На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

 

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

 

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

 

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

 

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

 

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

 

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

 

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

 

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

 

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

 

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

 

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

 

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

 

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

 

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

 

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

 

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

 

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

 

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

 

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

 

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

 

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

 

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

 

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

 

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

 

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

 

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

 

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

 

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

 

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

 

Отговорът на Агамалов е:

 

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

 

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

 

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

 

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

 

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

 

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

 

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

 

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

 

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

 

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

 

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

 

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

 

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

 

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

 

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

 

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

 

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

 

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

 

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

 

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

 

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

 

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

 

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

 

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

 

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

 

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

 

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

 

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

 

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

 

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

 

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

 

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

 

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

 

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

 

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

 

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

 

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

 

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

 

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

 

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

 

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

 

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

 

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

 

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

 

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

 

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

 

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

 

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

 

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

 

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

 

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

 

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

 

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

 

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

 

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

 

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

 

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

 

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

 

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

 

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

 

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

 

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

 

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

 

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

 

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

 

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

 

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

 

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

 

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

 

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

 

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

 

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

 

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

 

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

 

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

 

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

 

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

 

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

 

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

 

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

 

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_zakavkazya_i_gruzii_1919.html

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).

 

Вече в няколко части разказваме и анализираме историята на Азербайджанската демократична република (АДР). Причините за това вече бяха посочени – при днешното състояние на световния е повече от интересно да видим как е създадена и как се е борила за правото си да съществува, първата демократична мюсюлманска държава, в която жените са имали правото да избират и да бъдат избирани. При това срещу Азербайджанската демократична република (АДР) е стоял имперският експанзионизъм на Съветска Русия, водена от демоничния политически прагматизъм на Ленин.

 

От предишните части на тази история, човек може да остане с погрешното впечатление, че всичко съществено, свързано със съдбата на Азербайджан по това време е ставало в Баку. Това не е така. Докато в Баку друга демонична натура – пълномощникът на Съветската власт – Степан Шаумян налага властта на Москва, използувайки късогледата политика на местната секция на „Дашнакцутюн”, създателите на азербайджанската демократична държава работят за каузата си в Тифлис и в Елисаветпол (Гянджа).

 

В предишната част, ние оставихме болшевишката армия на Бакинския съвет, затънала заедно с нейните съюзници от „Дашнакцутюн” в Кюрдамирските блата. След злополучното единодействие с болшевиките по време на така наречените „мартенски събития” от 1918 година, иначе казано – по време на жестокия погром над азербайджанците в Баку и тяхната водеща политическа партия – „Мусават”, лидерите на „Дашнакцутюн” отново поставят арменците в ролята на „полезни идиоти” (според израза на самия В. И. Ленин). Походът на Шаумян, Корганов и Бичерахов (друг съдружник на болшевиките, набелязан за „полезен идиот”, но оказал се значително по-пресметлив) буксува.

 

Междувременно в Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм и в Елисаветпол (Гянджа), която се е превърнала във временна столица на Азербайджанската демократична република, се случват поредица от важни събития. Затова ще се върнем назад във вречето, за да проследим действията на опонентите на Съветската власт.

 

Закавказкият комисариат инициира създаването на законодателен орган на Закавказието – Закавказкият Сейм

На 14 февруари 1918 година е избран Закавказкият Сейм, на който Закавказкият комисариат предава всички властови пълномощия в законодателната сфера. На 23 февруари 1918 година, новият законодателен орган на Закавказието е открит и започва работа в Тифлис. В състава на Сейма влизат депутатите, избрани в Учредителното събрание от територията на Закавказието. Също така, допълнително са били „кооптирани” представители на различините партии в съответствие с получените от тях резултати на изборите за Учредително събрание. На практика, в етническо отношение, Закавказкият Сейм е бил съставен от представители на трите главни народности на Закавказието – азербайджанците, грузинците и арменците.

 

Тук вече откриваме интересна разлика. В партиен план, грузинците и арменците са били представени значително по-еднородно в сравнение с азербайджанците. Някои азербайджански автори твърдят дори, че арменското и грузинското представителство са били напълно еднородни, но това не е до край вярно. Несъмнено, основните представители на грузинците са били социалдемократи – меншевики, а на арменците – социалистите националисти от „Дашнакцутюн”. Едновременно с това, трябва да се отбележи, че примерно сред арменците е имало доста авторитетни представители на социалистите – революционери (есерите), които са взели много активно участие при дебати в Сейма със съдбоносно значение, като за обявяването на независимостта на Закавказието.

 

За разлика от относително по-голямата еднородност при арменци и грузинци, азербайджанците са били представени поне от четири основни партии. Това са били: партията „Мусават” ( в превод „Мусават” означава „Равенство” и в някои източници се среща като „Тюркска демократична партия на федералистите - Мусават”, заедно с гравитираща към нея група безпартийни депутати с демократична ориентация; Мюсюлманският социалистически блок; партията „Мюсюлманство в Русия” – „Иттихад” и социалдемократическата партия (по това време с меншевишка ориентация) „Хюммат” („Енергия”), по-известна с руското произнасяне на името й – „Гуммет”.

 

Има автори, скоито смятат, че това разпределение на депутатите от азербайджански произход е било неблагоприятно за азербайджанците, защото те не са били консолидирани в достатъчна степен за водените в Закавказкия Сейм острастени националистически дебати. Според А. А. Пашаев, под чиято редакция са издадени протоколите на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм, „бидейки раздробени на партии, азербайджанският народ се превръща в страната на най-малко съпротивление пред сплотените в единни партии сили на своите съседи”. [1, стр. 35]

 

Тази гледна точка на А. А. Пашаев има своята логика, но е и оспорима. Самият Пашаев отбелязва изрично, че Закавказкият Сейм е създаден не по национален, а по партиен принцип. Действително, още от първите заседания се консолидират три национални сектора – арменски, грузински и мюсюлмански, но цялата история на работата на Закавкзкия Сейм показва огромното старание на депутатите в Сейма да правят изявления само от името на партиите си, а не от името на националностите си. За това говорят ясно протоколите на Закавказкия Сейм. [2]

 

Самите партийни фракции с членове мюсюлмани – азербайджанци бързо се ориентират в обстановката при цялата й сложност и показват и въпреки идеологическите си и политически различия, показват забележителни примери на координация и единодействие.

 

Според много от изследователите, всички тези усилия са останали напразни, като Закавказкия Сейм се разпада „на почвата на сблъсъка на националните интереси на представените там народности”. [1, стр. 35].

 

Всъщност, както може да се види от предишните части на нашия анализ, Закавказката демократична федеративна република прекратява кратковременното си съществуване под натиска на двете съседни имперски сили.

 

Закавказието в геополитическите клещи на великите сили

От юг напира Отоманската империя, чието военно настъпление принуждава грузинците да търсят протектората на Германия и това довежда до излизането на Грузия от Закавказката федерация. [3]

 

Откъм Апшеронския полуостров настъпва Съветска Русия с болшевишките войски и с временните си съюзници – бакинските дашнаци. Това създава критична ситуация сред азербайджанците, които са разпънати между силно демократичните настроения на политическия си елит и инстинктивното търсене на съюзник – закрилник от страна на „широките народни маси”.

 

Азербайджанските лидери са доста последователни федералисти, но трябва да се съобразяват и с обществените настроения и с болшевишката заплаха. След кървавите „мартенски събития“ и погромът над азербайджанците в Баку, всякакви илюзии по отношение на съветската власт са изчезнали, като на народ и на лидери е ясно, каква ще е „светлата перспектива“ пред тях, ако останат в ръцете на Шаумян и съмишлениците му.

 

Както ще видим впоследствие, в крайна сметка Азербайджан ще поиска помощ от Отоманската империя и тя ще бъде оказана в рамките на „Ислямската кавказка армия“. Създателите на Азербайджанската демократична република обаче ще успеят да я опазят от отоманските амбиции да бъде превърната във васално ханство, начело с хан - роднина на един от най-видните младотурци.

 

В смисъла на казаното по-горе, Закавказката демократична федеративна република става жертва не толкова на националистическите страсти и противопоставяния на трите основни кавказки националности, колкото на разнопосочния геополитически натиск върху Закавказието, при който политическите елити на грузинци, азербайджанци и арменци са буквално принудени от обстоятелствата да следват различни сценарии за спасение. Закавказката демократична федеративна република е ликвидирана не от междунационалните ежби до този момент, а от изключително неблагоприятното стечение на политическите обстоятелства и на геополитическите фактори в региона.

 

Внимателното проследяване на политическите траектории на главните участници в събитията около Закавказкия Сейм, обявяването на независимостта на Закавказието и на разпадането му на три нови държави по национален признак, показва как за кратко време и пропътуван твърде дълъг идеен маршрут. Започнал от идеята за автономност на Закавказието в рамките на Руската демократична република, създадена в резултат от Февруарската революция, повечето лидери на трите закавказки народа минават през осмислянето на идеята за неизбежността на независимостта на целия регион, за да стигнат (много от тях не без горчиво съжаление) до разделянето на три отделни, самостоятелни републики.

 

По време на работата на Закавказкия Сейм, положението на депутатите в Сейма, както и на членовете на Закавказкия комисариат е сложно и повече от деликатно. Можем да си представим, в какво състояние са били отношенията между азербайджанските и арменските политици в Тифлис след погромите по време на „мартенските събития“ в Баку. Но въпреки това, и трите „национални блока“ полагат значителни усилия за опазването на закавказкото единство и работят доста добросъвестно за федералния проект.

 

Това става въпреки спомените за кървавите сблъсъци от 1905 година между арменци и азербайджанци, провокирани от тайните служби на Руската империя и въпреки съвършено пресните ексцеси над азербайджанците в Баку през пролетта на 1918 година.

 

Много от членовете на Закавказкия комисариат имат двусмислено поведение, някои от тях дори поддържат контакти с Бакинския Съвет и лично с Шаумян, но въпреки това, възможностите за работа в рамките на демократичната федерация са използувани до тяхното окончателно изчерпване, след отделянето на Грузия от федерацията.

 

Впрочем, поведението на дипломацията на Антантата в Тифлис (особено на английските консули и пратеници) е не по-малко двусмислено. В предишните части, имахме възможността да видим, подозрително интензивната обмяна на информация между англичаните и Степан Шаумян.

 

Симптоматично е, че политици, публицисти и историци от трите закавказки народа, започват да обясняват „невъзможността“ на оцеляването на независимата федеративна република в Закавказието буквално още в деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм. Това говори не в полза на верността на техните твърдения, а по-скоро за откровено изпитвано съжаление за станалото и за изпитваните от тях угризения на съвестта. В деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм никой не е щастлив, включително и грузинските депутати, които се оказват в ролята на ликвидатори на Сейма.

 

Не са особено щастливи и азербайджанските депутати, които внимателно изчакват окончателното обявяване на Грузинската демократична република, за да направят същото и с Азербайджан.

 

Много от арменските депутати до последния момент се надяват, че единството на Закавказието ще се запази и след връщането на Русия към демократичните начала, то ще стане федерална единица в бъдеща Руска федеративна демократична република. Много важно е да се отбележи обаче, че точно при гласуването на независимостта на Закавказието, членовете на „Дашнакцутюн” в Сейма оказват своего рода „мълчаливо съгласие”, докато против пледират представителите на левите есери и кадетите.

 

Можем с основание да се безпокоим, че цялото това дълго встъпление, което цели да засили контурите на междуетническите и междупартийни взаимодействия в Закавказкия Сейм, ще се окаже недостатъчно, но на този етап не разполагаме с повече място.

 

Закавказието не става Швейцария

Закавказието не става Швейцария, въпреки, че е имало известни шансове за подобен развой на събитията. Както коментираше един швейцарски историк, за постигането на швейцарското единство е били необходими умората от няколко стотин годишни войни между отделните кантони преди това и съзнанието, че съседите на швейцраските кантони са изключително агресивни и експанцзионистично настроени, особено Савойските дукове.

 

При Закавказието има не по-малко агресивни и експанзионистично настроени съседи, отколкото в случая с Швейцария (Савойските дукове могат само да „дишат праха” на Съветска Русия и на Отоманската империя, когато става дума за териториални амбиции), но изглежда народите на Закавказието не са воювали достатъчно, за да загубят напълно желание да упражняват насилие помежду си.

 

Мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм – взаимодействие, сътрудничество и противопоставяне

На 16 март 1918 г., е свикано заседание на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм. Обсъжда се въпросът за реквизиране на стопански инвентар от владеещите конфискуваните имения. На заседанието не присъствуват представители на партиите „Хюммат” („Гуммет”), Мюсюлмански социалистически блок и „Мюсюлманство в Русия”. В протокола изрично е отбелязано, че отсъствието на представителите на трите партии се дължи най-вероятно на факта, че въпросът за реквизицията „не носи общонационален характер”, а изисква принципното отношение на всяка партия по отделно.

 

Иначе, на заседанието присъствуват 17 члена на Сейма от партията „Мусават” и от демократичната група на безпартийните, която по принцип гравитира към демокатичните федералисти от „Мусават”. По разглеждания въпроса за реквизицията, те се изказват положително и решават да гласуват за законопроекта. [1, док. 1]

 

На 25 март 1918 г., мюсюлманските фракции в Сейма са призовани на общо заседние в двореца в Тифлис по повод пристигането на делегация от представители на планинските народи в Кавказ. Присъствуват шестима мусаватисти, четирима представители на мюсюлманския социалистически блок и един безпартиен.

 

Делегацията на планинските народи присъствува в пълния си състав от петима души. Обсъден е ни повече ни по-малко, въпросът за присъединяването на Северен Кавказ към създаващата се федеративна държава в Закавказието. Представителите на планинските народи се оплакват от „надигащата се руска опасност”. [1, док. 2]

 

Много интересно е изказването на представителя на Ингушетия – Лиянов. Той коментира неща, които в определен смисъл остават актуални дори днес в контекста на териториалния конфликт между Чечня и Ингушетия.

 

Лиянов се оплаква от критичното положение на ингушите, които са обкръжени от казашки населени пунктове (казацкие станицы). Според него, към тази дата за да си запазят земите, отнети от планинците и дадени им през царското време, казаците от Северен Кавказ са се „хвърлили в обятията на болшевиките”. [1, док. 2]

 

Много важно е да се подчертае наблюдението на Лиянов, че казаците приемали болшевиките като „носители на великоруската плитика”. Ако се върнем кам „Мартенските събития” и кланетата в Баку, ще си спомним, че и там болшевиките и Бакинският Съвет са разглеждани от привържениците на руския империализъм като наследници и продължители на идеята за „единна и неделима Русия”.

 

Според представителите на планинските народи, казаците виждат разрешаването на поземления въпрос във физическото изтребление на ингушите и на останалите планинци. Поради това, те се обръщат за помощ към Закавказкия Сейм.

 

На срещата, представителите на планинските народи от Кавказ, информират членовете на мюсюлманските фракции в Сейма за проведените от тях разговори с грузинските меншевики и с арменците от „Дашнакцутюн”. Преговорите с арменците били кратки и се въртяли около въпроса за междунационалната солидарност в Кавказ. Планинците отбелязват, че точно по отношение на външните заплахи, арменците не проявявали достатъчна солидарност, защото отношението на последните към заплахата от север (болшевишко-руска) и към заплахата от юго-запад (отоманската) било различно. [1, док. 2]

 

Въпреки това, говорителят на планинската делегация – Бамматов, предлага на представителите на мюсюлманските фракции „да бъдат търпими към арменския въпрос”. [1, док. 2]

 

Много повече допирни точки са открили планинците с представителите на грузинските меншевики – Ной Жордания, Чхеидзе и други. На практика е било констатирано единодушие по отношение на вътрешното и външното политическо положение на Кавказкия край. Представителите на грузинските меншевики са осъдили болшевизма като „великоруско, великодържавно течение”. Те са признали северния фронт за не по-малко опасен от юго-западния, от където е напирала Отоманската империя.

 

От друга страна, грузинските меншевики са били признали правата на планинците върху казашките земи по река Терек – за това е имало резолюция на Краевия център от 24 март 1918 година, предложена лично от Ной Жордания. Затова, те са обещали да окажат на планинците всякакво съдействие и са подчертали, че при известни гаранции за целостта на Грузия от страна на мюсюлманските групи, „плановете на севера могат да бъдат претворени в живота незабавно”. [1, док. 2]

 

Представителят на планинците Бамматов е засегнал и въпроса за отношенията между отделните мюсюлмански етноси в Кавказ и е изразил пълната си увереност, че „колкото по-бързо се разреши вътрешният междунационален въпрос в Кавказките планини, толкова по-бързо и по-лесно ще може да бъде отблъснат авангардът на великоруско-казашкияят болшевизъм”. [1, док. 2]

 

В отговор на изложенията на планинците и най-вече на изложениетона Бамматов, Насъб бек Усуббеков от партията „Мусават” приветствува казаното и подчертава „пълното великодушие на представителите на планинците от Северен Кавказ и на закавказките тюрки по въпроса за отношението към грузинците и отчасти към арменците”. Той предлага „преди всичко, взаимоотношенията на планинците и закавказките тюрки да се определят като членове на еднното мюсюлманско семейство”.

 

В отговор, членът на планинската делегация, Топа Чермоев обяснява, че разглежда държавността на планинците като „буферна държава (федеративна или конфедеративна), намираща се в съюз със Закавказието, която може да се развива подобно на Швейцария”. (!)

