Петък, 08 Февруари 2019 20:47

Наследството на Михаил Маджаров

Преди да пристъпя към същността на задачата си е резонно да дам някои данни за личността и делото на Михаил Маджаров.Той е познат повече като публицист, дипломат, министър и партиен функционер, отколкото като литератор-мемоарист. Роден е на 31 януари 1854 г. в Копривщица, а умира след американските бомбардировки в София на 23 януари 1944. Учи в Копривщица, Пловдив, Цариград и “Робърт колеж”. В Пловдив полага изпит за Юридическа правоспособност (1889).

 

Като син на търговец, ръководител на Масърската компания за пласиране на абаджийска продукция в Южна Македония и Кайро и като внук на свещеник, Михаил Маджаров е носител и на буржоазното мислене на потеклото си (по негово признание), и на амбициите на своята класа в сферата на бизнеса и културата.

 

Твърде млад той придружава баща си в търговските му дела, като негов пръв помощник, като успоредно с учението си в „Робърт колеж" започва да публикува стихове - в „Шутош" и „Ден" (1874 – 1875). Дилемата накъде да поеме се разрешава с руско-турската война. Ако и да е дясната ръка на баща си и още като младеж да е посетил Яфа, Ерусалим, Кайро, Александрия, Триест, Виена и Букурещ (в годините на емиграция ще стигне до Киев), Маджаров решава да скъса с търговията и да се насочи към попрището на учителя, общественика, публициста и политика.

 

През 1877 – 1879 година е главен учител в Пазарджик. От 1880 г. - вече в Пловдив - е един от водачите на Народната (Съединистка) партия в Източна Румелия, приятел и сътрудник на Вазов, Величков. Стефан Бобчев (за чиято сестра Мария се жени) и Иван Евстратиев Гешов.

 

Активно сътрудничи на вестник „Марица" и на органите на своята партия - „Съединение" и „Новини". От 1884 година е редовен член на Българското книжовно дружество (БКД) и дописен член на Славянския институт в Прага.

 

По негов почин е създадено и Дружеството на българските публицисти, просъществувало до 1912 година. Михаил Маджаров е съосновател, сьредактор и съиздател на сп."Юридически преглед" (1894) и „Българска сбирка" (1894), пръв главен редактор на меродавния народняшки орган „Мир" (1894-1912), на който е сътрудник до 1940 година, водейки рубриката ,0ттук-оттам" и пишейки уводните статии всяка седмица в продължение на близо пет десетилетия! Към края на живота си сътрудничи и на списанията „Българска мисъл", „Демократически преглед" и „Златорог".

 

Паралелно с журналистическата си практика расте и в партийно-държавната йерархия - един от лидерите на Народната партия, депутат в Областното събрание на Източна Румелия с два мандата (1880-1884, 1884-1885), член на Постоянния комитет (т.е. на Държавния съвет) през 1880 година, подпредседател на Върховното съдилище (1881), главен финансов контрольор (1882-1884) и директор (министър) на финансите (1884-1885), член на временното революционно правителство на митрополит Климент (1886), осъществил преврата срещу княз Александър Батенберг, въпреки че така и не открих за какъв ресор е отговарял от Пловдив на 9 и 10 август 1886 г.,. министър на обществените сгради, съобщенията и благоустройството в правителството на Стоилов (17 септември 1894 – 18 януари 1899) - на него дължим избора на мястото на 11 юли 1895 - срещу парламента, където трябва да се изгради храм-паметника „Св. Александър Невски", вътрешен министър в кабинета на Стоян Данев в страшните юнски дни 1 юни – 4 юли 1913 г., пълномощен министър в Лондон (1912 – 1914) - като такъв подписва мирния договор с Турция на 17 май 1913 и Петербург (1914 - 1915), откъдето е отзован скандално след негов рапорт до цар Фердинанд, в който се противопоставя на следваната официално политика, за което е даден и под съд.

