Поредица: Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)

Глад, студ и мор в Родопите (1912 – 1913) – Част 1

Как се стига до хуманитарната катастрофа в Родопите по време на Балканските войни
Понеделник, 25 Ноември 2013 16:30 Публикувана в Четиво Прочетена 3368 пъти
Цар Фердинанд и офицери от българската армия разговарят с пленени българи – мюсюлмани от армията на Султана. Мястото на срещата е някъде около Солун, в участъка, където настъпва 7-ма Рилска дивизия. Пленяването на помаците от корпуса на Явер паша и от други бойни единици на Империята и отвеждането на всички помаци, годни да носят оръжие в лагери в Стара България е една от причините за разразилата се хуманитарната криза в Родопите през 1912 – 1913 година.  Цар Фердинанд и офицери от българската армия разговарят с пленени българи – мюсюлмани от армията на Султана. Мястото на срещата е някъде около Солун, в участъка, където настъпва 7-ма Рилска дивизия. Пленяването на помаците от корпуса на Явер паша и от други бойни единици на Империята и отвеждането на всички помаци, годни да носят оръжие в лагери в Стара България е една от причините за разразилата се хуманитарната криза в Родопите през 1912 – 1913 година. Снимка: Централен държавен архив – София

Първият документ, съобщаващ за бедственото положение на помаците,  с който разполагаме е „Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски“.[1] Докладната записка е подписана от С. Шишков, комендант в Устово. В докладната си записка Шишков записва в прав текст, че „от опожарените помашки села жените се завръщат гладни и полуголи. Добитъците, храните и покъщнината са разграбени“. Според докладващия, системата на турския йошур, мобилизацията на помаците в турската армия и военните действия са попречили на помаците да овършеят и без това оскъдната реколта и наличното зърно е изгнило от дъждовете. Българското християнско население също е в незавидно положение - „средства и добитъци никак няма“.

Шишков сигнализира, че „зимата в планините е люта при непроходимите пътища и липса на всякакви средства гладът е настъпил с всичката ужас и носи болести и смърт“. Според него над сто села се снабдяват с храна от Тракийското и от Гюмюрджинското поле, така че с настъпването на зимата, доставката на храни се превръща в огромен проблем. Забележително е, че той предлага спасителен вариант, който окачествява като „единствено спасение“ - „бързото откриване от Кооперативната банка склад от ръж и царевица в централния пункт Устово и раздаване на населението на кредит“.

 

В този документ за първи път се споменава за „опожарените помашки села“. Причината за опожаряването на много помашки села ще научим от други документи, примерно от рапорта на Хр. Караманджуков до председателя на Изпълнителния комитет на Македоно – Одринските братства.[2] Не става съвсем ясно в какво качество Хр. Караманджуков изпраща своя рапорт, но в него изключително ясно се посочва, че тези села са изгорени, „понеже след предаването им те влезли в сношение с турската войска и й услужвали с всички средства“. Според Караманджуков положението на населението вследствие на опожаряването на селата е бедствено. Той посочва, че „изгарянето на къщите е станало с всичкии находящи се вътре съестни продукти и вещи“.

 

Този акт на отмъщение от страна на българската армия по отношение на помаците, останали лоялни към Османската империя и към армията на Султана се правръща в огромен проблем за българските военни и административни власти. Като се започне с Караманджуков, всички източници сочат, че „преди опожаряването цялото население от казаните села е било изведено и спасено“. Добрите новини обаче се изчерпват само с това. Помашките семейства се оказват в бедствено положение, както поради липсата на храна (Караманджуков потвърждава мнението на Шишков, че мобилизацията е попречила на хората да се запасят с храна), така и поради факта, че по-голямата част от дееспособното мъжко население отсъствува. По-голямата част от него е мобилизирана в турската армия и попада в плен след капитулацията на корпуса на Явер паша.

 

Оказва се обаче, че не само военнопленниците са отведени в Стара България. Караманджуков съобщава, че „всички способни за носене на оръжие помаци са прибрани в стара България с цел да се осигури спокойствието и тишината в Родопите, следователно и мъжете и синовете на жените от опожарените села не се намират на местото да се погрижат за препитанието на семействата“. Няма кой да се погрижи за препитанието на жените и децата от помяшките семейства. Българските военни и административни власти се опитват да направят нещо, но то естествено е недостатъчно. Пак по свидетелството на Караманджуков „местните военни и административни власти са направили потребното за настаняването по квартири на жените и децата от опожарените села, погрижиле се на първо време и за прехраната им, обаче, тия грижи не могат да се прострат основно и пространно, тъй като за това са необходими грамадни суми, с каквито те не разполагат“.

