На 25 август преди 70 години в Сливенския затвор криминален тип удушава един политически затворник. Нищо невероятно за онова време, когато властта се гордее със своята правота и затрупана от задължителната народна любов даже не си цапа ръцете при отстраняването на несъгласните, защото ги счита за най-долни престъпници. Това вероятно ще отразят нейните днешни апологети в твърденията си и ще се превъзнасят, че са обективни към историята. Останалото просто ще покрият с удобно мълчание, понеже рецидивиста е някой си Антон Попантонов, а жертвата недолюбвания социалдемократ Кръстю Пастухов. И как да е иначе, когато техните предшественици са въвели след 09.09.1944 г. термина „пастуховщина“ за всички неприемащи, че понятието социализъм се припокрива със съдържанието на комунистическата диктатура.

 

А той, роденият на 27.10 1974 г. в Севлиево Кръстю Пастухов, завършил през 1895 г. право в Софийския университет и специализирал 1897-1898 г. в Германия, още на 22 юли 1921 г. произнася в парламента думите:

 

„Аз имам кураж да заявя пред Народното събрание, че установяването на съветска власт в България, ако това стане един ден, не ще доведе до мир, а война, не ще установи национална независимост и народен суверенитет, а потисничество… България ще бъде превърната в съветска провинция и ако някога станете комисари, не вие а Москва ще определя външната политика на България”.

 

Нима това е малко?!

 

В критиката срещу подривната дейност на българските комунисти Пастухов е непримирим. В продължение на дългата си политическа дейност е в непрестанен идеен спор с радетелите на насилието като метод за борба. Смел и блестящ защитник на демокрацията, вярващ във възможността да се построи демократичен социализъм, той не пропуска случай да бичува също личния монархически режим и обезправяването на българския народ.

 

За „награда“ след преврата на 19.05.1934 г е интерниран на остров Света Анастасия, тъй като застава в защита на Търновската конституция. Репресията не го отказва и го превръща в един от основателите на опозиционната „Петорка“. Групата сформирана през ноември 1936 г. повежда борба за възстановяване на конституционализма у нас. Въпреки това Пастухов вижда недъзите на така наречения „Отечествен фронт“ (ОФ) и не се обвързва с него. Той съзнава опасността, която линията на българските комунисти носят за страната и с непоколебима решителност критикува всякакви постулати за пролетарска диктатура. Със своята борба срещу враговете на демокрацията, независимо дали се обявяват за „леви“ или „десни“ Пастухов получава в страната популярността на общественик и мъдър държавник, умело съчетаващ социалдемократическите си убеждения с висшите интереси на Отечеството.

 

През месец август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, който настоява за промяна на външнополитическия курс. Но идва Деветосептемврийския преврат и видния социалдемократ отказва да стане подлога на чужди интереси:

 

“Първоначално нямах отрицателно държание към Отечествения фронт и очаквах щото да осъществи своята платформа и да изпълни възложената му от събитията историческа задача. Обаче той не се очерта като същинска коалиция на партии, с течение на времето вътрешните търкания все повече се разрастваха, както и стремежа една партия да ръководи и господства, като за удобство прокарва през общата фирма свои партийни домогвания и като третира другите за помагачи“ – казва Пастухов по този повод в защитната си реч от 1946 г.

 

В началото на 1945 г. среди близки до комунистите от БРП (k) започват атака срещу социалдемократическата партия. От ЦК на БРСДП са изключени Кръстю Пастухов, Иван Пастухов и д-р Георги Петков. През май следва опит за отстраняване на главния секретар Коста Лулчев. Идва разцеплението и Кръстю Пастухов влиза в ръководството на БРСДП (обединена), която преминава в опозиция и се обявява против водената политика на ОФ и против започнатата от комунистите акция за „Културна автономия на Пиринска Македония“.

 

През февруари 1946 г. Пастухов публикува във в. „Свободен народ“ две статии „Нашата войска“ и „Не ме изкушавайте лицемери“. В тях директно и остро критикува опитите да се политизира българската армия и изказванията на Георги Димитров в тази насока. Вождът на комунистите е засегнат и срещу социалдемократът е скалъпен процес. Той е арестуван и обвинен по Наредбата-закон за защита на народната власт.

