Петер Слотердайк: „Това няма да свърши добре”

Четвъртък, 25 Февруари 2016 15:44 Публикувана в Европа Прочетена 541 пъти

Интервю с Петер Слотердайк за списание Cicero, един от най-влиятелните и продуктивни съвременни германски философи. Слотердайк говори за Ангела Меркел, бежанците и управлението на страха. През март на пазара излиза неговата последна книга „Какво се случи през XX век?”. Предишните му книги са „Страшните деца на новото време” (2014 г.) и „Ти трябва да промениш живота си” (2009 г.). Съвсем скоро Петер Слотердайк направи и нов превод на „Малкият принц”.  

Господин Слотердайк, във вашата книга „Страшните деца на новото време” има едно изречение, което звучи така: „Властта е способността да се разгромяват фактите”. Можем ли да отнесем тази дефиниция към бежанската политика на канцлера Меркел?

В момента фактите енергично се обаждат, че всъщност са тук и не са изчезнали. Властта изглежда бяга от тях. Фактите са ловците, а властимащите – преследваните.

В новогодишната нощ много жени тичаха по улиците на Кьолн. Според формулировката на полицията, те са били обезпокоени от „извършители от северноафрикански произход”, сред които е имало както бежанци, така и кандидати за статут на бежанци.  

Първоначално взех това произшествие за интеркултурна новогодишна шега. Все пак не е необичайно на новогодишни партита да се прегръщаме и целуваме с напълно непознати хора. Първоначално си помислих, че някои чужденци биха имали изгода от това. Нова година е ден, в който при нас има проява на приятелско отношение към непознатите. Само този, който не си е „вкъщи” в Германия, може да си помисли, че европейките са проявили най-ниския възможен праг на достъпност.

По кьолнския случай имаше много различни дебати: дали причината за ексцесията е в исляма, към който принадлежат извършителите, или се дължи на патриархалните структури в страните, от които произхождат, дали на изкривения им поглед към свободите на Запада?! Стана ясно, че бежанската политика на Меркел направи Германия несигурна страна.  

Човек трябва да е наясно, че и модерните общества са латентно управлявани от страха, макар да имат претенции, че всъщност се справят с него. Ето защо кьолнският феномен е толкова оскърбяващ, защото се прицелва точно в беззащитността. Целият свят говори за тероризъм, въпреки че терорът е модерната форма на една много стара, дълбоко вкоренена реалност на име фобокрация. Фобокрацията е също толкова стара, колкото държавите от Античността и религиите в Древен Рим. Страхът от Бога е създал социалната връзка в колективите, извън племената. Все пак модерността е предизвикала структурни промени във фобокрацията. В царството на XIX век атентатите на анархистична основа са били епидемични. Причината е била, че бунтовниците, които мечтаели за един по-добър свят, са намерили достъп до експлозиви. Един германски анархист на име Мост е написал „Философия на бомбата” и е ликувал от полезните ефекти на експлозиите.

Днес тези, които хвърлят света в страх и ужас не са анархисти, а ислямисти. Как би трябвало да се отнасяме към тях?  

Най-напред трябва да се вникне в смисъла на думата „терор”. През по-голямата част от XX век терорът е бил практикуван под формата на държавен тероризъм. На първо място в Съветския съюз и неговите сателити, както и в различните конструкти на национал-социализма, особено в Италия и Германия, които са държали населението в шах чрез всяване на страх и уплах. Тези системи са били атеистични, но са искали ужасът на ада да оживее, поради което те са пожелали със собствени средства да изградят ада на Земята. Воденето на война през XX век е предизвикало използването на оръжия за терор. Това се случва първо при водената от германците газова (химическа) война при Ипер. Чърчил без задръжки е нарекъл себе си терорист, защото е знаел какво цели с бомбената си война срещу германските градове.

Това, което изживяваме от 11 септември 2001 г. насам, е нещо съвсем различно като основа. Днес ние се сблъскваме с един раздържавен тероризъм. В същността си този раздържавен тероризъм трябва да се разбира като публикационен метод. Той поставя една перверзна успешна форма на публицистика, която е възможна само в едно свръх медиализирано общество като нашето. Един атентат на правилното място е достатъчен. Стига едно пробождане с определена бруталност в обществото. Останалото е грижа на медиите на атакуваното общество. Заслепени от насилието, те подсилват този външен терор на определено място, превръщайки го във „вътрешен” терор.