 

Мусаватистът Шафи бек Рустамбеков веднага предлага, решаването на този въпрос да бъде възложено на „специална комисия от представители на планинците и закавказките тюрки”. Действително, след пет минутно прекъсване е избрана комисия от шест лица, по трима от двете страни – планинците и закавказките тюрки. Комисията пристъпила към работа незабавно. [1, док. 2]

 

Тук е важно да се отбележи, че много скоро ситуацията в Ингушетия ще се обърне на 180 градуса. Терските казаци възстават срещу болшевиките и ингушите (или поне значителна част от тях) незабавно се превръщат в съюзници на болшевиките. Ключова роля във възстанието на терските казаци играе братът на многократно споменаваният в предишните части Антон Бичерахов – Георгий Бичерахов. За разлика от брат си, който е лоялен към Руската империя и е склонен на сътрудничество с болшевиките, именно разглеждайки ги като носители на великоруската имперска идея, Георгий Бичерахов е социалдемократ – меншевик и оглавява военните действия срещу болшевиките.

 

В основата на конфликтите е все въпросът владеенето на оскъдните обработваеми земи и тя продължава и до днес. Да си спомним натискът на лидера на Чечня, за придобиване на територии на Ингушетия и масовият и остър протест на ингушите срещу договора между Чечня и Ингушетия за отстъпване на територии в полза на Грозни и Кадиров.

 

На 26 март 1918 г., мюсюлманските фракции са свикани по изключително важен и спешен въпрос. Пристигнал е участникът в Трапезундската мирна конференция, (на която преговарят представителите на Закавказието и Отоманската империя) – Шейхулисламов (член на социалдемократическата партия „Хюммат” – „Енергия”). Той докладва за предявения от Отоманската империя ултиматум, с който се иска предаването на териториите, които Султанът получава според Брест-Литовския мирен договор със Съветска Русия. [1, док. 3]

 

Освен самият Шейхулисламов, който е член на партията „Хюммат” („Гуммет”), присъствуват депутати от партията „Мусават”, членове на Сейма от безпартийната демократична мюсюлманска група и депутати от Мюсюлманския социалистически блок. [1, док. 3]

 

Провежда се обсъждане на въпроса от всички възможни гелдни точки и се стига до решението, че мюсюлманските фракции остават на старата си позиция – поддържат известната резолюция, изпратена в Трапезунд до члена на Заквказкия Сейм и член на делегацията му – М. Г. Гаджинский. [1, док. 3]

 

Междувременно, напрежението все повече нараства. На 31 март 1918 година, мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм са изправени пред необходимостта да обсъдят „решението на отговорните партии да обявят война на Турция”. [1, док. 4] Моментът е изключително тежък, защото точно тогава са извършени кървавите болшевишки погроми над азербайджанците в Баку, като болшевиките на Шаумян и Корганов са подкрепени и от местната секция на „Дашнакцутюн”.

 

В тази обстановка, част от мюсюлманските депутати в Сейма отсъствуват (което е отразено надлежно в протокола), защото известията за масовите убийства в Баку принуждават много ог азербайджанските депутати да заминат към родните си места, за да помогнат на когото могат в създалата се ситуация, както и защото са притеснени за съдбата на семействата си, на роднини, близки и приятели.

 

Въпреки това, в протокола е отбелязано, че е „имало достатъчно представители от всяка партия”. [1, док. 4]

 

До пълно единодушие не се стига. Представителите на социалдемократическата партия „Хюммат” („Гуммет”) се солидаризират с грузинските меншевики, тоест в полза на войната. Мюсюлманският социалистически блок застава на точно противоположната позиция. Депутатите от нея се отнасят отрицателно към продължаването на войната с Отоманската империя и обявяват, че „... подхождат към въпроса от гледна точка на закавказката демокрация и разглеждат тази война като нещастие за цялата закавказка демокрация и за великите завоевания на революцията ...”. Мюсюлманският социалистически блок решава да изрази самостоятелно становището си на заседанието на Закавказкия Сейм. [1, док. 4]

 

До обща позиция успяват да стигнат само представителите на „Мусават” и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”). Те подготвят вече цитираната в предишни части на този анализ своя съвместна резолююция:

 

„Не поемайки върху себе си отговорността за родължаването на войната с Турция и смятайки я за носител на тежки последствия за цялата закавказка демокрация при създалите се условия на вътрушния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията на мюсюлманството в Русия „Иттихад”, като имат пред вид, че въпросът за продължаването на войната е решен от ръководните партии в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази тежка задача и ще предприемат всички мерки за балгоприятно приключване на войната”. [1, док. 4]

 

Огласяването на резолюцията от трибуната на Сейма е възложено на мусаватиста Ш. Рустамбеков. [1, док. 4]

 

Вижда се, че за разлика от представителите на „Хюммат” („Гуммет”), които се солидаризират със съидейниците си – социаледмократи от Грузия, останалите мюсюлмански фракции са откровено против продължаването на войната с Отоманската империя. Интересен факт е, че най-радикалната позиция е заета от другата азербайджанска социалистическа фракция – от Мюсюлманския социалистически блок. От „Мусават” (заеедно с гравитиращите към тях безпартийни) и от „Иттихад” също са против войната, но те заемат една твърде дипломатична позиция, смисълт на която се чете между редовете на резолюцията – те са против войната, но няма да саботират изпълнителната власт (Закавказкия комисариат) при воденето й, като ще направят всичко възможно за бързо постигане на мир.

 

От страна на „Мусават”, като истински федералисти, това е логично поведение, макар че то е било най-вероятно и крайно непопулярно сред азербайджанското население, което по никакъв начин не е подкрепяяло войната с Отоманската империя. По-интересен е фактът, че партията на консервативния Ислям – „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) се солидаризира с демократите – федералисти от „Мусават” и се присъединява към тази мека резолюция, която е максимално добронамерена в рамките на възможното към грузинските и арменските партии, които стоят зад идеята за възобновяване на военните действия.

 

На следващия ден – 01 април 1918 година, мюсюлманските фракции са изправени пред въпроса за поведението им след официалното обявяване на продължаването на военните действия с Отоманската империя.

 

Тонът на заседанието задава Рустамбеков, който предишният ден е огласил декларацията на „Мусават”, безпартийните мюсюлмани и на „Иттихад” от трибуната на Закавказкия сейм. Рустамбеков съобщава на всички, че във връзка с възобновяването на военните действия с Турция, е обявено двуседмично прекъсване на заседанията на Сейма и е избрана военна колегия от трима души с извънредни пълномощия. Ораторът поставя въпроса за линията на поведение на мюсюлманските фракции във въпросния промеждутък от време, когато Сеймът няма да заседава, а войната ще продължава.

 

Азербайджанските депутати от Сейма не са никак възхитени от ставащото. Г. Мамедбеков заявява, че „с подобна крачка правителството игнорира интересите на мюсюлманите и анулира тяхната роля, както в правителството, така и в Сейма и затова тяхното (на депутатите – мюсюлмани, б. авт.) по-нататъшно пребиваване в Тифлис и съвместна работа с грузинците и арменците е немислима и безполезна. ...” [1, док. 5]

 

Воден от тези съображения, ораторът предлага мюсюлманите – депутати да излязат от състава на Сейма, да повикат от Северен Кавказ представителите на Дагестан, Чечня и Ингушетия, да се съберат всички заедно и да поислят за по-нататъшната съдба на тези народности. [1, док. 5]

 

Това е възможно най-крайната позиция и тя предизвиква незабавно противопоставяне. Председателствуващият заседанието безпартиен депутат М. Ю. Джафаров предлага, а депутатите – мюсюлмани приемат, въпросът за излизането им от състава на Закавказкия Сейм, да не се обсъжда, докато не се върнат от Трапезунд мюсюлманите – членове на делегацията за мирната конференция. [1, док. 5] Депутатите – мюсюлмани се връщат към обсъждането на въпроса за прекъсването на заседанията на Сейма.

 

Според председателствуващият М. Ю. Джафаров, мюсюлманите не могат да се съгласят с предаването на цялата власт в ръцеете на военна колегия от трима души, „при наличие на напрегнатост в националните отношения”. [1, док. 5] (Колегията се състои от трима министри: министър-председателят, който е и военен министър, министърът на вътрешните работи и министърът на финансите).

 

Х. Б. Мелик-Асланов се изказва за предаване на цялата власт, в случай на прекъсване на работата на Закавказкия Сейм на правителството, „което може да отстъпи част от тези права отново на избраната колегия от тримата”. [1, док. 5]

 

Д. Б. Гаджинский смята, че е необходимо занапред да се очертае кръга на пълномощията на военната колегия на тримата, нейните взаимоотношения с правителството, а вече след това, в съответствие с очертаните пълномощия да се изрази отношението на мюсюлманите към нея. [1, док. 5]

 

Г. б. Агаев е уверен, че ако цялата власт на Сейма бъде предадена на военната колегия, то мюсюлманското население ще се окаже в критично положение и затова, за да се избегната възможните усложенения е било необходимо на първо място, отрано да са били изяснени функциите на тази колегия и на второ място – Сеймът успоредно да продължи своята работа. [1, док. 5]

 

Дебатите продължават и в крайна сметка се стига до следното решение:

 

„1) Изцяло да се възрази срещу прекъсването на работата на Сейма”, 2) В слеучай, че Сеймът все пак бъде разпуснат, то неговите права да бъдат предадени на правителството, като е необходимо да се посочи изрично, какви пълномощия се предоставят на военната колегия, като последната трябва да бъде отговорна пред правителството, 3) в случай, че на колегията бъдат дадени извънредни пълномощия и тя ще отговаря пред Сейма след възобновяването на работата му, то министрите – мюсюлмани трябва да излязат от състава на правителството. [1, док. 5]

 

Както се вижда и в този случай при мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм надделяват умереността и компромиса. Макар че е повече от ясно, че със създаването на военната колегия, на която се предвижда да се дададт извънредни пълномощия, сравними със статута на диктаторите от Римската република, големите губещи са мюсюлманските фракции в Сейма, които остават изолирани и обезправени, азербайджанските депутати отхвърлят идеите за напускане на Закавказкия Сейм и за търсене на „чисто мюсюлмански” отговор на възникналите праблеми.

 

Общото заседание на мюсюлманските фракции решава да се опита да защити общо демократичния ред, противопоставяйки се на временното разпускане на Сейма. Прилагайки възможно най-реалистичния подход към ситуацията, то предлага сценарии на поведение и в случай на неблагоприятен развой на събитията и отхвърляне на техните искания за продължаване на раотата на Сейма. В този дух е второто решение, което иска пълномощията на Сейма да се дадат на правителството, а не на военната тричленка, която трябва да бъде отговорна пред легитимната изпълнителна власт.

 

Разглежда се разбира се и най-неблагоприятният сценарий – ако на военната колегия все пак се дадат извънредни пълномощия. В този случай, отново не се предлагат крайни конфронтационни действия, а само се иска министрите – мюсюлмани да напснат правителството, за да не носят отговорност впоследствие за всичко, което се е случило по време на военните действия и прекъсването на работата на Закавкакия Сейм.

 

Трябва да се има пред вид, освен всичко друго, че тези решения са взети непосредствено след клането в Баку, което с нищо не е допринесло за добрите отношения между азербайджанските и арменските депутати в Сейма. Грузинските депутати също „пасуват” на тези трагични събития и отношенията им с азербайджанците също не могат да се смятат за цветущи. Но въпреки изключително емоционалната атмосфера и шокът от бакинските погроми, представителите на мюсюлманските фракции, въпреки всичко продължават линията на сътрудничество с другите партии, респективно и с депутатите от другите етноси в Закавказкия Сейм.

 

Два дни по-късно, мюсюлманските фракции имат възможността да изслушат доклада на пристигналия от Батум член на закавказката делегация на мирната конференция в Трапезунд – Х. Б. Хасмамедов. По думите на докладчика, турската декларация, предявена на закавказката делегация гласяла, че самостоятелността на Заквказието може да бъде призната от Високата Порта само в случай, че Закавказкият комисариат се съгласи да отстъпи на Отоманската империя трите санджака (окръга) – Карски, Ардахански и Батумски. [1, док. 6]

 

Искането на делегацията е било толкова категорично, че закавказката делегация е била поставена пред необходимостта да тръгне на радикални отстъпки. Според изнесената пред азербайджанските депутати от Сейма информация, „мюсюлманската част от делегацията всячески е опипвала почвалата, за да не си разваля отношенията с грузинците от една страна, но едновременно с това да ги подтикне към отстъпки”. [1, док. 6]

 

След това, докладчикът разказва как А. И. Чхенкели изпратил телеграма в Тифлис, Батумската област да бъде отстъпена на турците, с изключение на пристанището Батум и неговия хинтерланд. Съдържанието на тази телеграма буквално втрешило арменците – членове на делегацията и те предложили направо да се признаят всички разпореждания на Брест-Литовския договор. [1, док. 6]

 

Това предложение, разбира се е било направено в състояние на афект, но то веднага срещнало съчувствие от страна на мюсюлманската част на закавказката делегация и на водача на мисията – Чхенкели. Както разказва Хасмамедов, „за това било съобщено на турската делегация и изглеждало, че всичко е готово. Но на следващото утро, пристигнала шифрована телеграма до Чхенкели, Церетели и Н. Рамишвила, където се казвало, че отстъпването на Батум се смята за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тефлис настоявала за незабавното заминаване (на делегацията на Закавказието, бел. авт.) от Трапезунд”. [1, док. 6]

 

Водачът на закавказката делегация – Чхенкели, проявява хладнокръвие във възникналата инфарктна ситуация и успява да прокара много по-дипломатична и приемлива формула относно заминаването на закавказката делегация, която да бъде съобщена на делегацията на Отоманската империя: „поради необходимостта от получаване на инструкции от Закавказкото правителство, делегацията е принудена да си замине обратно”. [1, док. 6]

 

На практика, Чхенкели спасява мирните преговори между Закавказието и Отоманската империя от емоционалната реакция на политическите функционери в Тифлис. На отоманската делегация е дадено съвсем приемливо обяснение за прекъсването на преговорите – след като Закавказието тръгва на такива големи отстъпки, естествено е да се проведат консултации с правителството, а защо не и със Сейма. Освен това, Чхенкели се възползува от съдействието на азербайджанските членове на делегацията, някои от които остават в Трапезунд, за да поддържат у турците убеждението, че преговорите се движат напред.

 

От по-нататъшния разказ на Хасмамедов става ясно, че той е установил, че членовете на отоманската делегация са били много добре осведомени за положението на мюсюлманите в Закавказието. Те направо обещали съдействие с „активна сила” за потушаване на анархията. [1, док. 6]

 

Тези сведения по естествен начин предизвикват дискусия по въпроса за борбата с болшевизма между представителите на отделните мюсюлмански фракции на заседанието на 3 април 1918 година. М. Ю. Джафаров разказва, както на присъствуващите депутати, така и на тези членове на мирната делегация, които са на заседанието за „изолираното положение, в което са пападнали мюсюлманите в правителството по въпроса за борбата с болшевизма”. [1, док. 6]

 

Действително, както беше посочено малко по-горе, грузинските меншевики се отнасят индиферентно към кланетата в Баку. От една страна, това може да се обясни с това, че те имат огромни проблеми с мирните преговори с Отоманската империя. В един момент, когато прекъсването на мирните преговори е факт, въпреки цялата изобретателност на Чхенкели и подновяването на военните действия с империята чука на вратата, събитята в Баку са сравнително далечни и второстепенни за грузинските меншевики. За депутатите от мюсюлманските фракции обаче те са повече от важни.

 

От друга страна, по време на разговорите с представителите на планинските народи, грузинските меншевики са заявили ясно, че смятат „северния фронт” за също толкова критичен, както и „юго-западния”. Те са постулирали, че Съветска Русия и Отоманската империя са еднакво опасни за заквказката демокрация. Това е обяснимо и с факта, че фронтът в Северен Кавказ е близо до „чергата” на грузинците. Но когато Съветска Русия отваря и „източен фронт” на Апшеронския полуостров, меншевиките в Тифлис „пасуват”. Това е забелязано от Ленин и той отправя прословутото си предложение до Шаумян да направи „блок с Жордания”. Друг е въпросът, че Шаумян отхвърля тази хитра тактика и поема пътя към войната и към Кюрдамирските блата.

 

На 4 април 1918 година, депутатите в Сейма Х. б. Хасмамедов и Ф. Хан Хойски запознават членовете на мюсюлманските фракции с хода на техния разговор с г-н Шрайдер – бивш германски консул в Перися и професор в Тифлиския университет. Разговорът с Шрайдер бил проведен като с човек „който стои близко до политимческите задачи на Германия на Изток“. [1, док. 7] темата на разговора е бил въпросът за политическото бъдеще на Закавказието, като г-н Шрайдер „засегнал въпроса за ориентацията и покровителството на Централните сили“, под които както добавили азербайджанските представители се разбирали Турция и Германия. За останалите членове на Централните сили, като „държави нямащи каквото и да е отношение към Закавказието, не могло да става и дума“. [1, док. 7]

 

Азерайджанските представители заявяват на Шрайдер, че по въпроса за ориентацията на „тюрките от Закавказието“, позицията е определена и тя е устойчива. Ориентацията е „германо-турска“. Представителите на мюсюлманските фракции заявяват на Шрайдер:

 

„Това наше убеждение е здраво и в случай на несъгласие на някой от съседите, нашата позиция няма да се измени, а може да доведе до отделянето на Азербайджан“. [1, док. 7]

 

На въпроса на проф. Шрайдер, как се отнасят азербайджанците към арменската ориентация спрямо Турция, като се визира непримиримото отношение на арменците към Отоманската империя, двамата депутати от Закавказкия Сейм единодушно отговарят, че „такова положение е неприемливо за тюрките от Закавказието“.

