От арменския съименник на нашия НЮЗ.бг – НЮЗ.ам научаваме за посещението на г-н Валери Симеонов и на г-н Йордан Апостолов в самообявилата се и непризната от никого, дори и от Армения Република Арцах, доста по-известна като Нагорни Карабах. Тук предаваме дословно публикацията в арменския „НЮЗ” от 07 август 2019 година, без каквито и да са редакторски намеси, като при превода са сравнени английската и руската версия на новината:

„СТЕПАНАКЕРТ. – Президентът на Националното събрание (Парламентът, бел. авт.) на Република Арцах (Нагорно – Карабахската Република), Ашот Гулян в сряда прие членовете на българското Народно събрание – Валери Симеонов и Йордан Апостолов, които пристигнаха в Арцах придружени от Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения.

По време на срещата, гостите споделиха впечатленията си за церемонията на откриването на Седмите пан-арменски летни игри, която се проведе във вторник в столицата на Арцах – Степанакерт и изразиха готовноста си да поддържат приятелския (в руската версия на новината е написано „братският”, бел. авт.) арменски народ във всички негови начинания. За това съобщава отделът за медии и връзки с обществеността на Парламента на Арцах, според информацията на „Арменски новини” – NEWS.am .

Участниците в срещата обсъдили също така външната политика на Арцах, Азербайджанско – Арменският конфликт и възможностите за сближаване на народите чрез спорт и култура”. [1]

Реакцията на азербайджанската страна изобщо не закъсня. От сайта Haqqin.az научаваме за изявлението на Министерството на външните работи на Азербайджан:

„Във връзка с посещението на членовете на българския парламент Валери Симеонов и Йордан Апостолов в окупирания Нагорно-Карабахски регион на Азербайджан и проведените там срещи с така наречените „представители” на незаконния сепаратистки режим, посолството на Азербайджан в България по време на среща в Министерството на външните работи на тази страна (България, бел. авт.) е връчило на насрещната страна (на българската страна, бел. авт.) протестна нота. За това се казва в съобщение на МВнР на Азербайджан.

В министерството са отбелязали, че Валeри Симеонов, известен със своята про-арменска позиция, вече за трети път прави незаконно посещение в окупирания Карабах. През 2016 година, след неразрешено посещение региона той беше внесен в „Списък на чуждестранните граждани, незаконно посетили окупираните територии”.

„Що се отнася до депутата Апостолов, както и в случаите на други незаконни посещения на чуждестранни граждани в нашите окупирани територии, неговата визита ще доведе до същите правни последствия” – съобщиха от външнополитическото ведомство на Азербайджан”. [2]

От изложеното по-горе се вижда, че народният предтавител и бивш вицепремиер Валери Апостолов скоро няма да може да бъде допуснат на територията на Азарбайджан. Неговият колега Апостолов – също. С голяма доза вероятност може да се предполага, че и на двамата народни български народни представители им е все едно. Те изобщо не възнамеряват да имат каквото и да е вземане – даване с Азербайджан, те са отдали сърцата си на Армения.

В това на пръв поглед няма нищо страшно. Отношенията на България с Армения са много добри. Голям дял от вноса на Армения идва от България. Отделен въпрос е, че в България живее симпатична арменска диаспора, сред която има значителен брой талантливи, способни и успели хора. Всеки от нас има приятели арменци (или поне повечето от нас) и това е напълно в реда на нещата.

Но тук не става дума за нашите вътрешни дела. Става дума за международен въпрос, в който Армения съвсем не е най-положителният герой. Тук нито има място да разказваме подробности за конфликта в Нагорни Карабах, наричан от арменците – Арцах, нито това ще помогне на коментара за действията на двамата депутати, най-вече на г-н Валери Апостолов.

Фактите сочат, че след кръвопролитния конфликт между арменци и азербайджанци, който протече с най-голяма интензивност впериода между 1988 и 1994 година, по-голямата част от територията на някогашната Нагорно Карабахска автономна област се оказаха в ръцете на ръководството на самообявилата се Нагорно Карабахска република, напоследък уприто лансирана от арменците като Република Арцах. Република Арцах или Нагорни Карбах обаче не е призната от НИКОГО.

За разлика от други подобни призрачни държави като Абхазия, Приднестровската република и Южна Осетия, които са признати поне от своята покровителка – Русия, Република Арцах или Република Нагорни Карабах не е призната дори и от Армения. Някои източници твърдят, че изброените Абхазия, Приднестровска република и Южна Осетия били признали Република Арцах / Република Нагорни Карабах, но това е малко утешение за ръководството на „втората арменска държава” – нито Москва, нито Ереван са поели риска да признаят това квази държавно образование.

Допълнителен и може би още по-голям проблем е фактът, че значителна територия на Азербайджан, извън някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) е окупирана от арменски въоръжени сили. Става дума за територия, която през 1988 година е била с преимуществено азербайджанско население (включително и така нареченият „Лачински коридор”, свързващ Нагони Карабах с Армения) и сега над един милион бежанци от тези територии се намират в Азербайджан, без каквато и да е надежда скоро да се върнат по родните си места. Впрочем, през 1988 година, населението в Нагорно Карабахската автономна област също не е 100 процента арменско. Азербайджанците в НКАО тогава са били около 20 процента и затова има предостатъчно бежанци и от самия Нагорни Карабах.

Тук няма да се впускаме в друга трагична история – тази за етническото прочистване на азербайджанците в Армения и на арменците в Азербайджан. Пропъждането на азербайджанцие от Армения трае през целия съветски период и кулминира през 1988 година, за да бъде успешно завършено пред периода на военните действия между Армения и Азербайджан през 1988 – 1994 година.

Огромна част от арменците в Азербайджан също са изпроводени извън територията на страната, главно през 1988 година. Все пак, днес в Баку живеят известен брой арменци, докато „изчистването” на азербайджанците от Армения е пълно.

Според Томас де Ваал, един от най-добросъвестните изследователи на Карабахският конфликт, в един момент се стига до размяна на психично болните азербайджанци от арменските специализирани лечебни заведения с психично болните арменци от азербайджанските такива. В един момент и едните и другите протестирали. Както беше казал Бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите – те да са живи...”.
Няма да разказваме и за погромите и масовите избивания, които двата народа си устройват по различни поводи, при различни обстоятелства и с различен мащаб на жестокостта. Несъмнено, най-страшното масово избиване остава избиването на азербайджанците при отстъплението им от Ходжали (на 25-26 февруари 1992 година), когато са разстреляни, изклани, скалпирани и подложени и на други издевателства над 600 мирни, цивилни жители на това населено място.

Едновременно с това и до ден днешен остават неизяснени до край обстоятелствата около погрома в Сумгаит (Азербайджан) от 27 – 29 февруари 1988 година, който е пряко провокиран от изключително непредпазливо изказване по телевизията на заместник главния прокурор на СССР – Катусев и зад който прозират мръсните ръце на КГБ, който по това време провокира етнически конфликти в различни точки на СССР с надеждата на края тайните служби „да управляват хаоса”. (Който се интересува от мнението на академичната наука за ролята на хаоса в управлението, както и за управлението на хаоса, би могъл да погледне в книгата на проф. Иван Цанов. [3]

Няма да разказваме за всичко това, защото няма да ни стигнат томове. Просто ще отбележим, че това е една много трагична, изключително болезнена и травматична история, в която и двете страни влагат огромни дози от емоции. (Със сигурност това изложение би могло да бъде подложено на унищожителна критика и от арменци и от азербайджанци, но целта му категорично не е изясняването на подробностите в историческите обстоятелства на Нагорно – Карабахският конфликт. То се занимава с поведението на нашите български политически лидери).

Въпросът е там, че г-н Валери Симеонов е официално лице. Нещо повече, до скоро той беше и вицепремиер и продължава да бъде фактор в управляващата коалиция. Това означава, че с него публиката свързва не само личното му мнение, но и позицията на България като цяло.

Всеки знае, че г-н Валери Симеонов е изцяло на страната на арменците в Нагорно Карабахският конфликт. Това е негово право, но все пак трябва да се отчитат и други обстоятелства. Примерно това, че има няколко резолюции на ООН в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Примерно това, че има ясно заявена позиция на Европейския съюз в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Тази позиция е излагана и от Федерика Могерини, а съвсем наскоро и от Доналд Туск. (Виж: [4], също така и [5]).
Никак не е за подценяване и споменатият по-горе факт, че буквално НИКОЙ, включително и Армения, не е признал Република Арцах.

Вярно е, че ние имаме традиция, формулирана още от бай Ганьо Балканский в процеса на подготовка на известния му „мемоар до Княза”, в който Алековият герой искаше да се запише „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. Без всякаква ирония ще отбележим, че този тезис беше постигнат практически от нашата социалистическа дипломация по време на над седем годишната война между Иран и Ирак. Тогава официалните български делегации пристигаха в Багдат и Техеран в един и същи ден и бяха водени от хора на едно и също ниво в йерархията. Така, вървейки по острието на бръснача, Тодор Живковата или може би – Петър Младеновата дипломация, балансираше между Иран и Ирак, защото милото ни Отечество очакваше разни финансови приходи и от едната и от другата държава.

В наше време, по отношение на Армения и Азербайджан, България сякаш се опитва да прави нещо подобно, но по доста по-неугледен, а бих казал и по-рискован начин. Президентът Радев „притичва” често-често до Армения, а министър-председателят Борисов с удоволствие посещава Азербайджан. Човек не може добре да разбере, дали това е „баланс” на българската политика между Ереван и Баку или е отражение на институционалната война между Президента и Правителството, която напоследък е популярна под името „вето война”.

