На 25 август преди 70 години в Сливенския затвор криминален тип удушава един политически затворник. Нищо невероятно за онова време, когато властта се гордее със своята правота и затрупана от задължителната народна любов даже не си цапа ръцете при отстраняването на несъгласните, защото ги счита за най-долни престъпници. Това вероятно ще отразят нейните днешни апологети в твърденията си и ще се превъзнасят, че са обективни към историята. Останалото просто ще покрият с удобно мълчание, понеже рецидивиста е някой си Антон Попантонов, а жертвата недолюбвания социалдемократ Кръстю Пастухов. И как да е иначе, когато техните предшественици са въвели след 09.09.1944 г. термина „пастуховщина“ за всички неприемащи, че понятието социализъм се припокрива със съдържанието на комунистическата диктатура.

 

А той, роденият на 27.10 1974 г. в Севлиево Кръстю Пастухов, завършил през 1895 г. право в Софийския университет и специализирал 1897-1898 г. в Германия, още на 22 юли 1921 г. произнася в парламента думите:

 

„Аз имам кураж да заявя пред Народното събрание, че установяването на съветска власт в България, ако това стане един ден, не ще доведе до мир, а война, не ще установи национална независимост и народен суверенитет, а потисничество… България ще бъде превърната в съветска провинция и ако някога станете комисари, не вие а Москва ще определя външната политика на България”.

 

Нима това е малко?!

 

В критиката срещу подривната дейност на българските комунисти Пастухов е непримирим. В продължение на дългата си политическа дейност е в непрестанен идеен спор с радетелите на насилието като метод за борба. Смел и блестящ защитник на демокрацията, вярващ във възможността да се построи демократичен социализъм, той не пропуска случай да бичува също личния монархически режим и обезправяването на българския народ.

 

За „награда“ след преврата на 19.05.1934 г е интерниран на остров Света Анастасия, тъй като застава в защита на Търновската конституция. Репресията не го отказва и го превръща в един от основателите на опозиционната „Петорка“. Групата сформирана през ноември 1936 г. повежда борба за възстановяване на конституционализма у нас. Въпреки това Пастухов вижда недъзите на така наречения „Отечествен фронт“ (ОФ) и не се обвързва с него. Той съзнава опасността, която линията на българските комунисти носят за страната и с непоколебима решителност критикува всякакви постулати за пролетарска диктатура. Със своята борба срещу враговете на демокрацията, независимо дали се обявяват за „леви“ или „десни“ Пастухов получава в страната популярността на общественик и мъдър държавник, умело съчетаващ социалдемократическите си убеждения с висшите интереси на Отечеството.

 

През месец август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, който настоява за промяна на външнополитическия курс. Но идва Деветосептемврийския преврат и видния социалдемократ отказва да стане подлога на чужди интереси:

 

“Първоначално нямах отрицателно държание към Отечествения фронт и очаквах щото да осъществи своята платформа и да изпълни възложената му от събитията историческа задача. Обаче той не се очерта като същинска коалиция на партии, с течение на времето вътрешните търкания все повече се разрастваха, както и стремежа една партия да ръководи и господства, като за удобство прокарва през общата фирма свои партийни домогвания и като третира другите за помагачи“ – казва Пастухов по този повод в защитната си реч от 1946 г.

 

В началото на 1945 г. среди близки до комунистите от БРП (k) започват атака срещу социалдемократическата партия. От ЦК на БРСДП са изключени Кръстю Пастухов, Иван Пастухов и д-р Георги Петков. През май следва опит за отстраняване на главния секретар Коста Лулчев. Идва разцеплението и Кръстю Пастухов влиза в ръководството на БРСДП (обединена), която преминава в опозиция и се обявява против водената политика на ОФ и против започнатата от комунистите акция за „Културна автономия на Пиринска Македония“.

