В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

 

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

 

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

 

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

 

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

 

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

 

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

 

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

 

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

 

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

 

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

 

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

 

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

 

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

 

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

 

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

 

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

 

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

 

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

 

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

 

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

 

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

 

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

 

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

 

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

 

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

 

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

 

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

 

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

 

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

 

Отговорът на Агамалов е:

 

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

 

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

 

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

 

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

 

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

 

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

 

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

 

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

 

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

 

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

 

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

 

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

 

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

 

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

 

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

 

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

 

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

 

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

 

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

 

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

 

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

 

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

 

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

 

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

 

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

 

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

 

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

 

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

 

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

 

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

 

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

 

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

 

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

 

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

 

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

 

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

 

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

 

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

 

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

 

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

 

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

 

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

 

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

 

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

 

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

 

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

 

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

 

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

 

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

 

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

 

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

 

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

 

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

 

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

 

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

 

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

 

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

 

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

 

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

 

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

 

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

 

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

 

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

 

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

 

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

 

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

 

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

 

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

 

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

 

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

 

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

 

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

 

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

 

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

 

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

 

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

 

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

 

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

 

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

 

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

 

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_zakavkazya_i_gruzii_1919.html

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).

 

Публикувана в Гледища

Вече в няколко части разказваме и анализираме историята на Азербайджанската демократична република (АДР). Причините за това вече бяха посочени – при днешното състояние на световния е повече от интересно да видим как е създадена и как се е борила за правото си да съществува, първата демократична мюсюлманска държава, в която жените са имали правото да избират и да бъдат избирани. При това срещу Азербайджанската демократична република (АДР) е стоял имперският експанзионизъм на Съветска Русия, водена от демоничния политически прагматизъм на Ленин.

 

От предишните части на тази история, човек може да остане с погрешното впечатление, че всичко съществено, свързано със съдбата на Азербайджан по това време е ставало в Баку. Това не е така. Докато в Баку друга демонична натура – пълномощникът на Съветската власт – Степан Шаумян налага властта на Москва, използувайки късогледата политика на местната секция на „Дашнакцутюн”, създателите на азербайджанската демократична държава работят за каузата си в Тифлис и в Елисаветпол (Гянджа).

 

В предишната част, ние оставихме болшевишката армия на Бакинския съвет, затънала заедно с нейните съюзници от „Дашнакцутюн” в Кюрдамирските блата. След злополучното единодействие с болшевиките по време на така наречените „мартенски събития” от 1918 година, иначе казано – по време на жестокия погром над азербайджанците в Баку и тяхната водеща политическа партия – „Мусават”, лидерите на „Дашнакцутюн” отново поставят арменците в ролята на „полезни идиоти” (според израза на самия В. И. Ленин). Походът на Шаумян, Корганов и Бичерахов (друг съдружник на болшевиките, набелязан за „полезен идиот”, но оказал се значително по-пресметлив) буксува.

 

Междувременно в Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм и в Елисаветпол (Гянджа), която се е превърнала във временна столица на Азербайджанската демократична република, се случват поредица от важни събития. Затова ще се върнем назад във вречето, за да проследим действията на опонентите на Съветската власт.

 

Закавказкият комисариат инициира създаването на законодателен орган на Закавказието – Закавказкият Сейм

На 14 февруари 1918 година е избран Закавказкият Сейм, на който Закавказкият комисариат предава всички властови пълномощия в законодателната сфера. На 23 февруари 1918 година, новият законодателен орган на Закавказието е открит и започва работа в Тифлис. В състава на Сейма влизат депутатите, избрани в Учредителното събрание от територията на Закавказието. Също така, допълнително са били „кооптирани” представители на различините партии в съответствие с получените от тях резултати на изборите за Учредително събрание. На практика, в етническо отношение, Закавказкият Сейм е бил съставен от представители на трите главни народности на Закавказието – азербайджанците, грузинците и арменците.

 

Тук вече откриваме интересна разлика. В партиен план, грузинците и арменците са били представени значително по-еднородно в сравнение с азербайджанците. Някои азербайджански автори твърдят дори, че арменското и грузинското представителство са били напълно еднородни, но това не е до край вярно. Несъмнено, основните представители на грузинците са били социалдемократи – меншевики, а на арменците – социалистите националисти от „Дашнакцутюн”. Едновременно с това, трябва да се отбележи, че примерно сред арменците е имало доста авторитетни представители на социалистите – революционери (есерите), които са взели много активно участие при дебати в Сейма със съдбоносно значение, като за обявяването на независимостта на Закавказието.

 

За разлика от относително по-голямата еднородност при арменци и грузинци, азербайджанците са били представени поне от четири основни партии. Това са били: партията „Мусават” ( в превод „Мусават” означава „Равенство” и в някои източници се среща като „Тюркска демократична партия на федералистите - Мусават”, заедно с гравитираща към нея група безпартийни депутати с демократична ориентация; Мюсюлманският социалистически блок; партията „Мюсюлманство в Русия” – „Иттихад” и социалдемократическата партия (по това време с меншевишка ориентация) „Хюммат” („Енергия”), по-известна с руското произнасяне на името й – „Гуммет”.

