Известно е, че никой не иска да му вземат филийката хляб, която си е осигурил с извършвания от него бизнес. Напълно справедливо е, филийката да е намазана и с масло, ако въпросната бизнес дейност се вписва добре в общата картина на икономиката и не представлява пречка, наложена на останалите по нечестен начин. Точно в последната част на изречението е проблемът с героичните усилия на одиторското лоби да запази съществуващото „status quo” около нормативната уредба на одитите. Хората искат на филията им дебело да е намазан чер хайвер, който да бъде заплащан от клиентелата им, принудена да търси услугите им по принудителен начин.

 

Когато работодателските организации надигнаха глас срещу удобната за одиторите нормативна уредба, в това число срещу неприлично занижените „прагове”, при които одитът е задължителен, от отсрещната страна изригна вълна от жаби, змии и гущери. Пристрастяването към лесно придобивания хайвер личи във всички устни и писмени изявления на представителите на одиторското лоби.

 

Едно от последните подобни изявления е епичното произведение на г-н Илия Илиев от Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС), поместено не къде да е, а в „Дарик нюз” – медия, която винаги се е ползвала с добро име сред българската публика.

 

Налага се да се занимаем с написаното от г-н Илия Илиев, защото в него по един чудесен начин се събират на едно място всички, заблуди, полуистини и откровени измами, с които си служат представителите на одиторското лоби, водени от неистовото им желание да запазят луксозните си придобивки от последните няколко години.

 

Г-н Илия Илиев обяснява на широката публика, че в момента одиторското лоби е толкова добронамерено, че дори не се е сетило да поиска ново разширение на обхвата на одита с последните промени в Закона за счетоводството. Били минали само две години, откакто със Закона от 2016 година, обхватът на задължителният одит беше доведен до сегашното си свръх раздуто състояние. Естествено, никой не казва, че гениалната маневра, която осигури хайвера за филийката на одиторите за години напред, беше осъществена по добър стар маниер между първо и второ четене на Закона в Народното събрание със смехотворна аргументация и със съвсем не смехотворни последици.

 

Разбира се, сит на гладен не вярва и одиторите бърчат носове с презрение, когато от малките и микро- предприятията обясняват, че подобна услуга просто не им е необходима и че похарчените за нея пари могат да бъдат използвани за нещо по-разумно и належащо. Както каза вицепремиерът Валери Симеонов по време на заседание на НСТС, наистина няма как да се разберат работодателите и одиторите. Едните плащат общо 13 милиона лева за услуга, която не им трябва, защото закона ги задължава, а другите взимат същите 13 милиона за съмнителна работа, която вършат само защото са успели да вкарат лобистка поправка в закона на времето.

 

Със зле прикрита погнуса одиторите се възмущават, че видите ли Работната група, назначена от Министерството на финансите не била открила необходимост да се правят промени „само” две години след приемането на Закона.

 

За състава на тази работна група, работодателите вече няколко пъти информираха широката общественост и най-вече потърпевшите от нейната работа. Работната група е пълна от горе до долу с всевъзможни лобисти и свързани лица с одиторската гилдия, така че нейното мнение за разумните хора им стойността на вчерашен вестник. Имайки такова подавляващо мнозинство в Работната група, одиторите можеха поне да спазват някакво лицемерно приличие, но и това е оставено за по-добри времена. Но не би ... Приличие няма, а в лицата на малките и микро- предприятията се хвърлят откровено цинични изявления.

 

Така например, от г-н Илия Илиев научаваме, че задължението за извършване на независим финансов одит ... не било административна тежест, защото видите ли последният не бил функция на държавата. Иначе казано, понеже Институтът на дипломираните експерт счетоводители (ИДЕС) не бил държавна структура, затова ненужният независим одит ... би трябвало да не тежи на малките и микро- предприятията. Така де, щом тежестта не се създава от държавен орган, тя не би трябвало да тежи. Да, ама законът за гравитацията важи и за държавния и за неправителствения сектор и затова на малкия бизнес му е все едно кой ще го товари – държавна институция или някаква друга. И тук разходите са както за самата одиторска услуга, така и за допълнително натоварване на счетоводните звена на малките и микро- фирмите.

 

Има предприятия, където независимият одит е крайно необходим и неизбежен. На първо място, това са публичните дружества, където независимият одит наистина допринася за прозрачността на дружеството и за информираността на инвеститорите. Но кого по дяволите го интересуват резултатите от независимия одит на хиляди малки и микро- предприятия, чийто оборот е повече от скромен, а голяма част от тях са еднолична собственост и резултатите от одита ще отидат при човек, който и без това знае достатъчно добре финансовото състояние на фирмата си?

 

Веднъж яхнал метлата на празните приказки, г-н Илия Илев е не само циничен, но и откровено подвежда читателите, слушателите и изобщо публиката на „Дарик нюз”. Според него, резултатите от одита представлявали особен интерес за данъчните служби. Ние от сърце пожелаваме на г-н Илиев на преживее поне една по-сериозна данъчна ревизия, та да разбере, доколко данъчните служители се вълнуват от резултатите на независимия одит. Истината е, че изобщо не се интересуват от тези резултати. Всеки, който е имал радостта и удоволствието да пообщува по-задълбочено с данъчните власти знае, че те си правят проверките сами, по свои си методики и се интересуват спазени ли са разпоредбите на данъчното законодателство, начислени ли са правилно дължимите данъци и в крайна сметка – платени ли са надлежно.

 

От същите тези данъци се издържа целият личен състав на данъчната администрация, но според г-н Илиев малките и микро- предприятията трябва да се бръкнат още един път, този път заради една „фльонга за разкош” – независимият одит. Още повече, че заверката на одиторите няма абсолютно никаква стойност пред данъчните власти. Но както се казва – това е прах в очите на тези читатели и слушатели, които са в страни от реалния бизнес. Само хора, които не са развивали собствен бизнес и не са плащали корпоративен данък, акцизи и социални осигуровки на персонала си, могат да се „вържат” на подобна „лакърдия”.

 

У нас повечето добри новини идват от Брюксел,, но едновременно с това редовна практика е всякакви безобразия да се оправдават с „европейските директиви”. Г-н Илия Илиев не прави изключение от тази лоша практика и се опитва да хвърли горещия картоф в пазвата на европейските законодатели. Той тръби:

 

„Що се отнася до компаниите, дефинирани като „малки предприятия” на държавите членки се оставя правото да налагат извършването на задължителен одит, който следва да е целесъобразен на специфичните условия и потребности на тези компании и на потребителите на техните финансови отчети”.

 

Чудесно ... И кой и защо е решил, че в България малките, че и микро- предприятията имат „специфични условия и потребности”, техните финансови отчети да бъдат заверявани? Може би, „специфичните условия” се свеждат до разбирането, че собствениците и мениджърите на малките предприятия в България са по-глупави от тези в останалия свят и бленуват да изхарчат едни пари за радост и удоволствие на одиторската гилдия. Тук веднага възникват риторични въпроси, като: Къде отиде принципът „мисли първо за малките”? Къде се дяна и прословутата Цел 190: „Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта за малкия и средния бизнес за Европа”. Създаването на пътна карта на документооборота за всеки бизнес”. Специално за г-н Илиев ще поясним – това е фрагмент от Програмата за управление на правителството на Р. България за периода 2017 – 2021 г. Там точка за насърчаване на паразитни бизнеси няма.

 

Г-н Илиев ни уверява, че българското законодателство е в пълно съответствие със съответната директива и че работодателите лъжат и манипулират публиката. Ние ще му отговорим, че случаят с налагането на задължителен одит на един куп малки и микро- предприятия в България е типичен пример за така нареченото „позлатяване” (gold plating) на европейска директива. Не само в България, но дори и в Обединеното кралство, бюрокрацията има лошия навик да добавя (от себе си и от сърце) допълнителни изисквания към текстове от европейското законодателство. Тази лоша практика, наричана „позлатяване” или „gold plating” се е превърнала в напаст и срещу нея се изказват всякакви европейски институции. Да ни се пробутва родният „gold plating” за „пълно съответствие с директивата” е колкото цинично, толкова и безочливо.

 

И тук е моментът да попитаме, чий гениален ум измисли да сравнява праговете да одит на различните държави към съотношението на брутните им вътрешни продукти? Най-малкото, БВП е възможно най-глобалният макроикономически показател, а праговете за одит се прилагат на ниво предприятие, тоест на микро икономическо ниво. Праговете за одит в различните държави – членки на ЕС могат да се сравняват единствено и само по абсолютната им стойност. Най-малкото, защото на свободния европейски пазар, българските предприятия се конкурират с останалите европейски предприятия. Не стигат всички други наши проблеми (технологии, производствен капацитет, производителност на труда, лихвена политика на банките, организация на производствените процеси и присно и присно ...), ама дайте да дадем и още нещо – да нахлузим на малките и микро- предприятията и едни откровено излишни разходи за одит. Колко мило ...

 

И понеже апетитът идва с яденето, г-н Илиев изстрелва в публичното пространство детинската си мечта: „ ... в случай, че се заимства практиката на развитите държави, то праговете за одит в страната следва да се намалят от порядъка на 3 до 5 пъти, а не да се увеличават”. Господ ни е свидетел, че през всичките тези години, уста на заем на работодателите не е трябвала, но има примери на безочие и безцеремонност, при които и най-речовит човек може да остане безмълвен. Случаят е точно такъв. Недопустимо е да употребяваме за казаното от г-н Илиев комплиментите, които биха употребили по-непосредствените хора в милото ни Отечество, но вероятно би трябвало да напишем дълги многоточия с много удивителни и въпросителни след това откритие.

 

Очевидно, у нас са преминати много прагове – на добро възпитание, на елементарно уважение към истината и най-вече на неудържима алчност. Иначе нямаше да ни се сервират откровени лъжи и глупости, от типа, че ако нямало задължителен одит всичката финансова информация в страната щяла да стане „ненадеждна”, че предприятията, които не правят независим одит били от „сивия сектор” и прочее. Вярно е, че няма Божия заповед „не лъжи” има само „не лъжесвидетелствай срещу ближния си”, но човек трябва да има малко срам.
Всъщност, увеличаването на праговете за одит ще доведе единствено до спестяването на едни 13 милиона лева на малкия бизнес, които ще бъдат похарчени за други неща. Това са си пари за една цяла мярка от някоя правителствена програма, които обаче няма да се вземат от бюджета. А финансовата информация ще си бъде все толкова надеждна и това се знае най-добре точно от одиторите.

 

Г-н Илия Илиев се е загрижил и за това, че вдигането на праговете за одит щяло да се отрази неблагоприятно на участието на малките предприятия в конкурсите за обществени поръчки. Излишно е да коментираме мащаба на достъпа и на успеха на малките предприятия в спечелването на конкурси за обществени поръчки, но едно е сигурно – огромната част от малките и микро- предприятията изобщо не припарват до тази тема. А ако и когато по някаква причина малкото или микро предприятие има нужда от одитиран финансов отчет, то ще си го поръча, заплати и получи. И няма никаква обективна обществена нужда заради този един промил от случаите да бъдат заставяни останалите 999 на 1000 случаи да губят време и харчат пари.

 

Г-н Илиев по принцип чете директивата като дяволът – евангелието. Той пропуска факта, че директивата изисква задължителният одит да почива единствено върху количествени критерии, а не върху формата на собственост. Така нашите одитори измислиха формулата, че всички акционерни дружества трябва да бъдат обект на задължителен одит. Г-н Илиев е изписал половин декар съображения за прехвърлянето на акции в акционерните дружества, които изобщо нямат никакво отношение към самата роля на одита, но хитричко избягва основен запис в директивата. Отново и отново, тези „послания” са адресирани към хора, които не са притежавали или ръководили някакво малко предприятие – АД или ООД.