При тази свръх-деликатна ситуация, би било най-добре да не се клати допълнително лодката на външната ни политика спрямо Закавказието. Г-н Валери Симеонов е твърде умен човек, за да не разбира това, но той е и много упорит, праволинеен и последователен в такива случаи. Това в никакъв случай не е лошо качество, особено като се има пред вид, че е рядко изключение сред безграбначния ни политически елит, но и на праволинейността трябва да има предел.

Някой би попитал, кой съм аз, та да давам акъл на доскорошния втори човек в правителството и на настоящия втори човек (заедно с Красимир Каракачанов) в „констелацията” на правителственото мнозиство. Със сигурност ще имат известно право, но все пак – по-добре е г-н Валери Симеонов да чуе този коментар от добронамерен наблюдател, а не примерно от лидерката на опозицията, която напоследък обяснява, че „дипломацията е тънка работа”.

Познаваме се с г-н Симеонов и надявам се, че той знае, че не му мисля злото. Нещо повече, ясно съм си казал мнението за достойнствата му като политик и най-вече като човек, който като цяло държи на думата си и съм го написал. (Виж: [6]). Със сигурност, през времето на своето вицепремиерство и продължаващото му депутатство, г-н Валери Симеонов в много по-голяма степен е направил добри неща, отколкото да е причинил щети. Но изглежда е необходимо някой от страни да се обади и да го подсети, че по определени въпроси просто бърка.

Авторът на тези редове е последният човек, който ще укори г-н Валери Симеонов за многократно демонстрираното публично негово отрицателно отношение към ДПС. Бих го укорил евентуално заради крайната му на моменти позиция срещу Турция, но очевидно е, че е глупаво да искаме хората да сменят стереотипите, с които е протекъл животът им до момента. Но когато говорим за Арменско – Азербайджанският конфликт и неговото Нагорно Карбахско измерение, добре е да се напомнят и подчертаят няколко неща.

Всички говорят за мирно разрешаване на конфликта с дипломатически средства, но за сега не виждаме някакъв реален напредък от подписването на Бишкекския протокол от 5 май 1994 година до сега. (С Бишкекския протокол се сключва примирие и се прекратява огънят между арменските сили и Азербайджан).

От там нататък нищо не помръдва и причините са лесно обясними – който и да е политик в Армения или Азербайджан, който направи, дори намек за отстъпки по териториалните въпроси, просто автоматически би преминал в политическото небитие. Може да му се случи и нещо по-лошо. А териториалните въпроси са същността на проблема в азербайджанско – арменските отношения, заедно с бежанския въпрос, който изобщо не може да се реши без решаването на териториалния въпрос.

Едновременно с това, не е лошо да помним, че в този конфликт Азербайджан е жертва на агресия, а не агресор. За това има достатъчно международна дипломатическа книжнина на най-високо равнище, включително и резолюции на ООН. Когато човек на висок държавен пост, взима по някаква причина страната на Армения по Нагорно Карабахския конфликт, трябва да е на ясно, че взима страната на агресора.

Освен това, не трябва да се забравя, че освен някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), са окупирани азербайджански територии, чието население през 1988 - 1994 година е било подавляващо азербайджанско и сега в огромната си част се „радва” на бежанския си статут.

Според различни изчисления, арменските сили са окупирали между 12 и 14 процента от територията на Азербайджан. Това е твърде много. Става дума за земи, на които се намират находища на полезни изкопаеми (ще споменем само находищата на злато и паладий), които в момента са в режим на безжалостна експлоатация от арменска страна. Покойният Георги Коларов на времето написа доста неща за един арменски геолог, който в Ереван има статут на „спасител на нацията”. Те са точно по този повод.

В своето отворено писмо до Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланник на Република Азербайджан в България, между всичко друго, покойният Георги Коларов пише: „А на следващия ден – 21.02.2017 г., посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия на ред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми ...”. [7]

Човек може да смята пантюркизма за заплаха за националната ни сигурност или ако иска и за глобална заплаха, въпрос на лично мнение, но в никакъв случай не бива да бърка Турция и Азербайджан. Ей Богу, това са различни държави. При това – доста различни. Има съществена разлика, както в историческото минало на двете страни, така и в настоящето им.

Впрочем, Азербайджан никога не е бил част от територията на Отоманската империя. Дълго време, страната е била под персийско (иранско) господство, а след това е разделена между Русия и Иран. На територията на северозападен Иран живеят може би повече азербайджанци, отколкото в Република Азербайджан.

Многозначителен е фактът, че в Азербайджан преобладава шиитското течение на Исляма, за разика от Турция, където преобладава сунитското течение. Влиянието на персийската култура върху Азербайджан и едновременно с това – присъствието на редица азербайджанци на най-видно място в историята на Персия и Иран, също е предпоставка за съществени кялтурни различия между турците и азербайджанците.

Едновременно с това, трябва да се отбележи, че от разпадането на СССР насам, Иран е съюзник на ... Армения и единствена нейна сухопътна връзка с околния свят. Доказан е реекспортът на оръжие от Армения за Иран, а фактът, че огромна част от стоките, внасяни в Армения е с произход Иран е просто очевиден.

Тук трябва да се извиним на държавната администрация на САЩ, но що се отнася до реекспорта на оръжие от Армения за Иран, ще се позовем на източник, изтекъл в рамките на аферата „Уикилийкс”, а именно грама от държавния секретар Кондолиза Райс до посолството на САЩ в Ереван от 24 декември 2008 година, относно констатирания реекспорт на ракети и картечници от Армения за Иран.

Оръжието е попаднало в ръцете на шиитски милиции в Ирак (по-точно е било доставено от иранската страна на своите „проксита” в Ирак) и е довело до смъртта и раняването на американски войници. Разликата между годината на доставката от Армения в Иран (2003 г.) и годината, в която американците протестират остро (2008 г.) се дължи на факта, че оръжията са използувани от шиитски милиции срещу американските войски в Ирак през 2007 година.

Грамата съдържа писмо от Джон Негропонте до тогавашния президент на Армения – Саргсян и за него се уточнява, че „няма да бъде изпратен подписан оригинал”. Писмото съдържа сериозен списък от мерки, които арменската страна трябва да изпълни, за да не бъдат приложени спрямо Армения предвижданите от американското законодателство санкции за подобни действия.

Пак в грамата е разказана достатъчно подробно историята на случая, за да можем днес да правим ивестни заключения въз основа на съдържанието на „изтеклия документ”. Четивото е занимателно и все още е достъпно онлайн. [8] (Превод на писмото на български, можете да намерите в рубриката "Четиво" на "Свободен народ онлайн" от дата 12 август 2019 г.).

Разглеждането на Азербайджан като някаква „турска екстензия” в Закавказието е дълбоко погрешно, невярно и може да доведе и до грешен подход в политиката ни към тази държава. Всъщност, несигурността породена от войната с арменците от една страна, враждебното отношение на Иран от друга и двусмисленото поведение на Русия (наричана иронично от азербайджанците „старший брат”) неминуемо тласкат Азербайджан да търси съюзници, на които да може да резчита поне в някаква степен.

Това води от една страна до ориентирането на Баку към сериозно партньорство с ЕС, но Европейският съюз е „мека сила” и никой не очаква той да защити Азербайджан пряко в случай на военен конфликт. От друга страна, остава единствено Турция, независмо, че едва ли някой би могъл да прецени в каква степен може да се разчита на нейната военна помощ в случай на въоръжен конфликт с противник, който превъзхожда във военно отношение Азербайджан.

Азербайджан не е „турска екстензия”, нещо повече – в исторически план, обявената през 1918 година Азербайджанска демократична република е първата демократична мюсюлманска държава в света. Азербайджанските лидери, създали забележителен както по демократимността си, така и по мултиетничността си парламант в Баку (в него е имало и арменска и руска фракция, при това съвсем не символични), успяват да пресекат амбициите на младотурските управници на Отоманската империя да превърнат Азербайджан в ханство начело с брата на един от тях.

Азербайджан не е „присъдружен” на Турция, нито пък е спонсор на ДПС, така че г-н Валери Симеонов само би спечелил ако ревизира отношението си към тази държава. Още повече, че наблюдавайки картите на световната геоикономика, по всичко личи, че в близко време нашето икономическо сътрудничество с Азербайджан ще се задълбочава.

Става дума, разбира се за Южният газов коридор, който вече достигна до гръцка територия на беломорския бряг. Вече с много сериозни темпове се строи Транс адриатическият газопровод (TAP), който трябва да достигне до Албания и до Италия през италианското пристанище Бриндизи. За последните развития около Южния газов коридор и неговата роля вече писахме и публикацията предизвика огромен интерес. [9]

Няма съмнение, че Южният газов коридор ще ни даде шанс по радикален начин да диверсифицираме доставките на природен газ в България. Възможността ни да избираме в различни моменти различни доставчици, укрепва националната ни сигурност и „подсеща” досегашните монополисти на нашия газов пазар, че вече не са единствени и че офертите им трябва да бъдат по-атрактивни. Всичко това, ние ще постигнем просто с една интерконекторна връзка с Гърция, по която макар и с огромно закъснение вече се работи.

Ясно е, че при това положение, ние би трябвало да се радваме на добронамерените си отношения с Азербайджан, а не да се чудим как да ги развалим.

Никой не призовава г-н Валери Симеонов да прекъсне връзките си с Армения, ни най-малко. Призивът е да не изхожда от максимата, че „мокър от дъжд не се бои” и да се въздържа от посещения на окупираните от арменците територии на Азербайджан, пък ако ще да го придружава не г-жа Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения, а самият Президент на Армения. Седмите пан-арменски летни игри щяха да се проведат и без българско участие, пък и това спортно събитие едва ли е от съдбоносно значение за българската външна политика.