 

През февруари 1946 г. Пастухов публикува във в. „Свободен народ“ две статии „Нашата войска“ и „Не ме изкушавайте лицемери“. В тях директно и остро критикува опитите да се политизира българската армия и изказванията на Георги Димитров в тази насока. Вождът на комунистите е засегнат и срещу социалдемократът е скалъпен процес. Той е арестуван и обвинен по Наредбата-закон за защита на народната власт.

 

В декларацията пред съда от заседанието на 22.06.1946 г., публикувана изцяло в задграничния бр. 8 и 9 на в. „Свободен народ“ от м. септември 1955 г. четем отношението на Пастухов не само по повдигнатия от обвинението, но и по други важни въпроси:

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОЙСКАТА:“ При всички условия и превратности войската трябва да стои на страна от политическите борби, да е чужда на конспирации и преврати и да не си поставя за задача сваляне, качване и затвърдяване на всяка цена на правителства, каквито и заслуги и исторически задачи да си приписват те.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАЦИОНАЛНИЯ ИДЕАЛ: “Историческа истина е, че на Балканите само българското племе не е завършило процеса на националното си обединение, за да събере всички българи под общ покрив и да им осигури народностна независимост и самостоятелност.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ РЕПУБЛИКАТА:“ Републиканец по убеждение, аз съм ратувал за една демократична република, като по-съвършена форма на политическо устройство и народно управление…но не за една републиканска диктатура, която би била консекреция на насилие, терор и би още по-тежко влошила положението на страната.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАРОДНИЯ СЪД:“ Импровизираният „Народен съд“ не е съобразен с основния закон, нито по мое разбиране може да се смята за народен по състав, тъй като съдиите не са избрани непосредствено от народа, а изхождат от определени партии.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАРТИЗАНИТЕ:“ Като хвърля поглед назад върху изминатия дълъг политически път, все по-силно се убеждавам за предимствата при нашите условия на легалните и демократични методи за политическа борба пред нелегалните, конспиративните и терористични акции, в името на каквато и да е цел.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОМУНИСТИТЕ:“ Аз нямам влечение към комунизма, като през дългогодишната си обществена работа съм останал верен на социалната демокрация. Това е въпрос на убеждение, а не на грешка или престъпление и правилното решение ще даде обществения съд, а не наказателния…. Международния социализъм държи на свободата и демокрацията… Той не се гради върху грубата сила и воля на едно малцинство за установяване „диктатура на пролетариата“, насилствения съюз със селяните, еднопартийна система, унищожаване на всяка опозиция и обявяване за врагове на народа на всички противници на тоталитарния режим.“

 

Мислещите хора в страната протестират против репресията срещу видния социалдемократ. Останалите траят уплашено. Във в. “Свободен народ“ е публикувано съобщение:

 

„В редакцията продължават да постъпват протести на български правници от София и провинцията. Спряхме обаче публикуването им предвид на това, че все предстоеше да се насрочи и разгледа делото – да не се счете, че по този начин се прави опит за въздействие върху съда“.

 

Последните думи на обвиняемия в процеса са:

 

“Моята физика може да вземе всеки, но моят дух ще остане, защото той е изразител на душата на българския народ“.

 

На 27 юни 1946 г. Кръстю Пастухов получава заради статиите си 5 години затвор, а на 23 октомври присъдата е потвърдена от Върховния касационен съд.

 

Много бързо властта устройва процес и срещу един от най-активните защитници на Пастухов. Заради статията си „Не разрушавайте всички мостове“ в бр. 129 от 26.6.1946 г. на в. „Свободен народ“, главният му редактор, социалдемократът Цвети Иванов се сдобива с присъда от 1 година 7 месеца и 15 дни, но никога не вижда свободата, понеже след затвора е изпратен в концлагера в Белене.

 

Прогресивният народ има право да тържествува под диригентската палка на червените комисари. „Социал-фашистите“, „пастуховци“ са разгромени и няма да мътят умовете на трудовите хора. Издадена е даже специална брошура от Националния комитет на Отечественият фронт – „Процесът на Кръстю Пастухов“. Задачата документално е изпълнена. Ред е в действие по ликвидацията да бъдат вкарани хората от криминалния контингент.