 

И за да сме наясно, че в ИДЕС са убедени, че у тях са и ножът и сиренето ни се хвърля в лицето репликата, че като не искаме задължителен одит, да не си правим акционерни дружества. Човек се чуди, наистина ли г-н Илиев смята, че наличието или отсъствие на задължителен одит е определящият мотив за избора на собственост на дадено търговско дружество?

 

Като боен флаг се размахва тезата за огромната отговорност на одитора „за изразеното от одитора мнение за консолидирания финансов отчет”. Щеше да е хубаво ако беше истина. Ще повярваме на тези клетви след като научим, каква отговорност са понесли одиторите на Корпоративна търговска банка (КТБ). Само толкова...

На 09 август 2018 г., министърът на труда и социалната политика – г-н Бисер Петков, поиска становището на социалните партньори и най-паче становището на работодателските организации, относно предложението за ратифициране на Конвенция 151 „За защита на правото на организиране и за процедурите за определяне на условията на заетостта на държавна служба“ (Конвенция 151, http://www.conventions.ru/view_base.php?id=326) и на Конвенция 154 „За съдействие на колективното договаряне“ (Конвенция 154, http://www.ilo.org/wcmsp5/groups/public/---ed_norm/---normes/documents/normativeinstrument/wcms_c154_ru.htm ).

 

Имената на двете конвенции говорят сами за съдържанието им, но всеки, който желае може да се запознае със съдържанието им, което е достъпно в Интернет поне на пет езика. Иначе, трябва да се започне с това, че евентуалната ратификация на двете конвенции няма да изисква никакви нормативни промени и никаква законодателна интервенция в подкрепа на ратификацията. Това е формално – правната страна на въпроса.

 

По важен е обаче въпросът, какво бихме искали и евентуално – какво бихме могли да постигнем с ратификацията на конвенции 151 и 154.

 

Искането за ратифициране на Конвенция 154 към днешна дата, би трябвало да се тълкува единствено като търсене на гаранция срещу възпрепятствуването на колективното договаряне. Тъй като в частния сектор поне през последните десет-петнадесет години не са регистрирани никакви сериозни, нито дори епизодични случаи на противопоставяне срещу правото на колективно договаряне или на възпрепятстването му, остава впечатлението, че такива проблеми съществуват в обществения сектор, в публичната сфера, най-вероятно най-много сред държавните служители.

 

Вследствие на наличието на такива проблеми, профсъюзите търсят инструмент за защита на правото на колективно договаряне в конвенция с 37 годишна давност, която без да е ратифицирана е приложена изцяло в българското законодателство.

 

Между другото, Конвенция 154 по наше мнение не решава един от най-болезнените за синдикатите въпроси – въпросът за правото на сдружаване и на колективно договаряне в Министерството на вътрешните работи, поради крайно удобния за изпълнителната власт текст на Член 1, т. 2: „От националното законодателство или чрез правила или практики, може да се установява, в каква степен гаранциите, предвиждани от настоящата Конвенция, се разпростират над въоръжените сили и полицията”.

 

Когато говорим за правото на сдружаване в МВР, не можем да не изтъкнем забележителния факт, че съгласно Закона за МВР, нашите полицейски профсъюзи могат да членуват в международни организации, но НЕ могат да членуват в българските национално представителни синдикати или в други междуотраслови синдикални обединения. Дори само това обстоятелство говори, че проблеми с правото на сдружаване в МВР има …

 

Вероятно точно по тази причина, те търсят защитата и на Конвенция 151 на Международната организация по труда (ILO) – „За защитата на правото на организиране и процедурите на определяне на условията на заетостта на държавна служба”.

 

Тук точка 1 от член 1 на раздел І – Сфера на приложение и определения изрично постулира, че: „Настоящата конвенция се прилага към всички лица, наети от органите на държавната власт, ако към тях не се прилагат по-благоприятни условия на други международни трудови конвенции”. В този текст няма и сянка на съмнение, че текстовете на Конвенция 151 се отнасят до „всички лица, наети от органите на държавната власт”.

 

Лошата новина е, че точка 3 от член 1 на раздел І влиза в пряко противоречие с точка 1. Подобно на случая с Конвенция 154 в тази точка е записано, че: „Националното законодателство или правила определят, в каква степен гаранциите, предвидени от настоящата Конвенция, се прилагат към въоръжените сили и полицията”. Противоречието между двете точки за нас е очевидно и то вероятно ще бъде обект на сериозни дебати между синдикатите и изпълнителната власт, в частност – политическото ръководство на Министерството на вътрешните работи и на Министерсвото на отбраната.

 

Разбира се, становището „за” или „против” ратификацията на тези две конвенции не може да бъде функция единствено на предполагаемите мотиви, с които синдикатите предлагат ратифицирането им. Можем обаче с огромна доза сигурност да смятаме, че освен всичко друго, предложението за ратифициране на Конвенции 151 и 154 на МОТ е отражение на необходимостта от „отвързване” на колективното договаряне в Р. България и от необходимостта от неговото усилване, укрепване и ревитализиране чрез стандартни и иновационни средства.

 

В този смисъл, почти очевидно е, че предложената от синдикатите ратификация на конвенции 151 и 154 трябва да се разглежда като част от пакет от промени в колективното договаряне в България, която да доведе до засилване на обхвата, на качеството и на ефективността на бипартитния социален диалог. Този подход би могъл да бъде наречен дори с определено основание „реформа на колективното договаряне“.

 

Въпросът за „отвързването” на колективното договаряне е нещо като решаване на шахматна задача в четири хода Ако следваме здравия разум, тези четири хода са четирите основни насоки за работа в разискваното до тук „пакетно решение”:

 

Окончателен отказ от административното определяне на минималната месечна работна заплата (МРЗ) и сключване на националното споразумение за въвеждане на механизъм за договарянето й. Някой може да възрази, че в случая не става дума за колективно договаряне.

 

Всъщност, става дума точно за един колективен трудов договор на национално равнище, който ще бъде надстроен с по-строги правила за страните (за много от които вече е постигнато принципно съгласие) и с ролята на държавата в случай, че страните не постигнат споразумение.

 

Отказът от административното определяне на минималната месечна работна заплата (МРЗ) и сключването на национално споразумение за въвеждане на механизъм за договарянето й е не само ключов момент в бъдещето на индустриалните отношения в България, но и източник на потенциален мощен тласък в областта на колективното договаряне.

 

Иначе казано, макар че споразумението ще бъде трипартитно (тристранно), ядрото на самата процедура ще има бипартитен (двустранен) характер, като то ще има много силно отражение върху бъдещето на колективното договаряне у нас.

 

Отказ от определяне на минимални осигурителни доходи (МОД) и замяната им в перспектива (надяваме се – достатъчно близка) с договаряне на минимални работни заплати по икономически дейности. Тук си позволяваме да мечтаем, че един ден, договарянето на минималната месечна работна заплата (МРЗ) за страната ще бъде предшествано от договарянето на минимални работни заплати по икономически дейности. Така минималната работна заплата за страната ще придобие изцяло резултативен характер от договарянето на ниво иконоическа дейност.

 

Широки работодателски среди са декларирали вече, че са готови да започнат договарянето на минималните заплати по икономически дейности, незабавно след премахването на минималните осигурителни доходи (или „прагове”). За това по принцип не са необходими никакви законодателни интервенции. Цялата процедура може да бъде вършена в рамките на досегашната законодателна уредба на колективното договаряне на ниво отрасъл или бранш.

 

Нещо повече, по всичко личи, че синдикатите и работодателите са на крачка от споразумение за броя на икономическите дейности и категориите, за които ще се сключват тези колективни споразумения. В момента (или по-точно – до преди три години, когато процедурата на договаряне на минимални осигурителни доходи спря), минималните осигурителни доходи се договарят за девет категории персонал и за 88 категории икономически дейности.

 

На масата вече е предложението на КНСБ за „компресирането им” в 38 икономически дейности и 4 категории персонал. Почти е сигурно, че в крайна сметка синдикатите и работодателите ще се споразумеят, договарянето да покрива 35 „уедрени” икономически дейности и 3 „съвсем обобщаващи” категории персонал – високо, средно и ниско квалифицирани.

 

Ако страните се разберат, за което не би трябвало да има някакви сериозни пречки, вече ще имаме договаряне, което ще гарантира интересите на работниците, а не на осигурителната система. Още с въвеждането на минималните осигурителни доходи или прагове, беше ясно, че те гарантират нива, до които държавата да си събира вноските във фонд „Пенсии”. Също така беше ясно, че държавата почти не се вълнува от факта, че минималните осигурителни прагове изобщо нямаха статута на минимални заплати по икономически дейности.

 

Премахването на осигурителните прагове и замяната им с минимални заплати по икономически дейности, дава преимущества на всички участници в социалния диалог. На работниците дава договорени с колективен трудов договор минимални заплати по икономически дейности.

 

На работодателите дава опростена процедура, при която минималните заплати по икономически дейности се договарят на база на първокласен закон – Кодекса на труда, а не на някакви „виолетови” регламентации, каквато беше регламентацията на осигурителните прагове. Освен това, договарянето вече е така „рамкирано”, че практически за всяка икономическа дейност ще има адекватни работодателски и синдикални браншови организации, които да се договарят. Последното ще направи процедурата много по-представителна и по-адекватна на икономическите реалности.

 

Самото обществено осигуряване няма да бъде ощетено, защото неплащането и укриването на осигурителни вноски в България е отдавна криминализирано и всеки ще трябва да бъде осигуряван върху своята реална работан заплата, а не върху някакви минимални осигурителни прагове.

 

Пълно прехвърляне на определянето на допълнителните възнаграждения за прослужено време и професионален опит (така наречените „класове“) в сферата на колективното договаряне. Многократно са излагани изчерпателно аргументите в полза на необходимостта това да стане. Представяни са сравнителни анализи на нашата и чуждестранната практика. Налагало се е и да бъдат опровергавани недобросъвестни спекулации и изкривяване на фактите за световната практика. Тук само трябва да се добави, че при положение, че се търсят нови средства за мотивиране на персонала и за повишаване на производителността на труда, които ще бъдат изцяло обект на колективното договаряне, естествено е допълнителните възнаграждения за прослужено време и професионален опит да бъдат също обект на колективно договаряне, като бъдат поставени в същия контекст.

 

Въвеждане на практиките на договаряне на производителността на труда в колективното договаряне в Р. България. Тук трябва да се подчертае, че става дума не за простото отчитане на динамиката на производителността на труда в дадено предприятие, икономическа дейност, бранш и отрасъл, за които се водят колективни преговори. Става дума за договаряне на мерки за повишаване на производителността на труда в конкретните предприятия, където протича колективно договаряне, постигането на които да бъде възнаградено с повишаване на заплатите на работниците или с други придобивки, договорени с работодателите.

 

По въпроса за колективното договаряне на производителността на труда има натрупана значителна по обем практика с напълно реални резултати и за повишаването на производителността на труда и за повишаването на възнагражденията. В Обединеното кралство в периода 1965 – 1970, от лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън дори е създадена специална институция, National Board for Prices and Incomes, една от задачите на която е методически и логистично да подкрепя колективното договаряне на производителността на труда.

 

Изобщо, една от целите на положителните промени в областта на колективното договаряне или на реформата на колективното договаряне като цяло, трябва да бъде създаването на предимства за форми на заплащане, които да са в по-голяма степен мотивиращи високопроизводителния труд.