Никой не иска разваляне на българско – арменските отношения, но не си струва формалното присъствие на български депутати (и то какви) в Степанакерт да трови българско – азербайджанските отношения. Щеше да е чудесно, ако България можеше да сдобри Армения и Азербайджан, но за сега няма никакви такива изгледи.

Затова просто трябва да уважаваме и чувствата и правата и чувствата на потърпевшата страна в Нагорно Карабахски конфликт. Българо-арменските отношения могат да се развиват и в Ереван и в София и по цялите международно признати територии на двете държави. Не е нужно да се ходи до столицата на Нагорни Карабах – Степанакерт (Ханкенди).

Даже е вредно.

 

Използувани източници:

[1] Bulgaria MPs visit Artsakh, discuss Karabakh conflict, NEWS.am, Newsfeed, 07.08.2019, 13:23, https://news.am/eng/news/527570.html

[2] Баку направил Софии ноту протеста, Haqqin.az, 8 августа 2019, 18:48, https://haqqin.az/news/155753

[3] Цанов, Иван, Хаосът и редът в контекста на управлението, Българска асоциация на конфликтолозите, С., 2017 г.

[4] Брюксел: Азербайджан е важен партньор за европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло, Свободен народ онлайн, Свят, 15 февруари 2018 г., 20:39, http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html

[5] Gotev, Georgi, Tusk hopes for higher level of EU – Azerbaijan ties, EURACTIV, 9.07.2019, https://www.euractiv.com/section/europe-s-east/news/tusk-wishes-for-higher-level-of-eu-azerbaijan-ties/

[6] Виж: Дечев, Теодор, Валери Симеонов, Веселин Марешки, политическата коректност и международното положение, „Свободен народ онлайн”, Гледища, 30 ноември 2018, 20:29, http://svobodennarod.com/views/item/6096-valeri-simeonov-veselin-mareshki-politicheskata-korektnost-i-mezhdunarodnoto-polozhenie.html

[7] Виж: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Отворено писмо до Н. Пр. Извънредния и пълномощен Посланник на Р. Азербайджан в София – г-жа Наргиз Акиф Гурбанова от д-р Георги Коларов, Свободен народ онлайн, Гледища, 03 април 2017, 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html

[8] (s) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET, https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

[9] Дечев, Теодор, Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска, НЮЗ.бг, Коментари, 01.08.2019, 16:41:31, https://news.bg/comments/shah-na-ruskiya-tsar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html 

Публикувана в Гледища

Няколко извода. По-голямата част от народните представители изключително умело използват факта – макар и позорен, че парламентът има впечатляващо нисък рейтинг.

 

Почти няма гласоподавател, който сериозно и задълбочено да следи случващото се в достолепната сграда в центъра на София. Жалко за тежкия труд на журналистите там, за блъсканиците и търчането наляво-надясно из кулоарите.

 

Знаейки, че никой не се интересува от тях, депутатите си правят и говорят каквото искат – без срам, вътрешна цензура или чувството, че отдавна са преминали границите (за последното можем да им простим, защото те нямат подобна сетивност).

 

Те знаят, че последствията – политически, морални, физически (ако някой вбесен българин все пак дойде със сопата), от действията им ще са минимални, ако въобще се случат. Затова сътворяват величествени глупости, прикрити под сянката на народното пренебрежение.

 

А тези, които все пак следят и четат делата на избраниците, явно са смятани за идиоти, способни да понесат всичко.

 

Най-последното доказателство за валидността на горните съждения е сценката, разиграна от Марешки и компания. Определението „най-последно“ трябва да се подчертае, защото по принцип в парламента се надпреварват да творят недомислици – в името на гласоподавателите, разбира се, които пак ще повторим – смятат за идиоти. Достатъчно е да посочим само най-пресните примери – операциите „Изборен кодекс“ и „финансиране на вероизповеданията“.

 

Та г-н Марешки и групата му изиграха етюд, с който спокойно могат да заявят участие в започващия скоро софийски театрален фестивал. А Веселин Марешки и да се надява на някой „Аскеер“ – като сценарист, постановчик и изпълнител на главната роля.

 

Жанрът може би ще е трагикомедия, защото в първо действие бе драматично, докато постановката и второто й действие завършиха комично.

 

„Напускаме парламента“, „текат нелеки разговори, но това е решението ни“. Първите реплики стреснаха публиката. Всички извадиха калкулаторите и започнаха да смятат кой, как, къде, кога и срещу какво ще осигурява кворума на управляващата коалиция.

 

Веселин Марешки е сериозен, страховит, някак си исторически – застанал зад трибунката (която се е наслушала на какви ли не неща, горката). Леко сепване предизвика несвързаното – няма да ви кажем защо решихме така, по-късно днес ще обясним. Леко сепване предизвика несвързаната му реплика – „няма да ви кажем защо решихме така, по-късно днес ще обясним“.

 

Хаосът и тревогата обаче са факт – магическото „предсрочни избори“ започва да витае под родното небе. Пак се смята кворума, но вече заедно с предположенията за вариантите на идващите избори – „2 в 1“, „3 в 1“, „1 в 1“ и пр.

 

Някак си на заден план остана здравата мисъл, която би могла да зададе въпроса „Какви ги върши този човек“ – предвид рейтинга, даван от социолозите на „Воля“. Цифрите от повечето проучвания биха осигурили на партията на Марешки след евентуални парламентарни избори, прекрасни места на първите редове на жълтите павета, откъдето да имат добра видимост за случващото се вътре. Но здрава мисъл в случая няма. Всички сме подвластни на драматизма.

 

Разбира се, естествена и светкавична е появата на групата за бързо реагиране (ГБР) в състав Цветан Цветанов и Валери Симеонов, които започват мисията си за релакс и антистрес.

 

Те говорят спокойно и авторитетно. Криза няма, кворум има, всичко е цветя и рози, затворете очи и дишайте спокойно. В Холандия също било така – един-двама държали кворума, но се справяли блестящо. Тук се поуспокояваме, но колкото да се сетим, че без напрягане можем да изредим 101 разлики между България и Нидерландия, като всичките са в полза на Ниската земя. Така че този довод на ГБР не се приема.

 

Все пак покрай ушите ни прошумолява уверението на Цветанов, че щял да се чуе с Марешки. Тук светва някаква сигнална лампа и по-неизявените идиоти започват да чакат, убедени, че нещо ще се случи.

 

Естествено, че рози няма. 122 души, колкото са ГЕРБ+патриотите (НФСБ, ВМРО и Атака) е супер некомфортна ситуация, при положение, че им трябват 121-но пръстчета, които да натиснат копчето в началото на пленарния ден. Това означава – без пътувания, молитвени закуски и творчески командировки при „евро-атлантическите ни партньори“. Без болести, грипни ваканции и инспектиращи визити до ловни стопанства.

 

Опцията „обади се на приятел“ винаги е вариант, но когато той се казва ДПС става малко комплицирано. Досега работи безотказно, но някакви кретени вдигнаха шум и развалиха рахатлъка.

 

БСП пък – живи да ги оплачеш, си тръгнаха от парламента и сега не знаят как да се върнат. Не че не им се иска, но някак си няма да е авторитетно и имиджово. Все пак липсата им спомогна за реализирането на впечатляващия спектакъл на Марешки.

 

Но да се върнем към него. Защото това „по-късно днес ще обясним“ направи комичния обрат в пиесата. То нямало да напускат парламента, щели да говорят с ГЕРБ и пак да мислят, но това не означава, че не са пичове, защото мислят за благото на народа. Тук следват аплаузи – продължителни, придружени от френетични крясъци „Браво“.

 

Но въображението и фантазията ни работят – какво ли се е случило „зад завесата“ – някъде между „по-късно ще ви кажем“, цветановото – „ще се чуя с Марешки“ и последния акорд – „засега оставаме“.

 

Едва ли ще узнаем. Но можем да предположим, друго не ни трябва.

 

По-важното е, чe в “обществения договор“ нещо куца. Има огромен дисбаланс в отношенията и зависимостите такива, каквито трябва да бъдат и реалното им състояние. Инерцията става все по-неуправляема, а статуквото – здраво бетонирано. Така се получава, че за едни – в сериозно малцинство, комфортът непрекъснато се увеличава, а всички останали могат единствено да гледат тъпо.

 

Това ще продължи, докато не бъде ограничено и преустановено попадането на случайни хора с неслучайни амбиции и апетити на важни за всички ни места.

 

Така ще свалим от афиша и „театрото“ на обществена издръжка, които никой не гледа.

Публикувана в Гледища

Бойко Борисов май допусна грешка. Трудно ми е да го кажа, тъй като той никога, или поне много-много рядко греши. Наглед грешчицата не е лесно забележима, дори може да е плод на деформираното ми съзнание, но като че ли все пак имам повод за „някои кратки размишления“.

 

Едно скромно социологическо проучване – сред многото, които се появяват всяка седмица у нас, особено щом наближат някакви избори, предизвика доста бурна и гневна реакция у многоуважавания ни премиер.

 

За човек, който вече 10 години, с някои малки паузи, обитава сградата на „Дондуков“ 1 и е видял и чул какво ли не, подобни проучвания не трябва да му правят каквото и да е било впечатление. Независимо, че анкетата дава на БСП скромни проценти аванс пред ГЕРБ. И то за евроизборите, които – поне, ако съдим по словото на Борисов пред елита на ГЕРБ, не са чак такова предизвикателство. Но за това по-нататък.

