Понеделник, 30 Ноември 2015 16:50

"Правата вяра" на Саудитска Арабия

Идеологията на убийците от "Ислямска държава" не се е родила от нищото. Тя е вдъхновена от ултраконсервативния уахабизъм, който е официална религия в Саудитска Арабия. И други "вдъхновения" идват от саудитското кралство.

Омразата към друговерците и един изкривен мироглед, според който ислямът е изложен на опасности и заплахи от най-различно естество - това са централните моменти в идеологията на терористичната организация "Ислямска държава" (ИД). Но не тя е "измислила" този мироглед. Много са паралелите между идеологията на ИД и мирогледа на ултраконсервативния уахабизъм, който е държавна религия в Саудитска Арабия.

За да открием приликите между двете идеологии, е достатъчно да прегледаме учебниците, които само допреди няколко години формираха нагласите на саудитските ученици. "Всяка религия, различна от исляма, е погрешна", четем в предговора на един от учебниците. Саудитските ученици трябвало да решават и задачи като тази, в която от тях се изисквало да допълнят липсващия текст в следното изречение: "Който си отиде от този свят, без да е приел исляма, отива в...?". Правилният отговор, посочен в учебника, гласи "в ада". Друга задача пък звучи така: "Дайте примери за грешни религии като юдейството, християнството и т.н.".

"Правата вяра означава да мразиш неверниците"

Уроците за по-големите ученици са малко по-сложни. В един от тях се казва: "Вярата не е просто една дума, която човек изговаря. Вярата се състои от език, убеждение и действие". Освен това учебниците разясняват какво означава "права вяра". "Правата вяра означава да мразиш политеистите и неверниците, но да не се отнасяш към тях несправедливо". Учебникът обаче не дава отговор на въпроса какво означава "да се отнасяш несправедливо". Затова пък има указания как трябва да се държи мюсюлманинът при среща с немюсюлмани. "На мюсюлманина е забранено да бъде верен приятел на човек, който не вярва в Бога и неговия Пророк или се бори срещу исляма".

Посочените примери са от саудитските учебници от 2005 година. Мозъчният тръст Center for Religions Freedom към американската фондация Freedom House е изследвал десетки саудитски учебници. Резултатите от проучването, които бяха публикувани през 2006 година, стигат до следния извод: в часовете по вероучение, както и в други пособия за възпитание на подрастващите, Саудитска Арабия насажда враждебност срещу Запада. Анализаторите от мозъчния тръст подчертават, че отговорността за тази политика носи не друг, а саудитската държава, защото учебниците се издават именно от държавата, а редакторите-имами получават заплатите си от правителството. Впрочем, подобни изводи се съдържат и в едно изследване, проведено в самата Саудитска Арабия. То е публикувано през декември 2003 година и стига до следното заключение: "Религиознато обучение в саудитското кралство насърчава насилието срещу друговерците и кара учениците да вярват, че за да защитят своята религия, те трябва да потискат другите или дори да ги унищожават физически".

Навремето Саудитска Арабия не реагира на доклада на Freedom House. Но през 2006 година саудитският външен министър обяви, че образователната система на саудитското кралство била основно преработена. Не е ясно обаче доколко това отговаря на истината. През 2012 година американското външно министерство поръча ново проучване на саудитските учебници. Резултатите от това изследване не са публикувани и до днес.

Пари и религия

Саудитска Арабия разпространява своята интерпретация на сунитския ислям и в чужбина. Бивш американски посланик в Саудитска Арабия изчислява, че през последния четвърт век страната е инвестирала най-малко 87 милиарда долара в религиозна пропаганда. Парите отиват за изграждане на джамии и други религиозни институции. С тези пари се обучават имами, финансират се издателства и се печатат уахабитски книги.

Голяма част от тези пари се вливат в икономически слаби, но гъсто населени ислямски държави в Южна и Югоизточна Азия - Пакистан, Индонезия, Филипините, Малайзия. Уахабизмът се пропагандира и в части от Африка. За много от живеещите там хора саудитските институции са единствената възможност за училищно обучение. Там те се учат да четат и пишат, като същевременно изучават и идеологията на уахабизма. На Запад също съществуват финансирани от Саудитска Арабия институции.