 

В случай, че у социални партньори - синдикатите, работодателите и държавата в лицето на изпълнителната власт има желание да се работи в посока на такова комплексно усъвършенстване на колективното договаряне, може да се смята, че ще се постигнат наистина реални и полезни резултати.

 

Поставеният от синдикатите въпрос за ратифициране на конвенции 151 и 154 има своите сериозни основания, но той има смисъл да бъде разглеждан само в общия контекст на описания по-горе „пакет“ от проблеми в областта на колективното договаряне.

 

Ратифицирането на конвенции 151 и 154 би създало предпоставки за решаване на част от проблемите около колективното договаряне в България. То би подсетило някои, министри, членове на политически кабинети и държавни служители от най-високите етажи на администрацията, които не искат да се учат, нито пък да водят някакъв диалог с личния състав на целокупната държавна администрация, че за социалния диалог в поверените им институции има и международно правни основания.

 

От написаното по-горе обаче, би трябвало да е станало ясно, че има какво да се направи и в областта на колективното договаряне в частния сектор, при това във взаимна изгода и на работници и на работодатели. Нещо повече – евентуалните нови моменти в колективното договаряне в частния сектор със сигуронст ще донесат по-големи позитиви за икономиката, а от там и за данъчните сборове.

 

Остава да се надяваме, че „размразяването“ на индустриалните отношения в Република България ще продължи.

Много отдавна публиката сякаш свикна с идеята, че „войната по пътищата” взима несравнимо повече жертви, отколкото всичките военни мисии, в които е участвувала българската армия от разтурването на Варшавския договор до наши дни.

 

Не бих се изненадал, ако се окаже, че броят на българските жертви в заключителния етап на Втората световна война, когато българската армия води кървави боеве първо в Македония, след това в Сърбия, в Унгария и на края стига дори и до Австрия, е вече по-малък от сумарния брой жертви по пътищата след 09 септември 1944 година, но просто не ми достигат статистически данни, за да проверя основателността на това свое съмнение.

 

Никой обаче не поставя под съмнение използуването на метафората „война по пътищата”. Обществото, практически единодушно приема, че се водят бойни действия и че жертвите, дадени в тях са едва ли не нещо напълно естествено.

 

Лошата новина е, че жертвите не само не намаляват, но и нарастват, при това не в аритметична, а сякаш в геометрична прогресия. Въпросът не е само в броя на жертвите, които отдавна са наречени от медиите „кръвен данък, плащан по шосетата”. Въпросът е и във все по-шокиращия характер на катастрофите, в откровената абсурдност на много от ситуациите, при които са дадени жертви. Каквито и призиви и заклинания да отправят официалните власти към шофьорската общност, положителен резултат няма.

 

Всъщност, изпълнителната власт сякаш се стресна повече от самите „водачи на МПС” и така се стигна до представлението „оставки на трима министри, заради една катастрофа”. Катастрофата при Своге беше наистина зловеща, но търсенето на „политически отговорни” по всички азимути, основателно дойде в повече на доста хора, между които и вицепремиера Валери Симеонов. Неговата реакция на неодобрение на масовото посипване на главите с пепел, със сигурност беше в пъти по-адекватна в сравнение със започналото масово самопризнаване на политическа отговорност, което спокойно можеше да стигне и до външния министър или до министъра на културата, ако кампанията не беше спряла (а може би спряна?) на време.

 

Поемането на политическа отговорност е хубаво нещо, но злоупотребата с тези похвати просто компрометира първоначалната идея. Живелите по-дълго под слънцето като мен, си спомнят призивите за масова самокритика в Отечественофронтовските организации. Днес такива почини продължават да се наблюдават в Северна Корея, където не спират да прилагат рецептурника на Йосиф Висарионович от 30-те години. В него, масовата и регулярна самокритика заема почетно и централно място. Методът е проверен през годините, но не е подходящ за демократична държава, за каквато се смята България.

 

Пресоляването на гостбата на политическата отговорност, води единствено до превръщането на трагедията със злополуките по пътищата в някаква политическа гротеска. Черният списък на нещастията по пътищата започва да навява черен хумор на публиката, след като след историята (а може би истЕрията) с тройната оставка, катастрофите продължиха с темпове по-високи от тези на икономическия растеж. Човек започва да се пита, на кого ли му е ред да се самокритикува, самопризнава и да поема политическа отговорност за ставащото?

 

Лошата новина е, че броят на министрите е краен и не толкова голям, че да може на всяко кръгло число неколцина от тях да бъдат напъждани като мярка за борба с продължаващата черна серия по пътищата.

 

Все пак, все в рамките на черния хумор, бихме могли да предложим следващия министър, на когото да поискат оставката по причина на несекващите пътно-транспортни произшествия, да е министърът на здравеопазването.

 

Мотивите за такова предложение, могат да бъдат обобщени в две групи:

 

Първата група мотиви е в това, че г-н Кирил Ананиев има репутация на добър човек и на още по-добър специалист в областта на разходната част на бюджета. Изпращането на човек, който цял живот е бил в Министерството на финансите в Министерството на здравеопазването е сравнимо с някакво много „изискано” и порядъчно садистично изтезание. Ако му се поиска оставката, може и да се отърве от екзекуцията, на която е подложен в момента. Ако пък се върне обратно там, откъдето се озова в дебрите на здравеопазването, направо „ще се роди” за втори път.

 

Втората група мотиви е свързана с някои съображения за причините за касапницата по шосетата. По стар български обичай, всички (или почти всички) търсят причините за ставащото, някъде извън самите участници в движението по пътищата. Идеята, че причината е в лошото качество на пътищата, успокояваше съвестта на обществеността години на ред. Сега, когато пътното строителство стана свръх приоритет на правителството и лично на министър-председателя, акцентът се промени, но малко. Виновни са недобросъвестните изпълнители, които са вложили неподходящи материали (примерно варовик) в пътната настилка, тя се е полирала и ето го резултатът – тежка катастрофа.

 

Обяснение чудо – хем са виновни тези лошите, дето печелят търговете за обществени поръчки и които цяла България мрази, къде по убеждение, къде от чисто човешка завист, хем участниците в движението пак нямат нищо общо със ставащото. Виновни са предприемачите, строителите, защо не и Агенция пътна инфраструктура, а тези, които карат с превишена скорост, употребили алкохол (или нещо още по-екзотично) и изобщо са си сложили Закона за движение по пътищата на едно „много специално място” са напълно невинни, истински „целомъдрени девици” на пътното движение.

 

Изобщо не оневинявам тези, които може би са създали технически проблеми по пътищата. Ако някой е създал предпоставки настилката да се „полира” – да си носи последствията. Но трябва да сме наясно, че дори и всички, които са сътворили някаква „мазня” в пътното ни строителство да бъдат справедливо наказани, катастрофите и произшествията по пътищата за съжаление няма да спрат, защото това не обезсилва факторите „агресия” и „безотговорност” в пътното движение.

 

Някой ще попита: и какво общо има министърът на здравеопазването с всичко това? Има, има... Питаме ние, какво е положението с психиатричната помощ в България? Ами, доста постно. А какво е положението с психологическите консултации? Ами, много проблематично. А къде би могъл българинът да получи помощ от психоаналитик? Ами, практически никъде ...

 

Ето как открихме главния виновник за положението. Обществото ни се залива ежедневно от агресия, арогантност, всеки ще Ви каже, че „хората са изтрещели”. А „трясъкът” по пътищата заглушава всички останали трясъци. Кой отговаря за тези неща в Републиката родна? Министърът на здравеопазането, кой друг... Аха-а-а-а, ами тогава – дръжте да го изядем, както казвала лисицата в известната детска приказка.

 

Перфектен силогизъм – огромното психическо напрежение и стресът са виновни за ставащото по пътищата. Никой не противодействува на агресията и на еуфоричните настроения, които масово съпътствуват шофирането у нас. Психиатрите са кът, психолозите – още повече, а психоанализа у нас въобще няма. Кой е виновен – министърът на здравеопазването. Той е следващият в списъка, за самопосипване на главата с пепел и за народо успокояваща оставка, при следващ случай на сериозна злополука по нашата пътна инфрастректура. Е, сега, то понеже вече единичните приозшествия са ежедневие, за „сериозни” произшествия ще броим такива с от петнадесет пострадали нагоре ...

 

Пу-пу-пу, не дай си Боже пак да стават такива неща, ама ако видоизменим малко старата театрална премъдрост, ако в първо действие имаме возило, движещо се със 180 километра в час по какъвто и да е път, в трето действие би трябвало да очакваме смачкани ламарини и намеса на пожарната команда и на „Гражданска защита” с ъглошлайфове и други подобни инструменти, на фона на светлините на „Бърза помощ”. Още един път – да не дава Господ и да спи зло под камък, но то проклетото зло хич и не иска да чуе нашите увещания.

 

Ето как, следвайки стриктно формалната логика и опирайки се на факти от живия живот, доказахме, че следващият, който „трябва да бъде изяден” е Г-н Министърът на здравеопазването.

 

Всичко това е разбира се шега, макар и шега на чужд гръб, за което се извинявам, но въпросът за психологическата, а и за социологическата страна на феномена „пристрастяване към автомобила” в наше време е изключително сериозен. Тук вече няма никакви шеги и тук някъде е „заровено кучето”. Авторът на „Консумистически манифест”, Норберт Болц пише:

 

„Насладата и комфортът, погледнато психологически, са функционално еквивалентни стратегии, когато става дума за възстановяването на равновесието в една разбалансирана, хиперстимулирана и объркана централна нервна система. Твърде различни са обаче психотехниките. Маршал Маклуън прави следното разграничение: „Когато удоволствието е контра-дразнител (например при спорта, забавлението и алкохола), комфортът е отстраняването на дразнителите”. Ето защо обществото на благоденствието, което иска да ни спести всички огорчения, обърквания и неудобства, е изправено пред принципен проблем: „ако постигнеш комфорт, губиш удоволствието”. Колкото по-голям напредък постигаме в преследването на „комфорт” и „удобство”, толкова по-трудно става да изпитваме наслада. ....

 

... Комфорт – това е светът на доволния клиент. Във връзка с това, Робърт Райх говори за „разглезване на телата и умовете”. Удоволствието е светът на въодушевения клиент. Най-ясно можем да онагледим съотношението между комфорт и наслада, ако вземем за пример автомобила. Автоматичните скорости са комфорт, ръката върху скоростния лост е удоволствие. Естествено, ако става дума за преместване, и една евтина японска кола е напълно достатъчна, стимулиращо обаче действува единствено луксозната лимузина: Joyride.

 

Като обект на наслада, автомобилът е стоката преживяване. Или, казано по-точно, подобно на фетиш, той функционира като ключ към света на преживяванията. ...

 

... Клаус Кокс, шеф на отдела за връзки с обществеността на концерна „Фолксваген”, тъй красиво твърди: „Ние разказваме на хората приказката за мобилността. И за всекиго стават достъпни всички стилове на живот на този свят”. Точно както Niketown (в Чикаго, бел. авт.) и автоградчето (във Волфсбург, бел. авт.) е храм на стиловете на живот, където съвсем на сериозно може да се използува наблюдението на Отъл Айхер: „Автомобилът е обект на преклонение, който се нуждае и от определен олтарен дизайн”. ...

 

... Така свободата, индивидуализмът и мобилността внезапно придобиват съвсем конкретно име: автомобил. Достатъчно е да изгледаш рекламите във вечерната програма на кой да е комерсиален телевизионен канал, за да разбереш как автомобилът функционира като символ на свободата, приключението, еманципацията и семейното щастие. Централното послание обаче гласи: автономия в автомобила.