 

Гневният изблик изненадва, изпод него не е трудно да се види известна нервност. Първият прочит – импровизаторският, е, че реакцията показва неувереност. И това не ми е лесно да го кажа, защото Б.Б. се превърна в „единица мярка за самоувереност“ у нас. Именно затова обаче всяко отклонение ярко се забелязва.

 

Още повече, че подобни анкети дори вършат услуга на ГЕРБ, защото по всякаква логика данните от тях би следвало да мобилизират партийния електорат. Вместо да викне – вижте какво става, стягайте редиците, лидерът на управляващите нервно започва да напада въпросната агенция и да задава реторични въпроси от рода, „ама вие нали знаете кой е собственикът й?“, с ясната идея да омаловажи цифрите и да ги постави под графата „манипулативни“ и „фалшиви“.

 

Ами ако целта на проучването е била именно да тества реакцията на премиера и лидер на ГЕРБ? То тогава акцията е успешна. И в анализаторските центрове - ако има такива - на противниковите политически щабове светва сигнална лампа. Нервността и безпокойствието по върховете на основния ти опонент е прекрасна новина, която ти дава ясна насока за действие.

 

Странно впрочем е и публичното говорене на премиера за „патриотичния“ коалиционен партньор на ГЕРБ. Всичко е цветя и рози, фанфари и шампанско, ако слушаме Борисов. По думите му, коалицията си работи прекрасно, „ето днес имахме Министерски съвет…“. Да се чуди човек дали министър-председателят говори за същата тази тройна миникоалиция, чиито лидери пълнят с изказванията си „вестникарските страници“.

 

Поетично можем да я сравним с „изригващ вулкан“, а по-махленски - с очакването всеки момент да се развъртят шамари между войводи, атакисти и национал-фронтоваци. Борисов обаче ни внушава, че всичко е ОК. Защо ли? Дали не смята, че е като мантрата - става реалност при непрестанно повтаряне?

 

Проблеми има и те ще се проявят тепърва. Единственото спасение за тези в ГЕРБ, които искат пълен мандат, се казва „инстинкт за самосъхранение“ на политици, усещащи, че излязат ли от властта, връщане няма да има. Именно в тази ситуация са Сидеров, Каракачанов и Симеонов и това може би ще охлади страстите, поне що се отнася на ниво правителство и парламент.

 

Иначе напълно нормално и реалистично елитът ни се държи в навечерието на евроизборите с ясното съзнание, че сме много младши партньор на големите в ЕС. И че с няколкото евродепутатски мандата дори и за цвят в Брюксел не ставаме. Затова към евровота се подхожда като към голямо и реалистично социологическо проучване, преброяване на редиците, генерална репетиция за местните, а защо не и другите избори.

 

Това може би е причината, че в ключовото слово на Бойко Борисов на срещата с елита на ГЕРБ, най-малко се чу за официалния повод – изборът на евродепутати, номиниране, листи и т.н. Темите бяха глобални, но вътрешни и по-скоро визираха „суджуци“, „семейни обръчи по места“ и други, но не и статута на страната като член на ЕС.

 

Подобна е логиката и в поведението на Волен Сидеров, който поставя редица неизпълними условия – падане на процентната бариера, отказване на евродепутати от заплати и т.н. В противен случай щял да бойкотира вота. Дали не е търсен и желан бойкот?

 

Та въпросът е, как да подходим ние, средностатистическите избиратели, към евроизборите. И дали да подходим въобще…

Публикувана в Гледища

Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина” – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада” незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като NEWS.bg .

 

От друга страна, тези които протестираха горе - долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото”, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай, би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.

 

За сега, изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилнота движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.

 

Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима”, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че, сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят ...

 

Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод, на самия екс вицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.

 

Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар”, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на екс вицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно, този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.

 

Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действува в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите” му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе” на балансираното политическо говорене.

 

Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер, за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.

 

Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история, политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това, трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ” на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо.

 

Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност” е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоче, че днес у нас, да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно за уважение.

 

Според масовите настроения, политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото и представява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени” (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди”), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.

 

Дори само масовата употреба на „термини” като: „толерасти”, „либерасти”, „Еврогейски съюз” и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора, толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и за свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас ...

 

Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.

 

Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна” политическа коректност е просто ... доброто възпитание.

 

Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва „да карат направо”. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене”, могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ”, говоренето „право куме в очи” (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор) ние няма от къде да знаем.

 

Съвсем друга, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов е въпросът, че той успя да направи и други гафове и „фалове”. На тях обаче някак си, никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.

 

Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно пристигна в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.

 

Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш” за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.

 

Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии - за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя”.

 

В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Специално при г-н Марешки, подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка, най-разумното, което може да прави е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите, „прояви на обич” от страна на ощетените самоназначили се монополисти.

 

Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.

 

Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии - най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни”. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.

 

И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговият политически избор, да се опита да търси политическа перспектива на „полето” на евроскептицизма. На много хора, това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.

 

Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля” е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти”.

 

Поне за сега, няма никакви сигнали, че между тях и „Воля” може да има сработване. Напротив, в кулоарите на Парламента се водят дискусии за някакъв Кокал с главна буква. Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти”. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля” е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша”, врели и кипели.

 

Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си” в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. При това, времената са такива, че въпросните „другарчета” вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.

 

Създателят и едноличен лидер на „Воля” тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз” за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.

 

От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш, какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.

 

В момента от една страна, „Воля” не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време, „Воля” и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на анти-европеизма няма практическа стойност.

 

От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш” някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето” в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля” като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация, г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил - по линия на действия, а не на приказки.

 

Но точно тогава за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля” се е самоидентифицирала като част от анти-системното и анти-европейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент”. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение”.

Публикувана в Гледища

Стана факт една предизвестена оставка. Валери Симеонов се оттегли от вицепремиерството, усетил на гърбината си това, че никой не може да е по-голям от народното недоволство. Без значение дали то е спонтанно, режисирано, манипулирано и т.н. Още повече, след като съпартийците му акапелно запригласяха на глупавите думи с още по-глупави думи. Та се наложи самите Бойко Борисов и Цецо Цветанов под път и над път да гасят пожари, да се извиняват, чудейки се как да озаптят вербално разпищолилите се свои коалиционни партньори.

 

Някои ще кажат, че едно „уж“ ритна столчето под Симеонов. Но не. Той положи неимоверни усилия да затвърди впечатлението от непремереното си (да се чете – наглото) изказване, сипвайки много масло в огъня на майчиния гняв. Вместо да посъбере прах от жълтите павета и да посипе смирено главата си, „патриотът“ продължи да се ежи, вбесявайки свои и чужди, както и Волен Сидеров, който въплъщава и двете в едно.

 

Но да не забравим. Всички фенове на технопартитата могат мощно да извикат „Ура!! Какаовият плаж е спасен и отново слънчев, защото тъмната сянка на Валерката вече я няма!“ И могат да си спретнат едно победно зимно парти. Още повече, че заради пустите курорти ще притеснят единствено чайките и гларусите.

 

Но да се върнем към държавните неволи. Защото оставката на вицепремиер, още повече коалиционен партньор, който осигурява рахата в парламента, си е държавна неволя. Едва ли титулярът на правителството – Б.Б., е много изненадан. Всъщност, това ще проличи по човека, който ще бъде избран да замести Валери Симеонов и колко време ще отнеме това. Дали ще е патриот и ще се казва Сидеров (макар, че той едва ли ще остави комфорта на депутатската банка, даващ възможността за принципни критики) ние не знаем. Анонимността на хората около Симеонов е въпиюща, така че ще е много трудно премиерът да отиграе подадената му топка с човек от НФСБ (партията на вицепремиерът в оставка).

 

И тук му е мястото за един визионерски и глобален въпрос. Ще има ли „Борисов 4“ след „Борисов 3“. Има ли живот след смъртта, тунел от светлина след последното издихание, ще предизвика ли лидерът на ГЕРБ будисткото учение с броя на преражданията си? Това са трансцедентни въпроси, материя от космическото познание, в което е посветен само един, най-много един и половина – Б.Б. и Цв. Цв.

 

Погледнато реалистично и прагматично, няма основания да сме песимисти и за появата на „Борисов 4“, но и за сравнителното дълголетие на „Борисов 3“. Защото момента парламентарното мнозинство е бетонирано от множеството депутати еднодневки, които знаят, че след този парламент никога повече няма да помиришат депутатска банка, парламентарно кюфте и редовно индексирана заплата, подплатена от правдоподобно формулирани бонуси. В тази компания целокупно са хората на Марешки и част от патриотите, националисти и воеводи около триединството Сидеров-Каракачанов-Симеонов.

 

Тук е редно да припомним и за комичната реалност, в която съществува опозицията БСП или както духовито коментира Цветанов преди време – те с един вестник „Дума“ не могат да се оправят, а искат да управляват…

 

Отваряме едни големи скоби. Оставката на Симеонов съвпада с едно много знаково (в контекста на европейския национализъм и патриотизъм и в прословутия постулат „Европа на нациите“) изказване, прозвучало като присъда. Самата Марин льо Пен, станала едно от знамената на евронационализма и повод за кошмарните сънища и бълнувания на президента Макрон, обяви, че от българския национализъм и патриотизъм припознава и признава единствено Веселин Марешки и партията му „Воля“.

 

Това би следвало да е огромен културен, цивилизационен и политически шок за патриотите от фронта на Сидеров, Каракачанов и Симеонов. Макар да е много справедливо, ако предположим, че достолепната дама нещо се е объркала. Някой я е подвел, посочвайки й класическата политическа еднодневка Марешки като неин достоен и просветен съратник. Идват евроизбори и аптекарят ще изпрати в Страсбург 0,000 евродепутати. Това ще охлади сигурно страстите на льо Пен, която ще пренасочи енергията си другаде.

