В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

Пролог

 

Доста изтъркана фраза е, че двадесетият век е може би най-кървавият в човешката история. Ако за цялата човешка история не можем да бъдем напълно сигурни, то за новата и най-новата история трябва да приемем тази констатация. Това е лесно разбираемо, като се има пред вид фактът, че през 20-ия век сме свидетели на две световни войни и поне на две масови изтребления по етнически принцип – Холокостът и изтреблението на арменците по време на Първата световна война.

 

Огромните мащаби на насилието през двадесетия век, съчетани с буквалното индустриализиране на убиването, поставят пред човечеството най-различни въпроси от правен, етичен и политически характер. Когато се говори за тях обаче, не бива да се съсредоточаваме само върху изброените няколко масови изтребления на хора. Насилието, преднамереното систематично избиване на хора по етнически принцип, станало известно като „етническо прочистване“ и хладнокръвния подход към всичко това от страна на извършителите е явление, което съпътства историята на човечеството през целия двадесети век - от англо-бурската война през първите години на века, та до последните му дни, когато разпадането на СССР и на Югославия е белязано с безогледно избиване на „другите“ по етнически и верски принцип.

 

По ирония на съдбата, точно в двете държави – СССР и Югославия, където непрекъснато се тръбеше, че националният въпрос е решен изцяло в духа на социалистическата демокрация, дружбата и братството между съответните съюзени народи (в Югославия имаше дори магистрала с името „Братство и единство“, като по-голямата част от нея беше точно на територията на Босна и Херцеговина, като част от СФРЮ) станахме свидетели на „развод“ между отделните нации, придружен с конфликти с голяма интензивност и кръвопролития.

 

Докато конфликтите в Югославия бяха постоянно пред очите на публиката и се следяха едва ли не под лупа, то войната между Армения и Азербайджан през 1991 – 1992 година до голяма степен остана в страни от общественото внимание. Събитията се стекоха така, че клането в Сребреница стана нарицателно за масово убийство и престъпление срещу човечеството, докато сходни събития от войната между Армения и Азербайджан останаха почти неизвестни.

 

Пак по ирония на съдбата, едно от най-големите военни престъпления по време на тази война – клането в Ходжали, е дело на арменската страна, която ние винаги разглеждаме като колективна жертва, в контекста на масовите убийства по етнически признак и етническите прочиствания, извършени в Османската империя, особено по време на Първата световна война.

 

Клането в Ходжали

 

Томас де Ваал дава еднозначна оценка на емоционалната подкладка на събитията, свързани с Нагорни Карабах в Азербайджан и Армения. Той пише: „През 1988 година както в Армения, така и в Азербайджан, само един проблем – въпросът за Нагорни Карабах, можеше да разпали страстите и да изкара хората на улицата. „Говорих със стотици хора - разказва московският чиновник Вячеслав Михайлов, който по служебни причини многократно е пребивавал и в двете републики. Не съм срещнал нито един арменец или азербайсжанец, от пастир до академик, който да е заел компромисна позиция по този въпрос“. [8] (Томас де Ваал е интервюирал Вячеслав Михайлов на 05 декември 2000 г.).

 

Когато се разисква въпросът за отговорността за събитията в Ходжали, трябва да се има пред вид фактът, че през месец ноември 1991 г. е образувана въоръжена формация под името Национално-освободителна армия на Арцах (НОАА), в която според арменската страна са били обединени всички арменски въоръжени отряди от Нагорни Карабах. Те са се намирали под единно команване и са били подчинени на властите на самопровъзгласилата се Нагорно-Карабахска република. [9]

 

През януари 1992 г. започва настъпление на въоръжените сили на Азербайджан в посока на важния населен пункт Аскеран (населено масто с 2000 жители, най-вече арменци). В случай на успех на азерското настъпление, резултатът е щял да бъде свалянето на блокадата на Ходжали.

 

По брой жители, в началото на 1992 година, Ходжали се намира на второ място сред населените места в Нагорни Карабах с азербайджанско население. Пътят, свързващ Степанакерт с Аскеран и отиващ към големия азербайджански районен център Агдам, минава през Ходжали. Там е и единственото функциониращо летище в Нагорни Карабах по това време. От 1990 г. летището се контролира от подразделение на прословутия ОМОН на Министерството на вътрешните работи на Азербайджан.

 

За стратегическото значение на Ходжали като мотив за действията на арменските въоръжени сили ще стане дума малко по-долу. Тук само ще подчертаем, че арменските власти многократно са демонстрирали враждебното си отношение към интензивното строителство в Ходжали и настаняването там на азербайджанци – бежанци от Армения, на азербайджанци – бежанци от Степанакерт и от други населени пунктове в Нагорни Карабах, както и на месхетински турци – бежанци от Узбекистан.

 

От есента на 1991 г. Ходжали е практически блокиран от арменските въоръжени сили. След извеждането на вътрешните войски на бившия СССР от Нагорни Карабах, по преценката на наблюдателите, Ходжали е напълно блокиран. От месец януари 1992 г., в града вече няма електричество. Част от населението напуска града, но до пълна евакуация не се стига, въпреки настойчивите молби на ръководителя на изпълнителната власт в града – Елман Мамедов. [9] По време на този етап от арменско–азербайджанската война и двете страни избягват да евакуират мирното население от зоните на военните действия, защото смятат, че „евакуацията на населението означава подготовка за предаване на територията на противника“. [9]

 

На 25 февруари 1992 г. арменските въоръжени формирования щурмуват Ходжали. Артилерийският обстрел на Ходжали започва около 23:00 часа през нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 1992 г. Унищожени са казарамата в града, която се е намирала насред жилищен комплекс и форпостовете на азербайджанската отбрана. Арменската пехота нахлува в града между 1 часа и 4 часа на 26 февруари 1992 г.

 

Според арменските източници организираната съпротива на азербайджанците е била бързо сломена. Наблюдателите отбелязват, че разрушенията в Ходжали потвърждават факта, че е имало артилерийска подготовка преди щурма, но видът им не говори за някакви упорити улични боеве. И действително, последното огнище на съпротива е ликвидирано от арменците около 7 часа сутринта на 26 февруари 1992 г. Арменската страна съобщава, че дала само 10-12 убити по време на операцията. [9]

 

След началото на щурма, част от населението на Ходжали панически побягва извън града, опитвайки се да се оттегли към Агдам. Според разследването на „Мемориал“, сред някои от групите на бежанците е имало и въоръжени бойци от гарнизона на града.

 

Може да се смята за доказано, че арменската страна е искала мирното население да напусне Ходжали и че това е била една от целите на операцията по превземането му. Подробности по този въпрос, както и за оставения „свободен коридор“ по десния бряг на река Каркар, са дадени по-нататък. Установено е, че бягащите от града са се изтегляли по два маршрута, като повечето са бягали точно по оставения „свободен коридор“, макар че повечето от тях не са знаели за съществуването му.

 

Точно тези бежанци са били жестоко обстрелвани от арменски застави, разположени по маршрута и се дават голям брой жертви. Изчисленията, базиращи се на скоростта на изтеглящите се и на местоположението на масовото избиване, показват, че разстрелът на бежанците е станал на развиделяване.

 

По-малката група бежанци, тръгнала по алтернативен маршрут, също е била обстрелвана.

 

Част от бягащите все пак успяват да стигнат до Агдам, но други - измъкнали се от обстрела, замръзват, докато се лутат из планината. Известна част от бежанците е пленена при селата Пирджамал и Нахичеваник. Има многобройни свидетелски показания, че са разстреляни и пленници. [9]

 

Мястото на масовата гибел на бежанците, тръгнали по първия маршрут, е фотодокументирано и заснето на видеофилм, докато азербайджанските сили извозват телата на убитите с вертолети в Агдам. От заснетите кадри се вижда, че телата на убитите са разпръснати на значителна площ. Сред жертвите преобладават жени и възрастни хора, като има и убити деца, както и хора в униформа.

 

Специално в Агдам са докарани около 200 тела на убити. (Трябва да се има пред вид, че това е само част от жертвите). На няколко десетки от тях има следи от гавра с труповете. Лекарите от санитарния влак в Агдам са открили не по-малко от четири скалпирани тела и едно с отрязана глава. В Агдам е проведена държавна съдебно–медицинска експертиза на 181 тела, като 130 са на мъже, 51 на жени. От тези 181 тела, 13 са на деца. Експертизата констатира, че причина за смъртта на 151 души са огнестрелни рани, на 20 души – рани от осколки, а 10 души са убити чрез удар с тъп предмет (примерно – приклад). [9]

 

От своя страна, представителите на арменската страна от самопровъзгласилата се Нагорно Карабахска република съобщават на представителите на „Мемориал“, че „с тяхно разрешение в Агдам са били извозени 120 – 130 трупа“. 96 тела са били погребани в Агдам, а останалите са отнесени от роднините на убитите.

 

В дневника на санитарния влак в град Агдам, през който са минали почти всички пострадали жители и въоръжени защитници на Ходжали, са отбелязани 598 ранени и тежко измръзнали. В дневника е вписан случай и на човек, който е бил скалпиран жив.

 

В доклада на „Мемориал“ се отбелязва, че при оценката на загиналите жители на Ходжали трябва да се отчита фактът, че има голям брой загинали не само от обстрела (телата на част от разстреляните е откарана в Агдам) но и на голям брой замръзнали по време на лутането из планината. Фиксирани са показанията на жена, която е загубила трите си деца поради измръзване. Според наблюдателите, на практика е невъзможно да се установи точният брой на загиналите поради измръзване. Според съобщение на вестник „Карабах“ от 26 март 1992 г., цитирано от „Мемориал“, комисията за подпомагане на бежанците от Ходжали е отпуснала помощи на 476 семейства на загинали. [9]

 

Арменските представители се оправдават за избиването на бежанците в „свободния коридор“ с това, че заедно с бежанците са се изтегляли и въоръжени азербайджански бойци. По-нататък ще бъде цитиран един от отговорните участници в операцията от арменска страна, според когото желанието на арменското командуване е било през оставения „свободен коридор“ да се изтеглят и „азербайджанските аскери“, за да не бъдат последните принудени да се бият до край в Ходжали. [10] В този смисъл, оправданието на „официалните представители на Нагорно Карабахската република не е никак убедително, нито пък логично.