Трябва ли да не се говори по медиите за терора?

Аз бих посъветвал заплахите да се отнасят по-скоро към една прагматична, криминологична плоскост. Въздушни духовни войни в стила на „борба между цивилизациите” са безполезни. Заради завършената медиализация, обществото ни предлага идеалните водещи дразнения за терористичния стрес. От това се създава асиметричната война като медиен ефект. Понякога си представям да съм под карантина, както едно време са били корабите, застрашени от чума – моряците са били изолирани 40 дни от бреговата линия, за да е сигурно, че няма да се заразят. При нас на причинителите на терора им е позволено чрез медиите практически да влизат в реално време. Защо? Къде е просвещенската ценност в това, всички медии в една минута да се надпреварват да съобщават в унисон за атентат пред Синята джамия в Истанбул, съвсем малко след самата атака. Тук говорим за едно систематично свързване между атентат и медиен апарат.

Но една такава карантина днес е невъзможна.

За жалост е така. Хипотетично терорът може да бъде затрит с оръжието на мълчанието. Но не притежаваме това умение, тъй като за нас преди всичко най-важното е правото да крещим и да викаме. Такъв е тонът. Точно в това е партньорството между извършителите на терористични атаки и системата на медиите. Нашият медиен свят сам по себе си има афинитет към терора, защото той е обвързан тясно с първенството в сензацията. В най-големите „акции” сензацията обещава като премия широко обществено внимание. Именно терорът има тази способност да поставя обществото в монотематична реакция, която е типична за народи по време на война, преди всичко при избухване на война. Терорът е жанр на медийната развлекателна индустрия.

За да отговорим на криминалния терор, се нуждаем от мощни държави със силна власт. В Германия обаче властта се е отчуждила от хората и те гледат на нея с лошо око.

Якоб Буркхарт пише в „Наблюдения върху световната история”, че властта сама по себе си е нещо лошо. Това не трябва да го приемаме за валидно днес. Тук Хана Аренд е стигнала по-далеч. С поглед към американското общество, тя пише „демокрацията зависи от това, как се конструира властта: като способност да правиш правилното и нужното”.

Някои смятат отворените граници за престараване. Скоро казахте пред „Берлинер Цайтунг”, че „смислена „welcome култура” може да има само тогава, когато се реши кой може да влиза и кой не. Да се оставиш да те прегазят е недопустимо”.

Нека се замислим върху имагинерните спорове между Карл Шмит и Валтер Бенямин. Според Шмит суверенен е този, който решава в извънредно положение. Бенямин оспорва това и казва, че извънредното положение е едно ежедневно преживяване за бедните дяволи, както тогава са наричали пролетариата. Пренесено към днешните отношения, това означава: днес бежанецът решава за извънредното положение. Германското правителство се остави на прегазването и се отказа от суверенитета си. Тази абдикация с всеки изминал ден и нощ се задълбочава все повече и повече. До края на нашия кратък разговор, хиляди бежанци вече ще са прекрачили границата ни.  

Какво означава това? Какво според Вас трябва да се направи?

Разликата между право на убежище и право на имиграция трябва най-накрая да бъде по-остро и ясно дефинирана. Някогашният председател на Конституционния съд в Германия остро разкритикува германската бежанска политика, че прецизността този път липсва из основи. Безброй бежанци заемат мястото на слабия в постмодерната, а изглежда вече и постнационална държава. Постмодернизираното общество мечтае да бъде в положение „отвъд защитата на границите”. То съществува в някакво сюрреалистично състояние на „забрава на границите”. То се наслаждава на битието си в културата на плоския контейнер. Където в миналото е имало по-силни граници, са се създали тесни мембрани, които сега масово биват претъпквани. За жалост границите за германците са по-скоро туристически препятствия. Те не искат да схванат, че след 1945 г. са създадени около 150 нови държави с 30 000 километра допълнителни граници. Тук все още се смята, че границата я има, само за да се преминава.