 

Кръстю Пастухов е удушен от рецидивист и гробът му остава неизвестен. Година по-късно на 23 юли 1950 г. в лагера в Белене след трудов инцидент от тетанус почива Цвети Иванов. Историците могат да са спокойни. Документи, че властта е разпоредила ликвидиране на опасните си опоненти няма. Значи всичко е в реда на нещата и тя може да бъде описана и да остане в паметта на поколенията като творец на прогресивните идеи, които ще отведат народните маси до лелеяното светло бъдеще.

 

Защо трябва да си спомним за Кръстю Пастухов и Цвети Иванов? Защото преклонението пред интересите, парите и насилието не се нарича прагматизъм, а просто път към новото робство, което оковава най-вече духът.

Публикувана в Гледища
Петък, 18 Септември 2015 11:36

Чака ни тоталитаризъм

По-младите и особено най-младите в страната имат изкривена оптика за сегашните процеси, защото не знаят какво е еднопартийна система, не знаят какво е цялата власт да бъде в ръцете на няколко души, не знаят какво е тоталитаризъм, не знаят какво е държавата да служи за инструмент на малка върхушка.
„Шум в системата“ днес създава и демократичната видимост, размива се картината и заради възможните дисциплиниращи мерки от ЕС, на които уповаваме и с които се самоутешаваме.
Дали като правнук на враг на народа у мен има някаква родова памет, дали заради горчивото преосмисляне на социалистическата младост и демократическата следваща възраст, дали просто с годините, но у мен идва разбирането на нещата и аз по-трудно вече се хващам на уловките на мимикрията, пропагандата, имитацията и симулацията, по-ясно виждам какво се случва в Българияс.
Най-силна и безкомпромисна, най-хитра и изобретателна е тоталитарната власт в периода, когато се установява. После тя може да си позволи заиграване с народа (на вълна национализъм) или с определени прослойки (с блага и привилегии да задуши в прегръдките си интелигенцията). Но в началото на налагането си тя е системна, методична, последователна, брутална.
Тя си създава нещо като Отечествен фронт – от присъдружни партийки (проследил съм историята на Радикал-демократическата партия и знам за съблазните, прикоткали част от нея за реформаторско крило в оглавявания от комунистите властови съюз и знам участта на съглашателите).
Тя неусетно, неотклонно, неотстъпно превзема силовите структури, като разчита и на държавните, и на своите частни милиции, наказателни отряди, селски дружини и идейни партизани.
Тя слага ръка върху националното богатство – финанси, икономика, комуникации, природни ресурси.
Тя превзема т.нар. днес неправителствени организации, общонационални неполитически формации, културни институции и спортни клубове, за да ги превърне в свои инструменти за провеждане на влияние, наричайки ги все народни – народен театър, народно читалище, отбор на народа и др…
Разбира се, епохата дава отпечатък на използваните средства – някога е било избиване и затваряне в лагери и зандани на всичко иначемислещо и непримиримо спрямо нея. Днес репресията е по-фина – оставяне без работа, сплашване с призовка или по телефона, намекване на съответния шеф (директор или ректор) да „натисне“ тези, които много знаят, изтласкване по икономически или идеологически причини в чужбина.
Епохата си казва думата и в отношението на обществото спрямо установяващата се еднопартийна система с популист от простонароден тип (Тато) – преди се е държало на принципи, ценности, вяра, убеждения и например у нас върху тях е паразитирал налагащия се тоталитаризъм; докато сега всички ценности са разбити, моралът е изхвърлен в септичната яма, нравствеността е набедена за нерационален лукс или е смятана за идиотщина, затова налагащият се тоталитаризъм се възползва от вакханалията на безпринципността, продажността, порочността и сребролюбието и още по-лесно трупа привърженици и разбива на части и парчета опонентите си.
