Харалан Александров: Цялото налично знание е поставено под въпрос, защото изглежда недостатъчно да обясни случващото се в света.

Понеделник, 28 Декември 2015 13:24 Публикувана в Очи в очи Прочетена 912 пъти

Да започнем с “дръндарската реч”, както я наричам – или, още по-добре, “The Drundar Address”.

(смях) Добре казано, но според мен публикуваното е само внимателно редактирана част от реално казаното от Доган на онзи съдбоносен купон. Не смятам да се отдавам на тълкуване на велемъдрите Доганови слова, но тъй като се занимавам с организационно развитие и лидерство, за мен е ясно едно: има криза на лидерството в ДПС и тя лесно може да прерасне в организационна криза. Ако това се случи, вече имаме проблем, защото това би означавало криза на представителството на значителна част от малцинственото население на България.

Плюс, да не бъдем наивни, на свръхпредставителството на икономическите интереси, които стоят зад ДПС.

За тях не се притеснявай, те ще му намерят колая. Но освен представител на сенчести корпоративни интереси, ДПС все пак е представител и на немалка част от българските граждани. В контекста на големите геополитчески конфликти, в които пряко са въвлечени Русия и Турция и косвено България, дестабилизирането на ДПС чрез дворцов, или по-точно сарайски преврат, носи висок риск за цялата система. Аз споделям тревогата на Доган, че електоратът на ДПС може да се превърне в заложник на тези конфликти, но се опасявам, че неговата реч с нищо не намалява тази заплаха. Да не забравяме, че в примитивната, суеверна и сервилна среда на българската псевдопубличност думите на Доган традиционно имат статут на политически акт от висш, почти трансцедентален порядък, и неслучайно бяха последвани от светкавично, масирано и добре режисирано остракиране на Местан. Моите опасения са, че ако ДПС спешно не се обнови, като призовава самият Доган, тази криза може да отключи необратим процес на маргинализация и капсулация на партията и на многострадалния електорат, когото едновременно контролира и представлява.

Но какво всъщност ни съобщава Доган между редовете? Наивисткият прочит: че EС е един вид “чао”, че руското влияние тук е неотменимо, и че в новия контекст ще бъдем маргинализирани, защото Турция, САЩ и НАТО, един вид, няма да си мръднат пръста заради нас. Или пък тъжно-прозаичният прочит: “говорит Москва”. Поне така ме алармира вътрешната ми пулсация, не се ебавам.
(смях) Вътрешната ти пулсация не те лъже. Няма никакво съмнение, че през оракулския глас на Доган поне отчасти говори и Москва, но това не отменя валидността на казаното от него. ЕС наистина изглежда объркана и безпомощна, Русия и Турция наистина са в режим на имперска реставрация и ескалиращо противопоставяне, а САЩ и НАТО не изглеждат особено загрижени за случващото се в България – за разлика впрочем от Русия, която, както винаги, се меси активно и зловредно в политическия и икономически живот на страната. Споделяйки своите опасения, Доган дава израз на основателните страхове и тревоги на голяма част от нашите сънародници. Така той за пореден път ловко се позиционира като български патриот и държавник-визионер, искрено ангажиран със съдбата на България и загрижен за това, което се случва с неговите съграждани, независимо от етническата им принадлежност. Тази позиция е достойна за уважение, но фактът, че я заема точно сега и по толкова рязък и потенциално разрушителен начин, повдига много въпроси за неговите мотиви.

Т.е. с кое от казаното от Доган си съгласен?

С едно нещо определено съм съгласен – Доган го казва по сложен начин, вероятно за да впечатли семплата партийна аудитория – и то е, че успешното лидерство е повече функция на връзката с колективното несъзнавано, отколкото владеенето на идеологическия дискурс (в което, извън съмнение, няма по-добър от низвергнатия Местан). Навярно Доган е почувствал властта си застрашена от идеологическия супермасизъм на своя еманципирал се падуан, който смело и неразумно се заигра с евроатлантическите ценности и българо-турската дружба, забравяйки кои са основните акционери в корпорацията ДПС. И старият джедай реши да вземе партията на ръчно управление и да покаже на всички кой владее Силата, или “морфичния резонанс”. Както обикновено в нашата отдалечена политическа галактика, Силата победи идеологическия дискурс.