 

В декларацията пред съда от заседанието на 22.06.1946 г., публикувана изцяло в задграничния бр. 8 и 9 на в. „Свободен народ“ от м. септември 1955 г. четем отношението на Пастухов не само по повдигнатия от обвинението, но и по други важни въпроси:

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОЙСКАТА:“ При всички условия и превратности войската трябва да стои на страна от политическите борби, да е чужда на конспирации и преврати и да не си поставя за задача сваляне, качване и затвърдяване на всяка цена на правителства, каквито и заслуги и исторически задачи да си приписват те.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАЦИОНАЛНИЯ ИДЕАЛ: “Историческа истина е, че на Балканите само българското племе не е завършило процеса на националното си обединение, за да събере всички българи под общ покрив и да им осигури народностна независимост и самостоятелност.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ РЕПУБЛИКАТА:“ Републиканец по убеждение, аз съм ратувал за една демократична република, като по-съвършена форма на политическо устройство и народно управление…но не за една републиканска диктатура, която би била консекреция на насилие, терор и би още по-тежко влошила положението на страната.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАРОДНИЯ СЪД:“ Импровизираният „Народен съд“ не е съобразен с основния закон, нито по мое разбиране може да се смята за народен по състав, тъй като съдиите не са избрани непосредствено от народа, а изхождат от определени партии.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАРТИЗАНИТЕ:“ Като хвърля поглед назад върху изминатия дълъг политически път, все по-силно се убеждавам за предимствата при нашите условия на легалните и демократични методи за политическа борба пред нелегалните, конспиративните и терористични акции, в името на каквато и да е цел.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОМУНИСТИТЕ:“ Аз нямам влечение към комунизма, като през дългогодишната си обществена работа съм останал верен на социалната демокрация. Това е въпрос на убеждение, а не на грешка или престъпление и правилното решение ще даде обществения съд, а не наказателния…. Международния социализъм държи на свободата и демокрацията… Той не се гради върху грубата сила и воля на едно малцинство за установяване „диктатура на пролетариата“, насилствения съюз със селяните, еднопартийна система, унищожаване на всяка опозиция и обявяване за врагове на народа на всички противници на тоталитарния режим.“

 

Мислещите хора в страната протестират против репресията срещу видния социалдемократ. Останалите траят уплашено. Във в. “Свободен народ“ е публикувано съобщение:

 

„В редакцията продължават да постъпват протести на български правници от София и провинцията. Спряхме обаче публикуването им предвид на това, че все предстоеше да се насрочи и разгледа делото – да не се счете, че по този начин се прави опит за въздействие върху съда“.

 

Последните думи на обвиняемия в процеса са:

 

“Моята физика може да вземе всеки, но моят дух ще остане, защото той е изразител на душата на българския народ“.

 

На 27 юни 1946 г. Кръстю Пастухов получава заради статиите си 5 години затвор, а на 23 октомври присъдата е потвърдена от Върховния касационен съд.

 

Много бързо властта устройва процес и срещу един от най-активните защитници на Пастухов. Заради статията си „Не разрушавайте всички мостове“ в бр. 129 от 26.6.1946 г. на в. „Свободен народ“, главният му редактор, социалдемократът Цвети Иванов се сдобива с присъда от 1 година 7 месеца и 15 дни, но никога не вижда свободата, понеже след затвора е изпратен в концлагера в Белене.

 

Прогресивният народ има право да тържествува под диригентската палка на червените комисари. „Социал-фашистите“, „пастуховци“ са разгромени и няма да мътят умовете на трудовите хора. Издадена е даже специална брошура от Националния комитет на Отечественият фронт – „Процесът на Кръстю Пастухов“. Задачата документално е изпълнена. Ред е в действие по ликвидацията да бъдат вкарани хората от криминалния контингент.

 

Кръстю Пастухов е удушен от рецидивист и гробът му остава неизвестен. Година по-късно на 23 юли 1950 г. в лагера в Белене след трудов инцидент от тетанус почива Цвети Иванов. Историците могат да са спокойни. Документи, че властта е разпоредила ликвидиране на опасните си опоненти няма. Значи всичко е в реда на нещата и тя може да бъде описана и да остане в паметта на поколенията като творец на прогресивните идеи, които ще отведат народните маси до лелеяното светло бъдеще.