 

След фаталния край на Първата световна война, отново е на линия (както след принудителната емиграция 1886 - 1888 и елиминиране от острастените борби през 1888-1894) - включен е в гарнитурата за съставяне на ширококоалиционен кабинет през април – май 1919 год., като кандидат-премиер, но остава само военен министър при Теодор Теодоров за пет месеца (8 май – 6 октомври) през 1919 г., когато се съгласява да предаде военно-морските съдове и затворите на пушките и оръдията на окупационните власти на ген. Кретиен и външен министър на първия коалиционен кабинет на Стамболийски (7 октомври 1919), от който е отстранен на 16 април 1920.

 

За депутат Маджаров е избиран многократно - в Източна Румелия - 1880-1885 и в съединеното Отечество - 1894-1911, 1919-1931 г. Два пъти е подпредседател - на V ВНС, в което гласува промените в Търновската конституция на 8 юли 1911 и на XV ОНС (1911-1912), което подготвя страната за Балканската война. Напуснал кабинета на Стамболийски, Маджаров подобно на своите събратя по съдба Т. Теодоров и Ст. Данев, намира пристан в Демократическия сговор, основан на 10 август 1923 година и остава депутат до 15 май 1931, след което е свидетел на поражението на Сговора и на победата на Народния блок на изборите на 21 юни 1931 г.

 

В края на живота си е изолиран от голямата политика, особено след налагането на царския безпартиен режим от 21 април 1935 г., но следи живо събитията в страната и света, оставайки си демократ по убеждение, англо и русо (т.е.сьвето) фил.

 

Авторитетът му е бил безспорен за управниците ни. За това е викан на аудиенция при Борис на 21 октомври 1939 г. за беседа по външнополитическите ни приоритети, когато се и застъпва за „един истински неутралитет, честен, открит, без скрити цели, не неутралитет - параван".

 

Във военните години съчувства на антихитлеристката коалиция и СССР, вярва в бъдещето на една нова България. (Ветеранът Стоян Данев също си предлага услугите на Муравиев с оглед връзките си в Русия на 6 септември 1944, заявявайки му: „Вие знаете моите връзки и моето влияние в Русия. Ако намерите за необходимо аз съм винаги на разположение"), но по ирония на съдбата загива под американските бомби, заедно с жена си, дъщеря си Василка, единствения си внук Петко Войников и снаха си Саша Пундева - Войникова. Според признанието на негови близки е чакал спасение от Червената армия.

 

Може би и затова новите комунистически управници му се отблагодаряват - Георги Караславов в очерка си „София под огън и желязо" (1945) и секретарят му Веселин Андреев (1937-1940), чиято е основната заслуга за издаването на пълния вариант на неговите „Спомени" през 1968 г.

 

Смятан дълго време за блестящ публицист-стилист, мемоарист и преводач („Война и мир" и „Ана Каренина", 1889), днес около името на Маджаров не се шуми.

 

В последната книжка на сп. "Летописи" (1998) излезе фрагмента от прочутия му „Дневник", воден от него от 1915 до 1944 г. под заглавие „Правителствената криза през април 1919 г." и това като че ли бе предпоследния жест към паметта му, преди преиздаването на неговите мемоари през 2004 г. Ясно е, че е обидно малко, но е и достатъчно симптоматично за сегашното ни време на преоценка на ценностите, делата, а и греховете на водещите родни русофили...".

 

В дългогодишните си публицистични и парламентарни изяви Маджаров демонстрира трайни черти от характера си. Пласира добродетели и недостатъци, характерни за произхода и партийната си принадлежност. Той действително е българин от старо време, достолепен консерватор с ярка русофилска насоченост и пиетет към конституционно-парламентарните порядки.

 

Естествено е да носи в себе си и налепите на народняшката си коруба. Затова идеализира управлението на Гаврил Кръстевич в Източна Румелия като връх на демокрацията, когато областта била първата българска република (?), по тази причина възхвалява правителството на Стоилов, възстановил дипломатическите отношения с Русия (2 февруари 1896) и дошло на власт след като „народът въстана против тиранията".

 

Затуй пише и прочувствена елегия за последните години (1898-1901) от живота на идола си Константин Стоилов, представяйки го едва ли не като мъченик на нашата политическа действителност, превърнал се в опозиция, подобно на Маджаров в умерен либерал, забравяйки за отговорността му при убийствата на Стамболов (3 – 6 юли 1895) и Алеко Константинов (11 май 1897), за налагането на „шуробаджаникизма", за кървавите избори на 11 септември 1894 и 18 ноември 1896, а за 20-годишнината на Балканския съюз издава мемоари с помпозно и лъжливо заглавие, в които изобщо не става дума за „дипломатическата подготовка на нашите войни", а за неговото лично участие в „голямата политика" през 1912- 1915 год. като убеден англо и русофил.