 

Затваряме скобите и се канализираме към съдбата на ГЕРБ и лидера им, тълкувана в контекста на следващи нови избори и нов кабинет. Фактите са следните – от реалистичния политически космос у нас Борисов е имал коалиционни взаимоотношения с всички, с които теорията на партийното строителство позволява – десни и „демократични“ реформатори и незнайно какви, но готови на всичко родолюбиви патриоти. След предсрочните избори, без значение кога са, ще ги има със сигурност, Борисов и компания ще трябва да избират пак измежду някакви патриоти, някакви постреформатори (познати муцуни, но под друго име) и… БСП+ДПС. Истината боли, така е. Въпросът е дали ГЕРБ – ако все пак спечелят изборите, ще предпочетат познатото и преживяно зло, или подчертано авангардно, в духа на съвременното политическо изкуство, ще потърсят спасителен бряг по-наляво. Което би ни предложило сюрреалистичното видение „ГЕРБ+БСП=вечна (сърчице)“.

 

Това обаче са съждения, които поставят малко каруцата пред магарето. В момента имаме прекрасен кабинет (олекнал с един вицепремиер, но какво от това), непробиваема конфигурация в парламента, впечатляващ председател на Еврокомисията, чийто ишиас го омилостивява да създава прекрасни доклади за България, възхваляващи приказната ни съдебна система (защото само в една Вълшебна приказка трагедията със срутилата се сграда на „Алабин“ би останала без наказания и присъди).

 

Така че можем да си позволим да прогнозираме, че Валери Симеонов ще смени локацията „Дондуков 1“ с площад „Народно събрание 1“ и ще се хвърли в законодателството с енергия не по-малка от тази, с която атакуваше Какаовия плаж.

 

ГЕРБ и Борисов ще се насладят на комфорта да изчакат евроизборите, след които да става, каквото става, БСП най-вероятно, губейки идентичност, ще намерят главен редактор за „Дума“, Марешки ще усети „жегата“ на политическата си несъстоятелност, патриотите ще усъвършенстват играта „прескочи кобила“, а Догановите хора ще се преориентират от хидроенергия към атомна такава, учейки усилено китайски.

 

Ние пък най-сетне ще осъзнаем, че безвъзвратно сме изпуснали момента да хванем сопите. Но сега да не мислим за това, а да се насладим на вицепремиерската оставка. Заслужаваме я.

 

Съдоклад на главния редактор:

Познанството и дружбата ми с Милослав Йосифов датира от 1984 година, тоест догодина ще отпразнуваме 35-тата им годишнина. На езика на българската народопсихология (освен всичко друго с Милослав сме й аскер-аркадаши) това означава, че бих публикувал, каквото и той да е написал, дори това да създава заплаха от нападение на спяща клетка на Ал Кайда срещу редакцията.

 

В случая не става дума за нищо толкова страшно. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че Милослав Йосифов е удовлетворен от оставката на Валери Симеонов. И наистина, човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо как точно е бил раздразнен, провокиран и афектиран.

 

Аз отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Макар че, каквото и да става, едва ли бих могъл да изстрелям такъв „картечен ред” по хора, които не ми харесват.

 

Пиша тези редове, защото се чувствам длъжен да отбележа две неща, по които гледната ми точка се различава в някаква степен от тази на Милослав Йосифов. Г-н Валери Симеонов не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер за поне няколко негови намеси, особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и особено на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина му благодарим.

 

Друг е въпросът, че г-н Валери Симеонов имаше и други „фалове”, на които никой не обърна никакво внимание, защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика. Не знам, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно изгря с присътвието си в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум на непризната от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покрай изключителната симпатия на азербайджанските власти към България.

 

Коментирам това, не за да „връзвам кусур” на г-н Валери Симеонов допълнително. Ни най-малко нямам подбни намерения и още един път ще кажа, че на вече бившия вицепремиер тябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. (На тези, които пишеха във Фейсбук глупости за „звисимостта” на Валери Симеонов от „едрия капитал” бих отговорил с думите на Ботьова – „ ... а Вий, Вий сте и....и”.

 

По-скоро трябва да обърнем внимание на интересния факт, че у нас денонощно се насажда разбирането, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо и вредно. Да си политически некоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно. Ако питаме разните фейсбукови ментори, политическата коректност е ... нещо еврейско или пък гейско ... Изобщо нещо пагубно, зад което стоят поне две глобални конспирации – едната етническа, а другата еротическа. Дори един досадил на цялата държава радио водещ озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. И ни гледа от снимката си на четвърта корица „с молния в очите”, както би казал Алеко Константинов.

 

Всъщност, наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, точно пак заради политическата коректност. Защото първообразът й е просто ... доброто възпитание. Г-н Валери Симеонов поне в някаква степен стана жертва на разбирането си, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва да карат направо. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене” могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Второто ми несъгласие с Милослав Йосифов е оценката му за г-н Марешки, като някаква политическа еднодневка. Вярно е, че последното, в което можем да заподозрем г-н Марешки е в каквото и да е харизматично излъчване и лидерско обаяние, но не бива да бъдем късопаметни. В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Трябва да зачетем на г-н Марешки факта, че той е може би първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” видимо не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск. За което трябва да го поздравим.

 

Виж, за неговото „прикаламисване” към „Европа на отечествата” и към „евроскептиците”, изобщо не би трябвало да го поздравяваме, но уви – и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не си мерят приказките в публичната си реч, други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. Последното може да му изиграе много лоша шега, но г-н Марешки си е направил избора сам и никой не е държал пистолет до главата му. Лично аз не бих се домогвал до похвалите на Марин льо Пен, но ...

 

Иначе, Веселин Марешки напълно си заслужи пребиваването в този парламент. Друг е въпросът, с какво ще запомнят „драгите зрители” участието му в последното за сега издание на Народното събрание. Със сигурност обаче трябва да признаем, че срещу него бяха насъскани най-различни независими и безпристрастни журналисти, че и цели средства за масово осведомяване. Така де, горивният картел не е останал без пари, а на медийния пазар „ден година храни”.

 

За да се приближа поне малко до специфичния стил на „Обединените патриоти” , ще дам допълнителни пояснения, какво съм искал да кажа до тук. Веднага ще поясня, че по никакъв начин не правя каквито и да са внушения, че безкрайно ценения, уважаван и харесван от мен като автор и като човек Милослав Йосифов има каквото и да е отношение към организираната кампания срещу Веселин Марешки. Пази Боже, не ми е изпила чавка акъла, дори и за да си помисля мимоходом подобни неща. Милослав Йосифов просто не одобрява господата Симеонов и Марешки и изразява това си мнение писмено, което е негово свещенно и неотменимо право. Зад което право трябва да се застава неотклонно. Не чак с гръмкоречията на Волтер, но достатъчно твърдо ...

                                                                                                                                                                                Теодор Дечев

                                                                                                                                                                                Главен редактор на "Свободен народ онлайн

Публикувана в Гледища

През изминалите дни, проектът на Закон за хората с увреждания породи много емоции, предимно негативни. На фона на дебатите, кой кого е обидил, може ли да се говори така и прочее, дискусията за качествата на законопроекта просто се стопи във въздуха, като усмивката на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата”. А за съжаление, въпреки ентусизмът на редица участници в процеса на подготовка на законопроекта, качествата му никак не са за препоръчване.

 

Интересно е, че и критиците на законопроекта (най-вече вицепремиерът г-н Симеонов и министърът на финансите – г-н Горанов), също акцентират на неща, с които пороците на законопроекта далече не се изчерпват.

 

Работодателските организации бяха сред най-активните участници в цялата дискусия около проекта на Закон за хората с увреждания, но до публиката стигна единствено твърдението, че работодателите са против въвеждането на задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания в предпирятията. Това твърдение е само частично вярно, при това „твърде частично”. Нещо повече, критиките на работодателските организации, в частност на АИКБ, бяха глобални по отношение на цялостната философия и съдържание на законопроекта и изобщо не бяха съсредоточени само върху въпроса за задължителните квоти.

 

Да, действително в един момент въпросът за „квотите” беше доста проблематичен и това беше в периода, когато се правеше опит да се наложи предложението, в предприятията с численост от 16 до 50 души да има задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания.

 

Този героичен законодателен напън беше разбира се пълно безобразие, но слава Богу за тази част от малките предприятия, въпросът беше решен сравнително бързо. Не бих казал – лесно, но все пак бързо.

 

Това, което никой не иска да види в становищата на работодателите и особено в това на АИКБ е, че основната критика срещу законопроекта е, че той изобщо не предполага системна промяна. Това е най-големият му недостатък, а не прословутите квоти, дискусията около които беше преекспонирана, може би защото беше най-разбираема поне за част от публиката, в това число и от журналистите.

 

Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки”. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛКовете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания.

 

Някои по-паметливи читатели биха могли да си спомнят, че сегашната драма със Закона за хората с уврежданията беше предхождана от един кратък епизод, когато правителството се опита да внесе в Народното събрание законодателни текстове, които да реформират така наречената медицинска експертиза. Срещу това действие се вдигна невъобразима врява и тогава точно хора с тежки увреждания коментираха, че срещу предложенията за реформа на медицинската експертиза протестират не „хората с увреждания”, а „хората с ТЕЛК решения”. Само че, хората въоръжени с „ЕР на ТЕЛК” се оказаха значително повече от хората с увреждания и реформата на медицинската експертиза беше снета от дневен ред в рамките на 24 часа.