 

Като официална реакция на арменската страна в конфликта може да се отбележи изявление на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република, в което се изказва съжаление за случаите на жестокости при превземането на Ходжали. Независимо от това, не са предприети никакви опити за разследване на извършените престъпления около превземането на Ходжали. [9] В разговорите си с представителите на „Мемориал“, официалните арменски лица не са отричали, че „при превземането на Ходжали е възможно да са били извършени зверства, тъй като сред членовете на арменските въоръжени отряди е имало озлобени хора, чиито роднини са били убити от азербайджанците, а също така и хора с криминално минало“.

 

Не е никак радостна и съдбата на тези жители на Ходжали, които остават в града след превземането му от арменците. Те наброяват около 300 души, сред които са и 86 месхетински турци. Според показанията на местните жители, на участници в щурма на Ходжали, на „официални длъжностни лица на Нагорно Карабахската република“ и журналисти, останалите в Ходжали цивилни са били взети в плен и в рамките на три денонощия са отведени в Степанакерт, в населеното място Красное село и в изолатора в Аскеран.

 

Някои от пленниците, с разрешението на ръководството на Нагорно Карабахската република, са били взети в домовете на арменски семейства, които са имали роднини, задържани на територията на Азербайджан.

 

Наблюдателите от „Мемориал“ твърдят, че пленените мъже в Степанакерт са били подлагани на побоища, докато жените и децата не са били измъчвани. Имало е обаче случаи на изнасилвания на жени, в това число и на непълнолетни.

 

Според арменската страна всички жени и деца са били предадени на азербайджанските власти в рамките на една седмица. Това общо взето се потвърждава от свидетелствата и на двете воюващи страни пред средствата за масово осведомяване. Наблюдателите обобщават, че към 28 март 1992 г. на азербайджанците са били предадени повече от 700 пленени жители на Ходжали, задържани както в града, така и по пътя към Агдам. Освободените са предимно жени и деца. [9]

 

Едновременно с това има достоверни данни, че жени, деца, в по-малка степен и мъже, са били държани като „материал за размяна“. Различни наблюдатели установяват, че на 13 март 1992 г. в Аскеран все още са били държани като заложници жители на Ходжали. Между тях е имало и жени и млади девойки. Потвърдено е, че и по-късно е имало задържани жени като заложници в Аскеран. [9]

 

Докладът на правозащитния център „Мемориал“ за масовите нарушения на правата на човека, свързани с превземането на населения пункт Ходжали в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г. от въоръжени формирования съдържат следните важни заключения:

 

„При осъществяването на операцията по превземането на град Ходжали са станали масови насилия над мирното население на този град.

 

Декларираното предоставяне на „свободен коридор“ за излизане на населението от Ходжали може да се разглежда, било като преднамерени действия на длъжностните лица на Нагорно Карабахската Република (НКР) по „очистване“ на града от жителите му, било като признание от страна на властите в НКР, че те не са в състояние да осигурят на мирното население на контролираната от тях територия съблюдаване на правата на човека, независимо от принадлежността му към една или друга националност.

 

Информацията за наличие на „свободен коридор“ не е била доведена до знанието на основната маса жители на Ходжали.

 

Останалото в Ходжали, след завземането му от арменските отряди, мирно население е било депортирано. Тези действия са се извършвали организирано, много от депортираните са били държани в Степанакерт, което явно сочи, че за това е имало разпореждания на властите на НКР“. [9]

 

Отделихме такова внимание на доклада на „Мемориал“, защото става дума за един от възможно най-неутралните източници в случая. Ако някой се запознае с пълния текст на цитирания тук доклад ще види, че на азербайджанската страна също не е спестено нищо, особено що се отнася до обстрелването на Степанакерт със системи за залпов огън „Град“.

 

Трябва обаче да се отбележи, че обобщените резултати от азербайджанското разследване не влизат в колизия с цитираните до тук данни от независими източници. В началото азербайджанците не смеят да коментират трагедията в пълния й мащаб, защото официалните власти се страхуват, че гневът на обществото ще се обърне срещу тях.

 

За това те са имали определени основания. Когато в джамията в Агдам започват да редят донасяните мъртви тела на дюшеци на пода, хората започват да хулят президента на Азербайджан - Аяз Муталибов, за това, че не е успял да защити азербайджанците в Нагорни Карабах. Около джамията се струпват стотици азери, които се молят за убитите. Някои припадат при вида на избитите си роднини, докарани с камиони минути по-рано. Създава се много голямо обществено напрежение. [7]

 

След това следва кратък период, в който официалните власти в Азербайджан рязко вдигат броя на убитите в съобщенията си, говорейки за над 1000 жертви.

 

Скоро след това обаче данните са прецизирани. В крайна сметка според официалните данни на прокуратурата на Азербайджан са убити 613 души. От тях 106 са жени, 63 са деца и 70 са възрастни хора. Като заложници са били взети 1275 души, а съдбата на 150 души остава неизвестна и до ден днешен – те са безследно изчезнали. В резултат на трагедията 487 жители на Ходжали са тежко осакатени, включително 76 малки деца. Шест семейства са изцяло изтребени, 26 деца са изгубили родителите си, а 130 деца са загубили единия си родител и са останали сираци. От избитите, 56 души са убити с особена жестокост – изгорени живи, скалпирани, обезглавени, с извадени очи или прободени с щикове – включително и бременни жени. [11]

 

Според азербайджанската страна случилото се в Ходжали е геноцид. Масовото убийство в това населено място е официално осъдено от: Босна и Херцеговина, Гватемала, Джибути, Йордания, Колумбия, Мексико, Организацията „Ислямска конференция“, Пакистан, Панама, Перу, Судан, 20 щата на САЩ, Хондурас и от Чешката република. (http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=854 ).

 

В решението си от 22 април 2010 г. Европейският съд по правата на човека стига до един важен извод по отношение на престъплението, извършено в Ходжали, като квалифицира поведението на тези, които осъществяват нападението като „актове с особена тежест, които може да бъдат определени като военни престъпления или престъпления срещу човечеството“.

 

Добре документирана трагедия

 

Независимо, че днес погромите в Ходжали и масовото избиване на мирно население не са сред често цитираните от медиите примери на етническо прочистване, те са добре документирани от независими източници. Достоверността на факта на самото насилие и етническо прочистване не може да се постави под съмнение.

 

Първи съобщава за драмата в Ходжали журналистът Томас Голц (Thomas Goltz). На 27 февруари 1992 година, той съобщава от град Агдам първата информация за убийствата. Още тогава той съобщава за над 500 убити. [1] Впоследствие броят им нараства до над 600.

 

Сведенията на журналиста са от имама в Ходжали, който съобщава, че разполага с поименен списък на 477 убити. Към този ден в Баку все още са крайно предпазливи и говорят за около 100 жертви, а арменската страна твърди, че има само двама убити азербайджанци. Става така, че двете противостоящи страна научават значително по-точни данни от страниците на „The Washington Post“.

 

Всъщност, има сериозно съмнение, че данните за броя на убитите първоначално са били намалявани преднамерено, защото мащабът на избиването е бил шокиращ. Голц съобщава за мнението на анонимен азербайджански държавен служител, според когото в Баку би избухнал бунт, ако на обществеността стане известен точният брой на убитите. Журналистът съобщава и за първите 27 души, убити в Ходжали, които са погребани в Агдам. [1]

 

Информацията на Голц е потвърдена и от кореспондента на Reuters в Агдам – Елиф Кабан (Elif Kaban). Кореспонденцията на Reuters е цитирана на 29 февруари 1992 г. от “The Independent”. В нея се съобщава за голям брой убити в Ходжали, както и аз отчаянието на оцелелите, които се нахвърлят върху журналистите с обвинението, че „само наблюдават“ ставащото.

 

На 01 март 1992 г. “The Sunday Times” помества нова кореспонденция на Голц от Агдам под заглавието „Арменски войници избиват стотици хора от бежанските семейства“. [2] В тази кореспонденция, броят на застреляните и избити с щикове азери е определен като „повече от 450“. Отделно се цитира администрацията на моргата в Агдам, където до този момент са били регистрирани 479 смъртни случая, а броят на вече погребаните е 29 души. Цитирани са и лекарите от болницата в Агдам, според които там са приети 140 оцелели – всичките с огнестрелни или прободни рани. [2]

 

На 02 март 1992 г. “The Times” съобщава за мисията на Анатол Лийвен в Азербайджан. [3] Лийвен разследва съобщенията за масови убийства от страна на арменските въоръжени сили и попада под обстрел, докато лети с хеликоптер над театъра на събитията. Той съобщава за голям брой тела на убити, които наблюдава от въздуха по време на полета си около Ходжали. Всъщност, той успява да се качи на хеликоптер от гражданската авиация, на екипажа на който е възложена задачата да прибира телата на избитите цивилни. На самолета лети и телевизионен оператор, който заснема „няколко дузини“ убити. [3]

 

Хеликоптерът на който лети Лийвен успява да вземе на борда си четири от телата. При кацането обратно на летището, Лийвен има възможност да разгледа телата на трима убити – двама възрастни и едно дете – момиченци. И тримата са застреляни. [3] Лийвен успява да разгледа впоследствие телата и на още 31 убити, докарани в Агдам. Той свидетелства, че от тях само трима не са били цивилни. Тримата униформени убити са включвали един азербайджански милиционер и двама бойци – доброволци. [5]

 

Участието на Анатол Лийвен в разследването на етническото прочистване в Ходжали е от особено значение, защото става дума за човек с много висока научна и журналистическа репутация, както и с много сериозна компетентност. Питър Пол Анатол Лийвен (Peter Paul Anatol Lieven) е роден на 28 юни 1960 г. Той е британец, учен и журналист, носител на награда за журналистика на името на Джордж Оруел. Лийвен е старши изследовател по проблемите на глобалната стратегия на САЩ и на войната срещу тероризма във фондация „Нова Америка“ (New America Foundation). Той е ръководител на изследванията в областта на международните отношения и тероризма и гост професор в “King’s College” в Лондон.

 

Между 2000 и 2005 година Лийвен работи над проблемите на международната политика и политиката по сигурността в световно известния Институт „Карнеги“ (Carnegie Endowment for International Peace). Журналистическата му кариера включва работа за „Файненшъл Таймс“, при която в различни периоди той отговаря за Централна Европа, за Пакистан (където живее през 80-те години на миналия век), Афганистан, бившия Съветски съюз и Русия – включително и по времето на Първата чеченска война. Работил е и като кореспондент в Индия на свободна практика. Бил е редактор в Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и в отдела за Източната служба на британската обществена медия BBC. Има докторат по история от университета в Кеймбридж.