 

Защо трябва да си спомним за Кръстю Пастухов и Цвети Иванов? Защото преклонението пред интересите, парите и насилието не се нарича прагматизъм, а просто път към новото робство, което оковава най-вече духът.

Публикувана в Гледища
Понеделник, 07 Януари 2019 15:22

Памет за Христо Пунев

На 1 януари се навършват 140 години от рождението на Христо Константинов Пунев. Името му не говори почти нищо на днешните българи, което е и жалко, и симптоматично. Пунев е журналист, поет, белетрист, общественик, кооперативен деец и активист на Българската социалдемократическа партия. Не на тази, която познаваме като тесняци, а на другата, „неправилната“, на широките социалисти.

 

Роден в Пещера, в семейството на революционера Константин Пунев, той остава рано сирак, но успява да завърши с отличие пещерското класно училище, след което продължава образованието си в пловдивското класно училище „Александър I“.

 

Негов учител е Димитър Благоев, в чиято квартира живее известно време. Ревностно се самообразова и насочва интереса си към литературата. През 1896 г., едва седемнадесетгодишен, издава първия си сборник с разкази, носещ показателното заглавие „Из живота на бледните“.

 

На следващата година, на 12 май, произнася пламенно слово на жп гара Пазарджик, при изпращането за столицата на тленните останки на убития Алеко Константинов.

 

Доста по – късно, през 1919 г. обнародва друг прозаичен сборник „Думата на фронта“, определен от него като „сбирка от откъслеци“. През 1932 г. публикува „Кънчата“, повест от историческото минало на Карлово. Пише и поезия.

 

През 1905 г. в Пловдив е отпечатана стихосбирката му „Нови дни“. Той я издава с псевдонима Христо Венковски. В интерес на истината тя не се различава от потока подобни поетични сборници, в които млади и честни интелигенти оплакват хората на труда. Любопитното е, че предговорът с дата 18 ноември 1904 г. е написан от самата Вела Благоева, съпругата на Димитър Благоев. Тя самата има афинитет към словото, пише книги, през същата 1904 г. отпечатва „След бурята“, та затова е интересно да отбележим впечатлението й от стиховете на Пунев:

 

„ Но …нашият строител и разрушител твърдо стои на краката си, с вяра в гърди, за общото щастие на човечеството той гради безспир деня и нощта. На този смел борец се посвещават тези песни, тях пеят дъщерите на труда“.

 

След такива ободрителни думи е логично Пунев да продължи да пише поезия и да издава нови стихосбирки – „Глас в пустиня“ (1908), „Неизплакани сълзи“( 1923), както и антологията „Книга без име“ (1931), посветена на поробена Македония, за която пише ласкав отзив във вестник „Македония“ от 14 май същата година Васил Каратеодоров, под надслов „Капки кръв от Македония“. (Виж: https://literaturensviat.com/?p=116221 ).

 

Благодарение обаче на „Нови дни“ Пунев ще стане член на Съюза на българските писатели (СБП) с протокол №3 от 24 октомври 1944 г.

 

През 30 – те години на миналия век се интересува от стопанската история на България, написвайки „Килимарската промишленост и тютюнът у нас и в чужбина“ (1930) и „От Узунджово до Пловдив“ (1935), ориентира се и към мемоаристиката със спомените си „Голгота“ (1934), в които разказва за кървавото произшествие от 11 май 1897, в което намира смъртта си непрежалимият Алеко Константинов.

 

Изтъкнат деец е на кооперативното движение у нас, сътрудничейки на вестник „Кооперативна защита“.

 

Пунев е убеден социалдемократ. Приема социалистическите идеи и им остава верен до смъртта си. Учредител на структурата на БРСДП в Пещера през 1901 г.и редактор на първия местен вестник, излизал през 1905 г. „Нова искра“. Председател е на пещерското читалище между 1912 и 1920 г.