 

Караманджуков заключава без никакво смекчаване на оценката за състоянието на нещата: „Ето защо всеки може да си представи, какво е бедственото положение в този край, особено сега през зимата, когато и пътищата са затворени. Това е за Ахъ Челебийска околия и колкото за българското население, още повече и за пострадалото помашко такъво“.

 

Свидетелствата на Шишков и на Караманджуков се потвърждават и допълват документално от още много доклади, рапорти и донесения. Още от тези два документа се очертава изводът, че съчетанието на теренните и климатични особености в Родопите с мобилизацията на помаците в турската армия и опожаряването на помашките села заради сътрудничество със същата тази армия, довежда до това, което днес би било наречено „хуманитарна катастрофа“.

 

Изгарянето на помашките села и в основата на тази катастрофа и затова трябва да се обърне специално внимание на мащабите на извършените опожарявания. Шишков не съобщава в докладната си записка нищо за обхвата на извършените репресии – той пише за тях, като за нещо което е ноторно известно на получателя на доклада му. Той само коментира за Егридере, че селото е изгоряло и предлага за център на тази кааза близкото село Ак-Бунар.

 

Хр. Караманджуков обаче съобщава имената на села с броя на опожарените къщи. Според неговия рапорт, общо са изгорени около 1100 къщи. Те се разпределят така: „Каршиля (130 къщи), Смилян (220 къщи), Палас (350 къщи), Сйочук (180 къщи), Търън (110 къщи), Топуклу (160 къщи) и Аламидере (35 къщи)“. Оказва се, че според Хр. Караманджуков, около 1100 от общо 1185 къщи във въпросните села са били опожарени. Едва 7-8 процента от къщите в тази група села са останали неопожарени.

 

Разбира се, свидетелствата на Хр. Караманджуков се отнасят, както той изрично подчертава, за Ахъ Челебийска околия. Впоследствие ще установим и други примери на опожаряване на помашки села, поради лоялността на обитателите им към Османската империя и армията на Султана.

 

Едно зло никога не идва само и това се потвърждава в случая с патилата на помаците по време на Балканската война. Към бедствията на самите военни действия, към които можем да отнесем и опожаряването на помашките села, се прибавят и развихрило се разбойничество и бандитизъм, към което без колебание се присъединява и местното българско християнско население. Редом с предложенията си за изпращане на околийски началници, полицейски пристави и старши стражари с полицейски участъци, както и на една дружина войска за местен гарнизон, Шишков предлага под номер 5 в своята докладна записка една мярка, която ще цитирам дословно, поради шокиращия й характер:

 

Претърсвания поголовно на всички български села в Станимашка околия, Ахъчелебийско, Даръдерско и Скечанско, на първо място Чепеларе, Широка-лъка, Аламидере, Турнян, Арда, Райково, Пашмаклъ и др., в които и жените са предадени на грабеж из помашките села“.[3] Няма какво да се добави – комендантът на Устово предлага поголовни обиски в българските села, за да се върне поне някаква част от заграбеното имущество на българите – мюсюлмани.

 

Прави впечатление, че Шишков предлага поголовното претърсване да се извършва не само на територията на „новоосвободените земи“, но и на територията на Царството, в Стара България, където не действува Законът за военното положение. Последният е в сила за турските територии, които са под контрола на българските военно-административни власти, но не действува в Станимашка околия, която е част от територията на Царство България. Очевидно, силно афектиран от размихрилата се „събирателска дейност“ на местното българско християнско население по къщята на помаците, комендантът на Устово предлага и територия на Стара България да бъде „претарашена“ в името на законността и на справедливостта.

 

Тук е добре да се подчертае, че в докладната записка на Шишков, откриваме един рефрен, който ще се повтаря след това още много пъти с различни мотиви. За Шишков е необходимо военното положение да се продължи поне с една година „за пълно въдворяване реда и споскойствието в тези страни ... И през това време мъжкото помашко и българско население да поправи най-главните пътища, каквито турският режим е оставил в най-занемарено състояние“.[4] Други лица обаче също ще поискат удължаване на военното положение в земите , населявани от българите мюсюлмани и след подписването на мира, за да се завърши кампанията по тяхното покръстване.