 

На 03 март 1992 г. “The Times” съобщава, че в района на Ходжали е сключено местно примирие, за да могат азербайджанците да съберат телата на убитите си, както и за да могат да се приберат бежанците, които продължават да се крият в планината и в гората наоколо. Журналистите съобщават, че всички убити, които са видели са били обикновени хора, облечени в бедно, работническо облекло. Сред жертвите са преброени и осем жени и три малки деца. Идентифицирани са телата на две семейства, които са избити заедно. Някои от убитите, включително и едно малко момиченце, имат ужасни рани на главите. Оцелели разказват, че арменските войници са стреляли от упор във вече падналите на земята хора. [6]

 

Същият ден репортер на BBC съобщава в предаване на живо по сутрешните новини (от 07:37 часа), че е преброил телата на повече от 100 азери – мъже, жени и деца, както и на едно бебе, които са били застреляни от упор в главите. Пак по ранните новини (този път в 08:12 часа) са показани кадри, на които се виждат телата на избити цивилни граждани, събрани в планините около Ходжали. Репортерът на BBC и неговият телевизионен оператор потвърждават, че са преброени телата на повече от 100 души – мъже, жени и деца, избити от арменските бойци. Всичките имат огнестрелни рани в главите, като оценката е, че изстрелите са дадени от разстояние, което е по-малко от един метър. От азербайджанска страна вече се говори за над 1000 убити азери.

 

Пак на 03 март 1992 г. в “The Washington Times” е публикувана кореспонденцията на Браян Килън (Brian Killen), който съобщава от Агдам нови подробности. [7] В публикацията, озаглавена „Докладите за зверства ужасяват Азербайджан“, Килън нарича убийствата в Ходжали „най-лошото клане в 4-годишните боеве за оспорваната територия“.

 

В кореспонденцията се съобщава, че група журналисти и азербайджански държавни служители са успели да направят кратко посещение в превзетия от арменците град Ходжали. Те са долетели там със санитарен хеликоптер на гражданската авиация, носещ знаците на Червения кръст, който е бил съпровождан от два военни хеликоптера МИ-24 на вече бившата, но все още присъстваща в региона Съветска армия. Групата успяла да качи на борда на вертолета телата на три деца. Групата остава на земята не повече от 15 минути. Когато виждат вертолета, арменските бойци откриват огън и той е принуден да отлети. [7]

 

Руски журналист съобщава, че на разстояние 45-50 метра от мястото на приземяване на хеликоптера, той е преброил поне 30 трупа. Участници в мисията потвърждават съобщенията на хора, участвали в събирането на телата на мъртвите от горите около Ходжали, че на много от телата липсват части от черепите, защото явно е стреляно от упор. Азербайджанският държавен служител Асад Фараджев свидетелства, че „жени и деца са били скалпирани“. [7]

 

В тази публикация във “The Washington Times” за първи път са огласени показанията на фоторепортера на Reuters – Frédérique Lengaigne. Тя съобщава, че е видяла два камиона, пълни с тела на избити азери на път за Агдам. В единия тя е успяла да преброи 35 тела. В другия според нея броят е бил вероятно същият. На някои от телата са били отрязани главите, други са били силно обгорени. Всички убити са били мъже, но само няколко са имали камуфлажни военни униформи. [7]

 

Frédérique Lengaigne е цитирана със същите данни и в публикацията на “New York Times” от 03 март 1992 г., озаглавена „Съобщава се за клане, извършено от арменците“. [4] Пилотът на хеликоптера, който е летял с телевизионни оператори и журналисти над района на Ходжали също е потвърдил, че е видял разпръснати трупове около града, както и десетки мъртви тела в близост до пролома Аскеран – планински проход, намиращ се на няколко километра от Агдам.

 

През 1992 г., Frederique Lengaigne работи за агенция Reuters в Москва, като фотодокументира разпадането на Съветския съюз. С избухването на сраженията в Нагорни Карабах в края на 1991 и началото на 1992 година, тя заминава за Азербайджан и остава в град Агдам до края на месец февруари 1992 г. Lengaigne става свидетел на потока от бежанци, спасяващи се от Ходжали, както и на товарите с мъртви тела, докарвани от там - след най-кървавата нощ на войната между Армения и Азербайджан. (613 убити и 150 изчезнали безследно). Фотоархивът на Frédérique Lengaigne (http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_lengaigne ) е несъмнено един от най-подробните и разтърсващи документи от драмата в Ходжали. (Фото свидетелства на етническото прочистване в Ходжали са ни оставили и руската журналистка Виктория Ивлева - http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_ivleva, както и фоторепотерът на РИА-Новости, Р. Мангасарян, който е запечатал кадри, показващи пълното опустошаване на Ходжали след превземането му от арменските сили).

 

(Следва продължение. В него ще бъдът разгледани въпросите за стратегическото значение на град Ходжали, като причина, предизвестила погрома над мирното му население и възможните мотиви за масовите убийства на цивилни граждани в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г.)

 

Използувана литература:

 

[1] Goltz Thomas, Nagorno-Karabakh Victims Buried in Azerbaijani Town, The Washington Post, February 28, 1992, https://www.washingtonpost.com/archive/politics/1992/02/28/nagorno-karabakh-victims-buried-in-azerbaijani-town/9d179769-e6bb-4476-8807-8d5133d40205/?utm_term=.a8d95f909517

 

[2] Goltz Thomas, Armenian Soldiers Massacre Hundreds of Fleeing Families, The Sunday Times, 1 march 1992.

 

[3] Corpses litter Hills in Karabakh, The Times, 2 March, 1992.

 

[4] Massacre by Armenians Being Reported, The New York Times, March 3, 1992, http://www.nytimes.com/1992/03/03/world/massacre-by-armenians-being-reported.html

 

[5] Lieven Anatol, Massacre Uncovered, The Times, 3 March, 1992.

 

[6] Bodies Mark Site of Karabagh Massacre. The Times, 3 March 1992.

 

[7] Killen Brian, Atrocity Reports Horrify Azerbaijan, The Washington Times, 3 March 1992.

 

[8] Де Ваал Том, Глава 6. 1988 – 1990 г.г., Азербайджанская трагедия, Главы из русского издания книги „Черный сад“, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/in_depth/newsid_4664000/4664799.stm

 

[9] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5

 

[10] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html

 

[11] Министерство на външните работи на Република Азербайджан. Геноцидът в Ходжали, http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=850

Публикувана в Гледища

Как оценявате резултатите от визитата на президента на България?

 

Първо, искам да поздравя Република България с приемането на щафетното председателство на ЕС до средата на 2018г. Надявам се, че, ползвайки се от своите разширени пълномощия, София ще способства за сближението на Ереван с Брюксел, преди всичко по въпросите на европейските инвестиции, либерализацията на визовия режим, статуса на арменската диаспора в страните-членки.

 

Сключеното споразумение за регулиране на трудовата миграция, подписано от българския социален министър Бисер Петков, стабилизира статуса на гражданите на Република Армения, живеещи в България, и в другите страни на ЕС. Като цяло, София и Ереван трябва да укрепват сътрудничеството си в социално-икономическата сфера.

 

Президентът Серж Саркисян напомни, че подписаните от него договори в София преди 10 години са изпълнили своето предназначение и сега България и Армения се нуждаят от нови.

 

Как президентската визита ще съдейства за развитието на старата духовна и културна близост на нашите народи, които имат обща история и национални герои, смесена кръв и т. н.?

 

Визитата на президента на България е въплъщение на историческата традиция на братска дружба на нашите народи. Президентите Радев и Саркисян ги свързаха с нови крепки връзки. Много е важно да почитаме паметта на нашите общи национални герои – арменци и българи: Пейо Яворов, Валериан Мадатов, Андраник Озанян, Гарегин Нъждех.

 

Паметник на Яворов има в Ереван и президентът Румен Радев го почете, по време на посещението си в едноименното 131 ереванско училище. На Мадатов през 2005г. беше открит паметник в българския град Шумен, на мястото, където е починал от раните си.

 

Точно след 6 години – през 2011г. в квартал Галата на град Варна беше открит и паметник на Андраник и площадът, на който се намира, е наречен с неговото име. Още преди това, на предната стена на дома, разположен наблизо, където е живял, е поставена паметна плоча. Такава има и на предната стена на дома в София, където почти четвърт век е живял Нъждех. Отдавна вече е време и на него да се вдигне паметник в България.

 

В тази връзка, намирам за похвална инициативата на бизнесмена от Армения Карен Алексанян, постоянно живеещ в България, да поръча изработването му. Много се надявам, че откриването на паметника в първата българска столица Плиска ще съвпадне с визитата на един от двамата Саркисяни: сегашният президент и бъдещ министър-председател Серж Саркисян, или приемника му на президентския пост Армен Саркисян.

 

Аз самата ще се постарая тогава да присъствам и да се включа в тази висша проява на нашата дружба. И мисля, че напълно еднозначно е нужно да се постави паметникът, колкото се може по-скоро, за да бъде закрит веднъж завинаги въпросът за историческата оценка на дейността му. Нъждех символизира нашата увереност, че братската ни дружба ще остане с нас навеки.

 

През миналото лято и есента медиите извадиха на бял свят два сериозни проблема между нашите две страни. В откритите разговори и на прес-конференцията президентите Радев и Саркисян не ги споменаха. Как виждате разрешаването им?

 

По отношение на аферата с българско и друго източноевропейско оръжие, продавано на Азербайджан и от там на всякакви видове ислямисти, смятам, че виновните в нарушаване на международните закони и в подкрепа на ислямските екстремисти и терористи ще понесат заслужено наказание. Също искам да изразя възхищението си от българската журналистка Диляна Гайтанджиева, което миналата година направи пред българските медии сестра ми Армине Адибекян. Тази млада жена притежава наистина мъжки характер и смелост!

 

Що се отнася до така наречените „азербайджанска пералня“ и „хайверена дипломация“ на Баку, искам специално да отбележа, че в тях са замесени не само български политици, политолози и журналисти. Азербайджан отдавна е готов на всичко, за да провежда успешно политиката си на експанзия на арменски земи и унищожаване на нашето културно наследство.

 

Все пак, неприятно впечатление остави софийският вестник „Стандарт“, който само с няколко думи отбеляза визитата на българския президент в Армения. Обаче, за сметка на това, широко отрази презентацията на австрийска антиарменска книга на български език (авторът Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са известна виенска гей-двойка), интервюто на българския министър-председател Бойко Борисов за азербайджанска информационна агенция, в момента на срещата на президентите в Ереван, и двусмисленото изказване на Федерика Могерини за Азербайджан. Явно е, че „пералнята“ и „хайверената дипломация“ още функционират.