 

Има автори, скоито смятат, че това разпределение на депутатите от азербайджански произход е било неблагоприятно за азербайджанците, защото те не са били консолидирани в достатъчна степен за водените в Закавказкия Сейм острастени националистически дебати. Според А. А. Пашаев, под чиято редакция са издадени протоколите на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм, „бидейки раздробени на партии, азербайджанският народ се превръща в страната на най-малко съпротивление пред сплотените в единни партии сили на своите съседи”. [1, стр. 35]

 

Тази гледна точка на А. А. Пашаев има своята логика, но е и оспорима. Самият Пашаев отбелязва изрично, че Закавказкият Сейм е създаден не по национален, а по партиен принцип. Действително, още от първите заседания се консолидират три национални сектора – арменски, грузински и мюсюлмански, но цялата история на работата на Закавкзкия Сейм показва огромното старание на депутатите в Сейма да правят изявления само от името на партиите си, а не от името на националностите си. За това говорят ясно протоколите на Закавказкия Сейм. [2]

 

Самите партийни фракции с членове мюсюлмани – азербайджанци бързо се ориентират в обстановката при цялата й сложност и показват и въпреки идеологическите си и политически различия, показват забележителни примери на координация и единодействие.

 

Според много от изследователите, всички тези усилия са останали напразни, като Закавказкия Сейм се разпада „на почвата на сблъсъка на националните интереси на представените там народности”. [1, стр. 35].

 

Всъщност, както може да се види от предишните части на нашия анализ, Закавказката демократична федеративна република прекратява кратковременното си съществуване под натиска на двете съседни имперски сили.

 

Закавказието в геополитическите клещи на великите сили

От юг напира Отоманската империя, чието военно настъпление принуждава грузинците да търсят протектората на Германия и това довежда до излизането на Грузия от Закавказката федерация. [3]

 

Откъм Апшеронския полуостров настъпва Съветска Русия с болшевишките войски и с временните си съюзници – бакинските дашнаци. Това създава критична ситуация сред азербайджанците, които са разпънати между силно демократичните настроения на политическия си елит и инстинктивното търсене на съюзник – закрилник от страна на „широките народни маси”.

 

Азербайджанските лидери са доста последователни федералисти, но трябва да се съобразяват и с обществените настроения и с болшевишката заплаха. След кървавите „мартенски събития“ и погромът над азербайджанците в Баку, всякакви илюзии по отношение на съветската власт са изчезнали, като на народ и на лидери е ясно, каква ще е „светлата перспектива“ пред тях, ако останат в ръцете на Шаумян и съмишлениците му.

 

Както ще видим впоследствие, в крайна сметка Азербайджан ще поиска помощ от Отоманската империя и тя ще бъде оказана в рамките на „Ислямската кавказка армия“. Създателите на Азербайджанската демократична република обаче ще успеят да я опазят от отоманските амбиции да бъде превърната във васално ханство, начело с хан - роднина на един от най-видните младотурци.

 

В смисъла на казаното по-горе, Закавказката демократична федеративна република става жертва не толкова на националистическите страсти и противопоставяния на трите основни кавказки националности, колкото на разнопосочния геополитически натиск върху Закавказието, при който политическите елити на грузинци, азербайджанци и арменци са буквално принудени от обстоятелствата да следват различни сценарии за спасение. Закавказката демократична федеративна република е ликвидирана не от междунационалните ежби до този момент, а от изключително неблагоприятното стечение на политическите обстоятелства и на геополитическите фактори в региона.

 

Внимателното проследяване на политическите траектории на главните участници в събитията около Закавказкия Сейм, обявяването на независимостта на Закавказието и на разпадането му на три нови държави по национален признак, показва как за кратко време и пропътуван твърде дълъг идеен маршрут. Започнал от идеята за автономност на Закавказието в рамките на Руската демократична република, създадена в резултат от Февруарската революция, повечето лидери на трите закавказки народа минават през осмислянето на идеята за неизбежността на независимостта на целия регион, за да стигнат (много от тях не без горчиво съжаление) до разделянето на три отделни, самостоятелни републики.

 

По време на работата на Закавказкия Сейм, положението на депутатите в Сейма, както и на членовете на Закавказкия комисариат е сложно и повече от деликатно. Можем да си представим, в какво състояние са били отношенията между азербайджанските и арменските политици в Тифлис след погромите по време на „мартенските събития“ в Баку. Но въпреки това, и трите „национални блока“ полагат значителни усилия за опазването на закавказкото единство и работят доста добросъвестно за федералния проект.

 

Това става въпреки спомените за кървавите сблъсъци от 1905 година между арменци и азербайджанци, провокирани от тайните служби на Руската империя и въпреки съвършено пресните ексцеси над азербайджанците в Баку през пролетта на 1918 година.