(смях) Блестящо. Но, по моему, по-скоро сюприйм лийдър-ът Сноук ефенди (някогашен Палпатин, така да се каже) “десублимира” своя разколебан Кайло Рен.

Може и така, разбира се. Но – вече сериозно – ключовата характеристика на лидерството не е софистицираното и политкоректно говорене – което е по-скоро отчуждаващо и дистанциращо, отколкото свързващо, – а първичната връзка с дълбинните пластове на колективното въображение, способността за инвокация на примитивни страхове, стереотипи, фантазии и копнежи и тяхното смислово моделиране в политически послания. Винаги съм твърдял това и бях приятно изненадан, че Доган споделя моите възгледи по въпроса. Впрочем той не просто познава, но очевидно владее онази алхимия на властта, която за краткост наричаме “харизма”. Родната публика остана смаяна, трогната и очарована от този триумф на волята и на интелекта, може би защото беше сварена напълно неподготвена, изпаднала в предпразнично “олабване”. Поуката е, че не трябва да се ебаваме с морфичния резонанс, това е сериозна работа, не е за всеки, както уместно отбеляза Доган.

Аз пък мисля, че Доган има доста какво да попрочете още – и всеобщата фасцинация от тази реч, оргазмените въздишки в стил “планината проговори”, до голяма степен са плод на недообразованост. Той звучи като DIY-философ, пощипнал оттук-оттам – например прословутото вече морфично поле на Шелдрейк, или пък “колективното тяло” при Зенон (consensus gentium), да не говорим за привидната мистика и простоватите препратки към Юнг (ако изобщо). Не го подценявам, разбира се, но съм истински изумен, че Доган масово е смятан за “свръхумния”, матусалът, Джим Хенсън на нашия куклен политически театър. Това ми съобщава нещо предмодерно – нивото на речта на Доган, според мен, си остава Галена, аматьорски опит за геополитичски анализ с щипка морфическо тинтири-минтири. Т.е. високата мисъл – западна, руска, все едно – отдавна е в стратосферата и Доган няма нищо общо с нея.

Точно така изглежда, но в случая ти правиш основно наративен анализ. Само че смисълът на политическото говорене се поражда не в отношението му към философските мета-текстове, а в отношението му към конкретен човешки контекст. Какъвто и концептуален миш-маш да забърка Доган, той го прави осъзнато и целенасочено, с безпогрешен усет за природата на лидерството и груповия живот, както показват развитията след онзи драматичен и травматичен купон. Нима не чувстваш мрачното очарование на идеята за мистичната, почти окултна връзка между лидера и групата, която впрочем има дълбоки корени в европейската, и в частност немската философска традиция и политическа практика? Нека отдадем заслуженото на този коледен спектакъл: бяхме поканени да станем свидетели на драмата на лидера, който вижда как неговата партия, неговото свидно чедо, се е отклонила от правия път и се е устремила към бездната, и понечва да я спаси от сигурна гибел. Доколко ще успее, предстои да видим. Във всеки случай той успя да фасцинира аналитичната общност, какво казваш, и която през последните денонощия се занимава трескаво с тази драма, в прехлас и омая. Превъзбудена е, разтревожена, развълнувана и донякъде влюбена – чух трепетни любовни обяснения към Доган от мастити корифеи на обществото мнение, при това от двата пола.

Но точно тук (пак херменевтично погледнато) крещя без глас, сякаш като в картината на Мунк - все пак трябва да се научим да разграничаваме пърформанса от съдържанието. Привидната политика срещу мета-политиката.