 

На следващия въпрос на проф. Шрайдер, „допуска ли се възможност за поканване на външна сила за въдворяване на ред (вътре в страната) в случай на анархия вътре в страната“ е бил даден отговор, „че е възможно, ако такива части бъдат турски войски“. [1, док. 7]

 

Азербайджанските депутати останали с впечатлението, че г-н Шрайдер е останал, както той сам заявил, много доволен от проведения разговор и подчертал обстоятелството, че „световните събития се разгръщат в зависимост от борбата между Англия и Германия, при което германия не допуска завръщане на Русия в Закавказието и засилването на английското влияние“. [1, док. 7]

 

Проф. Шрайдер изявява желание, заедно с него в Берлин да бъде командирован представител на тюрките от Закавказието, за непосредствени преговори с Германия. На това предложение, азербайджанците дали уклончив отговор, поради нежеланието им „да завързват отношения с Германия, заобикаляйки Турция“. [1, док. 7]

 

Тук може да се каже, че разговорът на двамата депутати от Сейма с проф. Шрайдер е отражение на германската активност в Закавказието и най-вече в Тифлиска губерния. Както е известно от историята, само след двадесетина дни, Германия и Отоманската империя ще подпишат споразумение, с което ще си разделят сферите на влияние в Закавказието. [3] Събитията ще се стекат така, че под натиска на войските на Султана, Грузия ще поиска закрилата на Германия и това ще стане точно въз основа на сключеното споразумение между Берлин и Константинопол.

 

От доклада на двамата депутати се вижда и тънкият лед по който се движат азербайджанските лидери по това време. Те са буквално в „окото“ на геополитическия „тайфун“, който е връхлетял Закавказието. Няма реална геополитическа сила, която да не е заявила претенции към Закавказието. Със Съветска Русия, азербайджанците са във война. Кръвта от „Мартенските събития“ в Баку няма как да се измие, а и Бакинският Съвет напира към Елисаветпол (Гянджа), а даже и към Тифлис.

 

В самия Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм, е пълно с явна и тайна агентура на страните от Антантата. След Февруарската революция, консулите на страните от Антантата активно се месят в устройството на Кавказкия край. За тях е от съдбоносно значение да не допуснат Централните сили да се настанят в региона. Дипломацията на Антантата в крайна сметка загубва тази надпревара, но все пак успява да спечели достатъчно време, докато траят редуващите се преговори и подновявания на бойните действия между армията на Отоманската империя и силите на Закавказието.

 

На всичкото отгоре, азербайджанците трябва да балансират и между двете важни за тях Централни сили – Германия и Отоманската империя. Те едва ли са запознати с тънкостите на германо-болшевишките взаимоотношения и тяхната игра около бакинския нефт. Както беше показано в предишни части на този анализ, германците не оспорват на болшевиките контрола върху нефта на Апшеронския полуостров. За тях е достатъчно да получават редовно доставките, към които Ленин и Сталин се отнасят с грижата на „добри стопани“ и лоялни партньори. Ако избягаме напред във времето, ще видим, че дори влизането на англичаните в Баку, след краха на болшевиките в Бакинския Съвет и установяването на „Диктатурата на Центрокаспия“ – съюз на есери, меншевики и „Дашнакцутюн“, германците се задоволяват с обещанието на Ленин, че бързо ще изгони англичаните от там и не насочват войски към нефтените полета.

 

(Продължението следва)

 

Използувана литература:

 

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html 

В четвъртък, 29 ноември 2018 година ни беше предложено поредното претопляне на темата „Колко лоша и несправедлива е данъчната система в България?”. Беше проведена дискусия на тема: „Десет години плосък данък. Равносметката”, в зала „Арена” в хотел „Арена Ди Сердика” в София.

 

Едновременно с това беше разпространен доклад с автори Огнян Касабов (член на „Колектив за обществени интервенции” (КОИ) и преподавател по философия в СУ „Св. Климен Охридски), Ивайло Атанасов (журналист от „Барикада”) и Ваня Григорова (съветник на президента на КТ „Подкрепа” и председател на „Солидарна България”) със симптоматичното заглавие: „Плосък данък или демокрация? За прогресивна данъчна реформа в България”.

 

Всъщност, въпросният доклад беше представен още на 31 октомври 2018 година в сградата на КТ „Подкрепа”. Той беше възхвален като „всеобхватЕН policy paper”, независимо, че в английския език “paper” – „хартия” е от женски род (виж: http://solidbul.eu/?p=7736 ).
Зад текста на доклада, застават две обществени организации или групи за натиск или мозъчни тръстове или каквото още си пожелаете - „Колектив за обществени интервенции” и „Солидарна България”.

 

„Солидарна България” е същата организация, из чиито дълбини чуваме оценки за САЩ, като за „маргинален търговски партньор” на България, а за Канада като за „нищожен търговски партньор” на Отечеството ни, а също така и всевъзможни проклетисвания срещу всеобхватното търговско споразумение между ЕС и Канада, известно като CETA.

 

„Колектив за обществени интервенции” се самоопределяя като генератор на „нови леви перспективи”.

 

Мероприятието в хотел „Арена Ди Сердика” беше финансирано от "Фридрих Еберт" – германска държавна социалдемократическа фондация, докато „всеобхватният policy paper” е финансиран от "Роза Люксембург" – германската държавна фондация на партията, известна като "Дер Линке" - "Левите".

 

"Дер Линке" е партия, която обединява някогашната Партия на демократичния социализъм (ПДС), фактически наследник на тоталитарната Германска единна социалистическа партия (ГЕСП), широко популярна в Германия и по света като „партията на ЩАЗИ” и група ренегати от Социалдемократическата партия, начело с техния лидер - Оскар Лафонтен.

 

Оскар Лафонтен е автор на книга със заглавие: "Сърцето бие от ляво". Естествено, това не е книга по анатомия, а политически манифест, пуснат малко преди същият Лафонтен да си даде оставката като министър на финансите в правителството на канцлера Шрьодер и да напусне ГСДП, за да се събере с наследничката на Хонекеровата ГЕСП – ПДС, предвождана от Лотар Биски и Грегор Гизи, за да сготвят в крайна сметка през лятото на 2005 година, новото блюдо на немския политически живот - "Дер Линке". По-късно, Лафонтен се включи в хора на сеещите паника, заради „нашествието на мигрантите”, откъм лявата страна на хора на оплаквачите на Европа, но това в КОИ някак си са го пропуснали...

 

Едва ли във фондация "Фридрих Еберт" са решили да влязат в колаборация с фондацията на "Дер Линке" – „Роза Люксембург” и надали трябва да правим от това каквито и да са политически изводи. Но това показва трескавата активност на крайно левите в България, които търсят средства по всички азимути, за да рекламират и популяризират тезите си.

 

Германските държавни политически фондации, съвсем не са единствените спонсори на промоцирането на „новите леви перспективи”, както самоопределят идеите и публицистичните си продукти от „Колектива за обществени интервенции”. Пак в рамките на тази бурна деятелност, пак за сметка на германските данъкоплатци, на 29 октомври 2018 година, в „Гьоте Институт” беше представено значително по-отговорното, по-интересно и с реално практическо значение изследване на хора от „КОИ” – Георги Медаров, Жана Цонева и Мадлен Николова: „Експлоатация и съпротива: трудът в три подизпълнителски бранша”. Но да се върнем на дискусията за данъчната система ...

 

„Всеобхватният policy paper” (виж пълния текст на доклада: https://drive.google.com/file/d/1IAb5JMbkTuk6pAtcGnommf3b_rm5Smxz/view ) е от цели 80 страници и в крайна сметка всеки може да го прочете и да си състави мнение по въпроса. Отделен въпрос е, че добре знаем, че най-страшната лъжа е тази, която съдържа 90-95 процента истина. В случая с доклада, делът на истината е по-малък, но тук едва ли има място за да бъдат опровергавани неговите твърдения едно по едно. Основният въпрос, на който би трябвало да се спрем е самото заглавие: „Плосък данък или демокрация?”.

 

Твърдението, че демократичният ред в една страна е под въпрос заради вида на данъчната система, „плоска” или „ръбеста” граничи с абсурд, но това е малката беда. По-лошото идва с цинизма, с който се правят нелепи успоредици, на които и най-школуваните политически въжеиграчи могат да завидят.

 

Съдържащите се в доклада внушения, че данъчната система в България е такава, каквато е в авторитарните Русия на Путин и Унгария на Орбан, а данъчните ставки били като в Абхазия и Приднестровието са отвратително лицемерни и изцяло говорят за манталитета на авторите им.

 

Можем да започнем с това, че в доклада Приднестровието и Абхазия се титулуват като държави, които са едва ли не на „равна нога” със сравняваните България Русия и Унгария. Ние пък смятаме, че дори и в Москва наричат Приднестровието и Абхазия „държави” с прилична доза свян и извинителни усмивки. Нашите данъчни стратези обаче карат „направо”. Понякога такива „малки детайли” говорят много за мисловния хоризонт на изреклите ги, респективно – написалите ги. Човек се чуди, кога ще ни приведат примери и от други подобни „държави” с огромни кавички – ДНР, ЛНР или пък Южна Осетия и Нагорни Карабах - Арцах ...?).

 

Но както и да е – Бог с тях, с непризнатите от никого „квази държави”, нароили се навсякъде, където някой се бори за славата на „Руския свят”. По-важен е фактът, че цитираните данъчни модели в Русия, в Приднестровието и в Абхазия са подражания на възприетата данъчна политика в някои демократични държави – на първо място в Естония.

 

Възприетият подход към данъчната политика в тези „фасадни демокрации” и непризнати „квази държави” е резултат на отчаян опит да се привлекат инвестиции, които са се сринали на фона на политическите реалности в тези страни и територии. Когато някой търси привличане на инвестиции, към едни и същи мерки посягат и демократични държави и демокрации с авторитарни тенденции и откровено авторитарни страни и дори несъществуващи държави.

 

В Русия, а от там и в сателитни сепаратистки анклави, като Приднестровието и Абхазия просто заимстват мерки, които са им се видели работещи. Разбира се, тези мерки там са неефективни, защото има съвсем други фактори, които действуват смъртоносно на притока на инвестициите, а предизвикват и отлив на същите.

 

За Русия, това са непрекъснатите санкции, на които краят не се вижда. За псевдо държавите, като Приднестровието и Абхазия, комплексът от фактори е още по-убийствен. За тези територии са в сила дори изрични забрани за полети на каквито и да са международни авиокомпании и дори само това вече е огромна бариера пред инвестициите. Да не говорим за пълната липса на каквото и да е върховенство на закона. При последния факт, всякакви абхазки, приднестровски и нагорно-карабахски амбиции за привличане на инвестиции просто секват.

 

В демократичните държави, дори и когато са заразени от лоши практики, като тези на Орбан, намаляването на данъците е ефективна мярка. Дори и в определени периоди да няма кой знае какъв ръст на инвестициите, ниските данъци помагат за поддържането на някакво тяхно постоянно ниво. Със сигурност, вдигането на данъците може да доведе единствено до бягство на инвестиции, а не до възход на социалната държава.

 

Тук трябва да сме на ясно, че въпреки риториката на авторите на доклада и на всички участници в кампанията срещу плоския данък, борбата се води не толкова за преминаване към прогресивно данъчно облагане, а за УВЕЛИЧАВАНЕ на дънъците. Тук имаме работа не толкова с протагонистите на прогресивното данъчно облагане, а със застъпниците на високи данъчни ставки. И ако днес в доклада се тръшкат, че данъчната тежест е върху гърба на бедните и на средната класа, ако някой ден нещо зависи от същите тези автори, ще можем без всякакво удивление да видим, как точно те ще обложат същата тази средна класа с по-високи данъци.

 

Любителите на тази риторика, които днес искат да увеличат данъците на най-богатите, утре без колебание биха „обрулили” немилостиво на първо място точно средната класа. Те, разбира се не биха подминали и най-богатите с високите си данъчни ставки, но за техните амбиции по харченето на бюджетни средства, увеличението на данъците на богатите просто няма да стигне.

 

Основният източник на „бюджетна вълна” за такива намерения са добропорядъчните овчици от средната класа. И основният въпрос във всяка данъчна политика е как да се държим със средната класа – дали да я „стрижем” или да я „дерем”.

 

Нашите днешни поборници срещу плоския данък, всъщност са поборници срещу ниските данъци. А бидейки застъпници на все по-високите данъчни ставки, те много бързо ще преминат от „подстригване” към „дране” на средната класа. И тогава ще стане ясно, колко цинично е заглавието на „всеобхватния policy paper” на КОИ и на „Солидарна България”.

 

На всеки, който е „в час” с българската реалност му е ясно, че въпросът не е толкова, дали данъците ще бъдат „плоски” или „ръбести”, а дали ще са ниски или високи. За съжаление, българската реалност все още се отличава с няколко показателя, които правят невъзможно мащабното преразпределение на доходи по скандинавски образец, за което мечтаят авторите на „всеобхватния policy paper”.

 

Всъщност, повече от съмнително е дали те изобщо мечтаят точно за това. В добрия случай, те се самозаблуждават и папагалски мислят, че механичното прилагане на един модел от едно място на друго ще доведе до незабавен положителен резултат. Както видяхме и от примера с плоския данък, това изобщо не е така. В лошия случай, те просто баламосват „широките народни маси” и ни обещават България да стане Швеция от днес за утре.

 

Негативните показатели, които към днешна дата правят невъзможно за нашите географски ширини прилагането на скандинавски модели за данъчно преразпределение са ни добре известни: на първо място е старославната корупция; на второ място е неспособността на администрацията да управлява ефективно финансовите потоци на публичните средства. При наличието на тези два фактора, всички останали стават второстепенни и дори пренебрежими.

 

Несъмнено е огромно изкушение да водиш социална политика с приходи от преки данъци, без да събираш осигуровки на хората. Лошото е, че за това са необходими големи средства, които пък трябва да бъдат събрани с много високи данъци. Само че, в държави, където нивото на обществения морал е твърде ниско (можем да употребим и по-изразителни прилагателни), няма никаква гаранция, че публичните средства ще бъдат използувани ефективно, честно и прозрачно.

 

В цитираните скандинавски държави, особено в Швеция, всеки лев (евро, крона или каквато искате парична единица) събрана като данък, на практика се връща обратно на гражданството под формата на социална услуга. Можем ли да обещаем, че същото ще бъде сторено в България, ако прегърнем идеите на Касабов – Атанасов – Григорова? Ако сме поне за пет стотинки честни – не.

 

Достатъчно е да се сетим за драматични разлики между цените на ремонтните дейности на сродни обекти в различни райони на Столицата – едни управлявани от ГЕРБ, други от партиите на „Старата десница” и ни става ясно как се разпореждат у нас с публичните средства.

 

Всъщност, няма какво да изреждаме, какво знаем, защото можем да обобщим всичко с една много стара реплика на д-р Петър Дертлиев: „Корупцията е национален спорт”.

 

За съжаление, от изричането на тази реплика са минали сигурно поне 20 години, а ситуацията не се подобрява. Нещо повече, корупцията вече е общонационалн спорт, радост на всички социални групи и прослойки. Богатите си имат корупцията около обществени поръчки – бедните си имат измамите с инвалидните пенсии. Всеки си има „схема” и „далавера”...

 

При положение, че се говори, а вече се и доказва, че от даден инфраструктурен обект у нас може да се откраднат до 50 процента от средствата, чрез надписване, фалшиво ценообразуване, фактуриране на неизвършени дейности и на невложени материали и прочее, без значение кой е на власт, аз лично категорично отказвам да подкрепя идеята за увеличаване на данъците. Без значение дали ще са плоски или прогресивни, „равни като тепсия” или „ръбести”.

 

Нека увеличаваме брутния си вътрешен продукт и приходите от данъци неминуемо ще нарастнат. Нека харчим публичните средства по-разумно и благосъстоянието ще нарастне. Днес, авторите на „всеобхватния policy paper” дори забравят, че намаляването на данъците допринесе в определена степен за повишаването на събираемостта им. Защо?

 

Може би защото отново сме изправени пред необходимостта от някакво чудо, което да бъде обещано на поизморилото се от потока на лошите (а също така и на фалшивите) новини общество. У нас има хубава традиция, на известен период от време да се обещава чудо. Дали някой ще ни подсигури „сполука”, дали ще ни „оправи” за 800 дни, дали ще ни докара „ГЕНЕРАЛна промяна” – всякакви обещания за чудеса сме гледали. И понеже вече не останаха чудотворни икони в политическия ни живот (онзи ден и Слави Трифонов изтече в канализацията по най-зрелищен начин), вече е дошло времето за други чудеса. Идва часът да се обещае на почитаемата публика, че смяната на данъчната система ще ни донесе спасителното чудо.

 

До онзи ден ни обясняваха дълго и напоително, че смяната на избирателната система ще ни донесе чудо. Как ще си направим една чудна мажоритарна система и с нея ще си изберем едни левент юнаци и юнакини, които ще ни оправят за по-малко от 800 дни. Но, ето ти „стратегическа иновация” – друга магическа кантора изважда на тезгяха, пардон на театралната сцена ново чудо, което звучи къде – къде по-убедително.

 

Да сменим данъчната система другари! По-точно, да обявим, че сменяме системата на от „плоска” на „прогресивна” и докато хората се радват, че поне веднъж богатите са „прецакани”, ние да смъкнем кожусите на средната класа. Не само вълната, ами и кожата, чак до голите мускули.

 

За това, как ще ги харчим тези пари – дума не обелваме. Щом са повече, значи ще бъдат харчени по-добре. Ще приказваме от време на време общи приказки как смяната на данъчната система ще подобри образованието, здравеопазването, а защо не и отбраната (можем да сложим точки и всеки да попълни, каквото му хареса) и ще раздаваме на публиката блянове на килограм.