Пример – т.нар. отбор на народа има един милион симпатизанти и поне половината от тях парадират вече 25 години, че са принципни, честни, прогресивни. Нали отборът им бе с цветовете на демокрацията и се бе превърнал в мода сред новите демократи, така щото 9/10 от седесарите-политици заемаха сините официални ложи и не просто позираха като сега със средна ръка футболисти на памет, а направо вдигаха купата на пистата и вземаха министерски решения „на коляно“ на стадиона, защото от мачове по света и у нас нямаха понякога време да съберат кворум за правителствено заседание. Но сега този половин милион синьо-футболни демократи, нямат проблем с мафиотските подходи на присвояване от лица, облечени с власт на техния отбор, не възразяват срещу схемите – държавници дават на крупна фирма стотици милиони за обществени поръчки, а после крупната фирма им връща част от тях, като ги изпира в любимия им отбор, който е вече Отбор на Олигархията, нямат против отборът им задкулисно да бъде реанимиран и скрито-покрито за него законите да не важат… Този половин милион синьо-футболни демократи нямат угризения, че отборът им от святото име „Левски“ стана „Леевски“. Защото на тях им е гот.
Ето на такива обществени групи и прослойки, на които като стадо на припек им е гот, когато им почесват самолюбието, егото, комплексите, страстите, пристрастията, простотиите, се крепи всеки тоталитаризъм. Това макар и не пръв, но отлично го е описал д-р Желев. Понеже той все пак беше държавник, постара се да не си признае от кой отбор е. Представяте ли си Желев да запаше син футболен шал или да вее червено армейско знаме!?
Тоталитаризмът, да повторя пак, се крепи на масовото, макар и често разбито на групи и прослойки, предаване на принципите, заменянето им с изгодата с това, което ни кефи и с онова, от което ни е гот. Тоталитаризмът се крепи на стадните инстинкти, на тълпата, на сивата маса – ако не д-р Желев, то по-добре прочетете Густав Льобон, Елиас Канети, Ортега-и-Гасет, Серж Московичи…
И понеже знам, че тоталитаризмът, еднопартийността, приватизацията на държавата от шепа хора, заграбването на властта от няколко души са най-силни и безкомпромисни, най-хитри и изобретателни в началото, тогава, когато се установяват, аз нямам илюзия какво се случва у нас и съм абсолютно сигурен, че то ще се случи.
Нас ни чака тоталитаризъм, ако искате го наричайте по теория демократичен (макар че е оксиморон, но идва от това, че е демократичен по форма, като процедура, а тоталитарен като съдържание), ако искате го наричайте като мой приятел латентен (скрит), ако искайте го наричайте като мен – мек.
Но този тоталитаризъм ще се осъществява чрез една Партия (останалите са фон, миманс, подробности от пейзажа), ще извършва пропагандата и агитацията си чрез безскрупулен популизъм, ще се олицетворява от простонароден, тип „Тато“ водач, ще контролира изпълнителната, съдебната, парламентарната (която ще е главно за парлама), силовата (служби и групировки), финансовата и медийната власт и ще се стреми постепенно да определя все повече сфери от нашия живот – социална, културна, спортна, кариерна, информационна, семейна и др.
За мен това е очевидно, то е несъмнено. Не само защото на там вървят нещата в бавноразвиващите се бивши соцдържави, където почти навсякъде има вече фактическа еднопартийност с лидер-мегаломан и популист, но и защото такива са нашите народностни нагласи – ние много обичаме да си има една Партия, да си има един водач а-ла Тато, да се знае кой командва парада, кой раздава службиците и париците… Демокрацията ни е нещо като нездравословен етап в развитието, нещо като дребната шарка – преболедувахме я и макар тук-там по физиономията на съвестта ни да са останали следи от нея, продължаваме нататък, по-скоро – не нататък, а все така в обратната посока, към еднопартийността, в тоталитаризма, където се чувстваме най-добре, защото не се налага да носим отговорност за себе си, за обществото и за държавата, а оставяме това на онези-там-горе-да-правят-каквото щат…