Съдържанието и формата са взаимообусловени и подчинени на прагматична цел. Ако целта да се произведе зашеметяващ ефект, подходящата форма е магически спектакъл, в който добрият екзорсист прогонва злите духове, обладали колективното тяло. Това се постига, разбира се, чрез магията на езика, която Доган владее прекрасно. Той държи словото като вълшебно огледало, чиято повърхност улавя дъха на невидимото, но живо колективно тяло, и така му придава реалност. Докато Местан, също виртуоз в употребата на езика, държи неговото огледало насочено към абстрактни концептуални модели и идеологически конструкции. Именно тук се сблъскват не просто техните геополитически предпочитания или лидерски амбиции, а два различни режима на лидерство.

Т.е. две различни версии за това какво е политика.

Именно. Местан е всепризнат майстор на “високото” говорене, обърнато към ценностите и идеите, облечено в политически формулировки и доктрини. Но се оказва, че има и “дълбинно” говорене, обърнато към първичното, примордиалното, архетипното, идентичностното, което се оказва по-мощно и помита високия наратив. Това не е голяма изненада – за неопитомените умове сумрачните дълбини са по-примамливи от недостъпните върхове, осветени от студеното слънце на разума. Неслучайно речта на Доган предизвика всеобщо облекчение: той “резонира” и назовава онова, което се вихри под повърхността, в света на емоциите, на границата на осъзнаването. Между другото, една от задачите на лидерството е да превежда неосъзнатото на езика на осъзнатото. Доган прави точно това, и го прави майсторски, а с какви цели и в чия полза е съвсем отделен въпрос.

Добре, но не мога да се примиря: тази нищо и никаква реч, натежала от клишета, труизми и морфическа ала-бала, успява да прелъсти и истински мислещи, дори високообразовани хора. Само поради факта, че не е говорил отдавна и отново уж жертва “царица”, за да изкара “топ” или “офицер” в ендшпила.

Ти така си се втренчил в текста, че пропускаш да оцениш контекста. Пак казвам – тази реч не адресира мисленето, а страстите, и затова прелъстява наред – и мислещи, и немислещи (които впрочем са подавляващо мнозинство). Тъй че нека отдадем заслуженото на стария магьосник Доган. Няма съмнение, че той е във връзка с несъзнаваните пластове на колективното въображение, или, казано на неговия език, владее морфичния резонанс, долавя и предусеща движенията на мистичното Колективно тяло на общността. Това го прави, и не само в собствените му очи, нещо повече от лидер на етническа партия – превръща го в нещо като мета-политик и народен трибун, който има самочувствието да задава националния дневен ред. Както всички отбелязаха, неговата реч не е насочена само към актива на ДПС или към българските турци, а към цялата общност. Не е трудно да бъде омагьосана аудиторията от амбициозни провинциалисти, която представлява т. нар. “елит на ДПС”. Но трябва да му се признае, че той постигна доста повече – успя да шашардиса българската политическа класа и да фасцинира целокупната медийна общественост, която, според вкуса си, се отдаде на разюздни венцехваления, плахи критики и дълбокомислени тълкувания. Ето, дори ние с теб, при всичките си претенции за просветено мислене, се впуснахме ненаситно в интерпетации и вариации върху провиденциалното слово на Доган, и вече половин час се отдаваме на тази нечестива херменевтика (смях). Аз предлагам да спрем, преди да сме погубили душите си. И нека все пак завършим с нещо оптимистично – един политик с изключителна власт и авторитет разкрива, че е във връзка с несъзнаваните групови процеси и насочва вниманието на публиката към тази сфера. Това е добра новина. Другият, който владее тази езотерична материя, разбира се, е Борисов, само че той не си дава труда да артикулира своите забележителни умения във висок наратив като Доган. Той предпочита по-популярни дискурсивни форми.

Да сме честни – той и не подозира какво е “дискурсивни форми”. Освен ако няма европрограма за дискурсивни форми, в която некви там “брюкселски педали” (които ей сега с Пеевски ше ги врътнеме), изсипват пари към него, за да “усвои” дискурсивните форми.