 

Делегат е на 9 партиен конгрес в Търново през 1902 г. и на 11 в Пловдив през 1904 г., на който е избран за секретар на форума.

 

Участва във войните за национално обединение между 1912 и 1918 г.

 

Работи като редактор в партийния орган „Народ“ едно десетилетие – между 1923 и 1933 г., но в началото на 30 – те години на миналия век вследствие възникнал конфликт между него и ръководството на вестника, е принуден да напусне. А има право да се гордее с прекрасната си разобличителна статия „Полицията на министър Русев е кръвожадна“, заради която е осъден по Закона за печата и излежава присъдата си в Софийския централен затвор през 1928 г. Постъпката си разяснява в специално издадената брошура „Нашите работи – Quid obsurum или защо напуснах вестник „Народ“ (1933).

 

В политиката се изявява активно след Първата световна война. Той е депутат в 18 (1919) и 21 (1923 – 1927 г.) ОНС от листата на БРСДП(о) в сложни и противоречиви времена на сблъсъци със земеделците на Стамболийски, коалиция със сговористите на Цанков и последвалото партийно разцепление през март 1926 г.

 

През април 1943 г. се включва активно в акцията по спасяването на българските евреи, като в подписката, инициирана от него, срещаме имената на Димо Казасов, Стоян Костурков и Иван Руневски. На 2 февруари 1941 г.участва в погребението на патриарха на българската социалдемокрация Янко Сакъзов.

 

На 24 октомври 1944 г. е избран за член на СБП, а на изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г.става народен представител от Пловдивски избирателен район като представител на БРСДП (о) и на обединената опозиция.

 

Изявява активната си гражданска позиция на страниците на „Свободен народ“, както и като член на четири парламентарни комисии – прошетарната, по проверка законността на изборите, и отговарящите за министерствата на пощите и телеграфа и информацията и изкуствата.

 

Ако и да воюва страстно с надигащата се комунистическа диктатура Пунев не е включен в показния процес № 1785 срещу Коста Лулчев и името му отсъства от произнесената присъда на 16 ноември 1948 г.

 

Но като опозиционен депутат съдбата му е предначертана – Бюрото на ВНС дава съгласие за съдене на последните депутати – социалдемократи на 1 септември 1948 г., след което Христо Пунев поема към неизбежната затворническа одисея.

 

Земните дни на Христо Константинов Пунев приключват близо две десетилетия по – късно – на 19 септември 1967 г., когато той е вече на преклонните 88 години…

Публикувана в Гледища

Мнозина смятат, че със забраната на земеделския съюз и екзекуцията на неговия лидер Никола Петков на 23.09.1947 г. се слага край на парламентарната опозиция на оформящия режим от болшевишки тип у нас. Това може да се приеме за достоверно, но само отчасти. Факт е, че червената диктатурата се засилва, а противостоящите й редици силно оредяват, но в парламента все още остават шепа социалдемократи – опозиционери, начело с главния секретар на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) Коста Лулчев. Тяхното присъствие и позиция боде в очите на болшевишкото мнозинство и властта търси подходящия повод да се разправи със социалдемократите.

 

През лятото на 1948 г. наместниците на Сталин у нас го намират. В самолета излетял от Варна за София на 30 юни 1948 г. попада д-р Георги Петков със жена си Цанка Бобева. Машината е отвлечена от полковник Михалакев и каца в Истанбул. Д-р Петков тръгва да се връща за родината, но на гарата го информират, че на 1 юли 1948 г. парламентарната група на БРСДП (о) е арестувана. За България заминава с влака само жена му д-р Цанка Бобева, тъй като синът им е останал сам в гр. Варна. След завръщането си тя набързо е интернирана в с. Камбурово, Омуртагска околия. С помощта на бившия министър-председател на Франция Леон Блум, Петков отива в Париж, където възстановява БСДП (о) в изгнание, участва в учредяването на Социалистическия интернационал през 1951 г. във Франкфурт, а от 1955 г. до смъртта си ръководи издаването на в. “Свободен народ“ , който се печата във Виена.