 

Хората, които предпочитат да пътуват с автобус или с влак, няма да разберат автомобилния Аз. Тези хора най-вече не разбират, че карането на кола не е просто придвижване – то е преди всичко себепоказване във всекидневието. Автомобилът прави човека. Сведено към конкретния случай, това означава сръчно да паркираш, да засечеш другия, да му светнеш с фарове, да провесиш небрежно ръка през прозореца. Така автомобилът се превръща в послание, той вече е част от моята история”. [1]

 

Както виждаме, тезата на Остап Бендер, че „автомобилът не е лукс, а средство за придвижване”, отдавна вече не е актуална. Автомобилът е „преди всичко себепоказване във всекидневието”. И каквито са водачите на МПС-тата, такова е и себепоказването по пътищата – един път със самия автомобил, а след това (но не по важност) с начина му на управление.

 

Приведеният неприлично дълъг цитат от една изключително умна книга, идва да ни каже, че проблемите с движението по пътищата идват от изключителни дълбини на съзнанието на автомобилните водачи. Затова и борбата с почти военното положение по шосетата минава през компетентна психиатрична, психологическа и психоаналитична помощ.

 

Може ли обществото да я осигури на шофьорите? На този етап – едва ли. Или още по-точно – не. Така че, да се стяга министърът на здравеопазването. Като нищо ще го подкарат след някоя не дай си Боже следваща катастрофа по пътищата на Отечеството ни.

 

Литература:

[1] Болц Норберт, Консумистически манифест, ИК „Критика и хуманизъм”, С., 2004 г., стр. 90 – 92

Първият парламентарен ден донесе новината, че БСП ще тръгва сред народа. Корнелия Нинова ни уведоми от парламентарната трибуна, че БСП оставя 20 депутати в Народното събрание, които ще бранят партийната кауза („тезите и идеите“ според г-жа Нинова) в пленарната зала, а останалите „отиват при народа да търсят единение“. (Виж: https://news.bg/politics/bsp-ostavya-v-narodnoto-sabranie-20-deputati.html ).

 

Цялата тази история ужасно напомня епизод от историята на Руската империя. Напомня до такава степен, че човек се чуди, дали сходството не е търсено преднамерено. Ще се опитам да обрисувам аналогията със ставащото – няколко годишен революционен кипеж от руската история, която е родила фраза, използувана и до ден днешен в руския език, за съжаление най-често в ироничен контекст.

 

Става дума за следното. Някъде към средата на деветнадесетия век, в царска Русия започва рязко нарастване на интереса към естествените науки и свързаното с тях висше образование. Това разбира се е било чудесно, но както често става, особено по руските географски ширини, „много добро не е на добре“. През есента на 1861 година, императорското правителство увеличило таксите за обучение в университетите и забранило кой знае защо … студентските взаимно-спомагателни каси.

 

Защо му е било на правителството да прави последното не е съвсем ясно. Може би и тогава е имало дейци на изпълнителната власт, които не са можели да спят, докато някакви пари се събират, инвестират и нарастват извън техния контрол. В България, такова е отношението към едни 12 милиарда лева, намиращи се под управлението на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (иначе казано – на частните пенсионни дружества). В Русия са завидели най-вероятно на много по-скромни предприятия, но щом са били студентски – значи са били подозрителни.

 

Всеки, който си позволява да използва главата си по предназначение е подозрителен в авторитарната държава, най-вече студентите. Странното е, че точно през 1861 година, в Русия е извършен един от най-великите актове на либерализация – премахването на крепостното право. За сведение на любителите на исторически куриози, то става точно на 3-ти март 1861 година. Очевидно, при император Александър ІІ Освободителят, важните неща са ставали все на 3-ти март. След още три години в Русия ще бъде отменено и смъртното наказание, но през есента на 1861 година, със студентите се отнесли доста нелиберално.

 

Естествено, започнали вълнения, а вълненията в Русия винаги завършват със санкции за развълнуваните. Вълнуващите се студенти просто били изхвърлени от университетите. Те се оказали в ситуация, която в шахмата се нарича „цугцванг“ – да постъпят на държавна служба не можели, защото били „неблагонадеждни“. Да се върнат на студентската скамейка също не можели – пак по предишната причина. В днешното време на това му се вика „социално изключване“, тогава било чисто и просто изритване от рая, тоест от академичните среди.

 

Тогава за кой ли път възникнал класическият за русите въпрос „Что делать?“ – „Какво да се прави?“. И докато пострадавшите от грозната постъпка на властта размишлявали над този въпрос, отговор им дал самият Херцен, който написал следните редове в своя вестник „Колокол“ („Камбана“):

 

„Но къде да отидете, къде да се денете, Вие юноши, за които науката е заключена? … Да Ви кажа ли къде? … Сред народа! При народа! – ето Вашето място, изгнанници на науката …“.

 

Със сигурност, това е една от фразите, която е имала едни от най-сериозните миграционни последици в историята на Руската империя. Поне що се отнася до миграцията на „човешки ресурси с висока квалификация“. Отиването сред народа, така нареченото „хождение в народ“ взело широк размах. Масово изключените и неприетите по причина на „неблагонадеждността“ си студенти и млади хора се устремили към безграничната руска провинция. Те масово ставали, селски учители, фелдшери, тук–таме и агрономи. Ако на някой му се иска да получи не сухи исторически факти, а художествена и белетристична представа за тази масова миграция на просветени хора към мрачните дълбини на Русия, може да се справи с произведението на Тургенев „Отцы и дети“ („Бащи и деца“).

 

През седемдесетте години на 19-ия век, с въпроса за ходенето сред народа се захващат доста по-сериозни и по-опасни от гледна точка на властта хора. Към миролюбивото до този момент „служене на народа“ се „прикаламисват“ привържениците на революционната борба, най-вече народниците. Другите радикални течения не остават по-назад и скоро операция „хождение в народ“ започва да се обогатява идейно от народника Николай Василиевич Чайковски, от княза – анархист Пьотр Алексеевич Кропоткин, от ужким умерения теоретик на революцията Пьотр Лаврович Лавров и съвсем не на последно място по значение – от радикалния анархист Михаил Александрович Бакунин.

 

Бележитият опонент на Карл Маркс - Михаил Бакунин се опитва да отнеме славата на Херцен и пише: „Отивайте сред народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука. Изучете се от народа, как да му служите и как най-добре да водите неговите работи“.

 

Идеологическата конкуренция в лицето на Лавров започнала да развива теоретически проблема за отиването при народа на страниците на нелегалното списание „Вперед!“. Кропоткин също дал теоретичен принос, като проповядвал, че интелектуалният авангард на Русия трябва да живее като народа (а следователно и сред него) и да създава сред селяните кръжоци, чиято цел в по-далечна парспектива трябвало да стане възникването на масово революционно селско движение.

 

Кулминацията на отиването сред народа била достигната някъде през 1874 година, като агитаторите действали активно в Тулска и Тверска губерния и най-вече в Поволжието. В крайна сметка обаче, процесът на революционна пропаганда затихнал. От една страна, пропагандата се оказала доста безплодна. Сближаването на интелигенцията и „прогресивното селячество“ поне на този етап не се получило.

 

От друга страна, правителството и по-точно специалните служби в тогавашната им форма, съвсем не наблюдавали безгрижно ставащото. По най-демократичен начин започнало „излавянето“ на пропагандаторите на истината и правдата и през 1877 – 1878 година, Русия вече станала свидетелка на „процеса на 193-мата“ и на „процеса на 50-те“. С отиването сред народа се приключило.

 

Няма от къде да знаем, дали г-жа Корнелия Нинова и нейните PR-и пропагандисти и други „креативни личности” са искали да ни създадат асоциации с руското революционно движение (на мен явно са успели да създадат, не се знае само дали са го искали), но сравнението между двата политически подвига не е в полза на БСП.

 

Младата руска интелигенция е „тръгнала сред народа”, изпълнена с идеи. Колко осъществими и адекватни е друг въпрос, но идеен дефицит не е съществувал, поне в началото на интелигентската миграция към „граждански активното” селячество.

 

При БСП дефицитът на идеи етолкова очевиден, че човек започва да се замисля, дали не трябва да им помогне с нещо, макар и мъничко. После препрочита изявленията на г-жа Корнелия Нинова и му минава меракът. Не е заслуга на БСП, че се „срути” Търговският регистър, а поредната калинка на ГЕРБ изказа дълбоката мисъл, че „такива неща се случват”. (Не мога да не препоръчам един чудесен анализз, посветен на това, защо такива неща всъщност НЕ се случват другаде, освен в нашия Търговски регистър: http://svobodennarod.com/views/item/6048-izchezvaneto-na-targovskiya-registar-eksperiment-ili-drugo.html ). Безпрецедентното рухване на Търговския регистър си беше „подарък свише” и на лидерите на БСП им остана само да се възмущават, при това не особено остроумно.

 

Ако случаят с Търговския регистър беше за БСП „подарък свише”, то катастрофата край Своге си беше направо „подарък от преизподнята”. Социалистите казаха, каквото имат да казват и по този въпрос, след което се заеха с фалита на злополучната застрахователна компания „Олимпик”. Фактът, че изобщо този сюжет продължава да се върти, показва, че на „Позитано 20” наистина цари остър дефицит на каквито и да са идеи.

 

Щеше да бъде много по-оригинално да упрекнат управляващите гербери, че уволниха без всякакво разумно основание заместник председателката на Комисията за финансов надзор – Ралица Агаин, отколкото да търсят отговорност на управляващото мнозинство, че не е могло да предвиди или пък да предотврати нещо, което е станало в Кипър. Г-н Валери Симеонов се оказа много по-съобразителен с неговата пледоария в защита на тримата министри, принесени в жертва на катастрофата в Своге или по-точно в жертва на рейтинга на министър-председателя.

 

След това продължиха да ни занимават със „спящата клетка” – баба Дора и нейните козички и ... не остана друго. Махането или намаляването на ДДС-то на лекарствата е толкова брадато предложение, че сигурно би било осъществено, ако някой дадеше ясни идеи как да се осъществи превенция на злоупотребите, които ще избуят като паламида след евентуалното данъчно облекчение. Пък и не е само БСП, която се е опитвала да смуче костен мозък от този постен пропаганден кокъл.

 

И като нямаше с какво друго да се захване, предводителката на БСП, извади калъчката и препусна като Чапаев срещу ордите на чуждестранните кадри, които България ще внесе, вместо да си отгледа свои. Тук ще прескочим обичайната размяна на риторични въпроси, защо ги няма нашите кадри в България и има ли БСП някакъв принос към този факт. Знаем, че всяка политическа партия си има цяло „портфолио” от обяснения, доказващи, че всички други са виновни, сал те (в случая –социалстите, но важи и за всички останали) изобщо не са такива.

 

Ще зададем простия въпрос, как мисли да решава проблема с дефицита на работна ръка и човешки ресурси г-жа Корнелия Нинова в краткосрочен и в средносрочен план? За дългосрочния план знаем решението – от „Позитано 20” ще дадат поръчение на всички българки във фертилна възраст да започнат незабавно да раждат. При това да раждат направо 20 годишни и по възможност, да са обучени до момента на появата си на белия свят.

 

Всъщност, отровните стрелички на зле прикритата ксенофобия по въпроса за „чуждите” и „нашите” кадри не е точно в двора на министър-председателя, а на вицепремиера Валери Симеонов, който би трябвало да бъде похвален за направените промени в нормативната уредба на трудовата миграция, но г-жа Нинова предпочете да се солидаризира с г-н Волен Сидеров, който неотдавна от страниците на един дебел седмичник нападна коалиционния си партньор, че не било по националистически „да се внасят пакистанци в България”.