Не го подценявай – и аз мислех, че има много неща, които Борисов не знае и не може, но той продължава да ме изненадва.

(смях) А и не знаем до какво ще доведе вътрешната му пулсация.

Ние много неща не знаем за него, но със сигурност знаем, че вътрешната му пулсация ще следва пулсациите на Колективното тяло. Защото, за добро или лошо, неговият “портал” към груповото несъзнавано е широко отворен. Както неотдавна сам сподели, него трима папи са го галили по главата, или иначе казано, осенен е от благодат свише. За това впрочем е напълно прав, говоря сериозно, не се ебавам. А какви пулсации ще споходят Колективното тяло, е неведома тайна. Едно нещо е сигурно, и то е че нашето колективно съзнание, а с него и колективното ни тяло, напуска модерността и започва бързо да се омагьосва, което предвещава възход на лидерството от жречески, заклинателен тип.

Т.е. веберовото разомагьосване приключи – светът пак започна да се омагьосва?

Точно това имам предвид. Ние все повече живеем в магически свят, въпросът е дали тъмната или светлата магия ще вземе връх. Това не е изненадващо в период на криза на организиращите мисловни модели за света, когато цялото налично знание е поставено под въпрос, защото изглежда недостатъчно да обясни случващото се. В такива времена хората започват да търсят магически решения, да се вслушват в шепота на сенките, да се оглеждат за герои, спасители и прорицатели. От лидера в една магическа реалност се очаква да функционира като посредник между света на неназованото, неартикулираното, невидимото, и злочестия човешки свят, да говори заклинателно и евокативно, да призовава силите на отвъдното, да усмирява демоните и да опитомява страховете. Това е втората поука от разигралата се по Коледа драма между лидерите на ДПС. Третата поука е нещо очевидно, което упорито отказваме да видим – колко крехка и ефимерна е политическата власт, особено в размирни времена. Колко е уязвим е лидерът и колко лесно може да бъде превърнат в изкупителна жертва от регресиралата група.

Включително погрешното мислене на и за политическото лидерство като омнипотентност – и още по-зле, “началничество” или дори “главатарство”. Особено в колективистични култури като нашата.

Тъкмо фантазиите за омнипотентност правят лидерството така крехко и уязвимо. Във всички култури съдбата на лидерите е заложник на мощни групови процеси, върху които никой няма пълен контрол. В някои групи тази динамика е особено дива и разрушителна, и нейна жертва по правило стават падналите от власт. В момента примитивните групови процеси се нагнетяват не толкова от политиците, колкото от няколко долнопробни медии, които призовават сваленият лидер да бъде обвинен, охулен, поруган и, в политически смисъл, публично екзекутиран. В духа на османската традиция султанът да изпраща копринен шнур на изпадналия в немилост везир като покана за самоубийство.

Или още по-прекрасната късноримска традиция – низвергнатият нобил да се самоубие срещу гаранцията, че държавата няма да пипа наследството му. В наши времена пресъздадена от Копола – Франк Пентанджели и т.н.

За щастие все още живеем в цивилизовани времена, когато никой не е нужно да умира, дори политически. Впрочем ДПС бе създадена тъкмо с тази благородна цел от българските служби за сигурност – да не се допусне разрушителен етнически конфликт в смутните времена на прехода, като гарантира правата и свободите на малцинствата и им осигури политическо представителство. Време е да признаем заслугите на старите верни ченгета от всички партии – те се справиха отлично с тази трудна задача, за което им дължим благодарност. Чел съм доста експертни анализи за конфликтния потенциал на Балканите и те уверявам, че всички признават ключовия принос на ДПС България да не се плъзне към гражданска война като в бивша Югославия. На второ място, ДПС има мисията да поддържа светския характер на управлението, като активно участва в него, и да не допусне мюсюлманското население да стане жертва на радикалния ислям. Всичко това опредля ДПС като партия от светски, кемалистки тип, и когато нейният лидер настоява тя да участва във властта, то не е само за да “разпределя порциите”, но и за да може да изпълнява своята удържаща роля. Доган просто припомни този основополагащ дневен ред на партията и призова той да бъде следван неотклонно. За да се върне обаче към оригиналната си мисия и идентичност, ДПС първо трябва да се отърси от неприсъщите си корпоративни функции, с които е обрасла в годините на прехода, а това далеч не е толково проста задача, колкото да бъде сменен лидерът.