Защо това е така?

Вероятно при нас има една вродена слабост да се различават лявата и дясната страна на една линия.

Ангела Меркел обърна една голяма част от германския народ срещу себе си. Много хора се бунтуват.

Политиката на отворените граници няма как на финала да свърши добре. Меркел иска да завърти лодката обратно. Но не бива канцлерката да бъде притисната в ситуация, в която ще загуби лицето си. Нейните запаси от опортюнизъм не са за подценяване.

Ще се върне ли доверието в политиците?

Който говори за доверие, иска игрово пространство, обичайно за измамата. Небесният простор е толкова плътен, че не е бил такъв дори по времето на Студената война.

Не е ли важен сигнал това, че Вие, като образован човек и интелектуалец, казвате, че не може да се има доверие на никакви политици днес и че всички те лъжат. Това означава, че не можем да очакваме демокрация.   

Господин Юнкер от Европейската комисия го обясни много добре. Цитирам: „Когато нещата стават сериозни, трябва да лъжеш”. Юнкер не е циник. Той е един добросъвестен работник в сфера, в която няма и грам истинност. Тя се нарича политика. Почти като сферата на журналистиката.

Ключова дума за политиката на Меркел е интеграцията, на която се подигравате в книгата Ви от 2014 г. Наричате я игрален жетон за високите политически дискурси. Какво не ви харесва?

Интеграцията е израз, който преследва недостижима цел. Бихме били повече от доволни, ако спокойната съвместна екзистенция ни беше довела до приятелско равнодушие. Но отвъд тази мечта, виждаме, че има прекалено много хора, които нямат нищо общо помежду си. Има ситуации, които не могат да се свържат, има хора, които не си пасват. Европа е погрешно форматирана. Има някаква парична общност на еврото, която повечето обикновени хора не разбират, но са притиснати докрай заради нея. Тя означава много повече за чиновниците в Брюксел и Страсбург и те говорят постоянно за нея. Разбира се, че Европа е пространство за свободна мобилност и обмен на културно богатство, това е нещо страхотно. Европа е скъпоценният камък на света. Но принудителното „прекалено приобщаване” чрез еврото се доказа като претоварващо и ненужно. С това на Европа й се даде форма, в която страните-членки трябва да се отчуждят една от друга. И става дума не толкова за национализъм, колкото за локална самоотбрана. Тенденцията за все по-голямо единство вече не е правилната посока на развитие.

Ще се разпадне ли Европейският съюз?

Като по-свободен съюз Европейският съюз има бъдеще. Но на националната държава може да й се предскаже дълъг живот, защото тя е единственото политическо образувание, което може да функционира. Претоварените структури могат да съществуват по зададени критерии, но само националните държави могат да ги третират.

В световен мащаб обаче само една обединена Европа може да издържи и оцелее?

Европа има почти двойно повече жители, отколкото САЩ. Ако 28 малки европейски армии са под обща команда, Европа би имала най-силните въоръжени сили. Разбира се, за нашите врагове и конкуренти, по-добре е Европа да не е обединена и колкото се може по-слаба. Те я искат такава. Колкото повече бежанци идват към нас, толкова по-лабилна става Европа – за радост на нейните съперници. Затова Обама хвали Меркел. Кадафи заплаши Европа преди години с огромни бежански потоци. Нито един европейски политик не реагира на това. Клетвата на Кадафи обаче днес вече се сбъдна.

Днешното преселване според Вас води ли до предвкусването на бъдещи миграционни вълни?

XXI век има една мегатема: миграцията. Два милиарда човека се преселват от селски райони към урбанизирани райони, един милиард се опитват от по-бедни райони да се заселят в по-благоприятни държави с по-висок стандарт на живот. Все пак нещата биха могли да се нормализират, когато ни напусне времето на илюзиите от всички посоки. Европейците, рано или късно, ще развият ефикасна и обща гранична политика. Няма морално задължение за саморазрушаването.


Източник: http://a-specto.bg/tova-nyama-da-svarshi-dobre/

Влезте, за да коментирате