 

Много от членовете на Закавказкия комисариат имат двусмислено поведение, някои от тях дори поддържат контакти с Бакинския Съвет и лично с Шаумян, но въпреки това, възможностите за работа в рамките на демократичната федерация са използувани до тяхното окончателно изчерпване, след отделянето на Грузия от федерацията.

 

Впрочем, поведението на дипломацията на Антантата в Тифлис (особено на английските консули и пратеници) е не по-малко двусмислено. В предишните части, имахме възможността да видим, подозрително интензивната обмяна на информация между англичаните и Степан Шаумян.

 

Симптоматично е, че политици, публицисти и историци от трите закавказки народа, започват да обясняват „невъзможността“ на оцеляването на независимата федеративна република в Закавказието буквално още в деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм. Това говори не в полза на верността на техните твърдения, а по-скоро за откровено изпитвано съжаление за станалото и за изпитваните от тях угризения на съвестта. В деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм никой не е щастлив, включително и грузинските депутати, които се оказват в ролята на ликвидатори на Сейма.

 

Не са особено щастливи и азербайджанските депутати, които внимателно изчакват окончателното обявяване на Грузинската демократична република, за да направят същото и с Азербайджан.

 

Много от арменските депутати до последния момент се надяват, че единството на Закавказието ще се запази и след връщането на Русия към демократичните начала, то ще стане федерална единица в бъдеща Руска федеративна демократична република. Много важно е да се отбележи обаче, че точно при гласуването на независимостта на Закавказието, членовете на „Дашнакцутюн” в Сейма оказват своего рода „мълчаливо съгласие”, докато против пледират представителите на левите есери и кадетите.

 

Можем с основание да се безпокоим, че цялото това дълго встъпление, което цели да засили контурите на междуетническите и междупартийни взаимодействия в Закавказкия Сейм, ще се окаже недостатъчно, но на този етап не разполагаме с повече място.

 

Закавказието не става Швейцария

Закавказието не става Швейцария, въпреки, че е имало известни шансове за подобен развой на събитията. Както коментираше един швейцарски историк, за постигането на швейцарското единство е били необходими умората от няколко стотин годишни войни между отделните кантони преди това и съзнанието, че съседите на швейцраските кантони са изключително агресивни и експанцзионистично настроени, особено Савойските дукове.

 

При Закавказието има не по-малко агресивни и експанзионистично настроени съседи, отколкото в случая с Швейцария (Савойските дукове могат само да „дишат праха” на Съветска Русия и на Отоманската империя, когато става дума за териториални амбиции), но изглежда народите на Закавказието не са воювали достатъчно, за да загубят напълно желание да упражняват насилие помежду си.

 

Мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм – взаимодействие, сътрудничество и противопоставяне

На 16 март 1918 г., е свикано заседание на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм. Обсъжда се въпросът за реквизиране на стопански инвентар от владеещите конфискуваните имения. На заседанието не присъствуват представители на партиите „Хюммат” („Гуммет”), Мюсюлмански социалистически блок и „Мюсюлманство в Русия”. В протокола изрично е отбелязано, че отсъствието на представителите на трите партии се дължи най-вероятно на факта, че въпросът за реквизицията „не носи общонационален характер”, а изисква принципното отношение на всяка партия по отделно.

 

Иначе, на заседанието присъствуват 17 члена на Сейма от партията „Мусават” и от демократичната група на безпартийните, която по принцип гравитира към демокатичните федералисти от „Мусават”. По разглеждания въпроса за реквизицията, те се изказват положително и решават да гласуват за законопроекта. [1, док. 1]

 

На 25 март 1918 г., мюсюлманските фракции в Сейма са призовани на общо заседние в двореца в Тифлис по повод пристигането на делегация от представители на планинските народи в Кавказ. Присъствуват шестима мусаватисти, четирима представители на мюсюлманския социалистически блок и един безпартиен.

 

Делегацията на планинските народи присъствува в пълния си състав от петима души. Обсъден е ни повече ни по-малко, въпросът за присъединяването на Северен Кавказ към създаващата се федеративна държава в Закавказието. Представителите на планинските народи се оплакват от „надигащата се руска опасност”. [1, док. 2]

 

Много интересно е изказването на представителя на Ингушетия – Лиянов. Той коментира неща, които в определен смисъл остават актуални дори днес в контекста на териториалния конфликт между Чечня и Ингушетия.

 

Лиянов се оплаква от критичното положение на ингушите, които са обкръжени от казашки населени пунктове (казацкие станицы). Според него, към тази дата за да си запазят земите, отнети от планинците и дадени им през царското време, казаците от Северен Кавказ са се „хвърлили в обятията на болшевиките”. [1, док. 2]

 

Много важно е да се подчертае наблюдението на Лиянов, че казаците приемали болшевиките като „носители на великоруската плитика”. Ако се върнем кам „Мартенските събития” и кланетата в Баку, ще си спомним, че и там болшевиките и Бакинският Съвет са разглеждани от привържениците на руския империализъм като наследници и продължители на идеята за „единна и неделима Русия”.