 

Всъщност, пакистанци в България май изобщо няма. Засега научаваме от прокуратурата само за неколцина арменци, които били дошли за да се трудят в някаква нелегална цигарена фабрика. Ама и за това да не бързаме, че токе виж „компютрите излезли конфитюри”... Вярно е, че България има подписана Спогодба за регулиране на трудовата миграция с Армения, но и от там към нас не се движат тълпи от „чужди кадри”.

 

Г-жа Корнелия Нинова би могла да си спомни, че доста време е била в редовете на работодателството (и във вихъра на приватизацията впрочем, при това – на едно предприятие, което доста се занимаваше с износа на „наши кадри” извън страната) и вместо да кори Валери Симеонов, да попита правителството, какво става със спогодбите с Украйна и Молдова за същите тези „чужди кадри”? Но не би ...

 

В заключение, бихме могли да отбележим, че за разлика от руската революционна интелигенция, социалистите не са преследвани от никакви жандарми, пък и не им се налага да ходят чак в Поволжието, в Тулска и в Тамбовска губерния. Правителството има достатъчно трески за дялане и без особени умствени усилия те могат да бъдат „идентифицирани” и подложени на съответната дърводелска процедура.

 

Само че, това не става. Или може би на „Позитано 20” темите не им изглеждат достатъчно атрактивни. Или пък смятат, че не са в тон с техния „политически профил”. Тук можем да ги успокоим – плоският данък и 10 процентовата ставка върху данък печалба са гласувани от правителство с министър-председател социалист и министър на икономиката – социалист. И никой не им сърди, могат да са сигурни.

 

Така че, идеята за практическо започване на предизборната кампания и спешното преквалифициране на скучаещите депутати в политически агитатори по села и паланки е принципно правилна. Вместо да дремат в Народното събрание – да вървят и да видят, дали баба Дора е „спяща клетка” и да я успокоят, че „чума няма”. Трябва да признаем, без всякаква ирония, че от техническа гледна точка решението на ръководството на БСП е съвсем разумно и дори своевременно.

 

Големият проблем е, какво ще разправят социалистите по време на своето „хождение в народ”. Там нещо, нещата много куцат ...

 

P.S. Когато завърших тези редове, съпругата ми прочете текста и съвсем спонтанно предложи депутатите от БСП да карат до край и да действуват като първите млади руски интелигенти, отишли при народа. Да вземат и да свършат някаква работа по време на обиколките си. Предложението й несъмнено има дълбока логика. И приемствеността ще е приемственост и някаква работа ще се свърши. Разбира се, идеята депутатите от БСП да станат начални учители е ужасяваща, а и едва ли някой би искал да му оказва първа помощ точно такъв фелдшер, но има и други области, където биха могли да отработят отиването си при народа. Като онагледяващо помагало, тук сме включили картината на Константин Аполонович Савицкий – „Ремонтные работы на железной дороге” („Ремонтни работи по железопътната линия”). Картината е нарисувана през 1874 година, тоест в самия разгар на руското „хождение в народ” и в момента пребивава в Третяковската галерия.

 

Тези дни, клонът на „Уникредит Булбанк“, намиращ се на ъгъла на улиците „Гурко“ и „Г. С. Раковски“ в София, осъмна изрисуван с художествени графити, изобразяващи северни елени и … торти и пастички. Проведеното кратко разузнаване, донесе информацията, че не става дума за акт на „художествен вандализъм“, а за поръка на самата банка, изпълнена от видимо способни хора.

 

Разбира се, човек доста се чуди, когато види тази „арт декорация“. До Коледа има много време и преждевременното идване на Рудолф и компания може само да ни озадачава. Виж, тортите и пастичките са си на мястото. Вероятно зад тяхното изографисване стои гузната съвест на ръководството на банката, което затвори клона в емблематичната банкова сграда на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски“ и „Иван Вазов“ и го премести на споменатото вече място, където десетилетия беше придобилата вече почти историческо значение сладкарница „Прага“.

 

Ясно е, че на собствениците на помещението, което също стоя затворено с години, докато се уредят неизвестно какви проблеми около него, изобщо не им пука за историята, за знаковите места за социални контакти в София и прочее. Техният интерес е да съберат, колкото е възможно по-висок наем от имота си и да ас сигурни, че уговорената сума ще пристига редовно по съответната банкова сметка. В този смисъл, няма по-рационално решение от даването на помещението под наем на сигурна банка. (Има две – три банки, на които не бихме препоръчали да се дават под наем, каквито и да са имоти, но случаят не е такъв).

 

От друга страна, в банката явно са решили, че изключителната сграда срещу къщата на Иван Вазов, с която разполагат и която е един от символите на центъра на София, не е достатъчно „friendly“ за клиентите и от нея прекомерно лъха на история. Друго си е да направиш сладкарницата на банков клон. Това нито ще е първият, нито вторият случай, когато нещо по култовата „Раковска“ става на офис на банка или на застрахователно дружество. Не че няма нужда от такива, просто на столичния „Бродуей“ тези офиси станаха малко повечко.

 

Ако бях в по-патетично настроение, вероятно бих нарекъл този процес „дехуманизация“. Всъщност, това си е нормален резултат от свободна конкуренция с единствен критерий – наемна цена на квадратен метър. Така от участъка между улиците „Иван Вазов“ и „Стефан Караджа“ изчезнаха и Академичната книжарница, и някогашната сладкарница „София“ (станала впоследствие сладкарница „Лучано“ и започнена с първите сметанови торти, появили се след падането на Берлинската стена, Тодор Живков и монопола на масления крем в България) и наистина прочутата сладкарници „Прага“. Ресторант „Будапеща“ извади късмет и се прероди като част от веригата „Happy“.

 

Разбира се, общината изобщо не се намесва в подобни отношения, пък и по-добре. Там имат достатъчно паметници на културата, които не знаят как да опазят, та няма нужда да се бъркат в наемните отношения по „Раковска“.

 

Та, най-вероятно в PR отдела на банката се е родила идеята да обърнат внимание върху сравнително новия клон, разкрасявайки го с еленово – сладкишените графити. По ирония на съдбата, това е своего роля „реабилитация“ на вече покойната сладкарница „Прага“. Иначе графитите са симпатични. Не са чак като творчеството на Банкси, но едва ли са и необходими чак такива шедьоври. Ако беше дощъл някой подобен артист можеше да „зографиса“ фасадата на клона с някоя протестна, социално ангажирана картинка, та горките пиари на банката после да не знаят къде да се дяват…

 

Е, целта явно е постигната, щом и отдавна „обръгнал“ на такива „пиарски“ хитрости човек като мен, взе че си извади смартфона и засне фасадата. Все пак, да отдадем дължимото на тази художествена хитрост…

 

Послепис: Авторът декларира, че няма конфликт на интереси. С „Уникредит Булбанк“ имам съвсем нормални делови отношения и нямам каквито и да са рекламни договорености. Собствениците на помещението на бившата сладкарница „Прага“, както и на останалите споменати имоти по улица „Г. С. Раковски“ изобщо не познавам.

 

Още един послепис: За почитателите на Банкси, да напомним за една неочаквано възникнала преди няколко години връзка между загадъчният "графити артист" и Република България:

http://svobodennarod.com/entertaiment/item/3568-svetovnoizvestniyat-artist-banksi-spodeli-snimka-ot-protesta.html 

През последните дни, г-н Росен Даскалов, собственик на „София Кар Моторспорт” - първият български състезателен отбор в Европейските GT4 серии, както и на компанията „Син Карс Интернешънъл” ЕООД - първият български производител на спортни и улични суперавтомобили, отправя персонални покани към видни работодатели и индустриалци за коктейл с название „Нашето Бъдеще”.

 

Коктейлът е организиран от компанията „Син Карс Интернешънъл” по случай представянето на първия по рода си български електрически автомобил.

 

Знаменателното събитие ще се проведе на 4 септември 2018г. от 19:00ч. във фоайето на Зала 6 на Националния дворец на културата в гр.София.

 

Програмата ще включва представяне на три проекта на компанията:
Първият български електричeски автомобил SIN S1;
Първият български състезателен автомобил SIN R1 GT4;
Концепцията за мултифункционалния и компактен електромобил „L City”, който е планиран да се произвежда в България и да се изнася в чужбина.

 

Домакинът е уведомил поканените гости, че в края на презентацията те ще могат да изпитат качествата на автомобилите на „Син Карс Интернешънъл” ЕООД.

 

Нашите читатели биха могли да разгледат впечатляващите постижения на компанията в сайта й http://sincars.co.uk/ 

На 12 юни 2018 г., четирите национално представителни работодателски организации, обединени в Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) изпрати до министъра на финансите – г-н Владислав Горанов писмо с предложения за изменение и допълнение на Закона за счетоводството.

 

Инициативата на работодателите не беше резултат на тяхно случайно хрумване или на някаква солова инициатива. Тя беше следствие на Решение № 411 на Министерския съвет от 19 май 2016 година за приемане на План за действие с мерки, адресиращи основните проблемни области, възпрепятстващи нарастването на инвестициите, както и на решението по точка 3 от дневния ред на Националния икономически съвет, състоял се на 18 май 2018 година.

 

Следствие на тези две решения на важни институции и органи, беше и създаването на работна група към Министерството на финансите, която да обсъди и изготви Закон за изменение и допълнение на Закона за счетоводството по отношение на прага на задължителния одит на годишните финансови отчети, което да намали административната тежест на малките предприятия в страната.

 

Последното изречение вероятно звучи малко суховато, но за сметка на това точно описва проблема – определени изисквания на Закона за счетоводството, свързани с одита на годишните финансови отчети създават проблеми, те са неприемлива административна тежест за малките предприятия, която едновременно с това не носи нищо съществено на хазната и на фиска. Затова, тези, на които това им е работа – работодателските организации, предлагат проект на законопроект, който да измени и допълни Закона за счетоводството и да реши проблема. Точно това те правят и по възможно най-уважителен начин го изпращат на министъра на финансите с писмо на АОБР № 17-00-33/12.06.2018 г.

 

В мотивите към законопроекта, който работодателските организации изпращат на Министъра на финансите,е отбелязано следното:

 

„Регламентираните в Закона за счетоводството критерии за извършване на независим финансов одит, създават непропорционална на финансовите и административни възможности на предприятията тежест. При транспониране на Директива 2013/34/ЕС не са отчетени обективираните в съображенията за приемането ѝ цели. Регулаторните механизми в директивата са в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност при въвеждане на административна тежест, но националният закон не е съобразен с тях“.

 

Подобна ситуация не е новост за българската публика – „транспонирали сме нещо“, ама или сме въвели по-тежки изисквания от оригиналното европейско законодателство (това вече почти официално се нарича “goldplating” – „позлатяване“ на законодателството) или просто сме свършили работата като кучето на нивата. Затова и е съвсем логично, „позлатяването“, „окучването“ или „закучването“ на законодателството да бъде поправено, още повече, че става дума буквално за смяната на две числа. (За любителите на точните формулировки, ще цитираме законодателната идея на работодателите изцяло: „Параграф единствен. В чл. 37 се правят следните изменения и допълнения:
1. В ал. 1 буква „а“ числото „2 000 000“ се заменя с „4 000 000“.
2. В ал. 1 буква „б“ числото „4 000 000“ се заменя с „8 000 000“.
3. Алинеи 2 и 3 се отменят“).