 

В парламентарните му изяви си остава на нивото на българската политическа класа - активен, динамичен, с винаги конкретно подготвени изисквания и предложения в рамките на установените законови норми.

 

В сесията на областното събрание – 13 октомври – 13 декември 1880 г., например, той се изявява и като секретар, и като активен участник в дебатите. Заради това на 20 октомври прави критично изказване, че „ако идущата сесия правителството не изпрати поправен бюджет, тогава събранието е в право да възнегодува против това, "тъй като се съмнява, че „ще ся представи през тая сесия (поправения бюджет - б.м.) и за това скърби".

 

Благодарение и на неговите усилия с ударно темпо местния парламент гласува законопроектите за печата (2 декември), народното образование (4 декември), владалата (9 декември) и „бюджетопроекта за финанциалната 1881-1882 година" (13 декември).

 

Толкова съпричастен и всеотдаен е в парламентарната си дейност и след това. В V ВНС подкрепя промените в конституцията на 8 юли 1911 г., "което не му пречи на 1 юли с.г. в престараването си да наложи тридневно изключване от заседания на парламента (съгл. чл. 74 от правилника му за работа) на депутата Иван Георгов - „за обида на държавния глава", тъй като народният избраник разкрива в изказване от трибуната, че през 1897 г. народняшкото правителство е увеличило кредита за медалите и ордените от 23 000 лева (1895) на 60 000 лева в угода на държавния глава „ за една институция, която развращава гражданите", а след негодуванието в обществото правителството на Каравелов-Данев ги намалило през 1901 година наполовина - на 30000 лева...

 

Това са разбира се, гримасите на времето.

 

През 1915 година Маджаров ще изпее лебедовата си песен като царски дипломат в Русия и ще влезе в открит конфликт с Фердинанд, а през есента на 1939 година ще обвинява правителството на цар Борис III в нечестен неутралитет, недоволен, че монархът не може да му даде “едни солидни аргументи за следваната външнополитическа линия” и опасявайки се, че правителствените фактори, поддържайки Германия “ще си счупят главата тоя път, ако вървят така, но какво е виновен българският народ, за да страда заради тях?”.

 

Веселин Андреев в есето „Копривщенинът" акцентира на антимонархическите изказвания на Маджаров през 1939 г., на спомените му за демократичната република Източна Румелия, търсейки родствена връзка с вуйчото Гаврил Хлътев - Георги Бенковски. Вероятно в съзнанието на стария политик се е извършвал болезнен катарзис, минаващ през върховите му журналистически достижения – от „Смъртта на Скобелева" (в-к „Марица" – 29 юни 1882), „Той е доволен" – за Дуранкулашките бунтове (в-к „Мир", 7 март 1900, за което редакторът Иван Недев е осъден на 4 месеца затвор и глоба от 1500 лв. от Софийски окръжен съд с решение от 1 май с.г.) до антрефилето в рубриката „Оттук-оттам" на в-к “Мир"от 23 октомври 1939 г., в което изтъква обективната информация, идваща от Англия за жертвите и хода на Втората световна война и достигайки до перспективата България да влезе в съветската орбита за своето бъдещо развитие.

 

Вече посочих, че в тая насока е разсъждавал Стоян Данев, което ме и навежда на мисълта, че зарибяването на русофилите с приказките за сталинския рай (вкл. чрез в-к „Работническо дело", който Маджаров редовно е получавал и следял) поне у нас е вървяло без особени усилия в края на 30-те и през 40-те години на миналия век.

 

За мен е повече от ясно, че Маджаров започва да издава книгите си от 1925 година насетне с определена прагматична компенсаторна цел. За него мемоарите и документално-историческите му хроники са алиби, терапия срещу преживените грешки, защитно слово против опонентите и амбициозен опит да остане в съзнанието на поколенията ако не като политик, то поне като писател, без първоначално да има амбиция да бъде такъв.