"Милиони долари и тонове оръжия"

Идеологическата близост между Саудитска Арабия и "Ислямска държава" се изразява и в конкретна финансова помощ. Но е трудно да се изчисли какви суми се вливат в структурите на ИД. Причината: парите се превеждат чрез т.нар. "хавала" - неформална система за транзакции, при която преводите се извършват не през официални банкови сметки, а чрез доверени лица. Не е ясно също така до каква степен Саудитска Арабия подкрепя директно или косвено терористите от "Ислямска държава".

През есента на 2014 година американският вицепрезидент Джо Байдън разкритикува остро някои от съюзниците на САЩ в борбата срещу ИД. Той назова конкретно Турция, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. "Те бяха твърдо решени да свалят Асад и да водят сунитско-шиитска война. И затова заляха със стотици милиони долари и хиляди тонове оръжия всеки, който искаше да се бори срещу Асад. Така те финансираха и хора от Ал Нусра и Ал Кайда, както и екстремистки елементи от всички части на света", заяви Байдън.

"Терористите са най-големият враг на исляма"

Междувременно Саудитска Арабия се дистанцира от терора на ИД. През август 2014 година Великият мюфтия на саудитското кралство заяви, че екстремистките идеи нямат нищо общо с ислямската религия. "А техните проводници са най-големият враг на исляма", каза още той.

В книгата си "Капанът на ИД" френският ислямовед Пиер-Жан Луизар пише, че "днес Саудитска Арабия оценява като терористични някои феномени, които само допреди няколко години или дори месеци смяташе за опора на уахабизма в региона. "Изглежда саудитският режим се е разделил за рекордно кратко време с някои обвързаности, които легитимираха неговата политическа система. Една система, която хем изнасяше уахабитската идеология, хем се подчиняваше на американските интереси, и така създаваше политически противоположности, свойствени за съвсем малко режими на този свят".

 

Източник: http://www.dw.com/bg/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D1%8F%D1%80%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%B8%D1%8F/a-18879195

Публикувана в Свят
Понеделник, 23 Ноември 2015 17:05

Защо Европа е обречена?

Защото проблемът и с исляма е нерешим с методите на демокрацията. Това е отговорът, който политкоректните политици в Евросъюза отказват да дадат на своите избиратели, макар че много добре го знаят. И точно поради това европейската цивилизация ще загине. Въпросът отдавна вече не е дали, а кога.

Европейският сблъсък с исляма не е от вчера. Датира още от 711 г., когато арабите нахлуват на Пиренейския п-ов, после го завземат методично, нахлуват във Франция, където са спряни едва през 732 г. при Поатие, завземат Сицилия, Сардиния, Корсика, Балеарските острови, нахлуват многократно в Италия, плячкосват Рим, а от 14 век започва нахлуване в Европа и откъм изток, където турците завземат Балканите и Унгария, стигайки през 17 век дори до Виена.

Хилядолетната война на полумесеца срещу кръста води до съществена промяна в демографската ситуация в някои части на континента – на Пиренеите и на Балканите се създават компактни маси от мюсюлманско население. Когато през 1492 г. Испания успява да отвоюва и последните си земи от арабите, превземайки Гранада, тя се сблъсква с въпроса какво да прави с тях след това. Първоначално им е оставено правото да изповядват религията си, но след като се вдигат на бунт през 1499 г., им е наредено или да приемат християнството, или да напуснат страната. Повечето стават християни, но тайно продължават да спазват догмите на исляма. През 1568 г. арабите вдигат втори бунт, при който дори за кратко възстановяват Гранадското емирство. Държавата им е унищожена едва през 1571 г. с големи усилия от испанците. Взето е решение всички мориски (както наричат покръстените араби) да бъдат изселени във вътрешността на Кастилия. Само едно поколение по-късно се оказва, че заради своята по-висока раждаемост, мориските започват да доминират количествено в някои райони около Мадрид и Толедо, с което заплашват да арабизират сърцето на испанската монархия. Затова накрая испанския крал, виждайки провала на всички усилия за асимилация на мориските, заповядва те да бъдат изгонени от Испания. Това се случва на няколко вълни през 1609 – 1614 г., при които около 300 000 араби, представляващи 7% от испанското население по това време, са изселени по море в Мароко, Алжир и Тунис.