 

Два месеца депутатите от парламентарната група на социалдемократите в опозиция са подложени на мъчения в ареста, без да се взема предвид тяхната неприкосновеност като народни представители. Едва на 01.09.1948 г. VI-то ВНС дава съгласие те да бъдат съдени. Последния социалдемократ, на когото свалят имунитета на 03.09.1948 г. е Крум Славов, макар той да е отдавна арестант.

 

Процесът срещу ръководството на БРСДП (о) започва в навечерието на честването на годишнината от Октомврийската революция. В центъра му стои, разбира се, една присъда под № 978А от 15 ноември 1948 г., с която съдебния състав с председател Константин Унджиев и членове Цвятко Цветков и Радослав Дончев, с участието на прокурора П. Петрински и зам. прокурора П. Спасов признава подсъдимите социалдемократи, начело с Коста Лулчев, в това число и д-р Георги Петков – намиращ се в неизвестност за виновни че:

 

“през времето от 1945 до 1948 г. на различни места в страната пред събрания и между свои съмишленици устно и чрез печатния орган “Свободен народ” съзнателно и организирано разгласявали клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта изобщо или към някой неин орган или да внесат смущение в обществото...”

“ по същото време и по същия начин давали преценки и разгласявали факти и обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с приятелската нам страна СССР, както и да уронят престижа на последния в лицето на българския народ...”

“по същото време и място и по същия начин разгласявали неверни слухове, съобщения и твърдения, които са от естеството да внесат смущение в стопанския живот и да създадат недоверие към стопанските мероприятия на властта.....”

“по същото време и място подбуждали и увещавали селяните да не изпълняват нарядите, като са насъсквали същите да крият произведените от тях продукти и не ги предават на властта......”

“през есента на 1947 г. в страната се опитали да възстановят като ръководители под каквато и да било форма БЗНС (Н. Петков), забранен и разтурен със закон – ДВ, бр.199/28.08.1947 г., поради което на основание чл.5 от Закона за забраняване и разтуряне на БЗНС (Н.Петков) и всичките му поделения и секции и във връзка с чл.чл.98 /чл.1 от ЗЗНВ/ ал. 51 п.1 ........... ги осъжда както следва:... за подсъдимия д-р Георги Петков доживотен строг тъмничен затвор... Коста Лулчев 15 години строг тъмничен затвор…..”

 

След години д-р Петър Дертлиев също подсъдим по този процес казваше, че инквизициите, на които са били подложени като следствени са били така жестоки, че всички мислели, че ги очаква смъртна присъда. „Когато чухме, че ни чакат дълги срокове затвор, направо ни идваше да прегърнем съдията“, споделяше той. А какви са били действията на насилниците говори фактът, че Коста Лулчев и Атанас Москов попадайки, заедно с други арестанти в една камионетка, успели да се познаят само по гласовете.

 

Във връзка с навършващата се през ноември 70 годишнина от срамния процес, организиран от комунистите срещу Коста Лулчев и ръководството на БРСДП (о) предлагам текста на трудно достъпна статията от преди половин век. (Статията можете да прочетете тук: http://svobodennarod.com/views/item/6092-unishtozhavaneto-na-demokratziyata-v-balgariya-ot-komunistite.html  ).

 

Тя е на един от подсъдимите, получил най-високата, доживотна присъда – проф. д-р Георги Петков. Посветена на съдебния фарс в името на революционния терор.

 

Вината на автора на тази статия била толкова голяма, защото в дните преди поредната годишнина на Октомврийската революция в СССР, когато се открило заседанието на процеса против социалдемократите, той не бил във властта на тираните.

 

Георги Петков не сменя своите идеи в емиграция и продължава борбата за свобода и демокрация, чиято основа вижда в наличието на откритост на дебатите в условията на многопартийна система. Дали днешната пропагандна буря срещу самата партийната система у нас няма да се окаже злокобно ехо от онези времена, когато “целокупния” народ считаше, че ще се избави от неволите и ще поеме пътя на прогреса като ликвидира “лошите”, които властниците му сочеха и предаде управлението в ръцете на една единствена партия с главно “П”.

 

Нещото, по което сегашното разрушаване на политическата система у нас се различава от миналото са рафинираните методи за въздействие, свързани с новите технически средства и влиянието им сред хората, а общото навярно е, че и тогава и сега на мода е “Биг Брадър”, тогава като реалност, сега като шоу и опиум за масите.