 

Според представителите на планинските народи, казаците виждат разрешаването на поземления въпрос във физическото изтребление на ингушите и на останалите планинци. Поради това, те се обръщат за помощ към Закавказкия Сейм.

 

На срещата, представителите на планинските народи от Кавказ, информират членовете на мюсюлманските фракции в Сейма за проведените от тях разговори с грузинските меншевики и с арменците от „Дашнакцутюн”. Преговорите с арменците били кратки и се въртяли около въпроса за междунационалната солидарност в Кавказ. Планинците отбелязват, че точно по отношение на външните заплахи, арменците не проявявали достатъчна солидарност, защото отношението на последните към заплахата от север (болшевишко-руска) и към заплахата от юго-запад (отоманската) било различно. [1, док. 2]

 

Въпреки това, говорителят на планинската делегация – Бамматов, предлага на представителите на мюсюлманските фракции „да бъдат търпими към арменския въпрос”. [1, док. 2]

 

Много повече допирни точки са открили планинците с представителите на грузинските меншевики – Ной Жордания, Чхеидзе и други. На практика е било констатирано единодушие по отношение на вътрешното и външното политическо положение на Кавказкия край. Представителите на грузинските меншевики са осъдили болшевизма като „великоруско, великодържавно течение”. Те са признали северния фронт за не по-малко опасен от юго-западния, от където е напирала Отоманската империя.

 

От друга страна, грузинските меншевики са били признали правата на планинците върху казашките земи по река Терек – за това е имало резолюция на Краевия център от 24 март 1918 година, предложена лично от Ной Жордания. Затова, те са обещали да окажат на планинците всякакво съдействие и са подчертали, че при известни гаранции за целостта на Грузия от страна на мюсюлманските групи, „плановете на севера могат да бъдат претворени в живота незабавно”. [1, док. 2]

 

Представителят на планинците Бамматов е засегнал и въпроса за отношенията между отделните мюсюлмански етноси в Кавказ и е изразил пълната си увереност, че „колкото по-бързо се разреши вътрешният междунационален въпрос в Кавказките планини, толкова по-бързо и по-лесно ще може да бъде отблъснат авангардът на великоруско-казашкияят болшевизъм”. [1, док. 2]

 

В отговор на изложенията на планинците и най-вече на изложениетона Бамматов, Насъб бек Усуббеков от партията „Мусават” приветствува казаното и подчертава „пълното великодушие на представителите на планинците от Северен Кавказ и на закавказките тюрки по въпроса за отношението към грузинците и отчасти към арменците”. Той предлага „преди всичко, взаимоотношенията на планинците и закавказките тюрки да се определят като членове на еднното мюсюлманско семейство”.

 

В отговор, членът на планинската делегация, Топа Чермоев обяснява, че разглежда държавността на планинците като „буферна държава (федеративна или конфедеративна), намираща се в съюз със Закавказието, която може да се развива подобно на Швейцария”. (!)

 

Мусаватистът Шафи бек Рустамбеков веднага предлага, решаването на този въпрос да бъде възложено на „специална комисия от представители на планинците и закавказките тюрки”. Действително, след пет минутно прекъсване е избрана комисия от шест лица, по трима от двете страни – планинците и закавказките тюрки. Комисията пристъпила към работа незабавно. [1, док. 2]

 

Тук е важно да се отбележи, че много скоро ситуацията в Ингушетия ще се обърне на 180 градуса. Терските казаци възстават срещу болшевиките и ингушите (или поне значителна част от тях) незабавно се превръщат в съюзници на болшевиките. Ключова роля във възстанието на терските казаци играе братът на многократно споменаваният в предишните части Антон Бичерахов – Георгий Бичерахов. За разлика от брат си, който е лоялен към Руската империя и е склонен на сътрудничество с болшевиките, именно разглеждайки ги като носители на великоруската имперска идея, Георгий Бичерахов е социалдемократ – меншевик и оглавява военните действия срещу болшевиките.

 

В основата на конфликтите е все въпросът владеенето на оскъдните обработваеми земи и тя продължава и до днес. Да си спомним натискът на лидера на Чечня, за придобиване на територии на Ингушетия и масовият и остър протест на ингушите срещу договора между Чечня и Ингушетия за отстъпване на територии в полза на Грозни и Кадиров.