 

Заслужават остро порицание тези български политици, политолози, журналисти, които са взели участие в изложбата в Париж „Азербайджан: земя на толерантността“ и във форума в Баку „Диалог на цивилизациите“. И двете заглавия са в пълна противоположност с характера на бакинския режим. И мотивите за участие в тях за мене и за арменците са напълно прозрачни.

 

Ще ми бъде интересно: с какво Азербайджан ще подкупва чуждите политици, политолози и журналисти, когато в замърсения азербайджански участък на Каспийско Море напълно се изчерпи хайверът и свършат „нефте-доларите“ от намаляващите запаси от въглеводороди на територията на страната? Уверена съм, че тогава разумните европейци ще видят къде е правдата и няма да поддържат експанзионистичните стремежи на бакинския елит спрямо нас.

 

Как посолствата в Софии и Ереван съдействаха за реализацията на визитата и какво очаквате от тях в бъдеще?

 

На раменете на посланиците лежи високата отговорност да развиват и укрепват нашата дружба за благото на двата народа. Много високо оценявам културните мероприятия, провеждани от българската страна тук и арменската в България.

 

Като основател на Дипломатическия Клуб в Ереван, много се надявам на по-тесни отношения с българското посолство и, разбира се, лично с посланичката - госпожа Мария Павлова, за реализацията на съвместните ни мероприятия.

 

Така също, смятам сегашния момент за най-удачен за развитието на диалога България – ЕАЕС, докато начело на Евразийската Икономическа Комисия е бившият арменски министър-председател Тигран Саркисян, а посланик на Армения в България е брат му Армен Саркисян.

 

Бележка на редакцията:

 

За пропагандата по време на война и грешния й адрес

 

Редакцията на електронния вестник „Свободен народ онлайн” винаги се е отнасяла максимално толерантно към всякави мнения, осоено към такива, които значително се различават от разбиранията на членовете на редакцията. Това се илюстрира по един особено контрастен начин в нашите дългогодишни отношения с г-н Георги Коларов, чиито политически и геополитически възгледи са доста далече от нашите. Но това, че едно мнение е различно не значи, че не може да му се даде гласност. Също така обаче, даването на гласност на някакво мнение, съвсем не ни задължава да се съгласяваме с него, нито пък ни забранява мотивирано да го отхвърлим.

 

Такъв е случаят и с много интересното интервю на д-р Георги Коларов със съдателката на дипломатическия клуб в Армения Лилит Адибекян. За нас е обяснимо враждебното отношение на г-жа Адибекян към Азербайджан – в крайна сметка двете страни съ във фактическо сътояние на война, като на конфликтът за съжаление не му се вижда краят. По време на война, двете сражаващи се страни не се занимават с „фин PR”, а използуват най-брутални средства за военновременната пропаганда. В такива случаи истината обикновено е първата жертва, да не говорим за добрия тон.

 

В интервюто си пред д-р Коларов, уважаемата г-жа Адибекян свежда цялата външнополитическа дейност на Азербайджан до тотална корупция и подкупничество по всики азимути. За целта си има отдавна изкована терминология, която по правилата на пропагандата трябва да се повтаря постоянно – „хайверена дипломация” и „азербайджанска пералня”.

 

В редакцията бихме искали да научим името на тази държава от която и да е част на света, която никога, ама съвсем никога не използува „нерегламентирани средства” за постигане на целите си. Вероятно няма да получим отговор на този въпрос, защото което и име да ни се предложи, веднага от „гардероба ще изпада скелетът” на някоя не дотам чиста, за да не кажем мръсна операция.

 

Още Макиавели ни е обяснил за разликата в морала на Владетеля и обикновения гражданин. Неговите разсъждения, които са сто процентово верни и в наше време, са още по-основателни, когато става думане за дейността на отделните личности – политици, а за работата на цялата държава (която и да е тя) с цялото невъобразимо съчетание на конкретност и абстрактност в образа на същата тази държава.

 

Арменската пропаганда се опитва да ни убеди, че азербайджанската външна политика е някакъв изключителен феномен, някакво явление, което едва ли не няма аналог в световната практика. Това очевидно е огромно преувеличение, добре обмислена хиперболизация, която преследва постигането на поставените пред държавната пропаганда цели.

 

Ние уважаваме привързаността на г-жа Адибекян към защитата на арменските държавни интереси, но от казаното от нея можем да се съгласим най-много с притесненията за евентуалното замърсяване на Каспийско море и опасността Азербайджан да остане без есетрови риби, респективно без черен хайвер за нуждите на дипломацията си.

 

Към останалите й съждения имаме сериозни резерви. Не казваме критики или несъгласия, точно заради дооброто ни отношение към общото в историческото минало на България и Армения и заради уважението ни към арменската общност в България. Струва ни се, че е твърде НЕдипломатично, за да не кажем направо грубо и брутално, да се правят не намеци, а истински „натвърди” спрямо г-жа Федерика Могерини за корупционни мотиви в работата й с азербайджанската страна. Представете си, тя водила преговори с външния министър на Азербайджан и след това казала няколко добри думи за отношенията между ЕС и Баку. (Пълният текст на бележките и коментарите, изказвани от г-жа Могерини след преговорите с азербайджанския външен министър са поместени изцяло в сайта ни тук: http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html ).

 

При цялото ни огромно уважение към г-жа Адибекян се налага да напомним, че ЕС има своите стратегически интереси в отношенията си с Азербайджан. Тези интереси се следват по един достоен начин и не е необходима никаква „хайверена дипломация” за да се водят преговори между Брюксел и Баку.

 

Нещо повече, въпреки много сериозните си стратегически интереси, ЕС рязко забави темпа на развитието на икономическите си отношения с Азербайджан, точно поради критиката му по отношение на възникнали проблеми със зачитането на човешките и най-вече на политическите права на гражданите на Азербайджан. Това доведе до три годишно забавяне в работата на Съвета за сътрудничество ЕС – Азербайджан, което със сигурност е нанесло щети и на двете страни.

 

Това обаче не се забелязва от г-жа Адибекян, която просто ни рисува между редовете картината как външният министър на Азербайджан – Елмар Маммадяров подава под масата на преговорите сак, пълен с буркани с черен хайвер, а г-жа Могерини се усмихва благо и веднага смекчава критичния тон към „кривите дърва” на азербайджанската вътрешна политика.

 

Подобни фантазии биха били съвсем в реда на нещата, ако г-жа Адибекян беше лидер на политическа партия от типа на нашата „Атака” (когато е в опозиция) или нещо подобно. Г-жа Лилит Адибекян обаче е основател на Дипломатическия клуб в Армения, страна с древна култура и не по-малко древна дипломатическа традиция, а не лидер на креслива популистка партия или издател на жълта многотиражка. И човек се пита, да не би не дай си Боже, арменскатастрана да прилага спрямо ЕС същите стандарти на военновременна пропаганда, както и срещу Азербайджан?! Ако това е така, значи в Ереван правят голяма грешка.

 

Политиката на ЕС винаги е била подчинена на философията, че ако искаш да промениш нещо някъде, в това число положението с човешките права, върховенството на закона и демокрацията, трябва да общуваш със страната, където искаш да постигнеш промяна, а не да я изолираш. Ако политическият елит в ЕС не беше в достатъчно разумнастепен снисходителен към недостатъците на политическите системи и правовия ред в страните от Централна и Източна Европа, може нямаше да доживеем разширяването от периода 2004 – 2007 година.

 

Е, в нашия случай изобщо не става дума за приемането на Азербайджан в ЕС, а за икономическо и логистично партньорство, което има много сериозни прагматични измерения. На арменската страна със сигурност и е много неприятно, че ледовете, сковали отношенията Брюксел – Баку през 2015 година са се поразмразили в известна степен. Но това не дава право на никого, а най-малко на човек с фундаментални познания в областта на дипломация да отправя обвинения в корупция и в пристрастяване към черния хайвер към Върховния представител по въпросите на външната политика на ЕС, защото г-жа Могерини работи за интересите на общността, която я е излъчила на този пост. Може само да се съжалява за подобни внушения – с манипулациите за черния хайвер, просто ни изпращат за „зелен хайвер”.

 

Изобщо, уличаването на различни хора в сериозни финансови и материални придобивки за сметка на Азербайджан, не дава никакво основание да се твърди, че цялостната политика на ЕС по отношение на Каспийския регион се основава на корупционни практики. Това твърдение не е само неверно, то е и глупаво и вредно за страната, която го изказва.

 

Тук изцяло ще се въздържим да коментираме въпроса дали журналистката Гайтанджиева е герой или не; дали Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са „известна виенска гей-двойка” (би трябвало да се попита: и какво ако са ...) и така нататък. Няма да коментираме нито дидактичния тон към различни български политици (някои от тях си бяха изначално несимпатични, ама трябваше да отидат в Баку, за да бъдат порицани) нито претенциите към редакционната политика на вестник „Стандарт”.

 

Това са дребни въпроси на фона на фундаменталннтиния проблем: може ли политиката на един контенентален съюз с много голяма традиция в областта на върховенството на закона и вътрешния ред, да се формира или поне манипулира с корупционни средства?

 

Колкото и да е ниска репутацията на политическите елити в наше време – отговорът е, че това не е възможно, нито е технически изпълнимо. Поне на разглежданото най-високо равнище.

Публикувана в Гледища

На 09 февмруари 2018 г., се състоя 15-ия Съвет за сътрудничество (Cooperation Council) на Европейския съюз и Азербайджан. Срещата се проведе след три годишна пауза, въпреки, че по принцип би трябвало да е ежегодна. В официалното прессъобщение се подчертава, че срещата е проведена в контекста на интензифицирането на взаимоотношенията между ЕС и Азербайджан, включително и в духа на започналите през миналата година преговори за ново двустранно споразумение.

 

Предишният Съвет за сътрудничество беше проведен през месец ноември 2013 година, но след това последва период на охлаждане на отношенията между Брюксел и Баку.

 

Взаимоотношенията между ЕС и Азербайджан достигнаха най-долната си точка през 2015 година, когато Европейския парламент излезе с няколко резолюции, които бяха твърде критични към положението с човешките права в Азербайджан.

 

За разлика от Европейския парламент, Европейската комисия възприе много по-прагматичен и бизнес ориентиран подход. През ноември 2016 година, тя получи мандат да води преговори за ново споразумение с азербайджанските власти, което да дойде на мястото на предишното споразумение за партньорство и сътрудничество, което е подписано през 1996 г. и вече е на повече от 20 години.