 

Налице е и неизбежната диференциация - дневникът, воден от 1915 до края на живота му е за собствена консумация и удовлетворение - въпреки, че за нас е най-интересен и важен, журналистическите му работи след 1879 г. така и не излизат в отделни томове (в противовес на един Димо Кьорчев, който издава само политико-публицистични творби, докато чисто литературните му излизат посмъртно), за поетичните си опити се сеща с умилителна насмешка, но основното си творчество - във високата гама на художествената словесност, публикува от 1925 година.

 

Ако като мировъзрение и художествени възгледи той да е в групата на приятелите си съмишленици Вазов, К. Величков и Иван Гешов, не можем да не отбележим усилията му, освен да изтъкне собствения си принос, с част от съчиненията си да се утвърди и като безспорен и авторитетен историограф на своята формация и поколение, гонейки нивото на Захарий Стоянов, Влайков и Симеон Радев.

 

Маджаров има.самочувствието на реализирал се политик и дипломат, вярно и предано служил на партия и монарх, независимо от гафовете, пропуските и неадекватните действия. Той може и да е направил преценка на ролята на царския институт у нас, ако и официално тя е по-скоро приглушено-критична спрямо Фердинанд в - „Дипломатическа подготовка на нашите войни” (1932), главата „Последно предупреждение и последна песен", но спрямо личната си роля в политическите борби смята, че винаги е заемал правилна позиция, че е защитавал народните и националните интереси, че е безгрешен.

 

Оценява се като успешен финансист в екипа на Гаврил Кръстевич („Източна Румелия" 1925 год.), като важен участник в прехода към демокрация след падането от власт на Стамболов ("От самовластие към свобода и законност", 1936 год.), като примерен последовател на големия Константин Стоилов ("Последните години от живота на Константин Стоилов", 1927) и като меродавен фактор за съставяне на ширококоалиционен кабинет на националното единство ("Правителствената криза през април 1919" (1919-1998), чийто провал на 22 април – 5 май нов стил) е едва ли не загуба за България...

 

Рядко Михаил Маджаров излиза от официозната рамка, трудно смъква фрака и цилиндъра, (а е бил и заместник-премиер на Теодор Теодоров), дипломатическата броня и изкусната целесъобразност, за да ни допусне до себе си.

 

Тогава наистина става по-непосредствен и земен, връща се в младостта си, разказвайки сладкодумие и образно за фамилията си, за родната Копривщица, за първото си пътуване до Цариград, Александрия, Кайро, Яфа и Ерусалим, за първите си сблъсъци с гръцкия религиозен фанатизъм на Тодоровден в църквата „Свети Никола" в Ерусалим, когато става и медиен герой в дописката във в-к „Македония", бр. 23 от 1869 год., пресъздала сблъсъка с фанариотския поп, попречил на младия Михаил да запее на старобългарски апостола. ("На Божи гроб преди 60 години и днес", 1929 г.).

 

Тези негови спомени и пътни бележки носят атмосферата и настроението на образци като „Ранни години" (1955-1967) на Симеон Радев. „Капитан" (1940) на Яна Язова или „Блянове край Акропола" (1938) на Димитър Шишманов. В тях Маджаров е автентичен и искрен, защитаващ призванието си на поклонник-пилигрим и гражданин на света. Добавката за второто пътуване през 1926 с кораба „Цар Фердинанд" е по-суха и делова и носи белезите на фрагментарен дневник-бележник.
Любопитни са размислите му за ционисткия потенциал в Палестина, за силата на младата фашистка идея на Мусолини в Родосто, сдържаната му оценка за болшевишката инвазия и последователния му русофилизъм дори през 1926 год. Не е случаен фактът, че на Великден 26 април 1926 г. е отново в Ерусалим и от руския православен храм „Вознесение" продължава да пее дитирамби за панславизма и православната руска душевност. Освен това не пропуска да посочи, че е син на най-богатия копривщенец и че още 15-годишен става хаджия, което е нещо като лорд за нашите условия...

 

Заедно с „Източна Румелия" (1925 г.), „На Божи гроб преди 60 години и днес" е репетицията - прелюдия преди книгата на живота му „Спомени" (1912-1944 г). Тя е писана с най-голяма любов, с най-силна страст, с желание да остави следа в литературата (а му носи и най-големите премеждия с цензурата при печатането на първия том през 1942 г. все заради “руската връзка”).