 

Това, което не се казва на публиката е, че за наше огромно съжаление, увеличението на бюджетните средства за някакви публични нужди не е никаква гаранция, че обществото ще получи нещо по-добро. Защо авторите на доклада не взеха да си нарисуват една графика с ръста на публичните средства за здравеопазването? Защото графиката щеше да им покаже как тези средства не спират да растат, а хората са ... все по-недоволни от здравеопазването ни. Безчувствените депутати, както се с каменни сърца и не трепват за нуждите на страдающите, така всяка година наливат ли наливат пари в системата на здравеопазването. И предлаганото насреща става все по-неприемливо за публиката. Защото вече и првокласниците знаят, какво горе-долу се разбира, кгато мама и татко говорят, че някаква система се „източва”.

 

Да допуснем, че Огнян, Ивайло и Ваня ще вземат власта (дано поне да е с мирни средстава, а с типичните за крайно левите им възгледи) и сътворят лелеяната си данъчна реформа. И каква ще е ползата от увеличените бюджети за здравеопазване, инфраструктура и тъй нататък, ако ще се харчи, както до сега? Никаква няма да е ползата, само обемът на потоците от отклонени средства ще нарастне, при това – чувствително ...

 

Никой не казва, че не трябва да се търсят средства за по-добро финансиране на редица публични дейности. Така омразните на авторите на „всеобхватния policy paper” „капиталисти и експлоататори”, иначе казано – социалните партньори на г-жа Ваня Григорова, българските работодатели, отдаван призовават за рязко повишаване на бюджета на образованието (средно и висше) у нас. Но те не са стигнали до прозренията за промяната на данъчната система и до откровенията за високите данъчни ставки. Те просто казват от къде да се вземат тези пари, в рамките на днешните бюджетни разпределения. И естествено, никой не ги слуша. Защото така е по-лесно...

 

А сирените, възпяващи високите данъци са се възкачили на най-острите скали и пеят ли пеят хавлебствените си песни, сред които ярко се откроява песента за човеконенавистната липса на необлагаем минимум при сегашното ни данъчно законодателство. Тук няма да повдигаме неприличния въпрос, кои са хората, работещи на минимална заплата, както и къде работят, че току виж пак лъснали праните гащи на любимата ни държава.

 

Няма да повдигаме и въпроса, че необлагаем минимум действително няма, но минималната заплата галопира като на конно състезание с всички произтичащи от това негативни последствия.

 

Няма да напомняме и споразумението между работодателите и синдикатите, станало факт след въвеждането на плоския данък, с което се призоваваха работодателите да повишат заплатите на тази прослойка от работещите, която беше действително ощетена от първоначалното въвеждане на плоския данък. Няма да си спомняме изобщо, че реакцията на икономиката беше повече от положителна и беше постигнато много по-голямо увеличение, отколкото беше заложено в общия призив на работодатели и синдикати.

 

Няма да си спомняме и за връзката между съществуването на необлагаем минимум и светлите перспективи пред сивата икономика.

 

Никакви такива неща няма да си спомняме, за да не нарушаваме хармонията на небесния хорал, който ни се изпълнява. Дружество „Къса памет” продължава да претендира да е най-мощната обществена организация у нас, макар и неформална. А авторите на „всеобхватни policy paper-и” смятат, че е дошъл техният ред да „оправят” България, уповавайки се на доказаната безкрайност на човешката групост, на която се е позовавал и Айнщайн.

 

На тези достойни хора ние трябва да отговорим, че идеята им е доста прозрачна. Те не предлагат нищо повече, освен изпълнителната власт и администрацията да имат възможността да боравят с по-пълноводни финасови потоци, без каквато и да е гаранция, че това финансово пълноводие ще се използува в обществен интерес, а не в интерес на проклетисваната от тях „олигархия”.

 

Те отказват да се допитват до историческата си памет и забравят всичко, което не им изнася.

 

Несъмнено, добре познават психиката на избирателния корпус, защото са приготвили оферта за ново чудо, което трябна да ни „оправи”. Ако не стане, по-точно – когато не стане това с „оправянето”, ще си подготвят най-добрите цитати от книгата на Варуфакис за конфликта му с дълбоката държава и ще ни обяснят, че „тъмните сили” са им попречили. Какви ти тук „тъмни сили” – направо „нечистата сила” е провалила всичко. Но това ще е по-нататък, след като поне известно време са се учили да бръснат на главите на напълно невинни хора.

Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина” – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада” незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като NEWS.bg .

 

От друга страна, тези които протестираха горе - долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото”, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай, би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.

 

За сега, изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилнота движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.

 

Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима”, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че, сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят ...

 

Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод, на самия екс вицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.

 

Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар”, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на екс вицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно, този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.

 

Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действува в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите” му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе” на балансираното политическо говорене.

 

Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер, за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.

 

Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история, политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това, трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ” на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо.

 

Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност” е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоче, че днес у нас, да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно за уважение.

 

Според масовите настроения, политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото и представява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени” (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди”), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.

 

Дори само масовата употреба на „термини” като: „толерасти”, „либерасти”, „Еврогейски съюз” и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора, толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и за свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас ...

 

Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.

 

Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна” политическа коректност е просто ... доброто възпитание.

 

Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва „да карат направо”. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене”, могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ”, говоренето „право куме в очи” (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор) ние няма от къде да знаем.

 

Съвсем друга, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов е въпросът, че той успя да направи и други гафове и „фалове”. На тях обаче някак си, никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.

 

Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно пристигна в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.

 

Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш” за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.

 

Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии - за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя”.

 

В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Специално при г-н Марешки, подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка, най-разумното, което може да прави е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите, „прояви на обич” от страна на ощетените самоназначили се монополисти.

 

Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.

 

Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии - най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни”. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.

 

И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговият политически избор, да се опита да търси политическа перспектива на „полето” на евроскептицизма. На много хора, това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.

 

Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля” е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти”.

 

Поне за сега, няма никакви сигнали, че между тях и „Воля” може да има сработване. Напротив, в кулоарите на Парламента се водят дискусии за някакъв Кокал с главна буква. Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти”. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля” е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша”, врели и кипели.

 

Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си” в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. При това, времената са такива, че въпросните „другарчета” вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.

 

Създателят и едноличен лидер на „Воля” тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз” за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.

 

От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш, какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.

 

В момента от една страна, „Воля” не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време, „Воля” и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на анти-европеизма няма практическа стойност.

 

От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш” някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето” в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля” като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация, г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил - по линия на действия, а не на приказки.

 

Но точно тогава за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля” се е самоидентифицирала като част от анти-системното и анти-европейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент”. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение”.

От известно време насам, Конфедерацията на труда „Подкрепа“ поставя на висок глас въпроса за нощния труд, вредата от него и неговото заплащане. Синдикалистите огласяват нови изследвания, които според тях показват, че вредата от нощния труд е по-голяма от предполаганата до сега. Едновременно с това, те поискаха допълнителното възнаграждение за нощен труда да бъде повишено от 0,25 лева / час на 2,55 лева / час или казано математически – хиляда процентово увеличение.

 

Тук ние няма да дискутираме здравните аспекти на полагането на нощен труд. Може да се каже, че има много висока степен на съвпадение на мнението на работодателите и на синдикалистите за нощния труд. И едните и другите не се прехласват по него. Нощният труд повишава многократно риска от трудови злополуки и производствени аварии и всичко това не е по сърце нито на работниците нито на работодателите.

 

Доста по-дискусионен е въпросът за размера на допълнителното възнаграждение за нощен труд. По принцип хората, които не са запознати с „кухнята“ на индустриалните отношения, могат да бъдат и шокирани, когато прочетат, че минималният размер на това възнаграждение, фиксиран с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата от януари 2007 година е в размер на 0,25 лв./час.

 

Тук ключовата фраза е „минимално допустим размер“. Действително, преди 11 години по някакъв начин, след някакви преговори се е стигнало до числото 25 стотинки за час. Човек би се запитал – как е възможно такава „мижава“ стойност да се задържи цели 11 години до днес? Отговорът е прост – тази стойност просто не се прилага навсякъде, където има колективно договаряне в България.

 

Вместо да се занимават със стойността, фиксирана по регулативен път, синдикалистите и работодателите просто са си свършили работата на отраслово (браншово) ниво, както и в редица отделни предприятия. В подписаните между тях колективни трудови договори – на отраслово ниво или на ниво отделно предприятие са договорени стойности, които в много пъти надхвърлят минималната стойност от „националния стандарт“ установен с държавната регулация.

 

Затова и никой не посреща с каквото и да е притеснение или принципно несъгласие искането на КТ „Подкрепа“ за изменение в чл. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, иначе казано – увеличаването на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд. Може обаче да се дискутира по реалностите в отделните икономически дейности и отрасли и по това как точно да се процедира.

 

От наша страна беше направен анализ на 38 (тридесет и осем) броя отраслови или браншови колективни трудови договора, като точните формулировки на текстовете, третиращи уреждането на допълнителното възнаграждение за нощен труд за представени дословно в даденото на края Приложение № 1.

 

От анализа се вижда, че уреждането на размера на допълнителните възнаграждения за нощен труд е масова, би могло да се каже дори „поголовна“ практика при колективното договаряне на отраслово или браншово ниво.

 

Договорените размери на допълнителното възнаграждение за нощен труд варират в широки граници, като в почти всички случаи значително надвишават предвидената в националната регулация минимална стойност от 25 стотинки на час. От тази гледна точка е некоректно да се говори, че в България нощният труд „струва 25 стотинки на час“. Навсякъде, където има колективно договаряне, било на отраслово / браншово равнище или на нивото на отделното предприятие са налице договорености, които в много пъти надхвърлят утвърдената на национално ниво минимална стойност от 0,25 лв./час.

 

Изключение правят само отрасъл „Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите“ и отрасъл „Горско стопанство“ (и стопанисване и контрол). В отрасъл „Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите“ от 2012 година насам устойчиво се договаря допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0,30 лева / час. В отрасъл „Горско стопанство“ са договаряни размери на допълнителното възнаграждение за нощен труд от 0,35 лева / час.

 

В тези два отрасъла, собствеността е подавляващо държавна (в горското стопанство) или общинска и държавна (във ВиК сектора). В последния случай, изключение прави концесионираното водоснабдяване на София, но там за „Софийска вода“ си има отделен колективен трудов договор със значително по-високи параметри от тези в браншовия КТД. Може да се посочи, че отново излиза, че държавата и общините са едва ли не лоши работодатели, поне ако съдим по договарянето на този показател.

 

Иначе, многообразието на договорените размери за допълнителното възнаграждение при полагане на нощен труд се вижда пределно ясно. Договорености за допълнителното възнаграждение за нощен труд на отраслово равнище няма само в отраслите „Металоиндустрия“ и „Туризъм“.

 

За отрасъл „Металоиндустрия“, можем с чиста съвест да приемем, че договарянето на допълнителното възнаграждение за нощен труд е оставено за колективните трудови договори на ниво предприятие и от това работниците нищо не са загубили. Доброто състояние на колективното договаряне на ниво отделно предприятие в отрасъла е добре известно и се потвърждава и от синдикалните лидери на браншово равнище. Колективни трудови договори от предприятия от отрасъла са печелили награди за най-добър колективен трудов договор, учредени от синдикатите.

 

Така например, в предприятието „М+С Хидравлик“ и в редица технологично свързани с него продприятия, допълнителното възнаграждение за нощен труд е 1,00 лева/час, иначе казано – колкото е за лекарите, според техния отраслов КТД.

 

За отрасъл „Туризъм“ има дори изричен запис в цитираните колективни трудови договори, че допълнителното възнаграждение за нощен труд се договаря на ниво отделно предприятие, но там наистина би могло да се изрази по-скептично отношение на ефективността на колективното договаряне като цяло.

 

За всички останали разгледани отрасли, допълнителното възнаграждение за нощен труд варира от 0,50 лева / час (браншови КТД в отрасъл „Птицевъдна промишленост“, сключен на 01.06.2013 г.) до 1,7375 лева / час (отраслов КТД в отрасъл „Строителство“, сключен на 17.02.2015 г.).

 

Някой по-наблюдателен читател би казал, че и двата приведени тук отраслови колективни трудови договора са с изтекъл срок. Това е точно така, но в България няма практика, след изтичане на колективен трудов договор, дадено предприятие да се връща към минималните национални стандарти, докато се сключи нов колективен трудов договор. Напротив, масовата практика (сто процентова на отраслово ниво) е да се спазват договорените до този момент параметри.

 

Всъщност, в някои отрасли, където в разпоредбите на колективния трудов договор са заложени функционални връзки между минималното заплащане на час в отрасъла и размера на допълнителното възнаграждение за нощен труд, към днешна дата размерът на допълнителното възнаграждение вече би достигнал стойност надвишаваща 1,90 лева / час. Такива са отраслите „Строителство“ и „Транспорт“, като разбира се, би трябвало да сме наясно, че това са два крайни случая в „общия пейзаж“, които биха могли да бъдат резултат от създаването на автоматична връзка между минималното почасово възнаграждение и допълнителното възнаграждение за нощен труд.

 

Последното показва нагледно НЕцелесъобразността от обвързването на стойността на допълнителното възнаграждение за нощен труд, както и на всякакви други подобни параметри с минимални почасови (да не говорим за месечни) възнаграждения. У нас все още не е постигнато окончателно споразумение за механизъм за договаряне на минималната работна заплата на национално ниво, респективно на ниво отделни икономически дейности. Все още, определянето на минималната заплата (месечна или часова) е в ръцете на Министерския съвет, където тя определят административно и по политически съображения.

 

Затова е повече от разумно, допълнителното възнаграждение за нощен труд да се договаря самостоятелно, още повече, че ясно се вижда, че до момента има създадена много добра практика, при която за всеки отрасъл това допълнително възнаграждение се определя индивидуално и видимо в съответствие с икономическите реалности в отрасъла.

 

Една чудесна илюстрация на отчитането на различните реалности в донякъде сходни отрасли е случаят с договарянето на допълнителното възнаграждение за нощен труд в отраслите: „Пътно строителство“; „Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите“ и „Строителство“. Интересното в случая е, че един от възможно най-влиятелните „decision makers“ и преговаряща страна в тези случаи е г-н Йоанис Партениотис, вицепрезидент на КТ „Подкрепа“ и лидер на съответната й браншова федерация, покриваща дейността на тези три отрасъла.

 

Лесно е да се види, че в пътното строителство въпросното допълнително възнаграждение е 1,535 лева/час; във ВиК отрасъла е 0,30 лева/час, а в строителството 1,7375 лева/час. Както се вижда, става дума за разлика от 1,4375 лева/час или 5,8 пъти. Дори разликата между строителството и пътното строителство е 0,2025 лева/час, което е близо до пълния минимален размер на ставката за въпросното допълнително възнаграждение, според стандартите на национално ниво.

 

Ясно е, че след като вицепрезидентът на КТ „Подкрепа“ е сложил подпис под тези три толкова различни стойности в трите отраслови колективни трудови договора, не става дума за някакви негови лични симпатии към едни отрасли и пренебрежително отношение към друго отрасли. Пък и дълги години, водомерните техници бяха нещо като „ядро“ на федерацията на г-н Партениотис.

 

Вижда се, че икономическата реалност в трите отрасъла е различна и тя е добросъвестно отразена от участниците в колективното договаряне – съответните работодателски и синдикални браншови структури. И от тук още един път стигаме до логичното заключение, че когато „ковем“ национални стандарти, добре е да видим първо спецификата на ниво икономически дейности и отрасли.

 

Горният анализ потвърждава още веднъж, дълбоката логика на договарянето на различни показатели (от минималната заплата, до допълнителното възнаграждение за нощен труд или пък допълнителното възнаграждение за прослужено време и стаж) на ниво икономическа дейност. Вижда се и ясната логика, преговорите на ниво икономически дейности и / или отрасли да предхождат преговорите по договаряне на национални стандарти. Ясно се очертава наличието на сериозни разлики между различните отраслови и браншови специфики, които обезателно трябва ад бъдат отчитани при договаряне на параметри с национално значение.

 

Всъщност, може да се констатира, че в областта на договарянето на допълнителното възнаграждение за нощен труд в България се е създала добра практика, която е довела до значително увеличаване на размера на това допълнително възнаграждение при съответно отчитане на отрасловата и браншова специфика.

 

Интересен факт е, че точно оставянето на размера на минималното допълнителното възнаграждение за нощен труд на национално равнище на една ниска стойност е довело до значително повишаване на ролята на колективното договаряне при определяне на този параметър, както и до постигане на високи договорени стойности там, където това е било възможно.

 

Във връзка с това, трябва да се подчертае принципното съгласие на работодателите (особено на АИКБ) за провеждане на добронамерени преговори на ниво национални ръководства на представителните организации на социалните партньори, на които да бъде разгледана възможността за увеличаването на минималния размер на допълнителното възнаграждение за нощен труд на национално ниво, при внимателно отчитане на представената в това писмо отраслова и браншова специфика. Последното е необходимо, поради факта, че определена част от икономиката не попада под обхвата на отрасловите и браншовите колективни трудови договори. В много предприятия няма и колективно договаряне на ниво предприятие.

 

Едновременно с това, трябва още един път да се подчертае, че към договарянето на национални стандарти трябва да се подхожда много отговорно, при съблюдаване на принципа „мисли първо за малкия“.

 

Важно е да се знае и за потвърдената от работодателите готовност за дискусия в посока на търсене на реални възможности за укрепване и разширяване на обхвата на колективното договаряне на отраслово и браншово ниво, както и за въвеждане на колективно договаряне на ниво икономически дейности.

 

И в крайна сметка, най-важното е да се обсъдят разумно и балансирано необходимостта и възможностите за ограничаване по целесъобразен начин на използуването на нощен труд.

