ѝ от държавния произвол. Както германски, така и турски медии се обединиха в оценките си, че германският президент Гаук съзнателно е излязъл извън рамката на досегашната дипломатическа линия на германската политика спрямо Турция.

Публикувана в Свят

Ердоган започна да се държи като стара шефрантия в нов бардак. Той  накара пиарите си да го описват като един съвременен Кeмал Ататюрк, но и те не успяха да прикрият факта, че Реджеп за пореден път настъпи лайно, без извинение за израза.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 15 Август 2013 17:14

Бареков прехвърли баира

Шефът на телевизия ТВ7 Николай Бареков заряза апостолската дейност в България и се хвърли смело в световната политика. Той  публикува на личния си сайт видео обръщение към турския премиер Реджеп Ердоган. Наскоро напористият водещ заяви, че възнамерява да става политик.

Публикувана в Гледища

В Дюселдорф, Германия, над 50 хиляди турци се събраха на митинг в  подкрепа на турския премиер Реджеп  Ердоган и сваления египетски президент Мохамед Морси. Демонстрантите се обединиха под лозунга  „Митинг за уважение на демокрацията”.

Публикувана в Свят
Страница 1 от 2