 

По-долу, предлагаме бележките на г-жа Федерика Могерини (Federica Mogherini) след разговорите й с г-н Елмар Маммадяров (Elmar Mammadyarov), министър на външните работи на Азербайджан.

 

Елмар, аз съм много щастлива да съм Ваш домакин – на Вас и на цялата Ви делегация за 15-ия Съвет за сътрудничество между Европейския съюз и Азербайджан. Мина известно време – няколко години – през които не се срещахме в този формат. И днес ние подновихме тези срещи, коато част от интензифицирането на нашия ангажимент от миналата година. Срещата беше изключителвно полезна, много открита, много конструктивна и ние обсъдихме няколко въпроса, смисъла на които ще се опитам да предам в следващите минути.

 

Но този ново и интензифицирано обвързване, което имаме от миналата година, вкючва преговорите при които ние постигнахме напредък към едно всеобхватно ново споразумение между ЕС и Азербайджан. И позволете ми да кажа, че посещението на Президента [на Азербайджан, Илхам Алиев] миналата година, представлява един много важен момент в изминатия път.

 

Надявам се, че тези преговори скоро ще бъдат приключени, за да направим партньорството си по-адекватно на времената в които живеем, на предизвикателствата пред които сме изправени и на възможностите, от които можем да се възползуваме. Ние също така обсъдихме необходимостта да имаме по-редовен обмен, по-структуриран обмен в областта на външната политика и на политиката по сигурността и ние ще продължим да работим върху тези идеи.

 

Днес ние направихме преглед цялостното състояние на нашите отношения, на двустранните аспекти, както и на важния дневен ред, който имаме като част от Източното партньорство (Eastern Partnership) и Европейската политика на добросъседство (European Neighbourhood Policy).

 

Азербайджан е важен партньор за Европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло. Нашите близки контакти се илюстрират от факта, че Европейският съюз е най-големият икономически партньор на Азербайджан, представлявайки почти половината от външната търговия на страната – по-точно 48,6 процента. Също така, Европейският съюз е най-големият чуждестранен пряк инвеститор в Азербайджан. Страната започна да диверсифицира икономиката си и едновременно с това ние се надяваме да видим Азербайджан да ускори процеса на приемането си в Световната търговска организация (WTO).

 

Южният газов коридор е само един пример на нашето стратегическо партньорство в областта на енергетиката, което обслужва интересите и на Азербайджан и на Европейския съюз. Пускането в експлоатация на железопътната линия Баку – Тбилиси – Карс, също беше стъпка към транспортното свързване на ЕС, Турция, Грузия, Азербайджан и Централна Азия.

 

Споразумението за въздушните съобщения, което договаряме, също ще помогне да свържем Азербайджан и страните от Европейския съюз. Колкото повече хора от ЕС и от Азербайджан могат да пътуват и да се срещат, да обменят о пита си и да разбират обществата си, своята история, своите култури, толкова по-добре ще е за нашите взаимоотношения. Но също така, тези проекти имат и стратегическа стойност, с оглед на геополитическата свързаност на Европа и Средна Азия чрез този регион.

 

Днес, ние също така обсъждахме проблемите на демокрацията, върховенството на закона и зачитането на човешките права. Това е част от солидна основа за взаимно полезна връзка. Европейският съюз винаги е подчертавал и сега отново подчерта, че пълното изпълнение на международните задължения и ангажименти на Азербайджан е от жизнено важно значение за нас. Това означава да се възприемат препоръките да се въведат правила за избиорите, за правото на сдружаване и за медиите в съответствие с международните стандарти, особено в предизборния контекст, в който Азербайджан е влязъл.

 

Европейският съюз винаги подчертава въжността да се уважават човешките права и основните свободи. Ние вярваме, че едно жизнено гражданско общество е от съдбоносно значение за съществуването и напредъка на демокрацията и ние ще продължим подкрепата си в това отношение.

 

Също така, ние обсъждахме Нагорно-Карабахският конфликт, който си остава много сериозно предизвикателство. Подновяването на разговорите на високо равнище във Виена, Санкт Петербург и в Женева е важно развитие на нещата. Ние бихме искали да видим страните да следват техните ангажименти да интензифицират преговорите и на ограничат напрежението по Линията на съприкосновение.

 

Ние вярваме, че status quo-то е неустойчиво и че конфликтът няма военно решение. Той се нуждае от политическо уреждане в съответствие с международното право. Европейският съюз продължава изцяло да подкрепя усилията и предложенията на съпредседателите на Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество (ОССЕ), включително чрез нашия специален представител, кто и мерките за изграждане на доверие.

 

На края, ние се върнахме няколко месеца назад към срещата на Източното партньорство, която се проведе тук в Брюксел през ноември и потърсихме продължение на някои от нейните заключения. Аз благодарих на г-н Министъра за неговите много конструктивни приноси и за много приноси, които Азербайджан направи за подготовката и провеждането на днешната среща.

 

Едно от заключенията, които обсъждахме днес е необходимостта от по-нататъшно укрепване на стратегическата комуникация, да обясняваме за какво става дума в нашето партньорство, и какви пмени ще донесе то за нашите граждани – а именно промени за добро. Ще дам само един малък пример за това сътрудничество – практическото отражение върху ежедневния живот на нашите граждани на програмата „Еразъм+”. От 2015 година насам, ЕС е финансирал повече от 1300 премествания на студенти и университетски служители между Азербайджан и страните от ЕС. Това е нещо, което се надявам да нарастне в бъдеще.

 

Така че, Елмар, аз бих искала да Ви благодаря на Вас, на Вашия екип за това, че ст еднес в Брюксел за конструктивна и гледаща напред дискусия, която ние със сигурност ще продължим. Приятелите и партньорите са способни да разискват и лесни и по-трудни въпроси и аз съм много доволна, че успяхме да направим това днес. Уверена съм, че това ще продължи по един открит, конструктивен и положителен начин.

 

Благодаря Ви много.

 

Превод: Теодор Дечев

Публикувана в Свят

Задъжително предисловие от редакцията:

Както не веднъж вече е ставало дума, налага се да поместваме текстовете на д-р Георги Коларов със своеобразни задължителни предговори. Редакцията на „Свободен народ online” винаги е изпитвала респект към познанията на д-р Коларов в областта на латиноамериканските екстремитски левичарски, марксически, маоистки и дори про албански – „енвер ходжистки” организации. Неговата компетентност в тази област е огромна и никой не може да постави под съмнение експертизата му по отношение на „внесените от вън” и „автохтонните” терористични организации в Латинска Америка.

 

Едновременно с това, политическата искреност на д-р Георги Коларов понякога преминава не границите на политическата коректност (при него това е ругателно понятие, което няма нищо общо с действителното значение на термина), а и на елементарния добър тон. Редакцията на електронния ни вестник, изобщо не смята, че съществуващите политически режими в Беларус или в Азербайджан могат да бъдат давани като примери за демократичност или за толерантност към инакомислещите, но едновременно с това смятаме, че квалификациите, които д-р Коларов употребява по адрес на властта в Минск или в Баку просто не му приличат.

 

Подобни комплименти биха могли да бъдат евентуално използувани от някой местен политически активист, който реално е пострадал от режима, а не от политически анализатори, коментиращи положението н Беларус и в Азербайджан, „прелитайки през въздушното им пространство”. Още повече, че авторът открито и искрено симпатизира на други авторитарни и популистки режими и фасадни демокрации по широкия свят. Подобен двоен аршин не е пример за добър тон.

 

Всъщност, точно филипиките срещу режима на Лукашенко в Беларус са една от причините, текстът на д-р Коларов да е твърде интересен. Прави впечатление, че проруски ориентираните анализатори, публицисти и / или просто пропагандисти, засилват критиките си срещу режима в Минск, независимо, че както пише д-р Коларов „граница между Русия и Беларус просто няма” и независимо, че тези дни в Беларус се проведоха мащабни военни учения с участието на много голям руски военен контингент.

 

След като знаем отлично, че твърде дълго време, режимът в Минск беше меко казано подкрепян финансово от Москва, човек би се позачудил защо ли днес симпатизантите на Путин и на „руския свят” нападат така свирепо „бащицата” на беларуския народ ? Отговорът разбира се минава през демонстрираната от Лукашенко резервираност по отношение на конфликта в Украйна, където той не подкрепи анексията на Крим, създаването на ЛНР и на ДНР, нито пък „руската пролет” в Източна Украйна, още по-малко иницативата за създаване на Малорусия вместо днешна Украйна.

 

Следвайки познатата ни в България поговорка „тебе думам дъще – сещай се снахо”, Лукашенко, както и лидерът на Казахстан – Нурсултан Назърбаев, бяха крайно обезпокоени от перспективта в държавите им да започнат идентични процеси. Тази резервираност и напълно основателна предпазливост, бяха приети зле от адептите на „руския свят” и днес вече четем твърде тежки думи за г-н Лукашенко, а някак мимоходом и за „ужасите”, преживяни от руското население в Казахстан.

 

Като хора, които малко или много следят събитията в постсъветското пространство, ние бихме се съгласили, че е много възможно етническите руснаци да са преживяли тежки дни в Узбекистан или в киргизстан по най-различни причини, но е твърде съмнително да са преживяли някакви тежки страдания точно в Казахстан. В най-лошия случай, става дума за изолирани инциденти, които не са добили никаква гласност, поради принципния стремеж на казахстнаското ръководство да тушира всякакви етнически и религиозни противопоставяния. Отделен въпрос е, че не е много ясно, кои са повече в Казахстан – руснаците или казахите и възможно ли е руснаците да бъдат „тероризирани” при такъв етно-политически пейзаж.

 

Затова, въпреки редица недопустими словесни изблици в него (тук изобщо не си струва загубата на време и място да коментираме „дежурните” хули, отправени в текста по отношение на днешното ръководство на Украйна) , текстът на д-р Георги Коларов представлява интерес и умният читател ще прочете доста неща между редовете, а и зад тях ...

 

Тези дни бях запитан във Фейсбук, защо помествам материалите на д-р Георги Коларов. Отговорих, че в крайна сметка, трябва да знаем и какво мислят, твърдят и пропагандират нашите (кога уважавани, кога – не) опоненти. Иначе ще се озовем в положението на източни духовни лица, медитиращи съзерцавайки пъпа си. На нас такава роля не ни подобава, а такова поведение е вредно, особено за медия, която трябва освен да забавлява, но и да е полезна за читателите си.
Затова, като поднасяме съжаленията и извиненията си на засегнатите лица (редакцията няма как да приеме, заявлението, че Азербайджан е престъпна, криминална и още Бог знае каква държава, нито пък смята за доказани твърденията за незаконна търговия с оръжие хвърляни на едро в текста), ние поместваме текста на д-р Георги Коларов без каквито и да са редакционни или даже коректорски изменения.