На Балканите исляма се задържа повече. Когато Румъния, Сърбия и Гърция извоюват своята независимост, първото нещо което правителствата им правят, е да изгонят своите мюсюлмани. Единствено България и Австро-Унгария не предприемат подобни мерки, в резултат на което по нашите земи и в Босна (която тогава е австрийска провинция) ислямът оцелява. Като прибавим и Албания след 1912 г ., само тук местните мюсюлмани са оставени да съжителстват с християните.

Защо обаче точно на Балканите, където мюсюлманите имат вече 600 годишно непрекъснато съществуване, няма проблем, или поне не такъв, какъвто е в Западна Европа? Защото след 1944 г. тоталитарните режими в България, Югославия, Гърция и Албания напълно унищожиха и подчиниха войнствения дух на исляма. Особено фрапиращо това се случи в Албания, където беше забранена дори самата религия. В течение на няколко поколения комунистите превърнаха от сепарираните и изолирани мюсюлмани пълноценни светски граждани на своите страни. Разбира се с репресии, натиск и насилие. В Гърция това свърши военния режим и традиционната антитурска и антибългарска политика на управляващите в Атина.

В резюме – Испания, Сърбия, Унгария, Гърция, Италия и Румъния – все страни, в които традиционно са живели мюсюлмани, са решили проблемите си с тях като са ги изселили. Испанците са принудени да приложат тази мярка, след като опитват в продължение на сто години да асимилират мориските и не успяват. Въпреки че ги християнизират, те упорито запазват своя арабски език и арабски обичаи. Другите европейски държави не са толкова търпеливи и директно изгонват мюсюлманите, след като се освободят от властта им. Там където те остават, комунистите, нетърпящи друга конкурентна идеология, с помощта на репресии заличават разликите между християни и мюсюлмани, формирайки консолидирани граждански нации.

Нищо от това не би могло да се случи в Европа днес. Нито изселвания, нито репресии, нито насилствена асимилация и християнизация. Самоскопилите се европейски държави залагат единствено на доброволната асимилация, която те наричат с политически коректния термин интеграция, надявайки се, че с научаването на съответния държавен език и местни традиции, мюсюлманите ще станат добри граждани. Само че това няма как да стане и очевадно, с оглед на ситуацията, не става.

След всеки атентат европейските ислямски общности се спотаяват, снишават, изчакват да отмине бурята и вялото европейско възмущение, за да продължат с това, което правят най-успешно – да сеят страх и деца. Да, мюсюлманите са между 5-10% в отделните европейски държави, но децата им са между 25-50% от децата в държавите им. Кметът на Ротердам е мюсюлманин, а най-популярното мъжко име за новородено в Лондон и Брюксел е Мохамед. Добре известни факти, но какво от това? Мюсюлманите се увеличават, християните намаляват, а през последната година евроислямът получи мощна демографска инжекция с приток на 1,5 млн нови имигранти, доскоро по-известни като бежанци.

Тази болест не се лекува с молитви и шествия. Тя не се лекува и с извънредни положения – хиляди нови мохамедчета ще се родят през трите месеца на извънредно положение във Франция. Тя не се лекува и с остри думи във фейсбук и заплашителни статии в пресата. Тя се лекува с управленски мерки, които трябва да са такива, като описаните по-горе. Репатриране, експулсиране, лишаване от гражданство, дори и за тези, които го притежават по рождение. Ограничаване на ислямската пропаганда и секуларизация на имотите на мюфтийствата. Няма европейска държава, която да не го е правила с християнската църква, каква е пречката сега да стори това и с ислямската религия? Конфискуване и затваряне на джамии, премахване на минарета. Експанзивна политика за запазване на християнските малцинства в Леванта, подложени на 1400 годишен терор от 7 век насам. Общо взето, това е което трябва да се направи.