 

Иначе, нашите партньори от КТ „Подкрепа“ се разхождат по срещи и форуми с едни фланелки, на които е написано: „Нощният труд е евтин ад“. Нямам нищо против креативността на синдикалните PR-и, но трябва да сме наясно. В някои производства, нощният труд може и да е ад, но той в никакъв случай не е евтин. Така поне излиза, ако съдим по данните, които бяха изнесени по-горе и подробности за които могат да се видят по-долу.

 

Приложение № 1

 

Справка за договореностите по отношение на заплащането на нощния труд от сключени отраслови и браншови колективни трудови договори в реалната икономика, сключени в периода 2011 – 2018 г.

 

1) Целулозно – хартиена промишленост (Браншови КТД от 28. 02. 2018 г.):

Член 18, ал. (1), т. 2., За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 30 на сто от минималната часова работна заплата за бранша.
Забележка: Член 11, ал. (1) от БКТД предвижда: „минимална часова работна заплата 3,04 лв./час при нормална продължителност на работното време“. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в бранш „Целулозно – хартиена промишленост“ е 0,912 лв./час.

 

2) Целулозно – хартиена промишленост (Браншови КТД от 23. 02. 2012 г.):

Член 17, ал. (1), т. 2., За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 30 на сто от минималната часова работна заплата за бранша.
Забележка: Член 12, ал. (1) от БКТД предвижда: „минимална часова работна заплата 1,67 лв./час при нормална продължителност на работното време“. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в бранш „Целулозно – хартиена промишленост“ е 0,501 лв./час.

 

3) Пивоварен бранш (Браншови КТД подписан на 30.01.2018 г.):

Член 29, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на не по-малко от 1,20 лв./час;

 

4) Пивоварен бранш (Браншови КТД подписан на 27.08.2015 г.):

Член 29, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на не по-малко от 1,20 лв./час;

 

5) Пивоварен бранш (Браншови КТД подписан на 20.05.2011 г.):

Член 29, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на не по-малко от 1,15 лв./час;

 

6) Енергетика (Браншови КТД подписан на 29.11.2018 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,50 лв. (петдесет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,80 лв. (осемдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

7) Енергетика (Браншови КТД подписан на 12.04.2016 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,50 лв. (петдесет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,80 лв. (осемдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

8) Енергетика (Браншови КТД подписан на 19.11.2013 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,45 лв. (четиридесет и пет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,60 лв. (шестдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

9) Енергетика (Браншови КТД подписан на 21.12.2011 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,45 лв. (четиридесет и пет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,60 лв. (шестдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

10) Проучване, добив и преработка на минерални суровини (Отраслов (Браншови) КТД подписан на 09.03.2017):

Член 29, ал. (1), Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд се определя с КТД в дружествата, но не по-малко от 45 процента от минималната часова заплата за страната.

Забележка: Според Постановление № 316 от 20 декември 2017 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, минималната часова работна заплата за страната е 3,07 лева „при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица“. При това положение, допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд в отрасъла е 1,3815 лв./час.

 

11) Проучване, добив и преработка на минерални суровини (Отраслов (Браншови) КТД подписан на 29.01.2015):

Член 29, ал. (1), Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд се определя с КТД в дружествата, но не по-малко от 45 процента от минималната часова заплата за страната.

Забележка: Според Постановление № 419 от 17 декември 2014 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, минималната часова работна заплата за страната е 2,20 лева „при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица“. При това положение, допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд в отрасъла е 0,99 лв./час.

 

12) Проучване, добив и преработка на минерални суровини (Отраслов (Браншови) КТД подписан на 31.01.2013):

Член 29, ал. (1), Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд се определя с КТД в дружествата, но не по-малко от 45 процента от минималната часова заплата за страната.

Забележка: Според Постановление № 250 от 11 октомври 2012 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, минималната часова работна заплата за страната е 1,85 лева „при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица“. При това положение, допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд в отрасъла е 0,8325 лв./час.

 

13) Здравеопазване (Отраслов КТД подписан на 10.10.2016):

Член 51, ал. (1), За времето, отработено като нощен труд в интервала между 22.00 часа до 6.00 часа се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер 1,00 лев за всеки отработен нощен час или част от него.

 

14) Здравеопазване (Отраслов КТД подписан на 21.07.2014):

Член 81 ал. (2), За всеки отработен нощен час между 22:00 ч. и 06:00 ч. на работниците и служителите се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер на не по-малко от 1,00 лв.

 

15) Eлектротехника и електроника (Отраслов КТД подписан на 05. 08. 2016 г.):

Чл. 31, ал. (2), Нощният труд се заплаща, като за всеки отработен нощен час, или част от него се заплаща трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,75 лв./час.

 

16) Eлектротехника и електроника (Отраслов КТД подписан на 24. 07. 2014 г.):

Чл. 31, ал. (2), Нощният труд се заплаща, като за всеки отработен нощен час, или част от него се заплаща трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,75 лв./час.

 

17) Пътно строителство (Браншови КТД подписан на 18.07.2016 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен час или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за бранша.

Забележка: Член 12 от БКТД гласи: „Работодателят и синдикатите, страни по този КТД се споразумяха, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за бранша се определя на база минималната работна заплата за страната“. Следователно, минималната часова ставка е 3,07х0,5=1,535 лв./час.

 

18) Пътно строителство (Браншови КТД подписан на 14.07.2014 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен час или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за бранша.

Забележка: Член 12 от БКТД гласи: „Работодателят и синдикатите, страни по този КТД се споразумяха, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за бранша се определя на база минималната работна заплата за страната“. Следователно, минималната часова ставка е 2,03х0,5=1,015 лв./час.

 

19) Пътно строителство (Браншови КТД подписан на 06.08.2012 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен час или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за бранша.

Забележка: Член 12 от БКТД гласи: „Работодателят и синдикатите, страни по този КТД се споразумяха, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за бранша се определя на база минималната работна заплата за страната“. Следователно, минималната часова ставка е 1,73х0,5=0,865 лв./час.

 

20) Металургия – производство на основни метали (Браншови КТД подписан на 02 май 2017 г., но влиза в сила от 03.11.2016 г.):

Член 27. За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 ч. и 06.00 ч., се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,90 лева / час.

 

21) Металургия – производство на основни метали (Браншови КТД подписан на 04.11.2014 г.):

Член 27. За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 ч. и 06.00 ч., се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,80 лева / час.

 

22) Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите (Браншови КТД подписан на 27. 04. 2016 г.):

Член 18. За всеки отработен нощен час или част от него работодателите заплащат допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 0,30 лв./ час.

 

23) Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите (Браншови КТД подписан на 19. 02. 2014 г.):

Член 18. За всеки отработен нощен час или част от него работодателите заплащат допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 0,30 лв./ час.

 

24) Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите (Браншови КТД подписан на 10. 01. 2012 г.):

Член 19. За всеки отработен нощен час или част от него работодателите заплащат допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 0,30 лв./ час.

 

25) Металоиндустрия (Отраслов КТД подписан на 27.01.2012 г., с анекси от 2013, 2015, 2016 и 2017 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

26) Горско стопанство – контрол (Браншови КТД подписан на 02.12.2016 г., валиден за 2017 – 2018 г.):

Член 30, ал. (1), т. 1, За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 часа и 06.00 часа се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,35 лева.

 

27) Горско стопанство – стопанисване (22.12.2014 г., валиден за 2015 – 2016 г.):

Член 13, ал. (1), т. 1, За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 часа и 06.00 часа се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,35 лева.

 

28) Туризъм (Браншови КТД подписан на 26.05.2016 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

29) Туризъм (Браншови КТД подписан на 01.04.2014 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

30) Туризъм (Браншови КТД подписан на 19.04.2012 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

31) Търговия (КТД за икономическа дейност „Търговия“, подписан на 15.12.2015 г.):

Член 15, ал. (2) За всеки отработен нощен час или част от него – се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд не по-малко от 30 на сто от минималната часова работна заплата за страната.

Забележка: Към датата на подписването на този КТД за икономическата дейност „Търговия“, минималната часова работна заплата е била 2,21 лева / час, но от 01.01.2016 г., тя става 2,50 лева на час. Това означава, че към датата на сключването на КТД допълнителното заплащане за нощен труд е било 0,75 лева / час. В момента, срокът на действие на КТД е изтекъл, но ако той се прилагаше, допълнителното възнаграждение би било 0,921 лева / час.

 

32) Търговия (КТД за икономическа дейност „Търговия“, подписан на 05.04.2012 г.):

Член 14, ал. (2) За всеки отработен нощен час или част от него – се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд не по-малко от 30 на сто от минималната часова работна заплата за страната.

Забележка: Към датата на подписването на този КТД за икономическата дейност „Търговия“, минималната часова работна заплата е била 1,61 лева / час, но от 01.05.2012 г., тя става 1,73 лева на час. Това означава, че към датата на сключването на КТД допълнителното заплащане за нощен труд е било 0,519 лева / час. В момента, срокът на действие на КТД е изтекъл, но ако той се прилагаше, допълнителното възнаграждение би било 0,921 лева / час.

 

33) Строителство (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 17.02.2015 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен част или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за отрасъла.

Забележка: Според член 12 от същия Отраслов колективен трудов договор, „минималното месечно основно трудово възнаграждение за отрасъла се определя на база минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент – К=1,25“. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД е била 1,25 х 2,20 = 2,75 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ е била 1,25 х 2,78 = 3,475 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ е било договорено в размер на 1,375 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,7375 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД би била 1,25 х 3,07 = 3,8375 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ би било 1,91875 лева / час.

 

34) Строителство (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 19.12.2012 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен част или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за отрасъла.

Забележка: Според член 12 от същия Отраслов колективен трудов договор, „минималното месечно основно трудово възнаграждение за отрасъла се определя на база минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент – К=1,25“. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД е била 1,25 х 1,85 = 2,125 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ е била 1,25 х 2,20 = 2,75 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ е било договорено в размер на 1,0625 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,375 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2015 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД би била 1,25 х 3,07 = 3,8375 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ би било 1,91875 лева / час.

 

35) Транспорт (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 29.07.2015 г.):

Член 20. Страните се споразумяха за всеки отработен нощен час или част от него да се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на:
Ал. (1) Не по-малко от 40 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за лицата, пряко участващи в превозния процес, дейността на които през нощните часове е свързана с по-висок риск и отговорност.
Ал. (2) Не по-малко от 25 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за останалия персонал.

Забележка: Според член 9, ал. (1) от този Отраслов КТД, минималната работна заплата за отрасъла е минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент не по-малко от 1,3. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната часова работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД е била 1,3 х 2,21 = 2,873 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, през 2017 г., минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ е била 1,3 х 2,78 = 3,614 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за отговорни длъжности е било договорено в размер на 1,1492 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,4456 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД би била 1,3 х 3,07 = 3,991 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд за отговорни длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 1,5964 лева / час. От своя страна, допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за длъжности, които не са с максимална отговорност, е било договорено в размер на 0,71825 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 0,9035 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то допълнителното възнаграждение за нощен труд за длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 0,99775 лева / час.

 

36) Транспорт (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 18.07.2012 г.):

Член 19. Страните се споразумяха за всеки отработен нощен час или част от него да се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на:
Ал. (1) Не по-малко от 40 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за лицата, пряко участващи в превозния процес, дейността на които през нощните часове е свързана с по-висок риск и отговорност.
Ал. (2) Не по-малко от 25 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за останалия персонал.

Забележка: Според член 9, ал. (1) от този Отраслов КТД, минималната работна заплата за отрасъла е минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент не по-малко от 1,3. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната часова работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД е била 1,3 х 1,73 = 2,249 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, през 2014 г., минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ е била 1,3 х 2,03 = 2,639 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за отговорни длъжности е било договорено в размер на 0,8996 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,0556 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2014 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД би била 1,3 х 3,07 = 3,991 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд за отговорни длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 1,5964 лева / час. От своя страна, допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за длъжности, които не са с максимална отговорност, е било договорено в размер на 0,56225 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 0,65975 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то допълнителното възнаграждение за нощен труд за длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 0,99775 лева / час.

 

37) Птицевъдна промишленост (Браншови колективен трудов договор в сила от 01.06.2013 г.):

Член 26, т. 2 За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,50 лв.

 

38) Захар и захарни продукти (Браншови колективен трудов договор, подписан на 12.06.2013 г.):

Член 25, ал. (1), т. 1 За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,60 лв.

През изминалите дни, проектът на Закон за хората с увреждания породи много емоции, предимно негативни. На фона на дебатите, кой кого е обидил, може ли да се говори така и прочее, дискусията за качествата на законопроекта просто се стопи във въздуха, като усмивката на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата”. А за съжаление, въпреки ентусизмът на редица участници в процеса на подготовка на законопроекта, качествата му никак не са за препоръчване.

 

Интересно е, че и критиците на законопроекта (най-вече вицепремиерът г-н Симеонов и министърът на финансите – г-н Горанов), също акцентират на неща, с които пороците на законопроекта далече не се изчерпват.

 

Работодателските организации бяха сред най-активните участници в цялата дискусия около проекта на Закон за хората с увреждания, но до публиката стигна единствено твърдението, че работодателите са против въвеждането на задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания в предпирятията. Това твърдение е само частично вярно, при това „твърде частично”. Нещо повече, критиките на работодателските организации, в частност на АИКБ, бяха глобални по отношение на цялостната философия и съдържание на законопроекта и изобщо не бяха съсредоточени само върху въпроса за задължителните квоти.

 

Да, действително в един момент въпросът за „квотите” беше доста проблематичен и това беше в периода, когато се правеше опит да се наложи предложението, в предприятията с численост от 16 до 50 души да има задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания.

 

Този героичен законодателен напън беше разбира се пълно безобразие, но слава Богу за тази част от малките предприятия, въпросът беше решен сравнително бързо. Не бих казал – лесно, но все пак бързо.

 

Това, което никой не иска да види в становищата на работодателите и особено в това на АИКБ е, че основната критика срещу законопроекта е, че той изобщо не предполага системна промяна. Това е най-големият му недостатък, а не прословутите квоти, дискусията около които беше преекспонирана, може би защото беше най-разбираема поне за част от публиката, в това число и от журналистите.

 

Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки”. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛКовете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания.

 

Някои по-паметливи читатели биха могли да си спомнят, че сегашната драма със Закона за хората с уврежданията беше предхождана от един кратък епизод, когато правителството се опита да внесе в Народното събрание законодателни текстове, които да реформират така наречената медицинска експертиза. Срещу това действие се вдигна невъобразима врява и тогава точно хора с тежки увреждания коментираха, че срещу предложенията за реформа на медицинската експертиза протестират не „хората с увреждания”, а „хората с ТЕЛК решения”. Само че, хората въоръжени с „ЕР на ТЕЛК” се оказаха значително повече от хората с увреждания и реформата на медицинската експертиза беше снета от дневен ред в рамките на 24 часа.

 

И ето че днес, проектът на Закон за хората с увреждания не е просто е прегърнал, а се е вкопчил в „институцията ТЕЛК”. „ТЕЛКът” е алфата и омегата на закона, с което за неопределено време се дава неограничен мандат за продължаване на лошите практики и корупцията, познати ни най-вече от отпускането на така наречените „инвалидни пенсии”. Това е гнилото ядро на закона и това е основната причина за възраженията на работодателите, а не злополучните квоти.

 

Ако трябва да сме до край обективни, ще трябва да отбележим, че точно бясното издаване и продаване на експертни решения от страна на ТЕЛКовете, в много голяма степен обезсмисля квотите за хора с увреждания. Квотата в едно предприятие с примерно сто работещи е двама души. Вероятността между 100 души да има двама, които по някакви причини са придобили заветното експертно решение (ЕР на ТЕЛК) е повече от голяма. Дали тези двама души имат наистина трайни увреждания е въпрос с повишена трудност, но те може да са си дали труд да се „инвалидизират”, дори и само за да ползват популярната привилегия за „инвалидно паркомясто”. Просто, шансът „квотата” да е изпълнена априори, без да има необходимост работодателят да си търси за работници хора с увреждания е наистина много голям.

 

Последното не е тайна за никого. Всички знаят, че у нас има ненормално висок дял на хората с „инвалидни пенсии” и това е резултат от безобразната корупция в ТЕЛКовете. Всеки знае тази фактология, но ако някой го каже на глас го обвиняват във всички смъртни грехове. (Това не е случаят с репликата на вицепремиера Симеонов, но и за това може да Ви обвинят в човекоядство). Затова и всички би трябвало да разберат, че драмата с „квотите” не е нищо друго освен прах в очите на хората с увреждания. Даже не на хората с увреждания – те чудесно знаят за какво става дума. Прахът е в очите на тази част от публиката и от журналистите, които нямат преки лични патила или впечатления от въпросната материя, иначе казано – нямат около себе си човек с увреждания.

 

Вдигнатата шумотевица около „квотите” не носи абсолютно нищо на хората с увреждания, защото проблемът изобщо не е в желанието или нежеланието на работодателите да назначават на работа хора с увреждания. Цялата страна знае, че в различните индустрии има огромен дефицит на човешки ресурси. Работодателите с удоволствие биха назначили на работа всеки, който би могъл да се справя със задачите си. Ситуацията на пазара на труда е такава, че работодателите са готови да докарат хора от другия край на света и последното, което би им дошло на ум е да дискриминират кандидатите за работа, най-малко пък хората с увреждания.

 

И отново стигаме до това, до което се стига всеки път, когато започне да се говори сериозно по тези въпроси. Проблемът не е човек с увреждания да бъде назначен в дадено предприятие. Проблемът е в това, човекът с увреждания да може да стигне до това предриятие. И точно тук е заровено кучето – проблемът с мобилността на хората с увреждания, с достъпната архитектурна среда, с възможността те да стигнат до работните си места, изобщо не е предмет на Закона за хората с увреждания. Той е предмет на Закона за устройство на територията (ЗУТ), където има един куп записи в правилна посока – от чудесни, по-чудесни. А виж, достъпната архитектурна среда я няма.