Публикувана в Гледища

На 26 април 2018 г. се навършват 50 години от деня в който един български политик и убеден борец срещу комунистическия тоталитаризъм напусна този свят. Въпреки промените в България след 1989 г. неговото име и дело продължава да бъде покрито с мълчание от страна на историци и медии. Защо упорито се търси тази забрава? Понеже той е неудобен за мнозината „преродили се” от яростни болшевики в неокапиталисти, а разгласена дейността му може да развали европейския имидж на преименуваната бивша комунистическа партия.

 

Фабрикант-индустриалец, ала социалдемократ. Политик със социални възгледи, но с произход семейство на търговци, доктор по икономика и преподавател в университета в гр. Варна. Следвал и защитил докторантура в Германия и в същото време човек с демократични виждания, некриещ антихитлеровите си позиции. След 09.09.1944 г. той не тръгва с Отечествения фронт, а начева борба с надигащата се червена диктатура. Депутат от Обединената опозиция (БЗНС – БРСДП(о) ) в VІІ-то Велико народно събрание, който успява да избяга от терора и възстановява социалдемократическата партия в изгнание, като става съучредител на Социалдемократическия интернационал и негов представител за поробените народи от Източна Европа в ООН.

 

Такава биография никой научен работник, лакей с трудове единствено в областта на „научния комунизъм”, няма как да промотира. Затова името на социалдемократа д-р Георги Петков е преднамерено турено на рафта на забравата, с надеждата в информационната ера то да бъде затиснато от рекламата на съименници спортисти, артисти, художници, коафьори, бизнесмени и даже бандити. Към дейността на политика – социалдемократ прояви обаче интерес един литературен критик, с който ги свързват корените от областта на старата българска столица Велико Търново. В памет на д-р Георги Петков ви представяме онова, което написа за него Борислав Гърдев, на когото поднасяме най-искрени благодарности за сътрудничеството.

Йордан Нихризов, председател на БСДП

 

Проф. Георги Петков - достоен политик и гражданин на България

 

Борислав Гърдев


На 26 април се навършват 50 години от смъртта на видния социалдемократ и борец срещу комунистическата диктатура д–р Георги Петков Георгиев.

 

Днес името му малко говори на читателите, смятащи, че идеите на социалната демокрация са отживелица или нямат почва за приложение у нас.

 

Д–р Георги Петков се ражда на 13 февруари 1885 г. в Търново в търговско семейство. Учи до седми клас в родния си град, а средно образование завършва в Свищов, в престижната търговска гимназия. Висше образование получава в Ернлаген, Германия с титлата „доктор на икономическите науки“.

 

Увлича се от социалдемократическите идеи още от ученическата скамейка, а завръщайки се в България става свидетел на голямото разцепление в БРСДП на 6 юли 1903 г., заставайки твърдо на позицията на „широките социалисти“.

 

До Балканската война основава две фабрики, чрез които подпомага политическата си дейност като ръководител на търновската социалдемократическа организация, между 1910 и 1912 г. преподава във вечерния Народен университет в ж. п. секцията в Горна Оряховица.

 

Активно участва в железничарската стачка между 24 декември 1919 и 17 февруари 1920 г., за което е арестуван от правителството на Стамболийски.

 

От 1922 г. е преподавател във висшето търговско училище във Варна.

 

Петков сътрудничи на социалдемократическия печат –„Народ“, „Епоха“, „Дъга“, създава научни трудове в областта на финансите, политикономията и кооперативното дело.

 

В годините на Втората световна война , ако и да е германски въпитаник, остава убеден привърженик на демокрацията, вярващ в победата над хитлеристка Германия.

 

Превратът на 9 септември 1944 г. разкрива широки перспективи пред Петков, тъй като неговата партия е в коалицията ОФ. Д–р Петков е определен за главен секретар на Министерството на търговията и промишлеността. Той не се колебае и отказва сътрудничество с комунистите. Нещо повече – сред първите е , които искат партията да напусне правителството на Кимон Георгиев.