И понеже това развитие, което вече тече, което вече ни се случва, набира ход, то се ускорява, аз си мисля само за две неща.
Първо, за разрива, за острата конфронтация, която ще възникне между младите, които не искат да живеят в социал-популизъм, в еднопартиен тоталитаризъм, в татов ориентализъм, и основната маса българи, които, както казват в Пернишко, „са се утепАли“ да живеят в такова псевдо-, анти-, контра-, не-общество…
Според мен тези млади хора с краката си ще продължат да гласуват срещу това не-общество и ще се вливат в редиците на емигрантите, въпреки конкуренцията на великите преселенци.
И второ, днес не съществуват нито сили, нито надежди, нито процедури за спиране на настъпващия еднопартиен тоталитаризъм, трябва да го приемем като факт и да започнем бавно, издълбоко, преосмислящо, с търпение и без отчайване, да се подготвяме за съпротива срещу него, да променяме народа си, да създаваме критична маса хора, които някой ден да го отхвърлят.
Днес срещу настъпващия еднопартиен тоталитаризъм разумната част от България, това осъдено на изолация и обречено на окарикатуряване малцинство няма шанс да се противопостави. Няма абсолютно никакъв шанс. Колкото и да се палят някои младежи и да се изхвърлят немалко мои връстници.
България я чакат дълги години на еднопартийност, спихване, униние, скопеност на поривите и скованост на несъгласните. Мъничка част от обществото ще се срамува и ще страда физически от това, което представляват първите лица в държавата, но голяма част от обществото ще се кефи, ще им опипва мускулите на решимостта и ще се опива от метафорите на словесността им.
Народ, решил да си живурка в режима а-ла Тато, не може лесно да бъде променен. Независимо от това как бе осъществена демокрацията в България – а тя бе осъществена по възможно най-лошия начин, ние трябва да признаем и поражението си, и дълбоките причини за това поражение:
Българският народ не желае Демокрация – но такава, която е пълноценна и пълнокръвна, а иска да живее в управляема с твърда ръка анархия, под която управляема анархия той разбира Ред;
Българският народ не желае Свобода, щом тя не му е поднесена на тепсия и не е мъничка, частична, стигаща му да си я кара както той си знае, с хляб и зрелища, а е тясно свързана като скачени съдове със Сигурността и трябва ежедневно да се търси и намира - с труд и почтеност - баланс между Свободата и Сигурността;
Българският народ не желае да е Общество, да е жизнен организъм от отговорни и отговарящи за себе си и за житейските си стратегии хора, а си иска да е стадо с овчар и охраняващи го овчарски кучета, при това да е стадо овчедуушно, без черни овци и без такива, които не блеят в общия хор;
Българският народ не желае Европа, ако тя не е шведска маса и с даром субсидии, фондове и келепири, ами изисква от него принадлежност, съпричастност, жертви и морал, и отгоре на това настоява за продължителни, съзнателни, упорити усилия за нормализиране, демократизиране, модернизиране и европеизиране на държавата, обществото и всеки един от нас…
Не, не и не - както и да пъшка, панкя, жали, хленчи и стене българският народ, той не само е функция на социалния контекст, в който живее – той също така и създава този социален контекст. Не само както живеем, такива ставаме, но и каквито ставаме, така живеем.
Ние ставаме все по-лоши и все по-зли защото живеем все по-лошо и все по-зле, но също така и живеем все по-лошо и все по-зле, защото ставаме все по-лоши и все по-зли.
Каквато демокрацията ни, такъв и нашият народ. И какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни…
Даже второто от горните две изречения за мен е с по-висока степен на вярност и приоритет. Абсолютно съм убеден вече в това.
Ето защо ще приключа този текст именно така:
Какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни, такъв ще бъде и настъпващият еднопартиен тоталитаризъм…

проф. д-р Николай Слатински - http://nslatinski.org/?q=bg/node/765

Публикувана в У нас