 

На 26 март 1918 г., мюсюлманските фракции са свикани по изключително важен и спешен въпрос. Пристигнал е участникът в Трапезундската мирна конференция, (на която преговарят представителите на Закавказието и Отоманската империя) – Шейхулисламов (член на социалдемократическата партия „Хюммат” – „Енергия”). Той докладва за предявения от Отоманската империя ултиматум, с който се иска предаването на териториите, които Султанът получава според Брест-Литовския мирен договор със Съветска Русия. [1, док. 3]

 

Освен самият Шейхулисламов, който е член на партията „Хюммат” („Гуммет”), присъствуват депутати от партията „Мусават”, членове на Сейма от безпартийната демократична мюсюлманска група и депутати от Мюсюлманския социалистически блок. [1, док. 3]

 

Провежда се обсъждане на въпроса от всички възможни гелдни точки и се стига до решението, че мюсюлманските фракции остават на старата си позиция – поддържат известната резолюция, изпратена в Трапезунд до члена на Заквказкия Сейм и член на делегацията му – М. Г. Гаджинский. [1, док. 3]

 

Междувременно, напрежението все повече нараства. На 31 март 1918 година, мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм са изправени пред необходимостта да обсъдят „решението на отговорните партии да обявят война на Турция”. [1, док. 4] Моментът е изключително тежък, защото точно тогава са извършени кървавите болшевишки погроми над азербайджанците в Баку, като болшевиките на Шаумян и Корганов са подкрепени и от местната секция на „Дашнакцутюн”.

 

В тази обстановка, част от мюсюлманските депутати в Сейма отсъствуват (което е отразено надлежно в протокола), защото известията за масовите убийства в Баку принуждават много ог азербайджанските депутати да заминат към родните си места, за да помогнат на когото могат в създалата се ситуация, както и защото са притеснени за съдбата на семействата си, на роднини, близки и приятели.

 

Въпреки това, в протокола е отбелязано, че е „имало достатъчно представители от всяка партия”. [1, док. 4]

 

До пълно единодушие не се стига. Представителите на социалдемократическата партия „Хюммат” („Гуммет”) се солидаризират с грузинските меншевики, тоест в полза на войната. Мюсюлманският социалистически блок застава на точно противоположната позиция. Депутатите от нея се отнасят отрицателно към продължаването на войната с Отоманската империя и обявяват, че „... подхождат към въпроса от гледна точка на закавказката демокрация и разглеждат тази война като нещастие за цялата закавказка демокрация и за великите завоевания на революцията ...”. Мюсюлманският социалистически блок решава да изрази самостоятелно становището си на заседанието на Закавказкия Сейм. [1, док. 4]

 

До обща позиция успяват да стигнат само представителите на „Мусават” и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”). Те подготвят вече цитираната в предишни части на този анализ своя съвместна резолююция:

 

„Не поемайки върху себе си отговорността за родължаването на войната с Турция и смятайки я за носител на тежки последствия за цялата закавказка демокрация при създалите се условия на вътрушния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията на мюсюлманството в Русия „Иттихад”, като имат пред вид, че въпросът за продължаването на войната е решен от ръководните партии в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази тежка задача и ще предприемат всички мерки за балгоприятно приключване на войната”. [1, док. 4]

 

Огласяването на резолюцията от трибуната на Сейма е възложено на мусаватиста Ш. Рустамбеков. [1, док. 4]

 

Вижда се, че за разлика от представителите на „Хюммат” („Гуммет”), които се солидаризират със съидейниците си – социаледмократи от Грузия, останалите мюсюлмански фракции са откровено против продължаването на войната с Отоманската империя. Интересен факт е, че най-радикалната позиция е заета от другата азербайджанска социалистическа фракция – от Мюсюлманския социалистически блок. От „Мусават” (заеедно с гравитиращите към тях безпартийни) и от „Иттихад” също са против войната, но те заемат една твърде дипломатична позиция, смисълт на която се чете между редовете на резолюцията – те са против войната, но няма да саботират изпълнителната власт (Закавказкия комисариат) при воденето й, като ще направят всичко възможно за бързо постигане на мир.

 

От страна на „Мусават”, като истински федералисти, това е логично поведение, макар че то е било най-вероятно и крайно непопулярно сред азербайджанското население, което по никакъв начин не е подкрепяяло войната с Отоманската империя. По-интересен е фактът, че партията на консервативния Ислям – „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) се солидаризира с демократите – федералисти от „Мусават” и се присъединява към тази мека резолюция, която е максимално добронамерена в рамките на възможното към грузинските и арменските партии, които стоят зад идеята за възобновяване на военните действия.

 

На следващия ден – 01 април 1918 година, мюсюлманските фракции са изправени пред въпроса за поведението им след официалното обявяване на продължаването на военните действия с Отоманската империя.

 

Тонът на заседанието задава Рустамбеков, който предишният ден е огласил декларацията на „Мусават”, безпартийните мюсюлмани и на „Иттихад” от трибуната на Закавказкия сейм. Рустамбеков съобщава на всички, че във връзка с възобновяването на военните действия с Турция, е обявено двуседмично прекъсване на заседанията на Сейма и е избрана военна колегия от трима души с извънредни пълномощия. Ораторът поставя въпроса за линията на поведение на мюсюлманските фракции във въпросния промеждутък от време, когато Сеймът няма да заседава, а войната ще продължава.