 

Справедливостта изисква да се подчертае, че и двамата информатори, за които сме установили, че са едни от първите били тревога за хуманитарната катастрофа в Родопите през зимата на 1912 – 1913 г., дават конкретни предложения за сравяне със ситуацията. За предложението на Шишков за спешно откриване на склад на Кооперативната банка в Устово, който да дава ръж и царевица на кредит стана дума по-горе. Пак Шишков, без всякаква дипломатичност сигнализира на властите, че държавата е задължена да обезщети помаците за изгорените им къщи, макар и частично на първо време. Като точка 9 от своята докладна записка той изрично настоява за следното:

 

Християнският и човешкия дълг диктува, па и за респектиране държавния престиж между помашкото население, неговото привързване към новия редна нещата, както и предразполагане го за възможно в последствие преминаване в лоното на християнската вяра, държавата ще извърши велик акт на държавническа мъдрост, ако отпусне една парична помощ най-малко от 20 000 лева за раздаване минимално от 20 до 50 лева на семейство между опожареното население, за да си построи временни бараки за презимуване“.[5]

 

По онова време, 50 лева е сума отговаряща на една месечна учителска заплата в бившия Одрински вилает, така че предложението на Шишков е до някъде по-щедро от помощите, които в днешно време се дават на пострадалите от земетресението в Пернишко.

 

От своя страна, Хр. Караманджуков моли председателя на Македоно – Одринските братства да се застъпи на най-високо държавно равнище да се помогне на тежко пострадалото от войната население в Родопите и Западна Тракия, сред което преобладават помаците. Той пише дословно:

 

Не ще съмнение, че това е само една част от картината на бедствието. Аз нямам възможност да заобиколя и по селата на другите околии (Както беше посочено по-горе, Хр. Карманджуков дава числени данни за опожарените помашки села в Ахъ Челебийска околия, Б. авт.) и да правя такива подробни изучавания, та да представя точно образа на бедствията. Обаче това не е важно, защото всеки знае последствията от всяка война. От друга страна правителството, може би е точно информирано за положението в този смисъл, за да има нужда от посторонни припомнувания.

 

Не ще съмнение, че правителството в днешно време е заето с много крупни въпроси, които не му дават възможност да обръща погледите си на други страни, както в случая, да направи нещо за подобрение поне отчасти участта на пострадалите, които вече са поданници на държавата“.[6]

 

Правят впечатление две неща. От една страна, пораженията от войната по населението в Родопите са толкова тежки, че Хр. Караманджуков се чуди как точно да си формулира мисълта, та хем да не обиди победоносното българско оръжие и правителството, хем да привлече вниманието на властите върху продължаващата хуманитарна катастрофа. Тук  идва и второто – Караманджуков допуска съществена неточност, заявявайки че жителите на Родопите и Западна Тракия са „вече поданници на държавата“, тоест на Царство България. Това изобщо не е вярно.

 

Към момента на написването на рапорта, жителите на тези области са поданници на Султана, а териториите на Родопите и Западна Тракия не са присъединени де юре към Царство България. Затова и на тези територии НЕ действува Търновската конституция, затова й там могат да се провеждат експерименти от рода на приканването на българите мюсюлмани бързо да станат християни. Въпросните територии към монента на апела за помощ на Хр. Караманджуков с апросто завзети от българските войски и те се управляват от българските военно-административни власти в условията на режим на военно положение.

 

Едва ли Хр. Караманджуков е направил подобна грешка от незнание, още по-малко от небрежност. Всъщност, от леко объркания словоред на рапорта му се вижда, че той полага огромни усилия да мотивира и да обоснове необходимостта да се помогне на бедствуващите жители на Родопите и Западна Тракия, най-паче на опожарените помаци в Ахъ Челебийска околия. С всички сили той убеждава председателя на Македоно-Одринските братства, че Изпълнителният комитет на организацията трябва да се намеси в полза на помаците, независимо, че те не са посрещнали българските войски с хляб и сол. Действително в рапорта си той отделя особено място на обосновката, защо държавата трябва да се притече спешно на помощ. Караманджуков пише:

 

При все това, обаче би могло да се предприеме нещо в това направление и дълг е мисля поне на Изпълнителния комитет да обърне вниманието на съответните г. г. министри и да ги помоли да укажат помощта на държавата. Тая помощ на държавата е потребна поради ред съображения, а именно:

 

По чисто нравствени и хуманитарни съображения.