Обаче няма да се направи, защото няма кой да го направи. Не че в европейски мащаб липсват такива политици. Просто няма да ги допуснат да управляват. И тъй като революция също няма да бъде допусната, след 30 години това няма да има никакво значение вече, защото и кметовете на Париж, Лондон и Берлин ще са мюсюлмани. Затова Европа е обречена. След едно поколение вече ще стои въпросът не как да се интегрират мюсюлманите, а как да бъде запазено християнското малцинство.

 

Източник: www.frognews.bg

Публикувана в Гледища
Понеделник, 28 Септември 2015 12:39

Шериат по християнски

„Така, както понякога има състрадание,
което наказва, така има и жестокост,
която щади.”

Константин Блажени

Противопоставянето на умерения ислям на радикалния ислям е тактика, която Западът възприе още със старта на войната (действително е война) срещу тероризма през 2001 г. Оттогава насам стълкновението протича по две писти: военна и идеологическа. Военната аз не съм компетентен да коментирам – за това си има специалисти. Ако съдя по резултатите й в Париж и Брюксел, в Мадрид, в Лондон, в Москва и Анкара обаче, не ще да е кой знае колко успешна. Вълнува ме по-скоро идеологическата, идейната битка. Не само защото на това море аз съм капитан, а и защото тя предшества, придружава и детерминира военната. Преди да се случат по улиците, по влаковете, по летищата и автобусите, по площадите, по заведенията и концертните зали на големите европейски центрове, масовите убийства са се случвали многократно в представите и мечтите на атентаторите.

Двете войни (менталната и физическата) са свързани неразривно – една обща война са, защото са една обща действителност. Доколкото последователността е от менталното, от метафизическото към физическото убийство, ако решим, че превенцията е най-добрата отбрана, първото сражение трябва да бъде за сърцата и душите на потенциалните терористи. Лесно е да се каже – трудно е да се направи. За всички е ясно, че ако спечелим идейната, вече сме спечелили и военната битка, без изобщо да сме я повели. Спечелили сме я по най-безкръвния, по най-лекия, по най-целесъобразния, по най-хуманния начин – като сме я предотвратили. Как обаче да стане това практически, още не е изнамерил никой. А не сме изнамерили, не защото цивилизацията ни е неизобретателна, а защото простата на пръв поглед материя е всъщност неимоверно сложна, заредена със скрита противоречивост, която се разкрива и започва да саботира усилията ни в хода на конфликта. Америка, а по нея и Европа, тръгна, както споменах, да противопоставя умерения ислям на радикалния ислям. Веднага след покушението срещу кулите-близнаци САЩ решиха да вдигнат в съседство с руините, погребали телата на хиляди нюйоркчани, огромна джамия. Символиката на този жест беше ясна като ден: да тръгнем с добро срещу злото, да противопоставим мира на войната, да изправим срещу верската нетърпимост на варварите толерантността на християнската ни цивилизованост. Звучи красиво и благородно, но, както доказаха впоследствие многобройните терористични акции и на западноевропейска, и на азиатска, и на африканска земя, неефективно и дори контрапродуктивно. Великодушието на Вашингтон и на западноевропейските му партньори не трогна, не демобилизира, не демилитаризира армията от атентатори: радикалният ислям продължи да се радикализира в сянката на това великодушие – чак до днешните поголовни безчинства на Ислямска държава. Неуспешността на подхода на Запада се обяснява само донякъде с месианския, с мисиониращия характер на исляма като религия. И християнството е мисиониращо, но не мисионира с подобни кървави похвати. Макар че го е правило преди 5-6 века, когато е било на днешната възраст на исляма. От това обаче не следва, че всичко е въпрос на време, че след 5-6 века и ислямът като християнството ще порасне нравствено, ще се очовечи и култивира – процесите са непредсказуеми и не подлежат на такова механично тълкуване. Само догматиката на комунисти и детерминисти счита, че само по себе си времето ни води от несъвършеното към съвършеното, че общочовешкият еволюционен процес е по правило прогресивен и съзидателен, че историческият опит автоматично ни прави по-добри и по-морални. Тъкмо този окървавен опит свидетелства, че пред човека пътят към възхода е точно толкова открит и възможен, колкото и обратният път, пътят към пещерното варварство.