 

Азербайджанските депутати от Сейма не са никак възхитени от ставащото. Г. Мамедбеков заявява, че „с подобна крачка правителството игнорира интересите на мюсюлманите и анулира тяхната роля, както в правителството, така и в Сейма и затова тяхното (на депутатите – мюсюлмани, б. авт.) по-нататъшно пребиваване в Тифлис и съвместна работа с грузинците и арменците е немислима и безполезна. ...” [1, док. 5]

 

Воден от тези съображения, ораторът предлага мюсюлманите – депутати да излязат от състава на Сейма, да повикат от Северен Кавказ представителите на Дагестан, Чечня и Ингушетия, да се съберат всички заедно и да поислят за по-нататъшната съдба на тези народности. [1, док. 5]

 

Това е възможно най-крайната позиция и тя предизвиква незабавно противопоставяне. Председателствуващият заседанието безпартиен депутат М. Ю. Джафаров предлага, а депутатите – мюсюлмани приемат, въпросът за излизането им от състава на Закавказкия Сейм, да не се обсъжда, докато не се върнат от Трапезунд мюсюлманите – членове на делегацията за мирната конференция. [1, док. 5] Депутатите – мюсюлмани се връщат към обсъждането на въпроса за прекъсването на заседанията на Сейма.

 

Според председателствуващият М. Ю. Джафаров, мюсюлманите не могат да се съгласят с предаването на цялата власт в ръцеете на военна колегия от трима души, „при наличие на напрегнатост в националните отношения”. [1, док. 5] (Колегията се състои от трима министри: министър-председателят, който е и военен министър, министърът на вътрешните работи и министърът на финансите).

 

Х. Б. Мелик-Асланов се изказва за предаване на цялата власт, в случай на прекъсване на работата на Закавказкия Сейм на правителството, „което може да отстъпи част от тези права отново на избраната колегия от тримата”. [1, док. 5]

 

Д. Б. Гаджинский смята, че е необходимо занапред да се очертае кръга на пълномощията на военната колегия на тримата, нейните взаимоотношения с правителството, а вече след това, в съответствие с очертаните пълномощия да се изрази отношението на мюсюлманите към нея. [1, док. 5]

 

Г. б. Агаев е уверен, че ако цялата власт на Сейма бъде предадена на военната колегия, то мюсюлманското население ще се окаже в критично положение и затова, за да се избегната възможните усложенения е било необходимо на първо място, отрано да са били изяснени функциите на тази колегия и на второ място – Сеймът успоредно да продължи своята работа. [1, док. 5]

 

Дебатите продължават и в крайна сметка се стига до следното решение:

 

„1) Изцяло да се възрази срещу прекъсването на работата на Сейма”, 2) В слеучай, че Сеймът все пак бъде разпуснат, то неговите права да бъдат предадени на правителството, като е необходимо да се посочи изрично, какви пълномощия се предоставят на военната колегия, като последната трябва да бъде отговорна пред правителството, 3) в случай, че на колегията бъдат дадени извънредни пълномощия и тя ще отговаря пред Сейма след възобновяването на работата му, то министрите – мюсюлмани трябва да излязат от състава на правителството. [1, док. 5]

 

Както се вижда и в този случай при мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм надделяват умереността и компромиса. Макар че е повече от ясно, че със създаването на военната колегия, на която се предвижда да се дададт извънредни пълномощия, сравними със статута на диктаторите от Римската република, големите губещи са мюсюлманските фракции в Сейма, които остават изолирани и обезправени, азербайджанските депутати отхвърлят идеите за напускане на Закавказкия Сейм и за търсене на „чисто мюсюлмански” отговор на възникналите праблеми.

 

Общото заседание на мюсюлманските фракции решава да се опита да защити общо демократичния ред, противопоставяйки се на временното разпускане на Сейма. Прилагайки възможно най-реалистичния подход към ситуацията, то предлага сценарии на поведение и в случай на неблагоприятен развой на събитията и отхвърляне на техните искания за продължаване на раотата на Сейма. В този дух е второто решение, което иска пълномощията на Сейма да се дадат на правителството, а не на военната тричленка, която трябва да бъде отговорна пред легитимната изпълнителна власт.

 

Разглежда се разбира се и най-неблагоприятният сценарий – ако на военната колегия все пак се дадат извънредни пълномощия. В този случай, отново не се предлагат крайни конфронтационни действия, а само се иска министрите – мюсюлмани да напснат правителството, за да не носят отговорност впоследствие за всичко, което се е случило по време на военните действия и прекъсването на работата на Закавкакия Сейм.

 

Трябва да се има пред вид, освен всичко друго, че тези решения са взети непосредствено след клането в Баку, което с нищо не е допринесло за добрите отношения между азербайджанските и арменските депутати в Сейма. Грузинските депутати също „пасуват” на тези трагични събития и отношенията им с азербайджанците също не могат да се смятат за цветущи. Но въпреки изключително емоционалната атмосфера и шокът от бакинските погроми, представителите на мюсюлманските фракции, въпреки всичко продължават линията на сътрудничество с другите партии, респективно и с депутатите от другите етноси в Закавказкия Сейм.