 

Сега вече може да преведем от юридически на човешки език, написаното по-горе. Действуващият в момента Закон за счетоводството у нас, определя вида на предприятията съгласно размера им в своята Глава втора: Категории предприятия и групи предприятия, Раздел I: Категории предприятия. Там в алинея 3) на член19 се прави следното определение:

3) Малки предприятия са предприятия, които към 31 декември на текущия отчетен период не надвишават най-малко два от следните показателя:
1. балансова стойност на активите - 8 000 000 лв.;
2. нетни приходи от продажби - 16 000 000 лв.;
3. средна численост на персонала за отчетния период - 50 души.“

 

Това е дефиницията за малки предприятия, съгласно Закона за счетоводството на Република България.

 

Законодателят обаче е предвидил по-широк кръг от субекти, за които да се прилага задължителното одитиране. Законът за счетоводството поставя изискване за извършване на независим финансов одит на малки предприятия, които към 31 декември на текущия отчетен период надвишават най-малко два от следните показатели:

 

а) балансова стойност на активите - 2 000 000 лв.;
б) нетни приходи от продажби - 4 000 000 лв.;
в) средна численост на персонала за отчетния период - 50 души“.

 

Можем само да гадаем, какви са били съображенията за приемането на горната норма, но факт е че приетата национална мярка за изпълнение ЧЕТИРИ ПЪТИ надхвърля изискванията на общностния акт. Това ако не е законодателно „позлатяване“ – “goldplating”, здраве му кажи.

 

Разбира се, въпросното раздуване на обхвата на независимия финансов одит по никакъв начин не благоприятства ефективното прилагане на Директива 2013/34/ЕС. Напротив, то просто създава допълнителни трудности за малките предприятия при осъществяването на дейността им. Тези трудности по стар български обичай са напълно необосновани. По тази причина, авторите на законодателното предложение, което работодателските организации са изпратили на Министъра на финансите са написали дословно в мотивите следното:

 

„В България извършването на одит на малки предприятия не се налага заради специфичните условия или потребности на тези предприятия и на ползвателите на финансовите им отчети и неясна остава причината за въвеждането многократно по-ниски прагове за задължителен одит на предприятията.

В почти 100 % от малките предприятия, които се одитират съгласно действащото законодателство едни и същи физически лица са както собственици на капитала, така и управители, и затова не се нуждаят особено от това трета страна-одитор да гарантира достоверността на финансовите отчети на предприятията им“.

 

Създателите на коментираната европейска директива, със сигурност са вряли и кипели в проблемите на “goldplating”-а и сякаш са знаели, какво ще стане в милата ни Родина, защото в Директивата има изричен запис, който отправя недвусмислена препоръка към държавите – членки. Цитираме я дословно:

 

Годишните финансови отчети на малките предприятия не следва да подлежат на споменатото задължение за извършване на одит, тъй като одитът може да представлява значителна административна тежест за тази категория предприятия, като същевременно в много от малките предприятия едни и същи лица са както акционери, така и управители, и затова не се нуждаят особено от това трета страна да гарантира достоверността на финансовите отчети“.

 

Едва ли може да се каже по-ясно. Въпросната Директива 2013/34/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година, относно годишните финансови отчети, консолидираните финансови отчети и свързаните доклади на някои видове предприятия, въвежда задължение за държавите-членки да гарантират, че финансовите отчети на предприятията, извършващи дейност в обществен интерес, както и на средните и големите предприятия, се одитират от един или повече задължителни одитори или одиторски дружества. За малките предприятия, тя направо препоръчва обратното.

 

Въз основа на всичко това, работодателските организации от АОБР предлагат на просветеното внимание на г-н Министъра на финансите съвсем естественото и логично предложение показателите за задължително одитиране да се вдигнат. Предложението следва пряко от препоръките на Директивата и от дефиницията на Закона за счетоводството, какво е малко предприятие. От АОБР (АИКБ, БСК, БТПП, КРИБ) предлагат:

а) балансова стойност на активите – от 2 000 000 лева да се повиши на 4 000 000 лева;
б) нетни приходи от продажби – от 4 000 000 лева да се повиши на 8 000 000 лева.

 

Що се отнася до споменатата отмяна на две алинеи – 2) и 3) на член 37 на Закона, с това предложение се цели премахването на други необосновани изисквания за задължителен независим финансов одит – този път основаващи се само на правната форма на юридическото лице, но не и на обективни критерии. (Под „обективни критерии“ трябва да разбираме годишните и консолидираните финансови отчети на акционерните дружества и командитните дружества с акции, както и консолидираните финансови отчети и годишните финансови отчети на предприятията, включени в консолидацията).

 

И наистина, тези две действащи алинеи създават правен абсурд, като задължават дори и микропредприятия да одитират своите отчети, ако са АД, КАД или дъщерно дружество на дружество - майка, което изготвя консолидиран финансов отчет. В същото време Директивата препоръчва на държавите членки следното по отношение на микропредприятията:

 

Микропредприятията разполагат с ограничени ресурси, с които да изпълнят високите регулаторни изисквания. Ето защо следва да е възможно държавите-членки да освобождават микропредприятията от някои задължения, приложими за малките предприятия, които биха довели до ненужно голяма административна тежест за тях“.

 

Както се вижда, не става дума за лобизъм в интерес на едно или две предприятия. Субект на предлаганите промени са хиляди предприятия. Според работодателските организации, които се позовават на данни на НСИ, разглежданите предложения за промени биха облагодетелствували в добрия смисъл на думата, повече от 6500 предприятия, което най-просто означава, че 13 милиона лева ще бъдат спестени на целокупната бизнес общност.

 

Не става дума и за въвеждане на някаква необоснована привилегия – предложенията са един път логични и второ – произтичат до голяма степен от самата Директива, която е „транспонирана“ у нас по такъв талантлив начин.

 

Както беше казано по-горе, Министърът на финансите беше така добър да създаде работна група, която да се занимае с описаните проблеми и недомислия. Тук обаче започва поредица от весели недоразумения, която заплашва приемането на ясните, смислени и добронамерени предложения, описани и обосновани по-горе.

 

Да започнем със състава на създадената от Министъра работна група (Заповед № ЗМФ-681 от 16.07.2018 г.). Без да цитираме имена, в нея влизат:

Ръководител на работната група: началник на отдел „Счетоводно законодателство“, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите.

Членове на работната група са: Началникът на отдел „Политика за МСП“, дирекция „Икономически политика за насърчаване“, Министерство на икономиката; Главен експерт в отдел „Политика за МСП“, дирекция „Икономически политика за насърчаване“, Министерство на икономиката; Старши експерт в дирекция „Икономически политика за насърчаване“, министерство на икономиката; Декан на финансово-счетоводния факултет на УНСС; Финансовият директор на Българската стопанска камара (БСК); Изпълнителният директор на Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ); Директорът по тристранното сътрудничество в АИКБ; Председателят на УС на Асоциацията на счетоводните къщи в България (АСКБ); Председателят на УС на Асоциацията на счетоводителите и счетоводните предприятия (АССП); Председателят на УС на Института на професионалните счетоводители в България (ИПСБ); Заместник-председателят на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС); Член на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС); Началник на отдел „Данъчна методология“ в дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ в НАП; Началник на отдел „Национални стратегии и програми за развитие“, дирекция „Икономическа и финансова политика“, Министерство на финансите; Главен експерт, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите; Още един главен експерт, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите; Старши експерт, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите.

 

Общо осемнадесет (18) души. Умишлено не пиша имената – тук важна е точно институционалната принадлежност.

 

Представители на организациите, които са инициирали събирането на работната група са трима души от две (!) национално представителни работодателски организации – АИКБ и БСК. Защо останалите две организации, подписали предложенията за изменения и допълнения в Закона за счетоводството са игнорирани, науката мълчи.

 

Срещу тях стоят като стена шест (6) или ако предпочитате пет плюс един представители на одиторската гилдия, за които не можем да имаме никакви подозрения, че ще бъдат против дискутираните до сега предложения. Докато при работодателите са представени две организации (с трима души) от четири налични, при одиторската гилдия нещата са точно обратните – там са пет души от три от съсловните, гилдийни организации плюс деканът на финансово-счетоводния факултет на УНСС. Добре че никой не се е сетил за останалите икономически университети в Свищов, Варна, Пловдив и прочее, че групата щеше да набъбне още.

 

Останалите осем места в работната група са разпределени между министерството на икономиката и Министерството на финансите. Ако приемем, че представителите на държавната администрация ще заемат неутрална позиция (това всъщност е една крайно благоприятна за работодателите прогноза, която е в значителна степен съмнителна, но все пак…), то аритметиката на работната група е ясна – шестима срещу трима. Познайте, дали работната група ще подкрепи иначе съвсем ясните и изчистени предложения за промени в Закона за счетоводството.

 

Моето кристално кълбо пак е на ремонт, но от него вече няма нужда, защото вече беше проведено първото заседание на работната група и от протокола й вече се виждат първите симптоми на организирана съпротива, идваща от страна на счетоводно-одиторското лоби, не дотам деликатно подкрепено и от държавната администрация.

 

Ето какво ни разказва Протокол № 1 от заседанието на работната група, състояло се на 24 юли 2018 година, вторник в Приемна № 3 на Министерството на финансите:

 

Представителите на намиращите се в убедително малцинство „по дефолт“ (така е подредил картите г-н Министърът на финансите) работодателски организации, са си казали предложенията и аргументите в духа на изложеното по-горе. И след това се започва една, … „мътна и кървава“, както се казва в народното умотворение.

 

Началничката на отдел „Счетоводно законодателство“, дирекция „Данъчна политика“ в Министерство на финансите и ръководител на работната група е информирала присъствуващите, че „по мнение на юристите от МФ, задължителният одит не представлява административна тежест за предприятията. Административната тежест би следвало да се разбира в контекста на предоставянето на административни услуги от страна на администрацията, а при одитирането на ГФО (годишните финансови отчети) случаят не е такъв“. Очевидно, когато тежестта идва от страна на частни предприятия, предоставящи услуги, тя нито е административна, нито е тежест. Тя е радост за душата и повод за творческо вдъхновение.

 

Един гражданин, член на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) е изразил следното „наивно“ недоумение. Човекът пита, защото „на разбира защо само две години от приемането на новия Закон за счетоводството се налага промяна на праговете за одит. Ако желанието на бизнеса е да се доближат до тези по Директивата, то не вижда мотиви за това, с какво толкова се е променила икономическата обстановка в страната за този кратък период“. Така де, членът на УС на ИДЕС изобщо не може да си представи, че някаква норма е въведена изначално неприемливо. Той си мисли, че някой в началото е ръкопляскал на праговете в Закона за счетоводството, пък сега работодателите са се попишманили.

 

Заместник-председателят на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС), естествено също държи „исо“ на колегата си и според протокола „също изказа мнение, че задължителният финансов одит не е административна тежест за предприятията. Като пример за намаляване на административната тежест за предприятията, посочи създаването и въвеждането на „Единна входна точка“ за подаване на годишни финансови отчети и статистически данни. В отговор на коментара на представителя на АИКБ, че одитът е ненужен, подчерта, че одитът е насочен към всички потребители на финансови отчети (държава, инвеститори, контрагенти, банки) и има за цел да потвърди, че отчетите представят вярна информация, както и факта, че микро- и малките предприятия представляват 99,8% от всички предприятия в България“.

 

И тук стигаме до един запис в протокола, който би трябвало да запишем със златни букви: „… Не на последно място отбеляза, че отпадането на задължението за одит на малките предприятия ще доведе до колапс на одиторската професия“. Тук е заровено кучето, уважаеми дами и господа. В гилдията на счетоводителите и одиторите се безпокоят за филийката си. Всъщност, тук не става дума даже за филийка с масло, а за филийка с черен хайвер. По-горе стана дума, че мярката се отнася за около 6500 предприятия, но за одиторското лоби те са от особена важност. Едва ли има нужда да продължаваме с четенето на протокола, но да не оставяме нещата по средата.