Ако тръгнем от корените на двете водещи световни религии, ще установим едно различие, което е съществено в морално отношение: Идеологията на християнството (Новият завет) не допуска (за разлика от Стария) убийство на неверници и друговерци, докато Коранът направо го препоръчва, давайки в сурите си дори конкретни указания, практически съвети как да се убиват грешниците. На тази база става трудно да се направи морално разграничение между радикалния и умерения ислям – и двата са фундаментални, и двата черпят от първоизвора, изхождат от Корана, който пък изхожда от нетърпимостта към другомислещия. Докато дидактичният, нравоучителен характер на Евангелието протича под върховенството на свободната воля, на правото на съзнателен свободен избор на всяка личност, Коранът е стопроцентова дидактика. За разлика от Новия завет, Коранът не подбира средства в защита на правата вяра, допускайки и насилие, и лъжа, и измама, и проституция, и търговия с жива плът. Фактически всяко престъпление, сторено в името на правата вяра, автоматично става не само морално допустимо, а и стратегически необходимо, превръща се от злодеяние в добродетел. Ето защо ми се струва, че както е несъстоятелно да се говори за умерен фашизъм, комунизъм или расизъм, така е несъстоятелно да се говори и за умерен ислям – безскрупулността обединява. Не ще и дума, че далеч не всеки мюсюлманин е терорист, че милиони мюсюлмани осъждат атентатите с непримиримостта, с която ги осъжда и европейската общност. Това обаче са присъди на непоследователните, на отклонилите се от императивите на Корана мюсюлмани, на ревизионистите. Пък и не в това е въпросът. Както знаем от пропитата с толкова кръв и сълзи история на миналия век, има немалко болшевики и националсоциалисти, които изначално са осъждали масовите убийства на двата тоталитарни режима, вследствие на което сами са ставали жертва на собствените си партии. Наличието на вътрешнопартийна съпротива срещу насилието (днес бихме я нарекли дисидентство) не прави обаче двата режима по-малко престъпни. Защото онези политически идеалисти и дисиденти, които са се опитвали да очовечат безчовечните си партии, са непоследователните комунисти и нацисти – и двете доктрини не само позволяват, а и изискват саморазправа на институцията с другомислещия. Тъкмо тук са заровени корените на злото, оттук тръгват изтребителните комунистически и нацистки концлагери. Така е и с исляма, чиито теоретични постановки не само позволяват, а и диктуват саморазправа с друговерците – дори хомосексуализмът се наказва според Корана със смърт. Тъкмо това обстоятелство подхранва психологически и идейно и издевателствата на Ислямска държава, и масовите убийства в Париж и Брюксел, в Мадрид, в Москва и Лондон, и атентата на летище Бургас, ако щете. Унищожават се неверници и друговерци, доброто громи злото. Така е не според някакви своеволни екстремни интерпретации на Корана – така е според автентичния Коран. За диалектическата взаимовръзка между цел и средства, за елементарния принцип, че благородни каузи не могат да се преследват с неблагородни похвати, Коранът не иска и да чуе – вместо, както прави християнството, да съизживява и разбира с мъчителни усилия драматизма на вярата и безверието, Коранът предпочита да елементаризира, да схематизира и да етикира и съди с лека ръка. Въдворяване на правата вяра без оглед на средствата – ето водещата инструкция, която дава Корана на последователите си. От което закономерно следва, че за да се обезсили терористичната вълна, заплашваща да залее целия свят, е необходимо преди всичко да се отнеме идеологическия, идейния ресурс на исляма. Как обаче да стане това на практика, след като няма кой да пренапише и облагороди Корана така, както Евангелието пренаписа и облагороди Стария завет, изхвърли от Вечната книга принципа око за око зъб за зъб, превърна насилието на старозаветниците в новозаветно милосърдие, подмени нетърпимостта с толерантност, мъстта – с прошката? През близките векове аз не виждам как ислямът ще извърви тази морална еволюция – всеки опит за преосмисляне на Корана ще бъде санкциониран от самия Коран, който е така канонизиран и склеротизиран, че, за разлика от Вечната книга, за нищо на света не би допуснал каквато и да е реформа – всяка подобна стъпка е считана за непростимо престъпление, което трябва да бъде подобаващо наказвано. А едва ли е необходимо да уточнявам, че единственото подобаващо наказание е смърт.