 

Два дни по-късно, мюсюлманските фракции имат възможността да изслушат доклада на пристигналия от Батум член на закавказката делегация на мирната конференция в Трапезунд – Х. Б. Хасмамедов. По думите на докладчика, турската декларация, предявена на закавказката делегация гласяла, че самостоятелността на Заквказието може да бъде призната от Високата Порта само в случай, че Закавказкият комисариат се съгласи да отстъпи на Отоманската империя трите санджака (окръга) – Карски, Ардахански и Батумски. [1, док. 6]

 

Искането на делегацията е било толкова категорично, че закавказката делегация е била поставена пред необходимостта да тръгне на радикални отстъпки. Според изнесената пред азербайджанските депутати от Сейма информация, „мюсюлманската част от делегацията всячески е опипвала почвалата, за да не си разваля отношенията с грузинците от една страна, но едновременно с това да ги подтикне към отстъпки”. [1, док. 6]

 

След това, докладчикът разказва как А. И. Чхенкели изпратил телеграма в Тифлис, Батумската област да бъде отстъпена на турците, с изключение на пристанището Батум и неговия хинтерланд. Съдържанието на тази телеграма буквално втрешило арменците – членове на делегацията и те предложили направо да се признаят всички разпореждания на Брест-Литовския договор. [1, док. 6]

 

Това предложение, разбира се е било направено в състояние на афект, но то веднага срещнало съчувствие от страна на мюсюлманската част на закавказката делегация и на водача на мисията – Чхенкели. Както разказва Хасмамедов, „за това било съобщено на турската делегация и изглеждало, че всичко е готово. Но на следващото утро, пристигнала шифрована телеграма до Чхенкели, Церетели и Н. Рамишвила, където се казвало, че отстъпването на Батум се смята за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тефлис настоявала за незабавното заминаване (на делегацията на Закавказието, бел. авт.) от Трапезунд”. [1, док. 6]

 

Водачът на закавказката делегация – Чхенкели, проявява хладнокръвие във възникналата инфарктна ситуация и успява да прокара много по-дипломатична и приемлива формула относно заминаването на закавказката делегация, която да бъде съобщена на делегацията на Отоманската империя: „поради необходимостта от получаване на инструкции от Закавказкото правителство, делегацията е принудена да си замине обратно”. [1, док. 6]

 

На практика, Чхенкели спасява мирните преговори между Закавказието и Отоманската империя от емоционалната реакция на политическите функционери в Тифлис. На отоманската делегация е дадено съвсем приемливо обяснение за прекъсването на преговорите – след като Закавказието тръгва на такива големи отстъпки, естествено е да се проведат консултации с правителството, а защо не и със Сейма. Освен това, Чхенкели се възползува от съдействието на азербайджанските членове на делегацията, някои от които остават в Трапезунд, за да поддържат у турците убеждението, че преговорите се движат напред.

 

От по-нататъшния разказ на Хасмамедов става ясно, че той е установил, че членовете на отоманската делегация са били много добре осведомени за положението на мюсюлманите в Закавказието. Те направо обещали съдействие с „активна сила” за потушаване на анархията. [1, док. 6]

 

Тези сведения по естествен начин предизвикват дискусия по въпроса за борбата с болшевизма между представителите на отделните мюсюлмански фракции на заседанието на 3 април 1918 година. М. Ю. Джафаров разказва, както на присъствуващите депутати, така и на тези членове на мирната делегация, които са на заседанието за „изолираното положение, в което са пападнали мюсюлманите в правителството по въпроса за борбата с болшевизма”. [1, док. 6]

 

Действително, както беше посочено малко по-горе, грузинските меншевики се отнасят индиферентно към кланетата в Баку. От една страна, това може да се обясни с това, че те имат огромни проблеми с мирните преговори с Отоманската империя. В един момент, когато прекъсването на мирните преговори е факт, въпреки цялата изобретателност на Чхенкели и подновяването на военните действия с империята чука на вратата, събитята в Баку са сравнително далечни и второстепенни за грузинските меншевики. За депутатите от мюсюлманските фракции обаче те са повече от важни.

 

От друга страна, по време на разговорите с представителите на планинските народи, грузинските меншевики са заявили ясно, че смятат „северния фронт” за също толкова критичен, както и „юго-западния”. Те са постулирали, че Съветска Русия и Отоманската империя са еднакво опасни за заквказката демокрация. Това е обяснимо и с факта, че фронтът в Северен Кавказ е близо до „чергата” на грузинците. Но когато Съветска Русия отваря и „източен фронт” на Апшеронския полуостров, меншевиките в Тифлис „пасуват”. Това е забелязано от Ленин и той отправя прословутото си предложение до Шаумян да направи „блок с Жордания”. Друг е въпросът, че Шаумян отхвърля тази хитра тактика и поема пътя към войната и към Кюрдамирските блата.

