На 25 август преди 70 години в Сливенския затвор криминален тип удушава един политически затворник. Нищо невероятно за онова време, когато властта се гордее със своята правота и затрупана от задължителната народна любов даже не си цапа ръцете при отстраняването на несъгласните, защото ги счита за най-долни престъпници. Това вероятно ще отразят нейните днешни апологети в твърденията си и ще се превъзнасят, че са обективни към историята. Останалото просто ще покрият с удобно мълчание, понеже рецидивиста е някой си Антон Попантонов, а жертвата недолюбвания социалдемократ Кръстю Пастухов. И как да е иначе, когато техните предшественици са въвели след 09.09.1944 г. термина „пастуховщина“ за всички неприемащи, че понятието социализъм се припокрива със съдържанието на комунистическата диктатура.

 

А той, роденият на 27.10 1974 г. в Севлиево Кръстю Пастухов, завършил през 1895 г. право в Софийския университет и специализирал 1897-1898 г. в Германия, още на 22 юли 1921 г. произнася в парламента думите:

 

„Аз имам кураж да заявя пред Народното събрание, че установяването на съветска власт в България, ако това стане един ден, не ще доведе до мир, а война, не ще установи национална независимост и народен суверенитет, а потисничество… България ще бъде превърната в съветска провинция и ако някога станете комисари, не вие а Москва ще определя външната политика на България”.

 

Нима това е малко?!

 

В критиката срещу подривната дейност на българските комунисти Пастухов е непримирим. В продължение на дългата си политическа дейност е в непрестанен идеен спор с радетелите на насилието като метод за борба. Смел и блестящ защитник на демокрацията, вярващ във възможността да се построи демократичен социализъм, той не пропуска случай да бичува също личния монархически режим и обезправяването на българския народ.

 

За „награда“ след преврата на 19.05.1934 г е интерниран на остров Света Анастасия, тъй като застава в защита на Търновската конституция. Репресията не го отказва и го превръща в един от основателите на опозиционната „Петорка“. Групата сформирана през ноември 1936 г. повежда борба за възстановяване на конституционализма у нас. Въпреки това Пастухов вижда недъзите на така наречения „Отечествен фронт“ (ОФ) и не се обвързва с него. Той съзнава опасността, която линията на българските комунисти носят за страната и с непоколебима решителност критикува всякакви постулати за пролетарска диктатура. Със своята борба срещу враговете на демокрацията, независимо дали се обявяват за „леви“ или „десни“ Пастухов получава в страната популярността на общественик и мъдър държавник, умело съчетаващ социалдемократическите си убеждения с висшите интереси на Отечеството.

 

През месец август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, който настоява за промяна на външнополитическия курс. Но идва Деветосептемврийския преврат и видния социалдемократ отказва да стане подлога на чужди интереси:

 

“Първоначално нямах отрицателно държание към Отечествения фронт и очаквах щото да осъществи своята платформа и да изпълни възложената му от събитията историческа задача. Обаче той не се очерта като същинска коалиция на партии, с течение на времето вътрешните търкания все повече се разрастваха, както и стремежа една партия да ръководи и господства, като за удобство прокарва през общата фирма свои партийни домогвания и като третира другите за помагачи“ – казва Пастухов по този повод в защитната си реч от 1946 г.

 

В началото на 1945 г. среди близки до комунистите от БРП (k) започват атака срещу социалдемократическата партия. От ЦК на БРСДП са изключени Кръстю Пастухов, Иван Пастухов и д-р Георги Петков. През май следва опит за отстраняване на главния секретар Коста Лулчев. Идва разцеплението и Кръстю Пастухов влиза в ръководството на БРСДП (обединена), която преминава в опозиция и се обявява против водената политика на ОФ и против започнатата от комунистите акция за „Културна автономия на Пиринска Македония“.

 

През февруари 1946 г. Пастухов публикува във в. „Свободен народ“ две статии „Нашата войска“ и „Не ме изкушавайте лицемери“. В тях директно и остро критикува опитите да се политизира българската армия и изказванията на Георги Димитров в тази насока. Вождът на комунистите е засегнат и срещу социалдемократът е скалъпен процес. Той е арестуван и обвинен по Наредбата-закон за защита на народната власт.

 

В декларацията пред съда от заседанието на 22.06.1946 г., публикувана изцяло в задграничния бр. 8 и 9 на в. „Свободен народ“ от м. септември 1955 г. четем отношението на Пастухов не само по повдигнатия от обвинението, но и по други важни въпроси:

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОЙСКАТА:“ При всички условия и превратности войската трябва да стои на страна от политическите борби, да е чужда на конспирации и преврати и да не си поставя за задача сваляне, качване и затвърдяване на всяка цена на правителства, каквито и заслуги и исторически задачи да си приписват те.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАЦИОНАЛНИЯ ИДЕАЛ: “Историческа истина е, че на Балканите само българското племе не е завършило процеса на националното си обединение, за да събере всички българи под общ покрив и да им осигури народностна независимост и самостоятелност.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ РЕПУБЛИКАТА:“ Републиканец по убеждение, аз съм ратувал за една демократична република, като по-съвършена форма на политическо устройство и народно управление…но не за една републиканска диктатура, която би била консекреция на насилие, терор и би още по-тежко влошила положението на страната.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАРОДНИЯ СЪД:“ Импровизираният „Народен съд“ не е съобразен с основния закон, нито по мое разбиране може да се смята за народен по състав, тъй като съдиите не са избрани непосредствено от народа, а изхождат от определени партии.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАРТИЗАНИТЕ:“ Като хвърля поглед назад върху изминатия дълъг политически път, все по-силно се убеждавам за предимствата при нашите условия на легалните и демократични методи за политическа борба пред нелегалните, конспиративните и терористични акции, в името на каквато и да е цел.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОМУНИСТИТЕ:“ Аз нямам влечение към комунизма, като през дългогодишната си обществена работа съм останал верен на социалната демокрация. Това е въпрос на убеждение, а не на грешка или престъпление и правилното решение ще даде обществения съд, а не наказателния…. Международния социализъм държи на свободата и демокрацията… Той не се гради върху грубата сила и воля на едно малцинство за установяване „диктатура на пролетариата“, насилствения съюз със селяните, еднопартийна система, унищожаване на всяка опозиция и обявяване за врагове на народа на всички противници на тоталитарния режим.“

 

Мислещите хора в страната протестират против репресията срещу видния социалдемократ. Останалите траят уплашено. Във в. “Свободен народ“ е публикувано съобщение:

 

„В редакцията продължават да постъпват протести на български правници от София и провинцията. Спряхме обаче публикуването им предвид на това, че все предстоеше да се насрочи и разгледа делото – да не се счете, че по този начин се прави опит за въздействие върху съда“.

 

Последните думи на обвиняемия в процеса са:

 

“Моята физика може да вземе всеки, но моят дух ще остане, защото той е изразител на душата на българския народ“.

 

На 27 юни 1946 г. Кръстю Пастухов получава заради статиите си 5 години затвор, а на 23 октомври присъдата е потвърдена от Върховния касационен съд.

 

Много бързо властта устройва процес и срещу един от най-активните защитници на Пастухов. Заради статията си „Не разрушавайте всички мостове“ в бр. 129 от 26.6.1946 г. на в. „Свободен народ“, главният му редактор, социалдемократът Цвети Иванов се сдобива с присъда от 1 година 7 месеца и 15 дни, но никога не вижда свободата, понеже след затвора е изпратен в концлагера в Белене.

 

Прогресивният народ има право да тържествува под диригентската палка на червените комисари. „Социал-фашистите“, „пастуховци“ са разгромени и няма да мътят умовете на трудовите хора. Издадена е даже специална брошура от Националния комитет на Отечественият фронт – „Процесът на Кръстю Пастухов“. Задачата документално е изпълнена. Ред е в действие по ликвидацията да бъдат вкарани хората от криминалния контингент.

 

Кръстю Пастухов е удушен от рецидивист и гробът му остава неизвестен. Година по-късно на 23 юли 1950 г. в лагера в Белене след трудов инцидент от тетанус почива Цвети Иванов. Историците могат да са спокойни. Документи, че властта е разпоредила ликвидиране на опасните си опоненти няма. Значи всичко е в реда на нещата и тя може да бъде описана и да остане в паметта на поколенията като творец на прогресивните идеи, които ще отведат народните маси до лелеяното светло бъдеще.

 

Защо трябва да си спомним за Кръстю Пастухов и Цвети Иванов? Защото преклонението пред интересите, парите и насилието не се нарича прагматизъм, а просто път към новото робство, което оковава най-вече духът.

Публикувана в Гледища

Статията на проф. Георги Петков, председател на намиращата се в изгнание антикомунистическа Българска социалдемократическа партия (БСДП) е от 26 ноември 1967 година и е публикувана във вестник ”Свободен народ”, издаван по това време във Виена, в брой 9 (ноември 1967 г.) и е излъчена в ефира на Радио ”Свободна Европа”.

 

Когато болшевиките се добраха до властта след преврата срещу първото демократично правителство в историята на Русия, мнозина от болшевишките водачи се съмняваха, чу техният режим ще празнува 50-годишен юбилей. Самият Ленин допускаше, че прокламирания от него режим едва ли ще изтрае повече от Парижката комуна – само 71 дни.

Въпреки това съмнение на болшевишките водачи, техния установен през октомври 1917 г. режим можа да преживее до 50 годишен юбилей. Този парадокс на историята Ленин обясняваше така: ”Най-много изненадващо беше обстоятелството, че не се намери никой, който да ни изрита още в началото.”