Съгласен съм. Дано не прозвучи твърде патетично, но нищо не струва нищо срещу дори капка пролята българска кръв. И все пак, да не бъдем съвсем наивни: “цената” на този своеобразен Pax Dogana беше да му подарим голяма част от държавния ресурс.

Уви, този щедър подарък не му понесе добре. В това е големият грях и трагичната вина на ДПС и нейното лидерство към България и към собствения им електорат. Те допуснаха да бъдат покварени и заслепени от прекомерна алчност и властолюбие и, както виждаш, плащат висока цена. И това е само началото.

Добре, да го погледнем в контекста на прословутата прегръдка ГЕРБ-ДПС. С речта си Доган малко прилича на разярения съпруг, който нахлува в спалнята и вижда, че Местан се е прегърнал с Борисов. И го изгонва с шутове, докато се преориентира геополитически.

(смях) Не забравяй, че в добрата мюсюлманска традиция имаш право на повече от една жена, ако можеш да си го позволиш. Тази сладка традиция не е чужда на българската култура, и в частност на политическата ни култура. Борисов например поддържа доста пъстър “политически харем”, което естествено поражда люта завист и ревност. Но е несправедливо да бъде упрекван и ревнуван, тъй като това е не е някаква похотлива прищявка, а императив на управлението.

А какво правим с фрустрираните ханъми в “харема”?

Да, във всеки харем си има фаворити и по-малко любими, макар че патриархът се стреми да е справедлив и да ощастливи всички, доколкото може. Но ханъмите са капризни, от време на време някоя се фръцва и заплашва, че си тръгва от харема, с което създава лек дискомфорт и усещане за политическа криза. Но обикновено бързо бива приласкана обратно, щом си даде сметка колко много мераклии напират да се присъединят към харема. Докато политическата потентност на патриарха – Господ здраве да Му дава! – е гарантирана, аз не виждам повод за особено притеснение. Останалото са вътрешнохаремни свади.

Говориш за “стабилността” ли?

(смях) За това говоря през цялото време. Стабилността на политическия харем е ключова за политическата стабилност на управлението от патримониален тип, което към момента изглежда единствено работещо в български условия.

Но в същото време отдолу гетоизацията си тече.

Да, и за това вече трябва да се говори сериозно. Повдигаш една от най-важните теми, която е в центъра на моите изследователски интереси. Според мен разбирането на феномена на гетото във всичките му измерения и формирането на адекватна анти-гето политика е ключово за оцеляването и развитието на нашето общество. Дори създадохме с колеги и притятели специална организация, която кръстихме “Анти-Гето Проектът” с мисията да поставим тази тема на публично обсъждане и да привлечем съмишленици за съвместно мислене и действие.

Но самите политически партии, включително и ДПС, са форма на политически “гета”. Разни главатари на вид “племена” усвояват целия външен ресурс, който иначе, по условие, е предназначен за преразпределение.

Абсолютно си прав, партиите на прехода и техните отношения с общностите опасно се доближават до дефиницията за гето. Обитателите на гетото се делят на два типа: тарторите, които управляват границите, монополизирали са транзакциите с външния свят и съответно контролират всички ресурси, които влизат и излизат от гетото. Втората група е пасивното множество, което е държано в зависимо, дезорганизирано и безпомощно състояние, като пожизнен заложник на тарторите и техните интереси. Тоест определящи за гетото са не толкова етническите, икономически, социални или образователни особености, а неговата безнадеждна политическа ситуация – системната и неоспорвана злоупотреба с власт от страна на силните над слабите, която се проектира в ежедневата култура и се превръща във втора природа на гето-човека – тази окаяна и деградирала версия на хомо сапиенс.