 

Нивото на чиателите на „Свободне народ online” е достатъчно високо, за да могат сами да си съставят мнение по тезите на автора на публикувания текст. Ние нямаме практика да премахваме неудобни за нашите разбирания абзаци от предложените ни за поместване текстове. Дотолкова, доколкото текстът на д-р Коларов не съдържа призиви за насилствена промяна на конституционния строй у нас, смятаме, че можем да си позволим лукса да поместим този твърде неортодоксален текст и да го оставим на преценката на читателите.

 

д-р Георги Коларов:

Конфликтите в Донбас и Арцах продължават да се разгарят, въпреки упоритите опити на Кремъл да се прояви като ефективен мениджър по предотвратяването и изглаждането им.

 

Шефът на Донецката областна военна и гражданска администрация от украинска страна Павел Жебривски потвърди бомбардировките на пречиствателната станция на областта, а вторият човек в Донецк Едуард Басурин вече обвини украинския батареен командир Андрей Соколов в умишлено създаване на хуманитарна катастрофа – в града водата е спряна в средата на лятото.

 

Това беше нещо като отговор от страна на управляващите армията и специалните служби на Украйна бандеровци на инициативата на лидера на ДНР Александър Захарченко за създаване от регионите на бивша Украйна на нова държава – Малорусия, със столица Донецк и флага на Богдан Хмелницки. Той декларира, че на цялата територия на бившата УССР е легитимно единствено ръководството на ДНР и ЛНР. Обаче представителите на двете републики на преговорите в Минск нарекоха инициативата „несвоевременна и дискусионн”. Един от най-приближените политици на Путин – Александър Сурков сподели, че „този хайп като цяло е полезен и че Донбас воюва не за отделяне от Украйна, а за целостта и, за цяла Украйна, не за отделна част”.

 

Тук трябва да се има предвид, че идеята не е нова. Писателят – донбаски опълченец Захар Прилепин отдавна я разработва в книгите си. Друг писател – убитият през 2015г. пред дома си в Киев Олесь Бузина се смяташе за идеолог именно на Малорусия. Трети писател – живеещият в изгнание в Крим и Москва киевски политик Валентин Халецки отдавна се опитва да намери политическа реализация на малоруската идея и един ден ще успее.

 

В същото време, президентът Петр Порошенко, както и временният му предшественик Александър Турчинов (после секретар на Съвета за национална безопасност) се радваха на благосклонността на така наречения „батька” (от баща на нацията и всички белоруси) Александър Лукашенко. Той пристигна в Киев за да потвърди, че «няма да има агресия срещу Украйна от страна на Беларус» (тоест, удар в гръб). Неговите думи, че след руско-белоруските военни учения „Запад-2017”, руски войски няма да останат на белоруска територия, като че ли напълно успокоиха Порошенко и не докрай Турчинов, който изглеждаше скептичен, по време на съвместната пресконференция на двамата президенти.

 

Наложи се „батьката” да отдели специално време за среща с Турчинов, за да го успокои. Явно тревогата на бившия временен президент идваше от изказването на украинския министър на отбраната Степан Полторак, в деня на визитата на Лукашенко в Киев, че руските войски в Беларус може да изиграят ролята на „Троянския кон” - да влязат там за ученията и после, вместо на изток към Русия, да се насочат на юг, към Украйна. Болната фантазия на министъра е характерна за сегашния киевски елит.

 

В случая по-важното беше поредната проява на дистанциране от Русия на Лукашенко, който в последно време не поддържа нито една външнополитическа инициатива на Кремъл. Дори на сесията на ОССЕ в Минск мнозинството белоруски делегати гласуваха антируска резолюция.

 

Не е тайна, че белоруският елит открай време систематично и последователно работи за дистанцирането на страната от ОДКБ и ЕвраЗЕС и приближаването и към Европа. Особено тясна е интеграцията на Минск със съседните страни-членки на ЕС. С тях върви интензивна търговия, основно там учат и децата на този елит. Подобно поведение дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност в Република Беларус живеят две нации. Но не както в Украйна: русите на изток, украинците на запад, а по цялата територия на страната. Простолюдието и средната класа се изживяват като руси, или в краен случай като западни руси. Елитът обаче изпитва носталгия по старата Жечпосполита (средновековната полско-литовска държава, която е включвала цялата белоруска територия) и вече развива самосъзнание не на белоруси, а на «литвини». Последните бавно, но сигурно овладяват ключовите постове в сферите на културата и образованието, като особено внимание отделят на историята на въпросната Жечпосполита.

 

Авторът със собствените си очи е виждал какви средства се хвърлят за възстановяване на замъците на полските и литовските магнати, особено в западната част на страната, със значително полско малцинство. В Минския Държавен Университет и досега могат да се купят мемоарите на полския генерал Михал Соколницки – началник на контраразузнаването на армията на Наполеон Бонапарт (авторът представи книгата на страниците на софийското списание „Геополитика” още през 2004г.) Генералът обижда и ругае Русия и руснаците.

 

Противостоенето на линията на Кремъл за интеграция на постсъветското пространство се изразява и в постоянните неприятелски действия срещу единствения съюзник на Москва в Южен Кавказ – Република Армения. Тези дни блогърът Александър Лапшин (с руско, украинско и израелско гражданство), екстрадиран от Беларус в Азърбайджан, получи в Баку тригодишна присъда за честите си визити в Република Арцах и подкрепата за арменската кауза. Той никак не е очаквал, че страната, където могат да го арестуват и предадат на азербайджанците, е именно Беларус, която дори вече няма и граница с Русия – минава се свободно в двете посоки.

 

В случая Лукашенко явно отработва високия орден „Гейдар Алиев”, връчен му от наследника Илхам през ноември миналата година, малко преди ареста в Минск на Александър Лапшин. Трябва да се има предвид, че този орден е изключително скъп и ако „батьката” някой ден бъде прогонен от подопечните си, може да постъпи като последния румънски крал Михай. Както е известно, навремето той е заложил в швейцарска банка връчения му от Сталин скъп орден „Победа” и така е поправил финансовото си състояние за години напред. Още по време на връчването Лукашенко беше обещал да отработи ордена, но тогава никой не го разбра добре.

 

Поради случващото се в ОДКБ и ЕвраЗЕС (всички азиатски страни-членки заемат позиция в полза на Азърбайджан по въпроса за Арцах), Република Армения също провежда балансирана политика между ОДКБ и НАТО и между ЕвраЗЕС и ЕС. За отбелязване е, че в Ереван постоянно пристигат делегации от САЩ, Латинска Америка и ЕС и много рядко от бившите съветски републики (освен, разбира се, от Руската Федерация, която е гарант за съществуването на Армения).

 

Президентът, министър-председателят и министърът на външните работи също избират западните дестинации за своите визити. Ако има и някакви контакти със Средна Азия, те са предимно с Узбекистан и Туркменистан, които не членуват в посочените по-горе две организации. Активен е също така диалогът с Индия, а отскоро и с Япония. С Китай също се развива добре, макар да е затруднен от един незаобиколим фактор: китайският съюзник Пакистан изобщо не признава арменската държава и безплатно въоръжава Азърбайджан.

 

Баку също се опитва да води многовекторна политика. По време на необявеното си предварително неотдавнашно посещение там, руският президент Владимир Путин заяви, че „ситуацията в региона е сложна, срещата ни ще способства да намерим пътища за решаване на всички спорни проблеми и да поговорим за развитието на двустранните отношения”. Местният политолог Елгар Велизаде обясни, че „ситуацията налагаше срочната намеса на двамата президенти”. В случая не става дума само за реалната опасност от възобновяване на военните действия по цялата арменско-азърбайджанска фронтова линия (не само в Република Арцах).

 

Основната причина за тревогите на Илхам Алиев и за спешната президентска среща е тоталното компрометиране на бакинския сатрап и подопечните му политици, дипломати, шефове на специалните служби, бизнесмени, случило се не без участието на нашата известна разследваща журналистка от вестник „Труд” Диляна Гайтанджиева и на френския аналитик Тиери Мейсан. Оказва се, че Азърбайджан е посредник в продажбите на оръжие за милиарди долари за различни воюващи ислямистки групировки по целия Ориент – от Пакистан и Индия до Конго и Южна Африка. Пренасянето му е ставало с азърбайджански самолети на компанията „Силк Уей Еърлайнс”, с пари на Саудитска Арабия и ОАЕ.

 

Външният министър Елмар Мамедяров е наредил на дипломатическите мисии на страната да обезпечат на тези самолети дипломатически статус, което означава, че според Виенската Конвенция, никой няма право да ги проверява. Така за 3 години са изпълнени 350 рейса и е транспортирано оръжие за 1 000 000 000 долара. Министърът на отбранителната промишленост Явар Джамалов е купил оръжейни складове в Сърбия, Чехия, у нас в България и на други места в Европа. Конкретно от България, благодарение на престъпната дейност на азърбайджанското посолство, е пренесено оръжие за ислямистките бунтовници в Сирия, производство на ВМЗ – Сопот и чешката фирма Татра Дефенс Индустриал. Самолетите са летяли от Бургас до саудитското пристанище Джеда.

 

Случилото се може да помете като ураган целия политически и дипломатически елит на Азърбайджан. А за нас поуката е да не се обвързваме с тази криминална република. Нито с нефте-газови коридори, нито с нещо друго. Тя е наследствена петролна монархия, построена на грабеж на все по-обедняващия народ и на престъпни взаимотношения със себеподобните.

 

Задачата на Путин става все по-тежка: християнските бивши съветски републики гледат на Запад, към ЕС, САЩ и Канада, а мюсюлманските се издържат от престъпност и терор над собствения си народ. Може би той трябва да се вслуша в пророчеството на последния руски класик Александър Солженицин, изказано по държавната телевизия: „Руснаците трябва да бъдат изселени от мюсюлманските райони на бившия СССР. В този ислямски свят ние нямаме какво да правим”. Ако обаче се стигне официално дотам, ще настъпят и кардинални промени в евразийската доктрина. Реално процесът е налице: наскоро авторът беше в калининградското село Весьоловка, с цел да направи репортаж за дома на средновековен протестантски свещеник, в който е живял великият немски философ Имануел Кант и е възпитавал децата му.