 

От Министерството на икономиката възразяват на тази апокалиптична прогноза. Според Началничката на отдел „Политика за МСП“, дирекция „Икономически политика за насърчаване“ в МИ, на задължителен финансов одит подлежат 7483 предприятия, а ако се променят праговете, броят им щял да намалее с 3458, „което не би трябвало да се отрази съществено на работата на одиторите, но ще доведе до значително намаляване на административната тежест за тези предприятия“.

 

Министерството на икономиката подкрепя предложенията на бизнеса. Това е логично, но дали ще стигне срещу устрема на одиторското лоби?

 

Председателят на УС на Института на професионалните счетоводители в България (ИПСБ) споделя, че „са направили анкета между своите членове във връзка с предложенията на бизнеса и според резултатите 99 % от тях смятат, че праговете са релевантни (дори ниски) и нищо не налага промяна в критериите, 2 години след приемането на Закона за счетоводството. Когато предприятията участват в обществени поръчки е добре техните отчети да са заверени от одитор, защото така се гарантира верността им“.

 

За нас остава загадка, кои или може би кой е този единствен счетоводител и одитор, който е направил резултата от анкетата 99%, а не сто процента? Може човекът и да е направил техническа грешка, като е попълвал анкетата. Ако не е – вечна слава на добросъвестното му отношение, но той е в много, много категорично мнозинство сред членовете на ИПСБ, които не си дават филийката…

 

Що се отнася до масовото участие на малки, че и на микро- предприятия в конкурсите за обществени поръчки, ще си позволим само да се усмихнем. Не любезно, между другото…

 

Началникът на отдел „Национални стратегии и програми за развитие“ в дирекция „Икономическа и финансова политика“ на Министерство на финансите също се включва в патетичните декламации на защитниците на масовото одитиране. Той заявява:

Общественият интерес трябва да бъде гарантиран. Дадена администрация може да въведе изискване за одит на финансовите отчети“. И почти нарежда (неизвестно на кого): „да се попита НСИ, какъв процент от БВП се гарантира от предприятията, подлежащи на задължителен одит“. Господин повелителят на националните стратегии изглежда бърка интереса на одиторската гилдия с обществения интерес, но това съвсем не е първият случай на подобни обърквания и подмени в Р. България.

 

Всъщност, първата работа на всяко лоби е да обяви за пълното съвпадение между неговия интерес и обществения такъв. И понеже представителят на БСК отново напомня, че никъде в Директивата няма изискване за одит на акционерни дружества, одиторското лоби отново изригва. Заместник-председателят на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) извисява глас, че „със създаването си акционерните дружества приемат всички ползи, които им носи правната форма” и заявява, че „не разбира защо трябва да отпадне одита им”.

 

На сцената излиза и тежката артилерия на одиторската гилдия – самата госпожа Декан на финансово-счетоводния факултет на УНСС. От нейното експозе, протоколчикът е успял да извлече само едно изречение: „Работодателските организации не представиха никакви аргументи в подкрепа на исканата промяна”.

 

Този текст стана доста дълъг, точно защото бяха изложени аргументите на работодателските организации в защита на тезите им. Очевидно госпожа Деканът на финансово-счетоводният факултет не само, че не е чела мотивите на предложените промени в Закона за счетоводството, а и не е слушала, какво са говорили в началото представителите на АИКБ и БСК. Пък и защо да слуша? На нея такива аргументи не са й нужни. Тя защитава съсловния интерес. Колкото повече одити – толкова повече работа за гилдията.

 

Друга дама - Началник на отдел „Данъчна методология“ в дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ в НАП веднага се притича на помощ и обяснява, че „НАП като потребител на тази информация, счита че когато отчетите са заверени от регистриран одитор се ползват с по-голямо доверие. Когато има занижен вътрешен контрол, вероятността от грешки се увеличава, респективно нарастват и рисковете и обратно”. Тя обаче дипломатично не изказва мнение , какви да са праговете за одит на предприятията.

 

По всичко личи, че атмосферата в Приемна № 3 на Министерството на финансите се е била вече понагорещила, та ръководителката на работната група решава да вземе нещата в свои ръце и да направи компромисни предложения. Тя предлага „да се запазят критериите за задължителен одит за още една година, за да се направи анализ на необходимостта от промяната им”. Разбира се, на всеки здравомислещ човек е ясно, че една година е премного време за какъвто и да е анализ. Тук началничката на отдел „Счетоводно законодателство” при дирекция „Данъчна политика” на Министерство на финансите просто се опитва да спечели време. При това – доста време. И тя се опитва да обоснове едногодишното удължаване на рахата на одиторската гилдия, като чертае мащабен план за осъществяването на анализа:

МФ ще изпрати писмено запитване (по е-мейл) до всички държави-членки за определените при тях прагове за одит, на базата на кои показатели са приели праговете и дали имат задължение за одит според правната форма на предприятието”.

 

Добре че е изричното уточнение, че запитването ще се изпраща по електронната поща, че ако беше с услугите на пощенските компании, участниците в упражнението можеше да почакат и две години. И понеже ръководителката на работната група не е вчерашна и знае, че не може да облагодетелствува само едната страна (трябва да се хвърлят някакви трошици и на работодателите, та да се залисат, докато ги кълват...) тя прави второто си предложение:

Да отпадне задължителният одит за акционерните дружества, защото Директивата разглежда предприятията според големината им, а не според правната форма. Ако правната форма специално на акционерните дружества е от толкова съществено значение, че годишните им финансови отчети задължително трябва да подлежат на одит, независимо от големината им, все някоя държава-членка щеше да отбележи този факт през двегодишният период на обсъждане на директивата и да поиска включването на задължителен одит на акционерните дружества”.

 

Както се казва – малко но от сърце. Ясно е, че при тази сериозна аргументация, предложенията на работодателите не може да бъдат отхвърлени изцяло. Тогава, ще се пожертва по-малкото заради по-голямото. Праговете ще останат същите за още (поне) година време, през което нашето Министерство на финансите ще интервюира колегите си по четирите края на Европата, а одиторската гилдия ще си прибира и брои жълтичките. Като утешителна печалба, на работодателите им се предлага да се задоволят с отпадането на задължителния одит за акционерните дружества.

 

На това място, одиторското лоби би трябвало да оцени елегантното „отиграване на топката” от страна на ръководителката на работната група, но изглежда на тези господа и дами очите им са „пожълтели” до толкова, че и това не им е достатъчно. Във въздуха се понасят отново вопли от типа на:

Държавата трябва да защитава обществения интерес и одитът е необходим, въпросът е, къде е границата, балансът?”.

 

Някаква любезна дама от Асоциацията на счетоводителите и счетоводните предпршиятия (АССП), името на която не откриваме в състава на работната група, но надлежно присъствува, отсъжда безапелационно: „Критериите са високи , но АД да минат по общия ред”.

 

Председателят на УС на Института на професионалните счетоводители в България (ИПСБ) заявява гръмогласно, че: „Отхвърлят всички предложения за промяна в Закона за счетоводството”. Е, вярно има предложение на ръководителката на работната група за акционерните дружества, ами „по отношение на АД ще коментираме въпроса в ИПСБ за окончателно мнение”. Каква гъвкавост, каква дипломатичност ...

 

От Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) са „по-щедри”. На заместник-председателя на УС на ИДЕС му се откъсва от сърцето „колосална отстъпка”: „Да отпадне задължителния одит на АД, които отговарят на критериите за микропредприятия”. Ако зависеше о ИДЕС, сигурно щяхме да доживеем и до поява на дефиниране на „нанопредприятия”, за които да се правят още по-големи отстъпки ...

 

Само от Министерството на икономиката си държат на достойнството и продължават да подкрепят предложенията на работодателските организации. Всъщност, това за което се борят представителните на национално равнище работодателски организации не е нищо повече от фрагмент от изпълнението на правителствената програма. Тя би трябвало да е валидна и за Министерството на финансите, ама кой знае ...? Може то да се ползува с особен имунитет срещу прилагането на предизборни програми, платформи, обещания и прочее.

 

От друга страна, впечатляваща е мощта на лобито на одиторската гилдия. На описаната схватка, пардон – добронамерена дискусия, си дават среща два начина на защитаване на интереси. Единият е легитимната защита на голяма общност от предприятия, уредена законодателно с Кодекса на труда. Работодателските организации не пледират нито за едно, нито за пет, нито дори за сто и пет предприятия. Те защитават интересите на съвкупност от малки предприятия с численост между 3458 и 6500 броя.

 

В ЕС има фундаментален принцип „Мисли първо за малкия”, но тези работи в разноцветната фаланга на счетоводно-одиторските организации не са ги чели. От АСКБ, АССП, ИПСБ и ИДЕС си настояват на тяхното с упорство, достойно за много по-велики дела. Те демонстрират на публиката точно най-лошите страни на безскрупулния и безцеремонен съсловен лобизъм. Така де, иначе щял да настъпи „колапс на одиторската професия”.

 

Всички знаем, че никакъв колапс няма да настъпи. Колапс не настъпи нито след многобройните публични скандали по целия свят (спомнете си а афера „Енрон”), когато много авторитетни и уважавани одитори бяха уличени точно във фалшифициране на данни за действителното положение на компании, които на края за ужас на инвеститорите се оказаха „кухи гъдулки”.

 

Колапс не настъпи и у нас, след като много авторитетни одитори бяха заверили годишните финансови отчети на КТБ, да речем... В НАП естествено бяха погледнали на тези отчети с по-голямо доверие, според собствените им думи.

 

Колапс не е настъпил никъде в ЕС, където си ползуват праговете, заложени надлежно в Директивата и одиторите не са лишени от филийката си с хайвер.

 

Въпросът е в това, дали ще надделее обоснованата позиция на организациите, които коректно, законопослушно и етично защитават интересите на много голяма общност от малки предприятия или ще тържествуват лошите практики на безогледния и безкомпромисен лобизъм на одиторската гилдия. В първия случай ще можем да въздъхнем и да кажем, че сме станали поне малко по-нормална държава.

 

Във втория ще трябва да въздъхнем много по-дълбоко и да кажем на висок глас, какво мислим за споменатите по-горе лобисти, както и за тези представители на администрацията, които им „държат исо” и са готови да влизат в целенасочени комбинации с тях за защита на чисто съсловни интереси на сравнително малочислена гилдия.

 

Както се казва – има лобиране и лобиране. В крайна сметка, време е може би и политиците да дойдат и да напомнят на администрацията, че нейната работа не е да целеполага, а да инструментализира заложените от политиците политики. Така поне твърдят политолозите от типа на Макс Вебер. Той впрочем е казал и кога бюрократите, тоест администрацията си присвояват целеполагането. Цитирам дословно: „Тогава, когато кайзерът е слаб”.

 

България слава Богу е република, но препратките към нашите условия в случая са съвсем адекватни.

 

Същите тези политици (особено ако са от мнозинството) ще бъдат до немай къде улеснени ако преди да се захванат с проблема, прочетат две изречения от предизборната програма на ГЕРБ, които после мигрираха и в програмата за управление на кабинета Борисов-3:

Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта на малкия и среден бизнес за Европа“. За подробности може да се погледне Раздел ХV, точка 1 на въпросната управленска програма.

 

Време е политиците да си защитят политическите програми с практически действия. Пък ако това им се вижда твърде възвишено, просто да преброят кои са повече – няколко хиляди малки предприятия или няколко китки одиторски компании.