 

Плод на продължителната подготовка и преоценка на живота „Спомените" му са ценно и неподправено свидетелство за времето от 1854 до 1890 година, за възхода на родината и за бурните обрати в личното му обществено-политическо битие. Те са и хроника на епохата, и изповедно поднесен мемоар, и безхитростна автопсихохарактеристика, и свидетелство за налични белетристични умения в създателя си, мерещ ръст с колоси като Захарий Стоянов, Вазов, Симеон Радев в поредица от майсторски пресъздадени срещи и диспути с възлови фигури и личности в нашата история - от бащата на К. Стоилов - Стоил Захаралията до Георги Бенковски и неговата майка, от Вазов, Христо Данов и Любен Каравелов до Батенберг и Фердинанд, от Стамболов, П. Р. Славейков и Сава Муткуров до К. Стоилов, Иван Евстатиер Гешов, Иван Салабашев, Стоян Заимов, Ст. Бобчев, Гаврил Кръстевич, Драган Цанков и Константин Величков.

 

Безспорно това е трудът, с който Маджаров трябва да бъде запомнен като великолепен летописец и проникновен анализатор на течащото време, в което има възход и падение, любов, щастие (в семейството) и много страдание. Подобно на редица други мемоари и тези „Спомени" остават недовършени (Приключват на най-интересното място със сондажа на Петраки Аврадалиев за среща с Фердинанд в Пловдив малко преди падането на Стефан Стамболов от власт).

 

За това трябва да се съжалява, въпреки че одисеята му (подобно на Вазов) след 1890 год. е документирана и проследена в другите му издадени историко-мемоарни съчинения. На дневен ред е излизането на прочутия му .Дневник". За мен лично той е скритото съкровище, извор на нови сведения, оценки и емоции, документалният епос, в който Маджаров се е разкрил най-пълно и най-съкровено, свидетелството на привилегирования страдалец на едно бурно и разломно време на възход и погроми, в което можеше да се формира и устои твърдият характер на Михаил Маджаров.

 

Без съмнение не всичко в него е идеално и съвършено, с много неща от дипломатическата, журналистическата и мемоарната му дейност не сме съгласни, няма да приемем и днес, но това не означава, че трябва да го игнорираме или познаваме едностранчиво и непълно. Маджаров е хармонично-монолитен дух и ако искаме да разкрием тайната на един от водещите лидери у нас ще трябва да го познаваме комплексно - като вестникар, литератор, дипломат и политик.
И все си мисля, че в тази насока предстои още много работа, че са нужни още усилия, ровене в архивите и публикуване на неизвестни и забравени страници в полза на страната и на националната ни памет.

Публикувана в Минало

Кметът на Прага - Томаш Гудечек заяви, че градските власти отказват да участват в организацията на визитата на украинския президент Виктор Янукович в Чехия, съобщи  агенция УНИАН. Гудечек отбеляза, че властите няма да организират никакви протоколни прояви, характерни за визита на държавни глави.

Публикувана в Свят

Чешките медии разпространиха горещата новина, че вчера, малко преди полунощ, полицаи от отдела за борба с организираната престъпност, са влезли в сградата на правителството непосредствено след закриване на поредното правителствено заседание. Според репортерите на чешката телевизия,  представителите на сигурността са арестували  бившия шеф на военното разузнаване Ондржей Паленик, бившия шеф на парламентарната група на Гражданската демократическа партия (ГДП) Петър Тлухорж, бившия министър на земеделието Иван Фукса и шефката на премиерската канцелария Яна Нагиова. Според вестник  "Лидове новини" са арестувани и членовете на ГДП  Марек Шрайдър, Олдржих Тихи, Роман Бочек и Петър Бенда.
Въпреки че чешките медии разпространиха светкавично новината, министърът на вътрешните работи Ян Кубице заяви, че информацията е невярна като подчерта, че полицаи от нито един отдел не са влизали в сградата на правителството. Официален представител на премиера Петър Нечас заяви, че премиерът ще излезе с официално изявление след като се запознае с доклада по разследването.

Публикувана в Европа