 

Затова и работодателите реагират срещу политиката на „квотите”, защото тя не води до нищо друго, освен до създаване на общо впечатление, че властта се е загрижила за хората с увреждания. На хората с увреждания им трябват обаче съвсем други неща. Трябват им политики, насочени към рязко повишаване на мобилността им. Трябват им политики, насочени към подобряване на професионалната им квалификация в посока, съобразена със състоянието и възможностите им. Трябват им добронамерени и адекватни политики, водещи до действия, които да ги изваждат от социална изолация, а не имитации и неработещи законодателни текстове.

 

Когато говорим за неработещи текстове, съвсем НЕ е задължително въпросните текстове да НЕ са смислени и рационални. Пред очите ни постоянно стои Законът за устройство на територията (ЗУТ) с неговите напълно разумни и адекватни текстове, които продължават да не се спазват поголовно. Има много хора, които искат да помогнат на хората с увреждания с активната си гражданска позиция. Тези хора би трябвало на първо място гръмко да запитат, защо не се спазва ЗУТ, а чак след това да се впуснат в дебрите на Закона за хората с увреждания.

 

С една дума – в ТЕЛКовете има безобразна корупция, тяхната работа води до разхищаване на значителни по обем публични ресурси и до създаване на цяла обществена прослойка от „хора с ТЕЛК решения”, които не са точно „хора с увреждания”, но никой не иска да си пъха пръстите там, където скърца. Не случайно наричат историята около ТЕЛКовете – „корупцията на бедните”. Така де, корупцията е станала национален спорт и трябва да има поле за изява за всички. За богатите – обществени поръчки, за бедните – ТЕЛКове и инвалидни пенсии. Пък ако някой реши да си пъхне пръстите „там, където скърца”, веднага ще види, с какви масови протести ще се сблъска.

 

При положение, че ТЕЛКовете са „крайъгълен камък” на набедения за „нов” проект на Закон за уврежданията, всички други критични бележки стават от второстепенен характер, макар, че по чудесен начин потвърждават тезата, че новото в законопроекта го няма никакво. То се свежда до това, че законопроектът предполага, че така наречените „интеграционни добавки“ ще се раздават все така на калпак, но в по-големи размери.

 

Тук не мога да не приведа критиките на хора, далече по-сведущи от мен, що се отнася до проблемите на хората с увреждания и на пътищата за търсене на решения на тези проблеми. Заключенията на тези хора, които са залегнали примерно в последното от няколко писмени становища на АИКБ по проекта на Закон за хората с увреждания са кристално ясни:

 

„Начинът, по който се чете и интерпретира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е изключително порочен и говори за крайна управленска некомпетентност. Всички безсмислени записи в законопроекта се „аргументират“ с Конвенцията, която задължава държавите-членки да водят политики по уврежданията, които ще направят средата по-достъпна и дружелюбна за хората с увреждания, а те – хората с увреждания – ще получат достъп до ресурси, които са необходими за компенсиране на дефицита, предизвикан от увреждането.

 

Последното означава: (а) индивидуална оценка на потребностите, последвана от целеви ресурс за всеки индивид; (б) компетентна институция с правомощия да прави индивидуални оценки и да предоставя целеви ресурс на всеки индивид; (в) отворени системи за здравеопазване, образование, заетост, култура, спорт, правораздаване и прочее с гарантиран достъп до тях и на хората с увреждания; (г) определяне на „една или повече оперативни единици (focal points)“ за прилагане на Конвенцията, както и „създаване или определяне на КООРДИНАЦИОНЕН МЕХАНИЗЪМ в рамките на правителството, за стимулиране на действия в различните сектори и на различните нива“.

 

В Конвенцията никъде не се говори за „национално представителни организации на и за хора с увреждания“, а „хора с увреждания и представителни за тях организации“, които трябва да участват в процеса на наблюдение на политиките”.

 

Така че, можем да заключим, че всички недъзи на досегашния закон са съхранени в тяхната цялост. За съжаление, предложеният проектозакон за хората с увреждания не предлага системно нови решения за социално включване на хората с уреждания в съответствие с Конвенцията на ООН, а е неумел опит за балансиране между различни интереси на статуквото.

В предишната част разказахме подробно за перипетиите около национализацията на нефтената промишленост в Баку и за възникналите разногласия по отношение на търсенето на тактически съюзи в Закавказието между „Центъра” и лично Ленин от една страна и Шаумян в качеството му на ръководител на Бакинския съвет и на своеобразен болшевишки „Кавказки наместник”.

 

Беше ясно установено, че докато Шаумян неистово се стреми към започване на интервенция срещу Елисаветпол (по това време – преходна столица на новооснованата Азербайджанска демократична република) и срещу Тифлис (вече столица на Грузия и досокорошна столица на Закавказката федеративна демократична република и седалище на Закавказкия Сейм), главната грижа на Ленин е да задържи, колкото се може по-дълго контролът над Апшеронския полуостров и над Баку, за да може да гарантира доставките на нефт за Съветска Русия и за Германия, пред която трябва постоянно да се „отчита”, по понятни причини.

 

Съветите на Ленин и собствената „голяма политика” на Шаумян в Закавказието

Едва ли Шаумян не е разбирал тактиката на Ленин да се печели време и да се експедира, колкото се може повече нефт. Но по всичко личи, че той се е чувствувал напълно равностоен на Ленин и на целия Совнарком, пък и наистина е имал широки пълномощия да действува в целия Кавказки край по свое собствено усмотрение. Пълномощията си Шаумян използува в максимална степен, като се противопоставя, (макар и тихомълком, но крайно ефективно) на предложенията на Ленин за търсене на блокове и тактически съюзи.

 

В същата степен Шаумян е глух и за всички съвети да даде някаква автономия на мюсюлманите, най-вече на азербайджанците. Ленин е загрижен до крайност за доставките на нефт, Шаумян е обсебен от плановете си за военна офанзива срещу Елисаветпол и Тифлис.

 

Подкрепян от близкото си обкръжение и от все още валидния съюз с бакинските дашнаци, Шаумян провежда собствена политика в Закавказието, която може да се обобщи с едно изречение – война до пълното подчиняване на Кавказкия край на болшевишката власт.

 

Както вече стана дума, на 24 май 1918 г., Шаумян уведомява в детайлни подробности Ленин и Совнаркома за войнствените си намерения, нещо повече той разиграва различни сценарии за бойните действия в посланието си до Москва.

 

На 27 май 1918 г. в телеграма до Ленин, Шаумян съобщава:

 

„ ... Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата – трудността на задачата, втората – молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни”. [2, док. 13]

 

Съобщението започва с дежурното плашене на „Центъра”, че турците ще тръгнат към Баку. Човек остава с впечатлението, че Шаумян е разглеждал територията на Бакинска губерния, намираща се под контрола на Бакинския съвет като едва ли не отделна държава, която не е страна по Брест-Литовския мирен договор. Всъщност, точно фактът, че контролираните от Бакинския съвет територии са се числили към територията на Съветска Русия са били поне от гледна точка на международното право гаранция, че Отоманската империя няма да ги нападне.

 

Както си спомняме, отоманската дипломация вкарва Закавказкия Сейм в капана на въпроса: „Вие признавате ли Брест-Литовския мир и явявате ли се част от Съветска Русия?”. Когато от Тифлис с възмущение отговарят, че не признават мира от Брест-Литовск, с който на Турция се връщат сериозни територии, отоманските дипломати още по-любезно запитват, представлява ли Закавказкия Сейм някоя независима държава? Защото ако той представлява независимото Закавказие, с него могат да се водят преговори. В противен случай, Сеймът е просто ... никой.

 

Този натиск довежда до ускоряване на обявяването на независимостта на Закавказието и до прогласяването на Закавказката демократична федеративна република. Само че, с акта на независимостта си, Закавказието престава да е каквато и да е страна по Брест-Литовския договор и Отоманската империя вече няма никакви ангажименти срещу новия субект, намиращ се срещу нея. Следват доста груб натиск, искания за още по-големи териториални отстъпки и военно настъпление.

 

Крайният резултат е решението на Грузия да се спасява самостоятелно и така се стига до обявяването на грузинската независимост и до повикването на германските войски на помощ за закрила срещу Отоманската империя. Така федеративното Закавказие колабира, създават се трите независими закавказки държави – Грузия, Азербайджан и Армения (изброяваме ги по реда на обявяването на независимостта им), а в Грузия се установява своеобразен германски протекторат.

 

За разлика от Закавказкия Сейм, Бакинският Съвет се е намирал поне от формална гледна точка в много по ясна и до някъде - по-благоприятна ситуация. Апшеронският полуостров и Баку са били част от територията на Съветска Русия и за тях Брест-Литовският договор е бил изцяло в сила. Според същия договор, нито Отоманската империя, още по-малко Германия са имали някакви претенции към контрол над територията на Бакинска губерния, така че евентуална турска или германска интервенция към Баку не би имала никакво международно правно основание.

 

Някой би запитал, каква е стойността на един международен договор по време на най-ожесточената фаза на световна война? Отговорът е, че стойността е била много голяма, защото за Германия мирът на изток е бил от изключително значение. Той е дал възможност за прехвърляне на войските от руския фронт на запад. Ако не е било включването на Съединените щати на страната на Антантата по същото време, мирът между Съветска Русия и Германия би могъл да създаде огромно преимущество за Германия на Западния фронт.

 

Пък и Ленин е бил „свой човек” – пътувал е до Русия в пломбиран вагон на разноските на германския генерален щаб и не си е струвало да бъде бламиран. Той, така или иначе е помагал с всичко възможно на Централните сили, в това число и с доставките на нефт от Баку. За какво да се воюва с твой фактически съюзник?

 

Реакцията на Совнаркома на независимостта на Закавказките републики – дела и документи

Тук е мястото да се отвори една скоба и да се напишат някои неща около реакцията на Совнаркома по отношение на независимостта на Закавказките републики. Един от по-добре документираните въпроси е този за отношението на Русия към независимостта на Грузия, точно която е осъществена с решаващата помощ на Германия.

 

Както пише Автандил Ментешашвили [6], „ … Подписаното от Германия съглашение с правителството на Грузия е означавало фактическо признаване (de facto) на грузинското правителство от германското. В секретно писмо, адресирано от генерал фон Лосов до грузинското правителство от 28 май 1918 година в Поти, той поема задължението да постигне това, че „германското правителство да обяви своята готовност да окаже поддръжка на Грузия в преговорите с руското правителство относно излизането на Грузия от състава на Руската империя и след излизането й да признае Грузия като свободна и независима държава“. [1]

 

Интересна е и реакцията на Съветска Русия и страните от Антантата на сближаването на Германия и Грузия.

 

В. И. Ленин, оценявайки ситуацията, която се е създала през лятото на 1918 година в Грузия е посочвал, че „… независимостта на Грузия се е превърнала в най-чиста измама, н същност има окупация и пълно завземане на Грузия от германските империалисти, съюз на немските щикове с меншевишкото правителство срещу болшевишките работници и селяни“. [5, стр. 6 – 7]

 

Впрочем, страните от Антантата, водещи война с Германия, също както Ленин смятали, че независимостта на Грузия е била нереална. Така в писмо на изпълняващи длъжността държавен секретар на САЩ Франк Л. Полк до посланника на САЩ във Великобритания Пейдж от 31 юли 1918 година четем: „Съдейки по речта на д-р Кюлман от 24 юни, публикувана в „Журнал де Женев“, правителството на Германия е признало „независимостта“ на Грузия. Изявлението на доктор Кюлман, тонът на турската преса и други факти сочат, че на Централните сили им се е удало изцяло да вземат под своя власт Грузия“. [10] “ [6, стр. 27]

 

Според Ментешашвили, Ленин „ ... оценява ситуацията от класови позиции, американският държавен департамент от позицията на воюваща страна, а в това време грузинският народ е бил изправен пред национална катастрофа, нямайки друга алтернатива за предотвратяване на завземането на страната от вечния й враг – османска Турция.

 

Грузинската делегация, пребивавала в Берлин през юни – ноември 1918 година се е домогвала до юридическо признаване на независимостта на Грузия от страна на Германия, правителството на която е смятало, че за окончателното урегулиране на този въпрос трябва да се застрахова чрез предварителното съгласие на Съветското правителство“. [6, стр. 27]

 

За позицията на съветското правителство по този въпрос има първокласни документи. В писмо на Й. В. Сталин до С. Г. Шаумян от 08 юли 1918 година, за политиката на съветската власт в Закавказието е казано: „1. Нашата обща политика по въпроса за Закавказието се състои в това, да заставим немците официално да признаят грузинския, арменския и азербайджанския въпрос за вътрешни въпроси на Русия, в разрешаването на които немците не трябва да участвуват. Именно затова ние не признаваме независимостта на Грузия, призната от Германия. 2. Възможно е, да ни се наложи да отстъпим на немците по въпроса за Грузия, но такава отстъпка в края на краищата ние ще дадем само при условие, че немците признаят, че Германия няма да се меси в работите на Армения и Азербайджан. 3. Съгласявайки се да ни оставят Баку, немците молят да ни се отдели известно количество нефт за еквивалент (Сталин има пред вид еквивалент на обема на доставките, който немците биха могли да осъществяват ако контролираха Баку, бел. авт.) Ние тази „молба”, разбира се, можем да удовлетворим”. [4, с. 289-290]

 

В телеграма до Чичерин от 5 юли 1918 година, Сталин пише, в отговор на молбата му да напише възвание до грузинския народ: „Възвание до грузинския народ не мога да напиша, нямам желание да се обръщам с възвание към загинали”. По-нататък в телеграмата се говори за необходимостта да се настоява пред немците „за неприкосновеността на Кубан като част от Русия, като в краен случай може да се признае независимостта на Грузия, само и само Германия да признае въпроса за Кубан, Армения и Азербайджан, като вътрешен въпрос на Русия – за това трябва да се настоява решително и безкомпромисно”. [4]

 

В много детайлното си изследване на взаимоотношенията на Грузия с Германия, страните от Антантата и Съветска Русия, Ментешашвили констатира, че „ … през лятото, германското правителство „се сдобило” със съгласието на Съветска Русия за признаване на Грузия за независима държава. На 27 август 1918 година, между РСФСР и Германия е подписан допълнителен договор, чийто 13-ти член гласи: „Русия заявява своето съгласие за това, че Германия признава Грузия за самостоятелен държавен организъм”. [7] Това е било косвено признаване на грузинската независимост от Съветска Русия. ”. [6]

 

На 03 октомври 1918 година, проектът на политическото съглашение на Германия с Грузия бил готов. Основната му точка, по думите на члена на грузинската делегация З. Авалишвили е било признаването на независимостта на Грузия. Но подписването на съглашението се забавило, отначало във връзка с правителствената криза в Германия, а след това поради влошаването на положението на фронта и надигащата се революция. Политическото съглашение така и ние било подписано.

 

Правителството на РСФСР рязко изменило своята позиция по отношение на признаването на Грузия, веднага след поражението на Германия и ноемврийската революция.

 

Според спомените на представителя на Грузия в РСФСР – Г. Хундадзе, който бил начело на грузинската мисия в Москва от 11 юни 1918 до месец март 1920 година, Г. Чичерин в едно от своите изказвания, след революцията в Германия заявил: „Ние не възразявахме срещу [действията на] Германия, но сами не се обвързвахме да признаем независимостта на Грузинската държава” [7]

 

По време на лична среща с Г. Хундадзе, заместникът на Чичерин по въпросите на Изтока – Л. Карахан обяснил, че Совнаркомът не признава нито независимостта на Грузия, нито Грузинското дипломатическо представителство, нито грузинското правителство, което се разглеждало от Съветската власт като метежническа група против законната власт в Русия”. [6]

 

Хундадзе влязъл в преговори с видни дейци на Съветската власт през декември 1918 година за изясняване на въпроса за възможностите за признаване на грузинската независимост.

 

„Зиновиев – пише Г. Хундадзе, ме изслуша внимателно, удивявайки на някои факти от нашия живот, за които той е имал съвършено превратна представа. Зиновиев обеща да постави нашия въпрос в Совнаркома и да отчете по време на обсъждането на този въпрос всичко казано от мен ...

 

Каменев любезно се съгласи да поговори от мое име с Ленин. След няколко дни ми съобщи, че при настоящите условия, Ленин не иска и да чуе за независимост на Грузия. Риков определено ми заяви, че той е за въоръжен разгром на контрареволюционното Грузинско правителство и ще вземе всички мерки, щото въпросът за независимостта на Грузия никога да не се обсъжда в Совнаркома [3, с. 443]”. [6]

 

Неуспехът на Ленин със „сдържането” на агресията на Бакинския Съвет

Изнесеното по-горе ни дава възможност да направим следния анализ или поне – логически спекулации. Описаната по-горе формула на Ленин за търсене на „блок с Жордания“, тоест с грузинските меншевики, които са били политическа сила без конкуренция в страната си по това време е могла да бъде доста сериозна гаранция срещу германски или отомански посегателства над Баку и властта на болшевиките там.