 

На 8 ноември 1944 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. Комунистите не му прощават и го отстраняват от Варненския университет.

 

Семеен, оженен за д–р Цанка Бобева, родом от Севлиево, Петков се включва активно в политическата борба и се кандидатира за депутат от Обединената опозиция във Варна на изборите на 27 октомври 1946 г.

 

На 21 октомври с. г. произнася пламенна реч, от която струи трогателна увереност в правотата на защитаваната кауза- „ние знаем, че отстояваме съдбините на България, но там отвисоко казват, че няма буря под българското небе, която да помете ОФ. Българският народ не ще дойде с буря, той ще дойде с нещо по – страшно, това е неговата бюлетина с белия цвят. С тази бюлетина съзнателният български гражданин… ще помете без остатък ОФ“.

 

Като народен представител в 6 ВНС остро критикува комунистическите ръководители Димитров и Югов, както и предложената за обсъждане конституция, станала известна по късно като Димитровска, приета на 4 декември 1947 г.

 

По време на пренията на 15 януари 1947 г. той публикува в „Свободен народ“ статията „Правото на труд“, в която посочва – „За просветения и издигнат гражданин трудът не е дълг (както ще се твърди в новата ни конституция – б. м.), а право“.

 

След разгрома на демократичната опозиция - за социалдемократите около Коста Лулчев тя е факт към 01 септември 1948 г. - пред Петков остава само пътя на борбата, която неминуемо ще завърши със затвор или разстрел.

 

Той обаче успява да попадне в Цариград по един зрелищен и невероятен начин, достоен за филм – случайно се оказва в самолета, отвлечен от полковник Михалакиев на 30 юни 1948 г. и така се отскубва от лапите на ДС.

 

Михалакиев е патриот и бивш царски офицер. Той се принуждава да действа екстремно за да изведе дъщеря си от България. (Впоследствие тя действително получава образование и добро положение в обществото в Италия). Затова отвлича пътнически самолет, летящ по линията Варна – Бургас – София, в който е и проф. Петков и заповядва курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев му отказва и оказва съпротива, в резултат на което той , и радистът Недялко Недялков, са убити.

 

Действията на полковника разделят пасажерите на две групи. Част от тях – противниците на властта у нас, го акламират, другите протестират. Типично по български двете групи се сбиват на летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефана пред очите на 300 души военни, журналисти и официални лица.

 

Ако и да е все още действащ депутат вбесените копои на властта на 2 юли 1948 г. съставят протокол – опис на имуществото му на ул.“Войнишка“ №9 в гр. Варна.

 

Именно в старата османска столица, след като обстойно е разпитан от турските власти, научава за присъдата, под № 978А от 16 ноември 1948 г.,която съдебен състав с председател Константин Унджиев, решил вече съдбата на Никола Петков, му е произнесъл – доживотен строг тъмничен затвор.

 

Георги Петков се прехвърля от Цариград в Париж на 18 ноември 1948 г. със съдействието на Леон Блум, бивш социалистически премиер на Франция. С пристигането си става член на комитета „Свободна и независима България“ на Г. М. Димитров.

 

В началото на 1949 г. д–р Петков възстановява БРСДП (о) в изгнание и с негова помощ тя става пълноправен член на Социалистическия интернационал. (Всъщност, възстановената социалдемократическа партия, действува под името БСДП, Бел. ред.). На 4 и 5 юни 1949 г. в Лондон се учредява социалистически съюз на страните от Централна и Източна Европа. На форума д–р Г. Петков присъства като български представител и е избран в изпълнителния комитет на съюза.

 

През 1952 г. е вече в САЩ като представител на Социнтерна и на Събранието на поробените от комунизма европейски народи към ООН. Подпомага дейността на д–р Георги Михайлов Димитров, продължава борбата срещу съветското господство в Източна Европа, възстановява вестник „Свободен народ“ през 1955 г., от страниците на който продължава да воюва срещу комунистическите властолюбци.

 

Характерна е неговата статия,“Комунизмът е в отстъпление“, публикувана на 2 февруари 1968 г. в бр.43. В нея пророчески посочва – „Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за по – нататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Затова в последно време (комунистите в Чехословакия – б. м.)„прибягнаха до системата на либерализма с нейните чисто капиталистически начала и стопанска децентрализация“.