Платеният с хилядите жертви на тероризма опит на новото хилядолетие говори, че толерантността, с която Оксидента се отнася към Ориента, не само не омекоти фронтовете, а напротив: доведе до нови и нови издевателства. Противопоставянето на умерения ислям на радикалния ислям, на което Западът разчиташе, доведе до неочакван резултат: вместо умереният ислям да прогони от съзнанието на мюсюлманите радикалния ислям, стана обратното. Толерантността на Свободния свят подхрани радикализирането на нови милиони ислямисти – не само на арабска земя. Така дяволският кръг се затваря, а отбраната ни срещу терористичните изстъпления става все по-трудна. Тогава? Ще се наложи Западът да направи стъпката, за която в момента не иска и да чуе: да стане по-малко толерантен не само към радикалния, а и към умерения ислямизъм – тогава, когато неговата идеология става несъвместима с основните морални принципи на цивилизационния ни избор. Друг път няма. Откажем ли да тръгнем в тази посока, предстоящите атентати, които дебнат в засада и които, тръгнали от теорията към практиката на исляма, неминуемо ще се състоят, така ще нагнетят и ожесточат общественото съзнание, така ще поляризират фронтовете, така ще подхранят емоционално, така ще екзалтират и мобилизират европейските и американски националисти и екстремисти, че от днешната ни цивилизованост и помен няма да остане. Белязана със саможертвата Христова и с кръвта и страданията на стотици поколения, цивилизация като нашата, за която човешкият живот е висша ценност, трудно би воювала в рицарствен двубой с едно варварство, за което същият живот не струва пукната пара. „На нас ни се умира повече, отколкото на вас ви се живее” – заяви преди петнайсетина години командирът на терористичната банда на заложниците си в руската столица. Последвалата кървава драма илюстрира, че може да му се вярва.

Сама по себе си толерантността е несъмнено благодат, но толерантността на Запада през следвоенния период и особено след гибелта на комунизма има един пагубен дефект: научно-техническата революция и произтичащата от нея консумативна стихия, която приспа инстинктите и наркотизира сетивността ни, я превърна в толерантност без граници. Това противоречи на човешката природа – човекът е ограничаван от толкова условности и е жизнеспособен само в определени лимити, не е пригоден човекът за безгранични величини. Всяка безгранична толерантност – и в това отношение историята на Стария континент предлага изобилие от примери – води до безграничен деспотизъм. Отправено с грешно послание на грешен адрес, днешното ни великодушие към ислямистите е самоубийствено. Да толерираме нетолерантността, която ден след ден ни убива в собствените ни домове, значи да разчистваме пътя към собствената си гибел. Ясните сигнали, които злодействата на религиозния радикализъм перманентно излъчват, трябва да ни доведат до ясни изводи. Несъразмерната толерантност – учи Карл Попър – унищожава сама себе си. По своята органика толерантността е не състояние, а процес – при това процес двустранен. Няма, не съществува еднопосочна толерантност – несподелената, лишената от всякаква взаимност толерантност, която Западът проявява към бежанските тълпи днес, закономерно се превръща по своите последици в толериране на престъпността, на насилието и злото. Всяка безмерна толерантност, която се натъква на милитаризираната нетолерантност на толерирания, е пагубна за толериращия. Показната и безкритична толерантност на Меркел, от която тя междувременно вяло се опитва да се дистанцира, наподобява по-скоро малодушие, гнил компромис на безпомощната неолибералната конюнктура на Запада – масовите издевателства на мюсюлманските бежанци в Кьолн и Хамбург го илюстрират. Едно от най-нашумелите напоследък изследвания, което обобщава германския опит с последната емигрантска вълна от Близкия и не съвсем близък Изток, носи мрачното заглавие „Германия се самоунищожава”. Цялото ни трупано с хилядолетия културно наследство предупреждава от тази зловеща угроза, която днес тегне над нас като никога преди. В „По образ и подобие” Музил е безпощадно точен: „Епоха, в която всичко е позволено, всеки път е носила нещастие на живеещите в нея. Порядъчността, въздържанието, благородството, музиката, нравите, стиховете, етикетът, възбраната – всички те нямат по-дълбока цел от тази, да придадат на живота облик в строго определени граници. Няма безгранично щастие. Няма голямо щастие без големи възбрани.” Възбрани, които да държат изначалната ни вродена нецивилизованост под око. Няма що: безграничните, безгранично свободните общества могат да бъдат местопребиваване само на съвършени създания, каквито всемирът не знае. Доколкото ние, хората, сме природно, генетично несъвършени, съжителството ни е възможно само под надзора на спуснати свише нормативи и под заплахата на въдворени на тяхната база институционални регламенти и санкции. Доколкото е и човек, дори Христос не е съвършен – за Мохамед пък, бракосъчетал се на старческа възраст с невръстно дете, изобщо да не говорим.