 

Всъщност, по-дълбокия замисъл на лансираната идея за „блока с Жордания“ най-вероятно е била да се спре отиването на Грузия в „обятията на немците“. Ленин е разглеждал Закавказието като територия на Съветска Русия, която временно не е под неин контрол, поради смутителската дейност най-вече на различните социалдемократи – меншевики, есери, социалисти – федералисти и „тути кванти“. На тях той се опитва да предложи чрез Шаумян формула за спиране на турското настъпление – на практика да се върнат в лоното на Съветската власт под формата на някакъв съюз („блок“) с Бакинския Съвет и с Шаумян лично. На кукичката на въдицата като стръв е било заложено обстоятелството, че в този момент болшевиките не са имали физически досег с Тифлис и е имало надежда, че грузинското правителство може да се изкуши да използува едно формално сдобряване с Москва като щит срещу турското настъпление. Както се казва „Бог високо, а Ленин - далеко“. В Тифлис е можело евентуално да се опитат да изиграят и така картите си, разчитайки на това, че реално Грузия е щяла да остане напълно автономна.

 

Само че, точно тук се явяват изключителните амбиции на Шаумян да овладява Закавказието с военна сила. Той изобщо не влиза в посредническата роля, която се опитват да му вмени Ленин. Още повече, че за да предприеме предлагания от Ленин демарш, Шаумян е трябвало да действува много бързо, защото Грузия е била изправена пред настъпващата армия на Отоманската империя. Шаумян си прави оглушки и социалдемократите в Тифлис задействуват своя спасителен план за немски протекторат, може би дори без да разберат, че има някаква оферта от Москва. Отделен въпрос е, дали вече много патилите лидери на новообявената грузинска държава са щели да предпочетат съюза с Москва пред съюза с Берлин. Вероятността да предпочетат второто със сигурност е била много по-голяма.

 

Така или иначе, скоро ще стане така, че Съветска Русия в лицето на Бакинския Съвет ще нападне държава, която е обявена за съюзник на Отоманската империя – Азербайджанската демократична република.

 

За сега, наличните исторически извори не ни позволяват да отговорим на въпроса, дали става дума за късогледство на Шаумян, Джапаридзе, Корганов и с-ие или за целенасочени действия срещу добрите отношения на Съветска Русия и Централните сили. В историческата литература има много спекулации за връзките на Шаумян с англичаните. Без да отхвърляме или да се съгласяваме с тези хипотези, можем само да отбележим две неща:

 

От една страна, по несъмнен начин вече бяха установени контактите между Шаумян и британските дипломати на територията, контролирана от Закавказкия сейм. Дошлият впоследствие на помощ на Шаумян отряд на Бичерахов, също е издържан дълго време в Персия с английски средства и това е публично известно. Англичаните изобщо не възпрепятстват Бичерахов в неговия поход до каспийското пристанище Ензели в Иран, откъдето той ще се прехвърли в Баку.

 

От друга страна, както ще видим малко по-долу, Бакинският съвет, който по това време е под контрола на Шаумян, поддържа изключително враждебна риторика спрямо Централните сили, в частност срещу Германия и Отоманската империя.

 

От тази гледна точка, не можем да не признаем, че действията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян са водели към неприкрита конфронтация на Съветска Русия с Централните сили в Закавказието, по-точно – конфронтация с Отоманската империя.

 

Хроника на началото на края на болшевишката власт в Баку

Но да се върнем към останалата част от телеграмата от 27 май 1918 г.

 

От нея се разбира, че опитът на Бакинския съвет да установи пряка връзка с болшевиките в Северен Кавказ. Бакинският отряд от 2000 души не е стигнал до станицата Червленная, до където са си били пробили път болшевишките сили от Северен Кавказ. Те са стигнали до Гудермес, където вероятно са се сблъскали с враждебното отношение на местното чеченско население. Самият Шаумян обяснява провалът на похода с „трудността на задачата” (която наистина никак не е била лесна) и с „молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя”. [2, док. 13] Може да се предполага, че молбата на Терския народен съвет не е била от най-учтивите и бакинската военна сила е трябвало да спре настъплението си.

 

Тук Шаумян стига до съвсем оправданата оценка, че болшевиките в Баку повече не очакват помощ от Северен Кавказ. Той настоява да му се изпрати помощ през Астрахан. Странното е, че едновременно с на пръв поглед напълно основателните призиви за помощ, бакинските болшевики продължават по същото време с огромна последователност да се готвят за военно настъпление срещу Елисаветпол, иначе казано – за война с Азербайджанската демократична република. За тази офанзива те чакат с нетърпение и пристигането на отряда на Бичерахов от Персия, което няма да стане в рамките на очакваните десет дни, но все пак ще се състои.

 

На 30 май 1918 г., Ленин получава телеграма от Баку, която вероятно е предизвикала у него силно безпокойство. Открито водещият своя политика в Закавказието Степан Шаумян, съобщава на Владимир Илич, за открито отправените от Бакинския Съвет закани и предизвикателства, както срещу трите нови закавказки републики, така и срещу Германия и Отоманската империя. Ето какво научават в „Центъра” от Баку:

 

„Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. „Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседаващата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод – купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи – меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. ... ”.[2, док. 14]

 

Отправените обиди към членовете на вече саморазпусналия се Закавказки Сейм не са някаква изненада. Интересно е обаче открито изказаното твърдение, че „презряната групичка” от Тифлис водят преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Вече беше коментирано, че към този момент, главните действуващи лица в инициирането на независимостта на Закавказието – грузинските социалдемократи от различни разцветки (най-вече меншевиките, предвождания от същия Ной Жордания, към блок с когото Ленин безуспешно се опитва да тласне Шаумян), изобщо и не мислят, какво става в Баку. Те са притеснени до крайност от териториалните амбиции на Отоманската империя и търсят закрилата на Германия срещу Турция. Настъпление срещу Баку е последната грижа на Закавказкия Сейм, особено на грузинците.

 

Още по-интересно е, че в състава на „презряната групичка” предатели са изброени освен обичайно проклетисваните „бекове и ханове”, но и „меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието”. [2, док. 14]

 

Към момента на излизането на тази резолюция, дашнаците са най-близките съюзници на болшевиките в Баку, десните есери ги подкрепят реално в боевете по време на мартенския погром през 1918 г., а според Шаумян меншевиките са поискали оръжие от Бакинския Съвет, за да застанат на негова страна. Резолюцията от Баку е приета само с трима въздържали се. Това предполага, че бакинските дашнаци или са влезли в открита конфронтация със съидейниците си от Тифлис или просто не са участвували в гласуването.

 

Последното е много сериозна тема за бъдещи научни изследвания. Към днешна дата, може само да се каже, че с резолюцията от 29 май 1918 г., оповестена с телеграмата от 30 май същата година, Бакинският Съвет (идейно дирижиран от Шаумян) отваря фронт едновременно на представителите на Централните сили в Закавказието, без Москва да им е давала какъвто и да е мандат за това и на собствениците си съюзници, най-вече на „Дашнакцутюн”. От този подход не лъха особена мъдрост, но със сигурност се вижда „подгряването” на публиката в навечерието на подготвяната офанзива срещу Елисаветпол.

 

Получава се напълно по болшевишки – работниците в Баку гладуват; едновременно с това трудовите им норми растат неудържимо; подготвя се война със заобикалящите ги от всякъде азербайджанци; отправят се идеологически заклинания и проклятия срещу две държави, с които има сключен мирен договор; хвърля се сянка върху отношенията със съюзниците от мартенското клане над азербайджанците и „Мусават”.

 

Личи и някакво самозаблуждаване, за да не кажем „самохипноза”. В резолюцията постоянно се говори за участвувалия в приемането й „конгрес на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд”. [2, док. 14] Създаването на всякакви имитационни, казионни и кухи структури за оправдаване на една или друга цел е практика, която не заобикаля и зрелите демокрации. В случая обаче е наистина смешно да се говори за подкрепа на болшевишката власт от страна на селяните-мюсюлмани, един път след „мартенските събития” в Баку и втори път след бурната деятелност на болшевиките по прибирането на реколтата в цялата губерния и особено при реквизирането на памука в Ленкорански уезд. Болшевишката власт започва сякаш да вярва на собствената си пропаганда или пък се опитва да „замаже очите” на критиците си в „Центъра”, които препоръчват по-меко отношение към „мюсюлманската беднота”.

 

Но това са второстепенни въпроси. Главното е да се произнесе основното проклятие, „анатемата”. То звучи ужасно солидно и безапелационно:

 

„Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници – предателите Чхенкели – Зиатханов – Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Веднага възниква въпросът, защо в резолюцията с такова настървение се нападат страните от Централните сили? В резолюцията се борави с епитети, като „турско-германски банди”. Обяснението, че това е за успокоение на широко представените в Бакинския съвет арменци, които присъствуват и много сериозно във въоръжените сили на бакинската съветска власт, може да съдържа само част от истината, при това – по-малката.

 

Загрижеността да не се настройват срещу Бакинския Съвет арменците е разбираема, но тогава най-вероятно не е било необходимо да се обявява „Дашнакцутюн” за враг. И второ, цялата риторика на резолюцията цели открита конфронтация с Германия и Турция. Човек би помислил, че Брест-Литовският договор никога не е бил сключван, поне според Шаумян и съмишлениците му. Последното изскача по неочакван начин и от цитираната по-горе точка 2) – „никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Ясно е, че „групичката узурпатори” сключва мир от името на Закавказката демократична федеративна република, а не от името на Съветска Русия и Совнаркома в Москва, така че разграничаването на Бакинския Съвет от мирния договор между Закавказката демократична федеративна република и Отоманската империя е безсмислено и просто излишно. Всъщност, някак си между редовете на тази точка 2) в резолюцията се чете нещо такова: Има една държава в Закавказието и тя е съветска република със столица в Баку. Тя има един Бог (Совнаркомът начело с другаря Ленин) и другарят Шаумян е негов пророк.

 

В очите на бакинската власт, цялото Закавказие е легитимна територия на Съветска Русия, където разни Закавказки Сеймове и Закавказки Комисариати са оставени да си играят на политика, докато съветската власт в Баку събере достатъчна въоръжена сила за да ги сложи в ред. Това е написано и в прав текст в резолюцията:

 

„Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо – селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и ще оказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди“. [2, док. 14]

 

Трябва да признаем, че тук авторите на резолюцията са проявили известна скромност. Те са се позовали на волята бакинския пролетариат и на селячеството от Бакински уезд, дори не от Бакинска губерния. Това е било коректно спрямо действителното положение, защото по това време, властта на Бакинския Съвет се простира горе-долу точно в тези граници. Но вместо да спазват указанията на Ленин, да печелят време и да изнасят петрол за Русия през Астрахан, бакинските болшевики се зъбят на „настъпващите сеймовски и турски банди“ (всъщност по това време към Баку никой не настъпва) и се готвят за поход към Елисаветпол и дори към Тифлис.

 

Понеже събитията по това време се развиват с шеметна скорост и обявяването на грузинската независимост става кажи – речи по време на „съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“, налага се в резолюцията да се приемат нови, допълнителни заклинания, този път срещу вируса на национализма, който е заразил грузинските депутати в Тифлис, а от там и целия Закавказки Сейм:

 

„Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието“. [2, док. 14]

 

След като Закавказкият Сейм е разпуснат, в Баку решават, че могат пак да започнат да говорят за демокрация на Кавказ. Но това е само мимоходом. Веднага след това, на „откъсналото се Западно Закавказие“ се обещава обединение с Бакинския пролетариат по възможно най-зрелищен начин – с пушка в ръка. Авторите на резолюцията зарязват всякаква двусмисленост в текста и карат направо:

 

„Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия”. [2, док. 14]

 

Всъщност, тези редове казват най-важното от цялата резолюция. На авантюристите от „откъсналото се Западно Закавказие“ е обявена формална война. Бакинският Съвет обещава на „грузинското и арменското селячество и пролетариат“, че „откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния“ ще се обедини с тях в „братски съюз“. Последното разбира се ще стане със силата на оръжието.

 

„Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“ е свикано с една едничка цел – да санкционира началото на военния поход срещу Елисаветпол. С маниер, който после ще стане стандарт в съветската външна политика, Бакинският Съвет ще нападне съседа си, изтъквайки на ляво и на дясно едва ли не превантивния характер на своите действия. По това време в Елисаветпол (Гянджа) са мислели за всичко, но не е и за война със Съветска Русия, но Шаумян и компания проглушават ушите на света и най-вече на Совнаркома, че ако не днес то утре „сеймовските банди“ ще нападнат Баку. Когато Закавказката демократична федеративна република се разпада и Закавказкият Сейм се разпуска, това се приема за обстоятелство повишаващо риска от „татарско“, „мусаватистко“, че и „турско“ нападение, а не за точно обратното.

 

„Тържественото заседание“ охотно ратифицира войнствените намерения на водачите на Бакинския Съвет и им дава мандат да тръгват в техния „звездоносен поход“ към Елисаветпол. Както вече беше отбелязано, резолюцията е била приета „с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се“. След което Бакинският Съвет изпраща триумфално резолюцията си на Совнаркома и на Ленин лично … „за сведение и за открита разгласа“. Така да се каже, Шаумян и компания разглеждат от висотата на положението си московското началство, като нещо подобно на пресцентър на Бакинския съвет.

 

Разбира се, такива волности са били възможни в началото на Гражданската война. По-късно, на никого няма даже да му мине през ума, че „Центърът“ ще му оправя връзките с обществеността. На „Центъра“ само ще се рапортува, а при лоши новини с обратната поща може да дойде и „нова назначение“ на някой от островите на „Архипелага ГУЛАГ“.

 

И пак Бичерахов, както и един загадъчен английски генерал ...

На 07 юни 2018 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, с което информира подробно за национализацията на нефтената индустрия и на Каспийския търговски флот. За перипетиите на тези национализации и противоречията с „Центъра“ вече беше написано в предишната част. Тук само ще отбележим, че моментът за национализациите е избран много подходящо. В Баку има така да се каже „военно положение“. Армията на Бакинския Съвет открито се стяга за поход към Елисаветпол и на никой от „ощастливените“ от национализациите собственици не би му „стискало“ дори и да гъкне. Не случайно Шаумян пише:

 

„Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо“. [2, док. 15] Става дума за подготвяните „декрети за национализация на банките и на домовете“, но същото се отнася и за вече обявената национализация на нефтената индустрия и флота. На гладуващите се представя „чудесната новина“, че те вече са едва ли не собственици на въпросните отрасли от бакинската икономика и това поражда известен ентусиазъм. А ентусиазъм е необходим, особено в навечерието на война. Всичко е навързано чудесно и далновидно…

 

В същото писмо, вождът на бакинския пролетариат продължава да увещава Совнаркома за необходимостта от сътрудничество с Бичерахов и дава следната информация:

 

„Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях – условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд.

 

Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд – всички ме уверяваха в неговата порядъчност това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише:

 

„Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт“. (Това е приблизителният текст, подчертаните думи превеждам точно)“. [2, док. 15]

 

Цитираната част от писмото е с изкусно заложено двойно дъно. Шаумян пише за своите (уж) колебания по отношение на Бичерахов, а едновременно с това цитира „разшифрована радиограма“ на английски генерал, в която се обяснява, че нито английското командване, нито Бичерахов, който се намира на разпореждане на англичаните „в политическо отношение“ имат каквото и да е против съветската власт в Баку.

 

Колебанията на Шаумян по отношение на необходимостта от съюза с Бичерахов е чисто лицемерие за пред „Центъра“, където са твърде стриктни по отношение на взаимоотношенията с централните сили и особено с германците. Няма от къде да знаем дали Шаумян се е досещал, че германският генерален щаб е и генерален спонсор на някои от водещите фигури в Совнаркома (най-вече на самия Владимир Илич), но на него му е било пределно ясно, че в Москва са много чувствителни на тема общи действия със страните от Антантата.

 

Шаумян смята своята си кожа за по-близка от глобалната стратегия на болшевиките в Москва и флиртува съвсем сериозно с англичаните. За контактите му с английската дипломация вече стана дума в предишната част. Дали защото е повярвал на собствената си пропаганда, дали поради някаква лична мнителност и враждебност не само към Отоманската империя (нещо напълно разбираемо за арменец, пък бил той и болшевик – интернационалист), но и към Германия, но Шаумян е сякаш в обсесивно състояние по отношение на Централните сили.

 

Споменатият английски генерал от Персия е най-вероятно генерал Лионел Дънстервил, чийто отряд извършва огромен преход през териториите в Средния Изток, за да стигне в крайна сметка и до Баку през есента на 1918 година. Специалната войскова единица на генерал Лионел Чарлз Дънстервил, наречена „Дънстерфорс“ е създадена от съюзниците от Антантата през декември 1917 година. Първоначално в нея са включени около 350 австралийски, новозеландски, британски и канадски войници и офицери, които са изтеглени от Западния и от Месопотамския фронт. Задачата на „Дънстерфорс“ е да създаде военни сили, които да заместят частите на руската царска армия в северна Персия и в Закавказието. Британското командване и руското царско командване са разглеждали като напълно възможен сценарий проникването на агенти на Германия и на Отоманската империя в Централна Азия, Афганистан и Индия. Затова войските на Великобритания и Царска Русия съвместно окупират Персия (руснаците на север, а британците на юг).

 

През месец юли 1918 година, „Дънстерфорс“ участва в операцията по извеждането на 80000 души от асирийското християнско население на град Урмия, което е преследвано едновременно от отоманските войски и от местните кюрди, които искат да си отмъстят заради по-стари враждебни действия (най-вече грабежи) от страна на асирийците. От оцелелите след изтеглянето от Урмия мъже е сформирана смесена кавалерийско – пехотна бригада, а останалата част от мирното население е изпратена в бежански лагери в Бакубах, близо до Багдат.
Генерал Дънстервил получава подкрепления от 39-та пехотна бригада и продължава на север, като се придвижва на повече от 350 километра от Хамадан, през Каджар, за да стигне на края и до Баку. Епичният преход на „Дънстерфорс“ през Персия е извършен в сътрудничество точно с Бичерахов. Двамата напредват, като Дънстервил е натоварил армията си на 500 вана „Форд“, тогавашен модел и има и известен брой бронирани автомобили. Отделно, Дънстервил изобщо никога не е крил, че е разполагал с огромни финансови ресурси и често се придвижва напред не с бой, а чрез разплащане със съответните „местни фактори“. [8], [9]

 

Имаме всички основания да смятаме, че генерал майор Лионел Чарлз Дънстервил, командуващият „Дънстерфорс“ е визираният в съобщението на Шаумян британски генерал. Разбира се, остава напълно неясно как Шаумян се е сдобил с радиограмата на Дънстервил, при това в разшифрован вид. Най-вероятно тя му е била предоставена или от самия Бичерахов или от някой „добронамерен“ британски дипломат, пребиваващ в „откъснатото от бакинския пролетариат Западно Закавказие“.