Бедствията ще предизвикат появяването на разни и сериозни болести, които ще наложат още по-големи жертви.


Помощта ще се утилизира и за превързването (има се пред вид привързването на населението към българската държава, б. авт.) не само на пострадалите, но и другите, към държавата, което ще изиграе ролята на добър баща.


Защото, най-после, много ниви ще останат незасети, поради немане на семе, а от това ще пострада държавата.

 

Там дето населението е по-будно прибегва до искане на семе, обаче на мястото ги карат да подават поединични заявления. Това никак не е леко. Едно че се плаща заявлението за написание. Друго, не всички могат да подадат такива заявления и най-после дорде се съберат и се предадат дето трябва ще мине и лятото. Наложителна е обща мярка, без да се чака инициативата на нуждающите се“.[7]

 

Хр. Карамнджуков очевидно прекрасно се ориентира в дебрите на българската бюрокрация, а още по.прозорлив той се оказва по отношение на опасността от избухване на епидемии. По този въпрос той е на едно и също мнение със С. Шишков, който в своята докладна записка пише същото, макар и в още по-конкретен и прагматичен план:

 

За предотвратяване на епидемии, възможни да се появят всяка минута от глад и мизерия, необходимо е бързото изпращане на лекар в центъра Устово, гдето е запазена една турска аптека, и откриване фелдшерски участъци в разни пунктове из споменатите каази, в които никога никаква санитарна власт не е имало“.[8]

 

Както ще се види по-нататък, и Шишков и Караманджуков се оказват прави. Избухват епидемии от различни болести, включително и от ... краста. Оказва се, че епидемиите са поредната брънка във веригата „война – мобилизация – опожаряване – глад – мизерия – мор“.

 

С риск да бъдат отегчени читателите, от тук нататък ще последва едно доста подробно изложение да допълнителни факти от различни източници, които допълват доста изчерпателно свидетелствата на Шишков и на Караманджуков. Тази изчепателност от една страна добре очертава размера и обхвата на бедствието, както го наричат самите свидетели, а от друга страна ясно показва, че цитираните до сега два документа не са някакви екзотични изключения, рожба на свръхчувствителност от страна на двамата им автори. Основно внимание ше бъде отделено на фактите, които се съобщават за опожаряването и ограбването на помашките села, за глада, липсата на дрехи и обувки и за избухналите епидемии.

 

(Следва продължение)

 

Използувани източници:

 

[1] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА – Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: Георгиев В,, Ст. Трифонов, Покръстването на българите мохамедани 1912 – 1913, Документи, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 1995 г., стр. 17 - 18. (От тук нататък, този източник ще се изписва със съкращението ПБМ 1912 – 1913).

 

[2] Караманджуков Хр., Рапорт до Господина Председателя на Изпълнителния Комитет на Македоно-Одринските братства, София, 5 януари 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67, оп. 2, а.е. 121, л. 14-16, Препис, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 25 – 27.

 

[3] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА – Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 17.

 

[4] Пак там, стр. 18.

 

[5] Пак там.

 

[6] Караманджуков Хр., Рапорт до Господина Председателя на Изпълнителния Комитет на Македоно-Одринските братства, София, 5 януари 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67, оп. 2, а.е. 121, л. 14-16, Препис, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 27.

 

[7] Пак там. Стр. 27.

 

[8] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА – Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 18.

Последно променена в Неделя, 01 Декември 2013 14:44
Теодор Дечев

Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи.

Уеб сайт: teodordetchev.blog.bg

1 коментар

  • Връзка на коментара Тракийски Помак от Канада Събота, 30 Ноември 2013 18:07 публикуван от Тракийски Помак от Канада

    Еваллах и Браво на този човек - Теодор Дечев, който е събрал и предсатвил този материал за помаците.
    Нека Господ-Аллах да му дава много здраве, късмет и берекет за това добро дело, което е направил.

Влезте, за да коментирате