Неохотата на Запада да втвърди позицията си спрямо ислямската напаст, нежеланието му да отчете, че атентаторите срещу цивилизацията ни не просто използват ислямската идеология като фасада и повод, а са нейно естествено продължение, задвижени са от фундаменталните теоретични постановки на Корана, има и своите психологически корени. Безграничността, в която най-проспериращите демокрации охолно и безгрижно живеят, идва някакси неусетно и от само себе си, без наш съзнателен принос, без наше собствено усилие. Мъчителни съзнателни, целенасочени усилия – за сметка на това – изисква стесняването, релативирането на толерантността съобразно смъртоносната заплаха, пред която ни изправи нейното абсолютизиране. А на човешката природа е свойствено по-скоро избягване, заобикаляне на усилията, отколкото тяхното съзнателно полагане. Вътрешният джихад, който според Корана е борба за себеусъвършенстване, е лична работа на всеки мюсюлманин – нека си го води, както намери за добре. Външният джихад обаче е насочен срещу фундаментите на християнското ни битие, срещу нас самите – все едно дали сме вярващи или материалисти. Никоя религия и никоя политика, никой бог и никоя цивилизация нямат право насилствено да подменят собствената ни идентичност с чужда – това би било духовно убийство. Което не бива да толерираме. Не призовавам, съвсем не призовавам да водим войната срещу враговете на нашия живот с безскрупулността, с която те я водят срещу нас – и в най-ожесточената битка ние няма да тръгнем като тях целенасочено да избиваме беззащитни жени и деца, да вземаме мирни заложници, да вършим публични назидателни обезглавявания. Става дума по-скоро за административни мерки, които да ограничат правата и свободите на похитителите – така, както те с пръст на спусъка ограничават нашите. Всяка критична гражданска ситуация, и особено войната, която вече бушува открито и скрито под прозореца ни, предполага подобни стъпки. Ограничени от терора са и нашите права на европейци и граждани на демократични общества. Когато милионни европейски градове заприличват на военни биваци, когато въоръжени до зъби полицейски и армейски патрули внушават по улиците ни по-скоро страх и несигурност, отколкото спокойствие и сигурност, когато един случайно изпукал фойерверк в центъра на Париж хвърля в паника стотици минувачи, когато правото ни дори на живот се превърне в борба за оцеляване, гражданското ни общество е длъжно да намери път да възстанови накърнената си гражданственост. На карта са поставени нашите основни права и свободи. Наплашеният човек не е свободен човек – той е роб на страха си. Проспала нехайно генезиса на ислямския тероризъм, в най-близко бъдеще Европа ще се види изправена пред неумолимата алтернатива или да приеме шериата, или да се справи с него чрез ограничаване на толерантността, сиреч, казано по-откровено, по недемократичен път – друга възможност на хоризонта на новото хилядолетие не се задава.