Една от интересните новини през последните дни беше фактът, че Омбусманът на Република България – г-жа Мая Манолова е била изгонена от заседанието на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Това изобщо не е жълта новина, нито пък е някакво преувеличение – г-жа Манолова е била изпроводена извън заседателната зала по крайно категоричен и недружелюбен начин.

 

Разбира се, като една съвсем не глупава жена, г-жа Манолова постави ударението върху чисто формалната страна на въпроса – защо лидерите на социалните партньори не са я допуснали до заседанието на НСТС, на което са били разисквани въпроси, свързани с проблемите на хората с увреждания? Тя доста умело се опита да вкара обществото в едни меко казано непродуктивни дебати на тема: кой закон е по-старши? Дали това е Кодексът на труда, който ясно казва кой заседава НСТС или е Законът за Омбудсмана, когото г-жа Манолова размахва като боен флаг?

 

В подобни схоластични размишления, поне авторът на тези редове отказва да участва, защото те нито ще кажат нещо, нито ще допринесат за достигане до някакви разумни заключения за каквото и да е.

 

На мястото на г-жа Мая Манолова, твърде много хора биха били крайно притеснени, защото е много показателно (или казано по-претенциозно – „симптоматично”), когато главата на една от най-важните институции в страната бива пропъдена от заседание на най-важния орган, където се осъществява така наречения социален диалог. Когато лидерите на социалните партньори, в частност – на синдикатите, демонстрират неприкрито враждебно отношение към Омбудсмана, възниква въпросът, кой и какви граници е преминал, за да се стигне до такова положение?

 

Тези, които се занимават по-задълбочено с тази материя знаят, че социалният диалог и индустриалните отношения са ядрото и преобладаващата част на едно нещо, което се нарича „корпоративен модел на посредничество между интересите в обществото”. За тези, които не се прехласват по точни научни формулировки ще го кажа по-иначе – г-жа Манолова е била изгонена от мястото, където така наречените социални партньори – синдикатите, организациите на работодателите и държавата се опитват да съгласуват поне в някаква степен мненията си.

 

На конкретното заседание на НСТС е трябвало да бъдат разисквани много важни въпроси, свързани с промяната на регламентацията на медицинската експертиза и злополучният законопроект за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване, зад който г-жа Манолова застана с цялата си институционална тежест и който беше внесен формално от народната представителка Светлана Ангелова.

 

Ако се върнем за секунда на иначе безплодния спор, дали г-жа Манолова има законово основание да присъствува на заседанието на НСТС, ще трябва да си спомним, че такъв запис изобщо не и е необходим. Достатъчно е било тя да е поканена и членовете на НСТС да гласуват за участието й в заседанието. Участието на хора, които не са членове на НСТС в заседанията изобщо не е рядкост – напротив, това е редовна практика и точно тук е драматичното в изгонването на г-жа Манолова.

 

За съжаление, ние все още не разполагаме със стенограмата на заседанието на НСТС, за да знаем кой какво точно е казал, но след ден – два и нея ще я има и всичко ще стане кристално ясно. (За всеки, който се интересува, можем да кажем, че пълната документация и всички стенограми на заседанията на НСТС са абсолютно пубично достъпни на този адрес: http://saveti.government.bg/web/cc_13/1 ).

 

Знаем обаче оценките на двамата синдикални лидери – инж. Димитър Манолов (президента на КТ „Подкрепа”) и д-р Иван Кокалов (вицепрезидент на КНСБ), които бяха елмазено твърди в позицията си, че не желаят г-жа Мая Манолова да им прави компания по време на дискусията. В публичното пространство много звучно отекна репликата на д-р Кокалов за нежеланието му, г-жа Манолова да му става „супервайзер”. (Виж: https://news.bg/politics/tristrankata-izgoni-maya-manolova.html ).

 

Тук г-жа Мая Манолова отново стъпи на криво и разтръби, че искала да участвува в заседанието на НСТС, защото то иначе нямало да бъде прозрачно. Това разбира се са празни приказки, защото както вече стана дума по-горе, пълната документация и стенограмите от НСТС са напълно достъпни за публиката на посочения по-горе адрес. Във всеки случай, стенограмите на НСТС са публични от доста време преди обществеността да получи правото да чете стенограмите на Министерския съвет. Но г-жа Манолова е над тези неща ...

 

Разбира се, имало е елементарен начин г-жа Мая Манолова да седне на дългата маса на НСТС без каквито и да са пререкания. Тя просто е трябвало да поиска това предварително от председателя на НСТС. Но г-жа Манолова е на друго мнение: „Няма да чакам покана да защитавам гражданите ...”. (Виж: https://www.24chasa.bg/novini/article/6967272 ). Човек започва да се пита, дали Омбудсманът на Р. България наистина е искал да участвува на срещата или възникналият скандал е бил планиран предварително с благородна PR цел...

 

Г-жа Манолова би трябвало да знае, че председателят на НСТС, който задължително трябва да е вицепремиер, не е лукова глава. Напротив, само той може да свиква редовните заседания на НСТС и ако г-жа Манолова е искала да присъствува на заседанието, от което беше изпратена не толкова учтиво, тя просто е трябвало да се обърне към вицепремиера Валери Симеонов. Той едва ли щеше да й откаже, а и социалните партньори, макар дори и само по куртоазни причини, нямаше да реагират така остро срещу присъствието й. Само че, за г-жа Мая Манолова, вицепремиерът изглежда е на твърде ниско ниво, за да отговаря на ранга й, или още по-точно – на самочувствието й.

 

Всъщност, процедурният ред в НСТС е много стриктен. Най-добре е изпитал този факт на гърба си министър-председателят – г-н Бойко Борисов. По време на първия му мандат, в края на месец ноември 2011 година, той се опита да свика заседание на НСТС без санкцията на тогавашния председател на НСТС – г-н Симеон Дянков. Заседанието беше необходимо най-вече, за да може да се каже, че едни не особено приятни неща, засягащи пенсионната реформа са били обсъдени в НСТС.

 

Само че, неочаквано за него, му беше обяснено, че заседанието не е свикано по процедурата и че това е другарска среща на социалните партньори с министър-председателя, а не заседание на НСТС. Министър-председателят искрено се ядоса, но изобщо не възрази срещу изложените аргументи.

 

Това събитие, което г-жа Мая Манолова изглежда е пропуснала, беше широко отразено от медиите, в това число и от NEWS.bg - https://news.bg/politics/proval-na-tristrannite-pregovori-pri-premiera.html . Разправията беше толкова звучна, че от КНСБ излязоха с нарочна декларация срещу „смутителите на порядъка”: http://ssi.blog.bg/drugi/2011/11/30/knsb-se-razgranichi-ot-ssi-i-lichno-ot-teodor-dechev-po-povo.859313 .

 

Авторът на тези редове си спомня този инцидент от края на месец ноември 2011 година, защото той беше човекът, повдигнал въпроса за процедурната нередност и незаконността на опита да бъде свикано заседание на НСТС без участието на председателя му. (Тогава се бях изразил, че „двойното дъно на умиротворителната мисия на министър-председателя се скъса”: http://teodordetchev.blog.bg/drugi/2011/11/24/dvoinoto-dyno-na-umirotvoritelnata-misiia-na-ministyr-predse.855920 ). Щом министър-председателят на Р. България е бил така добър на времето да се съобразява с процедурата (последното му прави чест), значи и Омбудсманът би трябвало да свиква с тази необходимост.

 

И тук идва един от ключовите въпроси за поведението на г-жа Мая Манолова. През последните месеци, тя се държи като някакъв „спецназ”, който трябва да нахлува тук и там и непрекъснато да разширява пълномощията си. Публиката някак си не забеляза промените в Закона за Омбудсмана, с които Г-жа Мая Манолова се обзаведе с права, които са немислими дори за Европейския Омбудсман. Но за българския Омбудсман те се разбират от само себе си ...

 

Публиката почти проспа, но представителните работодателски организации на работодателите реагираха по абсолютно недвусмислен начин на попълзновенията на г-жа Манолова. Те поискаха президентът Радев да наложи вето на измененията и допълненията в Закона за Омбудсмана. (Виж: http://svobodennarod.com/entertaiment/item/5975-aobr-prizova-za-veto-varhu-promenite-v-zakona-za-ombudsmana.html ). Аргументите им са повече от интересни, а което е по-лошо, те са основателни. Ето какво пишат работодателите на държавния глава по повод неудържимия напън на г-жа Манолова за разширяване на пълномощията й:

 

„Правомощията на омбудсмана се свързват само с накърнени от държавните и общински органи граждански права и това не е случайно, тъй като по съдебен ред могат да се обжалват само ограничен брой актове на администрацията. В тази сфера омбудсманът се явява гарант за пълна защита на гражданите от действия/бездействия на администрацията. Цялата тази философия е превратно изменена с приетата добавка в алинея 2 на чл. 2 от Закона за омбудсмана, като вместо защитник от администрацията вече се появява фигурата на страна във всевъзможни граждански отношения – нещо, което няма аналог никъде. Напротив – дори за Европейския омбудсман, създаден с договора от Маастрихт, изрично е упоменато, че не може да извършва проверки по жалби срещу предприятия или физически лица. У нас обаче вече ще може ...”.

 

В искането на работодателите за вето над промените в Закона за Омбудсмана има и други тревожни констатации:

„Освен това, създават се условия за дублиране на новите правомощия на Омбудсмана с функции на съдебната власт (Чл. 117. (1) от Конституцията на РБ: „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата), на адвокатурата (Чл. 134 (1) от Конституцията на РБ: „Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се”.), на полицията (Чл. 2. (1) от Закона за МВР: „Дейността на МВР е насочена към защитата на правата и свободите на гражданите”) ... Още по-сериозен проблем е възможността за намеса в търговския и гражданския оборот, където последиците са непредвидими”.

 

И още, и още:

„Добавеното правомощие на омбудсмана създава условия за намеса в сфери на дейност, уредени с изрични норми от Конституцията на Република България, като свободата на вероизповеданията (Чл. 13), правото на собственост, нейното гарантиране и неприкосновеност (Чл. 17), правото на лична свобода и неприкосновеност (Чл. 30), неприкосновеността на свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения (Чл. 34), неотменимостта на основните права на гражданите и недопустимостта на злоупотребата с права (чл. 57)”.

 

С тези аргументи, национално представителните работодателски организации, поискаха от Президента на Републиката вето над промените в Закона за Омбудсмана. Какво беше обаче тяхното удивление, когато разбраха, че въпреки почти светкавичната реакция, с която бяха внесли искането си в деловодството на Президентството, Държавният глава вече е подписал крамолните промени и е изпратил закона за обнародване. Досегашният опит сочи, че когато нещо се подпише много бързо от държавния глава, без значение от кого от всички президенти, които сме имали, човек трябва да има и едно, и две, та и три на ум за причините за това бързане...

 

Тези събития станаха преди малко повече от четири месеца. Както виждаме от последвалия период, г-жа Манолова не се вълнува чак толкова от основните си задължения – да защитава „малкия човек” от администрацията. Тя иска да законодателствува, да наставлява, да ръководи и да бъде пенкилер за всичко. Само че, хората, които са политически грамотни и обществено активни, забелязват този „омбудсмански експанзионизъм” и той не им прави никак добро впечатление. И така, до деня, когато Омбудсманът получи политически „удар по носа”.

 

От тук нататък, ще оставим специалистите по PR да ни обясняват, дали това е било изгодно за постоянно разширяващите се амбиции на г-жа Мая Манолова или не. Нашата работа беше да обясним, как тя си изпроси тази грубовата „напомнителна мярка”, че социалните партньори „не ядат доматите с колците”, според стария роден афоризъм.

Страница 1 от 24