Вградените чипове – кучета ли сме или хора?

Вторник, 31 Декември 2013 14:58 Публикувана в Гледища Прочетена 1494 пъти
снимка: newscience.com снимка: newscience.com

Информацията, която заля виртуалното пространство, за имплантирането на микрочипове на всяко новородено дете в Европа предизвика бурни „за и против” дебати. Най-яростните кръжаха около въпросите „Кучета ли сме или хора?” от една страна и „ Искам да знам къде е детето ми” от друга.

Според цитирания първоизточник – италианският вестник Corrire di Roma, чипове ще се вграждат и на пуснатите на свобода престъпници, по настояване на родители на малолетни и непълнолетни, както и на желаещи да се подложат на тази интервенция възрастни.

 Като основен аргумент се посочва фактът, че чипът ще послужи за по-лесното установяване на местонахождението на определено лице – било то престъпник, жертва на отвличане или просто криещ се от родителите си тийнейджър.

 Информацията прилича повече на евтина сензация, но ако наистина я приемем сериозно, тя не би трябвало да предизвиква дебати, а елементарни констатации.

Като например – колко самонадеян престъпник трябва да си, за да не махнеш микрочипа даже и с обикновено бръснарско ножче преди да ограбиш банка, да отвлечеш някого за откуп ( в този случай ще се наложи да повториш операцията два пъти) или за пореден път да задигнеш картината на Едуард Мунк „Писъкът” ?

Колко пиян или глупав трябва да е тийнеджърът, за да не изчопли чипа с метална капачка от бира под аплодисментите на приятелите си?

Или колко отчаян трябва да бъде човек, бягащ от законната си половинка, за да не се сети да отстрани с подръчни средства подкожния си чип?

Въпросите изникват спонтанно, тъй като се говори за подкожно вграден микрочип в областта на лакъта. С думи прости – въпросното устройство няма да бъде вградено в черепната ви кутия и няма да бъде необходимо да си купувате свредел и да се подлагате на импровизирана трапанация, за да избягате от съдебната власт, контролиращите родители или болезнено ревнивата си половинка.

 В коментарите, които успях да прочета преди да ме удари дамлата, различни хора с различни възгледи, употребяваха тежки думи като „ционизъм, антисемитизъм, антиислямизъм, расизъм и какъв ли не още – изъм”.

 Някои от по-умерените и по-начетените, цитираха и книгата на Джордж Оруел „1984”, цитирайки различни извадки от класическото произведение, което общо взето се свеждаше до „Големият Брат Наблюдава”.

 Не знам какво се върти в главите на хората, използващи „ –изма”, още по-малко – не знам от кога. За мен лично, въпросната „новина” с микрочиповете не ме развълнува особено. Поради простата причина, че ние отдавна сме „чипирани”

 Простият факт, че с помощта на сателитната виртуална карта на Google можеш да видиш как съседа пука гумите на колата ти, как детето ти излиза с бутилка водка от магазин, с ръчно написано съобщение „На малолетни цигари и алкохол не се продават”, или просто да се обадиш на баба си и да й кажеш, че нещо в кухнята гори. Само мога да си представя на какво са способни сателитите на НАСА и тези на Пентагона. В моите представи, те са в състояние да определят химическия състав на газовете, изпускани от мирните граждани под юргана, както и силата им по скалата на Рихтер.

 Всъщност, и до сега смятам, че хората, които хлъцнаха и се хванаха я за гърдите, я за устата след „скандалните” разкрития на Едуард Сноудън или живеят в забравен от бога и техниката царевичак, или си спомнят с умиление първите телефонни апарати и твърдят, че Александър Бел е бил техен съученик.

 И наистина ли трябва да споменавам компютрите, имейлите и интернет търсачките?

Наистина ли сме толкова заблудени, че да живеем с илюзията, че телефоните ни не се подслушват, имейлите или чатовете ни не се скенират и личните ни карти, заедно с паспортите не са начин за проследяване на движението ни от точка А до точка Б?

 Честно казано, тая работа с микрочиповете ми се струва малко като претоплена манджа. Със или без чип ние отдавна сме загубили така нареченото право на собствен живот.

Големият Брат отдавна ни наблюдава. Единственото ми опасение е, че ще достигнем реалността на „Матрицата”, където ще бъдем тези, затворени в огромните колби, очакващи освобождаващите бумтежи на Киану Рийвс .

 

 

Последно променена в Вторник, 31 Декември 2013 15:32
Яна Михайлова

Яна Михайлова завършва Карловия университет в Прага със специалност „Клинична психология“. Работи няколко години в психиатрията на Александровска болница и една година като асистент по психология в софийския университет „Св. Климент Охридски”. Седем години е редактор в списание „Клуб М” , след което заминава за 12 години в САЩ, където работи като завеждащ отдел „Източна Европа” във фирмата „Харт Шафнер и Маркс”. Владее свободно четири езика – английски, руски, чешки и сърбо-хърватски.

Влезте, за да коментирате