 

И ето че днес, проектът на Закон за хората с увреждания не е просто е прегърнал, а се е вкопчил в „институцията ТЕЛК”. „ТЕЛКът” е алфата и омегата на закона, с което за неопределено време се дава неограничен мандат за продължаване на лошите практики и корупцията, познати ни най-вече от отпускането на така наречените „инвалидни пенсии”. Това е гнилото ядро на закона и това е основната причина за възраженията на работодателите, а не злополучните квоти.

 

Ако трябва да сме до край обективни, ще трябва да отбележим, че точно бясното издаване и продаване на експертни решения от страна на ТЕЛКовете, в много голяма степен обезсмисля квотите за хора с увреждания. Квотата в едно предприятие с примерно сто работещи е двама души. Вероятността между 100 души да има двама, които по някакви причини са придобили заветното експертно решение (ЕР на ТЕЛК) е повече от голяма. Дали тези двама души имат наистина трайни увреждания е въпрос с повишена трудност, но те може да са си дали труд да се „инвалидизират”, дори и само за да ползват популярната привилегия за „инвалидно паркомясто”. Просто, шансът „квотата” да е изпълнена априори, без да има необходимост работодателят да си търси за работници хора с увреждания е наистина много голям.

 

Последното не е тайна за никого. Всички знаят, че у нас има ненормално висок дял на хората с „инвалидни пенсии” и това е резултат от безобразната корупция в ТЕЛКовете. Всеки знае тази фактология, но ако някой го каже на глас го обвиняват във всички смъртни грехове. (Това не е случаят с репликата на вицепремиера Симеонов, но и за това може да Ви обвинят в човекоядство). Затова и всички би трябвало да разберат, че драмата с „квотите” не е нищо друго освен прах в очите на хората с увреждания. Даже не на хората с увреждания – те чудесно знаят за какво става дума. Прахът е в очите на тази част от публиката и от журналистите, които нямат преки лични патила или впечатления от въпросната материя, иначе казано – нямат около себе си човек с увреждания.

 

Вдигнатата шумотевица около „квотите” не носи абсолютно нищо на хората с увреждания, защото проблемът изобщо не е в желанието или нежеланието на работодателите да назначават на работа хора с увреждания. Цялата страна знае, че в различните индустрии има огромен дефицит на човешки ресурси. Работодателите с удоволствие биха назначили на работа всеки, който би могъл да се справя със задачите си. Ситуацията на пазара на труда е такава, че работодателите са готови да докарат хора от другия край на света и последното, което би им дошло на ум е да дискриминират кандидатите за работа, най-малко пък хората с увреждания.

 

И отново стигаме до това, до което се стига всеки път, когато започне да се говори сериозно по тези въпроси. Проблемът не е човек с увреждания да бъде назначен в дадено предприятие. Проблемът е в това, човекът с увреждания да може да стигне до това предриятие. И точно тук е заровено кучето – проблемът с мобилността на хората с увреждания, с достъпната архитектурна среда, с възможността те да стигнат до работните си места, изобщо не е предмет на Закона за хората с увреждания. Той е предмет на Закона за устройство на територията (ЗУТ), където има един куп записи в правилна посока – от чудесни, по-чудесни. А виж, достъпната архитектурна среда я няма.

 

Затова и работодателите реагират срещу политиката на „квотите”, защото тя не води до нищо друго, освен до създаване на общо впечатление, че властта се е загрижила за хората с увреждания. На хората с увреждания им трябват обаче съвсем други неща. Трябват им политики, насочени към рязко повишаване на мобилността им. Трябват им политики, насочени към подобряване на професионалната им квалификация в посока, съобразена със състоянието и възможностите им. Трябват им добронамерени и адекватни политики, водещи до действия, които да ги изваждат от социална изолация, а не имитации и неработещи законодателни текстове.

 

Когато говорим за неработещи текстове, съвсем НЕ е задължително въпросните текстове да НЕ са смислени и рационални. Пред очите ни постоянно стои Законът за устройство на територията (ЗУТ) с неговите напълно разумни и адекватни текстове, които продължават да не се спазват поголовно. Има много хора, които искат да помогнат на хората с увреждания с активната си гражданска позиция. Тези хора би трябвало на първо място гръмко да запитат, защо не се спазва ЗУТ, а чак след това да се впуснат в дебрите на Закона за хората с увреждания.

 

С една дума – в ТЕЛКовете има безобразна корупция, тяхната работа води до разхищаване на значителни по обем публични ресурси и до създаване на цяла обществена прослойка от „хора с ТЕЛК решения”, които не са точно „хора с увреждания”, но никой не иска да си пъха пръстите там, където скърца. Не случайно наричат историята около ТЕЛКовете – „корупцията на бедните”. Така де, корупцията е станала национален спорт и трябва да има поле за изява за всички. За богатите – обществени поръчки, за бедните – ТЕЛКове и инвалидни пенсии. Пък ако някой реши да си пъхне пръстите „там, където скърца”, веднага ще види, с какви масови протести ще се сблъска.

 

При положение, че ТЕЛКовете са „крайъгълен камък” на набедения за „нов” проект на Закон за уврежданията, всички други критични бележки стават от второстепенен характер, макар, че по чудесен начин потвърждават тезата, че новото в законопроекта го няма никакво. То се свежда до това, че законопроектът предполага, че така наречените „интеграционни добавки“ ще се раздават все така на калпак, но в по-големи размери.

 

Тук не мога да не приведа критиките на хора, далече по-сведущи от мен, що се отнася до проблемите на хората с увреждания и на пътищата за търсене на решения на тези проблеми. Заключенията на тези хора, които са залегнали примерно в последното от няколко писмени становища на АИКБ по проекта на Закон за хората с увреждания са кристално ясни:

 

„Начинът, по който се чете и интерпретира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е изключително порочен и говори за крайна управленска некомпетентност. Всички безсмислени записи в законопроекта се „аргументират“ с Конвенцията, която задължава държавите-членки да водят политики по уврежданията, които ще направят средата по-достъпна и дружелюбна за хората с увреждания, а те – хората с увреждания – ще получат достъп до ресурси, които са необходими за компенсиране на дефицита, предизвикан от увреждането.

 

Последното означава: (а) индивидуална оценка на потребностите, последвана от целеви ресурс за всеки индивид; (б) компетентна институция с правомощия да прави индивидуални оценки и да предоставя целеви ресурс на всеки индивид; (в) отворени системи за здравеопазване, образование, заетост, култура, спорт, правораздаване и прочее с гарантиран достъп до тях и на хората с увреждания; (г) определяне на „една или повече оперативни единици (focal points)“ за прилагане на Конвенцията, както и „създаване или определяне на КООРДИНАЦИОНЕН МЕХАНИЗЪМ в рамките на правителството, за стимулиране на действия в различните сектори и на различните нива“.

 

В Конвенцията никъде не се говори за „национално представителни организации на и за хора с увреждания“, а „хора с увреждания и представителни за тях организации“, които трябва да участват в процеса на наблюдение на политиките”.

 

Така че, можем да заключим, че всички недъзи на досегашния закон са съхранени в тяхната цялост. За съжаление, предложеният проектозакон за хората с увреждания не предлага системно нови решения за социално включване на хората с уреждания в съответствие с Конвенцията на ООН, а е неумел опит за балансиране между различни интереси на статуквото.

Публикувана в Гледища
Неделя, 21 Октомври 2018 19:21

Мълчи си бе, Симеонов

Бутната ли е вече първата плочка на политическото домино, което символизира властта у нас? С този претенциозен въпрос можем да се опитаме да се ориентираме в трагикомичната каша, забъркана от малкия коалиционен партньор. Идеята е дали постепенното срутване – ако е започнало такова, на плетеницата от управленски парченца, ще доведе до рухване на всичко.

 

Едно време си мислехме, че драмата, която ни предложиха реформаторите няма да има равна на себе си. Сега обаче ставаме зрители на грандиозен спектакъл с режисьори, сценаристи, статисти, главни герои и прочие Валери Симеонов, Сидеров и компания. Най-вече първите двама. „Ненаиграха се тези момчетии“, би казала някоя махленска баба.

 

Има неща, които трябва да бъдат подминати с мълчание, но в същото време, уви, е задължително да им се обърне особено внимание. Трудна ситуация. Каквато в момента съгради вицето Симеонов, с което тотално ни убеди колко е опасно и лошо случайно попаднали хора в политиката да се докопат до трибуната на властта. И да започнат да демонстрират безпардонност и сериозна загуба на чувство за реалност.

 

Странно, защо Симеонов и Сидеров непрекъснато са „на нож“, та те толкова си приличат. И двамата искат да показват сила, да имат правото да говорят всичко за всички, завоалирайки го като проява на принципност, да са „пичовете“, на които не им пука от нищо.

 

Само че в политиката така не може. Публичните личности с власт спазват правила, държат се обрано, рискувайки да бъдат скучновати, с две думи, казано понашему „мерят си приказките“.

 

Валери Симеонов обаче така не може. Последното му „гръмване“ заглуши всичко, сътворено до момента. И нищо чудно, ако въпреки неистовите усилия на премиера Борисов да се справи с проблема „майки на деца с увреждания“, който боде очите под прозорците му, точно те са на път да свалят кабинета.

 

Защото след безумното изказване на Симеонов – поне в нормалните държави, този политик си отива и ако не стане чудо, пада мнозинството в парламента, а след това е ясно какво идва.

 

Цитираме: „Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство, грижа за тях“. Изречено е преди време, стана популярно тези дни.