Тук възниква един много завързан въпрос: Принципът за диалектическо единство между цел и средства не е ли валиден и за нас, недемократичните похвати, към които ще прибегнем, няма ли да ограничат собствената ни демокрация, няма ли да накърнят нейната цялостност? Това вече става пред очите ни – мерките за сигурност, които сме принудени да вземаме и днес, за да оцелеем физически, са на практика стесняване на демокрацията ни. Ако от малодушие и криворазбрана толерантност се въздържим от по-сурови мерки днес, рискуваме утре да пожертваме демокрацията си цяла-целеничка, да заменим цивилизоваността на декалога с нецивилизоваността на шериата. Като подгонения от хищника гущер европейската ни демокрация е заставена да пожертва опашката, за да спаси главата – друга, по-приемлива цена на оцеляването няма. Алтернативата е недвусмислена: за да съхраним цивилизацията и за нас, и за потомците си, трябва да я преобразим и да я рамкираме в нови регламенти, които да я направят по-малко уязвима за злото, по-боеспособна срещу агресията на варварството. Неимоверно трудно е, но и неимоверно необходимо.

Въпросът е въпрос не само на тактика и стратегия – става дума, както споменах, и за психология. Радикализмът срещу нас закономерно поражда радикализъм в нас, а все още ограничената по размери днешна битка срещу свободите и правата ни, срещу физическия ни живот рискува утре да прерасне в световна война с несигурен край. Историята на християнството, която през Тъмните векове бе белязана от не по-малко кръвопролития и издевателства, учи, че новозаветният принцип за несъпротива срещу злото е несигурна бариера срещу дремещите в дебрите на съзнанието ни бесове и демони. Те нетърпеливо чакат своя шанс, а дали ще го дочакат, решаваме ние. Тук и сега. Утре, както предупреждава и новоизлязлата книга на Глен Бек „Всичко е заради исляма”, ще бъде късно, а вдругиден – невъзможно.

Източник: Bulgaria Analytica

Публикувана в Свят

Окръжният съд в Пазарджик остави без уважение искането на защитата на 6-те обвиняеми по делото за участие в нелегална група, създадена за проповядване на антидемократична идеология и разпространение на идеите на терористичната организация „Ислямска държава”, предаде репортер на Радио „Фокус” – Пазарджик. 

Публикувана в У нас

ИДИЛ няма да бъде победена скоро – тя разполага с оръжия, които я правят боеспособна през следващите 2 години. Това заяви в интервю за Агенция „Фокус” арабистът професор Владимир Чуков. „Поне на този етап с нищо не предвещава края на този конфликт. Прогнозите, които предвещаваха много бързо ликвидиране на тази групировка и бързо приключване на конфликта, не се сбъднаха.

Публикувана в Свят
Петък, 10 Януари 2014 12:06

Мюсюлманите поглъщат Англия

Според последните статистически проучвания, в Англия всяко десето дете на възраст до четири години е мюсюлманче, съобщи вестник Дейли Мейл. Изданието допълва, че според социолозите, след около 20 години броят на изповядващите исляма ще надмине този на християните. 

Публикувана в Свят

 

"Ислямът e заплаха за християните в Близкия Изток", заяви принц Чарлз  по време на посещението си  в храмове на сирийската и египетската християнска общност в Лондон. Той изрази своето безпокойство от засилването на позициите на радикалните мюсюлмани в района.

Публикувана в Свят

Неотдавна стана ясно, че е повдигнат официално въпросът за обявяването на „Хизбуллах“ за терористична организация от страна на Европейския съюз. Дълги години, страните от ЕС избягваха да дават оценки на „Хизбуллах“, като единствено Великобритания беше поискала инкриминирането на „Хизбуллах“. При това, британците бяха поискали обявяването само на военното крило на „Хизбуллах“ за терористична организация.

Публикувана в Гледища