 

На 4 април 1918 година, депутатите в Сейма Х. б. Хасмамедов и Ф. Хан Хойски запознават членовете на мюсюлманските фракции с хода на техния разговор с г-н Шрайдер – бивш германски консул в Перися и професор в Тифлиския университет. Разговорът с Шрайдер бил проведен като с човек „който стои близко до политимческите задачи на Германия на Изток“. [1, док. 7] темата на разговора е бил въпросът за политическото бъдеще на Закавказието, като г-н Шрайдер „засегнал въпроса за ориентацията и покровителството на Централните сили“, под които както добавили азербайджанските представители се разбирали Турция и Германия. За останалите членове на Централните сили, като „държави нямащи каквото и да е отношение към Закавказието, не могло да става и дума“. [1, док. 7]

 

Азерайджанските представители заявяват на Шрайдер, че по въпроса за ориентацията на „тюрките от Закавказието“, позицията е определена и тя е устойчива. Ориентацията е „германо-турска“. Представителите на мюсюлманските фракции заявяват на Шрайдер:

 

„Това наше убеждение е здраво и в случай на несъгласие на някой от съседите, нашата позиция няма да се измени, а може да доведе до отделянето на Азербайджан“. [1, док. 7]

 

На въпроса на проф. Шрайдер, как се отнасят азербайджанците към арменската ориентация спрямо Турция, като се визира непримиримото отношение на арменците към Отоманската империя, двамата депутати от Закавказкия Сейм единодушно отговарят, че „такова положение е неприемливо за тюрките от Закавказието“.

 

На следващия въпрос на проф. Шрайдер, „допуска ли се възможност за поканване на външна сила за въдворяване на ред (вътре в страната) в случай на анархия вътре в страната“ е бил даден отговор, „че е възможно, ако такива части бъдат турски войски“. [1, док. 7]

 

Азербайджанските депутати останали с впечатлението, че г-н Шрайдер е останал, както той сам заявил, много доволен от проведения разговор и подчертал обстоятелството, че „световните събития се разгръщат в зависимост от борбата между Англия и Германия, при което германия не допуска завръщане на Русия в Закавказието и засилването на английското влияние“. [1, док. 7]

 

Проф. Шрайдер изявява желание, заедно с него в Берлин да бъде командирован представител на тюрките от Закавказието, за непосредствени преговори с Германия. На това предложение, азербайджанците дали уклончив отговор, поради нежеланието им „да завързват отношения с Германия, заобикаляйки Турция“. [1, док. 7]

 

Тук може да се каже, че разговорът на двамата депутати от Сейма с проф. Шрайдер е отражение на германската активност в Закавказието и най-вече в Тифлиска губерния. Както е известно от историята, само след двадесетина дни, Германия и Отоманската империя ще подпишат споразумение, с което ще си разделят сферите на влияние в Закавказието. [3] Събитията ще се стекат така, че под натиска на войските на Султана, Грузия ще поиска закрилата на Германия и това ще стане точно въз основа на сключеното споразумение между Берлин и Константинопол.

 

От доклада на двамата депутати се вижда и тънкият лед по който се движат азербайджанските лидери по това време. Те са буквално в „окото“ на геополитическия „тайфун“, който е връхлетял Закавказието. Няма реална геополитическа сила, която да не е заявила претенции към Закавказието. Със Съветска Русия, азербайджанците са във война. Кръвта от „Мартенските събития“ в Баку няма как да се измие, а и Бакинският Съвет напира към Елисаветпол (Гянджа), а даже и към Тифлис.

 

В самия Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм, е пълно с явна и тайна агентура на страните от Антантата. След Февруарската революция, консулите на страните от Антантата активно се месят в устройството на Кавказкия край. За тях е от съдбоносно значение да не допуснат Централните сили да се настанят в региона. Дипломацията на Антантата в крайна сметка загубва тази надпревара, но все пак успява да спечели достатъчно време, докато траят редуващите се преговори и подновявания на бойните действия между армията на Отоманската империя и силите на Закавказието.

 

На всичкото отгоре, азербайджанците трябва да балансират и между двете важни за тях Централни сили – Германия и Отоманската империя. Те едва ли са запознати с тънкостите на германо-болшевишките взаимоотношения и тяхната игра около бакинския нефт. Както беше показано в предишни части на този анализ, германците не оспорват на болшевиките контрола върху нефта на Апшеронския полуостров. За тях е достатъчно да получават редовно доставките, към които Ленин и Сталин се отнасят с грижата на „добри стопани“ и лоялни партньори. Ако избягаме напред във времето, ще видим, че дори влизането на англичаните в Баку, след краха на болшевиките в Бакинския Съвет и установяването на „Диктатурата на Центрокаспия“ – съюз на есери, меншевики и „Дашнакцутюн“, германците се задоволяват с обещанието на Ленин, че бързо ще изгони англичаните от там и не насочват войски към нефтените полета.

 

(Продължението следва)

 

Използувана литература:

 

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html 

Публикувана в Гледища