 

Като слон в стъкларски магазин вицепремиерът се защити, нападайки тези, които вадели думите му от контекста в поредна кампания срещу него. Той, видите ли, искал да каже, че се спекулира с децата с увреждания и майките им ги използвали. Дори да е имал това предвид – справедливо е да го предположим – означава, че не може и не знае как да се изразява. Да си мълчи тогава. Оставяме настрана словосъчетанието „една група кресливи жени“, ще го заобиколим, затваряйки си очите за него. Но „тези уж болни деца“ взривява вицепремиерския кабинет на В. Симеонов. Защото по всички писани и неписани правила и способи за тълкуване то означава едно „деца, които не са болни, но са представени за такива“. Цинично, грубиянско, безхаберно.

 

От далечен Брюксел – не географски, а цивилизационно (там подобни на симеоновите думи слагат край на всякаква кариера) - Борисов духовито коментира ситуацията с „език мой, враг мой“, макар в случая по-подходяща да е перифразата „партньор мой, враг мой“. Но и така не става. Премиерът има един правилен и оправдан ход – да поиска оставката на своя вицепремиер, поемайки риска за всичко, което може да последва това.

 

В същност, заплахата за властта на ГЕРБ не е чак толкова голяма. Ако случайно махането на Симеонов бъде постигнато, Волен Сидеров ще се кротне като нахранено коте и заедно с вечно „диалогичния“ Каракачанов ще подпрат премиерското рамо.

 

От това губи отново появилият се на политическия ни небосклон Бареков (да си плюем в пазвата да не докопа по някакъв начин власт), защото няма да може да се присламчи до „новата консервативна формация на Сидеров“ за евроизборите и след това, тъй като тя вече ще бъде излишна, или ако я има – Бареков ще е излишният.

 

А с помощта на воеводи, атакисти и фармацевтите на Марешки, Борисов може и да доизкара мандата си, или поне да отложи за година предсрочните избори. Да спечели време, за да помисли и обобщи – докога ГЕРБ, целейки властта, ще се обгражда с партньори, които не стават и с все сила – без да искат, разбира се – го влекат към едно от многото дъна, които се оказа, че съществуват в българската реалност. Реалност, създадена не без сериозните усилия и на борисовата партия.

 

Но думата в тези размишления е друга. Докога управлението на държавата ще е в ръцете на хора, случайно попаднали в политиката? Или ако самокритично се поправим – докога ще даваме гласа и доверието си на подобни неориентирани и неподготвени мъже и жени? Вече почти 30 години. Което много ни приближава до страшното заключение – „каквито избирателите, такива и управленците“.

 

Време е да се опитаме да опровергаем това.

Публикувана в Гледища

Първият парламентарен ден донесе новината, че БСП ще тръгва сред народа. Корнелия Нинова ни уведоми от парламентарната трибуна, че БСП оставя 20 депутати в Народното събрание, които ще бранят партийната кауза („тезите и идеите“ според г-жа Нинова) в пленарната зала, а останалите „отиват при народа да търсят единение“. (Виж: https://news.bg/politics/bsp-ostavya-v-narodnoto-sabranie-20-deputati.html ).

 

Цялата тази история ужасно напомня епизод от историята на Руската империя. Напомня до такава степен, че човек се чуди, дали сходството не е търсено преднамерено. Ще се опитам да обрисувам аналогията със ставащото – няколко годишен революционен кипеж от руската история, която е родила фраза, използувана и до ден днешен в руския език, за съжаление най-често в ироничен контекст.

 

Става дума за следното. Някъде към средата на деветнадесетия век, в царска Русия започва рязко нарастване на интереса към естествените науки и свързаното с тях висше образование. Това разбира се е било чудесно, но както често става, особено по руските географски ширини, „много добро не е на добре“. През есента на 1861 година, императорското правителство увеличило таксите за обучение в университетите и забранило кой знае защо … студентските взаимно-спомагателни каси.

 

Защо му е било на правителството да прави последното не е съвсем ясно. Може би и тогава е имало дейци на изпълнителната власт, които не са можели да спят, докато някакви пари се събират, инвестират и нарастват извън техния контрол. В България, такова е отношението към едни 12 милиарда лева, намиращи се под управлението на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (иначе казано – на частните пенсионни дружества). В Русия са завидели най-вероятно на много по-скромни предприятия, но щом са били студентски – значи са били подозрителни.

 

Всеки, който си позволява да използва главата си по предназначение е подозрителен в авторитарната държава, най-вече студентите. Странното е, че точно през 1861 година, в Русия е извършен един от най-великите актове на либерализация – премахването на крепостното право. За сведение на любителите на исторически куриози, то става точно на 3-ти март 1861 година. Очевидно, при император Александър ІІ Освободителят, важните неща са ставали все на 3-ти март. След още три години в Русия ще бъде отменено и смъртното наказание, но през есента на 1861 година, със студентите се отнесли доста нелиберално.

 

Естествено, започнали вълнения, а вълненията в Русия винаги завършват със санкции за развълнуваните. Вълнуващите се студенти просто били изхвърлени от университетите. Те се оказали в ситуация, която в шахмата се нарича „цугцванг“ – да постъпят на държавна служба не можели, защото били „неблагонадеждни“. Да се върнат на студентската скамейка също не можели – пак по предишната причина. В днешното време на това му се вика „социално изключване“, тогава било чисто и просто изритване от рая, тоест от академичните среди.

 

Тогава за кой ли път възникнал класическият за русите въпрос „Что делать?“ – „Какво да се прави?“. И докато пострадавшите от грозната постъпка на властта размишлявали над този въпрос, отговор им дал самият Херцен, който написал следните редове в своя вестник „Колокол“ („Камбана“):

 

„Но къде да отидете, къде да се денете, Вие юноши, за които науката е заключена? … Да Ви кажа ли къде? … Сред народа! При народа! – ето Вашето място, изгнанници на науката …“.

 

Със сигурност, това е една от фразите, която е имала едни от най-сериозните миграционни последици в историята на Руската империя. Поне що се отнася до миграцията на „човешки ресурси с висока квалификация“. Отиването сред народа, така нареченото „хождение в народ“ взело широк размах. Масово изключените и неприетите по причина на „неблагонадеждността“ си студенти и млади хора се устремили към безграничната руска провинция. Те масово ставали, селски учители, фелдшери, тук–таме и агрономи. Ако на някой му се иска да получи не сухи исторически факти, а художествена и белетристична представа за тази масова миграция на просветени хора към мрачните дълбини на Русия, може да се справи с произведението на Тургенев „Отцы и дети“ („Бащи и деца“).

 

През седемдесетте години на 19-ия век, с въпроса за ходенето сред народа се захващат доста по-сериозни и по-опасни от гледна точка на властта хора. Към миролюбивото до този момент „служене на народа“ се „прикаламисват“ привържениците на революционната борба, най-вече народниците. Другите радикални течения не остават по-назад и скоро операция „хождение в народ“ започва да се обогатява идейно от народника Николай Василиевич Чайковски, от княза – анархист Пьотр Алексеевич Кропоткин, от ужким умерения теоретик на революцията Пьотр Лаврович Лавров и съвсем не на последно място по значение – от радикалния анархист Михаил Александрович Бакунин.

 

Бележитият опонент на Карл Маркс - Михаил Бакунин се опитва да отнеме славата на Херцен и пише: „Отивайте сред народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука. Изучете се от народа, как да му служите и как най-добре да водите неговите работи“.

 

Идеологическата конкуренция в лицето на Лавров започнала да развива теоретически проблема за отиването при народа на страниците на нелегалното списание „Вперед!“. Кропоткин също дал теоретичен принос, като проповядвал, че интелектуалният авангард на Русия трябва да живее като народа (а следователно и сред него) и да създава сред селяните кръжоци, чиято цел в по-далечна парспектива трябвало да стане възникването на масово революционно селско движение.

 

Кулминацията на отиването сред народа била достигната някъде през 1874 година, като агитаторите действали активно в Тулска и Тверска губерния и най-вече в Поволжието. В крайна сметка обаче, процесът на революционна пропаганда затихнал. От една страна, пропагандата се оказала доста безплодна. Сближаването на интелигенцията и „прогресивното селячество“ поне на този етап не се получило.

 

От друга страна, правителството и по-точно специалните служби в тогавашната им форма, съвсем не наблюдавали безгрижно ставащото. По най-демократичен начин започнало „излавянето“ на пропагандаторите на истината и правдата и през 1877 – 1878 година, Русия вече станала свидетелка на „процеса на 193-мата“ и на „процеса на 50-те“. С отиването сред народа се приключило.

 

Няма от къде да знаем, дали г-жа Корнелия Нинова и нейните PR-и пропагандисти и други „креативни личности” са искали да ни създадат асоциации с руското революционно движение (на мен явно са успели да създадат, не се знае само дали са го искали), но сравнението между двата политически подвига не е в полза на БСП.

 

Младата руска интелигенция е „тръгнала сред народа”, изпълнена с идеи. Колко осъществими и адекватни е друг въпрос, но идеен дефицит не е съществувал, поне в началото на интелигентската миграция към „граждански активното” селячество.

 

При БСП дефицитът на идеи етолкова очевиден, че човек започва да се замисля, дали не трябва да им помогне с нещо, макар и мъничко. После препрочита изявленията на г-жа Корнелия Нинова и му минава меракът. Не е заслуга на БСП, че се „срути” Търговският регистър, а поредната калинка на ГЕРБ изказа дълбоката мисъл, че „такива неща се случват”. (Не мога да не препоръчам един чудесен анализз, посветен на това, защо такива неща всъщност НЕ се случват другаде, освен в нашия Търговски регистър: http://svobodennarod.com/views/item/6048-izchezvaneto-na-targovskiya-registar-eksperiment-ili-drugo.html ). Безпрецедентното рухване на Търговския регистър си беше „подарък свише” и на лидерите на БСП им остана само да се възмущават, при това не особено остроумно.