Това едностранчиво твърдение не беше исторически потвърдено. Епичните борби на моряците и работниците от Кронщат, гражданските борби до 1931 г. бяха събития, потвърждаващи привързаността на руския народ към свободата и социалната справедливост. Срещу тази мощна съпротива, болшевиките противопоставиха терора и унищожението. Терорът беше наложен над руския народ през близо 30-годишния период на сталинизма. Унищожението на “врага” беше проведено и оправдано с моралния цинизъм:

“Французката революция и Парижката комуна се провалиха, защото те имаха своя морал. Болшевишката революция отрича всеки морал”. Това беше не само оправдание, но и садистка предпоставка на комунистическата диктатура и ужасите на терора. Режим на садизъм и унищожение на всичко онова, което беше извоювано като демокрация в продължение на вековни борби на народите. Унищожени бяха основните права на човека и неговото гражданско и човешко достойнство.

Под булото на привидния блясък и развихрена фанатична пропаганда на юбилейни тържества тлее несигурност и страх всред диктаторите от Кремъл и техните сателити в страните от Източна Европа. Порочното минало в Съветския съюз и неговите нечовешки изстъпления, беше приложено и в сателитните комунистически страни в продължение на две десетилетия като методи и образец на болшевишката революция.

Същите тези методи и “опит” бяха наложени и в България от “братския” Съветски съюз, чрез заплаха от Червената армия, обстоятелство, признавано открито от оръдията на Кремъл: Югов, Червенков, днес Живков и др. Методите на изтребление и унищожаване на всяка опозиция бяха проведени чрез разтуряне на всички демократични партии, включително и социалдемократическата партия, установявайки еднопартийна диктатура на комунистическата партия.

Завършекът на този процес беше разтурването на антикомунистическата Коалиция от БЗНС и Социалдемократическата партия, като нейните водачи увиснаха на въжето или бяха хвърлени в затвора. Това беше извършено през времето, когато терорът на Сталинизма вилнееше и унищожаваше.

Българските комунисти нямаха куража да приложат срещу водачите на социалдемократическата партия методите на “безследното изчезване”. Политическото влияние и популярност на демократичния социализъм бяха силни всред трудящите се маси на народа. Комунистите прибягнаха до монтиран съд с неистови обвинения, стереотипни за физическата или политическа чистка по “опита на братския Съветски съюз”. Както процесът така и скроените обвинения бяха диктувани от Москва.

Десет души членове на социалистическата парламентарна група и на ЦК на партията бяха арестувани в началото на м. Юли 1948 г. Те бяха обвинени във вражеска и подривна дейност срещу “народната” (комунистическа ) власт. Нормалните връзки на партията със Социалистическия интернационал бяха използвани от обвинителната власт като шпионаж.

В продължение на 4 месечния предварителен затвор над обвиняемите беше употребена сатанинска духовна и физическа инквизиция, за да признаят предписаните им обвинения. Социалистическите водачи трябваше да изпитат в затвора ужасите на “революционната ярост” и садизъм на комунистите. Въпреки всички тези изтезания и заплахи никой от затворените не призна предписаните им обвинения.

При процеса обвиненията на комунистическия прокурор Петрински стереотипни за всички процеси в комунистическите страни при чистката на “враговете” на комунистическата власт: отрицание на истината, омраза и фанатизъм. Самите съдници не бяха хора на правораздаването, а жалки оръдия на изпълнение на заповеди от Кремъл.

Самият процес бе проведен в присъствието на една тълпа фанатично настроени комунистически хулигани, докарани да създават и подсилват атмосферата на омраза и садизъм. Това не беше процес на установяване истината и невинността на подсъдимите, а оргия на отмъщение и жестокост! Целта беше ясна, с политическото обезвредяване на водачите на партията, да се унищожат и последните останки от опозиция и демокрация в България.

Въпреки тази отровена атмосфера на омраза и хулиганство в съдебната зала, всички решително отхвърлиха предписаните им деяния. Това обаче нищо не помогна за установяване на истината, защото това не беше съд на правораздаване. Приложен беше един от методите на Сталинския терор, за който Хрушчов открито заяви по-късно 1956 г. пред ХХ конгрес на съветската КП:” ТОВА БЯХА ТЕЖКИ ВРЕМЕНА, КОГАТО НИКОЙ НЕ БЕШЕ СИГУРЕН СРЕЩУ ПРОИЗВОЛА И ПРЕСЛЕДВАНИЯТА... ЗАГИНАХА СЪВЪРШЕННО НЕВИННИ ХОРА”...

Присъдата беше тежка. Подсъдимите бяха осъдени на 10 до 15 години затвор. Унищожени бяха и последните останки от демокрация и опозиция. Наложена бе еднопартийна диктатура на комунистическата партия.
Фурията на “революционната ярост” празнуваше своите победи.

Мрачни облаци на политическо обезправяване, тежка тирания се надвеси над политическия хоризонт на Родината. Българският народ загуби своята свобода, а България своята независимост.
Сбъднаха се мрачните пророкувания на Кръстю Пастухов – водач на социалистическата партия, пред парламента в 1922 г.

26 ноември 1967 г.                      Г. Петков

Публикувана в Гледища