 

Местните хора се показаха като истински гостоприемни славяни. По време на разговорите, се надпреварваха да разказват какви ужаси са преживели в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан (както се оказа, всичките, без изключение са преселници от там), по време на размириците от периода на „перестройката” и първите постсъветски години. И благодаряха на Бога, че са се добрали до най-западната точка на Руската Федерация, където живеят спокойно и нищо не им липсва. Съжителството с ислямския свят обаче става все по-голям проблем и за Русия на Путин.

Публикувана в Гледища

В предишна публикация, запознахме читателите на „Свободен народ онлайн” с част от реакциите на референдума в Нагорни Карабах. (Виж: Нагорни Карабах породи бурни емоции в българското медийно пространство, Свободен народ онлайн, 02 април 2017, http://www.svobodennarod.com/views/item/5876-nagorni-karabah-porodi-burni-emotzii-v-balgarskoto-mediyno-prostranstvo.html ). Естествено, специално място в отразяването беше дадено на писмото на Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова – посланник на Азербайджан в България до нашите медии, което поместихме изцяло.

 

В редакцията получихме и реакцията на д-р Георги Коларов – друг българин, участвувал като наблюдател на референдума в Нагорни Карабах, който не е член на Националния фронт за спасение на България (ФНСБ). Редакцията помества изцяло писмото на д-р Коларов, защото познаваме добре неговата професионална кариера и знаем, че той има какво да каже по въпроса.

 

Георги Коларов е доктор по политология, като само бюрократичната безкрайност на руската официална наука пречи той вече да е доктор на политическите науки или иначе казано – „голям доктор“. Д-р Коларов също така е един от талантливите испанисти в България и много задълбочен познавач на ляво радикалните и терористични движения в Латинска Америка. Бидейки арменски зет, той е нагазил дълбоко и в проблематиката на взаимоотношенията между народите в Закавказието.

 

Естествено, никой не се съмнява в откритото и откровено пристрастие на д-р Коларов към каузата на арменците (в крайна сметка, известна ни е пословицата, че „от където е жената от там е и родата”), но в подобни дискусии, ясно заетата страна често е за предпочитане пред съмнителната „обективност” и „равноотдалеченост”. Затова поместваме текста на д-р Георги Коларов изцяло, още повече, че той е стар автор на вестник „Свободен народ”, още от периода 1992 – 1996 година. С времето, нашите политически възгледи се раздалечават все повече и повече, но това не означава, че мнението му няма място в електронния ни вестник. Още повече, че вече едва ли има човек, който да се наеме да изброи всички издания, особено електронните, в които той пише или пък бива интервюиран.

 

Тук е мястото да отбележим, че редакцията на „Свободен народ онлайн” изобщо НЕ споделя „тънко снисходителното” отношение на д-р Коларов към Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова. Д-р Гурбанова наистина е един способен и отдаден на каузата на своята страна дипломат и младостта и енергията й определено не са порок, а голямо предимство. Хората, които наблюдават активността на посолството на Азербайджан в София знаят добре, че дейността на д-р Гурбанова е колкото дипломатическа и политическа, толкова и икономическа. Подобно „икономизиране на външната политика” може само да служи като пример за добра практика на нашето външно министерство.

 

Ето и текста на писмото на д-р Георги Коларов до Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова, предоставено на нашия електронен вестник:

 

Ваше Превъзходителство,

 

Искам да започна писмото си с учудването ми от факта, че не съм споменат във Вашето отворено писмо до българските СМИ, по повод на успешно приключилия референдум в Република Арцах (до преди него – Нагорно-Карабахска Република). Допускам, че единствената причина в случая е стремежът за омаловажаване ранга на българското представителство там.

 

Аз не съм член на Националния Фронт за Спасение на България и въпреки редовните си участия в различни предавания на партийната телевизия СКАТ, с господата Валери Симеонов, Валентин Касабов, Християн Митев и Петър Петров успяхме да се видим съвсем за малко в Степанакерт, тъй като работихме по различни маршрути и програми.

 

Конкретно моето участие в референдума на 20.02.2017г. се изрази в посещение на избирателни секции в Гадрутски и Мартунински райони. А на следващия ден  - 21.02.2017 посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия наред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата  стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми, навремето присвоявани от паразитната власт в Баку.

 

Навсякъде, където бях поканен да наблюдавам гласуването, забелязах всенародния ентусиазъм и традиционното гостоприемство на арцахските арменци, на което съм се радвал многократно и ще се радвам и в бъдеще. Тези хора си живеят своя живот и изобщо не се притесняват от липсата на международно признание на тяхната република. Както изтъкнаха редица политици и депломати в последните дни, дори Ереван не признава държавния статус на Степанакерт. Причината обаче не е тази, която изтъкват азербайджанските СМИ: страх от пълномащабен военен конфликт (който наистина може да започне във всеки един момент).

 

В случая става дума за следното: в арменското общество (от двете страни на искуствената граница край Карвачар – някога Лачин) на този етап не е налице консенсус за бъдещето на Република Арцах: дали да остане втора арменска държава (по примера на Република Македония, която рано или късно ще се признае за втора българска държава), или да се присъедини към Република Армения. Ако общественото мнение се ориентира към втория вариант, едно признаване ще създаде сложен юридически казус. Поради което, то се превръща във вътрешен арменски въпрос, към който ние с Вас вече нямаме отношение.

 

Така или иначе, Република Арцах е една пълноценна, функционираща държава, която няма как да бъде отъждествена с Република Армения, поне на този етап: доказателство е именно успехът на този референдум, който усилва президентската власт в Степанакерт, на фона на преминаването към парламентарна система на управление в Ереван. Как по-нататък ще се развиват отношенията между двете арменски държави, ние с Вас можем само да гадаем.

 

Едно е сигурно: жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Иначе, както казва директорът на Института за Общността на Независимите Държави - Константин Затулин, “азербайджанците трябва да избият 150 000 арцахци”, за да се върнат.

 

Искам също така да отбележа, че на референдума бяхме представени 104 международни наблюдатели (включително ние петимата от Република България), 103 вътрешни и 80 журналисти. Както информират СМИ в Ереван и Степанакерт, в Баку вече има издадени международни заповеди за арест на тези от нас, които до момента не бяха “удостоени с тази чест”. В тази връзка, държа да Ви информирам, че ще продължа да посещавам Република Арцах тогава, когато желая, без да намирам за нужно да се отчитам пред Вас, или пред Негово Превъзходителство господин Полад Бюл-Бюл Оглъ – навремето талантлив съветски актер и любимец на всички нас, които сме израсли и сме пропитани със съветската култура и искуство, а сега извънреден и пълномощен посланик на Република Азербайджан в Москва.

 

В края на ноември 2016г. имах възможност (за която съм сърдечно благодарен на колегата Заур Расулзаде) да изкажа част от тези съобръжения пред азербайджанското обществено мнение на страниците на www.haqqin.az и съжалявам, че сега с Вас се налага да си губим времето и да се повтаряме. Но може би знаете българската поговорка “Повторението е майка на знанието”.

 

В заключение, искам да изразя възхищение от Вашата напористост и последователност в защитата на националните интереси на Република Азербайджан, на поста, който заемате. Особено бях впечатлен от факта, че сте подарила магнит с макет на старата бакинска крепост в Съюза на Българските Журналисти (СБЖ), без да обясните, че е построена от арменците.

 

Бих искал да отбележа, че въпреки Вашата младост, от Вас могат да се учат много дипломати. Това казвам и на моите студенти-международници в Славянския Университет в Ереван.

 

С искрено уважение:

Георги Коларов – доктор по политология.

Публикувана в Гледища

Сравнително наскоро в Нагорни Карабах беше проведен референдум. Двата въпроса в „допитването до народа” бяха свързани с правомощията на президента на Нагорни Карабах (самообявила се република, която не е призната от никого, дори и от Армения, колкото и парадоксално да звучи това) и с преименуването на Нагорни Карабах на Република Арцах.

 

За добро или за лошо, референдумът беше посетен и от български политици, в частност – от делегация на Националния фронт за спасение на България (НФСБ), водена от самия г-н Валери Симеонов. Този факт породи определени емоции в българското медийно пространство, още повече, че непризнаването на референдума от Русия, предизвика една доста язвителна и съвсем не лишена от собствена логика публикация на журналиста от вестник „24 часа” – Едуард Папазян, от която по-долу ще си позволим да цитираме няколко реда, които общо взето съдържат квинтесенцията на текста му.

 

Въпросът, който г-н Папазян задава е адресиран към Анатолий Анатолиевич Макаров, извънреден и пълномощен посланник на Руската федерация в България. Както е известно, Русия обяви предварително, че няма да признае резултатите от референдума в Нагорни Карабах, който според резултатите от същия референдум вече се казва Република Арцах, поне що се отнася до гледната точка на мнозинството от арменците, живеещи там.

 

„Възхитен” от принципната позиция на руската страна по въпроса (не че позицията на официален Ереван е по-различна ...) и след като описва как през ноември 2004 година, той не е допуснат на територията на Азербайджан, за да отрази мача между Азербайджан и България (ако че е български гражданин с шенгенска виза в паспорта),  г-н Едуард Папазян пита:

 

„ ... Но да се върнем към Русия. Моят въпрос е към извънредния и пълномощен посланник на Руската федерация у нас Анатолий Анатолиевич Макаров. Смятам, че му е ясно, че в България има доста арменци, така че отговорът му ще стигне до значително число граждани, повечето от които, какво да крием, се отнасят със симпатия към Русия и с носталгия към СССР. Въпросът е следният: Каква е разликата между референдума, провел се в Крим и извадил полуострова от състава на Украйна и аналогичното допитване в Нагорни Карабах ? Защо Русия признава правото на кримчани да са независими, а по-нататък (защо не) да се присъединят към матушката, а не дават същото право на самоопределение на гражданите на Арцах? Това не е ли двоен стандарт, Анатолий Анатолиевич? Или Вие също одобрявате факта, че футболистът Хенрих Мхитарян, независимо дали играе в „Борусия” (Дортмунд) или в „Манчестър Юнайтед” няма право да стъпи на азербайджанска земя?

 

През 2020 г. се очертава мачове от европейското първенство по футбол да има и на иначе прекрасния олимпийски стадион в Баку. На мен ще ми е седми шампионат на континента, който вероятно ще отразявам на живо. Навсякъде, но не и в Азербайджан. Окей ли сте с това, господин посланник? ...” (Който би искал да прочете пълния текст, може да го стори на този адрес: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6071489 ).