 

Ако случаят с Търговския регистър беше за БСП „подарък свише”, то катастрофата край Своге си беше направо „подарък от преизподнята”. Социалистите казаха, каквото имат да казват и по този въпрос, след което се заеха с фалита на злополучната застрахователна компания „Олимпик”. Фактът, че изобщо този сюжет продължава да се върти, показва, че на „Позитано 20” наистина цари остър дефицит на каквито и да са идеи.

 

Щеше да бъде много по-оригинално да упрекнат управляващите гербери, че уволниха без всякакво разумно основание заместник председателката на Комисията за финансов надзор – Ралица Агаин, отколкото да търсят отговорност на управляващото мнозинство, че не е могло да предвиди или пък да предотврати нещо, което е станало в Кипър. Г-н Валери Симеонов се оказа много по-съобразителен с неговата пледоария в защита на тримата министри, принесени в жертва на катастрофата в Своге или по-точно в жертва на рейтинга на министър-председателя.

 

След това продължиха да ни занимават със „спящата клетка” – баба Дора и нейните козички и ... не остана друго. Махането или намаляването на ДДС-то на лекарствата е толкова брадато предложение, че сигурно би било осъществено, ако някой дадеше ясни идеи как да се осъществи превенция на злоупотребите, които ще избуят като паламида след евентуалното данъчно облекчение. Пък и не е само БСП, която се е опитвала да смуче костен мозък от този постен пропаганден кокъл.

 

И като нямаше с какво друго да се захване, предводителката на БСП, извади калъчката и препусна като Чапаев срещу ордите на чуждестранните кадри, които България ще внесе, вместо да си отгледа свои. Тук ще прескочим обичайната размяна на риторични въпроси, защо ги няма нашите кадри в България и има ли БСП някакъв принос към този факт. Знаем, че всяка политическа партия си има цяло „портфолио” от обяснения, доказващи, че всички други са виновни, сал те (в случая –социалстите, но важи и за всички останали) изобщо не са такива.

 

Ще зададем простия въпрос, как мисли да решава проблема с дефицита на работна ръка и човешки ресурси г-жа Корнелия Нинова в краткосрочен и в средносрочен план? За дългосрочния план знаем решението – от „Позитано 20” ще дадат поръчение на всички българки във фертилна възраст да започнат незабавно да раждат. При това да раждат направо 20 годишни и по възможност, да са обучени до момента на появата си на белия свят.

 

Всъщност, отровните стрелички на зле прикритата ксенофобия по въпроса за „чуждите” и „нашите” кадри не е точно в двора на министър-председателя, а на вицепремиера Валери Симеонов, който би трябвало да бъде похвален за направените промени в нормативната уредба на трудовата миграция, но г-жа Нинова предпочете да се солидаризира с г-н Волен Сидеров, който неотдавна от страниците на един дебел седмичник нападна коалиционния си партньор, че не било по националистически „да се внасят пакистанци в България”.

 

Всъщност, пакистанци в България май изобщо няма. Засега научаваме от прокуратурата само за неколцина арменци, които били дошли за да се трудят в някаква нелегална цигарена фабрика. Ама и за това да не бързаме, че токе виж „компютрите излезли конфитюри”... Вярно е, че България има подписана Спогодба за регулиране на трудовата миграция с Армения, но и от там към нас не се движат тълпи от „чужди кадри”.

 

Г-жа Корнелия Нинова би могла да си спомни, че доста време е била в редовете на работодателството (и във вихъра на приватизацията впрочем, при това – на едно предприятие, което доста се занимаваше с износа на „наши кадри” извън страната) и вместо да кори Валери Симеонов, да попита правителството, какво става със спогодбите с Украйна и Молдова за същите тези „чужди кадри”? Но не би ...

 

В заключение, бихме могли да отбележим, че за разлика от руската революционна интелигенция, социалистите не са преследвани от никакви жандарми, пък и не им се налага да ходят чак в Поволжието, в Тулска и в Тамбовска губерния. Правителството има достатъчно трески за дялане и без особени умствени усилия те могат да бъдат „идентифицирани” и подложени на съответната дърводелска процедура.

 

Само че, това не става. Или може би на „Позитано 20” темите не им изглеждат достатъчно атрактивни. Или пък смятат, че не са в тон с техния „политически профил”. Тук можем да ги успокоим – плоският данък и 10 процентовата ставка върху данък печалба са гласувани от правителство с министър-председател социалист и министър на икономиката – социалист. И никой не им сърди, могат да са сигурни.

 

Така че, идеята за практическо започване на предизборната кампания и спешното преквалифициране на скучаещите депутати в политически агитатори по села и паланки е принципно правилна. Вместо да дремат в Народното събрание – да вървят и да видят, дали баба Дора е „спяща клетка” и да я успокоят, че „чума няма”. Трябва да признаем, без всякаква ирония, че от техническа гледна точка решението на ръководството на БСП е съвсем разумно и дори своевременно.

 

Големият проблем е, какво ще разправят социалистите по време на своето „хождение в народ”. Там нещо, нещата много куцат ...

 

P.S. Когато завърших тези редове, съпругата ми прочете текста и съвсем спонтанно предложи депутатите от БСП да карат до край и да действуват като първите млади руски интелигенти, отишли при народа. Да вземат и да свършат някаква работа по време на обиколките си. Предложението й несъмнено има дълбока логика. И приемствеността ще е приемственост и някаква работа ще се свърши. Разбира се, идеята депутатите от БСП да станат начални учители е ужасяваща, а и едва ли някой би искал да му оказва първа помощ точно такъв фелдшер, но има и други области, където биха могли да отработят отиването си при народа. Като онагледяващо помагало, тук сме включили картината на Константин Аполонович Савицкий – „Ремонтные работы на железной дороге” („Ремонтни работи по железопътната линия”). Картината е нарисувана през 1874 година, тоест в самия разгар на руското „хождение в народ” и в момента пребивава в Третяковската галерия.

 

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов – вицепремиер и лидер на НФСБ, каза нещо много вярно, много на място, много смущаващо и притеснително. Уви, с това той не откри топлата вода. Просто назова недъг в управлението, който съществува по върховете на властта ни „откакто свят светува“.

 

Назначението е направено през „задния вход“, възнегодува патриотът по повод лансираната от „Атака“ нова шефка на „замъка на граф Дракула“ – Агенцията по вписванията. Сещате се, става въпрос за Търговския регистър, който спря да работи преди много време, още не е тръгнал, както трябва и ни прочу из Европа и света.

 

Да преведем за тези, които са наивни или не отбират от метафори. През „задния вход“ е сленгов политически израз, искащ да каже – непрозрачно, без да се пита някой, по лично усмотрение на един-двама и въобще, без да гарантира качествата на този, който минава изотзаде.

 

Това е практика сред управляващите ни, която от много ползване е прецизирана до съвършенство. И макар с този гневен упрек Симеонов да целеше ляво кроше по кумеца си и коалиционен партньор (това е много лоша дума) Сидеров, вицето повдигна завесата на властовия ни HR, не че някой толкова се е криел. На тези, които ни управляват толкова не им пука какво и защо правят, че трябва да вземат някаква награда за това.

 

Премиерът Борисов в един от коментарите си по темата доразви дълбочинно парадигмата, по която се реди държавната ни администрация. Изключително проста и логична система на действие в ситуация на коалиционно управление. Браво!

 

Ако, да речем, за дадена партньорска партия няма зам.-министерско място в някой ресор, то на нея й се дава право да сложи свой човек начело на една от агенциите под шапката на въпросното министерство. Така, отбелязва мъдро Борисов, те също поемат своята отговорност за добруването на сектора. Тук е редно да отворим едни скоби – не стана ясно как партия „Атака“ пое своята отговорност за бившата вече шефка на вписванията – която също бе техен човек и по чието време изчезна Търговският регистър. Но това не е толкова важно, свикнали сме.

 

Въпросът е философски и засяга самата система на действие. Тя, както споменахме по-горе, е много стара, но като че ли стана публична и популярна по времето на Тройната коалиция с прочутото съотношение за разпределяне на държавната „баница“ - 3:5:8. Оттогава системата бе многократно ъпгрейдвана и усъвършенствана, но за съжаление мутира до състояние на отвратителна чудовищност. Вече е ясно (само дето не е разписано в Държавен вестник), че всеки, който има право на квота във властта слага безконтролно там, когото му е кеф.

 

И тук сме принудени да бъдем дръзки и да не се съгласим с премиера Борисов. Похвално и демократично е един министър-председател да зачита и уважава правото на своите коалиционни партньори да определят кадри за отпуснатите им ведомства. Но напълно неприемливо е премиерът да не се интересува от личността и качествата на висшите чиновници, които попълват кабинетите под неговия. Съвършено естествено и справедливо би било премиер министърът да се запознава със „CV-то“ на дадения кандидат за слава и ако нещо го притесни да го отхвърли, давайки възможност на коалиционния партньор да предложи друг. Защото в крайна сметка „пешкира опира“ именно премиерът и доминиращата партия, по чието време се случило това или онова.

 

Уви, да разчиташ на „носене на отговорност“ не е работещ принцип. „Отговорността“ не вирее по нашите географски ширини. Тя отдавна е изчезнал вид, или дори по-лошо – никога не съществувал.

 

Жалко и страшно, но факт.

Публикувана в Гледища

Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.

 

Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.

 

Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.

 

Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.

 

Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.

 

Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.

 

Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.

 

Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.

 

Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.

 

Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.

 

Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.

 

Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.

 

Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.

 

За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.

 

„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.

 

А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.

 

Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.

 

Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 4