 

По метода на свършения факт

В крайна сметка, „превантивните действия“ на Шаумян ще „вкарат вълка в кошарата“ и ще доведат така наречената „Кавказка ислямска армия“ в Баку, но до тогава има още време. Към разглеждания момент, лидерът на бакинските болшевики си провежда собствена международна политика, като доста старателно се опитва да си осигури все пак одобрението на Москва, изнудвайки я в най-добрите традиции на ориенталските маниери. Това заключение се потвърждава и от следващия абзац в писмото:

 

„Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах той (Бичерахов, бел. авт.) да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение“. [2, док. 15]

 

С други думи, Бичерахов идва, няма как да преговаряме допълнително, а отрядът му ни трябва ужасно много… на това му се вика „изправяне пред свършен факт“ и лидерът на бакинския пролетариат изобщо не се посвенява да постави в такова положение Москва и Совнаркома. Пък те да се разправят с германците и турците, все ще измислят нещо …

 

И точно в този абзац, съвсем между другото, като кулминация на „свършения факт“ се промъква съобщението: „В посока на Елисаветпол ние тръгваме днес“. [2, док. 15]

 

Всякакви Ленинови хитроумни тактики за печелене на време, за създаване на „блок с Жордания“ и прочее, просто „изтичат в канализацията“. Началото на „звездоносния поход“ е сложено. Дългата подготовка на това, което в днешно време Владимир Волфович Жириновский вероятно би нарекъл „Последный бросок на Запад“ е приключила. (Жириновски е автор на скандалната книга „Последний бросок на Юг“ („Последният скок на Юг“), в която разказва мечтата си да види как руските войници мият краката си в Индийския океан. Книгата е написана след изтеглянето на Съветската армия от Афганистан).

 

На 10 юни 1918 година, напълно в неговия стил, Шаумян изпраща на Ленин обстоятелствена телеграма, в която дава много изчерпателна информация за ситуацията в Закавказието след сключването на мира между Закавказкия Сейм и Отоманската империя от една страна и след обявяването на независимостите на Грузия, Азербайджан и Армения. На края, в последното изречение на подробната и информативна телеграма, отново някак си „между другото“ той пише:

 

„Съобщавам, че започнахме настъплението“. [2, док. 16] Най-общо казано, станала е някаква дреболия … И потичат сводките от фронта.

 

Настъплението към Елисаветпол или „звездоносният поход”

Първата сводка от театъра на военните действия е от 11 юни 1918 г.:

 

„Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часа вечерта: „Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред“. [2, док. 17]

 

На 14 юни 1918 г. към Ленин лети нова телеграма:

 

„На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. „живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим“ – казват работниците. …“ [2, док. 18]

 

Доказан факт е, че Ленин е имал изключителна слабост към Шаумян и го е толерирал всячески. В противен случай, той вероятно в присъщия си елегантен стил щеше да нареди да го обесят на „вонящо въже“, както беше препоръчал за други граждани. Посланието на Шаумян е пълно до горе с дезинформация и подвеждащи внушения, някои от които са толкова прозрачни, че Ленин и другарите му не може да не са усещали, че ги манипулират най-безскрупулно.

 

Размерът на отоманските войски в района на Елисаветпол е драматично надценен. Всъщност, на края ще се окаже, че турците са изпратили там най-вече команден състав, артилеристи и картечари, но на вождът на бакинския пролетариат му се придвижва направо 15 хиляден аскер, ни повече ни по-малко.

 

Информацията, за дебаркиралите в Поти и придвижващи се към Тифлис немски войски по принцип е достоверна, но те са стоварени там като упражняване на германския протекторат над Грузия и са ни повече ни по-малко гаранция срещу евентуални „волности“ на отоманската армия. Германците нито имат желание да нападат Баку, нито се помръдват, когато там впоследствие ще се стоварят техните врагове англичаните. Както ще се види по-нататък, когато споменатият „Дънстерфорс“ дебаркира в Баку, германците се задоволяват с устно обещание от болшевишкото правителство да изгони някак си англичаните от каспийските нефтени полета.

 

Шаумян неуморно плаши Москва с немско настъпление, като гарнира дезинформацията си с рапорти за героични настроения и нагласи. Настроението във войската е бодро – там изглежда хич не се плашат от германците, дебаркирали в Поти и в Батум. Флотът е готов да брани Съветската власт, при това героично, съвсем както по време на „Мартенските събития“, когато с артилерията си обстрелва немилостиво азербайджанските квартали на Баку. Друг е въпросът, че скоро точно флотът ще се обърне срещу Шаумян и болшевиките но това е епизод, който предстои.

 

Работниците пък се заканват, че няма да се дадат живи и че няма да дадат и капка нефт на „немските хищници“ [2, док. 18], без да си дават сметка, че прилична част от добивания и експедиран през Астрахан нефт се доставя от болшевиките … точно на Германия. Иначе, работниците понасят вече тримесечен глад, но това видимо не притеснява Шаумян. Както ще видим, централната болшевишка власт в един момент ще се окаже по-притеснена от „бакинските комисари“ за глада в нефтената столица.

 

Шаумян обаче е зает с други проблеми. Освен, че с другарите си е оставил бакинската „класа хегемон“ на ръба на гладната смърт, те са подготвили похода към Елисаветпол по такъв начин, че и най-неграмотният тиловак би се възмутил. Шаумян се сеща, че военната помощ от Русия я няма едва след като войската му се е хванала гуша за гуша с азербайджанците около Кюрдамир. Изведнъж се оказва, че „ … До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100те милиона“. [2, док. 18]

 

Какво се оказва. „Звездоносния поход“ на Запад е подготвен меко казано недостатъчно. Войската уж е много стегната и с висок дух, но няма дори пушки и патрони, да не говорим за бронирани автомобили, артилерия и самолети. Пари също няма. Изглежда, единствената придобивка на войската на Бакинския Съвет ще бъде отрядът на Бичерахов, който си пробива път с бой към иранското пристанище Ензели на брега на Каспийско море, въпреки съпротивата на персийския местен фактор Кучук-хан. Според данните на Шаумян, „ … отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку“. [2, док. 18]

 

Е, няма да е точно след седмица, но все пак ще пристигне отрядът на Бичерахов. Човек се пита, каква е била дипломатическата и военно техническата подготовка на похода към Елисаветпол (спомняме си, че сума време Шаумян бомбардира Москва с доклади за протичащата подготовка), че нещата са докарани до това крайно неблагоприятно състояние. Със сигурност, болшевиките в Баку са имали огромни проблеми по всички азимути, но при това положение във въздуха увисва въпросът, защо започват въоръжена агресия срещу обявилия независимост Азербайджан? За сега, няма разумен отговор на това.

 

Във въздуха се носи очакване за съюз с англичаните. Зов за единство към „полезните идиоти”

На 16 юни 1918 година към Ленин и към Сталин в Царицин полита нова телеграма, огласяваща резолюцията, приета от Бакинския Съвет на предишния ден. В много отношения, текстът й говори сам за себе си. В първата част се отправят станалите вече ритуални за Бакинския съвет закани срещу Германия и Отоманската империя:

 

„Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите си в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт, добита с народен труд“. [2, док. 19]

 

Както вече стана ясно и както ще бъде потвърдено от целия ход на събитията, Германия по това време няма никакви намерения да превзема Баку, нито само, нито в съдружие с Отоманската империя. Клетвите срещу „стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт“ е просто опашата лъжа.

 

Не по-малко опашата лъжа е тезата за настъпващите „германо-турски бандити“. Към деня на приемането на въпросната резолюция, единствената въоръжена сили в региона, започнала настъпление е армията на Бакинския Съвет, която е тръгнала към Елисаветпол, където се намира правителството на Азербайджанската демократична република. Що се отнася до клетвите, от типа „няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт“, Степан Шаумян не може да не е бил наясно, че Совнаркомът снабдява Германия с нефт и нефтопродукти. Впрочем, както вече стана дума, на 08 юли 1918 година, Йосиф Висарионович Сталин ще обясни последното на Шаумян официално и в писмена форма.

 

Втората част на резолюцията е интересна от друга гледна точка. От текста й могат да се извлекат поне две сериозни следи. Едната е индиректното признание за контактите на лидерите на Бакинския Съвет, в частност на Шаумян с англичаните. Тя разбира се е замаскирана зад разни гръмкоречия, но съдържанието е показателно:

 

„ … Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват;“. [2, док. 19]

 

Вижда се, че става дума за „предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните“, а не за някаква кървава конфронтация. Пък и за каква конфронтация може да става дума, след като в Баку очакват като месия Бичерахов с неговия отряд от Персия. Освен това, ясно е, че по това време, къде покрай изтеклата информация за контактите с Бичерахов и неговите английски „куратори“ в Персия, къде покрай нарастващото безпокойство от разпространяваните от самия Бакински Съвет слухове за настъпващите „германо-турски бандити“, в Баку започват да се надигат гласове за по-тясно сътрудничество със страните от Антантата, в частност с англичаните. За да се тушират тези настроения е гласуван заканителният текст, че „империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват“.

 

Като се прескочи публицистично – художествената част в резолюцията, където се апелира към германския народ да противодействува срещу „проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат“, се стига до много важния финален призив:

 

„От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие“. [2, док. 19]

 

Този абзац е изключително показателен за това, че Бакинският Съвет отново отправя призив за консолидация към потенциалните тактически съюзници, извън редовете на болшевишката партия. Апелът е на първо място към съучастниците в мартенското клане в Баку от 1918 година – дашнаците и бакинските есери. Не случайно тук се говори за „революционни демократи“. Меншевиките са окончателно отписани от списъка на потенциалните „полезни идиоти“ (според терминологията на Ленин) – те вече са „ … банди, поробващи цялото Закавказие“. Но съучастниците от март 1918 година са повече от добре дошли, още повече, че войските изпратени към Елисаветпол са пълни с арменци.

 

Боевете ескалират. Болшевишкият скок в Кюрдамирското блато. Нищо общо с англичаните

Междувременно военните действия текат с нарастваща интензивност. На 20 юни 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин в Москва и на Сталин в Царицин:

 

„От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнарком: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят от нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона – четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени“. [2, док. 21]

 

Това комюнике от фронта е забележително с това, че то прави пълно опровержение на фанфарните резолюции на Бакинския съвет, където се призовава за борба с настъпващите „германско-турски банди“. Вместо германци и турци, авангардът на Амазасп се сражава с „нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души“. „Мусаватистките татари“ са азербайджанците, на чиято територия се водят боевете. И болшевиките и закавказките формирования са облечени все в шинелите на императорската руска армия, пък и от къде да вземат друго обмундироване?

 

На същия ден, 20 юни 1918 година, към Ленин и към Царицин е изпратена още една телеграма с ново комюнике от фронта:

 

„Елисаветполски фронт, донесение № 4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарьям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби – 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън“. [2, док. 22]

 

Оптимистичните сводки от фронта текат, но междувременно продължава да се носи във въздуха очакването за общ фронт на Бакинския Съвет и на англичаните срещу германците и турците. На 21 юни 1918 година на Степан Шаумян и на Прокопий Джапаридзе им се налага да се оправдават, пред „цялата прогресивна общественост“. В радиограма до съветите в Петровск, Екатеринодар, Астрахан, Царицин, Саратов, както и до Ленин се заявява:

 

„По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Съветска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещнат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия“. [2, док. 23]

 

Съдържанието на радиограмата е симптоматично. Разпространението на подобни слухове не е случайно. То е резултат на „обществените очаквания“. След като публиката е ежедневно облъчвана, че към Баку се движат „германско-турски банди“, естествено е широката публика да очаква някаква форма на положително взаимодействие между Съветската власт в Баку и англичаните. В някакъв момент хората започват да взимат желаното за действително и тръгват епидемични слухове за английски десант в Баку. След време и това ще стане, но в момента на Шаумян и на Джапаридзе им се налага да разочароват натоварените със зле прикрито очакване и надежда слухове.

 

На 23 юни 1918 година, болшевиките в Баку имат основание да празнуват. В града пристига Тер-Габриелян, който докарва „4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество“. [2, док. 24] Шаумян е в еуфория и пише благодарствено писмо до Ленин, от което стават ясни и много други важни неща. Оказва се, че дори в придружителното писмо по Тер-Габриелян, което Ленин изпраща на войнствените си съидейници в Баку, той още един път ги съветва и настоява да не правят излишни движения. Или както пише Шаумян:
„Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем“. [2, док. 24]

 

Бакинските болшевики обаче не се вслушват в тези наставления и добри пожелания. Там правят собствена „голяма политика“. Коментирайки увещанията на Ленин да стоят мирни, Шаумян му отговаря:

 

„Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. (Под „гражданска война в Баку“ трябва да се разбират „мартенските събития“ от 1918 година – клането над азербайджанците и разгрома на „Мусават“ в Баку). Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско – независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните – всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това“. [2, док. 24]

 

В тези редове се слага „точката над и-то“ с поставянето на Совнаркома пред свършен факт. Шаумян благодари за бронираните автомобили, самолетите и екипировката, казва „сполай Ви“ и за добрите съвети и … съобщава, какво са си решили в Баку. Самият той може би се е чувствувал като Александър Македонски пред Гордиевия възел – обстановката е сложна, намножили са се много независими държави в Закавказието, чак не може да им запомни имената и затова възелът трябва да се разсече – „да се върви напред“. Както ще видим от същото писмо, до този момент, войските на Бакинския Съвет вече са успели да затънат в блатата около Кюрдамир, но бакинските болшевики са започнали дори отново да си мечтаят да влязат в Тифлис.

 

Последното е твърде странно, защото от една страна в писмото си до Ленин Шаумян заявява неприкрит страх от немците, а от друга страна нещо постоянно го влече към Тифлис, където отдавна са разквартирувани германските войски. Няколко реда по-горе в писмото, Шаумян е написал със собствената си ръка:

 

„Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили – те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се стравим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците“. [2, док. 24]

 

Основателен страх, но защо тогава се веят знамена и се обсъжда поход към Тифлис? Вероятно защото ненавистта на Шаумян към немците и разбира се към турците е патологична, а събраната от Бакинския Съвет въоръжена сила не е за пренебрегване:

 

„От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12 -13 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната „съветска“ армия – в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно“. [2, док. 24]

 

Само че, добрите новини за болшевиките свършват до тук. Армията е многочислена, държи се великолепно, но … е лошо командувана. Накратко, тя е натикана в Кюрдамирските блата. В писмото си до Ленин, Шаумян пише:

 

„Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир – Уджар – Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине“. [2, док. 24]

 

Някой от класиците на руската литература беше написал: „силен русский человек, своим задним умом“. Макар и арменец, Шаумян потвърждава изцяло тази теория. Неговата преценка за положението на войските на Бакинския съвет при Кюрдамир е абсолютно точна, но за негово и на другарите му съжаление, тя е направена не преди, а след като 12-13 хилядна армия е натикана в това тресавище.

Затъването в Кюрдамирските блата е началото на края на болшевишката власт в Баку. Когато политическият авантюризъм се съчетае и с военен такъв, катастрофата е не просто предначертана, тя вече е проектирана в детайли. От тук нататък има само отстъпление, път назад, който ще прерастне в бягство, разрив със съюзниците от „Дашнакцутюн“ и нещо безпрецедентно за болшевики – оставка на Шаумян и на комисарите му пред Бакинския съвет.

 

Властта на болшевиките в Баку ще бъде заменена от диктатурата на Центрокаспия, която ще бъде пометена от кавказката ислямска армия. Близо е денят, когато Баку ще стане столица на Азербайджанската демократична република. Но за това в следващата част.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

 

[1] Авалов Зураб (Князь Зураб Давидович Авалишвили). Независимость Грузии в международной политике 1918-1921 гг. Париж, 1924, с.68, http://dspace.nplg.gov.ge/handle/1234/153634

[2] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[3] Документы внешней политики СССР, т.1, Москва, 1959, с. 443.

[4] Документы из истории гражданской войны в СССР, т. 1, Москва, 1941, с. 289-290.

[5] Ленин, Владимир Илич, Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 37, июль 1918 – март 1919, стр. 6 - 7, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#137

[6] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[7] Российский центр хранения и изучения документов новейшей истории – РЦХИДНИ (Бывший ЦПА при УК КПСС), ф.558, оп.1, д. 2041, л. 1.

[8] The Diaries of General Lionel Dunsterville 1911 – 1922, http://www.gwpda.org/Dunsterville/Dunsterville_1917.html

[9] Dunsterville, Lionel Charles, The Adventures of Dunsterforce, Published by Edward Arnold, London, 1920, https://archive.org/details/adventuresofduns00dunsrich/page/16

[10] Papers Relating to the Foreign relations of the United States. 1918. Supplement 1. The World War. Volume 1. Washington, 1933, [893] The Acting Secretary of State to the Ambassadir of Great Britain, Washington, July 31, 1918, File No. 763.72/10680, https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1918Supp01v01/d893 

Страница 2 от 26