 

Ако Н. Пр. Анатолий Анатолиевич Макаров е отговорил по някакъв начин на г-н Папазян, това изглежда не е станало в публично достъпна форма. За сметка на това, последва реакция на посланичката на Азербайджан у нас – Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова, която написа писмо до медиите във връзка с посещението на лидера на НФСБ Валери Симеонов и членове на партията му в Нагорни Карабах и публикации в българските медии по темата. Тук сме длъжни да благодарим на редакцията на вестник „24 часа”, които първи публикуваха текста на д-р Наргиз Гурбанова и любезно ни го предоставиха. Публикуваме го по текста, поместен във вестник „24 часа” (Преводът също е на вестник „24 часа”. Виж: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6075614 ).

 

Уважаеми приятели,

 

Напоследък в българските медии се публикуват статии относно незаконния т.нар. "референдум", проведен от Армения в окупираните територии на Република Азербайджан на 20 февруари 2017 г., и относно незаконното посещение на председателя на НФСБ Валери Симеонов и членовете на партията му Валентин Касабов, Христиан Митев и Петър Петров в окупираните територии на Република Азербайджан.

 

Тъй като някои от тези статии съдържат изкривена информация относно азербайджанския регион Нагорни Карабах и историята на армено-азербайджанския конфликт, бих искала да представя на вниманието на Вас и Вашите читатели следните добре известни и добре установени факти:

 

- Арменските сепаратисти и техните последователи твърдят, че регионът Нагорни Карабах е прехвърлен на Съветския Азербайджан през 1921 г. от Сталин /партия на трета страна, т.е. Руската болшевишка партия, без правна сила или юрисдикция. В действителност с решението си от 5 юли 1921 г. Кавказкото бюро на Руската комунистическа партия реши да остави Нагорни Карабах в Азербайджанската ССР, като определено не „прехвърля“ или не го „подчинява“ на Азербайджан, както претендира арменската страна, а му дава автономия с град Шуша като административен център. Това решение не е взето от самия Сталин, а по-скоро от колективен орган, Кавказкото бюро, в чийто състав участват само двама азербайджанци, няколко арменци, както и представители на други националности. Решението от 5 юли 1921 г. е окончателно и със задължителен характер, като впоследствие през годините многократно е потвърдено от законодателството на Съветския съюз и признато от Армения.

 

- Конфликтът между Армения и Азербайджан е в резултат на необосновани териториални претенции на Армения. Той започва през февруари 1988 г., когато управляващите в Армения и агресивни националисти стартират широка анти-азербайджанска кампания в азербайджанския регион Нагорни Карабах и в Армения. В региона на Нагорни Карабах има значително етническо азербайджанско население. Чрез използване на сила срещу териториалната цялост на Азербайджан, Армения започва войната и окупира почти една пета от територията на страната ми (региона на Нагорни Карабах и седем съседни области, където не живеят арменци), извършва етническо прочистване на окупираните територии с прогонването на около един милион азербайджанци (включително повече от 250 хиляди азербайджанци, които са принудени да напуснат Армения, където техните предци са живели в продължение на векове) от домовете им и извършва други тежки престъпления по време на конфликта.

 

- В хода на арменско-азербайджанския конфликт арменските въоръжени сили извършват множество престъпления срещу човечеството. Тази неделя ще отбележим 25-та годишнина от трагичните събития от 26 февруари 1992 г., когато са извършени безпрецедентни зверства срещу азербайджанското населението в град Ходжали, азербайджанския регион Нагорни Карабах, който сега е под окупация от Армения. Този акт на геноцид бе извършен от арменските въоръжени сили срещу невинни цивилни, и в резултат за една нощ доведе до 613 жертви, а ранените са 487. Дори жените, децата и възрастните хора не са пощадени. Всички те са избити, защото са азербайджанци. Масовите нарушения на правата на човека, извършени при превземането на Ходжали, бяха потвърдени от независими доклади на Центъра за правата на човека „Мемориал“ (Русия) и Human Rights Watch (предишен Helsinki Watch). През последните години международната общност е постигнала значителен напредък към установяването на истината по отношение на сериозните нарушения на международното хуманитарно право и правата на човека, извършени по време на конфликта, за да се предотврати повторение на такива нарушения. Това е необходимо допълнение към истинското разрешаване на конфликта. В резултат на кампанията „Справедливост за Ходжали“, 12 държави и 20 американски щата признават и осъждат това масово избиване.

 

- Международната общност последователно и най-категорично осъжда използването на военна сила срещу Азербайджан и произтичащата от това окупация на неговите територии, както е отразено в резолюциите на Съвета за сигурност на ООН под номера 822 (1993 г.), 853 (1993 г.), 874 (1993 г.) и 884 (1993 г.), като по този начин отхвърля всякакви действия, нарушаващи суверенитета и териториалната цялост на Азербайджан и отказва да признае за легитимна ситуацията, произтичаща от подобни действия.

 

- Незаконният режим, установен от Армения във временно окупираните територии на Азербайджан, в крайна сметка не е нищо друго освен продукт на агресия и окупация. Той е под ръководството и контрола на Армения и оцелява благодарение на нейната военна, политическа, финансова и друга подкрепа, както бе потвърдено от Европейския съд по правата на човека в неговото решение от 16 юни 2015 г. по делото Чигаров и др. срещу Армения.

 

- Всяко посещение без съгласието на Република Азербайджан на окупираните територии, които са международно признати като неразделна част от Азербайджан, се счита за нарушение на суверенитета и териториалната цялост на Република Азербайджан и за нарушение на националното законодателство, както и на съответните норми и принципи на международното право. Посолството призовава всички български и чужди граждани да се въздържат от пътувания до окупираните територии в и около азербайджанския регион Нагорни Карабах. На пътуващите до окупираните територии без предварително разрешение на Република Азербайджан ще бъде отказан достъп до Република Азербайджан. Република Азербайджан запазва правото да инициира правни действия срещу всяко физическо и юридическо лице, което се занимава с дейност срещу суверенитета и териториалната цялост на Република Азербайджан.

 

С оглед на посочените по-горе факти, незаконният т.нар. „референдум“ представлява явно нарушение на Конституцията на Република Азербайджан и на нормите и принципите на международното право и следователно няма абсолютно никаква правна сила. Провежда се в завзетите земи при ситуацията, създадена чрез използване на сила и заплаха от сила срещу териториалната цялост на Азербайджан от Армения и придружена от печално известната практика на етническо прочистване и други груби нарушения на нормите и принципите на международното право.

 

Тази провокативна стъпка, както и опитите на Армения за промяна на името на азербайджанския регион Нагорни Карабах, е още един ясен знак, че Армения не проявява искрен интерес към намирането на политическо решение на този конфликт. Вместо това Армения следва пътя на ескалацията, предприема последователни мерки за консолидиране на резултатите от своята окупационна политика и за поддържане на неприемливо и неустойчиво статукво, подкопава усилията за мирно разрешаване на конфликта чрез съществени преговори, незаконно променя демографския, културен и физически характер на окупираните територии, занимава се с икономически и други дейности, включително прехвърляне на арменско население в тези територии с крайната цел да бъдем поставени пред свършен факт. Чрез тези действия Армения също поставя в опасност регионалния и международния мир и сигурност.

 

В изявлението си от 17 февруари 2017 г. съпредседателите на Минската група на ОССЕ заявяват, че: „... съпредседателите не приемат резултатите от референдума, проведен на 20 февруари, като засягащи правния статут на Нагорни Карабах. Съпредседателите също подчертават, че резултатите по никакъв начин не предопределят окончателния статут на Нагорни Карабах или изхода от текущите преговори за трайно и мирно уреждане на конфликта в Нагорни Карабах.“ Заедно с държавите на съпредседателите на Минската група на ОССЕ, най-вече Русия, Франция и САЩ, Европейският съюз и редица други страни, включително Турция, Иран, Грузия, Норвегия, Пакистан и Украйна също са заявили, че не признават т.нар. референдум.

 

Уважаеми приятели,

 

През 2017 г. се отбелязва важна годишнина в отношенията между Азербайджан и България, а именно 25-та годишнина от установяването на дипломатически отношения между двете държави. Нашите страни са стратегически партньори, обвързани от гъста мрежа от двустранни споразумения, редовни политически контакти на високо равнище, икономически и културни отношения. И двете държави са категорични в намеренията си да разширят и задълбочат двустранното сътрудничество.

 

Съвместната декларация за стратегическо партньорство между Република Азербайджан и Република България, подписана в София на 4 март 2015 г., подчертава значението на мирното разрешаване на конфликт между Армения и Азербайджан в съответствие с принципите и нормите на международното право, съответните резолюции на Съвета за сигурност на ООН, въз основа на суверенитета, териториалната цялост и неприкосновеност на границите на държавите.

 

Искрено се надявам, че горепосочените факти и пътуване в историята биха могли да помогнат за опресняване на спомените за тези лица, които наскоро са посетили нашите окупирани територии и чиито твърдения срещу Азербайджан нямат основание в действителността, както и нямат каквато и да е фактическа обосновка.

 

Като човек, който твърдо вярва в стратегическо партньорство между Азербайджан и България, съм убедена, че бъдещето на България е в ръцете на нейните истински патриоти, които ценят стратегическите интереси на страната си в укрепването на отношенията между нашите държави, които наистина имат голям потенциал за развитие.Това ме прави силно оптимистично настроена за бъдещето на сътрудничество между Азербайджан и България.

 

Ще Ви бъда благодарна, ако това писмо бъде публикувано без съкращения.

 

С уважение,

Д-р Наргиз Гурбанова

 

Писмото на Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова изглежда не получи официален отговор от г-н Валери Симеонов, но за това сякаш и нямаше нужда, ако се съди по цитираното изявление на г-н Симеонов в неговия официоз – вестник „Десант”:

 

„При срещата си с карабахския президент, Валери Симеонов изрази личната си подкрепа и тази на НФСБ за бъдещ и независим Арцах. Лидерът на НФСБ е категоричен, че спорната територия трябва да е в ръцете на християните, а не на сателитната на Турция страна - Азербайджан”. (Виж: Валери Симеонов: Нагорни Карабах трябва да е независима държава и да носи името Арцах, 20 февруари 2017, Патриотичен Десант, http://www.desant.net/show-news/38339 ).

 

Реакция дойде от д-р Георги Коларов – друг българин, участвувал като наблюдател на референдума в Нагорни Карабах, който не е член на Националния фронт за спасение на България (ФНСБ). Неговото писмо до Н. Пр. д-р Наргиз Гурбанова ще поместим в следваща публикация. (Бележка на редакцията от 03 април 2017 г.: Вече можете да го видите тук: http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html ).

Публикувана в Гледища
Страница 3 от 3