 

Умира в Ню Йорк на 26 април 1968 г. на 83 години. По повод кончината му съболезнователни телеграми изпращат видни политици като Бруно Крайски и Вили Бранд. В надгробното си слово съратникът му Стефан Табаков посочва – „Д–р Петков желаеше да види родината си свободна. Там да умре и да бъде погребан. Това си желание той не можа да преживее, но неговия прах ще бъде пренесен и заровен в българската родна земя, която той толкова обичаше“.

 

Мечта, неосъществена и до днес.

 

БСДП е възстановена на 26 ноември 1989 г., преживява няколко разцепления и от партия гръбнак в СДС се превръща в бледа сянка на славното си минало.

 

Очакването, че на делото на д–р Петков да се даде широка гласност не се оправдава. Това можеше да се случи на 38 - ия възстановителен конгрес на партията, проведен от 23 до 25 март 1991 г., когато е все още единна.

 

Вместо това делегатите стават свидетели на разменени остри реплики между съратника на Петков Стефан Табаков, единствен от емигрантите дошъл на форума и д–р Петър Дертлиев, опасяващ се с основание за своя лидерски авторитет и харизма, докато от варненските ветерани никой не подема инициативата да припомни и осветли живота и делото на видния социалдемократ д–р Георги Петков.

 

За написването на този текст благодаря за съдействието на лидера на БСДП - г–н Йордан Нихризов.

 

Бележка на редакцията:

В текста на г-н Борислав Гърдев има една фактическа неточност, която по никакъв начин не намалява стойността и важността на написаното по-горе. Г-н Стефан Табаков не е единственият представител на социалдеократическата емиграция, участвувал в работата на 38-ия конгрес на БСДП. Участие взима и проф. Радослав Косовски. Стефан Табаков учавствува на конгреса като представител на организацията на БСДП във Виена, която наследява съществувалата десетилетия БСДП в изгнание. Проф. Радослав Косовски представляваше организацията на БСДП в Мюнхен, която беше наследник на друга емигрантска организация – Българският социалдемократически съюз.

 

Между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски съществуваше неприкрита неприязън. Двамата взаимно се подозираха и почти открито се обвиняваха в агентурна дейност в полза на комунистическата ДС. За организаторите на конгреса беше огромен проблем как да дадат думата и на двамата, без те да отправят един към друг лични нападки. Това беше почти постигнато, но все пак прехвърчаха искри.

 

Авторът на текста вероятно си спомня за този (все пак не чак толкова груб) сблъсък между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски. Лично аз, като пряк участник в тези събития и делегат на въпросния конгрес, не мога да си спомня за какъвто и да е публичен конфликт между д-р Дертлиев и г-н „Стефан Табаков. Което разбира се, изобщо не означава, че отношенията им са били много дружески. Все пак, ИБ на БСДП, начело с д-р Дертлиев „уведоми” Социалистическия интернационал, че вече не е необходимо да финансира излизащият във Виена задграничен вестник „Свободен народ”, защото вестник със същото име вече излиза в България легално като издание на БСДП.

 

По мнението на някогашния знаменит главен секретар на БСДП – вече покойният инж. Груди Панчев, този демарш на ИБ на БСДП е отровил отношенията на тогавашното ръководство и в частност на д-р Дертлиев с г-н Стефан Табаков.

 

Впоследствие, г-н Стефан Табаков взе страната на тази част от членовете на БСДП, които останаха в СДС и в крайна сметка основаха СДП. За председател на СДП беше избран покойният г-н Иван Куртев, а г-н Стефан Табаков беше избран за заместник-председател и трябваше да завежда международните въпроси на новата партия.

 

Проф. Радослав Косовски остана в редовете на БСДП и доста време помагаше за разпространяването на вестник „Свободен народ” сред българската колония в Мюнхен. Впоследствие обаче, по време на управлението на Жан Виденов той започна да се държи по неадекватен начин и връзката му с ръководството на БСДП се прекъсна.

Теодор Дечев

Публикувана в Минало