Т.е. за да бъде преодоляно гетото, е необоходимо най-вече полтическо действие?

Разбира се, но действието трябва да бъде предшествано от мислене и разбиране. В трескавия си стремеж да наваксаме изоставането от развития свят, ние често действаме, без да мислим, и внасяме в средата объркване, наместо порядък. Например политическата ситуцията в гетото често се бърка с традиционния модел на групово и съсловно представителство, на който се крепят старите многонационални империи. Така впрочем е управлявана Османската империя – общностите излъчват свои представители пред Високата Порта, която се опитва да балансира между техните интереси. Последният властващ Хабсбург – Франц-Йосиф I, известен като императорът-бюрократ – по един всеотдаен начин е посветил августейшите си дни на срещи с представители на всички общности в държавата: чехи, унгарци, немци, украинци, евреи, словенци, хървати, сърби, босненци и пр., в усилие да удържи целостта на империята. Както знаем, този модел е доста устойчив, той осигурява стабилност и известно развитие, преди да бъде взривен отвътре от възхода на модерния национализъм. Той е дълбоко вкоренен в нашата политическа култура и във време на криза лидерството интуитивно прибягва към него. Гетото може да се разглежда като перверзия, но и като модел на групово представителство, при който овластените посредници подменят интересите на общността със своите собствени и от лидери се превръщат в тартори. Тези дистинкции са важни, защото границата между служенето на общността и злоупотребата с нея е много тънка.

Но как да се справим с факта, че тарторите, “башиите” на различните икономически, корпоративни и всякакви други интереси постоянно са във връзка помежду си и някак си текат някакви предоговарния, преразпределения на ресурси, на полета, на територии, които изглеждат доста стряскащо за тези, които не са посветени в тях?

Фактът, че още не сме се изпотрепали и че обществото криво-ляво функционира, показва, че в български условия традиционните модели на социална организация и политическо представителство успяват да съжителстват с модерните форми, макар и в постоянно напрежение. Аз лично смятам, че моделът на племето постепенно ще отстъпва пред модела на гражданското общество - с израстването на новите поколения, които - по силата на своята култура, образование, ценности и социална идентичност - ще имат повече характеристики на самоуправляващи се свободни индивиди, отколкото на членове на затворени общности. Индивиди, които ще умеят да се свързват пълноценно и пълноправно с други свободни хора за съвместни начинания, и няма да се нуждаят от закрилата на племето и на неговите вождове и магьосници. Тези поколения вече са сред нас, нашата задача е да ги опазим, докато израснат и укрепнат, да не допуснем гетото да ги погълне и задуши, или още по-лошо – да ги поквари и разврати. Това ми се струва по-достойна и смислена цел за нашето преходно поколение, отколкото да се оплакваме, че сме недооценени и прецакани.

И да престанем с разбирането, че гетото е вид онтологично зло, obtstreperous evil, което не се поддава на развитие?

Точно така - всяко нещо, което се поддава на разбиране, изследване и себеизследване, се поддава и на промяна и развитие. Можем дълго да говорим за това, но е време да приключваме, че утре е празник и трябва да избирам подаръци. Желая ти весела Коледа, а догодина ще продължим нашата раздумка.

Salve et vale. [Здравей и на добър час! (лат.) бел.р.]

Едно интервю на Ивайло Цветков.

 

Източник: http://offnews.bg/news/Nashite-avtori_2490/Haralan-Aleksandrov-Dogan-Mestan-i-getoizatciiata_612926.html

Последно променена в Понеделник, 28 Декември 2015 17:46
Влезте, за да коментирате